Ивета

Тази сутрин както си пиех кафето в един момент сякаш забих. Всичко се изпари от главата ми. Погледнах се отстрани. Бях само аз. Страхотно спокойствие и облекчение. Исках само да седя, да гледам в една точка и да наблюдавам. Аз изобщо не съм част от цялата тази лудница около мен. За съжаление това състояние продължи само секунди.

Изхода за мен е следният. Колкото и да отричам антидепресантите в момента имам нужда от тях. По един или друг начин съм допуснала да се стигне до тук. Следващата стъпка е медитацията, т.е. приемането. Нищо не можеш да направиш само наблюдаваш и приемаш. А най-сигурният и качествен метод е смилането на това, което не ти харесва. Без борба и бягство. Тогава идваш на себе си. Това очаквам Диди. Да махна от себе си всичко, което не е мое. Да се науча да разпознавам моите мисли от чуждите, независимо дали са вътре в мен или или идват от вън. Това състояние го знам и го помня, но съм го забравила и погребала. На моменти излиза, но много бързо пак го покривам. Очаквам да спра да се страхувам или ако не мога то поне да приема страха си, а не вечно да бягам от него. А докато не разбера защо съм дошла на този свят и в какво съм най-добра, т.е. какво ми е призванието това няма как да се случи. Всичко друго е лъжа. Дотогава ще се държа като някое малко дете и ще се мотая като пиле в кълчища. Благодаря на всички ви за вниманието и помоща.

Вече наистина съм объркана ... ОКР болест ли е или не е ? И писането ми тук поредната натрапливост ли е или не . Няма шанс от 20 год. да блъскам хапчета и да провеждам психотерапия, а да продължавам да се мотая като пиле в кълчища. Вече сама за себе си се превърнах в психиатър и психолог, а изобщо нямам намерение да бъда такава.

Здравейте отново. Проведох доста сесии с Диляна. Много ми помага и успява да изкара забравеното ми и подтиснато чувство за увереност и отговорност към собственото ми щастие. Всичко това обаче на фона на медикаментите. И тук се затваря отново кръга. Да осъзнаеш доста неща, но да ти е трудно да ги приложиш и отприщиш, защото психически си зависим от нещо, което още не можеш да решиш дали ти помага или ти пречи. И винаги каквото и да направя стигам до тях и забивам. Буквално вече те са се превърнали в най-голямата ми натрапливост. Има дни в които не мога да взема решение какво хапче да изпия. Изградила съм си цял мисловен процес за тях. Знам всяко едно как действа. Пълен контрол дори и към действието на медикамента. Това е пълна лудост продължаваща 20 години. С една дума правиш нещо, в което не знаш да вярваш ли или не. Съзнавам, че това не е начина, но в същото време се страхувам да ги махна. Буквално сама съботирам себе си. Най-лошото е, че съм се превърнала в самолечител. Нямам пряка връзка с психиатър. Тук в Германия с лош език ми е много трудно. Ходих при немски психиатър, но не успявам с подробности да обясня състоянието си. Естествено дава ми медикаменти, но понеже аз вече съм ги пила достатъчно дълго гледам на тях с недоверие , пък и на него също. Кога пия, кога не. Мисля, че имам два избора. Първият е да махна всичко, но за това се иска смелост. Ако съм го могла да съм го направила до сега. Значи остава вторият. И мисля, че знам къде съм бъркала толкова време. Понеже пия хапчета, а пък не им вярвам, но все пак съм следвала указанията на лекарите ... започвам, в момента, в който постигна поне малко напредък решавам , че съм добре и искам да ги спра. Или по-скоро мозъкът ми решава, че съм добре и ги спирам. Тук съботирам процеса и не го довършвам докрай. Аз просто не си позволявам да достигна до лечебна доза, която съвместно с психотерапията да ми помогне да постигна облекчение и устойчиво достатъчно дълго осъзнаване. В същото време знам, че това все пак е химия, с която не мога да си играя ... действа на рецепторите на мозъка и не е нещо измислено все пак. Познания трябва да имаш. Та едно таково никакво поддържашо неврозата ми състояние ... чувство за нито здрав нито болен. Това естествено ми пречи и за нормален разговор с психотерапевта ми. Тези хапчета съм ги пренесла със себе си 20 год. Какъв е изхода от това състояние ? Отново ли са медикаменти ? В достатъчна лечебна доза едновременно с психотерапия или ако продължа това още повече ще затвори кръга около мен в последствие ? Ясно е, че съм си хронифицирала състоянието на мах и от тук сама няма как да изляза. Изхода е медитация и осъзнаване ... виждам го и го усещам, но не мога да го приложа. Поне не и на този етап. Съжалявам ако преповтарям теми, но това е моето лично усещане . Със специална молба за отговор от др. Първанов.

Благодаря и на двама ви за бързите отговори ... не очаквах. Препрочетох ги три пъти, пак ще ги чета. Д-р Първанов, това със спокойствието със сигурност съм го усетила, защото още в началото бях на вълната "не съм спокойна, когато съм спокойна" . С една дума съм като умряла. Не искам да умирам и си искам живота. Просто когато позволих на напрежението да вземе връх над мен под формата на паник атака автомотически избягах и от него. Знам, че е най-нормалното нещо на света, но когато са ти предали като ген вътрешно напрежение и в същото време възпитавайки те да бъдеш послушен ... ти предават такива златни окови, че в един момент клапана избива и като не си подготвен за това какво става, дълго време циклиш. Орлин, проблема ми тук в Германия е точно средата. Знам от какво имам нужда, но все още ми е трудно да го открия. Дори на моменти ми е идвало да си събера багажа и да се прибера. Точните хора не се намират лесно в чужда страна, но не е невъзможно. Иначе възможност за активен спорт и разходки има. Опитвам се да правя план на деня и да го следвам. Понякога трудно, но се получава. Опитвам се да медитирам. Мисля, че само веднъж ми се получи нещо качествено подобно на твоето описание, но какво се случи след това ... не знам дали това е целта на медитацията, но аз бях стигнала до положение изключително приятно за мен, продължих си деня съвсем спокойно до момент, когато цялата реалност на всичко "лошо" (а това са си пак моите блокажи, знам) се изсипа върху мен. Както бях спокойна моят мъж ме гледа странно и ми казва, че нещо ми има , не съм била тук и кво става ? Звъни се на вратата ... трябва да включвам немски, който още пелтеча ... ужас ... и хайде пак в мелето. Просто мозъка прещраква. Че този път трудно влизане в релси. И оттогава пак страх да се отпусна, че кой после ще хваща контрола . Но усетих и нещо друго, което ми хареса. Когато хората започнат да ме гледат странно и да не са доволни от мен това означава, че аз съм започнала да идвам на себе си. Това състояние трябва да задържа. Ще продължа с медитациите, знам че е добре за мен. А относно баща ми ... по-лошо е от дразнене. Той е прикрит тартор. Цял живот на думи съм му слабост и радост, лоша дума като обида не съм чула от него, но не дай си Боже да тръгна срещу него дори за нещо елементарно, да започна да правя нещо, което на него не му харесва ... дори и вратата ми е показвана. И лошото е, че не се кара ... КАЗВА !!! Искала съм да застана срещу него и да спорим ако трябва, но не. "Той няма намерение да се караме" - това са думите от сорта недей да заставаш срещу мен. Ако ти харесва, харесва ако не напусни. Аз всъщност затова и на 18 год. се махнах от родния ми град. По лоша прикрита любов не знам. Но да , и тук знам как да действам просто ми трябва време да си стъпя на краката. Правила съм го веднъж ... чувствах се изключително уверена в себе си и на тежките му думи му отвърнах толкова спокойно, че той просто замлъкна. И всичко отмина. В общи линии знам какво следвам, защото съм имала приблизително около 4-5 години от тези 20 абсолютно интензивен и истински живот, знам чувството, но за съжаление нетрайно. Паднеш ли пак във въртележката с годините става все по-трудно да се изправиш. Това, което трябва да направя е да си изградя лично аз мои метод на справяне, в който да повярвам и да се случват нещата. Всекидневно спорт, медитация и отсяти контакти. И колкото повече хората от сегашното ми обкръжение, не ме харесват и ме намират за странна значи толкова повече съм на правия път . Трябва да успея да вкарам медитацията в ежедневието си. Благодаря ви отново за отзивчивостта. Здрави бъдете .

Здравейте. Искам да споделя нещо. След близо 20 год. големи периоди с медикаменти и много малко без и след достатъчно психотерапия със специалист в един момент я докарах до там, че и хапчетата и анализата станаха час от ежедневието ми, а вече част и от натрапливостите. Всичко, което изговорих и обсъдих в процеса на психотерапия ми остана в главата вече като нещо, което ми пречи. По цял ден анализирах почти всичко, което вършех или просто си мислех за разговорите ми с психотерапевтката ми. Сякаш ще се превърна в специалист по душевни болести. Жената доста се постара, даде ми кураж, разчовъркахме проблемите ми, получих насоки, но ... Или аз вече достатъчно дълго време съм циклила или ... Всичко остана в мен по-скоро като информация отколкото като нещо, което ми е помогнало реално и да се приключи... Та в един момент ударих на камък. От тук на сетне вече нямаше на къде. Трябваше сама. За медикаментите няма да говоря ... знам, че съм се закачила за тях, ще ги махам кога не знам, но другото трябваше да оправям сама. Първа стъпка ... осъзнаване на случилото се ... търсех успокоение, което не е решаване на проблема. Или по-скоро оставях си проблемите в кабинета и в началото ми олекваше, но в последствие се стигна до тук. Втора стъпка ... смъкване на напрежението и постепенно навлизане в живота, защото буквално бях избягала от всичко. В момента дори не ми се влиза във Фейсбук, че още с отварянето попадам на хиляди психологически излияния, което страшно много ме изнервя. Заела съм се с елементарни неща и рутинни, защото всяко ново нещо ме изкарва извън релси. Да не пропусна факта, че съм в Германия от две години и ми е още по-трудно, но тук поне има шанс да вържа мозъка си с нещо ново, което ме и спасява може би донякъде. Преди да дойда тук бях една година при семейството си, в центъра на проблема. На глава с болния ми от доста гадни болести баща така и не успях да изляза ... толкова твърдоглав човек не съм виждала, въпреки, че си казахме доста. Получих и извинения. Но вече спрях да мисля за това, защото и той самият ми сподели, че не можел да се справи със себе си . Та въпросът е ... когато съм изправена пред по-голямо напрежение просто го приемам като част от себе си, защото е нещо нормално, прегръщам си го както казва Орлин и продължавам, опитвайки се да не анализирам или по-скоро да не обръщам внимание на безсмислените брътвежи в главата си . Понякога ми се получава, понякога не , но все пак е нещо. Доста съм се омотала, сега е време да се размотавам. Стискайте ми палци ... и ме подбутнете малко . С най-искрени чувства

Здравейте. Искам малко да се включа и аз. Това, което написа д-р Първанов осъзнах и аз след време, може би година след първата ми ПА. В момента, когато получих ПА, аз се напрегнах да се задържа сякаш да не падна. Тогава противоречието остана в мен. Има ли ми нещо, няма ли ми. Болна ли съм здрава ли съм. След време, когато поосъзнах случилото се си спомням, че точно това си казах... По-добре да се бях оставила да припадна. ..с други думи да се отпусна и да приема, че ми е позволено да бъда слаба и крехка и страхлива отколкото да остана заклещена в недоумението има ли ми нещо или не и да се треса от нерви. И всъщност тогава осъзнах, колко тревожна натура съм. Късмет. Здрава си. Просто се отпусни и опитай да следваш себе си.

Относно отношението към баща ми ... противоречиво е да. Така е от година насам, когато се завърнах в бащината къща. Растяла съм с убедеността и той много често ми го е казвал и показвал, че съм неговата слабост и радост, а сега виждам друго. Зад всичко това стои неговото желание за притежание и контрол. Аз винаги съм имала сили да отстоявам себе си, колкото и да ми е било трудно и разбрах, че просто не съм оправдала неговите очаквания. Никога не ме е упрекнал по неприятен за мен начин, но ми бяха нужни само три изречения от него, за да прочета в очите му какво всъщност мисли. Аз следвах своя живот и не поисках да се вкарам в коловоза на семейството. Малко съм нещо от сорта на черната овца, която понеже не се съобрази със закостенелите вярвания и традиции на родителите си лекичко си пообърка живота, ако може така да се каже. Но отгледах две прекрасни деца и съм горда с това. Истината е, че съм възпитана да бъда послушна и тези закътани надолу проекции на моите родители ме вкарват във вечното противоречие. Показала съм им, че отстоявам себе си, защото съм искала, но ми стана ясно, че съм нямала достатъчния ресурс да се справя с това , за което мечтаех. Просто живях в страх и напрежение, докато не капнах. Лошото в случая е, че ми се налага да живея с тях на този етап и тук идва сблъсъка. Аз всичко това съм осъзнала, лошото е, че го постигам с помощта на медикаменти и доста натрапливости. Това е, което ме притеснява. По някакъв начин трябва да приема страховете си и да се науча да се справям с натрапливите мисли, защото те акумулират голямото напрежение в мен. За това ми трябва специалист. Не успях да го открия за вече ще станат 20 год. Както казах омръзна ми да предъвквам живота си пред поредния психолог или терапевт. Истински бях обнадеждена, че ще успея да постигна нещо с последната си психотерапевтка, но когато и тя ме върна към медикаментите вече ... вдигнах ръце от всичко. Карам я както мога и знам, но това е мъка. Добре ... днес, утре, след седмица или може би месец или година все ще се отпуша. Щом като веднъж съм го видяла и усетила и поискала трябва да стане. Лошото е, че съм инат и бързак ... или пък не ... може би това са най-хубавите ми черти. Когато ги приема ще се намери някой с олимпийско спокойствие, който ще ми помогне да стопявам напрежението в мен. Или пък друг, който да ме предизвика докрай . До тогава ... ще стискам палци да съм късметлийка. Май съм се пуснала по течението ... само дано управлявам лодката си правилно ! Здрави бъдете и хубав ден от мен !

Благодаря Ви за вниманието д-р Първанов. Замислих се. Най-голямата ми грешка в този живот е, че не си позволих да се страхувам, защото когато го правя изглеждам слаба в собствените си очи, а в същност най-хубавите си моменти съм изживявала точно когато съм си била Аз Страхливката. Тогава много по-лесно намирах верният път. Любов и внимание съм получила от баща си. Благодарна съм му за това, но на какво може да те научи един мъж, който цял живот е носил всичко на гърба си и в момента е с 7 от най-лошите болести. Екнат в мен думите му пречупени през собствената му призма ... няма да се предаваш, ти си силна. Е, това както ми е помогнало, така ми е изиграло и лоша шега. ТРЕВОЖНОСТ ДО БЕЗУМИЕ. А от майка ми спомен да ме успокои, когато съм имала нужда нямам. По-скоро, когато съм имала проблеми ми е казвала, че така съм тревожела и нея и така върху моето напрежение си докарвах и чувство за вина. Всичко това съм го осъзнала, но не мога да го променя и това още повече генерира напрежение в мен. Буквално съм забравила или по-скоро не съм научена да се отпускам и да бъда жена. Така научих и всички около себе си. Аз просто трябва да бъда винаги нащрек, защото когато се отпусна не мога да приема нормално страховете си. За Бога ... мъже около мен постоянно мрънкат и се оплакват, а аз се правя на безсмъртна. Относно работата с моята психотерапевтка. За около 5 сеанса през повечето време аз говорих за живота си, стана ясно, че съм много тревожна, бяха ми правени всякакви тестове и накрая получих отговор, че ако не си пия хапчетата, които бях оставила терапията няма как да ми повлияе. Тук вече много се обърках. Аз бях отишла точно за това да ми даде насоки как да овладявам тревожните си състояния. Вече наистина не ми се говори и предъвква живота ми. Трябва ми истинска работа, за да се изправя срещу себе си. Много малко неща достигнаха от нея до мен. Медитация, дишане, приемане на страховете...това и сама отдавна се опитвам да го правя. От месец не съм ходила, не виждам смисъл. Трябва ми нещичко, колкото и малко да е, но да ме предизвика. Нужно ми е да превъртя лентата. Опитвам се да се познавам и се харесвам, но имам доста блокажи, изкривено мислене и предъвкване и всичко това ме връща обратно. Върху това искам да работя, но не успявам сама. Нужно ми е повече доверие в живота и в себе си. И вярвам, че един ден ще го постигна. Когато тогава. Бъдете здрав д-р Първанов. Благодаря Ви отново за вниманието и желанието да ми помогнете. С уважение.

Благодаря ти Орлин. Чета и осмислям всяка твоя дума и изречение. Не са ми чужди, защото преди доста време това пускане на контрола ме освободи, но за съжаление не успях да стигна до края и пак се затворих в кашон. Знам, че се иска доста смелост, а ако нямам то ще се случи нещо, което наистина ще ме изкара навън. Ще се постарая да махам малко по малко бариерите, но знам, че няма да е лесно. Разбирам те прекрасно. Зная го на теория, виждам го и го усещам, само ми трябва смелост да го направя. А докато не повярвам в собствената си сила ще продължавам да търся силата от вън. Моля се душата ми да ме срещне с подходящия човек, който здраво да ме разтърси и предизвика. Искрено благодаря за отговора! Бъди здрав и весели празници!

Здравейте. Не съм писала скоро, но искам да споделя какво осъзнах. Много често чета тук, а и в моят пост Орлин ме кара да се отдръпна на метър от себе си и да се погледна от страни. Да ама не. Страхувам се да го направя. Сякаш ако го направя ще падна. Вкопчила съм се в себе си, в стария си модел на мислене. И току що осъзнах, че съм понесла отговорност за всички и всичко около мен, само не и за себе си. И чувство за вина в изобилие. И така навъртам огромно напрежение. Сякаш ми трябва някой пред, който да се отпусна, а не го намирам. Някой пред, който да си изпея всичко. Започнах психотерапия, но и там не успявам. Усещам, че успея ли да го направя ще смеля цялото напрежение. Не стига, че не го мога ами и не спирам да мисля за това. То е нещо като изхода, който виждаш, а не можеш да стигнеш до него. Опитвам да медитирам, да се отпускам, но оставам в себе си. Сякаш ме е страх да напусна тялото си. А знам, че само така ще ми олекне. С една дума...страхувам се от себе си. По-тъпо и абсурдно нещо не може да има. Та исках да попитам...докога така ?!?

Току що осъзнах още нещо. Опитвам се да търся под вола теле. Все търся някакъв отговор на НЕЩО СБЪРКАНО В МЕН !!! Мислите ми препускат и ровя ли ровя! Но аз не знам въпроса !?! Мозъкът ми винаги си е работил на тези обороти, но от доста време съм му задала неправилната команда и той не работи в моя полза. Тази тема КАКВО МИ Е всъщност е вид натрапливост. Когато истински се отдам на нещо съществено спирам да меля и да се правя на голям психолог. Въпроса е как да тръгна в правилния коловоз ... ?

Здравейте. Искам да споделя какво открих за себе си, от което доста съм учудена, защото явно съм се лъгала до сега. Живота така ме завъртя, че след 28 годишно отсъствие се прибрах в родния си град. За сега се налага да живея при родителите си. Винаги съм си мислила, че не се разбирам с майка си, а то излезе, че тартора в къщи е баща ми. Въпреки уверенията на всички, че той е труден характер аз винаги съм го защитавала. Поне до 18 год. възраст нямам спомени да съм влизала в пререкания с него, а само с майка ми. Имам само болезнен спомен как като малка, може би съм била на 4-5 годинки ме наказа на колене зад вратата с вдигнати ръце, защото отказвах да кажа името си, в следствие на което аз се напишках от страх. Можех да си говоря с него по телефона с часове. Винаги ми е казвал, че съм му слабост и му липсвам, че ме е създал с голямо желание, а в един момент видях обратната страна на медала. Човекът си беше изградил негов консервативен свят, в който аз си оставах малкото момиченце. Вече на 46 години на мен ми се държи сметка къде съм по цял ден, когато не съм на работа, правят ми се забележки за нищожни неща. Съзнавам, че доста време съм била далече от тях, но това ми разби представите за всичко. Човекът си искаше неговите правила и на три пъти ми беше казано, че къщата е негова и ще се живее по негов начин. Аз не се оставям на манипулация и заявявам своето мнение и право, но като цяло някакъв страх и подтиснатост си ме измъчват. Веднъж след силни думи от негова страна след това ми се извини, но от това не ми олекна. Буквално не ми се прибира в къщи. Лошото е, че в момента нямам друга алтернатива и да се махна. Та противоречието тук е ... родител ми е трябва да го ценя и уважавам, но не и на тази цена. Искам да съхраня себе си, а някакъв скрит страх постоянно е в мен. Не мога да открия правилния подход в себе си. Започнала съм да се дразня и от най-малкото. Знам, че при пръв удобен случай ще се изнеса, но до тогава ... ???

Орлин, аз със сигурност се вслушах в съвета ти и извъртях своят филм. Пуснах си го поне 10 пъти във всичките му от лоши по-лоши варианти. Удивих се на себе си, колко развинтена фантазия мога да имам, след което се огледах в реалността и се усминах. Тъй, че думите ти стигнаха поне до мен, за което искрено ти благодаря.

Да идват всички натрапливости на света, че вече ми писна. Ще ги приема с най-голямо удоволствие и ще им отворя широко всички врати за добре дошли ...