Лиула

Иронията е, че съзнанието може да достигне единствено самото себе си, онтологичната си предиспозиция, то не може да се надскочи в този времеви баланс, който ни е отреден да сме живи. Невъзможно е. Но, става възможно, единствено, когато, човекът уеднакви двете нули (и преди сме говорили за това) на архетипното несъзнавано и на съзнаващия се Аз - тогава и само тогава, когато Умереността е постигната, е възможно и преминаване отвъд това ниво на човешко мислене за битието, за нещата, за всичко. Тъгата идва от факта, че бъдещето е вече случило се, а миналото - безвъзвратно неслучващо се. Парадоксът се оказва фактология, но не и за Таро. Усилията да сме съвършени, ни обричат на стерилност; истината е, че само жертвата по Обесеният прави възможно надскачане над живите пясъци на картите. Да обърнеш Небето и Земята, значи да погледнеш с други очи на този свят. Значи и да платиш, т.е. никога вече да не си същият, за да не повтаряш каузална верига.

Един от също много важните ключове в Таро е обърнат Ас чаши, за който, никой не говори. Това са двата полюса в Таро - обърнат Ас пентакли и обърнат Ас чаши. Северът и Югът - единият бряг е пожелаван, а другият - забравен път. В Астрологията това отговаря на Сверният и Южният възел.

Работата ми с Таро, особено напоследък, ме доведе до един съществен извод изобщо за системата на картите. И то по отношение на ключовете. Най-лесни за оживявяване са именно те, а не другите карти и това има ясно обяснение - само ключовете реално са проводници на онова познание, което е необходимо, достатъчно и изцяло обема информацията. 12-те канала (Ключове), през които протича тази информация, това огромно знание, са буквално истинската колода и брой на Таро. Ще дойде време, когато изобщо ще престана да работя с цялата колода, защото това е ненужен воал и покривало върху огледалото на Таро. На онова Таро, което изобщо не е за гледане, което е истинското Таро, което Таро, работи единствено и само с ключове. По-натам, тези ключове ще придобият и нови имена , защото тези имена, с които картите са широко известни, не са реалните имена на картите.

Нека поговорим за Жертвата, изразена на Таро език: Паж пентакли, 7 жезли, Страшният съд 6 чаши, Кралица пентакли, 5 пентакли 6 пентакли, 2 чаши, Ас пентакли Творецът, който иначе всеки ден намира, че делото Му е добро, пропуска да даде добра оценка на това, което е станало в понеделник ... Той просто не казва нищо (не е казано нищо и за първия ден, когато Бог сътворява небето, земята и светлината, а думите, с които Бог завърша сътворението "това" е твърде добро - Битие 1:38, на иврит - ве хиние тов меод, поради липса на вокализация може да се тълкува най-повратно, отварям още една скоба: рави Абаху чете текста "само да устои" и обяснява, че Бог е създал сегашния свят от отломъците на 26 предишни, които унищожил, защото не му харесали). Обстоятелството, че Бог държи всички в argumentum ex silentio (аргумент, изведен от премълчаване), не променя факта, че горната от долната земя, са отделени. Творецът или нашата илюзия за него ни накарва да си обещаваме щастие, каквото е невъзможно, да мислим пожелаваното за възможно и откровението на несъзнаваното за откровение на прозрението. Да бъркаме местата и на двете и да живеем в заблудата, че нещо ни принадлежи. Освен познанието, за което обаче се плаща. Малък ракурс от темата за Ключовете в Таро и за Умереността като разчистващ пътя етап на жертването, без което няма нищо. За да се прелее от единия мех в другия, трябва тежък камък, който да натежи и положи основно равновесие (мерило) в основата. Този камък обикновено е Ас пентакли. Тежкият камък. А за понеделник няма спомен

Да се различи профанното време на ставането от реалното битие на архетипа. Точна информация как става прекъсването на профанното време и ритуализирането на определени действия от живота, може да ни даде архаичният човек, древният човек. Човекът на архаичните култури трудно понася „историята“ и периодично полага усилия да я унищожи, той иска да отложи битието за сметка на архетипа. Цитирам сега Мирча Елиаде (Митът за вечното завръщане): Ще разгледаме един точно определен случай: в каква степен колективната памет пази спомена за дадено „историческо“ събитие? Вече видяхме, че воинът, независимо кой е, имитира някой „герой“ и се старае да се доближи колкото е възможно до този архетипен образец. Нека сега видим какво си спомня народът за някое историческо лице, добре засвидетелствано от документите. Като засягаме проблема от този ъгъл, правим една крачка напред, защото в случая имаме работа с общество, което, макар да е „народно“, не може да бъде определено като „примитивно“. И така, само един пример: познат е парадигматичният мит за битката между Героя и гигантския змей, често триглав, някой път заместен от морско чудовище (Индра, Херкулес и др.; Мардук). Там, където традицията продължава да е актуална, големите владетели се смятат за подражатели на първичния герой: Дарий се смятал за нов Траетаона (Thraetaona), митичен ирански герой, за когото се говорело, че е убил триглаво чудовище; за него и чрез него историята е била възобновена, защото тя в действителност е била реактуализацията на един изначален героичен мит. Противниците на фараона били разглеждани като „синове на разрухата, вълци, кучета“ и т.н. В текста, наречен „Книга на Апофис“, враговете, с които се сражава фараонът, са отъждествени с дракона Апофис, докато самият фараон е уподобен на бога Ра, победителя на дракона. Същото превръщане на историята в мит, но от друг аспект, се открива във вижданията на еврейските поети. За да могат да „понасят историята“, т.е. военните поражения и политическите унижения, древните евреи тълкували съвременните им събития с помощта на един твърде древен космогонико-героически мит, който включвал победата на дракона, разбира се, временна, но най-вече крайната победа на Царя Месия, който го умъртвява. Така тяхното въображение придава на езическите царе (фрагмент Zodochite, IX, 19–20) чертите на дракона: такъв е Помпей, описан в Псалмите на Соломон (9, 29), Навуходоносор, представен от Йеремия (51, 34). А в Завета на Ащер (VII, 3) Месията убива дракона под водата (вж. Псалм 73, 13). Защо се наложи да цитирам този дълъг абзац от Мирча Елиаде като експозе към аргументацията си - трудно е да се отграничи света на профанното от света на сакралното; често зад Персоната (или Сянката, или онова, което ние не искаме да сме), се крие Трикстера, играещ мръсните си игри, ту в ролята на Puer aeternus или Puella aeterna, ту като Героят, Старецът от Планината, мандала в образа на сънищата като твърд камък (процеса на индивидуацията: Светът), и най-вече като един развеселен или наказващ Дявол, проекция на дълбоката инфлация на Аз-а. Казано на езика на схизматичната лексика: добро е, ако се прикрива разумно злото. Но, всяко едно външно събитие може да разкрие същността на архетипа, особено когато ситуацията напомня дежа вю, това обрича човешкото само до едно предезикстентно съзнание: превъзходството над единия образ на архетипа над другия или неговото повторение, не може да бъде заличено. Да се върнем на древната християнска история: съществува мнението, че Дяволът в самото начало е знаел за намерението на Бога да стане човек и поради това е внушил на гърците мита за Дионисий, така че когато благовестието реално е стигнало до тях, те са могли да кажат: "Е да, ние отдавна вече го знаем!" Когато векове по-късно конкистадорите са открили кръстовете на маите в Юкатан, испанските епископи са използвали същия аргумент. Във всеки един миг е възможно при нахлуването на дадени архетипни съдържания, да се констелират несъзнавани апокалиптични съобщения. Всеки един архетип (карта в Таро) може да бъде взаимозаменяема, стига да не виреем в профанното време на свръхценни съждения за самите себе си. Проблем е за Аз-а инфлацията му, проблем е и ако несъзнаваното нахлуе изцяло и го обеме като мрачен облак. Отново ситуация, чийто ключ за отговор е Дяволът.

Отвъд Страшният съд като уж урок, се намира реката на времето. На всичко изгубено за човешкото. На цялата помия на реката, отнесла боклука на спомена. На видението на някой друг за теб - кой си, какъв си, що си, човек ли си изобщо, имаш ли сетива ... Тоталното неразбиране и липса на индикации за битие е пагубно за всяка една мотивация на битието, то е търсене на човешкото ... Което е лишено обаче от адрес, то не съществува. В търсене на Магът, който има уникалната способност да се обръща като марионетка в ръцете на умел крал. Остава ти пагубната роля на Глупак, обграден от чаши - емоционални мотори, но недобри съветници в живеенето. В търсене на меча е цялото ни битие на загубили битката, герои. Очакващи заветната битка и дрънчането на ослепяващи съзнанието мечове, на сетния час, когато смисълът ще бъде смисъл, а упованието - надежда. А личната легенда остава някъде встрани на порива. На покрива на надеждата, на небилото битие, на неуспялата усмивка, на недоспасения корабокрушенец до спасителните брегове на един Свят, който е толкова непроницаем, колкото и твоят собствен. Като онези, които те сочат с пръста на познанието и вече имат история за теб и ти си вече на лавицата на биографиите, ала лавица с празни буркани ... Няма звуци.

И сега за образа на Висшата жрица, пречистена от икуменическите си наслоявания и трафаретна символика. Безкрайно е опростенческо да я наречем символ на духовно единение и познание. Аз бих я нарекла Змията в Таро, какво е тя и как може да бъде "събудена"? И какво имат предвид старите автори, когато казват, че само един изчистен буддхи (интелект) или един изчистен интелект, може да я събуди, нея, Змията. А какво е Змията, ако не Кундалини? Напредъкът в познанието е възможен единствено, ако събудите Змията, а тя, може да бъде събудена, само от правилна нагласа .. Изразено на езика на психологията, това значи, че можете да доближите несъзнаваното само по един път - с пречистен дух и без мислене за Доброто и за Злото с благословията на Небето, условно казано, което е именно Кундалини. Какво е нужно - онази специална Искра, стремежът, който ви тласка през водата към следващия център. Тук водата има единствено и само метафорично значение. Този център, този Остров (от предишния ден, ала и от тукашния), е Кундалини, нещо тотално непознаваемо, за което лингвистиката, езикът като цяло, е недостатъчен. Но лесно можем да си я представим като страх, активно въображение, нещо извън нашата воля, иначе няма минаване през и над водата. При първата пречка следва връщане назад и регрес - щом се види Левиатана, следва и бягство. Неизбежно. Но, ако целта е постигане на оживяване на енергията, която носи Висшата жрица, която ще ви хване и притисне за врата, така че бягството да е невъзможно, няма връщане назад и ще трябва да се посрещне с иронична усмивка музиката на паралелните светове П.С. Разбирам, че така написаното от мен, звучи фрагментарно, но няма начин, това е стилистиката на писането във форуми. По-натам ще продължа с връзката между Висшата жрица и Луната, особено в различните религиозни практики, защо например, в индийската традиция (шиваизмът специално, полумесецът е мъжки символ (но не и в тибетската практика, където Шива често е рисуван в женска форма, танцуваща върху починалите в гробището), а в западната традиция, тъкмо напротив, е женски, както и връзката с юдаизма, визирам специално образа на Яхве в ролята на мъже-женствен бог. При всички случаи, Луната винаги се разбира като приемник на душите на умрелите (билата вече земя и майка на днешната Земя в теософията). Ще бъде интересно.

Длъжна съм да отдам значимото на Карл-Густав Юнг, най-вече заради синхроничността, създала се в една друга тема от форум Психотерапия онлайн и моите наскорошни разсъждения ... Непознаването на този архетип, дори и от квалифицирани психотерапевти, е пагубно за психоналитичното познание, за науката изобщо. Чудя се изобщо тези хора какво учат и как лекуват!!! Но това оставям за друга тема. Та става дума за архетипа на Puer Aeternus или казано на таро езика - Глупакът. Няма да го срещнем в образа на нито един паж или рицар, неговата ролята е детерминирана от други трансформации. Заченат от неизвестен баща и роден от Sapientia - такъв е онзи висш и съвършен "телейос" човек, който представя нашата трансцедентална на съзнанието ни цялостност под формата на puer aeternus - vultu mutabilis albus et ater (с променлива външност, едновременно бяла и черна, Хорации, Арс поетика II, 2). Фауст, който, в надменната си едностранчивост е видял Дявола само отвън, е трябвало да се преобрази в това момче, като излезе от черупката си. Префигурирайки тази метаморфоза, Христос е казал: "Ако не станете като децата ..." (Марк 10:15 и Лука 18:17 - Истина ви казвам, който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него); защото в детската душа противоположностите се намират в най-тясна близост, и това е момчето, родено от зрелостта на живота, на неосъзнатото дете, каквото човек би искал да си остане завинаги. Прозирайки в бъдещето, Глупакът загатва принципа на един псевдоморал в бъдещето и страха от рисковано начинание.

Над горите, над полята – Същи чайник в Небесата Мигаш Мигаш, мигаш, мигаш (тук сънливия съсел се стресна и както си спеше, запя – мигаш, мигаш, мигаш) (Алиса в страната на чудесата, Луис Карол) Та, от приказното, да отидем в други хоризонти на разсъждения. Измерението на Висшата жрица или Ars erotica срещу Scientia sexualis в лицето на Императрицата, поражда редица недоразумения в Таро за афиширането на женствеността, на живота изобщо. Много често двете са менливи понятия и съществуват под привидността на другата: под помадата на своя благочестив позитивизъм, не функционира поне в някои измерения, като Ars erotica - удоволствието да пленяваш, да очароваш, да си харизматичен, да изповядваш тайните на другите, да си единосъщ, ала и различен, да си сянка и образ, слънце и отразено битие, са все качества на Висшата жрица, на Ars erotica, на онова усещане за битието, преди неговата окончaтелност на свършване, отвъд която, си нищожество, жалък червей, просто сексуален свят, но не и одухотворен обект на обичане. Нормализиращата сила na битието, неговата иронична усмивка я виждаме у Импeратрицата, тази страстна Принцеса на отчаянието, на беглата среща със себе си в Огледалото, на увереността, че боязънта е кратка, а царството – ще е вечно. Радостта да се чувстваш интерпретиран, някак неуко пресъздаден, го притежава Принцесата на всички царства и на ничие свое, запалването на огромното любопитство към чуждото имане, води до трагични произшествия; вторачено о битието на другия - не въвличаш в нуминозност своя свят, а обричаш другия на присмехулност. Изправянето от гроба на мълчанието не е ново за Висшата Жрица, чиято роля, неблага, е да я възприемат за изтънчена форма на самата себе си. Ars erotica и Scientia sexualis са привидно загубените сестри на една древна традиция, когато Ерос и Танатос, са означавали. Нещо.

Една комбинация за напреднали: 8 пентакли, 3 чаши, Обесеният На пръв поглед безсмислието е явно, а после нагарча, защото потъва в тотално неразбиране. И виждаш други пътища. Най-простите отговори с най-трудните като поносимост карти. Театър на абсурда. Твоят. "Да живееш, означава да съживяваш абсурда." Камю Сега главното вече е извършено. Имам няколко очевидности, от които не мога да се откъсна. Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение. Мога да отрека всичко в тази част от мен, която живее с несигурни стремежи, освен желанието за единение, жаждата да разреша, необходимостта от яснота и сцепление. Мога да отхвърля всичко в този свят, който ме заобикаля, блъска ме или ме носи, освен хаоса, тази господствуваща случайност и тази божествена еквивалентност, която се ражда от анархията. Не зная дали този свят има смисъл, който го надхвърля. Но зная, че не познавам този смисъл и че ми е невъзможно в момента да го опозная. Какво означава за мен значението извън моята участ? Аз мога да разбера само човешките изрази. Разбирам това, което докосвам, това, което ми оказва съпротива, освен това зная, че не мога да свържа тези две уверености, моята жажда за абсолютното и единението и непримиримостта на този свят с някакъв рационален и разумен принцип. Каква друга истина мога да призная, без да лъжа, без да въвеждам надежда, каквато нямам и която не означава нищо в границите на моята участ? Митът за Сизиф

И отново за Магът ... Нахвърлям кратки мисли, мисля това да е начало на други нахвърляния. Да се храниш с митове е същностна задача на душата. Особено, ако имаш за цел да отнемеш ореоли, особено на Християнството. Магът не е нищо друго освен един психопомп, или преведено от старогръцки. „водач на душите“, а не картата Смъртта. Най-големите промени в личността се случват при честа поява на Магът, не на картата Смъртта. И то е лесно обяснимо. Още повече, че това е епитет на Хермес (Меркурий), лекокрилият, трептящият, изпращачът на душите ... в подземното Царство, т.е. в пределите на Символа, в пределите на селенията на Героя, който търси самия себе си и все не се намира. Неслучайно, мигове след като се роди, изобретява лирата Бог шеговит и мошеник, весел изнудвач и перфектен манипулатор (неговият син Автолик е дядо на Одисей ...) Ала и единствен посредник между двата свята. Неговият епитет Хтониос (подземен, земен), но това го пиша в малко по-различен контекст, сънищата идели от света на Сенките , той отново е техен Бог. Той, Магът. Царят на мъртвите. А вълшебният му Кадуцей приспивал и събуждал всеки Бог или смъртен; но най-вече предал магическото биле „моли“, което предпазило Одисей от нимфата Кирка (Цирцея). Кадуцеят днес е просто една пръчка на мним магьосник, повярвал си, че може всичко, забравил важни неща, сложил знака за безкрайност (?), някакъв пентакъл на масата (звездата на Давид), и меча за разкош. В повечето безумни колоди. Просто няма такъв кич. Езотеричен кич. Отвъд приспивните звуци на античната митология, можем само да съзрем какво сме изгубили от истинския образ на това древно божество в лицето на съвременното Таро. Колко е осакатен и принизен образът му просто до някакво социално зло или екзистенциален напън ... Или просто до - очаквай ... Какво? Вместо всеки да се замисли за друго. Безумно. Да забравиш преносителя на истината Непростимо е. Съвременната цивилизация е лъжкиня за Древните символи, пазарна рекламистка с евтини продукти с големи отстъпки, поради изпразване на склада на илюзиите ... Има време за анализи, за мисли още, за разсъждения, ала само да припомня, че и на римския Меркурий, и на гръцкия Хермес, майката се е казвала Мая (плеядата Мая, най-голямата от седемте плеяди), самият той (Хермес) внук на Атлант (от гръцки - носител). Владетел на Западните Земи. Неслучайно пиша това, последното. ...

Всичко, що е високо, се бои от него; Той е цар над всички горди животни. (Йов, 41:25 ) Неосъзнатостта е естествено присъща. Като всички древни гадателски системи, и Таро има своята животинска символика, двойствена природа. Все още колодите в картите се придържат към остарялата, според мен, териоморфна символика, особено заимствана от египетската схизма и най-вече тази на Хор и на Изида. Подобна символика от човекоподобни същества, елфи, магове, луни и сърпове, рогове на изобилието, цялата тази шизофренична по своята същност липса на нуминозност, жестоко осакатява лингвистиката на таро и го табуира. Вместо максимално да опрости конотацията на символа, съвременната затормозена мисъл, го обременява с ненужни символики и излишен християнски символизъм, особено предхистриянски, визирам Давидото време на битието. Ако тогава навярно все още има спомен за Сатаната, като кръстник на духовния човек и Йезекиил съзира просто един Яхве, то след еони време цивилизационно развитие, няма просто да видим в една Висша Жрица нито Луната – полуженско, полумъжко божество, изтъкано от онтолоична непоносимост да изследва самото себе си, поради липсата на Слънце. И, фактът, че Луната грее отразено на Слънцето, в качеството й (на картата), на второ битие след Магът, получава и архетипа на двойката, табуира, слага клеймо, слага незаслужена стигма на колебаеща се същност, на женствена изменчива природа, каквато реално картата Висшата жрица от Таро, няма. Трудно можем да се освободим от мисленето, че установената митологема, не е реална; че не се приближава към своята реализация, че е неедионосъща с образа си. А той, образът, е като семе, покълнало семе, единствено в нашето объркано битие на хора от 21 век, на хора от 15 век, на хора от 10 век ... Осъзнавам, че пишейки това, все едно коментирам хор от велика трагедия или предавам наживо от Голгота, на Таро Боговете (само в нашето съзнание), може да се подчинява само страха и някъде дълбоко или не толкова дълбоко, остава стремежът, чрез магически техники, да се умилостиви продажния Герой. Идентификацията не може да се състои поради един прост факт – символът и архетипът нямат мост помежду си, отграничаването от азовата илюзия от вижданата, остава невъзможно без жесток колапс. Без падения в Символа. И тук стигам до нещо съществено: докато продължаваме да припознаваме картата Кулата като съществена промяна, като екзистенциален тремор, то ние никога няма да разберем Таро. То ще е табуирано все още от страховете на предците да имат автентична рефлексия за самите себе си. Разбирането, че „ Аз съм аморална личност, аморална природна сила, която не вижда собствения си Гръб“, е и основополагаща за премахването на Табутата от Таро. Не сме първи, не сме и втори, не сме и трети, нито последни. Никой от нас няма да присъства на Смъртта на Слънцето, нито пък и на тежката многомилионна зима на Отшелника преди това ... Питаме се, къде е смисълът от познанието и от премахването, от осъзнаването на мрачната шлака, която векове наслагва своите символи на времето и своите табута пред спасението и усещането да си свободен? Ние не знаем какво ще изберем. Но знаем какво да правим, когато уравниловката между Луната и Висшата жрица, излиза крива сметка и неплатено ресто. Остава горчив вкус, който напомня, че не сме си свършили работата докрай в разбирането за Таро. За съжаление, дълбоко мисля, че ние все още сме в състояние на недиференцираното мислене за себе си, за света, където психичните процеси протичат извън самите себе си, в някакво човешко битие, което не може да намери себе си, и все гледа към разширяващото се битие на физическата Вселена, но не и към липсата на отграничени противоположности. Винаги е добре да има един удар срещу мнимото съвършенство. То е крайно състояние, това не е Светът – този свят би бил стерилен и ненужен, като красиво цвете в стъклен саркофаг ... Картите не са проклятие, не са молитва за дъжд, не са и евтина слугиня. Те са своето намерение в лицето на Човека.

Глупакът - Прозорец и падане на живеца Магът - Чистачът на ядрото Императрицата - Ядро на РНК Императорът - ядро на ДНК Папата - сизигия на РНК и ДНК Влюбените - потенцията на едноклетъчното да стане различно от себе си, в търсене на антинома Папата - по неведоми пътища имаме вече фауна (обърнат словоред в Таро) Колесницата - закъснели астероиди,носещи термоядрен синтез - далечен спомен за хелий, когато вселената е била едно малко бяло зрънце Силата - Земята изживява своя първи пубертет, устоява на звездните атаки Отшелникът - за милиони години остава все така прокудена земя, примирена с ударите на астероиди и други небесни обекти Колелото на Земята - първи цикъл на изместване на Оста Справедливостта - етапът на Пангея, оформянето на първия материк Обесеният - статуквото е изнасилено да има битие Смъртта - появата на първите бозаещи Умереността - битието на статуквото се запазва, появяват се първите осъзнати същности Дяволът - динозаврите умират Кулата - появяват се хората, първите хора, неосъзнати, но това не са Невидимите Звездата - започва цивилизационно развитие, сепарация на отделните етноси, отделяне на материка, първата Лемурия Луната - ерата на Атлантис, умират и загиват цивилизации Слънцето - първата пирамида от Старото Царство по аналогия на своя антипод Светът - краят на пътя на разделението Страшният съд - обновяване на системата - измирането на цели видове. Без значение от методиките. И така, всичко се повтаря.

Има известна нуминозност при първото осъзнаване на ключовете в Таро като медиатор за една по-пълноценна личност и по-мощно вглеждане в контекста на Таро. Нека не бъркаме това с постигането на баланс между живеене и реализирана личност. Битието е малко смешно по своята конституция: откривайки нуминозността на даден архетип, който вече е приобщен, ние го мислим за чудо, а то не никакво чудо, то е ежедневен етап от развитието. Преминаването на етапите къде е публично, къде не е, както една тройка карта отключва парадигми на тълпата, така и други тройки отключват същностни азови хоризонти. Затова има човешки и нечовешки карти в Таро, условно казано. Всъщност и не толкова условно, ако си спомним за една велика мисъл, че децата се учат да живеят, а възрастните - да умират ... Та в този контекст, да се откриеш е като да преминеш през Via Mala, носейки Кръста, който не всеки сам е избрал А който услужливо ти е предоставила съдбата, уловката е така да го носиш, че да балансираш между нежеланието си да го носиш и дълга да го правиш. Тук вече стигаме до приемането на ключовете не като магически формули, а като осъзнати действия в търсене и намиране на себе си. Обремени сме човеците. Да, от много мислене за другите. И от малко мислене за себе си. В крайна сметка, изнамиринаето на ключовете не е довело никого до бурна и еуфорична радост, а до тихо усещане за красота, нещо, което явно, трудно се понася. Работата с Таро, постигането на успехи с Таро, преминаването през различни етапи, които са неминуеми и изискват години, винаги води до едно-единствено нещо: да се познаеш, припознаеш, да приемеш съдбата и да я наречеш със собственото си име.

Има един основен ключ, триада, а именно Ас пентакли, Умереността и Луната. Когато се постави правилно и е в синхрон с личността, всичко се случва. Отваря каквото трябва да се отвори.

Има един дълбок парадокс, колкото повече "напредваш" в Таро и виждаш отсенките и най-малките детайли, толкова повече разбираш, че структурата на Таро е изключително разбираема, леко е, и не крие тайни, поне на фазата на осъзнаване на човешкото битие. Ти самият ставаш приемник. Мисленето за велика тайна се оказва твоят досегашен затвор на авторефлексията, умът има граници, които ние мислим за граници без Шенген, но не е така. Ако си позволиш да мислиш отвъд предела, то неминуемо стигаш и до тази граница и като един глупак си казваш: Яяяя, това било просто граница на ума, границата на мисленото битие. Ако Природата беше създала толкова просто РНК, нямаше да се изискват милиони години, ние от червеи да станем хора, ако ще не Господ да е хвърлил семето си, а шефа на всички Богове. Самопораждането, което е основата на Веданта май ще се окаже верно - самопораждащи се самотни светове, подчинени на собствен цикъл на живот и смърт и обветряни от също толкова самотни ветрове. Без подкрепата на любящи майки и бащи, нито с подкрепата на вечно Слънце, което обикновено се оказва черното Слънце, като една буквална антиутопия. Тогава разбираш, че истината не е просто мода, а целенасочено търсене и предопределеност. Необходимо е да си тръгнеш, за да се върнеш и да повториш целия цикъл между Глупакът и Магът. Не споменавам Светът, тъй като той твърде много е натоварен със социални смисли, дори и психологически такива, а именно в търсене на индивидуацията, много се изгубват в плаването, приемайки го за игра на егото. А дори не е и ключ в Таро. В този смисъл, ще перифразирам един велик психиатър, а именно д-р Николай Михайлов: "Няма как да си спестим образованието, усилието и болката на проумяването. Истината изобщо не е мода, а голямо отклонение от общоприетото. За да бъде разбрано, каквото и да е, извън официалната пропаганда са необходими кураж и безкористност. Иначе – круиз по течението, за разтуха и мимолетни запознанства. Ако не потъне, разбира се." И още нещо: чудовищата вътре у нас от чудовища стават смешни чудовища, с които играеш на криеница, злобата - мотив за мразения, защото това е нравствена тегоба, а неукостта - остров на спокойствие за знаещия. Като съществуващи в света на генералната илюзия, е наша задача и то онтологична да се отделим от общия поток на очаквания. Хоризонтите пред Таро са хоризонти на опознаване на световете. Най-прекрасното пътуване.

Ако се прави Порта и се падне Звездата, а там липсва 9 пентакли, значи имаме проблем и то сериозен - част от личността е оголена, незащитена, податлива на всякакви ветрове (и светове). Най-малко това би се отразило в сънищата ти или бавния процес по интегриране на несъзнавани пластове. Човешкият живот е двете страни на едно огледало - едната е увеличителна, другата - уж нормална. Балансът между двете е намирането на 9 пентакли като проекция обаче на Умереността. Неслучайно споменавам Умереността, ако има карта, която да "обича" своите изгубени чеда, то това е именно тя. Т.е. в търсене на изгубената Евридика ... Не поглеждай назад, разбирай - надолу в бездната на първичните води ... В случая би се образувал триъгълник между Звездата, идеята за 9 пентакли или нейната реална поява и Умереността. Когато ти или друг, всеки сам за себе си усети, проумее и почувства този триптих от Лечение, Защита и Помирение (със себе си, сиреч с битието като такова), ще се успокои и ще разбере, че тройките ключове в Таро образуват стройна и стабилна структура, която спокойно, можем да наречем РНК на нашето лично съзнавано битие. Една Сила би била утеха наоколо или дори карти от боя пентакли, с изключение на Ас пентакли обаче.

Още една вметка, по-скоро поправка. По-горе пиша, че пръв дьо Гебелен споменава за картите Таро като гадателска система, не само за игра. Но това не е вярно. Първите документални сведения, че картите предсказват и човешката съдба се отнасят към 16 век - някои от ренесансовите италиански поети сравняват знаменитостите навремето си с козове от Таро. Тези стихотворения са наричани tarocchi appropriati. Първата книга, в която се описват гадателските методики с Таро е от 1540 г. с автор Франческо Марколини да Форли, тя се казва Le Sorti (Предсказания на съдбата). По-късно, от записи от Болоня, вече имаме пълен набор от тълкувания по картите, това се случва през 1700 г. Още по-рано в хрониките от гр. Витербо (централна Италия) на италианския живописец Николо Кавелуцо от 1379 г., се споменава за карти с 4 бои, донесени от сарацини с името наиб (наместник, духовно лице). С названието сарацини през Средновековието се означават арабите. През втората половина на 9 век сарацините нападат регион Лацио. Вероятно тези хроники са далечен спомен от първото сериозно нашествие на арабите в централна Италия.

По всичко личи, според мен (но и не само), а и е било близко до мозъка, ако се разрови човек в дебелите книги, е че картите Таро имат арабски произход, поне дотолкова, доколкото има сведения за тях назад във времето. Произхода на думата таро е с арабски произход - през италианското tarocare, което идва от арабски и означава техника за инкрустриране на златни обкови, с каквито са били обвезвани първите карти, които са известни в Средновековна Европа или по-точно в Северна Африка и Близкия Изток. Картите стъпват в Европа през Сицилия, донесени от мамелюците - това е военна каста властваща в Египет, с огромно влияние в Близкия Изток. Династията е основана от потомците на немюсюлмански момчета, купувани като роби от владетелите на Египет и използвани като войници. В продължение на повече от 250 години Египет, Сирия и Палестина са управлявани от мамелюкски султани. Подобно на еничарите, мамелюците представляват военно-политически елит, формиран от немюсюлмани-роби, закупени от кавказките, тюркските и източнославянските народи. По същото време се появяват в Европа и първите картите за игра, пренесни от военизираните арабски отряди от Северна Африка и Изтока именно по време на мамелюците. Първоначалано европейските карти за игра копират дословно боите и броя на мамелюкското Таро. Не мога сега да публикувам всичките, ще го направя по-късно: имат 4 бои: чаши, монети, мечове - ятагани и щека за поло (тази игра е древна) или в сегашния вариант - жезли. Имат 4 бои по 10 карти. Имали са 3 дворцови карти: султан, първи министър и втори министър. По аналогия, но в европейски вариант за онази епоха, тук картите стават - крал, рицар (конник) и паж. Кралиците се появяват доста по-късно. Това става по интересен начин: в 1423 г. Свети Бернардин чете проповед против хазартните игри и в частност, против картите за игра, където споменава и наличието на Кралица в колодите с възмущение как е възможно тя да "стои" до краля и маршала (в испанската версия). По това време вече картите наброяват 56 броя. От този миг натам вече имаме стандартния брой от 4 дворцови карти за всяка боя. Връщам се към думата tarocare - доказателство, че значението й е свързано с ювелирна изработка на златни обкови, и че първа спирка на картите е Сицилия. Това е колодата на Карл 4 и Висконти-Сфорца, покрити частично със златен обков. Известно е, че Сицилия е мостът между Арабския свят и Сверна Африка по това време. Родствен на глагола tarocare е и taraqa (втъкавам, вбивам). Има още много неща, които трябва да напиша, много идеи, които ми хрумват, но ще е друг път. Остава отворен въпроса за Големите Аркани. Засега толкова, но колкото повече източници се съберат, толкова по-добре. За мен, на този етап, италианските източници са най-изчерпателни. Такива са вероятно и испанските, и арабските, но кой да превежда.

Още нещо, проблемът е много тежък, защото досега, поне аз не зная, да има сериозен лингвист, който да е изучавал етимологията на тази дума. Ние като неспециалисти, можем нашироко да си говорим, но едно сериозно сравнително изследване би дало добри идеи, ако не резултати. Основният препъни камък е, че никой не знае дали думата Таро (както фонетично се чува), дали е с индоевропейски произход или идва от семитско-хамитските езици, което коренно променя нещата. Много често има изключително близки думи, без това по никакъв начин да оказва влияние или да осветлява даден лингвистичен проблем. Винаги има големи изненади: малко от вас знаят, че например, литовският език е един от най-архаичните индоевропейски езици. Така може да се окаже и с Таро - да търсим в Индия, Тибет, Египет и не знам къде още - защото е модерно, а то да е със съвсем различен произход ... Например от някои от праезиците, а там реконструкцията е невъзможна.

Има толкова мистификации за етимологията на думата "таро", че мен лично ме боли главата. Също толкова глупости са изписани и за произхода на картите. Уважавам сайтове за езотерика и разни книги, чиито автори приписват едни от други, ама айде да не прекаляват толкова. Египетската връзка за произхода на думата идва от Antoine Court de Gebelin през 1781 г. в неговия труд Monde primitif (Първичен свят), където за пръв път изобщо се споменава, че картите Таро са и предсказателни карти, свързва ги с Тот и т.н., нарича ги Ta-rosh или кралския път. От него тръгва цялата истерия по Египет, само че има нормална причина - походите на Наполеон в Египет и това, че Европа открива пирамидите, естествено обяснява и жаждата за мистичен произход на абсолютно всичко. Било е в тренда на епохата. Преди това, какво надявам се, всички знаят, таро е любима забавачка за войници (започва по времето на френските крале Шарл 8 и Луи 12), особено на италианските аристократични фамилии, като Есте, Сфорца и други. Правилата на играта Tarrochi са публикувани за пръв път през 1637 г. в манускрипт на Марциано да Тортона. По-късно това се случва и във Франция, където вече се играе със 78 карти. По-рано, през 15 век, когато и се появяват картите за игра, италианския поет Басано Мантовано използва думата tarocus в смисъл на идиот, глупак и подобни епитети. Само, че се предполага, че употребата в метафорична - в самия си произход (поетът е от град Ферара), думата значи "пън" - ням като пън. Различни вариации: taraux, tarocs, tarocchi, tarocco, taroks ... Проблемът според мен е лингвистичен и историографски: съществуват сериозни препратки към арабския свят за етимология на думата таро - tariqua, термин от суфизма, който означава "път", също така думата taru на хинди, означава просто... карти. Да не забравяме и за реката Таро в Северна Италия, приток на р. По. Други идеи - от италианския глагол tarrocare, от старофренския (taro - вид орех, сиреч - упорит, неостъпчив и т.н.) Варианти има много и много може да се пише. За мен истината е плод на големи интелектуални усилия, ровене и търсене на източници, но на сериозни източници. Разбира се, тази тема е префектна за целта. За мен е интересно, че в латинския език думата значи катран (tar), както е и собствено мъжко име със значение на бик (taurus). Освен това, означава и плът с друг суфикс. Лично аз за себе си, докато не стигна до истината, т.е. ровене на хиляди и хиляди данни, не мога да кажа, че знам за точния и истинския произход на думата "таро". За мен историята на Таро се мистифицира излишно.

Комбинацията описва ли по някакъв начин детството на мъжа? Така ми се стори, но може и да греша. Тук акцентът мисля, че е върху Звездата с Паж чаши, които ги тълкувам като едно цяло - като прераждане - буквално и метафорично. Не, не описва това. Тук буквалистката излиза извън рамките на конкретния субект. Имаме процес на трансформация. Двата пажа образуват едно цяло, благодарение на интегриращата сила на Звездата, която в случая е и самото време на действие: обикновено не само, че е бавна карта, но е и осъждаща карта. Тук, тя е синхроничността между Паж жезли и Паж чаши - и двата съда еднакво са запълнени, еднакво о-смислени. Огънят (идеята) и Водата (емпатичността) не само, че не се отблъскват, но и магично се допълват, т.е. магията става възможна. Магията на радостта, визирам - на раждането на душата и връщането й в света. Оледалото на пажа отразява в реално време и се вижда в образа на Пажа чаши под Светлината на Звездата. Звездата преминава като комета в живота на този човек и той ще улови точния миг да се възползва от това. В този смисъл, това е много по-силно от всяка една любов и далеч надгражда обикновените представи за тези 3 карти в съчетание. П.С. Много може да се говори за тази комбинация от езотерична гледна точка, но не е мястото в тази тема. Радвам се, когато Таро отговаря по такъв начин на един уж обикновен въпрос. Отговаря с цял роман за пътищата на душата.

В тези карти има само един човек и няма как да има двама. И да, ще изживее огромна радост, но тя няма да е свързана с нищо любовно Комбинацията всъщност е за напреднали, заради равновесието между двата пажа и мостът, който осъществява Звездата; карта, която акцентира на миналото в случая, но обещава наново раждане на душата. Която е забравила, че е родена ... И ще се срещне със себе си на път, в чужбина, надалече. Имаме два пажа (жезли и чаши), енергията и вчувстването й стават едно, равновесни везни, чиято връзка Звездата осъществява като единственият възможен ключ. Един от редките случаи, когато Звездата се усмихва.

Jung & Tarot Symbolism Tова е линк към авторски материал на доктор Gerald Schueler Ph.D. На английски език е. Би било добре, ако има някой, който да го преведе, аз нямам такова време, а и текстът не е малък по обем. Ще е полезно да се прочете от всички, не само от англоговорящите. Една от използваните от автора книги е Mysterium coniunctionis (в два тома) на Карл Юнг. Има я издадена и на български език, ще бъде особено полезна за изучаващите Таро в дълбочина.

Сега пускам откъс, цитат от една беседа на Юнг, изнесена лекция от 1933 г. На 1-ви март 1933 г. на семинар по активно въображение, Карл Юнг споменава за системата на картите Таро, демонстрирайки огромна информираност по темата. Ето точен цитат на неговите думи: "Това е едно тесте от карти, които първоначално са използвали циганите. Има друго едно тесте от испански произход, датиращо, ако си спомням правилно от XV век. (Предполагам, че визира Марсилското таро, моя бележка). Тези карти са прародител на съвременните карти за игра, в които червено и черно (отново Марсилкото Таро) символизират противоположностите, разделени в четири костюми (бои) - сърца, жезли, пики, диаманти - също принадлежат към символиката на индивидуация. Тези психологически образи, символи, играят с несъзнателните съдържания на всеки, който се занимава с тях. Те формират определена комбинация, както и различни комбинации, които от своя страна, съответстват игрово на събитията в историята на човечеството. Те представляват някаква архетипна идея от различно естество, смесване на обикновен поток на съдържанието на несъзнаваното, така че те могат да се ползват и като интуитивен метод за разбиране на потока на живота изобщо, както и в личен план на прогнозиране. Те предсказват бъдещи събития, както и всички бъдещи събития въз основа на настоящето. В същото време, тези карти са подобни на И Дзин (Книга на промените), китайски метод за предсказване, който най-малко, ви позволява да четете настоящата ситуация, но и да предсказвате бъдещето. Знаете ли, хората винаги са чувствали нужда да получат достъп до смисъла на настоящата ситуация в несъзнаваното (т.е. търси винаги отговорите у себе си), като ситуацията между ядрото и колективното несъзнавано, винаги има някаква връзка, сходство или подобие. В Таро има карта на Дяволът-хермафродит (Diable). В алхимията това е - златото" Източник: Notes of the Seminar given in 1930—1934 by C. G. Jung, под редакцията на Клер Дъглас, том. 2 (Princeton NJ, Princeton University Press, Bollingen Series XCIX, 1997), стр. 923).