underbeneath

Здравейте, не намерих подходящ раздел, затова публикувам темата тук. Предстоят ми важни изпити, но имам малки проблеми (които предполагам много хора ги имат, но все пак...): 1. Притеснение Това е основният ми проблем. В една книга пишеше "Самото притеснение да не се провалим ни проваля." и според мен това е съвсем вярно. Но винаги, дали при изпитване в училище, или на важен изпит, много се притеснявам и често мозъкът ми блокира. Ако си решавам вкъщи задачки - никакъв проблем. Но като дойде самият изпит - в часовете преди него притеснението е голямо, и по време на самия изпит - също. Не знам как да се справя с това. Ако пък се затрудня с нещо, притеснението става още по-голямо и ме обземат едни мисли как няма да се справя, как няма да ми стигне времето и т.н. 2. Умора Изпитите са по 3-4 часа, но след първия час вече съм напълно изморен, дори да съм се наспал и нахранил добре, и ми е много трудно да продължа. 3. Липса на концентрация Трудно ми е да се абстрахирам от всичко около мен и да си задържа вниманието върху задачата за по-дълго време. Все нещо странично ми отвлича вниманието - човекът покрай мен, нещо отвън и т.н. Ще се радвам някой, преминал през това, да сподели как се е справил или да даде някакви съвети

Благодаря на всички за мненията, помогнахте ми много!

Благодаря за всички нови отговори в темата! Но това да съм си самодостатъчен и да не ми е скучно, когато съм сам, не означава ли до някаква степепен изолиране от обществото? Ако един човек си е съвсем самодостатъчен, той няма да иска да общува с никого. Или бъркам някъде?

Благодаря отново за отговорите. Не познавам такъв човек. Искам да не съм комплексар, да не се подценявам, да имам някакво самочувствие, да мисля по-положително. Когато не съм в настроение, това да не се отразява на хората около мен и да не развалям и тяхното.

Тоест за тийнейджърските години е нормално такова "раздвоение", тъй като още не съм формирал личността си, така ли да го разбирам?

Станимир, тези твои думи ме навеждат на мисълта за още едно мое отрицателно качество. Последно време усещам, че съм започнал да завиждам. Това сякаш става несъзнателно. Например некой успее да направи нещо, което аз не съм успял. В първия момент ме хваща много яд и си казвам "Как той/тя може, пък аз не!". Или пък се радвам, че някой се е провалил. Както се казва "Не е важно на мен да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле!". И след като мине този кратък момент на завист, се чувствам много глупаво и си казвам "Как можеш да мислиш такива неща, защо се сравняваш с другите и т.н.". И не знам кое е истинското ми Аз - човекът, който в първия момен завижда и злорадства, или човекът, който след това се упреква за лошите мисли.

Благодаря за отговорите. Честно казано, не знам дали се познавам.

didi_ts, благодаря за мнението. Ще задам два конкретни въпроса, по които ще се радвам да ми дадете съвети. Дано не са много общи. - Как по-лесно да се справям с трудните ситуации, а не да се отчайвам всеки път и да губя смисъл да живея? - Според вас може ли нещо ново, като например скок с бънджи, спорт или каквото и да е друго начинение, да ме направи "нов човек"?

Здравейте. Предварително се извинявам, ако постът стане много дълъг. Съжалявам и за малоумното заглавие, но това успях да измисля... Искам да споделя няколко неща, да си излея душата, пък ако получа и полезни съвети и мнения, ще се радвам. Ще карам разказа както ми дойде... Аз съм момче на 18 години. Имам много ниско самочувствие и много комплекси. Основният ми комплекс е, че съм малко по-мургав и малко приличам на ром (а не съм). Не ме разбирайте погрешно - нямам нищо против тази етническа група. Просто винаги ме е притеснявало, че обществото не ме приема нормално заради това, въпреки че досега не съм имал почти никакви проблеми. Но просто това нещо ме притеснява много, кара ме да се чувствам грозен и се затварям в себе си. Та основните ми комплекси за свързани с външния вид (като цяло хич не съм красив). Аз съм много притеснителен, неуверен, срамежлив. Трудно завързвам нови познанства (както се казва трудно разчупвам леда). Може и да съм умен, не знам, влезнах сред първите по бал в своята гимназия, ходил съм на олимпиади. В последно време обаче чувствам, че съм много разсеян, трудно се концентрирам, забравям, не се справям с елементарни задачи/проблеми. В семейството също имам известни проблеми. Хич не сме богати, дори може да се каже, че сме бедно семейство. Родителите ми се разделиха преди години по вина на баща ми и сега живеем с майка ми. Последно време се отчуждих от нея, не споделям с нея нищо (не че някога много съм споделял), изпитвам досада и раздразнение, когато разговарям с нея, понякога много й се дразня. Не знам дали това са нормални отношения между родител и дете... Мога категорично да кажа, че нямам истински приятели. Да, имам много познати, с които се разбираме и си помагаме. Но няма такъв човек, на когото мога да звънна примерно в 3 часа сутринта и да му кажа "трябва да поговорим". Няма и човек, на който да споделя написаните дотук неща и да очаквам разбиране. До седми клас съм имал няколко приятели, които мога да нарека "най-добри". Но може би фактът, че вече не контактувам с тях, говори достатъчно, че тези приятелства не са били истински. И може би проблемът е в мен... В любовта също не ми върви. Девствен съм, никога не съм имал приятелка, не съм целувал момиче... Влюбвал съм се истински 2 или 3 пъти, но никога любовта не е била споделена и ми е носила само разочарования и нещастие. Най-фрапантна е ситуацията в момента... Наскоро осъзнах, че съм влюбен в своя учителка! Тази любов е невъзможна и по някакъв начин успявам да я потисна, но не знам докога. Въпреки че се опитвам да не мисля за нея, не винаги е успешно... Ще питате дали тази любов към моя учителка е истинска? Според моите разбирания - да. Не знам какво ще работя. Имал съм различни желания, но в момента съм адски объркан. Аз съм човек, който лесно се срива. Дори при малък неуспех се отчайвам много. Понякога плача, понякога мисля за самоубийство. Чувствам, че нямам смисъл да живея. Ако някой ме пита какво наистина обичам да правя, не мога да отговоря на този въпрос. Усещам, че имам нужда от голяма промяна, че имам нужда да ми се случи нещо ново, различно. Искам да скоча с бънджи или парашут, да направя нещо лудо, а същевременно съм човек, който обича да си стои вкъщи... След като написах това, някак си се чувствам по-добре. Излях си душата тук, защото няма с кого друг да споделя. Благодаря за проявеното търпение.