inpetrov

Грижа се за себе си и се опитвам да не мисля в негативен план. Продължавам да посещавам психотерапевт веднъж седмично. Зная че ще се справя, въпреки че проблемите рефлектираха и върху физическото ми състояние.Не бях лежал в болница от 21 години, когато проблема беше свързан с травма.Изключвайки това, не съм боледувал от нищо по-сериозно от настинка. Определено свързвам болестта с психическото си състояние и определено човек може да се разболее и излекува с мисълта си. Не е нужно да се опитвам да се оправдавам и да очаквам, че като се ровя ще открия нещо по-различно. Когато се осъждам, също не променям фактите.Разумен човек съм, въпреки че допуснах да се срина така и осъзнавам, че се наказвам за нещо, което не мога да променя. Никога грижата не е достатъчна, а всеки е бил лъган и аз не съм изключение.Боли, когато става дума за най-близките.Явно съм много чувствителен на тази тема и си направих здравата психика на каша. Имам страхотно семейство, което вече половин година страда покрай моята промяна. Зная, че няма универсална формула и всеки трябва да се пребори индивидуално.Животът продължава за живите и аз се стремя да бъда същия човек, който бях преди.Какъвто ме обичаха и обичах. Мислех си, че ще израстна духовно и ще стана още по-добър човек, ще работя още по-усилено, ще съм още по-привързан към семейството си. Получи се точно обратното, на каквото и да се дължи.Дали е липса на одобрение, страхове, чувство за вина, идеализъм, непознаване на себе си, невежество или каквото и да е - не зная колко е важно.Моя живот продължава и не искам да се срамувам от това, как съм го изживял, въпреки че има постъпки с които няма как да се гордея. Исках да намеря някаква причина да повярвам, че смъртта не е края, но явно не ми достига капацитета да надскоча ограниченото си мислене. Не зная доколко това можеше да ми помогне...Любовта към хората, които обичаме трябва да се дава докато сме живи и докато те са живи.

Този форум и хората тук ми помогнаха много. Не зная дали има живот след смъртта и мисля, че никой не знае със сигурност. Едва ли ще разберем в този ни живот това. Да вярваме в живот след смъртта и да се надяваме на това, носи някакво успокоение, но какво от това? Дали е прераждане или има нещо друго? С какво ще помогне това? Нищо не може да компенсира липсата на живия човек!

Важно е да се проумее, че тук трябва да обичаме важните за нас хора и да им го показваме докато са живи и докато ние сме живи.После вече е късно и е невъзможно да компенсираме. Тогава отпада и въпроса има ли го или не живота след смъртта, защото губи смисъла си.Собствен опит, чрез който се надявам да съм полезен. Пред мен никога досега не е стоял този въпрос, защото не е имало значение, а не е имало значение защото съм се стараел да давам любов и съм се чувствал добре.Въпроса изникна тогава, когато почина баща ми и аз започнах да търся начин да компенсирам неказаното и ненаправеното.Не открих такъв начин, но лиших близките си от любов. Всеки може сам да си направи изводите!

Противоречиш си. Когато си с даден човек го приемаш с недостатъците му, но първо се опитай да разбереш сам себе си, докато е време. Щом искаш бъди отговорен за всички.Избора е твой, но рискуваш да си зависим от всички, а това ще те обърка още повече. Казвам ти го от собствен горчив опит, а ти ако искаш ме слушай.

Ти търсиш одобрението на другите, а това, което ти е нужно е да имаш само своето.Не можеш да имаш одобрението на всички и не можеш да угодиш на всички. Казваш че жените са те разочаровали.Замислял ли си се какво точно очакваш?Няма да намериш перфектната жена, защото ти също не си перфектен, нито аз. Когато осъзнаеш, че не ти е нужно одобрението на другите, тогава ще намериш подходящия за теб човек. Когато срещнеш жена, която ти харесва, не се чуди какво ще кажат околните за нея, защото с нея ще живееш ти и се замисли какво би могъл да дадеш, а не само какво искаш.

Моята дефиниция за обич е грижа и доверие. Нещата ми ги изяснихте многократно под всякакви форми.Бъркотията е в главата ми.Ровя в миналото и се чудя в какво да се обвиня, вместо да търся причини да се харесвам.Компенсация за неполучено одобрение от страна на родителите и големи очаквания към мен и към всички. Няма виновни за състоянието ми и никой няма да го промени ако сам не реша да го направя. Аз не живея тук и сега, а само се заблуждавам в това.Много е трудно да избягам от мислите за миналото и притесненията за бъдещето. Когато започна да се грижа за себе си и да си вярвам, тогава нещата ще си дойдат на място. За целта трябва да се избавя от мислите, че не съм се грижил достатъчно и че съм бил лъган. Да приема, че е възможно никой да не се погрижи за мен и че е възможно още много да бъда лъган. Излиза, че трябва да обичаме само себе си за да не се разочароваме.

Ще бъда кратък този път! Надявам се да е последната тема в която Ви занимавам с проблемите си! Те са мои, а толкова много хора ангажирах с тях. Научихте ме да ценя това, което е важно в този живот - да се обичаме тук и сега, да създаваме и да се радваме на живота. Ама проблема е там, че винаги е било така при мен и изведнъж станах точно обратното - злобен, индиферентен, мнителен. Не искам да съм такъв и не се харесвам такъв. Изначално проблема идва от моята наивност и това си го зная.Вярвах, че хората са добри и често съм се разочаровал, но поука никаква.Ама не ми е било чак толкова зле и съм махвал с ръка. Заболя ме най-много от лъжите на майка ми, които тя самата смята за незначителни. Последствията за мен са страшни, защото се превърнах без да искам в човека, който не искам да съм. Озлобих се към майка си, усъмних се в най-близките си и намразих себе си. Това е! Искам пак да обичам себе си и хората!

Смъртта не е основния проблем, а страха от собствените ни чувства свързани с това. Не съм получавал, но и не съм искал одобрение от родителите си за да бъда щастлив. 1.Защо не искам да бъда щастлив и сега, когато имам всичко, което ме правеше щастлив преди? 2.Защо искам да съм нещастен и да загубя всичко, което имам? 3.Защо отмъщавам на себе си? Дано след толкова усилия да ми покажете пътя, поне успея да си отговоря на тези въпроси.Мисля, че този път са правилните.Дано съм стигнал и до правилните отговори. 1.Страхувам се да не загубя всичко, което имам и се обвинявам, че съм бил щастлив, докато друг е бил самотен, изоставен и е имал нужда от мен. 2.На практика аз не притежавам нищо, за да го загубя, което значи, че не съм загубил никого, защото не съм го притежавал. 3.Доверих се и се разочаровах. Няма от какво да ме е страх, защото нищо не притежавам. Заедно сме, защото се обичаме и винаги трябва да сме с хората, които обичаме.

Дори пълен анализ на живота си да направя, нищо няма да променя, но поне мога да си направя изводи.Надявам се да са правилните, след толкова информация, която имам. 1.Нищо не мога да променя от миналото, колкото и сценарии да разигравам - означава, че трябва да спра да мисля за това. 2.Нищо не мога да зная за бъдещето - означава, че не трябва да имам надежди и очаквания. 3.Смъртта е неизбежна - означава, че се случва на всеки в един момент и не трябва да се страхувам. 4.Връзка с мъртвите явно е невъзможна - означава, че трябва да обичаме и да се грижим за любимите си хора тук и сега 5.Самообвинението може да ми съсипе живота - означава, че трябва да спра да се обвинявам Пета точка ми е трудна за отработване и основно залагам на първите четири, за да се справя с нея.

Сега го казвам често, но сякаш за да убедя себе си.Преди не го казвах, но го чувствах и го показвах.Вярвах на всяка дума и изпълнявах всяко желание.Винаги имаше някой, който я тормози и най-често това беше баща ми, дори и когато беше много болен.Естествено търсеше подкрепа и съчувствие от когото може и получаваше.Грижите и отговорностите оставяше на друг, докато издържи.Ето това е, което аз не съм осъзнавал в годините, а е било очевадно, че не бива да разчитам за каквото и да е на нея. Бяхте ми писал, че липсата на внимание от страна на баща ми ме е направила коравосърдечен и отмъстителен.Факт е, че в момента съм точната противоположност на човека, който бях преди, защото не отговорих на неговите очаквания. Той заслужаваше да му казвам, че го обичам всеки ден, заради действията му. Мога да го казвам всеки ден и на майка си, но ще бъдат просто думи.

Страхуваме се от това, което не можем да контролираме и от неизвестното. Абсолютно вярно! Всеки се страхува, но всъщност страховете помагат да оцелеем малко повече. Когато се страхуваш се стремиш да запазиш себе си и от тук идва парадокса при мен. Зная всичко за проблема си и получих отговори на всички въпроси, а все още бягам от действителността и не искам да я приема.А трябва, защото аз не мога да я променя. Вероятно от тук идва и парадокса, че би трябвало вече да се радвам на живота, ако се страхувам за себе си и искам да се съхраня, а аз продължавам да не го правя. Не са страховете, които ме разрушават, а това че ми е трудно да приема действителността такава каквато е. Една връзка се гради на доверие и любов, а когато става въпрос за семейство, тогава доверието и любовта са безусловни.Така приемам аз нещата и така създадохме нашето семейство.Безусловно беше и доверието ми в родителите. Едва ли щеше да ми е толкова трудно да се върна към себе си, след като загубих родител, ако не бях загубил и доверието си в другия си родител, който дори не се опитва да го спечели отново. От там се започна с чувството за вина и страховете. Вината ми е вменявана с годините и продължава да ми се натрапва от живия родител, който бяга и е бягал от каквато и да е отговорност.Което ме накара да се обвинявам обобщено за това, че съм бил щастлив.Постепенно започнах да ставам все по-нещастен и да правя всички около мен нещастни.Тогава се появиха страховете и объркването. Всъщност правилния избор е да отхвърля вината и отново да бъда щастлив със семейството си. Все още ме измъчва изгубеното доверие или по-скоро факта, че съм разчитал на безотговорен човек, а не на себе си.Нещо, което превърна самия мен в безотговорен и мнителен. Сега трудното е да поема отново отговорност към семейството си, да престана да се съмнявам в себе си и в тях.Трудно ще ми е, не защото не го искам.Напротив!Проблема е в мен.Винаги съм вярвал на хората и въпреки че съм се разочаровал често, не съм го приемал толкова тежко.Никога не съм се съмнявал в най-близките си и съм бил сигурен в тях и никога близките не са ме разочаровали досега.Сега допускам такава възможност.Този страх е най-лошия.Смъртта, болестите, самотата - те са неизбежни, но ги приемаш лесно, когато имаш доверие в някой.

Никой не би могъл да се справи сам! Говоря от собствения си опит за справяне, а повярвайте ми, дори не съм допускал, че е възможно някога и по някакъв повод да търся помощ. Много хора не знаят нищичко за живота и в това число съм аз самия. Ако знаех колко съм невеж малко по-рано...Даже доста по-рано... Психолог е добре да бъде посещаван поне веднъж месечно и без основателна причина. Това е спасението, защото после е много късно.

... смятате ли, че ако се променя много сериозно, отношението ми към връзките ще се промени? Замени "ако" с "когато" и си прецени какво искаш да промениш.Тогава ще си отговориш сама на въпроса. Нещата изцяло зависят от теб. Знаеш ли колко филми изиграх с "ако" в началото? Ако бях постъпил така, ако бях казал това, ако не се беше случило така, ако се случи това, ако постъпя погрешно, ако... Така и не казах - постъпих така, казах това, случи се така, не зная какво ще се случи, възможно е и да сгреша, без ако... Миналото са спомените - и добрите и неприятните, в бъдеще не знаеш какво ще ти се случи. Сега ти не се чувстваш добре и както знаеш ми е познато и на мен и колкото повече "ако" се въртят в главата ми, толкова по-зле се чувствам. Аз познавам проблема си или поне така си мисля, но все още ми пречи това "ако" и си стоя на едно място. Никой няма да вземе решението вместо теб или вместо мен. Промени всичко, което не харесваш и сама ще видиш резултата. Не се страхувай, че може да сгрешиш, защото дори да е така, поне няма да съжаляваш, че си опитала. Не отлагай, когато си сигурна в преценката си.

Благодаря Ви за доверието д-р Първанов, но аз не съм герой.Много научих от Вас за себе си, за хората и за живота изобщо.Ще бъда герой тогава, когато започна отново да уважавам себе си. Явно идва момент в който, човек бива разклатен и колкото и да е бил концентриран в настоящето, започва да се връща в миналото и да се притеснява за бъдещето, докато отново не се върне тук и сега. Аз осъзнавам защо се страхувам толкова и защо се осъждам толкова.През целия си досегашен живот съм гонил мечтите си и съм следвал принципите си. Страхувам се, защото нищо не е постоянно - нито материалното, нито духовното в човека и идва момент в който се разделяме с някого. Моята представа за моя живот беше доскоро това, което ми се случваше и никога не съм искал да се променя нищо.Никога не съм искал да живея по друг начин, на друго място и с други хора. Явно съм много тясноскроен, но за мене света е много мъничък и на него има само няколко човека. Трябва да се науча да приемам, че в един момент се разделяме с хората по един или друг начин и да не се страхувам, когато съм безсилен. Най-важното е да се обичаме тук и сега, докато сме живи. Тогава няма от какво да се страхуваме.

Осъзнавам колко много вече продължава моето състояние на депресия и зная, че не е нормално.Парадоксалното е, че го осъзнавам, а не успявам да изляза. Отключващото събитие на всичко, което се случва с мен бе смъртта на баща ми, за преодоляването на което ми помогнахте всички. Преминах през много етапи на личностна трансформация, но в негативен по моя преценка аспект. Дълбоко в себе си съм криел несъзнателно толкова много страхове или е възможно да са се появили сега.Не знам. Парадокса е в това, че се превърнах в човек, който се страхува и сам предизвиква събитията да се случват.Осъзнавам, че е нужна воля и се опитвам да овладея страховете си и чувството си за вина. Страхувам се да остана сам, а бягам от хората и не се чувствам добре, когато общувам с когото и да е. Страхувам се от болести и болка, а упорито вредя на себе си с цигари и гладуване.Когато се опитвам да се храня, се случва да ми се гади. Страхувам се, че ако се разболея, всички ще ме изоставят и ще ме обвинят, че им причинявам страдание. Страхувам се от смъртта, а сякаш я предизвиквам с поведението си. Страхувам се от толкова много неща. Странното е, че се опитвам да правя всичко, което ми доставяше удоволствие преди.Дори и с усилие, а все още не мога да изпитам никакво удоволствие. Настройвам мислите си към настоящия момент и се опитвам да му се радвам, а все се промъква по някоя мисъл от миналото и започва да ме гризе чувството за вина или се случи нещо и започвам да се притеснявам за бъдещето. Осъзнавам, че в основата на целия ми проблем е вмененото чувство за вина и неспособността ми да го отхвърля. Осъзнавам, че да съжалявам за миналото и да се притеснявам за бъдещето, е ненужен товар и ми пречи на настоящето. Всички страхове могат да се случат, а могат и да не се случат.Единственото сигурно е смъртта и не бих искал моето дете да страда така, както се случва при мен сега. Аз съм господаря на цялата тази бъркотия и от мен зависи да си подредя живота и да определя неговия смисъл.