who

Здравейте, Това серотониново отравяне не ми излиза от главата от няколко дни или така нар. серотонинов синдром. Прочетох за него във форума и оттогава имам силно нежелание на да си увелича дозата на ципралекса. За съжаление психиатърката ами казва да го направя. Откъде се провокираха мислите ми, че вероятно този пък не съм за антидепресант - симптомите ми бяха различни и почти винаги имаха директен причинител, нямах постоянния страх, че нещо лошо ще се случи или че е ми стане зле, освен в моментите, в които не можех "да избягам". По-скоро беше една посто

Г-н Баев, Аз също Ви благодаря, че отделяте време и внимание, за да ме насочвате. Обещавам на себе си, че новата терапия ще бъде по-различна от предишната. Този път ще дам всичко от себе си, макар че вярвам вината преди беше споделена - не ми се обясняваха нито психологическите механизми, нито, когато имах въпрос - има ли трети начин, не ми се отговаряше, а само се вдигаха рамене и аз съответно оставах в чуденка. Мисля, че с четене от форуми и Интернет разбрах много повече за себе си и поведението си, и то доста по-бързо, отколкото на терапията си. Искам да добавя някои неща, които просто "пускам в пространството", но и върху които да се замислям всеки път като препрочитам темата, защото ми дава нов ъгъл за размисъл - един сън, който ме съпровождаше от доста малка допреди няколко години. Всеки път, когато заспивах, още в полузаспало полусънено състояние аз усещах, че падам от някакъв отвес с пясък, опитвайки се да се хвана, но пясъкът преминаваше през пръстите ми и крещях. Тялото ми потреперваше и се събуждах със силно сърцебиене. Секунди след това заспивах. В по-дълбокия си сън ме съпровождаха кошмари - сънувах постоянно, че ме гонят, стрелят, искат да ме убият. Най-силните ми желания в момента са да израстна емоционално, да се науча да се обичам и да ми харесва да бъда сама със себе си, да се науча да взимам бързо решения и да отстоявам позицията си докрай

Добро утро, г-н Баев (отново започвам на Вие, но така ми идва отвътре). Искаше ми се да пиша във форума директно това, което мисля и да съм такава, каквато съм. Причината е точно, за да можете, освен Вие, така и аз отстрани да видя поведението и грешките си, още преди антидепресантите да са започнали действието си. Така мисля че бих могла да стигна до смисъла на страховете си. Надявам се да не съм Ви обидила с нищо. Правя го, освен за комуникация с Вас, така и за себе си. Признавам, че сте прав и че съм точно такава, каквато ме описвате, макар и да не бях се замисляла за това досега. Признавам, че от думите Ви леко ме заболя и сърцебиенето ми се усили. Така реагирам и с други хора в живота си, да. Чувствам се по същия начин, ако тъкмо се доверя и споделя съкровени неща, ги загубя, образно казано. Не съм научена да получавам отвътре удовлетворението в себе си, освен когато печеля пари или си купувам нова вещ. Това тръгна от тинейджърските ми години. Пиша всичко това, защото като подействат антидепресантите, много се страхувам да не би отново да стана същия човек, който няма да си взима изводи за поведението си, защото усещам че агресията се връща, а тя е част от "миналото ми". Вариантите, с които разполагам, в случая са или да се обидя и да се направя на жертва или да се агресирам, да обидя и след това да изпитвам чувство за вина. Осъзнавам, че сега е моментът да започна психотерапия, защото след това може вече и да не усещам нуждата и отново да се впусна в порочния кръг. Благодаря Ви, че ми давате директно насоки върху какво от поведението си трябва да се замисля.

Предходният ми коментар все още не е одобрен от администратора, за да добавя някои неща, но ще го направя в нов: Преди около час и половина приятелят ми реши да излезе до стадиона, за да потренира. Първоначално мисълта да съм сама вкъщи не ми се понрави, но се опитах да го приема като предизвикателство. След това се сетих, че днес не съм излизала, не съм правила разходки, а и ще ми е още по-полезно за страха, тъй като стадионът е огрооомно открито пространство. Отидох с него и го оставих да тича, изпитах много лек дискомфорт (по скалата от 1 до 10 - 2). Тъй като не ми се бягаше, тръгнах с вървеж и направих две обиколки. Опитвах се да приема със смирение всяко свое усещане и мисля че успях. Изпитвах само лека тревожност. Беше доста студено и се прибрах да го чакам в колата. Ново изпитание - търпение за нетърпеливите. Казвах си "ще чакаш, налага се, хем ще тренираш търпението си, крайно време е". Както е очевидно, прибрах се благополучно, без паника и пристъпи, само с лека тревожност, която мисля отшумя вече на 100%. С това искам да покажа, че съм готова да се конфронтирам със страховете си, но не и изведнъж. Малко по малко. Надявам се да вървя в правилна посока. Утре сутринта първото ми четиво ще са останалите статии. Ще споделя отново мнения. Благодаря ти, Орлине. Почувствах се готова да ти говоря на ТИ. По принцип бързо се привързвам към хората и не мога да понеса да ги загубя, затова избягвам нови хора в живота си, също и за да не си изграждам зависимости към тех. Това ме подсети, че преди малко повече от два месеца се скарах с най-добрата си приятелка от детството - най-близката си приятелка, която ми е дълбоко обидена. За момента не знам дали има връзка със състоянието ми, тъй като не я чувствам безвъзвратно изгубена - поздравяваме се за празниците , с смс само, но пак е нещо. Ти си специален човек, Орлине. Благодаря ти. Накара ме да се почувствам малко по-самоуверена, думите ти действат благотворно.

Г-н Баев, Разбира се, че можете да ми говорите на ТИ, но като че за мен, поне за момента, ще ми е малко по-удобно все още да говоря на Вие. Мисля, че думите Ви така ще имат малко по-силен ефект. Не мога да бъда сигурна, така го усещам. Може и да показва някаква доза недоверие, но бъдете сигурен, че сте ме спечелили на 80% Образите на майка ми и баща ми съм рзглеждала доста пъти в психотерапията си. Вътрешно усещам, че съм взела доста от поведението на баща ми, но това че е фигурата на мъж, малко контрастира с мен и води до объркване. Когато започнах да чета за "нещо по-плитко", започнах да изпитвам тревожност и то точно от думата по-плитко, интерпретирах я като "нещо просто за по-прости хора". Знам, че не сте имали впредвид това, но това беще първосигналната ми реакция. Мисля че е хубаво да я спомена. Прав сте за секса. Нямам ясна диренциация, както и за ролите в секса. Приятелят ми често казва, че искам аз да го контролирам, а не било правилно така. Прав сте за вторичните печалби от симптомите - често играя ролята на жертва, за да предизвикам съжаление и да постигам някакви неща, които желая. Често усещам, че имам нужда от внимание, въпреки че го казвам на приятеля ми директно, той го знае. Прави доста неща, за да ми угоди, но аз сякаш нямам насищане и за да не се превръщам в досадно "мрънкало" започвам да завоалирам желанията си. В момента той е в почивка и е вкъщи. Преди малко каза, че излиза, отива да тренира и естествено световъртежите ми започнаха. Усетих, че това е, защото ще остана сама и се опитвах да приема с "блаженство и спокойствие" (както пишеше в статията) самотата си и оставането си сама със себе си. Все още не е излязал и не знам как ще ми се отрази в крайна сметка. Радвам се, че ме провокирате, провокирайте ме, за да мога наистина да усетя себе си и да започна да осъзнавам себе си. Аз дори сама се провокирам. Преди седмица участвах в ТВ куиз и не мога да опиша как около 30-40 минути се потих, имах сърцебиене, мислите ми се объркваха и се опитвах да се съсредоточавам върху въпросите (това бяха единствените моменти, когато мислех върху въпросите, забравях паниката и се опитвах да отговоря), бодежи в сърцето и какви ли не други симптоми, не пих нарочни ривотрил преди това, за да бъда с бистър ум и да отговарям правилно. Всички около мен забелязаха как подскачам и се потя и си въртя ластиката в ръцете, опитваха се да ме успокояват, безуспешно, но неистово издържах, за да докажа на себе си, че мога и че жените не са толкова глупави, че да не могат да отговорят на пет въпроса на водещия. Накрая се провалих, но чувствах огромно удовлетворение, че човек в моето състояние го е направил. Дори моя приятелка със социална фобия каза, че се гордее с мен, че имам смелостта да го направя. Почувствах се много добре от факта, че някой успя да оцени наглед обикновено за обикновен човек преживяване, но свързано с неистово напрежение преживяване за мен. Така че продължавайте. Ако на моменти не Ви разбирам какво искате да ми кажете, не се сърдете. Предишният ми терапевт каза, че неумишлено избягвам някои неща, на които всъщност трябва да обърна внимание. Не само, че имам емоционална обърканост - понякога не си разпознавам чувствата, но и са много силни, възникват там, където не са необходими и не успявам да ги преживявам правилно. Сякаш се вдетинявам, за да постигам това, което искам. Не съм пораснала достатъчно, за да нося отговорност сама за себе си и действията си. Как да се науча на това? Чувам Ви, изпих си хапчето сутринта, защото поне на едно нещо ме научи терапията ми - не винаги импулсивните решения и действия са най-добрите. По-добре е понякога да слушам и малко по-компетентните от мен Имам нужда от тази ядрена дълбинност и искам да започна да работя върху себе си. Статиите съм ги чела отгоре-отгоре. Започнах отново да ги чета, но бавно и вниквайки в това, коеот пише. Имах работа, затова успях да прочета само първата с максимално съсредоточаване като се опитах и да усетя всичко, което е написано. Наистина ме накара да с епочувствам добре. Не знам дали, защото мозъкът ми беше зает с "изучаване" на текста или самите думи ми подействаха, както и визуализациите, които направих, но за първи следобед нямах "колебания в настроението". Поне засега. Тъй като се предполагаше, че ще заспя, пих чаша кафе, също и започнах да се епилирам - ту едната, ту другата ръка - от старата поговорка как най-малкия принц си отрязал пръста, за да не заспи вечерта, така и аз с кафе и болка да се разсъня, за да нямам пак "сънливи" усещания. Поздравления за статията, усещанията ми бяха толкова дълбоки и вътрешни, нещо което рядко изпитвам. Или поне не с такъв силен интензитет. Физиологичното обяснения за бадемовидното тяло, амигдалата и кортекса също бяха интересни. Ще прочета и другите статии, отново една по една, бавно и с опит да почувствам отново думите Ви, за да видя от тях какво ще извлека. Плаши ме само едно - хипнозата и хипнотерапията. Тъй като съм чела и пречела, общо взето съм стигнала до извода, че са могат да бъдат опасни. Има ли вариант за терапия без тях. Щом сте ме "усетили", сте успели може би да се насочите от какъв вид терапия имам нужда и какъв е шанса според Вас да се справя успешно. Благодаря Ви, г-н Баев. Моля за малко време, за да свикна да говоря на ТИ. Имам професионално изкривяване, забравям с коя клиентка съм на ТИ и с коя на Вие, затова съм си наложила всички на Вие, да не би да обидя някой

Г-н Баев, Напълно сте прав. Няма да споменавам имена и градове, въпреки че се ограничих само до информацията за себе си. Може би за готовността си също изпитвам колебания, но се смятам за силен човек и ще опитам, ще се доверя и ще опитам. Ще спра лекарствата. Но по-нататък нямам ясна представа кой път ще поема. Притеснява ме това, че работата ми зависи само и единствено от мен, не мога да си позволя да се панирам до степен инвалидизиране, защото това означава да срина всичко. Ще се опитам да се хвърля с главата надолу поне на 70%. Като начало достатъчна мотивация ли е? Страхът да остана сама със себе си във всичко е доста голямо предизвикателство за мен, дори може би най-голямото. Искаше ми се, ако имате време и възможност, да ми нахвърляте някои неща на първо четене, върху които да започна да работя. Сякаш директното конфронтиране със страховете ми само по себе си предизвиква голяма паника. Сега ще прочета отново статиите, опитвала съм с дишанията, имали са моментен ефект върху мен, но ще опитам да проверя кое съм пропуснала при предишни прочити. Блаагодаря

Само да добавя - току-що се чух с психиатърката ми. Според нея, ципралекса не е причина за поява и засилване на паническите атаки, въпреки че усещам разлика преди и след приема му (сега се появяват само в сънено състояние). Питах я дали мога да продължа поне на половин хапче само. Каза, че щом преди на два пъти съм пила по едно цяло и ми е понасяло добре, е хубаво да продължа до едно цяло. Добави ми схема за ривотрила 1/4 сутрин и 1/4 вечер от 2 мг. Питах дали е възможно само при нужда, по-добрият вариант била схемата. Тук се усещам, че отново очакван някой друг да поеме отговорността за приема на лекарствата ми вместо мен (някой от форума). Ех, толкова ли не мога да отсека и да кажа няма да взимам лекарства или ще ги взимам точно така, както ми ги предписват. Може би съм объркана дали психотерапията ще има ефекта, който преди са ми давали медикаментите и дали без тях ще мога да се справя.

Здравейте, г-н Баев, Благодаря Ви за отделеното време и внимание. Много мило от Ваша страна да ми отговорите в неделя вечерта. Оценявам го изключително високо. С всичко казано от Вас, съм напълно съгласна – не се обичам достатъчно, не се доверявам лесно (поставям всичко под съмнение) или ако се доверя, доверието ми лесно може да бъде разклатено от трети лица, страх от самота и изоставяне, всичко. За да отговоря на въпросите Ви, ще започна отначало. Искам да се представя – казвам се Мария. Искам да застана с името си тук. Майка ми винаги казваше, че не трябва да разкривам пред хората паническото си разстройство, за да не ме мислят за луда. Аз правех точно обратното – казвах на всички, за да имат впредвид и да не се плашат, ако получа пристъп пред тях. Само да знаят, че си нося хапчетата и ако съм толкова объркана в мислите си в този момент, да знаят откъде да ги извадят и да ми дадат ривотрила. Спомням си как разказах на почти всички в общежитието, докато бях студентка. Повечето го приеха за нормално. Бях същата Мария за тях. Някои, обаче, се опитаха да го използват срещу мен, така че дори в един момент аз си мислех дали антидепресантите не ме карат да върша неща, за които не си спомням след това. Но това не ми попречи да споделям. Спрях споделянето след груповата психотерапия, където всички криеха състоянията си, дори и от родителите си. Може би нямам изградено собствено „АЗ” и понякога попивам някои неща от околните. *** Абзацът, който написах, предизвика лека тревожност и се запитах дали е правилно да разкривам себе си. Майка ми е медицински работник и от малка ми е натрапила „да се обличам, защото мога да се разболея от това и това, и това”, „да си скривам кръста, защото може да ми се случи това, и това, и това”. Общо взето от нея съм се наплашила и от най-малкото си мисля, че умирам. Много грешен начин на мислене. Искам да го коригирам, правя стъпки самостоятелно като си повтарям, че „каквото и да се случи, най-много да умра”. Понякога се получава, друг път – не. Майка ми е била болна от рак, когато съм била на 3 или 4 годинки мисля. Разказвала ми е, че се е държала зле с нас децата, имам и брат, за да ни отдалечи по някакъв начин от себе си, защото е мислела, че ще си отиде. Още е жива, Слава Богу, обичам я толкова много, дори и когато ме изнервя с вечните си „Трябва да направиш това и това, и това”. А съм на 28 и това „трябва” вече трябва да е по-скоро съвет, не задължение с очакване на резултати. Спомням си как като бях в бурния си тиийнейджърски период, тя много страдаше, че не се прибирам с дни, че не знае какво се случва, аз бях агресивна към нея, един ден тя ми показа някакви рентгенови снимки, за които ми викаше „Виж, имам още тумори, искаш да ме умориш ли?”. Тогава бях много зла към нея и й отвърнах „Да”. Ах, ако знаех колко болка съм й причинила. Бях се научила, че след като майка ми ми забранеше нещо и се разплача и се направя на болна, баща ми ме съжаляваше и ми го разрешаваше. Той все още е жив, Слава Богу, макар и с друго заболяване. Но той винаги вярваше отново на фалшивите ми обещания и ми разрешаваше това, което поискам. Естествено след плач, след като се поставях в ролята на „жертва”. Бях научила баща ми от малка да го манипулирам. Може би на 6-7-годишна възраст си спомням бяхме в магазин за детски играчки и аз трябваше да избирам м/у детска стая или хол за куклата си барби. Знаех, че колкото повече стоя и мисля, в един момент ще ми купят и двете. Така и стана. Може би имах някакви „варианти” за манипулация над баща ми. А той не беше строг човек, дори напротив. Беше мил и добър. *** Този абзац предизвика силно сърцебиене и тревожност у мен. От малка получавах пристъпи нощем – ларингити - не можех да дишам и майка ми ми правеше инхалации със сода и лайка. Водеше ме по лекари, изкараха ми трета сливица, но след доста време чак се оправих, преживявавайки през това време много безсънни нощи. Остана ми само едно прокашляне от време на време. За това прокашляне бях обвинена от учителката си по руски в първи клас, че го правя нарочно. Все още изпитвам гняв към нея, а ми се иска да й простя, не е разбирала жената. В момента все още се появява от време на време прокашлянето, но не ми създава същия дискомфорт, както, когато бях дете. Преживях, че го имам и си го нося, но и значително намаля. *** Този абзац предизвика безпомощност и съжаление към детето, което съм била. В училище бях отлична ученичка. В крайна сметка само за отлични оценки ме хвалеха вкъщи. Трябваше някак да си заслужа похвалите. Затова и бях недолюбвана от съучениците си, някои ме наричаха „зубър” дори. Помня как всички избягаха от час по трудово, само аз останах и заради моето оставане всички останали получиха неизвинени отсъствия. Такова конско ядох от тях. *** Този абзац ме накара да се усмихна. Може би бях 6-ти – 7-ми клас, когато бях на лагер в Обзор със съучениците ми. Една моя близка, уж приятелка, която живееше в съседния апартамент на този на баба ми (доста лета прекарвах там), дойде с мен. За мое съжаление бяхме в общата стая, най-голямата, където бяха доста хора. В един момент отивам до тоалетната по голяма нужда, но се оказва, че няма тоалетна хартия. Едно от момичетата беше също в тоалетната и помолих да извика моята близка приятелка за малко. Тя дойде, казах й какво става и че искам да ми донесе тоалетна хартия, защото няма. Донесе ми. Върнах се в общата стая и там започна едно кикотене, всички знаеха, че съм ходила в тоалетната по голяма нужда и дори миришело. Последното беше естествено, за да ме обидят още повече, но тогава не го разбирах по този начин. Остана ми едно постоянно чувство, че мириша след като ходя до тоалетна, което доведе и до натрупване на тревожност, тъй като човек си върши физиологичните нужди всеки ден. Започнах да ходя до тоалетна само вкъщи. Когато станах студентка карах съквартирантите ми да излизат. Сега също карам приятеля ми да излиза. Винаги, когато тръгна да пътувам или се отдалеча, проверявам дали имам пари за такси в себе си, ако се случи да съм нанякъде, да мога бързо да се прибера и да отида до тоалетна. По тази причина не мога да ходя на гости с преспиване - няма как да изгоня гостите, за да отида до тоалетна. Това си ми остана и досега. Може би последните няколко дни имах проблясъци и успявах да отида до тоалетната един-два пъти, докато приятеля ми е вкъщи (живеем заедно). *** Този абзац предизвика отново безпомощност и съжаление у мен. Но имам и усещането, че имам някаква вътрешна сила, която ще ми помогне да преодолея този проблем. Преодолявала съм го с бившия ми приятел, защо и сега да не мога да го направя. Този си проблем съм го споделяла с всички, беше ми само трудно да го споделя с настоящия ми приятел – отне ми около 6-7 месеца да го споделя с него. Другият ми комплекс е чисто физически. От малка имах криви зъби, носех шини, но ме беше срам от тях и ги махнах. Ах, ако съм знаела колко глупава постъпка е било това. Но нямах проблем да се усмихвам, един ден мой съученик ме обиди жестоко, че съм имала големи и криви зъби, дори ми измисли и прякор. Оттогава досега сдържам усмивката си, не се усмихвам широко, което понякога предизвиква едно треперене на мускулите около устните ми. С някои хора, с които се чувствам обичана, които чувствам, че ме приемат такава, каквато съм, се усмихвам широко и изобщо не го вземам под внимание. За съжаление са малко тези хора. ***Този абзац предизвика лека тревожност у мен, макар че мисля че имам решение – слагам брекети и след 2-3 години, Дай Боже, ще имам хубави и наредени зъби. Но със срамът от брекетите не знам как ще се справя. Още трвожност за няколко години. Дядо ми живя 7 години вкъщи и беше най-близкият и разбиращият ме човек. Вечер заспивах, докато ми разказваше приказки. Беше много умен човек, един от малкото с висше образование. Пишеше ми стихотворенията за училище, учеше ме да рисувам, решавахме задачи. Докато беше в болницата и имах проблеми с родителите ми, пишеше бележки до тях да ме приберат обратно вкъщи. Той беше някаква връзка м/у мен и родителите ми. В последните години от живота ми, аз почти не си бях вкъщи, а той се обслужваше вече трудно. Нито един път не ми каза „гладен съм, жаден съм”. Нито един път аз не го и попитах дали има нужда от нещо. Оттам тръгна и чувството ми за вина към него – след смъртта му вече няма как да си поговоря с него и да му искам прошка. Опитах това на психодрамата, но мисля че преживяването, освен, че ми донесе много сълзи, не ме освободи от чувството ми за вина. ***Този абзац предизвика у мен чувство за вина. Към сегашния момент, положителното, с което мога да се похваля е, че пристъпите ми не са така силни и интензивни, както преди. Също и периода, през който нямах пристъпи, беше най-големият. Може би, защото беше единственият път, през който пих антидепресантите почти 6-7 месеца, може и повече и имах около 2 години пълна липса на пристъпи. Тревожност имах, почти постоянна, къде от скриване на усмивката ми, къде заради тоалетната, къде заради работата ми. Преживях три дни поред в спешното отделечение вечер, два дни в болница. Ходихме на Мадара, тук до Шумен, качих се почти до върна на на-стръмната част и се отказах от страх. Тези неща не върнаха пристъпите ми. Декември преди Коледа разбрах, че съм бременна. А как преди това го исках това дете. Не знам как се получи, че като разбрах, че съм бременна и ме обзе един страх как ще се грижа за друго същество, като за себе си сама не мога. Ако е болно, какво ще правя. Дали искам да оставам с този мъж до края на живота си (Едно нещо има в моя живот, на което държа на 100% е, че има ли деца, родителите трябва да останат до края заедно, заради тях). Една седмица се двуомях дали да го оставя или не, превърнах в парцал от плач и недоспиване. Имах сън, много страшен сън – сънувах, че нося „дяволско нещо” в себе си. Не успях да откажа цигарите напълно. Пушех по две-три дръпки, за да задоволя никотинивия глад и след всяко дърпане изпитвах чувство за вина към това, което нося. Получих и първия си панически пристъп. Имах ривотрил вкъщи, но не го приех, защото не бях решила какво още да правя и не исках да навредя на плода. Беше ужасно. Отново потърсих мнението на родителите си. Майка ми искаше да го задържа. Каза, че втори аборт може да има лоши последствия за мен. Беше готова отново да приеме бившия ми приятел, въпреки че ми посегна, само и само заради детето е готова. Баща ми каза нещо, което за пръв път чувах от него и ме накара да се почувствам смела и подкрепена „Миме, каквото и да решиш, аз ще застана зад теб и ще те подкрепя. Ти пак ще си моята си дъщеря.”. За пръв път усетих, че имам баща, сякаш. Той щеше „да е с мен”, каквото и да се случи. (Тук се просълзих леко, но от хубаво чувство). Така се обадих на приятелка да ме придружи в клиниката, където изпитах ужас (имам си страх от игли, упойки и то много силни, като малка, заради ларингитите боледувах много и ме боцкаха много). Всичко свърши. Успокоих се, реших че паничеческата атака е била единична. Остана само едно чувство за вина и въпрос, който се изнизва от време на време у мен – какво щеше да е, ако ... След четири месеца започнаха световъртежите, които ме пратиха на невролог. За няколко дни се засилиха и страховете от високо. Отказах цигарите за около 10-ина дни, но една кофти случка в работата ме накара отново да пропуша. Още ме е яд на жената, както и на себе си, че пропуших, заради такова нещо. Излизайки навън, на открити пространства (места, където разстоянието между блоковете е голямо), усещах също тревожност. Започнах с ривотрил ¼ от 2мг при нужда. Временно успокоение. Чувствах се зле през ден. Тревожността от нищото изпитвах като станеше 16-17ч. (ох, де да знаех какво се случва в този и след него часове в несъзнанието ми). Силни паник атаки от нищото нямах. Започваше с тревожност и лоши мисли. Излизайки навън усещах само страха от открито и като погледнех висока сграда, краката ми се подкосяваха и имах чувството, че ще падна и ще се претърколя. Пих флуанксол 10 дни, от който само натрапливата тревожност се повлия, но не и страха от високо и открито, затова започнах цирапралекс. Но тук дойде още по-големия проблем. Започнах да получавам страшни и безпричинни паник атаки след събуждане, когато съм недоспала – следобяд или посред нощ. Тогава са толкова силни, че не подлежат на каквото и да е успокоение от ума ми, както бяха преди ципралекса. Сякаш нищо не мога да си кажа – стяга ме главата, ушите ми заглъхват, сърцето бие много силно и мислите ми се объркват изцяло. Сама усещам, че хапчетата сякаш „погребват” навътре симптомите, които са били що годе показателни, щом е имало очевидни причини за тях преди това и в момента излизат с още по-голяма сила от нищото, точно, когато силата на несъзнанието ми е най-голяма – докато съм сънена. Най-лошото е, че допреди тези усещания от последните три дни, нямах типичната за паникьорите тревожност, че „всеки момен може да ми стане зле”, тъй като нямаше рязка проява на симптоми от нищото, не бяха с такъв интензитет и сила. А сега се появи и този страх, дори обмислям как следобед ще пия кафета, само и само да не заспя и да не се повтори вчерашната случка. Снощи, след като започнах темата във форума, не издържах на стягането в главата и отново пис ¼ от 2мг ривотрил. Да подчертая, че приемам само ципралекс, а ривотрил само при нужда, не както преди – придружаващи едно друго. Уж да не се тъпча с хапчета, но ривотрила сякаш не ме „изпразва” от емоции, така както го прави ципралекса. И не знам кое е по-голямото зло. ***Тук вече чувствам успокоение, изливам всичко. Дойде ред да напиша и за своята сексуалност. От 6-годишна възраст аз знам как се прави секс (моята уж добра приятелка, за която писах по-горе за лагера ), беше така "любезна" да ми покаже едни списания и да ми обясни всичко от - до. Предвид, че и тя беше на 6, с нея сме на една възраст, не знам как За Бога и откъде тя ги е научила. На 8 годишна възраст започнах да изпитвам желание за секс. Не знам дали е нормално, но предвид възрастта ми, нямаше как да го правя. По-късно в тинейджърската си възраст използвах секса като разменна монета. Оттам е възможно още по-големи изкривявания да получих. Слава Богу, оцелях и до днес. Предвид бурния си начин на живот преди. Да подчертая, сега имам много строг самоизграден морал. Дори съдя други, които вървят по моите стъпки сега. Има нещо, което ме притеснява. Докато правя секс със сегашния ми приятел, фантазирам. Възбужда ме как правим секс аз, той и още една жена или мъж. Най-странното е, че не приемам хората гей, а си фантазирам за моят приятел и друг мъж по време на секс. Знам, че звучи откачено, може би изключително извратено, но докато не правя секс, не го приемам за нормално. Не съм му го споделяла, ей вече за това всеки би те помислил за откачен и си мълча. Реших да го споделя с Вас, защото може да има някаква връзка със състоянието ми. Общо взето всичко, което води до конфликт между съзнанието и несъзнанието ми, може да има връзка. ***Тук се чувствам леко засрамена, че споделям нещо, което самата аз приемам за много откачено и извратено. Успокоява ме единствено мисълта, че съм чела за доста по-извратени неща и може и да не се приеме като нещо много плашещо от аудиторията. Чувствам и гордост, че успявам да споделя всичко, което тая в себе си, тук и което дори на родителите си не съм споделяла. Какво научих аз по време на терапията си. Научих се да самоанализирам миналото си главно. Повечето неща, които споделих по-горе, не бях споделяла на терапия. До всичко съм стигнала сама със себе си. Напротив, давах вид на човек с висока самооценка, щастлива през по-голямата част от времето си. С терапевта си и до днес говоря на Вие, въпреки че на моменти съм го чувствала много близък. Един ден ме попита „Докога ще ме използваш като приятелка, няма ли да започнем терапия”. Докато други плачеха на груповата терапия, аз се смеех. Може би маската ми е много силно залепена и трудно я свалям. Затова и реших да споделя всичко тук, за да не „скрия” умишлено или не нещо по време на терапия, ако започна психотерапия с някой от тук. Докато ходех на терапия, разбрах, че нямам граници, въпреки че знам докъде са. Често ги прескачам, опарвам се и пак се връщам в изходно положение, но не си взимам изводите с мен. Научих, че дядо ми е бил връзката с родителите ми и когато е починал, съм загубила възможността си, затова съм развила друг начин за манупулация към тях. Въпреки че в момента те всеки Божи ден ме питат „Имаш ли нужда от нещо?”, което ми става досадно дори на моменти, но не споделям естествено всичко с тях, за да не ги тревожа. Дори по време на пристъп вече не търся майка си. Започнах да търся приятеля си. Но отбягвам и него да занимавам всеки път, за да не си помисли, че съмсем съм полудяла и да ме обиди без да иска. Има го този навик като мен да хвърля някакви думи в пространството, правел го е. За да отговоря на въпроса Ви „ На какво ме научиха страховете ми?”, няма да прочета статиите, за да не си внуша нещо, въпреки че съм ги чела сигурно 3-4 пъти, първо ще отговоря, след това ще ги прочета отново: 1: Станах по-добра към околните. Скрих агресията и не се нахвърлям на бой за всичко. Започнах да мисля преди кажа нещо, изградих си навик да не обиждам, да не се инатя дълго, дори и да сгреша в момента на разговора, след 5 минути, когато остана насаме, обмислям отново казаното и отсъждам справедливо. Научих се да казвам „Извинявай”. Не винаги, но в повечето случаи преглъщам егото си и го правя. Създадох си чувство за вина и приемането, че не винаги съм права. 2: Погледнах на родителите си от друг ъгъл, спрях да ги обвинявам за всичко, разбрах че те са сигурно единствените хора в този свят, които въпреки всичко ще бъдат с мен и до мен , и ме е страх да не ги загубя. 3: Започнах да мисля малко повече за себе си, да си създавам приятелства и освен да подхождам егоистично, да мисля и за тези хора, че те също имат проблеми и имат нужда от помощ. Да не виждам само лошото в тях, но и хубавото. 4: Може би и терапията ми ме научи, че трябва да имам цел в живота, да приключа с хаоса, да знам поне едно нещо, което искам да свърша в живота си. Често си задавам въпроса ако съм на 50 и се обърна дали ще съм удовлетворена от живота си – отговорът за момента е „Не”, затова работя в тази посока, да изградя някакво бъдеще за себе си. Често се ядосвам на приятеля си, че той сякаш живее ден за ден, обръща внимание само на физическото си състояние – грижи се за тялото, храни се с някакви семена, които, както казвам, сигурно и птичките не ги кълват Но той е добре психически, въпреки че има агресивни изблици на моменти. Понаучила съм се как да ги контролирам и да го успокоявам. 5: Не действам инстинктивно и не прибързвам да взимам решения. Станах по-мислеща и по-колеблива. Не знам дали това е ползотворно, обаче, защото след като кажа „Да”, ми се иска да кажа „Не” и обратно. Даже малко по-объркана станах така. Но в терапията ми се наложи да разбера, че много бързам, за всичко. 6: Научава ме, че от алчността полза няма, материалните вещи не са ти необходими и не носят радост в живота. Когато бях под паника вчера си мислех „Нямам нужда от новата си чанта, имам нужда от близки хора, за да знам че не съм сама в това”. Може би един от най-важните уроци, след този за родителите ми. Това, което осъзнах, но с което все още не мога да се справя е да започна да нося отговорност за себе си и действията си, да не очаквам това от други хора, да бъда по-смела и да се конфронтирам директно, да не отлагам, както и да приема, че съм нормално човешко същество, което може да сгреши, което няма да живее вечно и трябва да спре да мисли за миналото, да мисли по-малко за бъдещето и да се съсредоточи в настоящето. Мисля, че трябва да имам изграден план за деня – да не работя от 5 до 21ч., а да си определя работно време, да успявам да се изключа от работата си през останалото време и да си доставям удоволствия. Да започна да живея! Моля и за компетентен отговор относно медикаментите – Днес е четвърти ден от приема на ципралекс, не съм го приела все още, първите два дни бях на четвърт, вчера на половин – мога ли да го спра от раз днес и по-добре ли ще е за бъдещата ми терапия да съм без лекарства. Естествено ривотрила няма как да махна, тъй като него взимам при нужда, а понякога не се издържа. Благодаря предварително.

Здравейте, От Варна съм и от 10 години имам диагноза паническо разстройство, която през годините беше променяна от психиатъра и като генерализирана тревожност. Как започна всичко. От 15-тата до 17-годишната си възраст живях бурен начин на живот, като приемах и наркотици (главно трева и амфетамини). На 17-годишна възраст направих аборт по желание, спрях рязко наркотиците и промених из основи начина си на живот като се разделих и с много хора от обкръжението си. Два месеца след това, събуждайки се рано сутрин от сън, чух гласовете на родителите ми, дядо ми, който живееше от 7 години при нас, умираше. Тогава получих първия си панически пристъп. Чувствах силно чувство за вина към него, което малко по-късно в годините осъзнах. Симптомите започнаха като страх от смъртта, усещане, че постоянно те наблюдават (не можех до тоалетната да ходя сама, другите ми баба и дядо идваха през деня "да ме пазят"), страх да заспя вечер, да не би да не се събудя, както и паническите пристъпи от нищото. Ходих по психиатри с майка ми, предписаха ми антидепресанти и транквиланти. Ужасът продължаваше. Майка ми намери начин да ме прегръща, гали по главата и успокоява, което ми действаше ползотворно. Започвах да я търся всеки път, когато ми ставаше зле. Вече не помня след колко време започнаха да действат и лекарствата, и се лиших от паническите си пристъпи. Започнах да употребявам малко по малко алкохол отново, да зачестявам излизанията с приятели и спрях от раз антидепресантите. Почувствах се отново силна и всеспособна. За съжаление след още една уплаха след сън след няколко месеца пристъпите ми се върнаха. Така през годините приемах асентра, сертран, серопрам, ципралекс. Паниката ту си отиваше, ту се връщаше. В следващите пъти, в които започваше паниката, симптомите ми освен нормалните за паник атаки (изпотяване, сърцебиене, чувство, че умираш), се добавиха и страх от високото (също и качване над 4-5 етаж, както и поглеждане към висока сграда), както и страх от открити пространства (напр. широки булеварди или места, където разстоянието м/у сградите е по-голямо). Помня първия си път, когато усетих страх от високо - на едни стълби с нормална височина за повечето хора. Последните два пъти пих ципралекс, тъй като той единствен ми действаше най-ползотворно. Като последния път включих и психотерапия, на която ходих може би около година - позитивна психотерапия, групова психодраматична терапия. Не мога да определя дали лекарствата ми повлияха, определено и терапията имаше положителен ефект, но явно недостатъчен. Миналата година се случиха доста събития, които мислех, че ще провокират отново поява на паник атаки - най-силното беше престой в болница след удар в бъбреци от най-близкия ми - приятеля ми. След това аборт от него по желание. Симптомите закъсняха с няколко месеца. - страхът от височини и страхът от открити пространства започнаха да се засилват. Успоредно с това започна неизяснен световъртеж (ще опиша за него в отделен абзац). Отново същата тревожост около 16-17 ч., неопределена от какво е предизвикана. Започнах прием на четвърт ривотрил от 2мг само при остра нужда и нетърпимост. Отидох отново на същата психиатърка, която ми предписа флуанксол - 10 дни по 1 сутрин и 1 вечер. Ако след 10 дни не се повлияя да започна пак ципралекса като ми написа и схемата за прием. Пих флуанксол, може би от него тревожността намаля, но страха от високо и открито отново си остана, така че след 10 дни реших да прекратя и да си взема ципралекс. Вече трети ден го пия (първите два дни бях на четвърт, сега ми е първи ден с половинка), но откакто го приемам сякаш съм по-смела за високото и откритото, но паническите пристъпи са много силни и се случват само след заспиване през деня, при събуждането след това. Още, докато съм "сънена" и се разбуждам, така да се каже. Но не и сутрин, когато съм се заспала. Тогава е най-хубавото време от деня, в което се чувствам най-добре - около 5-6 сутринта. Ставам рано, без проблеми Лягам и рано, обаче - към 21ч. Усещам, че антидепресантите ме изпразват - ставам неспособна на емоции, освен страха. Искам да живея по различен начин. Готова съм и търся други начини за справяне чрез психотерапия, но не знам накъде точно да се насоча. За световъртежа: Преди няколко години имах неизяснен световъртеж, пих Бетасерк и Кавинтон и световъртежът изчезна за две седмици. Сега в началото на паниката отново се появи същия световъртеж. Невролог, доплер - всичко наред. Бетасеркът отново ме оправи. Друго - пуша по една кутия цигари на ден, от около месец започнах от време на време да бягам с приятеля ми вечер (все още същия приятел със случката от миналат година и аборта), работя почти през цялото време, през което съм будна, тъй като работя за себе си и не мога да си позволя да отсъствам или да губя. Нещо, мисля че важно - от първия ден на приема на антидепресанта преди 3 дни, страхът изчезна, но се появи много силен гняв и агресивно поведение от моя страна. Преди да започнат паническите ми атаки преди 10 години, бях доста агресивен човек, налитах и на бой. Сега не съм така. Водя си записки, откакто приемам антидепресанта сега, за да проверя дали има някаква закономерност м/у състоянията ми. Не смятам, че се храня здравословно - напротив, дори консумирам много сладко на ден, не се храня редовно. Може би имам два физически комплекса, които ме притесняват кажи-речи ежедневно и предизвикват тревожност у мен. Опитвам се да работя и върху двата. Те са горе-долу от едно и също време възникнали - от детските ми години. Върху нито един от тях не съм работила на психотерапия, единият дори не съм го и споделяла, мисля. П.С. Започнах да пиша, докато бях под тревожност. Коригирах на доста места, тъй като смятах, че съм изпускала важни подробности. Възможно е мисълта ми да е объркана, все още имам и бодежи в сърцето. Предварително се извинявам, ако нещо не е разбираемо. Отворена съм да отговоря на всички въпроси, както и да изслушам всички мнения. Като казах "изслушвам", не умея да "слушам", бързам, прекъсвам хората, не се вслушвам много в чужди думи, дори съзнателно контрирам хора, които смятам, че са прави, само и само да съм на обратната теза и да има спор, за да докажа, че съм права. Обиждам и след това изпитвам чувство за вина, но понякога егото ми не ми позволява да се извиня "от сърце". В процеса на писане се досещам доста неща, дано не ставам досадна. Отбелязвам "неща", за които мисля, че са значими за състоянието ми. Но, както са казали старите хора: "когато яйцето опре на Д-то", ще изчитам и изслушвам всичко много много внимателно, без да прибързвам. Предварително Ви благодаря