Лиула

Да, това е проблем, за който сме говорил многократно. Интересното е, че тогава се неглижираше. Но понеже си фен на Умереността, ще я изживееш, ако можеш. Енергията, особено когато не е формулирана правилно като посока, се разпилява. И отива винаги на едно място. В Извора си. Т.е. връща се. Научи се да говориш на езика на Таро, така че да си разбирана.

В общество, чиито ценности, са неналичието на врагове, т.е. свят на доброто, е някак странно да е говори за врагове, но отвъд това разсъждение, приемайки, че такива са налични, сиреч - припознати, енантиодромията е ежедневие, както и ентропията. Т.е. всяка една система, колкото и да е затворена у себе си, е хаотична по своя смисъл и замисъл, защото се влияе от центробежни сили - днес аз обичам теб, утре някой друг - после никого, нима от това ще зависи смисълът на системата? Вероятно да, но като всяка твърда черупка и по своята непоносимост, всичко на този свят има две лица, а често - три. Какво искам да кажа - враговете винаги са удобни, защото ни връщат към нашия образ изначален на даващи, на извори на добропримирие, каквото, не е възможно, освен сред имбесили. После, отвъд преките алюзии, има и още нещо - съществува един основен въпрос: да се отдели образа на врага - онзи, извън нас, от този, вътре у самите нас, който, често виждаме, дори и в желанието си да оборваме чужди мнения. За да бъдем ние прави. Отвъд лъжата или истината - лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже. Дискусията отваря нови светове за кучета, които не искат да лъжат.

Всъщност, целта на всяка една анализа, разбирай, самонализа, е границата на поносимостта. О която ръбовете на познанието-за-самия-себе си, буксуват. Но защо? Вторачвайки се в дълбините, ние не откриваме нито деца, нито бебета, нито спомени от детството, нито пелени, освен постелите на замъглението да сме познаващи себе си. Но често постелите са и покрови. Т.е. времето не е континуум, а бледо отражение на една представа за време, каквото някога, са имали Хиперборейците за себе си, преразказано от трети лица. Т.е. оплетени в уж корените си, ние сме оплетени единствено в личния си непълноценен живот, а всичко останало е една неисторическа проекция. Всеки, помислил себе си за подлежащ на анализа, се смята за издигащ се, за приобщен към едно друго царство - на познавачи и продавачи на надежди ... Обаче, какво следва при Юнгианството - точно обратното следва - то не е изкачване, то е слизане, то е катабазис (слизане на посветения в ада). Винаги е било така. Всички култове от древността, са извършвани в земята. Идеята е същата като при Спелеума на Митра, където е пещерата или стаята, където се случва култът Митра. Винаги е някое място под земята или истинска пещера. Толкова много култове са еднакви, същи, приобщени, дори откраднати. Казва се, че пещерата във Витлеем , където е роден Иисус, също е спелеум. Но, да се върна на основната теза - катабазисът е същностен за всяко виждане на себе си. Без него нито едно познание не е възможно. Все едно дали от митологичното чудовище по пътя си или от друго. Неизбежно.

Заемам се с нелека задача, заемам се обаче с любима задача – да пиша за онзи човек, за когото човешката душа е обрано лозе, а гроздовете – грижливо скътани в архетипното несъзнавано. Недолюбван и от съвременниците си (съвременниците през последните над 100 години, а вероятно и в следващите 10 000), поради простия факт, че вгражда в Сянката на всеки, онази запалителна доза искра, която кара интелектът да се движи в пространството, а Аз-ът да се стреми към единствено възможното – Индивидуацията. Непостижимо познание за днешният човешки интелект, обграден с позитивитистични модели на терапевтика – лъскаме автомобила, не виждаме спрелия мотор на битието ... За Юнг толкова много е писано, че няма човешка лодка, която да прекоси този океан от слово. Но, все едно, Юнгианството не е просто школа в науката за душата, то е философия на живеенето и на помирението с този свят, измислен от човеците. Иде реч за терапевтиката на съня на всеки човек, ала на съня му, като опит за живеене в белия свят, където винаги, двата свята – на сянката и на осъзнаването, агонизират помежду си. Отделно от това, отвъд пластовете, дълбоко под тях – ad infernum, се таят още бездни на Душата и на Психиката, на Психе, която не би могла да се огледа в нито един пламък на срещата със себе си, без да ослепее. Неслучайно образът на Горгона Медуза преследва всички в Огледалото, защото е естествена рефлексия по пътя към индивидуацията ... Тук няма да описвам и изписвам многобройните трудове на Юнг, нито анализ за него самия от лаиците или специалистите (каквито у нас реално няма) или епигоните му, тук ще наблегна на друго. На моделът на Карл Густав Юнг за онова нещо, което се нарича savoir vivre. Или modus vivendi. Във време, когато психологията се характеризира с доминиране на бихейвиоризма (във всичките му парадоксални аспекти), позитивистката експериментална еспитемология и нарастващо влияние на психологията, сама по себе си, фазите на развитие рядко могат да се свържат с нещо друго, освен с това, което е станало Алфа и Омега на изучаването на личността – детето, то Юнг дава един модел на нещо, което напълно липсва в западната психология – обяснение на фазите на развитие на едно по-висше съзнание. Отвъд детето, бебето и биберона. Отвъд утробата. Философията на живеенето, философията на развитието и философията на развитието в своя концептуален план, зависят единствено от интегрирането на онези компоненти, които се приемат за екстроверции на Аз-съзнанието. Пресечната точка е живият живот, отреден между преди, сега и утре (по-често никога), сблъсък между нуминозността на една екстатичност спрямо ригидността на отричането да си онова, което виждаш всеки ден. Въпросът е кой си – онзи, който лъска колата, надявайки се тя да запали или онзи, чийто мотор е изгаснал и е нужно време, усилие и вторачване у себе си, че да тръгне, с риск дори, да бъде заменен с друг мотор. Все едно от цената? П.С. Провокирано от Юнг.

На 5-ти януари, Умберто Еко навърши 82 години. Роден е в. Александрия, Италия. Живее в Милано. Дядо му е бил подхвърлено дете и фамилията му е дадена от някакъв градски чиновник. Семеен приятел, който работел в библиотеката на Ватикана върху темата за йезуитите през ХVII в., попада на списък с изрази, които те използвали за подхвърлените деца. Един от тях бил ex coelis oblatus (даден от небето). Така фамилията му се оказва йезуитската абревиатура ECO. Няма случайни неща, нали? Мислейки спонтанно да направя тема за Еко, (не)съзнателно, съм пропуснала рожденния му ден. Изненадата и „откритието“ за библейската възраст на философа, ме озадачи, дори ме вцепени – в моят спомен, той остава Юпитер на средна възраст, онази златна възраст и време, когато гроздоберът е най-изобилен. И даващ прекрасни плодове. Обхватът на научните му изследвания е титаничен: от Свети Тома Аквински през Джеймс Джойс до ... Супермен. Сред около 70-те му нехудожествени книги (академични и есеистични) могат да се откроят Поетиката на Джойс (1965), Отсъстващата структура: Увод в семиологията (1968), Трактат по обща семиотика (1978), Границите на интерпретацията (1990), Кант и птицечовката (1997), История на красотата (2004), Връща ли се часовникът назад (2006), Растителната памет и други истории за библиофилията (2007), История на грозотата (2007) и Изграждане на враг и други случайни истории (2011) ... Александриецът често говори за “знаци и знаци за знаци, но за неизвестните неща”. Не страда от “нарцистичен шок”, може да говори за усмивката на другите, но не за собствената си усмивка, защото не е “в конфиденциална ситуация със себе си”. Той е категоричен, че не е Нострадамус, но с не по-малка категоричност абстрактните му “семиотични модели” моделират и обясняват не само човешкия, духовния, а и фактическия универсум, което от Кант до Птицечовката и от Галилео да Айнщайн малко са се осмелявали да направят в подобен размах, който северноиталианецът притежава. И очевидно може да си позволи. Еко е запален колекционер на книги и притежава лична библиотека с 50 000 тома, от които 1200 редки издания. Самият той, родом от Алекснадрия (в Италия) е възкресил Александрийската бибилотека – нещо, за което искрено му завиждам и за което се възхищавам. Изобщо, трудно се пише анонс за тема, особено за човек, който надвишава всеки един критерий за рамкиране и вкарване в руслото на едно поле на анализ. Невъзможно е. Горенаписаното е букет, вероятно от различни по вид цветя, фрагментарни послания и птичи подскоци, но за гениите се пише трескаво, задъхано: логиката ще навреди, а търсенето на една-единствена истина, самозаблуждаващо. Даденият от Небето, озарява със сиянието на хиляди слънца, всеки свят. Той озари моят, а надявам се и на много вас. Споделете. Тук има списък на книгите на Еко на български език. П.С. Всяко уважаващо себе си интелектуално пространство, за каквото този Портал има претенции, не можеше да остане без тема за Еко.

Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали. Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младото момиче погледнали сърцето на жената. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се били образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни старата жена и недоумявали как било възможно да твърди, че нейното сърце е по-хубаво. Младото момиче, като видяло в какво състояние е сърцето на старицата се разсмяло и казало: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е идеално, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?" "Да", отговорила старицата, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменила за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдала любовта си. Аз всеки път съм откъсвала по едно парче от сърцето си и съм го подарявала, понякога и на мен са ми подарявали късче сърце, което съм поставяла на мястото, от което съм откъсвала от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога не са съвпадали. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявала от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това пък са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места. ...

По-интересният въпрос, защо твоята карта сянка на 4 жезли, се е превърнала с времето в 4 пентакли, това е по-интересният въпрос. Хайде, да не говорим точно за сенки, че това възбужда някакви романтични страсти по картите, непонятни за мен, но твоят проблем е Слънцето с 4 пентакли, и отделно от това 4 пентакли с Умереността и някъде дремеща карта Страшният съд след 8 меча. Асоциативността спрямо Таро изисква верижност, т.е. карти-вериги, така всичко става по-ясно и нагледно. И има хронология.

Кой си мисли, че има дарба да живее? Бих отговорила аз като контрапункт на същото запитване. Опасностите на ТаРО - няма такива. Те са наши проекции. Таро кого да подлуди - онези, които не стават за него, но може би да стават за друго, откъде да знам. Самото Таро е индиферентно към човеците, ние се вкарваме във филми.

В Катилинариите (I,1-10) Цицерон не е имал нужда да обрисува образа на врага, защото е разполагал с доказателства за заговора на Катилина. Но Цицерон сътворява врага, когато във втората реч обрисува пред сенаторите образа на приятелите на Катилина, обграждайки основния обвиняем с техния ореол на морална перверзност: Индивиди, които живеят при доказани престъпници, Обвързали се с пропаднали жени, давещи силите си във виното, преситени, окичени с корони, Намазани с помади, изтощени от съвокуплението, Бълващи призиви за избиването на честните граждани и опожаряването на града […] Те са пред очите ви: вчесани, обръснати или с добре подравнена брада, облечени с туники, стигащи до глезените им и с дълги ръкави, загърнати с було, а не с тога ... Тези „хлапаци“, толкова грациозни и деликатни, са се научили не само как да обичат и да бъдат обичани, да танцуват и да пеят, но също и да размахват юмруци и да вливат отрова. Морализмът на Цицерон е същият като този на Августин Блажени, който попарва езичниците, защото, за разлика от християните, те пълнели цирковете, театрите и амфитеатрите и организирали оргии. Враговете са РАЗЛИЧНИ от нас и се придържат към обичаи, които са различни от нашите. Типичен пример за различност, за различен, е ЧУЖДЕНЕЦЪТ. (И в буквален, и в преносен смисъл.) Още върху римските барелефи варварите са изглеждали брадати и плосконоси, а самото наименование варвари, както е известно, намеква за говорен дефект, а оттам и за дефект в мисленето ... Въпреки това, още от началото са нарочени за врагове не толкова различните, които са директна заплаха за нас (както би бил случаят с варварите или бежанците, все едно от името им), а онези, които всеки има интерес да представя като заплашителни, дори и да не ни заплашват пряко, така че не толкова тяхната заплаха откроява тяхната различност, а тяхната различност, се превръща в признак, в стигма на и за тяхната заплаха. С развитието на контактите между хората и народите в нов вид враг се превръща не само онова, което е отвън и което демонстрира своята странност отдалече, но и онова, което е вътре, между нас, което днес може да се нарече извънобщностен емигрант (Umberto Eco), който по някакъв начин се държи по различен начин. Да се опитаме да разберем другия, означава да разрушим клишето, без да отречем или да заличим неговата различност. От една страна, можем да се разпознаем само в присъствието на един Друг и на това се крепят правилата за съжителството и смиреността. Но на драго сърце намираме този Друг за нетърпим, защото в известна степен, ние не сме той. Tака, че превръщайки го във враг, ние си създаваме нашия рай на земята. Тогава се ражда онази компенсаторна зона за сигурност, вид духовно плоскостъпие или пък пустинна равна местност, в която, всеки друг, би бил заплаха от задълбаване и вдълбочаване, каквото навремето е сътворил Тунгузкия метеорит. Вероятно, островите от предишния ден, винаги ще останат в предишния ден, срещата ще е невъзможна. Струва си да се замисли човек, дали не адът, че това са другите (Jean-Paul Sartre), (разбирай различните), а самото мислене и изнамиране на врагове.

Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно! - Ще отмине, отговаря учителят спокойно. Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно! -Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

В името на сигурността всеки ще пожертва свободата. Визирах всеки един роб.

Et encore une fois

Откърмена съм с френския език, после винаги се e налагало да говоря на френски по разни поводи, да чета на френски - съдба. Сега, една песен на Natasha St. Pier - notamment Je te souhaite

В тази тема ще бъдат разгледани няколко школи, представители на класическия индийски атомизъм, такива като: Няя, Вайшешика, Няя-Вайшешика (VII в.пр.н.е. е създадено учението "вайшешика" от философа Канабхуж или Канабхакша, по прякор Канада ("човекът, който яде частици", т.е. зърна или атоми). Това е школата, в която се разглеждат най-подробно физическите възгледи. С течение на времето ученията на школите "няя" и "вайшешика" дотолкова са се сляли, че XI в.н.е. започнали да ги наричат "няя-вайшешика". В тази система атомът се смята за неразрушим (т.е. вечен), неделим и без размери, но със сферична форма. На всеки елемент съответства особен клас от атоми. Предметите с видими размери се образуват поради среща и съчетаване на изолирани атоми един с друг, което става в следствие на тяхното вечно движение. Принципи на атомизма се появяват в по-късни времена в учения като "будизъм" и "джайнизъм", но при тях става въпрос за атомизма на силата или енергията и т.н.). Започваме с Космологията, по-късно ще продължим с многовселенността на битието (видимо и невидимо) и особено внимание ще се отдели на понятието Акаша. I. Космология Космологията на индийския атомизъм едва ли може да бъде представена в единна концептуална структура, най-малкото защото различията между отделните схоластични модификации на атомизма неминуемо прерастват в различия по въпроса за произхода, развитието и структурата на Вселената. И все пак, анализът на космологическите аспекти на атомизма е улеснен до голяма степен от наличието на обща отправна база, а именно Ведите. Затова отчитайки естествения прогрес в развитието на философските идеи и в начина на тяхното логическо изложение и методологическо обосновава, характерни за атомистичните даршани (Няя-Вайшешика, Самкхя-Йога и Пурва-Мимамса), като за целта ще бъдат изявени специфичните черти на най-ранните индийски космологически и космогонични проекти, отразени и систематизирани във ведическата литература. Разбира се, създаването на интегрален образ на атомистичната космология и по-точно на нейните философско-значими идеи би било немислимо без съответен разбор на космологическите представи на „неортодоксалните“ Джайна, Локаята и будизъм, които в това отношение разкриват редица сходни моменти с ученията на астика-школите. Космологията на индийския атомизъм, независимо от множеството дивергентни влияния в теорията на познанието и метафизиката на отделните философски системи, се характеризира с идеята за същностното единство между човека и Космоса. Тя се проявява на няколко равнища на теоретическа абстракция и понятийна оформеност, преминавайки през антропоморфизъм, антропоцентризъм и антропокосмизъм, чийто завършек е идеята за антропната релевантност на Космоса. Реализацията на антропокосмичните мотиви в индийската философия е тясно свързана с оформянето на атомизма като натурфилсофска доктрина, която не може да няма космологически следствия. Единството на космология и атомизъм за първи път е демонстрирано напълно определено в късния слой на ведическата литература, поради което философията на Уддалака е не само първо доказателство за силата и евристичността на атомистичната хипотеза, но и резултат от закономерен синтез на предишните космологически и космогонични проекти. Уеднаквяването на вътрешно и външно, иманентно и трансцендентно в психическия опит на индивида довежда ведическите мислители до идеята за антропоморфната същност на космическото първоначало. Това сливане на онтологическите редове може да бъде открито още в най-ранните самхити на Ргведа. Според тях космическият човек (Пуруша) поражда света в неговото многообразие, функционални (включително и социални) закономерности и предустановени разслоявания: 1. Хилядоглавият, хилядоок, хилядоног Пуруша — Той е закрил земята цяла и [все пак] с десет пръста над нея се възвишава. 2. Пуруша — това е всичко, което е станало и става. 14. От пъпа му възникнало въздушното пространство, небето от главата му се появило, Земята — от краката, а от слуха — страните на света. Така се разделили световете... (Ргведа Х.90) Химните на Ргведа-самхита все още не съдържат в себе си представата за идеално-трансцендентния бог, който твори природата, съответно множеството светове. Те се самопораждат благодарение на естествената (природна) самодиференциация на органите и функциите на тялото на Пуруша. Природата не е божествено творение, а разглеждана като съвкупност от вътрешно присъщи сили, се саморазгръща от тялото на висшия си еволюционен продукт - човека. В този смисъл природата е много повече natura naturans, отколкото natura naturata. Ведическите богове са символи на природните стихии и дори носят техните имена. Природните явления се обожествяват, а Слънцето се превръща в Брахман. Тези метаморфози не са чужди дори и на Упанишадите с техния повишен интерес към духовното начало. Още в Самхитите обаче се очертава една линия на по-умерен натурализъм. Персонифицирането на отделната природна сила и почитането й като първопораждащ принцип остават на заден план и вниманието се насочва към извявяването на първоначалния принцип в неговите по-абстрактни определения като например първоматерия, първородителка, пратворец (пракрти). Полага се началото (Ргведа Х.72) на метафизическия начин на обяснение. Според указания химн съществуващото (сат) е възникнало от несъществуващото, където под „несъществуващо“ явно се разбира праматерията, пораждаща пространството, времето, боговете и земята. В идеята за възникването на съществуващото от несъществуващото в зародишен вид се съдържа философската концепция за причинността (и по-точно асаткарявада), залегнала в основата на физическата антология на Вайшешика, която представлява балансиращ фактор на метафизическата представа за неизменните атоми. На преден план тук изпъква процесуалната страна на причинността, движението от небитие към битие, а не субстратната устойчивост на феномените, тяхната идентичност от гледна точка на абстрактните определения на материята. Постепенно ведическите мислители стигат до осъзнаването на факта, че възникването не е само процес, чист преход от несъществуването (асат) към съществуването (сат), но е свързано и с определени преобразувания на субстратната основа (в конкретния случай - бхута). Най-ясно това е изразено в така наречената „водна космогония“. Според този текст космогоничните процеси започват от водата, която се схваща като универсална среда на живота и сама е надарена с живот. Валтер Рубен смята, че водата в Шатапатха-брахмана е чисто хилозоистичен принцип, наподобяващ Талесовото архе. /следва продължение/ П.С. Използвала съм преводи и материали на най-големият индолог и преводач в България - Пламен Градинаров.

Пускам списък на всички по-известни философи от античността до модерната съвременност.

Беше рано, когато го открих. Него. Бе странно - в затънтените улици на Копенхаген, го преследвах; издирвах пространствата на странния ми сън, не - сънища, осъзнавах защо всички онези, след него, са го гледали като свое тъжно огледало - екзистенциалистите. За подобен баща го имат, доколкото баща може да бъде един отрекъл се от бащинството, човек. Философ. Безкрайното отчаяние е последният стадий, който предхожда вярата, така че всеки, който не е извършил това движение, не притежава вярата. Защото едва в безкрайното отчаяние аз ставам ясен сам на себе си в своята вечна значимост и едва тогава може да става дума да се улови битието по силата на вярата. (Страх и трепет) Миналата година, се навършиха колко, 200 години от рождението на този велик мъж. Киркегор - човека, дал нова посока на мисълта, поставил индивида в центъра на своите философско-психологически изследвания и постигнал ненадмината и до днес дълбочина на разсъжденията, проникнал в най-фините пластове на психиката и разкрил по неповторим начин тайната на отношенията между човека и Бога, на смисъла на човешкия живот и на призванието на всеки един да се издигне духовно над самия себе си. Дания, животът не е само там - в Дания, ала кой е мислел, че има и Фарьорски острови, където убиват черни делфини ... Но, някак естествено - те убиха своя най-велик човек, сякаш е делфин от рода Гринди. Ритуално, ние нямаме подобен субект, но жалим неродените велики мислители, недали нищо на никого, ала забравяйки - нас, пожертваните. Дания. Само човекът, поел отговорността за себе си и своя живот, може да направи подобен избор. В този избор Азът се конституира като Аз и полага себе си като ориентир. Така и основното противопоставяне „или-или” ще намери своето решение в това да искаш или да не искаш. Да искаш със страст, означава да избереш доброто. Избирайки доброто, човек избира избора между добро и зло. Едва тогава той може да размишлява над това - кое е добро и кое зло. Или, казано по друг начин, тази безкрайност, изпълнена с противоречия, изградена от несвързани възможности, с помощта на предимно отрицателното движение на отчаянието и предимно положителното движение на покаянието, които с обединени усилия създават приемственост и хармония, тази безкрайност постепенно започва да придобива конкретен облик. По този начин Азът придобива сам себе, като се изтръгва от нищетата на крайното и се устремява към безкрайното. Тук вече не светът го владее, а той (Азът) започва да владее света, като го преодолява. Субективността е истината, пише Киркегор. Индивидът осъзнава себе си не само като иманентно, но и като трансцендентно същество. „В света ще намерите много скърби, но дерзайте: Аз победих света”, казва Иисус.

Одисей: Светлата част от денононощието Едно интервю с преводачката на Одисей, а именно Иглика Василева. Твърде много интелектуални усилия и духовно бдение, е изисквал този превод. Благодаря! Надявам се, един ден да има превод на български и на Бдение над Финеган. Колкото и да е трудно това.

Прекрасно хрумване, Viva Caselli Надявам се, темата да се развива и да се обогатява.

От написаното разбрах основно, че пишейки желаеш да останеш неразбрана. Всичко е въпрос на лична перцепция и интерпретация. И без това вече сме изгубени в превода. Поздрави.

Това е абсурдна теза и е странно, че някой изтри последното мнение на Деяна. Българите все нямат късмет и все някой е по-добре, но не и те. И те все са невинни жертви, тези интелектуални мързеливци ... Това е параноичен манталитет, който ни лиши от свободно живеене, застопори нуждите у клюкарското ни битуване на свидетели, ала без документ; прехвърли вината на Господ, отиде в пространствата на безхаберието. Защо нямаш късмет? Попитай се - защо нямаш сили да бъдеш Бил Гейтс? И всичко ще ти се изясни.

Не зная, тази безсмислена софистика може би да се е харесала на учениците на Сократ, но някак си, на мен не ми харесва. А иначе свободата е проста - да избираш теми, където й значи нещо, и също и - значи - друго. Мисля, просто е. Воините на свободата, реално са воини на затворите си, все едно дали лингвистични, или битийни. Отделно от това, съдбата на горепосочения, поне лингвистично, не е за препоръчване, макар че остракизмът е наложителен понякога.

Темата, доколкото отваря пътища за дискусии, неизвестно за какво, е безкрайно бездарна. Но не това ме мъчи. Мъчи ме лингвистиката - воин се пише, й краткото е за други вселени на свободата

Каквато и дарба да има човек, ако ще да вижда всичко, това няма пряка връзка с епистемологията на Таро. Без интелект, просто всеки е загубен за картите. Без асоциативна и пространствена памет. Без логика. Същото се отнася и за науки като Астрологията или И-Дзин. Предполагам, че ако почнем да анализираме Таро от позицията на араби или на евреи, ще се спънем и препънем, и потънем - там лявото е дясно, миналото за тях ще е бъдеще, а бъдещето - минало. Затова, без способността да се мисли глобално и аналитично, тази наука е невъзможна.

Зависи. Горното е анализ на едно абсолютно базово разбиране за влиянието и изобщо за процеса на работа с Таро. Масово е това прилагане на науката за картите, не че последното е довело до някакви резултати, освен ако оплитането в собствените заблуди, не е резултатност. Ако гледаш на човек, на когото предстои операция, все едно каква, не е чакане наготово, напротив - ползваш инструментариума на Таро, да прогнозираш как същият този човек ще се чувства след подобна интервенция и изобщо, какво го очаква до определено време напред. Разбира се, това се отнася за много други конкретни и практични въпроси, които често, няма как да се знаят. И затова се намесва и Таро. Таро е практична наука, но практичността умира точно там, където алчността се ражда. Алчността да си мислиш, че си велик и уникален и заслужаваш нещо велико, при условие, че не си мърдаш и малкия пръст да промениш себе си. Е, няма как да стане. Подобен закон, по който ползваш най-малкото съпротивление, при картите Таро, не важи. Който се е захванал сериозно с картите, става затворник на една вселена, от която бягствата са невъзможни, ала и нежелани. Ако за затворниците на егоизма, на малодушието и ниското самочувствие, външният свят, е светът на свободата, то Таро е самият свят. Защото живее вътре в себе си и за себе си, а човекът е част от целият този процес: не Таро за мен, а аз за Таро, но това е и принципът изобщо на живота. Перифраза на Джон Кенеди - Помислете не какво държавата (Таро) ще направи за вас, а вие какво ще направите за държавата (Таро).