Лиула

Испанското издание "Вангуардия" публикува част от неиздадения роман на Габриел Гарсия Маркес Ще се срещнем през август, съобщиха в. Гардиън и Дейли мейл. Вероятно Маркес е работил по Ще се срещнем през август, когато пише и последния си роман Спомени за моите тъжни проститутки, издаден през 2004 година.
 
цялата информация тук

Били сме много умни! И кадърни! И интелигентни... о, особено интелигентни! Толкова интелигентни, че веднага щом успяхме да се отскубнем от поредното робство (нали на нас все робствата са ни проблема), се постарахме да отвратим и най-широко скроения човек на света – Габриел Гарсия Маркес. Същият, дето написа „Сто години самота“ и ни обрече на 200 години тъпота, като забрани творбите му да се издават у нас.
 
Толкова години минаха, откакто го „изпържихме“ с печалбите от тиражите на книгите му, а той така и не пожела да ни прости. Но ние сме кадърна нация и си можем без него! Все ни е тая за Маркес, Марков и компания! Сещате се за втория? Той е онзи с чадъра... И него успяхме да отвратим или май беше „отровим“?
 
Да можехме да сме като гърците, вместо само да им пием узото и да размятаме силиконови дини по плажовете си! И те са кадърни, но за сметка на това са хитри. Както се казва в онази реклама : „Как просто да се наслаждаваш на живота? Гърците са го измислили!“ А ние още го мъдрим и пием... узо!
 
Да, да можехме да сме като гърците, защото и да знаеш как да паразитираш правилно си е изкуство! Защото тях вместо да ги обричат на сто години самота, им дават сто милиарда евро помощи!
А пък ние си оставаме с дините, узото и вярата, че сме кадърни!
 
автор Лола
 
П.С. Горенаписаното е повод на това, че през 1993 г. Габриел Гарсия Маркес лично забранява творбите му да се превеждат, издават и преиздават на български език, тъй като научава, че издателите тук отчитат минимални продажби и печалби. Проблемът е обаче друг - проблем с авторските му права, които нашите книгоиздатели пренебрегват и нарушават.
И това е причината, той да преустанови договорите си. През 2010 г. Слава Богу, се намира решение.

“Thus they went on living in a reality that was slipping away, momentarily captured by words, but which would escape irremediably when they forgot the values of the written letters.” One Hundred Years of Solitude
 
http://www.youtube.com/watch?v=DeK_IYrixT8

Неделя е. Двама от най-добрите челисти искат да ни кажат нещо ... Hunting demons ...
Споделям тази красота с вас. Benedictus. 
 

 
 
 
 

Преди време доста пишех тук и тълкувах сънища и не съм имала навика да споделям своите.
Но пък този ще споделя
 
Сънувах, че съм на остров, като турист. Беше есен. На острова нямаше нищо друго, освен магнолиеви дървета - хиляди, милиони магнолии. Изключителна красота.
В центъра на острова се намираше музей, в който отново магнолията беше царицата - картини с магнолии, всякакви артефакти само с магнолии. Пред една врата се бяха насъбрали много възрастни хора - мъже и жени. Старци и старици - отваряха вратата и повече не се връщаха назад.
Чудех се какво правя с тях ...
 
Тръгнах си, излязох извън музея и отново природата ме порази - на всяка крачка, вляво или вдясно - само магнолии. 
Казах си - "Най-после открих моят остров! Най-красивото място на земята!"
 
Не публикувам съня си, за да се тълкува или анализира. 
Искам да споделя с вас тази красота и усещане за вечност, безвремие, тъга (в смисъла на Дзен), кръговрат на живота, но и свобода. 
 
Инак всеки може да пусне търсачката и да разбере на какво са символи магнолията, острова, вратата, старците и стариците
 
Приятна вечер.

Здравейте
Напоследък пиша в други форуми. Такива са обстоятелствата. Ако нямаше някои ограничения от този форум сега, то не бих никога разбрала някои неща (като цяло не съм фен на форумите, ала спецификата на моето писане за някои неща е потребност отвъд Съдбата), а именно следните:
 
- на други места всяко мнение може да бъде редактирано по всяко време, т.е. винаги
- може да бъде изтривано отново по всяко време
 
Би било добре това да се случи и тук, и наистина всеки да е свободен. 
 
П.С. Радвам, че се заради някои ограничения, открих чужди свободи другаде
Свободата е птица, винаги иска да лети и с полета си да рисува думи. Не боли. 

Донче, за мен всичко е ок. Всякак е възможно. Форумният свят е шарен. 
Просто съм на мнение, че свободата и отговорността са винаги лични и никой друг не може да понесе такава тегоба. Както и че човекът и връзките, които създава, трябва да се променят. 
 
Достатъчен е факта, че коментираме нещата, без да спорим. Пък и темата е такава. 
Поздрави

Не е достатъчно да обичаш птичките и тревичките, а да обичаш себе си в ландшафта на птичките и тревичките.
Конюнктурата на битието определя парадигмите на реалността, където място за митомания, няма. 
 
И, когато казваш - аз съм добре, ти го знаеш, не е пренос, нито компенсация, нито очакваш някой "умник" да прави анализи на твоето "добре". Ти просто си добре, защото знаеш какво искаш, знаеш кой си и можеш. 
Осъзнаването на реалността е най-прекият път към това да си добре. 
Особено в свят на митомани. 

Светът на световете ( Two tales of seeking and losing) - The Popees.
 
Основата на lapis lazuli е непрозрачна за нас затова, защото първо трябва да си отговорим на въпроса за злото в природата. На този въпрос може да се отговори, но определено не и с повърхностна рационалистична аргументация или с интелектуално празнословие. Действителелн отговор може  да даде моралната отговорност на индивида. Но готови рецепти и разрешителни няма, и всичко трябва да се заплати до последния грош! До последната монета!
 
Едва тогава основата на lapis lazuli може да стане прозрачна. Нашата сутра предполага, че вече сме прекосили света на СЕНКИТЕ на личните си фантазии, тоест на личното НЕСЪЗНАВАНО, и сега продължаваме да описваме една символна фигура, която най-напред ще ни се стори странна.
 
Това е геометрична фигура с лъчи в центъра, разделена на осем части, така наречената огдоада или осморка. В средатa има лотос, върху който седи Будда, и решаващото преживявяане е окончателното познание, че самият медитиращ Будда, с което и съдбовните възли, завързани във встъпителния разказ (за съдбата му), са вече развързани.
Концентрично изграденият символ явно изразява върховната концентрация, която може да се постигне само чрез описаното преди оттегляне и пренасочване на интереса от впечатленията от света на сетивата и свързаните с обектите представи и насочването му до без остатък към задния план на съзнанието.
 
Срасналият с обектите свят на съзнанието и дори центърът на съзнанието, Азът, угасват. И на тяхно място се появява светът на Амитабха в непрекъснато нарастващ блясък.
Психологически, това ознава, че зад или под света на личните фантазии и и инстинкти се появява още по-дълбок слой на несъзнаваното, който, в противоположностна хаотичния безпорядък на клешите е проникнат от висш ред и хармония, и в противоположност на неговата МНОЖЕСТВЕНОСТ символизира всеобхватното ЕДИНСТВО на бодхимандалата, или вълшебният кръг на ОЗАРЕНИЕТО.
 
Какво може да каже СЕГА нашата психология относно това твърдение за свърхлично, обхващащо света несъзнавано, което се появява тогава, когато МРАКЪТ на личното несъзнавано е станал ПРОЗРАЧЕН?
...
 

Кармичната илюзия е убеждение или светоглед с крайно ирационален характер, който никога не се съгласува и не произлиза от от съжденията на разума, а се създава изключително от необузданото въображение.
Тя е чисто и прост сън или "фантазия", и всеки добронамерен човек веднага би ни предупредил да не я следваме; и действително, на пръв поглед не може да се разбере, каква е разликата между такава фантазия и бълнуванията на един луд ...
 
Често е достатъчно само малко abaissement de niveau mental (понижаване на писическото равнище), за да се пусне на воля онзи свят на илюзии. 
Страхът и мракът на този момент са отразени в първия раздел на Сидпа Бардо. Но съдържанието на Чьониид Бардо (за него говоря в по-горни постове) са отразени.
Съдържанието на Чьониид Бардо разбулва архетиповете, кармичните илюзии, които са пръв път се появяват в ужасяващия си облик. Състоянието на чьониид съответства на изкуствено предизвикана хипноза.
 
Често слушаме и четем за опасностите от йога, особено от придобилата лоша репутация кундалини йога. Съзнателно създаденото психотично състояние, което при някои обременени индивиди при определени условия може да премине направо в истинска психоза, е опасност, която трябва сериозно да се вземе предвид.Тук действително става дума за опасни неща, с които не бива да "правим" нещо по нашия типично западен начин. 
 
Това е намеса в съдбата, която засяга самите дълбини на човешкото съществуване и може да отрищи поток от страдания, каквито човек в здрав разум не би и сънувал. Тези страдания са адекватни на адските мъчение в състоянието чьониид, който текста описва така:
 
Богът на смъртта, "увива връв около врата ти и те влачи за нея, отрязва главата ти, измъква сърцето ти, изтръгва вътрешностите ти, изблизва мозъка ти, изпива кръвта ти, изяжда плъттта ти и изгризва костите ти"; но ти не си в състояние да умреш.
Повторното разчленяване готви ужасна болка и страдание. 
 
Тези мъчения най-сполучливо представят характера на опасността: това е дезинтеграцията на целостта на тялото бардо, което, subtle body, образува видимата обвивка на душата в състоянието й след смъртта. 
Психологическият еквивалент на това разчленяване  е психичната дисоциация в разрушителната й форма (шизофренията) или разцепването на ума. 
И, преходът от сидпа състояние към чьониид е опасен обрат на стремежите и намеренията на съзнателното състояние, жертване на сигурността на съзнателната азовост и отдаване на крайната несигурност на хаотичната игра на фантастични образи. 
 
Страхът, че сам трябва да се принесеш в жертва, дебне във и зад всеки Аз, понеже този страх често е само трудно контролираното домогване на несъзнаваните сили да се развихрят с пълна мощ. 
 
Никой, никой, който се стреми към индивидуация, не може да избегне този опасен преход, защото към вътрешния Аз (Selbst) спада и ужасяващото, подчовещкият и надчовешкият свят на душевните доминанти, от които Азът някога се е еманципирал много трудно и само отчасти, за да постигне повече или по-малко илюзорна свобода. 
 
Защото, Азът е единственото обиталище на страха. 
 
Но, най-дълбоките проникновения винаги възникват в света на Чьониид Бардо - бардо на преживяването на реалността. А това е реалността на мислите (формите на мисълта) като реалности, а фантазията приема истински образ и започва ужасяващия сън. 
На преживяването на истината. 
 
После остават:
1. Зеленият Амогхасидхи
2. Червеният Амитабха
3. Жълтият Ратнасамбхава
4. Белият Ваджрасатва
 
И, накрая - завършваме със синята светлина на Дхармадхату или тялото на Будда, която илиза в центъра на мандалата от сърцето на Вайрочана. 
И още по накрая стигаме отвъд чьониид, защото стигаме до състоянието чикай.
И, май така приключваме

Кармичната илюзия е убеждение или светоглед с крайно ирационален характер, който никога не се съгласува и не произлиза от от съжденията на разума, а се създава изключително от необузданото въображение.
Тя е чисто и прост сън или "фантазия", и всеки добронамерен човек веднага би ни предупредил да не я следваме; и действително, на пръв поглед не може да се разбере, каква е разликата между такава фантазия и бълнуванията на един луд ...
 
Често е достатъчно само малко abaissement de niveau mental (понижаване на писическото равнище), за да се пусне на воля онзи свят на илюзии. 
Страхът и мракът на този момент са отразени в първия раздел на Сидпа Бардо. Но съдържанието на Чьониид Бардо (за него говоря в по-горни постове) са отразени.
Съдържанието на Чьониид Бардо разбулва архетиповете, кармичните илюзии, които са пръв път се появяват в ужасяващия си облик. Състоянието на чьониид съответства на изкуствено предизвикана хипноза.
 
Често слушаме и четем за опасностите от йога, особено от придобилата лоша репутация кундалини йога. Съзнателно създаденото психотично състояние, което при някои обременени индивиди при определени условия може да премине направо в истинска психоза, е опасност, която трябва сериозно да се вземе предвид.Тук действително става дума за опасни неща, с които не бива да "правим" нещо по нашия типично западен начин. 
 
Това е намеса в съдбата, която засяга самите дълбини на човешкото съществуване и може да отрищи поток от страдания, каквито човек в здрав разум не би и сънувал. Тези страдания са адекватни на адските мъчение в състоянието чьониид, който текста описва така:
 
Богът на смъртта, "увива връв около врата ти и те влачи за нея, отрязва главата ти, измъква сърцето ти, изтръгва вътрешностите ти, изблизва мозъка ти, изпива кръвта ти, изяжда плъттта ти и изгризва костите ти"; но ти не си в състояние да умреш.
Повторното разчленяване готви ужасна болка и страдание. 
 
Тези мъчения най-сполучливо представят характера на опасността: това е дезинтеграцията на целостта на тялото бардо, което, subtle body, образува видимата обвивка на душата в състоянието й след смъртта. 
Психологическият еквивалент на това разчленяване  е психичната дисоциация в разрушителната й форма (шизофренията) или разцепването на ума. 
И, преходът от сидпа състояние към чьониид е опасен обрат на стремежите и намеренията на съзнателното състояние, жертване на сигурността на съзнателната азовост и отдаване на крайната несигурност на хаотичната игра на фантастични образи. 
 
Страхът, че сам трябва да се принесеш в жертва, дебне във и зад всеки Аз, понеже този страх често е само трудно контролираното домогване на несъзнаваните сили да се развихрят с пълна мощ. 
 
Никой, никой, който се стреми към индивидуация, не може да избегне този опасен преход, защото към вътрешния Аз (Selbst) спада и ужасяващото, подчовещкият и надчовешкият свят на душевните доминанти, от които Азът някога се е еманципирал много трудно и само отчасти, за да постигне повече или по-малко илюзорна свобода. 
 
Защото, Азът е единственото обиталище на страха. 
 
Но, най-дълбоките проникновения винаги възникват в света на Чьониид Бардо - бардо на преживяването на реалността. А това е реалността на мислите (формите на мисълта) като реалности, а фантазията приема истински образ и започва ужасяващия сън. 
На преживяването на истината. 
 
После остават:
1. Зеленият Амогхасидхи
2. Червеният Амитабха
3. Жълтият Ратнасамбхава
4. Белият Ваджрасатва
 
И, накрая - завършваме със синята светлина на Дхармадхату или тялото на Будда, която илиза в центъра на мандалата от сърцето на Вайрочана. 
И още по накрая стигаме отвъд чьониид, защото стигаме до състоянието чикай.
И, май така приключваме

На връщане от една друга арабска държава, бях на концерта на Amr Diab в Кайро, не беше предвидено, но събитето и случката бяха уникални.
 
Поводът е, че малко се знае за това, незначително се знае за тези хора, а те са известни в целия Блзък Изток. Радвам се, че подобни творци са поводи, да видим арабските жени в една друга светлина - с разкошни коси и красиви рокли, дори и в Дубай.
Пък отделно от този факт, наравно с Хулио Иглесиас, Марая Кери и самият Амр Диаб, бяха този август в Миконос - един малък остров в Гърция, но огромен за музикалния бизнес и то само на една тънка ивица плаж, където всяко лято се събират едни от най-големите звезди от шоу бизнеса. Добре е да се види
 
Започвам темата именно с Амр Диаб, после следват други - като Наташа Атлас, Офра Хаза и други ...
 
Спотът е сниман именно на остров Миконос
 

Natasha Atlas, Maktub
 

Ofra Haza, You (много се опитваха да имитират този глас, но не успяха, това е оригиналът)
 

Някои парадигми са необясними. На пръв поглед само, на втори - са. 
 

Не е достатъчно да обичаш птичките и тревичките, а да обичаш себе си в ландшафта на птичките и тревичките.
Конюнктурата на битието определя парадигмите на реалността, където място за митомания, няма. 
 
И, когато казваш - аз съм добре, ти го знаеш, не е пренос, нито компенсация, нито очакваш някой "умник" да прави анализи на твоето "добре". Ти просто си добре, защото знаеш какво искаш, знаеш кой си и можеш. 
Осъзнаването на реалността е най-прекият път към това да си добре. 
Особено в свят на митомани. 

Донче, за мен всичко е ок. Всякак е възможно. Форумният свят е шарен. 
Просто съм на мнение, че свободата и отговорността са винаги лични и никой друг не може да понесе такава тегоба. Както и че човекът и връзките, които създава, трябва да се променят. 
 
Достатъчен е факта, че коментираме нещата, без да спорим. Пък и темата е такава. 
Поздрави

121 години от рождението на незбравимата Елисавета Багряна.
Да си спомним за нея - обичана или мразена, осъждана или разбрана, гранддамата на българската литература – Елисавета Багряна, остава незалязваща и незабравена. Образът на силната жена в литературата, която отхвърля обществените принципи като непотребни, остарели и неприсъщи за нея, осъзнаваща своята сила, търсеща и изискваща своята свобода, е не просто нов. Този образ е почти антагонистично противопоставен на познатите ни лирически героини на Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин и др. При тях силата на жената като ценност е насочена само към родовото, към общото и неговото добруване. Индивидуалното щастие и себеизразяване се налагат като остър контраст едва с новите търсения на кръга „Мисъл“. Но и там образът на жената не търпи драматичната промяна, която Багряна ни представя.
 
“Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?”
 

С ден закъснение, но от гледна точка на Вечността, то дори не е и миг от мига, да си спомним за ...
Франц Кафка (1883-1924).
  Човек не избира на коя дата да се роди, нито на която да умре, но Кафка се ражда на 3-ти и умира на 3-ти - това фриволно число след двойката (разделението) и четворката (колапса на дълга).
Ироничната компенсация е уловена от Съдбата правилно. Търсещият дълбините, заедно с другите големи от неговото време, а именно Марсел Пруст и Джеймс Дожйс, намират Успокоението именно в това противоречие.
 

 
"By believing passionately in something that still does not exist, we create it. The nonexistent is whatever we have not sufficiently desired."
(Ако това, в което вярваме страстно не съществува, ние го създаваме. Несъществуващото е това, което не е достатъчно желано.)
 
Книги на български език от Франц Кафка

Да си спомним за патриарха на българската литература Иван Вазов, роден на 9 юли (27 юни стар стил) през 1850 в Сопот.
 

 
"Преклонената главичка
остра сабя не сече" –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?

Както всички умни хора,
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
...
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.
 
Из "Средството да нямаш врагове" (1882)
 

Честит рожден ден на Марсел Пруст, роден на днешния ден през 1871 година.
 
Днес го цитират снобите, но го четат малцина. След век ще бъде несмилаем. Фразите му не се вместват в sms. Нюансите на прозата му стават недоловими за закърнелите ни възприятия като избледнял десен на прогорено от слънцето перде.
Пруст обитава изчезналата цивилизация на Бел Епок, пневматичната поща, дамите с капели-фруктиери, кавалерите с бастуни и парафинирани връхчета на засуканите мустаци. Една култура на нюанса, която илюзията за прогреса и разните там практични, тоталитарни, консуматорски, информационни и технокултурни залисии ще унищожат до основи. Ще заточат импресионистите в спалните на милиардерите. На Пруст, Жид и Валери ще отредят ролята на библиотечни декорации. А маниерите ще бракуват завинаги.
 
В седемте тома на романовия си епос Пруст успява да надмогне времето, да консервира епохата и живота си като светлина в диамант, без начало и без край, различно видима и изненадващо пречупена според ъгъла на съзерцание. Да промени законите на жанра.
„Селест, имам голяма новина за вас”, чува един ден неизменната прислужница. „Днес написах думата „КРАЙ”. Вече мога да умра”.
Угасва дни по-късно. С отворени очи. Минава час, преди събраните край ложето му да усетят, че е издъхнал.
Свободен от времето.  
 
„Истинският рай е изгубеният рай“

Честит рожден ден на Ърнест Хемингуей, роден на днешния 21 юли 1899 година.
Носител е на Нобелова награда за литература (1954 г.) и награда Пулицър през 1953 г. за книгата му „Старецът и морето“.
 
Животът му е подобен на любимото му дайкири – смес от ром, лимонов сок и пудра захар, посипана със счукан на сняг лед във висока стъклена чаша. „Храната е за хората, а коктейлът – за боговете”, обичал да казва Хемингуей. Прибавяме и изсушените листа черен тютюн „Upmann” или може би по-характерните за него лули с марка “Dunhill” – „нещото, което събужда мозъка”, „Финка Вихия” – къщата-бижу в Куба, където прекарва почти половината от живота си, а също малката яхта „Пилар”, с която проследява немските подводници в Карибско море по време на Втората световна война.
Да не забравим любимата кръчма „Бодегита” в Куба, в която прекарва много часове на сладка приказка с гостите си, непрекъснатият зов на пътищата по света и призванието на журналиста, четирите му брака… Имаме още много да прибавяме и може би ще успеем да зърнем отдалеч върха на айсберга ...
 
“Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен; Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго; отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа, както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък на твой приятел или твоя собствен Замък; всяка човешка смърт ме намалява, аз съм част от цялото човечество; и затова недей да питаш за кого бие камбаната: камбаната бие за теб…”
(За кого бие камбаната, 1940 г.)
 

Да си спомним днес за Емили Бронте, родена на днешния 30-ти юли през 1818 година. Нейният роман Брулени хълмове е ценна перла световната белетристична съкровищница.
Тя остава завинаги на 30.
 

 
"Понякога любовта помита душата на човека като цунами. И след това остава само разруха и битка за оцеляване"
 
 
 
Също така, на днешният ден през 1919 година е роден модерният, различният, „синьото момче“ на българското поетично перо – Александър Вутимски.
За жалост амнезията се е превърнала в национална черта и малцина са тези, които са чували за Александър Вутимски.
Дори днес, когато би трябвало да сме се освободили от идеологическите си предразсъдъци, за Вутимски се знае малко.
Той остава завинаги на 24.
 

 
"Прозрачна като лед ще е кръвта ми.
Необитаем като Север и студен ще съм –
И ще остана сам
Под воя на воюващите континенти."

Нека честитим рождения ден на драматурга, поета и писателя Стефан Цанев, роден на 7-ми август през 1936 година.
 
"Робите лъжат, свободният човек казва истината."