Лиула

Наскоро говорих с един мой близък човек за това, не че има какво да се каже и изговори, явно празнотата е огромна, защото няма с какво да се запълни. Разбира се, тя няма с какво да се запълни Та той ми каза, ами и Лев Толстой това е мислел цял живот, но не го е измислил. Успокоих се, доколкото може да не търсиш смисъл. По същият начин, по който едно цвете е необяснимо защо е жълто, червено или пъстро. Няма обяснение. Или поне ние не можем да видим с човешките си очи, не е нужно.

Нито една дарба не може да осмисли живота, ако си бездарен, в смисъл на лишен от сетива за други неща, освен за себе си. Творецът в теб е една устойчива, дори параноична фраза, която реално не създава нищо - нито светове, нито герои, нито нищо. Творецът е сублимация на един осъществен архетип, който е осмислил битието си. Но и нищо повече. Ако всички бяха творци, в този смисъл на темата, то Леонардо щеше да е треторазряден занаятчия. Слава богу, че не е.

Властта беше взета от украинската опозиция, която е съставена от украински граждани. Какво общо има Русия тук, освен, че от векове мисли украинската земя за руска територия. Проблемът е Крим, където има най-много етнически руси, но и те са украински граждани. Освен това, Крим е излазът на Русия към Черно море и там има голяма военна база. Също, Русия е подписала договор в началото на 90-те години за ненарушимост на териториалната цялост на Украйна. Т.е. струпването сега на 15 000 войници, е реална заплаха именно за нарушаване на тази цялост. Имперските амбиции на Русия просто е време да бъдат забравени. Това е една много дълга тема и ще е нужно много време за писане и за вторачване в детайлите. Ако се върнем преди време, когато затвориха Тимошенко, ще се разбере защо Русия не иска свободна европейска Украйна - минават няколко транзитни газопровода, от които Русия печели, не печели обаче украинската икономика. Украйна е фалирала, поради лошото си управление през последните години и една болна икономика, изцяло финансирана от Руската Федерация. Самата Русия осигурява 70 на сто от своя бюджет благодарение на износа на природни богатства и по този показател не се различава от доста страни от т.н. трети свят, зависими по подобен начин от природните си богатства ( а не от труда на своя народ и ефективността на икономиката си). Т.е., когато ми говориш за свобода, аз го разбирам така: разликата между човекът от запада и какъв му е ВБП и този от Изтока. Разликата е потресаваща. Свободата винаги е относителна и тя за мен, а и не само за мен, се изразява в добър жизнен стандарт, какъвто искат и украинските хора, чието жеалание е присъединяване към ЕС. И какъвто стандарт Русия осигурява само за напудрените си олигарси. Друг е въпросът, че моторите на ЕС, най-вече Германия товарят собствените си граждани да издържат мързеливите си източни и корумпирани братовчеди.

Никога няма да мога да разбера хора, които искат вечно да са извън някакво събитие, да не участват, да ги няма, но явно това е общонационална черта. Както и няма да мога да разбера мъже, които не са чели история. Явно аз съм в грешка. Някак стана красив приоритет мъжете ни да мятат балони по полицаи и биберони, отива им. Иначе, когато в една християнска и европейска държава има събития, които касаят всеки нормален човек и за които събития, медиите говорят, изключаяя нашите, светът се вълнува, ние да сме над нещата. Да, много е дзен позицията. Но светът не е дзен. И понеже сме над нещата, нещата ни се случват със страшна сила и все друг ни е виновен. Светът на другите ни е толкова далече, колкото явно се оказва и собствената ни съвест. Когато, в момента Русия е струпала 15 000 войски в Крим, някак си не мога да съм щастлива, да си напявам формули и да се занимавам със себе си. Да, утре, светът ще е красив и различен, непричастните още по-непричастни, ала и още по-бедни. Ние пак няма да сме част от този свят и нещата ще се случват другаде. Но и в нашия свят. Най-малкото, защото почти всички газопроводи минават през Украйна.

Колко безсмислени думи се раждат от ума и мисълта за него. А само Сърцето ражда призиви и пориви. Нещо дълбоко ни е сбъркано. От Сърцето само за него, за Сърцето. Ако го има.

Не, няма учудени, надявам се

Ами който иска, той ще разбере какъв е конфликтът. То май и темата е с такава формулировка - светът на другите; няма как да го разбираме, ако не знаем историята му. Та, за съжаление, историята на Украйна е историята на всяка една изкуствено създадена държава, каквито бяха навремето Чехословакия и Югославия, и Македония (като част от самата Югославия). Знаем какво се случи с изброените мега държави - разпаднаха се, заради естествените процеси по разложение, инспирирани от яловите си създатели. Въпреки проекта Пакта Молотов - Рибентроп от 23 август 1939 година. Втората Световна война започва на 1-ви септември, същата година, но това е друга тема. Въпреки, че Югославия, собствено, се създава от така наречената Версайска система от договори. Та така е и с Украйна - още от 9 век е разкъсвана от противоречия, ту наричана Киевска Рус, ту иначе, владяна от поляци, австро-унгарци и литовци, руснаци и татари ... Самите украинци са наричани "малоруси", което днес звучи твърде обидно. Разделена от векове на прозападна и родееща се с Русия, части, и сега - западните украинци са униати, под опеката на Папата, и източните - под опеката на Руския патриарх. В подобна държава не се живее добре. И като се има предвид, че това е черноморският излаз на Русия, нещата стават съвсем логични - имперските амбиции на Русия не са забравени, напротив, навсякъде, където Русия е стъпила, има войни и има още. Съсредоточените в полуостров Крим военноморски руски сили, потвърждават това. Да си припомним и как Хрушчов, сам той украинец, как подарява полуостров Крим - след пиянски запой. Източните народи страдаме от една и съща болест - не умеем да губим, при все, че все това ни се случва ... Историята на бивша Югославия, е жесток пример. Раждат се кървави конфликти, там, където няма хомогенна симбиоза между етносите. Според моето скромно мнение, е най-добре Украйна да се раздели, онези които се наричат етнически руснаци, нека се присъединят към Руската Федерация и да вървят към убиващият ги пансалвизъм - той реално отдавна е просто мит, въпреки огромната религиозна философия на русите от 19 век и не само, още от Иван Грозни дори. Нека част от Украйна дойде, където винаги е била - в Европа. А ние и нашето правителство, да не се крият като мишоци, обслужващи отново проруски интереси.

Да, често е така, но и не. Ако Паж меча е трета, особено след други мечове (дворцови карти визирам) и най-вече след Кралица меча, на въпроси, свързани с казуси, които изискват остра и бърза мисъл за излизане от кризата, Паж меча дава добро развитие и намиране на решение. Все едно по какъв начин.

И така - новата опорна точка гласи: майдановците са нацисти, тържествено препогребват есесовци и всякакви подобни шедьоври на модерната руска "творческа мисъл" (нищо, че тя няма нищо общо нито с Булгаков, нито с Толстой или Чехов; няма общо с Илф и Петров и с Вениамин Каверин, далече е от Еренбург, Войнович, Борис Хазанов). Но както опорноточковците имат контрапротест (и Янукович имаше!) аз съм си подготвила контраопорни контраточки. Контраопорна контраточка No 1: http://www.mignews.com.ua/ru/articles/156410.html Контраопорна контраточка No 2: http://www.nybooks.com/articles/archives/2014/mar/20/fascism-russia-and-ukraine/?insrc=hpss В един и същи ден руските мекерета заявиха, че протестиращите украинци са фашисти и нацисти (според Волгин), и че са сирийски джихадисти (според Ташева). Излиза, че в израелските клиники ще лекуват нацисти-джихадисти. Сега пък ще тръгнат едни приказки, че Майдана е организиран от световния еврейски незнамкакакво си, ум да ти зайде. http://izrus.co.il/dvuhstor.../article/2014-02-23/23687.html ................

. Когато някой от този форум обясни думата езотерично, ще му бъда признателна. Наистина. Това, разбира се, е извън тази тема.

Споко, сега ще се появи Нано и всичко ще си дойде на мястото. Нямаше го много време, но ето, аз се появих и той е тук. Ах, каква изненада! В този форум всичко е просто изненада Поздрави!

Не виждам нищо да е лесно, не виждам и зелен път, нито бенбен път. Някои пътища искат смелост, за каквато нашите мъже не са готови. Бягството в другия свят е смешно, думите - неоправдани. А зеленият път е този на различността. Вие не го можете. Защо не си останете по местата да припявяте молитви, затова най ви бива?!

Рядко нещо може да ме вдъхнови, както човешката жажда за свобода. Отвъд сркотоумните страхове за щастие дали нещо ще бъде, аз съм убедена, че човешката свобода ще надделее над атомните страхове за щастие отвъд тъмната стая и отвъд смрадния свят на Екатерина Велика да бъда единосъщ господар во веки веков .... Имам колеги арменци и чеченци, те ненавиждат руският ботуш, и има защо. И когато се защитават устоите на статуквото, то посмислете за хората, които не го искат. И до последно ще се борят с вас, все едно от вашите нравствени, сиреч като за себе си, ала и борбено, отдалече, те са преживели ужаса на единосъщието с Русия. Затова, браво на народа на Украйна, те победиха, не им вещайте черни серии и не плачете на чужди гробове.

http://www.youtube.com/watch?v=MI5pROyTwao

Без да профанизирам темата си, ще спомена и за така известният лайтмотив за врагът в моето легло. Разбира се, това може да се възприеме и възприема по най-различни начини, но отвъд презумпцията, че двама, ако са заедно трябва да се обичат безумно (което е една откровена митология, да не кажа илюзия), съществува дълбок антагонизъм между всички, които делят едно легло (едно обиталище за живеене) и се дебнат като хищници. Все едно кой ще приеме образа на пумата, на риса, на лъва и на хиената – те всички имат отличителни черти по дебнене и способи за намразване. Реално, по-страшно нещо от лицемерният хищник няма, сам той враг на другите и на себе си, създава врагове. И всеки му е враг: съседката, съседа, красивата жена по улицата, с която всяка сутрин се разминава на улицата (сравнявайки я/му с неговата не толкова блестяща хубавица или хубавец), е показателно за структурата на мислене, характерно за племенните култури, каквато е и българската. Няма да цитирам Стивън Тулмин, а бих искала, но социалната дисекция не касае западните общества, където индивидуацията е постигнала друго ниво на общуване-със-себе си и където врагът винаги е инкорпориран вътре в личността, а фактът, че за нас врагът винаги е външен на нашия чудесен оазис на Вечната Пролет (ако приемем, че един ден оста на земята отново ще се върне на нулата), и където ние сме геоцентрична система в един преизобилен от лошотия хелиоцентричен свят на врага. Често се случва, да не кажа, че е закон, безпределната или по-скоро пределната доброта, ражда чудовища – налагайки концепции и постулати, които далеч не са й присъщи, тя се раздува до размерите на балон с хелий и след това, с почуда разбира, че балонът й е илюзорен и се пука. Врагът не съществува, но все таки, той е търсен обект, дори страстно търсен заради функцията си да осветява собственото ни пещерно пространство; търсещият враг само така живее, правейки алюзии за своята изначална добронамереност, но криейки в дрехата си непримиримостта да приеме различното. Врагът винаги ще разделя доброто и злото на доброто и злото, едното мислейки другото за враг, а себе си – за битие отвъд тях, без окраската на черното и бялото. Трудно ще стане. Интелектът изисква жертви, в смисъла на отцепване на онези контрагенти на Сянката, които Аз-ът още мисли за азови, т.е. за осъзнати. В мига, в който разберем, че илюзорността на Врага е просто загуба на ценно време, можем и да разберем, че имаме по-важни задачи. Например, че имаме Огледало. И е необходимо наистина голямо въображение, да се види там, че освен човек, има и нещо доста по-грозно. И то не е онзи враг в Другата Стая.

Средновековният човек е културологично понятие, прието в медиавистиката - обект на изследвания е. Особено като контрапункт на модерният човек. И през последните 100 години и постмодерния човек, за каквито ние се мислим.

Митологическото мислене постепенно отстъпва път на философската рефлексия. Конкретно в изработването на космогоничните схеми това се проявява чрез въвеждането на нови категории, които скъсват с пластичния характер на митологемите и говорят за осъзнаването на диалектическите противоречия, които трябва да бъдат отразени в мисленето. За древногръцките мислители и по-специално за Аристотел философията започва с учудването. Човек се сблъсква с чудото на Вселената, пред него възникват загадките на живота и смъртта, въпросите за единството и многообразието, за произхода и предназначението. Независимо от логиката, с която се подхожда към тези въпроси, както и от резултатите от тяхното решаване, спецификата им се състои в това, че те не търпят еднозначен отговор, или най-малкото тези отговори не могат да задоволят питащия човек. Анализът на космологичните идеи във ведическата литература показва, че търсещият отговор на вечните въпроси е поставен пред невъзможността да удовлетвори желанието си за пълнота на знанието. Не защото разумът е слаб, а защото светът е дълбоко противоречив по своята същност, защото битието и небитието, животът и смъртта са части от едно всеобемащо цяло, което не може да бъде изследвано изолирано и едностранно, а изисква умение да се схваща систематичното единство на диалектическите противоречия. В едни случаи диалектическата тъкан на действителността предизвиква учудване, в други тя е източник на непресъхващ песимизъм. Един от най-вълнуващите химни на Ргведа, който става предмет на множество по-късни интерпретации и коментари, е „Песента на творението“. Космогоничният химн, възпяващ двойственото битие на единната природа, изразява драмата на познанието и човека, неспособен да обеме необятното. Същевременно този химн бележи и прехода от митологичното към философското мислене: 1. Тогава нямаше нито несъществуващо, нито съществуващо, Нямаше нито въздушно пространство, нито небе над него. Какво се движеше? Къде? И под чия закрила? И имаше ли там води дълбоки и непроницаеми? 2. Смъртта не съществуваше, безсмъртното го нямаше, Различието между ден и нощ отсъствуваше. Само по себе си, без полъх — дишаше Единното: И нищо друго нямаше зад него. [...] Химнът изявява по-скоро познавателен песимизъм, отколкото агностицизъм в чиста форма, тъй като в него се съдържат и няколко категорични съждения, засягащи произхода на вселената. Друг е въпросът, че човек се чувствува безпомощен пред лицето на космическите бездни, откриващи се в океана на мирозданието. Първото категорично съждение се отнася до единството и сингулярността на космологичното първоначало. Първоосновата на света е единна и една. Второ, концепцията за единното първоначало съдържа в себе си възможности за формално-логически и диалектически интерпретации, които в периода на разцвет на брахманическата литература се материализират в схващането за истинно-биващото и неговата синтетична природа. В Шатапатха-брахмана (I.6.3.23) за първи път — макар и елементарно, примитивно, на нивото на непосредствената сетивна достоверност — се очертава тенденцията към диалектизиране на термините: „Истинно двойствено е това, третото отсъства“. Но всъщност третото е дадено под формата на чистото мислене, което все още не е генерирало противоречието между съществуващо и несъществуващо. В същата Брахмана, изключително богата на космогонични проекти, наред със споменатите досега три космогонии — тази на водата, на несъществуващото и на глада като първоначала — се набелязва и една диалектическа космогонична линия, която определя космическото начало като „нито-биващо-нито-небиващо“ (Шатапатха-брахмана Х.5.3.1). Истинното (положителното) е начало и край, то е заключило в себе си своята противоположност. Когато нещата съществуват, истинното преобладава над неистинното, животът се налага над смъртта, „гладът“ е удовлетворен. Несъществуващото се съдържа по­тен­циално в съществуващото и тяхното неразличимо единство оформя висшата истина. В този смисъл Праджапати, възпитателят на боговете, антропното начало в диалектическия космогоничен синтез е тъждествен с неистинното, доколкото се намира между две истинни реалности. Човекът, следователно, е негативната степен в развитието на универсалния космически синтез, той е антитезата на върховното начало, отрицание на Брахман по силата на своя екзистенциален статус, но заедно с това и преход към една интегрална форма на битието, в която човешкото съвпада с божественото, земното - с космическото. Това е и най-дълбоката основа на традиционното индийско учение за кармичните превъплъщения на душата. Човек и Космос са едно цяло, деянията на човека образуват някакъв невидим фактор (адршта), който надживява пулсациите на Вселената и действа като импулс, като активна космологическа сила в извеждането на атомите от хаотичното им досветовно състояние и подреждането им в организиран свят. Сред философските системи, отбелязани като настика, а именно Локаята, Джайна и будизма, единствено в Джайна могат да се срещнат някои митологизирани представи за антроповселената, но те се отнасят повече към религиозната космогония, отколкото към каноничната философия с характерния за нея атомизъм. Любопитно е, че дори и днес в някои от запазилите се храмове на Джайна, чиито привърженици в съвременна Индия са между 2 и 3 милиона, могат да се видят изображения на вселената под формата на танцуващ човек, чрез който в схематизиран вид е представена йерархията на битието, с типичното за джайнистката философия разделение между джива (света на живото) и аджива (света на неживото). Джайнистите стигат до идеята за единния пространствено-времеви континуум, чиято метрика се изменя съобразно с еволюционните осцилации (степени в космологическото развитие) на материята. По същество тази хипотеза предусеща някои широко дискутирани в съвременната космология проблеми, в частност възможността за еволюционна вариация на основните константи, темпоралната анизотропност на космологическото пространство и редица други въпроси, които влизат в концептуалната област на така наречения „антропен космологически принцип“. П.С. В следващите мнения, ще се спрем на понятията за дхарма и адхарма, както и специално внимание ще се отдели на акаша - (няма такова атомистично учение, което в една или друга форма да не изяснява отношението между най-малките материални структури на действителността и акаша. В интерес на плодотворните паралели би могло да се каже, че в повечето случаи акаша изпълнява в индийската философия функциите на Демокритовата пустота. Ако Вселената, пише Аристотел, не беше нещо единно и неделимо, а, както казват Демокрит и Левкип, е разделена от пустотата, то нейните части би трябвало необходимо да се намират в единно движение).

Предлагам на вашето задълбочено и любопитно внимание един анализ върху произведението на Пиер Абелар - Етика или познай себе си. Прекрасно изложение на етическата концецпия на Абеларовия дискурс относно намерението, порока и греха. Етическия свят на учителя Пиер Абелар

Има един много интересен текст, за който мисля, че няма аналог. Авторът е Анселм от Кентърбъри (11-12 век), изтъкнат схоластик от ранното Средновековие; известно негово произведение е и "Защо Бог стана човек", посветен на папа Урбан II. Книгата е една от най-добрите християнски апологии на вярата. Който иска, може да се запознае с неговите трудове и философски концепции за Бога. Сега обаче, акцентирам върху едно негово произведение, а именно Молитва за враговете. Прави ми впечатление един абзац: "И пожелая ли им (на враговете) някога нещо извън мярата на любовта, било по незнание, било от немощ или поради злоба: благи Господи, недей им го въздава и мен не възмездявай." Интересно ми е, каква е причината поради която средновековният човек не желае враговете му да бъдат възмездявани според заслугите, но и той самият не иска да бъде възмездяван, заради това, че е поискал нещо подобно в предходно време. Съществува една предварителна уговорка между просещият и даващият. Тогава вярата и страхът от бога са еквивалентни, а желанието за ненасилие съвпада с първия кръстоносен поход (1095 г., именно по времето на папа Урбан II). Където врагът е ясно дефиниран - друговерците, мюсюлманите. Ирониите са налице: говорейки за враговете като наши братя, в мига, в който те застанат срещу нас, ние слагаме доспехите и броните в отбранителна позиция. И само при най-малка възможност, забиваме копие. Не виждам нищо да се е променило оттогава.

Точно това е позата на ожалващият се герой, който, признавайки своите недосттъци, вече печели индулгенциите на околните, тяхното одобрение за него е по-важно дори от собствената му самооценка: не е толкова важно аз какво мисля за себе си - важно е онези, другите, да ме приемат, че да плувам във водите на неразличността, признавайки се за различен. Желанието да си невраг е толкова силно, доминантно и властно, че в един момент, театралният сезон е изпълнен само от една и съща пиеса, като актьорите и публиката често разменят местата си, за да играят любимите си роли на неврагове и понякога, за психологически разкош - да опитат да бъдат и полуврагове. Отново тръгвайки от идеята, че и безкрайната доброта не е угодна Богу. Да бъдеш враг за някого е далеч по-достойно от това да бъдеш полувраг, играейки ролята на невраг. Озъбената и снизходителна доброта е плашеща за всяко едно развитие, особено ако се е окичила с нравствени етикети.

Онова, което трябва да премълчим, споменаваме най-много. Иронии. Всъщност празен шум, не струва. В Аркадия бе различно - онзи свят, когато бяхме първобитни и щастливи, ми каза - не ме следвай, искам да виждам след мене само сянката си. Всъщност, нищо. Не се чуват ръкопляскания. Залата е празна.

Сега е вече късно. Всичко. Денят. Нощта. И закъснялата усмивка, разляна в скръб из вазите на твоя взор... Сърцето ми не чака тайна. (Аз или тази бледна вечер - но бледнината е безкрайна!) Разбирам. Зная. Няма тайна. Сега е твърде късно вече. Дневник, Гео Милев

Проблеми от подобно естество, не са обект на Таро науката или поне не във формата за виртуално общуване и комуникация, каквато е тук. Затова, ако имаш симптоми на ПА, сподели проблема си в съответния форум (а именно Психотерапия онлайн), там с радост ще ти помогнат. Успех, Алина!

Предлагам на вашето внимание едно интервю с Умберто Еко от миналата година. Без книги животът е по-къс!

Под зимното слънце язди на коня моята премръзнала сянка. Полумесец осветява мъгливата земя. а рибите са пълни със сълзи. Елдата цъфти. Камбаните стихват. Еква нощта дъхът на цветята. Башо