sony

Здравейте, очевидно и моя проблем е за тук. Подобно на Student_21 и моя проблем беше предизвикат от мляскане на баща ми и явно се е пренесъл в социалните ми отношения. Звузите от мляскане, хрускане, надуване и пльокане на балончета, а вече и потропване на химикалки и щракане на химикалки страшно ме измъчват. Не мога да изтърпявам хора, които мляскат, хрускат, надуват балончета от дъвки, предъвкват или потропват с нещо безсмислено в мое присъствие. Навярно „проблема” много ще ви учуди, но аз не мога повече да издържам. Фактът , че около мене има човек, който хруска ябълки ме изкарва от тотално равновесие. Отначало се опитвах да игнорирам дразненето и колкото се може да не му обръщам внимание. В следствие обаче стигнах до там да правя забележки на хората около мен. Ако човекът до мен не престане и продължи, избухвам, започвам да се карам и дори налитам на бой. В последните месеци стана нетърпимо, вече няколко тъпи се разплаквам от нерви във влака, тъй като около мене има хора които са решили да ядат солети. Във влаковете и автобусите имам решение- там винаги слушам музика през слушалки и така игнорирам страничните шумове. Проблема е когато съм на работа. Там не мога да стоя на компютъра с музика в ушите, още повече че това доста ме изморява и отключва световъртежите ми. Оказа се, че и тапите за уши не са много добро решение в офис. Вече се изпокарах с повечето ми колеги и почти всички ме мислят за смахната. Този проблем стоеше и преди пет години, тогава просто се преместих от едно бюро на друго, по – далече от колегата който ме дразнеше. Тук в този офис сме около 20 човека бюро до бюро. Налага ми се да ги търпя толкова близо до себе си, личното пространство е сведено до минимум. Опитах се да кажа възпитано на човека до мен, че не ми е приятно непрекъснато да щрака с химикалката. Той естествено не разбра и продължи, тъй като прави всичко това несъзнателно. Като пие вода си жабури устата с нея и това буквално ме докара до лудост. Един ден стана скандал, разкрещях, се на косъм бях от физическа разправа. На свое място, колегата вместо химикалка, взе един молив и непосредствено след това се сдоби от някъде с едни фъстъци, които започна да яде с голямо настървение. След "инцидента" отидох във възможно най- отдалечения край на стаята на друго бюро и вече около мен има повече пространство.Вследствие на това колегите ми се подиграват и обстановката е изключително нагнегена. Дори и да си сменя работата, отново ще трябва да си намеря друга, да общувам с други хора, които хрускат докато ядат салата. Какво да правя? От това напрежение ми се схващат ръцете, имам чувството, че от напрежение ще припадна или че наистина ще се сбия с някого, за което едва се сдържам, изпадам в много лошо настроение, ставам заядлива и злобна. Забелязала съм, че когато не съм толкова уморена, а съм си отпочинала тези неща не ме дразнят толкова, но пак ме дразнят. Вече две години обмислям планове за самостоятелна работа без други хора, за което обаче нямам нужната финансова свобода. Имам чувството, че вече не мога да търпя никакви хора около себе си и съм станала накакъв саможивлек. Моля Ви да прецените дали се нуждая от помощта на психолог или мога да се справя с някакви напътствия сама.

Благодаря!

да, разбира се...

e, дълбоко се съмнявам, че чрез консумирането на нови и интересни преживявания можеш да промениш мозъкаж и мисленето си!!!

Напоследък в книгите и материалите, които чета все повече попадам на обясненията, че определени методи, които се използват стимулират изграждането на нови "невронни мрежи", нови "невронни пътечки". Например методът "Неврофийдбек" чрез игрите, които използва спомага за три направления- самонаблюдение, самоанализиране и от тук до саморегулиране, което пък от своя страна допринася за изграждането на нова "невронна мрежа". Посочва се, че усвояването на определена техника от НЛП допринася за изграждането на нова "невронна пътечка". Иска ми се, някой по- запознат да сподели материали и мнение за механизма и начините за усвояване на "невронните мрежи".

Здравейте, сънят е осъзнат, разтълкувала съм го за себе си, но все пак може да има и други нюанси: Сънувам, че съм в училище – средното или основното. В междучасие сме и около мен има много непознати съученици. Повечето стоим на чиновете си и чакаме новия час. По едно време, разбирам, че в стаята зад мен е влязл човек на когото много се визхищавам. Притихвам от вълнение, не смея да се обърна назад и да го видя. Казвам си: Ето го човека на моите мечти, за когото толкова дълго съм мечтала, най – после тук.” Не се обръщам, не смея да се обърна за да го видя, но знам, че е там. Часът започва. Някаква учителка е отпред, с чена коса, малка на ръст. Аз се озъртам да видя другите съученици. По едно време човекът на моите възхищения отива отпред и започва да говори нещо. Аз се учудвам как изглежда. Струва ми се малко странен как изглежда, но си казвам колко смело и честно сърце има. Поглеждам към другите съученици и погледа ми търси други хора, в които започвам да търся красиви черти. Ясно осъзнавам в съня си, че търся външни белези у другите около мен, на които да се възхитя. Изведнъж в стаята влиза един луд човек. Започва да ходи по редицата, на която е моят чин. Човека е по голям от нас на възраст, почти "чичко". Носи синя престилка, с едната си ръка държи лицето си и нещо си говори. Всички притихваме от страх, че той е ненормален и може ей сега да ни навреди. Страхувам се ужасно в съня си, не искам той да ме забележи, не искам да ме заговаря. Като че ли сяда на един от чиновете. Изведнъж учителката му казва, че може да заповяда на нашено парти. В този момент, човека става силно обезпокоен, отказва категорично, започва да повтаря, не, не и си тръгва от стаята. Доктато се случва това, аз ликувам в себе си, казвам си: Ах как хубаво го изиграхме, как измислихме начин да го изхитрим и той да се махне. Почти моментално след като си мисля така, че това е бил преднамерен номер, с който да го разкараме, виждам лицето на учителката. Лицето и е силно загрижено и натъжено, жената гледа виновно и загрижено, сажалява за начина, по който е постъпила и и е жал, че човека реагира така. Учителката е разбрала, че този човек го е страх от празненства, от веселби, че не може да живее по друг начин и затова и става мъчно. Аз разбирам, че това не е номер и че тя е говорела искрено като го е канела да дойде.

В момента се запознавам с Невро- Лингвистичното програмиране чрез книга написана от Анне Линден и Катрин Перуц. В предисловието се твърди, че Анне Линден е един от първите получил сертификат на НЛП преподавател лично от създателите на метода Ричард Бандлър и Джон Гриндър. Започнах четенето с предпазливост и много скептицизъм. Изследвах почти всяка дума и изречение. След темата за "закотвянето" изключително много се впечатлих. Направих аналогия със самовнушенията при работата с формули дадени от Учителя. Все още изследвам, но съм изключително вдъхновенна от начина по който са представени нещата, от стила и подхода.

На тридесет... На тридесет не гоня мечтите и вятъра, както на двадесет, но все още мечтая. Упорствам, но зная, че е по – добре да се откажа навреме, отколкото да си счупя главата в стената. Боря се, но вече премервам сили, защото познавам цената, на това, което може би ще получа. Не обръщам внимание на обещания и призиви, но все още вярвам. Не се оставям да ме излъжат толкова лесно, но все още имам доверие. Не си измислям илюзии, но все още съм романтична. На тридесет... има книги, които ме разочароват. Компромиси, които не правя, обещания, които не давам, сантиметри, които не отстъпвам. На тридесет примирих някои непримиримости и се посмях над старите си заблуди. На тридесет времето е по – бързо, технологиите все по нови, но пак има време да кажа, което е нужно, да направя което трябва. На тридесет не започвам да броя годините, но се обърнах назад и направих равносметка. На тридесет правя по – малко импулсивни избори, а после си мисля, че нещо пропуснах. Осъзнавам, че рационалността по – скоро ми пречи и потърсих старата си чувственост. На тридесет много приказки свършиха, но децата си останаха най- добрите ми приятели. Дали това е възрастта, в която се осъзнаваме напълно? Възрастта в която се пробуждаме и осъзнаваме себе си, в която възпитанието, образованието, опитът са достигнали предназначението си и са дали плод. Възрастта, в която имаме възможност да се погледнем острани и да осъзнаем плодовете на миналото върху себе си, да се осъзнаем като индивид, единица, да усетим съзидателността си и да се самоопределим. Това ли е възрастта в която може да се каже, че имаме изградена личност? Възрастта в която съзряваме напълно, самопочувствайки се в цялост, сомоусещайки възможностите и потенцияла си. Обособявяйки се от околният свят и поемайки отговорност за ролята си в света и в живота на другите. Възрастта, в която имаме възможността за всичко това. За да продължим, разбира се не съвършени, но със собствен мироглед и виждане, и да станем причина за приказката на децата си.

Eй, ужасно е това насадено отношение към цветовете на цветята. И аз в последно време срещам същото невежество, към което обаче вече не съм никак благосклонна и направо побеснявам. За мен това не е никакво невежество, а пълна простотия. Последно подарих много рядък и красив кактус от рода на алоето, който отглеждах дълго време с внимание и грижи, на едан близка приятелка. Когато и отидох на гости следващия път, гледам цветето с изсъхнла почва и току да умира. Попитах я защо така е станало, а тя ми отговори, че не можела да повярва, как така аз най- близката и приятелка съм и подарила и внесла в къщата кактус, който носел нещастие. Аз се втрещих от изненада и реших, че чашата е преляла. Попитах я наистина ли вярва, че едно цвете може да донесе нещастие, че едно зелен олисто е лошо и казах ядосано, че си взимам цветето обратно. Ядосах се не толкова на "невежеството", което аз не наричам така деликатно, а на това, че си е помислила, че аз мога да и направя нещо зло с едно цвете. Накарах я да се замисли над думите си, над абсурдността над това, което говори и не отстъпих, че ще си взема цветето обратно. Тя отговори, че е сгрешила, но суеверието, слепия страх от нещото лошо, което дори не може да определи остава. Писнало ми е от простотий от сорта, че жълти рози, били символ на омраза, не знам си кое на завист, че деца не можели да влизат в църква до 7 годишна възраст и още куп женски простотий...

"Човек може да се спъне във вътрешната страна на живота, да каже:”Аз не съм чист”. - Какво означава това?

Изкуството е храм, кьдето творецьт сам си почива и се моли. Поясьт на дьгата прегрьща земята като рьката на Бога. Иванка Бонева Филчева ( Иванка Делиорманка)

Ще пренебрегна напрежението, защото другият е по- важен от напрежението!

Наскоро четох, че след стрес, психическо и/или физическо натоварване, болестно сьстояние и прочие свьрзано с напрежение за организма, косата започва отреагирвайки да пада едва след 3 месеца. Ако непрекьснато се притеснявате и изпадате в паника не улеснявате сьстоянието си и засилвате и без това наследстветната обремененост.

До преди известно време и аз бях сигурна, че желанията, чувствуванията и усещанията са непременно следствие на определени мисли. Но хубаво е като се четат определени автори нещата да се изпитват и сам да стигаш до заключенията. Сега не мисля, че непременно вярно трябва да е определението за това, че "желанията са следствие на мислите". А, последното наистина ми звучи като определение. Защо да не е вярно, че "все пак финото желание предхожда мисъл-формите"? Можем ли да докажем кой е прав? За мен мислите са по- скоро коректор на желанията. От личният ни избор зависи, кой ще оставим да ни водят.

Красиви момичета Всеки ден притичвам по прашните улици, срещу мен - красиви момичета... Толкова хубави, спретнати чистички, толкова льскави! Всеки ден се натьквам на красиви момичета... Толкова кьрдави, толкова весели, безгрижни, превзетички! Толкова умнички! Всеки ден се натьквам на прашните улици. Срещу мен - обикновени работници, пияници, просяци. Всеки ден се засрещам сьс купчини работа, сьс вечно страдание, напукани длани, сьрдити чела, безкрайна умора, борба... Срещу мен - нито една... красива жена.