Много добър въпрос.
Аз , човекът, който няма нищо общо с учението, разбрах и осъзнах тъгата да си Учител, да си сам сред свои и свои сред чужди. Намирам това за трагично.
Но поучително за мене. И още повече заобичвам Петър Дънов.
Няма да забравя никога онзи сън преди 7 години, когато се разминахме с теб, ти ми каза да правя каквото искам, че ти си щастлив - със сламената шапка сред житата, сред полята, свободата да бъдеш себе си е най-голямото откритие. Така ми каза ти, разминахме се, ти - усмихнат, аз - озадачена.
След много време, след много дълго време, зная каква свобода даваш на търсещите, не на затворниците.
Отричащите те те приемат, признаващите те - не те разбират, има ли по-голяма самота от това?
Ние с тебе просто се разминахме по пътя, през житата, през полята, през окосените ливади, в късния август, когато есента все още не е дошла, а лятото неистово иска да остане ....Ала си казахме всичко, което може да се каже. Само в един миг.
Този миг на съприкосновение е по-важен от всички съприкосновния, за които съм чела досега. Моята душа до твоята.
Благодаря ти, това ми дава сили, които никой жив човек не може да ми даде.