Здравей
Докато се движим единствено в сферата на спомена и припомнянето на неизказаните думи и особено на свърхстрогата ригидна инстанция на съвестта, за която ти говориш, реален проблем, няма. Т.е., това е нормално, ако човек е „нормален“, т.е. когато губи нещо, изпитва празнота и болка. И си спомня за празнотата, която е оставена след такава загуба и най-вече празнотата от несподеленото. Трябва да знаеш, че няма случай, в който всичко да е било изказано. Няма. Винаги остава нещо неказано, забравено, сподавено, скрито.
Няма проблем, защото всеки е преминал, преминава и ще премине през подобно сбогуване и неказване. Не пиша раздяла, а сбогуване, защото говорим за процес по сбогуване. Т.е. това е дълъг етап. Може да продължи по-кратко, а може и завинаги. Но нека не се плашим от това – нормално е хората да реагират различно на загубата на близък човек, особено на човек, важен за нашето развитие като личности (едните хора потискат болката, другите я фетишизират, давам като пример две крайности). Терапията би могла да се намеси, само ако тези мисли стават водещи в ежедневния живот на човека, особено ако са придружени с характерна психосоматика – най-вече кардиологични проблеми, задух и т.н.
При теб не виждам страхов синдром (поне от онова, което описваш), затова не мисля, че определени поведенчески терапии, биха имали резултат на този етап. Най-малкото би била небходима една биографична и психоциална основа на хронологията на събитията, с каквато сега не разполагаме. Така, че в този смисъл, когнитивните стратегии няма да издържат на този етап.
Да приемеш загубата, е тежка задача, с която всеки сам трябва да се справи. Но е и неизбежна. Така мисля аз. И пак да повторя, когато тази загуба се превърне вече във вторачване , т.е. фиксира се у самата себе си и поражда сама в себе енергия всеки ден да съществува, тя става патологична, защото вреди, най-вече на другите около нас (живите други), все едно дали това се отчита като проблем или не. А това лесно може да се забележи и констатира.