Anito__

Попаднаха ми интересни неща, които прочетох и открих себе си в нарушената автономност. Какво трябва да предприема, мога ли да се справя сама и трябва ли да се свържа със специалист?

Нямах предвид любовта под искреност и прямост - просто не обичам игрички, прикритост, не приемам тези неща като нормални човешки отношения. И когато ти казват обичам те - аз го приемам като обичам те, а не търся друг смисъл в него. Мина почти месец откакто се скарахме с моя човек, болката не отминава, а става все по-силна. Не знам вече какво да правя. Постоянно ми се реве, дори докато ходя по улицата, не съм същия човек вече.

Аз съм искрена и пряма в отношенията си с хората и поради тази причина очаквам същото отношение, но получавам точно обратното. Отварям душата и сърцето си и ми забиват нож, каква е гаранцията, че ще срещна "добри хора", след като досега срещам само обратното. И кога е моментът да се потърси помощ от терапевт, вече месец съм в това ужасно състояние, не спирам да плача, не виждам светлина в тунела, не се радвам на живота, не ми се живее изобщо.

Трудно е да намериш смисъл в правенето на нещо в такъв момент. И понеже съм в размисли и страсти в последно време, имам следната чуденка - доколко откровени и отворени трябва да сме с човека отсреща? Вредна ли е прекалената откровеност и честност и трябва ли да бъда по-сдържана в отношенията ми, а не да казвам всичко, което мисля и чувствам?

Никога не съм се чувствала така преди, не намирам смисъл в нищо, просто няма за какво да се хвана. Всичко е една огромна празнота и топка в стомаха и гърлото. Не съм направила някаква глупост само заради семейството ми.

Положението излезе извън контрол и май трябва да потърся помощ. Ситуацията е следната - миналата година с приближаване на една кръгла годишнина, започнах да си правя равносметка за живота си и се оказа, че изобщо не съм доволна от това, което съм постигнала. Тази неудовлетвореност се прехвърли и върху връзката ми, до този момент замитах повече от проблемите под килима, но изведнъж дадох израз на емоциите си. До консенсус така и не се стигна и започнахме да охладняваме и да се отчуждаваме един от друг. В същия момент се запознах с човек, който започна упорито да ме ухажва, въпреки че знаеше, че си имам приятел. Не го отрязах, продължихме да поддържаме контакт, а той с течение на времето започна да става все по настоятелен, твърдеше, че ме обича и т.н. След известно време се разделих с приятеля ми, но отново не поддадох на настояванията на новия ухажор. Мина известно време, аз дойдох малко на себе си след раздялата и реших, че мога да му дам шанс. Влюбих се бързо и неусетно, но в момента, в който започнах да показвам емоции, той реши да се отдръпне, оправдаваше се с много работа, ангажименти, в същото време продължаваше да твърди, че ме обича. В един момент започнах да се изнервям на цялата тази несигурност и започнах да избухвам, същевременно се появиха здравословни проблеми в семейството, които почти ме извадиха от релси, след това и други проблеми и в един момент просто изгубих почва под краката си, започнаха да ми минават суицидни мисли. В този момент той реши, че тези мои състояния му идват в повече, започна да се държи странно, и аз реших, че трябва да сложим край на тази агония. След няколко дни размислих, молих се, умолявах, съгласи се да поддържаме някакъв контакт, но след няколко дни реши, че не иска да продължава и ме отряза, оправда се с мен, с разликата в годините ни. Почти от месец не мога да спя, не мога да се храня, избухвам в плач дори на работното си място, минават ми мисли за самоубийство, постоянно имам топка в стомаха. Не харесвам живота си, работата си, смятам че съм се провалила изцяло и това не ми дава мира. Винаги съм била борбена, никога не съм се предавала пред нищо и семейството ми е супер изненадано от състоянието, в което ме вижда. Доста се рових и откривам симптомите на депресия, според семейството ми съм здрава, права и нямам причини да се оплаквам. А аз усещам, че затъвам все повече и повече и не знам какво да правя.