Лиула

Акация, благодаря, но не е нужна енергия, може би не се изрязяваме с теб верно към истината - много хора мечтаят да идат някъде, и после отиват, все едно дали това място е близо или е далеч. Исках друго да кажа, не е нужна енергия само, а същата целенасоченост да е подкрепена с пари, всичко в този свят е такова - а всяко далечно пътуване, още повече. Кодовата фраза е пари - не можеш да си представиш, че на всяка граница, за която няма правила, ти искат пари и рушвети, това е истината, съжалявам, че го казвам. Правилата засега са установени само в някои обиталища в цивилизациите, родени от Европа. Но, точно там - това го няма. Понеже говорим за Тибет, верното й име е Сидзан - земята на Боговете, от 1950 година е китайски протекторат. Тогава се окупира и територията на Северна Корея. Ужасно е тъжно да гледаш убити якове за храна на всички онези, които се сочат от целия свят за вегетарианци или за проникновени люде. Не, няма такова нещо. Направих вързка с онова, което видях и съм виждала в Африка и в Средна Азия. За манастирите им - всичко е бивша слава, тогава винаги се сещах за думите на Камю - аз умирам, бивша слава съм. Пясъчните си горобове правят сами, да. Казвам пясъчни горобове, защото те самите не знаят, че правят мандали, това е просто част от ритуалите, няма осъзнаване. Все едно аз и ти да знаем всички тайнства, които се извършват в нашите църкви. На фона на това, някакви хора, които са се върнали от Сидзан, да ни казват, че са имали проникновения, е смешно. Има и лесно обяснение и това - на такова надморско равнище, се получава хипоксия - липсата на кислород влияе сериозно. Но същото се е получило и се получава, когато отидеш в Андите, просто няма спасение. Обикновен човек там няма да издържи, но там се раждат деца, хората се трудят и работят яко, изминават километри, за да продадат вълната от лами. Навсякъде животът е тежък. А хората са добри. Но, нямат общо с онова, което знаем за тях и за земите им. Мисля, че е време да се разделим с тези илюзии и за Тибет. Тибет не е обетованата земя. Сидзан е просто поредното място за трудно живеене. Западният човек реално не ползва оригинални източници на познание, не казвам, че всички трябва да са специалисти по дравидски езици (те се отнасят до Южна Индия, но от там черпим информация през последните столетия), санскрит, макар че и те са непреки извори, но от уважениие към уважението, което изпитваш към културата, към която искаш да бъдеш съсъд, е добре да се постараеш да научиш и езика. За мен, пътешственикът, е тъжен човек. Дано други са щастливи

Ще рече, че противположностите са обусловени и са много мощни - неслучайно китайската философия ги обявява за космически принципи. (Ин и Ян). Колкото повече се стремим да разделим противоположностите, толкова по-голяма става тяхната мощ. Ако едно дърво израства до небето, коренът му стига долу до Ада, казва Ницше - но горе и долу е едно и също дърво. Излишно е да разделяме двете в различни персонификации: Бог и Дявол. А виждането на действителността, е виждането на най-висшата реалност. Защото виждането на Духа е самоосвобождаване - на психологически език това значи, че колкото по-голямо значение придаваме на несъзнавания процес, толкова повче се откъсваме от света на желанията и разделените противоположности и толкова повече се приближаваме до състоянието на несъзнаваност, което се характеризира с единство, неопределеност, безвремие. Аз - цялостната личност - das Selbst - от нейното оплитане в страдания и борби. И тук психологията е съгласна с това, дотолкова, доколкото това се отнася до нейните задачи. Ако някой е способен да прекара живота си, облечен в кожи на газела, без да се интересува от политика, клюки, евтини истории за чужди животи, тогава мога да погледна случая благосклонно. Но, йога в София, на уличен булевард или в закътан затворен комплекс в известен квартал - е духовно мошеничество.

Искам да спомена още нещо, отнасящо се до практиките. Те са масови за западните терапевти - да ползват източни практики, които самите те не владеят и не знаят. Визирам случаите на регресивна хипноза, придружени със ситуации на мокша - т.е. вид освобождаване на съзнанието или желание за достигане на познание за висшия Манас. Първо, нашите, учени, нямат никаква опитност за тези религиозни окултни практики, че да ги прилагат свободно в техния праксис, второ, се пипа грубо в една предпрагова смес от спомени и видения, които няма жив човек, който да каже точно откъде идва. Против съм да се ползват източни практики в психотерапията, защото те водят до още по-големи заблуди и са вредни за западния човек - хиляди години различен манталитет, няма как да бъдат терапевтирани с наброски от учения само за 5 години или от някой виден учен, който е бил на Изток само в мечтите си. Накрая ще се върна към плоскостта на разсъжденията си. Ние имаме различен манталитет и различен капацитет. Залитането по източните практики отново е търсене на друг гейт за бягство към цялостната личност, но не. Нея можем да намерим у себе си - само у собствената си социална идентификация. Защо казвам това - при едно пряко наблюдение над пациенти от арабски произход, от тамилски и от местен (западен), проработиха различните видове терапии. И леснообяснимо - хората мислят различно и реагират на стреса по различен начин. Просто - за хората от Филипините ще се създаде една генеративна стресова ситуация, за хората от Япония - друга за земетресенията, както и за хората от Мексико - за тайфуните. Да не говорим за Индия, където всички мислим, че цари "разбиране за всичко". Не, в държава, в която трети министър-председател е убит и където ежедневно умират жени от изнасилване или други хора от убийства, определено не е Шамбала, значи има сериозни проблеми. Объркването на несъзнаването с кашата от карми и предишни животи, създава една изначална несигурност на несъзнаваното, което почва да се бори на втори несъзнаван план - първо със социалните си страхове, второ с вторичната маса от наблюдения за второ правило. Лесно е да се каже, че всичко имат едни и същи проблем. Лесно е. Защото пропускаме ситуацията на синхроничност на масите - същото се случва и със самозапалванията - едно води след себе си друго, без оглед на генезиса на първото. Сега наблюдаваме един "талаз" от еднакви проблематики, които са синхроничнсти, които в своята етиология са социумни паразитни заболявания, те не са психологически пар екселанс - те са болести на времето. И са прилепчиви. Освен това, да не забравяме и кои сме ние - липсата на трансформация в социума докъде води, а да има промяна, то е нужен метармофозис в манталитета на нацията, какъвто липсва. И да си отговорим защо нищо не се е променило в същия този манталитет, казано опростенчески от образа на Бай Ганьо, досега ... Истинските болести на душата са други. И подозирам, че за тях лек, няма.

Fuge multitudinem, fuge paucitatem, fuge etiam unum.

Няма никаква неотменима, съдбовно-обречена, екзистенциално-онтологическа насоченост към цялостност нашето битие, в захвърлеността ни заедно с другите "накъм смъртта" (Sein zum Tode), а по-скоро пропадащо, рухващо, разпадащо се битие (verfallendes Sein), ако си послужим с философския език на Хайдегер. Смъртта е нашият личен "пясъчен бряг", който ни подронва вътрешно, докато в един момент не рухнем и не се разпаднем напълно на неограничени части, налични от самото ни начало в нас и дори предналични. Това окончателно "рухване" може да стане по-рано или по-късно, както и ние можем доброволно да се себеразрушим, втурвайки се към смъртта ... Напълно в този дух, смъртта не е никакво noch nicht Vorchandenes (още не налично), а едно предшествие и предстоене (Bevorstand). Пред-стоя в отношение към миналото. Всички неща са ни чужди, само времето е наше. Ако искаш животът да е изпълнен, не трябва да добавяш към годините, а да отнемаш от желанията.

Споко, не съм от тънкообидичивите Радвам се, че точно тази тема за Е.П.Б ти е направила впечатление. Хайде

Супер шантав въпрос, особено на фона на темата, а именно за вдъхновяващи мнения на порталци. И честно казано, изобщо не доумяваm това какво общо има ... Все едно, това, което се случва при мен (а и при всички хора, които пишат много бързо, се нарича keybord dyslexia с всичките й варианти). Понякога може и цели изречения да "изяждам" Затова пък друг път, спокойно мога да напиша реферат, по-педантично и от академична мишка. Весел понеделник и празник, ако си студент!

На днешния ден, преди 2079 години, е роден римският поет Хораций (Квинт Хораций Флак). Последната книга със събрани творби на Хораций е от 1992 година - Хораций. Събрани творби. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992 г. Квинт Хораций Флак е един от най-големите римски лирици. Одите му в еолически стихове са едно от върховите постижения на античната поезия на латински език. "Мълниите удрят най-високите планини"

Dolor

Висшата форма е тетраксиса, питам се защо във висшите нива - то се изразява с вибрации на синия цвят? А в същото време висшата триада е отразена в зелен цвят, миг преди да умрем. Вероятно е свързано със седмичната класификация на низшия манас, което на мен ми звучи опростенчески, имай предвид 40-те нива на посвещението. А после стигаме и до 49-те синове на Агни. Което трябва ни върне отново към Пураните и към произвеждане на първоначалния огън - когато събуждаш Кундалини, ти събуждаш седморката на всеки орган, който може да генерира енергия за съзидание. Честно само една мисъл. един лек поглед, ала емоционално натоварен, може да сътвори танц ... Моят Маг танцува винаги отчаяно, търсейки своят океан, ала не го намира - и все у човека опира, затворник е той. Спомням си - духът е несътворен - не познаваме качествата му, значи, не можем да го определим - то обикновено е негативно гранично понятие, ако ползваме лексиката на Кант. Но, не. Оставям Кант, човекът, по който всички са си сверявали часовниците. Тъй като единната сила действително идва от нищото, то и отделната индивидуалност е празен съсъд като небето. Ще добавя и като Луната. Това кореспондира с усещането, че всички феномени, са наши впечатления, измислени от нас самите. В този порочен кръг от отговаряне - сам - на себе си, човекът е тотално лишен от отговори. А езотериката сама на себе си затваря портите. Но, има изход. Сега ще открехна малко от булото. Отново ще се върна към Бардо чйодол, визирайки именно онова сънно състояние, което настъпва след окончателната ни смърт, свързано с всички кармични илюзии, които припознаваме за свои. Най-голямото спасение (за човека), най-голямата раздяла с илюзиите, е отграничена точно в този миг - на умирането, където възможностите за спасение са ограничени във времето. И само онези, които лесно забравят - са склонни да изпадат в илюзии за отвъден свят и реинкарнация, повтаряща физическото им съществуване. А такава НЯМА. Антиномичния изказ на посланието не променя метафизичните промени и разлики, които съпътстват процеса на всяко умиране. "Сега ти усещаш сиянието на ясната светлина на чистата реалност. Познай я!" (Бардо Тьодол) Това е

Да, така е. Но, има и гадни времена, когато времето иска още да те изпита, а то реално няма смисъл. Може би, преди 3 месеца, щях да се разколебая в отговора си, но сега - не. Никога. Има и случаи, когато не се връщаш, дори и привидно да си останал - няма нищо за теб. А гнездото е празно. Но пак си добре, защото знаеш какво можеш и най-вече какво не искаш да можеш. Какво не искаш да правиш. Какво не те прави "теб". Знаеш кой е с теб и кой не е. Знаеш кой е лицемер, кой е продажник, кой ще те даде за шепа благовидни думи и кой ще ти каже, че имаш красиви коси, а ти - си без такива! Страстта да живееш има общо със страстта по сбогуването, не само в поетичен смисъл, има общо обаче с това човек да е себе си и да не е някой друг, който се е видял като някой друг. Не. Обикновено истината е нашата истина и с нея трябва да сме добре. Често е трудно. Често е слизане в подземията и в ада, но от това не правим драми, че други да ни четат евтините произведения. Често е катабазис. Чудя се какво би казал Софокъл или Еврипид, на драмите (че сега ги препрочитам, но същото щеше да е и ако четяхме Крал Лир или Макбет. Ние твърде малко четем и твърде много се занимаваме с бездарните си лични драматургии, които обичаме и страдаме за тях, само защото са наши. Ала истинската съпричастност, би могла да дойде, само когато неглижираме себе си и се видим отстрани. Възможно е да се засмеем тъжно. Възможно е и да поискаме да не сме там (и тук). Възможно и да не е толкова зле, когато не се чувстваш длъжен на посредствеността, да се чувстваш виновен, че можеш да страдаш извън своето сърце, извън своя ограничен свят. Да, много е добре. Това е истинско отдалечаване и истинско приближаване до човека - не като онези хора през далечната 1971 година, които веднага след влаковия инцидент, отново са се качили във вагоните, все едно нищо не се е случило и не са загинали 27 човека. Както е казал, Петър Увалиев - човек без спомени е куха хралупа. Та, как бих завършила тезата си в първата формулировка. Лесно. Човек е много добре, когато няма илюзии. И знае какво може да даде, без да иска нищо в замяна.

Няма да влизам в конфликт с никого, извън обсега ми е, пък е и ненужно. Да доказваш очевидното, е обратно на рефлексията. Сега препрочитам писмата на Сенека до Луцилий. Което ме наведе на следното: Обгърни своя живот в своето време. Така и така смъртта ще дойде, всеки ден е "откраднат", когато ние не живеем своя живот и живеем за други "своя живот", не участваме нито в живота на тези, на които съчувстваме, нито в нашия - и пак не дори като част от другия живот - ние засилваме (цитирам) простора на личната си смърт. (Да ме извинят преводачите от класически латински, така го превеждам аз). И, продължавам - когато пазим и събираме времето си, ние увеличаваме простора на нашия живот. Ние може да сме живели малко, ала в екзистенциален план - много с мерките моят живот и моето време. Ако сме живели будно и наситено, осъзнато, доблестно и добродетелно, ние пазим и обогатяваме и нашата флексия за битието. Нека здраво обгърнем всичките си земни часове и по-малко да сме зависими от утрешния ден. (В тази връзка, да се четат големите класици, винаги е здравословно).

"И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота." "Откриха, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че (...) и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица." "Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите." "Без да й е разкрил, че плаче от любов, (тя) веднага разпозна най-древния плач в историята на човека." "Най- много ме боли (смееше се тя), че толкова време сме изгубили." из 100 години самота

След 1000 години ние унищожихме вашите праезици, които, за лесна смилаемост, решихме, че са претопени - отвъд 49 паралел, както е споразумението от 1489 година между Португалия и Испания - сте незнаели, е вашият свят, е вече разпределен ... Вие не бяхте изолирани на остров, както бяха англите, саксите и готите, норманите и пиктите. Великата Испанска империя, преди да знае вашето битие, вече е била порционирала парчетата земя, та днес цяла Южна Америка говори испански език, а само малко част от нея - португалски. Отвъд 49 паралел - всичко било разпределено 100 години по-рано. Кой мисли за ацтеките, за маите - той Писаро се е справил добре - отмъква тонове злато и прави така, че цяла днешна Латинска Америка да потъне в кръв. И после - в блага администрация от вицекрале и губернатори ... Защо припомням всичко това? Просто е - не мога, като други изследователи да оставям всичко на националните държави, които имат централизирана власт - помним Египет - 3000 години власт с една езикова система, а сега какво се случва там ... Убивайки и заличавайки ностратическия праезик на дадена езикова система, намесвайки се и променяйки веларния фрикатив, създаваме чудовища.

*We synt Hygelas beodgeneteas; Beowulf is min nama. Wille ic asecgan sunu Healfdenes, mearum peodne, min a/erende. *Ние на Хигелак, сме хора верни, Беоулф, знай пък, е моето име. Кралят ти търся, аз идвам при него, ако е склонен да чуе словото ми. П.С. Поезия Гьот, 6 век.

Erykah Badu feat U got me

За Любовта и други демони . Велик роман. На испански звучи всичко различно. Пък и онези, които говорят испански - много говорят, крещят, обичат и мразят. Лицемерието е равно на убийство, а липсата на чест - на липса на съвест. Други хора, не ние, ние сме умрели от страх

На фона на реквиема и в негово утвърждение: Влизайки в ужасните джамии - многохектарни и безхарактерни, безидеийни като послания, ако не броим наборите от флорални мотиви, поради липса на човешки, ислямът, е жалък ерзац на красотата на християнстиянството. Душата в нашите храмове присъства - в техните отсъства. Нека, някой ме опровергае. Тръгвам на кръстоносен поход, ако на някой му харесва, или не му. По-страшна самота, не съм изпитвала, откакто бях в най-голямата джамия в света, притесних се за прозиводителите на килими, не за себе си. Религия, която може да произведе най-дългият килим в света, не обича ГОСПОД, а обича земята, по която ходи.

Това е най-великото музикално провизведение на всички времена. Всеки път онемявам, като го слушам . АКо е искала Блаватска да опише човешкят вопъл, Моцарт преди това е намерил пътя. То за мен е над всичко. Ниско долу трябва да са и боговете. А и те са. Това е съвършенството.

Под диригентската палка на КАРАЯН, досега само лакримоза сте пускали, което е обидно. Да не говорим за преводите й, просто ужас. Сега следва всичко. Целият ужас на Моцарт - всичко най-страшно, наречено Реквием. И да не забравяме НИКОГА как той е погребан - в общ гроб. Срам за човечеството.

Може би не е тук мястото, а може и да е - има още места в групата, но пътуването е индивидуално. Основният пакет е 5000 лв. Част ще останат в Мексико - където им е и дестинацията, но ние говорим за Колумбия. Ако някой прояви интерес, има още време - до 12-ти декември. Индивидуалният пакет е различен. Ако някой иска, да ми пише до следващия четвъртък, Визирам Колумбия, това отклонява всеки маршрут, щото такъв няма. И няма агенция, която да го осигури. Аз летя на 23-ти. Ще се радвам на ентусиасти

Скъпи мой, Макомбо, живея в свят на примати и сред тези примати аз търся и Бога. Направи така, че от онова дърво да потече живителен сок, а невярващите да се обърнат към своя Господ ... А мене - ме освободи от отговорносттта да го казвам. Предпочитам бега на черните пантери в саваната и виещата се мътна река, която всеки миг те дебне, пред сигурността на живота. Предпочитам свистенето на вятъра, идващ откъм племената, искам да видя този миг - вие - отдалечващи се от брега, а аз връщаща се в света на живите. Не, на мъртвите. Ако обичахме този свят, щяхме да му дадем място за битие. Виновно е битието ни. Виновни и оправданията. Унищожаваме света, той убива нас. Идва.

Мрачните и студени дни, винаги са обещание за топлота. За любов. А и онези хора, винаги имат в джоба си още малко инзненада, още малко радост и безумие - още няколко такта на учудване и на свобода. Нещо. което СТРАШНО ни липсва. Тръгвам си оттук отново със съмнение. И никога няма да разбера тая жажда по отсъствието. Която и мене кара да пътувам. Важно е да бъдем себе сим да бъдем добре и някак всичко се нарежда. Вселената говори на твоя език. Да си пожелая попътен вятър.

Повтарям - Одисей. И нищо друго.