deepwoman24

Здравейте.Искам съвети за един мой проблем ,който се повтаря и повтаря и е време да изляза от този кръг.Имам приятел вече 2 години.Както с предния с който бях 4 отначало всичко е добре ,но мине ли 1,2 години когато вече е няма тази първоначална тръпка и излизат някакви страхове..аз ставам гадна , зла и сякаш неискам да се доближават до мен.Като доближават имам предвид ,че в началото е само зарибявка и не ме плаши , но когато дойде време да навлезнем по на вътре да се покажа коя съм , да покажа ,че съм слаба ,че имам страхове и т.н аз започвам да се държа студено , заяждам се така се отбранявам.НЕмога да си разкрия душата !! Човека до мен много ме обича говори ми за деца и аз го обичам много ,но надделява в мен стах от колкото любов.Когато не мога да се справя с моите си страхове и обръщам топката сякаш ние не сме един за друг и чак си вярвам на това.Сякаш той е виновен ,че не се разбираме и отказвам да призная ,че в мен е проблема и ме е страх да се разкрия да бъда себе си ,да покажа коя съм.Дълбоко в себе си го знам ,но отказвам да поема отговорност и обвинявам другия.Неискам да става както в предните ми връзки..След време съжалявам ,защото знам ,че ме е водил страха и ме е спирал да правя и да бъда тази която съм(ако знам коя съм изобщо). НЕискам да карам приятеля ми да се чувства виновен той толкова се старае...А мен ме е страх да не ме отхвърлят.И така съм го заровила този страх направо погребала ,че неискам и с премижени очи да го погледна.ИСкам да разчупя този модел.... как да го направя ? Дайте ми някаква насока......... По мое виждане първо трябва да си призная пред себе си ,че се страхувам да не ме отхвърлят.Сега го признавам ,но след час два "той ще е виновния". След това да започна да правя малки стъпки с показването на страховете си и да се излагам на риска да ме отхвърли... Мисля ,че всичко идва от баща ми.Той и до ден днешен е странна птица.НЕ го знаеш какво си мисли , толкова потаен и дръпнат от хората.Никаква близост с мен освен някаква си престорена загриженост без допир физически ,а с думи.Като малка си спомням беше много избухлив , цирикаше ми за най-малкото и се страхувах от него.Той и това искаше и го постигна.Правеше ми само забележки за всичко каквото правя и се стягах и преценях всяко мое движение и дума за да не предизвикам неговия гняв и отхвърляне..

Здравейте мили терапевти.Преди 2 години бях писала тук за помощ.Нещата се оправят при мен макар и много бавно ,но имам цялото търпение на света незнам от къде дойде ,винаги съм искала нещата тук и сега на момента сега разбрах ,че всичко хубаво се гради с постоянство. Какво осъзнах от личен опит през всичките години на страхове искам да споделя за тези които нямат вяра в себе си ,че могат да се спрравят. Първо най-важно е да имаш цялото търпение на този свят!!! Това ми отне много време да го приема ,че неможе хоп с вълшебна пръчка и всичко да изчезне и да съм щастливото овчарче. С борба нестава.Колкото и да се замозалъгвате ,че уж приемате страха а вътрешно не искате да изчезне ида не се върне нещата няма да се получат. Не казвам ,че аз винаги го приемам ,но един ден просто ми писна от всичко от цялото борене и сила която използвах , насилване на себе си , насилване да бъда щастлива и всичко това ме измори и самата болка ме научи ,че трябва да приема всичко.Без да се опитвам да приемам страховете или да го мисля или да правя разни техники просто от самосебе си се случи.Също и за натрапливите мисли.Опитвах да правя техники да не ги мисля ,да ги оставям и нз си какво..... но се получи когато се оставих без да усетя как се случи доверих се на себе си и те бяха даже приятни и даже си ги исках !! Тъжно е ,че човек трябва хубаво да изтрада доста годинки (при мен бяха 6,7,8) за да се измори и да започне да приема.Макар ,че започнах да вървя по този път аз все още често не приемам мислите , страховете , подтискам , ядосвамсе ,контролирам......... Да но го осъзнавам ,че го правя и търпеливо изчаквам и гледам да не се обвинявам .Най-голямото откритие за мен и осъзнаване скоро беше ,докато правих Пренареждане на матрицата и стигнах до някакъв корен в детството и разбрах ,че аз се приемам за жертва дълбоко в себе си.Винаги съм хокала тези дето се оплакват от страховете и им казвах ,че те за жертви като си мислех ,че аз не съм но съм грешала. Сега започнах в ежедневието си да забелязвам кога съм жертва и кога не във различни ситуаций особено като контактувам с хората.Не съм излезнала от ролята на жертва на пълно ,но сякаш го виждам от страни.Разбрах и кои са ми ползите от това да съм в тая роля. И тука пак да кажа за самоомвиненията.Това е което дърпа на долу.Поне мен.Много много важно е да не се обвиняваме като се провалим вината ни съсипва. Аз съм само в началото на моя път имам доста да уча знам ........

Имам един въпрос. От скоро време имам мисли относно моя приятел.Те са периодични не ги мисля постоянно.Мисля си ,че не го обичам ,че не сме един за друг и нямаме бъдеще т.н.ДА създават ми тревога когато ги мисля.Когато съм добре не мисля така.Не бях се замисляла ,че може да са натрапливи , приемах ги за истина ,че наистина мисля така.Но щом ми създават тревога значи не е истина нали ? Защотоо когато не съм тревожна мисля по друг начин.Това отново е игра на страха нали ?

Може ли да ми пратите и на мен това за социалната фобия

Имам въпрос г-н Първанов.Започнах официално психотерапия и този път ще я карам до край.Първия път се отказах на 4 среща.Кактои да е. Та вече знам ,че имам натрапливости.Вчера споменах на психотерпевта, но не съм сигурна дали той ме разбра правилно.Казах му ,че имам мисли дето неискат да изчезнат и ми се натрапват и ми създават тревога.Той не ги изкоментира като натрапливости , обесни ми че неможем да контролираме мислите си и ми каза как да ги изследвам.Пробвахме с една мисъл ,която често ми се въртив главата ,че съм слаба ( като характер ) и от там се тревожа ,защото вярвам в нея.Направихме таблица за и против доказателства.За това ,че съм слаба намерихме 3,4 против над 10.Установихме ,че тази мисъл не е правилна и съм силна на 60,70 процента.Много ми стана хубаво,наистина погледнах под друг ъгъл и наистина видях доста неща.Но идеята е ,че ако това на натрапливи мисли ако почна да изследвам всяка ,защото те няма да спрат ще излизат нови и нови значи аз цял живот трябва да разнищвам мислите си.Това част от справянето ли е ? Казах, му че имам страх от бъдещето ,от провал и т.н и мисля ,че от там идват тези постоянни мисли.Той каза ,първо да се захванем с това по-нататък и с другите работи.Дали ще е правилен този подход ? А между другото се упражнявам да оставям мислите си а ако ме разтревожи някоя да казвам каквото ще да става.Даже вчера на няколко пъти се срещнах със страха вместо да влезна в него го наблюдавах как размишлява.Това ли е , да се науча да пускам контрола и като дойдат мисли да казвам каквото ще да става и да не измислям какво да правя за да не стане еди как си ??

Значи ако съм разбрала правилно , когато дойде мисълта аз е оставям без да се съпротивлявам и да и обръщам вннимание , без да и давам сила.Просто е оставям да дойде и да си отиде.А когато пак ми дойдат мисли "че трябва да измисля какво да направя за да не се проваля пак" да не мисля защото пак подхранвам натрапливостите ?

И как се преборва голямото его или ума както казвате.Егото повече пречи отколкото да е в полза.И на мен ми пречи искам да го покоря.Да приемем ,че сме слаби ,че се проваляме и т.н в тая насока ли да се водим ??

Във връзка с натрапчивите мисли имам един въпрос към д-р Първанов.В процес на промяна съм използвам много техники от сайта ви са тревожното разтройство,за социалната фобия и т.н.Та периодично ми идват едни мисли и ме вкарват в голяма тревога.Давам пример.Започнала съм някаква техника за тревожното разтройство отначало се справям добре и не след дълго идва мисълта ,че тази техника няма да ми помогне и няма да се справя.И тази мисъл ме саботира.Немога да изпълня техниката пак ,защото като започна изкача мисълта ,че само отначало ми се получава винаги а след това няма да ми се получи.Това се случва при всяко започнато ново нещо! Когато дойдат тия мисли аз им вярвам ,защото всеки път така се получава и наистина немога да продължа с техниката.И тогава идва голяма тревога и започвам да мисля "а какво да направя за да не се получава така а наистина да мога да изпълнявам техника или нещо друго повече време" и нямам мирясване докато не "измисля" нещо.И примерно започвам нова техника или ползвам някоя от преди ,която съм ползвала като решавам ,че този път няма да се саботирам.Успокоявам се ,започвам пак но минава време и оп пак тази мисъл ,че няма да ми се получи.Искам да ми кажете това натрапчива мисъл ли е ??? Или някакъв страх от провал ? Че се провалям винаги каквото и да започна ? Ако е натрапчива мисъл разбрах какво да правя от поста тук ,ако е страх от провал да приема ,че може да се променя от сърце, просто да приема провала. какво мислите ???

Благодаря , изпробвах ги .. усещам ги затоплени и по-отпуснати.А как по-точно да се справя с психологическия проблем ? Или сама трябва да намеря решението ...

Много благодаря за тези техники !! Мисля ,че удрянето на възглавницата и пеенето на висок тон ще ми помогнат много.Незнам обаче къде ще осъщвствя пеенето ,защото вкъщи няма как да се развикам има бебенце над нас, но ще измисля нещо.Често имам чувството ,че имам буца в гърлото и застояла енергия там и ако се отпусна да пея (а аз много обичам , макар че немога :Д ) ще се успокоя доста. Аз имам един много странен въпрос.Колкото и да е странно ,но ми е интересно и ще попитам някой ако има идея за обяснението му. Даже незнам как да го обесня точно ще се опитам.Мисля ,че автоматично и посдсъзнателно напрягам очните си мускули или очите като цяло.Може би от стреса нали избиват симптоми аз ги yсещам там.усещам едно натежаване (което е почти постоянно) ... едно парене ...сякаш са ми неподвижни и гледат само в една посока,изпитвам болка в самите очи,около тях,горе на клепача. След тези симптоми започват мисли от рода ,че изглеждам грозно в лицето,че гледам втренчено хората и е много ужасно.Опитвам се да отпусна мускулите там , но много рядко ми се получава.От там енергията в цялата ми глава се променя усещам я чужда.Започват едни ужасни симптоми по абсолютно цялото лице ,бръждене , изтръпване на на очите устните, очите ми стават червени... започвам да скляпам някак си от там ми се премрежва погледа и от там може и да завърши с паник атака.Цялото напрежение отива в главата ми от там ако не го овладея както казах може да завърши с паник атака или вдигане на кръвно и т.н. Аз обеснявам цялата работа с факта ,че от многото натрупан постоянен стрес , напрежението ми избива в главата. Преди време когато съм получила симптоми на стрес съм опитала да ги подтисна. От това подтискане , енергията неможе да протича нормално и идват всички тези неприятни симптоми.От там се появява и моята тревога и от там и чуството ,че главата ми е чужда.От там пък ,че изглеждам зле , защото наистина изглеждам зле когато изпитвам тези симптоми.Сякаш лицето ми е бетонирано и закотвено в едно положение и немога спокойно да си правя нормалните мимики на лицето всеедно имам маска.Дано ме разбирате какво искам да обесня. Помня като бях в пубертета не харесвах очите си.Казвах на майка как не ги харесвам.От там като се погледнех в огледалото правих някакви мимики .... нали се сещате така да променя излъчването си.След това може да съм запаметила това утвърждение ,че не са ми красиви очите и от там това напрягане да изглеждам по различен начин. Много смешно звучи , но сега свързвам нещата. Идеята мие ,че понякога само като отпусна лицето си цялата енергия в тялото ми се подобрява.От там настроението, от там самочуствието, от там спира треевогата. Някъде бях чела ,че е хубаво да се правят упражнения за очите.. кръгови движения с максимална амплитуда , максимален поглед нагоре и надолу и т.н. Възможно ли е да съм запаметила това напрягане и подсъзнателно + някакво убеждение ..да си действа.Например ,че за да съм красива трябва да контролирам лицето си (очите) и от там се е запаметило това (защото съм си го мислила много пъти) и сега да го правя автоматично ,да не си давам да се отпусна. Незнам дали разбрахте нещо .... аз съм сигурна ,че има някаква връзка и ще разнищя до край за да намеря причината и следователно и решението на този проблем.Има нещо вътре в мен което ми пречи да отпусна до край цялото си лице... Какво мислите вие ??

Ще продължавам тогава с медитацийте ,който разполагам.Хубаво ще е да се създават повече такива домашни занимания ,за тези които са от малки градове и няма как да посещават психотерапевти.

Благодаря ви ! Трябва да изкарам яда да не го подтискам , но аз и да искам немога , той започна да излиза сам след толкова години подтискане и неосъзнаване.Когато слушам Йога Нидра на Орлин и стане въпрос за малкото дете и се разплаквам винаги , немога да се стърпя просто.От там ми стана ясно ,че подтискам всичко това.Може би ще е добре да слушам по-често медитаций от този тип ,защото когато се разплача аз осещам любовта към себе си и освобождавам гнева към тях.След това се чувствам лека като перце.И после пак естествено се гневя и подтискам.. то е толкова много тази болка ,че излиза малко по- малко.... Аз също съм мислила ,че това всичко се случва за да ме направи по-силна и това ме кара да гледам напред. Диди, казваш че детето се чувства виновно задето родителите му са се отнесли така с него.Ето от къде идват тези обвинения.Аз също се обвинявам и понякога си мисля ,че те може би са били прави да се отнасят така с мен. Сега знам как НЯМА да се отнасям към мойте деца.Ще ги прегръщам и обичам и подкрепям винаги ,даже да грешат.Ще им дам цялата любов ,която аз съм очаквала а никой не ми е дал.Ето има и хубава страна, мойте деца или дете ще стане прекрасен човек ,защото аз ще му помогна. Освен медитацийте с детето , какво друго ще ми препоръчате като действие.Изкарала съм една снимка на моя рожден ден на три годинки.Даже си спомням бледо момента.Аз съм застанала до една торта съм разплакана и си чопля пръсчетата.Само като е видя и изпитвам любов.Как това малко сладко и невинно детенце плаче и иска топлина.Гледам снимката и му давам любов.ПРедставям си ,че се виждам като малка и получавам всичко от което съм имала нужда.Това ми помага да се чувствам по-добре.Друго което прочетох от някакъв сайт беше да взема някоя плюшена играчка или кукла или нещо подобно аз използвам едно сладко плюшено мече и вечерта когато си лягам го прегръщам силно и всеедно прегръщам себе си.Давам му любов и любовта се връща към мен. Другия проблем ,който ме тревожи е че хората ми се струват на моменти страшни и че искат да ме наранят ,че ми се присмиват ,подиграват и че те са повече от мен.Тази самооценка как да се повиши.Или просто с времето и заобичването ,тя ще си дойде "на мястото".Има ли някакви техники с които да не приемам хората като заплаха?

Да започнем от детството ..винаги се чуствах недооценена , не са ме гушкали не са ми давали любов,майка ми беше тормозена от баба ми и винаги беше в лошо настроение,когато исках да ми обърне внимание се казваше оф остави ме изморена съм или нещо от сорта.Баща ми е много нервен ,бил ме е като малка не много често ,но за мен той се превърна в страшен човек.Винаги викаше за най-малкото нещо ,ако ме накараше нещо да направя и не го свършех както той искаше се повтаряше само за нищо не ставаш , урод , изрод и т.н.Ако се обидех после казваше ,че се шегувал просто.Вече съм на 24 години и незнам какви чувства изпитвам към него.Понякога си мисля ,че не го обичам изобщо мисля даже ,че го мразя.Има една дупка в мен незапълнена.Чуствам не незначима.От малка бях свита и си мълчах винаги каквото и да ставаше.Имаше период в който баба ми ме гледаше ,тя пък ми повтаряше само ,че трябва да съм първа във всичко.Като получех петица ми се караше и караше да уча докато не получя шестица.Аз постоянно исках да е впечатля,беше нещо като идеал за мен.И не само нея,а всеки исках да спечатля за да ме похвалят ,одобрят ..да получа някакви трошички любов и внимание.И до ден днешен живях така.Винаги пренебрегвах себе си.Виждах хората какво искат да чуят и им казвах точно това.Нагаждах се на всеки по характер.Много маски изградих, пред един съм една пред друг съм друга и аз самата незнам коя съм вече.Как да запълня тази дупка в себе си.Понякога когато изпитам любов към себе си се учудвам на чувството.То е прекрасно. Но тази дупка остава незапълнена.Когато започна да си мисля за детството си се разплаквам на секундата.Нещо в мен напира последните години ,че не съм това аз.Че не живея своя живот.Преди играех тези роли и си мислех ,че това съм аз.ПРосто съм такава.Не си бях и помисляла за детството си.Как ми се е отразило всичко това.Като изчетох вашия цял сайт,купища книги за самоопомощ,статий ,ходих и на психотерапевт (получавах панически атаки и тогава реших да посетя психотерапевт) осъзнах защо съм в това положение.Свързах всичко."Дупката в мен" заради родителите ми , ниската ми самооценка пак заради тях.. от там страха от всеки и всичко.. а забравих да кажа ,че заради баща ми съм заеквала. Даже когато ми викнел съм се вкоченявала и не съм могла да говоря.Ето пак се разплаках.От скоро се замислям за тези неща и спомени изникват като гъби и избиват в мен чувства и сълзи. Сега защото го осъзнавам ,а преди съм го подтискала и затова ли сега плача толкова много ?Емоцийте са наистина много силни.Искам всичко да излезне всяка подтискана емоция и да се осводобя.Чуствам,че нося много излишен "товар " в мен.Много ми е тежко.Немога да работя спокойно.Постоянно се тревожа.Хората за мен са лоши.Света за мен е лош.Така съм си изградила вижданията.Наясно съм ,че това е само в моята глава и че може да се промени.Това са вкоренените убеждения.Как да променя тези убеждения.Как да спра да изпитвам гняв към родителите си.ПРеструвам се на мила пред тях а в мен бушуват бури.Как да стана по-уверена.Имала съм периоди в ккойто съм била себе си , но те са били кратки.Знам ,че съм много силен човек и мога да преживея всичко. Откакто станах осъзната за проблемите си сякаш стана по-зле.В смисъл опитвам се да се променя и всичко е против мен.Преди се бях примирила ,че съм никоя и така и си живях като никоя.Но сега знам ,че аз съм някой и искам да се събудя от този нереален сън и да живея живота си нормално. Знам ,че неможете да ми помогнете тук изцяло. Знам ,че трябва да ходя на психотерапевт и сама сигурно няма да мога да се справя.Дано намеря пари някога и се захвана с това.Кажете ми как да си помогна сама до колкото е възможно.Тези травми от детството как се преодоляват.Има ли някакви техники .. да простя на родителите си ,да ги заобичам наистина.Да заобичам себе си.Аз се самобичувам.Осещам как се наранявам сама.Изпитвам агресия и към себе си.Съдя се затова ,че не съм станала силна независимо ,че родителите ми не са ме подкрепяли.Съдя се постоянно,че не съм способна като другите , сравнявам се с тях.Винаги те са по-добри даже и 2 годишното дете ми се струва ,чв в повече от мен.Искам да се обичам.КАк да го направя.Искам да мисля по друг начин.Искам да чувствам !!! В повечето си време аз не осещам нищо.Една апатия към всичко.Ако видя нещо смешно се смея по задължение не от сърце.Не изпитвам любов към никой.Едно кофти чувство се е закотвило в мен и неиска да си тръгне. Поста ми е направо лудница.Съжалявам за правописните грешки , толкова набързо написах всичко от сърце нямах време мисля за правописа и да редактирам.Незнам дали съм дала информацията правилно за да си направите някакъв извод.Ако ми зададате някакви въпроси от които и аз ще имам полза от отговоря ,моля задайте ми. Благодаря !!