JUSTICE

Категорично не очаквам потвърждение на моя съд и виждания. Не ми е нужно такова. Ако бях напълно категоричен и краен, нямаше да има нужда да се допитвам тук, а директно щях да финализирам всичко сам и сега проблемът да не е на дневен ред, тъй като щях да съм прекратил отношенията си с нея и съответно да няма какво да решавам. Наистина съм много наранен. Въпреки че съм мъж, от сутринта няколко пъти се разстроих сам вкъщи. Трудно ми е да пусна всички тези усещания, включително гнева. Не мога да простя и да приема. Преди малко се прибирах към вкъщи и разпознах един от хората, с които е спала. Познах колата му и него самия, от снимките, които са си разменяли. Градът ни е малък и подобни засичания не са изключени. Направо посърнах. Днес сутринта пък влязох във Фейсбука си и видях, че е сложила сърце под снимка на неин приятел. Унижих се и попитах защо /никога досега не съм го правил/. Отговори, че били приятели от детството и това не значило нищо. Оставам с впечатление, че обича да ме кара да я ревнувам, това за нея е "здравословно", но мен това ме дразни и ми действа отблъскващо, а не привличащо. Забравих да спомена още една лъжа - когато правим секс, тя почти всеки път ми казва, че по-добър и хубав секс никога не е правила и че досега не е спала с толкова страстен и чувствен мъж. Това ласкаеше моето его и ме караше да се чувствам доволен. После в чатовете с нейни приятелки разбрах, че това го е казвала на всеки, с който е спала. Относно това дали жената е същата - тя е същата, просто моята представа за нея, вследствие на научени обективни факти и истини, се промени. Жената, която обикнах, няма такова поведение. Аз я обикнах преди да разбера всичко това. На жената, която обикнах, вярвах безусловно. Приемах я и я обичах такава, каквато е. Бях сигурен, че жената, която обикнах, се държи и пред мен и зад гърба ми почтено, етично и честно. Но както казват някои хора, приемането на различното няма нищо общо с приемането на неговите безобразия. Нейното минало разклати моето настояще и бъдеще. По отношение на уроците от живота - да, определено ще има полза от това да стана по-приемащ, по-прощаващ, по-разчупен и бих работил в тази насока. Както и върху живеенето в настоящето. Но ако утре ми изневери, или за пореден път ме унижи с някаква подобна постъпка, тръгването ми от нея би било по-трудно, защото ще съм още по-влюбен и привързан, вече ще съм нараняван един път и вероятно по-трудно бих се възстановил след раздялата.

Благодаря ви за отговорите. Относно това дали аз съм светец - аз също съм допускал грешки, но съвсем различни и от много по-дребно, предимно битово естество - някоя необмислена финансова покупка и т.н., но както споменах те имат битов, а не морален аспект. Всеки прави грешки, просто от грешки до грешки има разлика. Нямаше да имам против ако бях разбрал, че е имала други връзки преди мен - такива, които са били с намерение да бъдат сериозни и са приключили след няколко месеца, поради несходство. Тогава сексът пак ще се е случил, но на друг фон и при други обстоятелства. Ето например аз съм имал няколко сериозни връзки през живота си и нито една несериозна. Опитвам с жената, ходим няколко месеца и/или години, не се получава и пътищата ни се разделят. През това време има секс, но това не ме възмущава. Но при нея ситуацията е комплексна - при самата мисъл как се е чукала като пропаднала кучка с хора, които почти не познава, как грубиянски и материално говори за секса и мъжете, как се хвали и ги обсъжда като трофей, как се кефи на снимките на членовете им, как ги провокира, флиртува и си го търси, не ми излиза от ума. Как твърди, че мъжът Х. не го иска за сериозна връзка, но ще го изчука и т.н. Дори напоследък, когато тръгнем да правим секс, в ума ми излизат някакви подобри сцени и не мога да се възбудя, губя ерекция, или почти не мога да свърша - нещо, което не ми се е случвало досега. А месеци наред пред мен се правеше, че се отвращава от такъв тип жени, че никога не би си легнала и не си е лягала с мъж по този начин, че е имала само 2-3 сериозни връзки и нищо повече през живота си и т.н. В постъпката ме възмущава това, че според моите разбирания, много малко уважаващи и държащи на себе си жени няма да се пуснат толкова лесно и по този начин. В моите връзки, а и в тези на приятели, жените са им пускали буквално след 3-4 месеца ежедневни срещи и контакт. Това тяло не е намерено на улицата, за да се споделя с всеки. Такава вулгарност не кореспондира с изградения ми образ на дама, жена и моя предишен опит. Наред с това, споделих случката с няколко мои приятели - никой от тях не одобри подобно поведение. Още нещо важно по отношение на ревността - в моите няколко сериозни връзки почти никога не съм я изпитвал. Не съм особено ревнив. Но причините за това са, че винаги съм имал огромно доверие в човека до мен. Така съм го чувствал. Така го чувствах и към нея, но се срина. С предишните ми приятелки дори сме обсъждали и сме се смяли на чатове от някакви досадници. Винаги съм бил горд как те са ги рязали, какви граници са спазвали, как са отстоявали себе си и НАС като двойка. Сегашната ми приятелка твърдеше, че прави същото, но се оказа лъжа. Както казвате, вярно е, че човек може да се промени. Само че аз не съм убеден, че тя проявя критичност към поведението си, за да се променя. Не мисля, че дълбоко в себе си смята постъпките си за нередни. Просто много държи на мен и по-скоро се притесни да не ме загуби и затова наговори тези неща, но не мисля, че има дълбоко и цялостно осъзнаване. От този случай минаха 2 седмици. През този период не спира да изтъква от кой, къде и как е получила комплименти и т.н. Тя има патологична нужда да храни тази зависимост от одобрение постоянно. И как аз да имам сигурност и доверие, че след 1 година, когато някой й направи комплимент или се амбицира да прояви упорство и внимание спрямо нея, тя няма да му се даде? Точно така е станало и в чатовете. Добавя я някой в приятели, пишат си няколко дни, кани я на среща, тя приема и още на първата или максимум втората среща правят секс. Има и още нещо - когато ние се запознахме, голямо впечатление ми направи бързият развой на събитията между нас. Стигнахме до секс на втората седмица, което още тогава не ми хареса и ми направи впечатление, че е "готова" прекалено бързо. Но тогава го отдадох на факта, че просто много ме иска и се привличаме и затова така се е случило. Сега разбирам, че това просто е маниер - даже с мен е закъсняла. И какво пречи утре да се появи някой друг, който да я привлече и тя да си прави секс успоредно с него, докато е с мен? На ниво разум решението за мен е лесно и просто - насочвам се към друга жена, която е принципна, консервативна, морална и резонира с моите принципи. Там най-вероятно няма да имам тези проблеми, както не съм ги имал и досега. Но ме е яд и искам да спася тази връзка, понеже наистина сме много влюбени, чувствам се добре с нея, живея истински, изживявам много положителни емоции, преоткривам много нови неща, мечтая, планувам, дишам по различен начин. Но всички тези флашбеци на подобни мисли отравят всичко. Никога не съм ревнувал и не съм имал страх, но при нея имам - след седмица е на командировка извън града за 2 дни и отсега ми се въртят различни сюжети в главата - нещо, което ми се случва за първи път. Но няма да се унижа и да се превърна в един от тези умопомрачени мъже, които следят жените си, защото им нямат доверие. И възниква въпросът - нужно ли е да променям някого, който вече е изграден? С какъв успех ще се увенчае това? Не е ли по-добре да се намери такъв, който изначално резонира с мен, въпреки че и при него няма гаранции по кой път ще поеме след 5 години? От трета страна - тези възприятия и проблеми са в моята глава. И като са в нея, начинът да се променят е от МЕН. Объркан съм. С цел да си помогна, опитвам да дам превес на всичките й положителни качества, които са повече от отрицателните и би следвало да ги погълнат. Но засега не се получава.

Здравейте. От няколко месеца съм във връзка с момиче и доскоро бях много щастлив от този факт. Един ден обаче, тя забрави лаптопа си вкъщи. Реших да проверя Фейсбука й, защото беше забравен отворен. Отворих съобщенията и изчетох всичко за 2 години назад. Втрещих се, разстроих се, сринах се, възмутих се. Ще стане ясно защо. Изграденият образ, който имах за нея за тези 3 месеца беше, че тя е морален, почтен, чист човек, който отстоява своите граници, не одобрява авантюрите, пада си само по сериозните връзки, отвращава се от мимолетните такива, не може да прави секс с някого, ако не го обича, не одобрява неморалното поведение на някои жени и т.н. Отваряйки съобщенията видях, че всичко това е една лъжа. Когато е била без сериозни връзки, се е чукала с някакъв, който е видяла само веднъж в живота си. Правили са секс в колата му на някаква ливада. След това е изпращала свои еротични снимки на свои клиенти от работата, единият от които е почти на 50, а тя е на 25. Но дори това не е най-големият проблем. Открих чатове с нейна приятелка, на която споделя всичко за себе си и живота си. Не видях тя да има критичност към това поведение. На приятелката си е споделила, че е изчукала този в колата брутално и перверзно, с цигара в устата, че е побъркала някакъв чичко, че е възбудила еди кого си. Самият начин, по който двете разговарят на тези теми е лековат, брутален, материален и арогантен. Видях как комуникира и с приятелите си, с които не са имали интимни отношения – не спазва никакви морално-етични граници, казва им, че ги обича, говори им мръсотии и перверзии, държи се за ръка с тях по центъра на града и т.н. Притесни ме тази тенденция. Обича да "чешат" егото й с комплименти, лайкове във Фейсбук, да получава внимание и одобрение. От друга страна, откакто е с мен /няколко месеца/, няма абсолютно никакви индикации за подобно поведение – видях, че са й писали хора, които изобщо не е отразила, т.е няма никакви физически и морално-етични прегрешения към мен засега. Говорих с нея по този въпрос и тя ми каза, че тогава е била объркана, предавана, наранена, убедила се е, че този път, по който тогава е поела, не е за нея, лош е, взела си е уроците и изводите и това дори й било от полза, тъй като така знаела, че никога повече няма да поеме по него. Че това бил нейният начин да се предпази от повторно нараняване, като поддържа неангажиращи отношения. Първо ме излъга, защото твърдеше че е върл противник на всички тези връзки и случвания. И второ – притеснява ме самата тенденция. Ако ти си на 25 години и до момента си изповядвал и следвал подобни принципи, дали тепърва заради една връзка от няколко месеца ще се промениш? Как да имам същото доверие? Това много го разклати. От друга страна наистина виждам, че ме обича, прави всичко за мен, казва, че е намерила любовта на живота си, че това много я е променило, че живее втори живот. Вярвам в това, защото наистина виждам колко много ме обича. Но сега всичко е още ново, интересно. Тя е човек, който бързо се запалва за нещо, но и бързо угасва. Нещата, които ме притесняват са коренните разминавания между повечето неща, за които говори и върши. Давам пример – отвращава се от цигари, а се чука с цигари. Не може да си легне никога с някой, към когото няма чувства и сериозни намерения – правила го е многократно. Никога не би излъгала – ето, излъга за доста неща и т.н. Нямала никой мъж една година преди мен - ето, че е имала много. Приятелката й била също като нея – честен и почтен човек, а си говорят за неморални и нечестни действия. Не видях нейната приятелка по някакъв начин да я спира от пътя, който е поела. В един момент се запитах – аз кого обичам – нея самата, или моя изграден образ за нея? Коя всъщност е тя? Тази, която твърди, или тази, която е? Може ли почти цял живот да си бил един, а само за 3 месеца да станеш друг, под давление на силната любов? Какво значи за нея силна любов? Обича ли ме истински, или просто вижда в мен добра партия и нещо ново, което й е интересно? Аз лично никога не съм изневерявал. Никога не бих легнал с човек, когото почти не познавам и нямам чувства и намерения към него. Никога не бих се подценил така /ако бях жена/. Никога не бих позволил наличието /или по-скоро липсата/ на граници. Никога не бих контактувал по такъв начин. От друга страна, пред мен се държи супер - възпитана, културна, изискана, морална, честна, принципна... В един започнах да се питам какъв човек стои до мен? Как да продължа да имам доверие занапред? Как да приема това за нормално? Как да се отърва от страха, че няма да се случи отново? Аз мисля, че я обичам. От една страна любовта е безусловно приемане на някого, но от друга - може ли да се приеме такова нещо и да имаш доверие на този човек? Ясно е, че нищо в живота не може да се предвиди, но аз съм на път да започна нова връзка с изначално недоверие. Хубаво ми е с нея, привързан съм, много ми липсва когато не сме заедно, уважавам я, бих искал цял живот да съм с нея, изпитвам невероятни емоции и правя страхотен секс, прекарвам си чудесно, но това е нещо, което много ме нарани и не зная дали да продължа тези отношения. Тя казва, че ме разбира, че ще говорим колкото е нужно, предложи ми да ми даде паролата си на Фейсбук и да следя всичко, каза че съжалява, че винаги ще ме успокоява, че вече не иска никой и нищо, защото била намерила любовта си. Всеки имал минало, но важно било настоящето. Ок, но кима ли критичност към това минало? Все пак донякъде и то ни определя като хора, защото съдържа голяма част от нашите избори. Ако един човек е бил крадец 25 години, дали никога повече няма да открадне през живота си? Допреди тази случка нямах никакво съмнение в нея, никаква ревност. Седях и благодарях на Бог всеки ден, че ме е срещнал с такава жена - красива, умна, сродна душа. А какво се оказа? След тази случка имам и проблеми с апетита и съня. Чувствам се апатичен, леко тревожен и потиснат. Не ми се иска да я оставям, но не знам как да продължа напред с това разклатено доверие. Тя казва, че не си струва да губим такава любов заради едно минало. По-важно било настоящето и бъдещето. Как да процедирам?

Попаднах на пост на г-н Орлин Баев, в който той съветва да обичаме работата си. Тъй като не беше посочено как точно да се постигне това, реших да пусна тема тук. В момента имам относително хубава и добре заплатена работа, но не ми харесва като естество на дейност и колектив. Отивам с нежелание и пребиваването там ме потиска и не ме удовлетворява. Как мога да направя така, че да я запазя и да ходя и да я върша с по-голямо желание?

Много добре съзнава, за разлика от теб. Ако беше вникнала в написаното, щеше да уловиш и посланието му. Но вторичните ти ползи от това състояние ти “помагат” да не го направиш. Ако беше разбрала и пробвала написаното, щеше да се убедиш, че не можеш да полудееш, дори искрено да го желаеш, нито пък има някаква реална опасност от това. Но по-лесно е да печелиш внимание, състрадание и бягане от отговорност чрез ирационалните си страхове, отколкото да се заемеш със здрава и ползотворна работа по себе си и да ги преодолееш. Някои хора с лекота биха избрали демобилизацията и дори лудостта, пред поемането на здрава отговорност за изборите в живота си и ефективното си самоосъществяване.

Василена, благодаря! Започнах да чета книгата на Уейн Дайър, която си посочила по-нагоре. Действа ми много добре и започвам да си давам сметка за много процеси и взаимодействия. Само остава да приложа и практическата част. Днес я изчетох половината и се чувствам супер. Можеш ли да ми препоръчаш други подобни книги, посветени на самооценката?

Точно така. В началото на новия контакт, аз се припознавам в Ерос-а. Все едно е писан за мен. Малко след това преминавам във Агапе, което разбирам и споделям напълно и много ми допада, но проблемът там е, че много скоро след това ми омръзва, приемам за даденост, насищам се и губя интерес. Като се замисля повечето връзки са така - в началото обезумяваш и си в Ерос после вече приемаш, разбираш, даваш и получаваш спокойно, преминавайки в Агапе. При мен проблемът е във вкопчването и в получаването на одобрение на всяка цена, както и използването на връзките и флиртовете като начин да се почувствам важен и значим. Другата причина е, че явно не съм си самодостатъчен и се чувствам самотен, когато не съм във фаза на споделена връзка и взаимност. Доколкото разбирам, изходът е в изграждането на стабилна самооценка, при която няма да имам нужда да получавам лично утвърждаване чрез друг и тогава ще дойде и истинската любов, защото ще е безусловна, без условия, очаквания и проекции от моя страна. Въпросът сега е как да заобичам себе си и да изградя тази въпросна самооценка, както и как да се откача от зависимостта от одобрение? Как да дефинирам и да пренаредя местата на онова, което наричам "загуба, провал, победа, успех, приемане, даване, любов". Каква е правилната дефиниция? А как да се справя с това, че когато намеря партньор, който ме обича и уважава /дори да не ми омръзне и да съм ОК/, се сривам ако той ме напусне или избере друг вместо мен, тъй като ми е много хубаво като сме заедно и всичко е ОК, но се появява страхът това да не приключи и аз отново да се почувствам самотен и непълноценен. Аз знам, че нейното тръгване не отнема от моята стойност като човек и личност. Продължавам да работя, да съм полезен и всичко да ми е ОК. Но се чувствам празен и самотен, защото нещо, което е било супер и ми е носило много положителни емоции, вече го няма.

Благодаря, Диана, право в десятката. Ако стремежът ми към одобрение, който взаимодейства и с ниската ми самооценка, бъде променен и бъде поработено върху него, значи ли, че всички игри и страхове ще отпаднат и че тогава тази зависимост ще изчезне? Малко ми е странно, защото нали магията на любовта е именно в това, че тогава губиш рационално обяснение на различните причини, че ти завъртява главата, че искаш да си взаимен с човека и да сте постоянно заедно и че не можеш да аргументираш действията и постъпките си, защото си влюбен и обичаш? Ако това изчезне, къде отива тръпката? Защото нали като изчезне стремежът към одобрение, тогава изчезва и тази тръпка и самото предизвикателство да завоюваш, да има битка за одобрение от другия и да се чувстваш щастлив от това, което се случва? Тогава няма ли всичко да се сведе до ниво "разум" и "рационализъм" и къде ще отиде предизвикателството? И още нещо - ако вече нямам нужда от тази тръпка и предизвикателство и съм си самодостатъчен, няма ли опасност тогава изобщо да нямам нужда от жени?

Напълно съм съгласен и започвам все повече да мисля по въпроса, защото явно този сценарий ще се повтаря постоянно. Проблемът е, че когато говорим за всички тези неща с близки и приятели, когато чета материали на терапевти, а и дори когато мисля сам по тях, аз много добре осъзнавам "язвите" си - самоподценяване, обвързване на вътрешното чувство за щастие и пълноценност с резултата от външните любовни връзки и хора, недостатъчна способност за себезаявяване, утвърждаване и отстояване, поради скрити под нея страхове от провал, изоставяне и отхвърляне и т.н. Осъзнавам всичко това и все си обещавам, че следващия път няма да го допусна, но когато "любовта" ми завърти главата сякаш забравям всичко. То нали затова е любов - защото няма разумно и рационално обяснение и защото ти "взема ума" преди да си си дал сметка какво и защо се случва. Т.е в спокойно, а не в бурно море, всичко е наред и осъзнато. Дойде ли бурята и разлюлее ли се лодката обаче, сякаш всичко научено изчезва, а преобръщането и потъването на лодката е на косъм разстояние.

Благодаря за съвета. В момета ме измъчва влечение към човек, който не ме цени и уважава и няма взаимност в отношенията и намеренията ни, но въпреки това не мога да престана да съм активен спрямо него и да правя обречени и невъзможни опити, което не ми се отразява добре, но не мога и да спра. Опитвам се да пусна контрола, да не правя нищо /макар че тогава и не получавам нищо и си стоя сам/, но ми е много трудно.

Здравейте. Аз съм мъж на 30 години. Поводът да пиша е проявата на сериозен и хроничен проблем в един от важните аспекти в живота ми, а именно - любовта, където жъна огромни неуспехи, които ме разстройват и демобилизират, поради които реших да потърся помощ от вас. Имал съм различни връзки зад гърба си - както успешни, така и неуспешни, както повечето от вас. В момента се опитвам да създам нова такава, но постоянно удрям на камък. Тъй като обичам да анализирам ситуациите и често водя вътрешен дебат със себе си, все по-често достигам до извода, че е възможно аз самият, може би напълно несъзнателно, да саботирам връзките и те да не могат да се случат. Какво имам предвид? Срещам ново момиче, което харесвам и решавам да опитам нещо повече от приятелство с нея. Аз съм културен, възпитан и съобразителен човек и подхождам много деликатно. Внимавам да не се натрапвам и да не досаждам. След започването на комуникацията, започват и проблемите. В единият случай, ако се почувствам отхвърлен от жената, се демобилизирам, става ми тъжно и се опитвам да се успокоя с факта, че не можем да се харесаме на всеки, не е и нужно това да се случва, и че ще е най-добре да се пренасоча към друга партньорка. Това обаче не ми върши работа, понеже отхвърлянето ме мотивира още повече и аз искам да бъда точно с тази жена, която съм набелязал, а не с някакъв неин аналог, заместител, или друга. В крайна сметка, след продължително отхвърляне, накрая се примирявам и я оставям, но отново с цената на негативни за мен емоции. Във втория случай, ако усетя някаква взаимност, направо полудявам от щастие. Започвам да се чувствам все едно никога не съм виждал жена и че всичко трябва да се случи бързо и на всяка цена. Не мога да спя от положителни емоции и вълнение, чувствам се прекрасно, слънцето свети по-ярко и небето е по-синьо. Едвам си намирам място. В хода на цялото това вълнение започвам да обсебвам партньорката, да й звъня почти постоянно, да се интересувам какво се случва, да искам почти всичко да правим заедно и да споделяме, да знам всичко, да сме постоянно заедно и т.н. Очаквам същото и от жената насреща, понеже обичам нещата да са взаимни, а не единият да влачи другия на гърба. Всичко това навярно притиска партньорката и изходите са два - или тя абдикира и всичко свършва, или продължава, но с цената на моята демобилизация, защото нещата не се случват както искам. Не че не съм склонен на компромиси, но тук се проявява страхът ми да не би ако не съм достатъчно упорит и целеустремен, тя да ме зареже и остави. Имал съм и такива случаи - ако не съм настоятелен, тя ме приема за несериозен или пък я губя, защото по това време се е "активирал" някой по-настоятелен мой конкурент. В третия случай - ако всичко върви наред и ако тя не приема моята активност като прекаляване, се чувствам супер щастлив, едвам спя от радост и всичко е наред. Има обаче и четвърти случай - обикновено след няколко седмици се "изморявам", цялата ми мотивация и невъзможност да седя на едно място от кеф се изпаряват, често я приемам като даденост и всичко угасва. Анализирайки това, което ми се случва, и четейки сходни материали по темата в нета, както и статията на Орлин Баев за „Болното свързване“, достигам до следните изводи, които пораждат и някои въпроси: 1. Изпитвам страх от отхвърляне, който намира израз в това, че се наранявам и демобилизирам когато няма насрещен отговор на моите любовни усилия, както и когато усещам, че ще загубя жената отсреща 2. Изпитвам страх от изоставяне – „рухването ми“, когато жената ме изостави се дължи на това, че в момента на отхвърлянето се чувствам сам, неоценен, наранен и отблъснат 3. Проявявам зависимо поведение – съвсем категорично чувствам и отчитам, че това как ще се чувствам аз и като какъв ще възприемам живота и деня си зависи от това дали изпитвам споделена любов, дали съм във връзка, дали тази връзка е взаимна и ползотворна по моите критерии, дали ми е хубаво с човека и т.н. Когато си замине той, заминават си и хубавите ми чувства. Зависим съм и по отношение на това дали другият е предпочел да ми се обади или вместо това да изпие кафе с приятелки, без моето участие. Искам да сме постоянно заедно и да ни е хубаво 4. Изпитвам чувство на вина, когато поредният ми опит за връзка и взаимност бъде провален и се окаже неуспешен 5. Поставям знак за равенство между моята самооценка и успеха ми в сериозните/несериозните връзки, както и между интереса и отношението на жените към мен и усещането ми за щастие 6. Опитвам се да имам нереалистични очаквания, които се проявяват в опитите ми да дирижирам другия как точно да ме обича – в колко часа, по колко пъти на ден и колко дни, дали да избере да е сам или с мен, дали да влага колкото мен във връзката и т.н. Всичко това е много странно, понеже аз самият имам високо мнение за себе си. Такова е мнението и на повечето околни. Нещо повече – хората, които ме познават по-малко, дори ме смятат за егоистичен и себичен и още по-странно да позволявам да ми се случва всичко това. Това не важи за жените, които ухажвам, защото и по времето на ухажването, както и след това, ги обгрижвам постоянно, държа се добре и определено не мисля само за себе си. Прочетох и да вторичните печалби от дадено поведение, за да мога да си помогна още повече. Два дни мислих по въпроса, но не виждам каква печалба мога да извличам от това поведение, тъй като определено не съм мазохист. Аз просто много се вълнувам, изпитвам много положителни емоции когато нещата се случват и съответно се отчайвам, когато не се. Любовта заема огромна част от живота ни и не виждам лошо да искам да се чувствам обичан и да обичам. Вероятно проблемът е в начина, по който се случва всичко това. Аз самият също обичам себе си и съм щастлив и сам, но изобщо не толкова, колкото когато съм в еуфорията на любовта и свързаните с нея емоции. Опитвал съм и друго – да се държа на ниво и положение, да не досаждам, да съм една идея по-здравословно дистанциран и т.н., но жените явно са свикнали винаги ние да сме водещата страна и при това положение изобщо не получавам развитие на диалога и/или връзката и нещата отново приключват, което формира в мен още по-големи страхове. Прилагам и няколко пресни примера, случили се през последния месец. 1. Едно момиче ме добави във Фейсбук. Хареса ми, започнахме да си говорим. Разговорът ми допадаше, аз бях активната страна и водех всичко, което не ми харесваше, тъй като тя не проявяваше почти никаква инициатива. Реших да се отдръпна малко, за да дам възможност за ответна реакция – никакво развитие. Прекъснахме общуването 2. Имам друга позната, с която сме приятели от 3 години. Тя също ме харесва, но винаги е пасивната страна. Отдръпнах се малко, обясних й, че ще се радвам и на активност от нейна страна и че всичко това ми е много приятно и реших да чакам – за съжаление отново напразно. След това се активирах и две години й пишех и звънях всеки ден, но тя постоянно ме отблъскваше, въпреки че в същото време твърдеше, че съм готин, интелигентен, че имаме шанс заедно и т.н. В случая голямата упоритост изобщо не помогна. 3. Понеже, оглеждайки се около мен, забелязвам, че „хубавите ябълки прасетата ги ядат“, нарочно експериментирах да се държа като „боклук“ с някои от жените – отново нямаше добър ефект. Тук не визирам хипотезата на някакво насилие или унижение, а по-скоро на проявата на явен егоизъм. Като обобщение на горното – преди време имах връзка, която продължи две години и се разви по сходен на горния начин. Интересното тук, е че я прекратих аз. И е интересно, защото когато се получиха нещата /в началото/, отново изпитах чувството на летене. Само след 1 месец то угасна, приех жената за даденост, започнах да не изпитвам почти никакво удоволствие и чувства, оглеждах се за други жени, исках да изневеря, започнахме да се караме и накрая аз реших да сложа край на това. Фактологията вече е ясна. Въпросът е КАК да се справя с всичко това? Осъзнавам, че греша и че причините са в мен. Нямам намерение да променям жените и света, а искам да променя себе си. Въпросът е какво да направя, защото не искам да допускам да се чувствам като лодка, която се носи по течението и която е изцяло зависима от това кой ще реши да й обърне внимание. В такива моменти винаги се опитвам да се обърна към себе си и да си припомня, че съм си самодостатъчен и не трябва моите чувства да зависят от това, какво е решила дадена жена да предприеме по отношение на мен. Защото ако утре тя си тръгне, или просто избере друго, аз ще се депресирам отново. Но не ми се получава и не се чувствам така щастлив сам, както когато комуникирам с някоя жена и има взаимност. Освен това ме е страх, че ако си стана напълно самодостатъчен, тогава може би ще загубя интерес, ще спра да съм толкова активен, ще чакам повече те да действат /т.е от умрял писмо/ и това ще доведе до трайното ми оставане сам, защото никога досега не съм имал успех, ако аз не съм бил активен и не съм водил парада. Впечатлението ми е, че жените са свикнали винаги мъжът да е водещият и всеки път, когато не съм бил водещ, съм оставал само зрител. Не мога да се помиря с това, което става – имам добро мнение за себе си, сериозен и реализиран човек съм и ми е добре с мен самия, а в същото време някакви жени и ситуации ме контролират изцяло. Това как се чувствам зависи от външни фактори – от това дали жената „Х“ ми се е обадила, дали жената „У“ ме е отхвърлила, дали жената „З“ ме е изоставила. Дори си припомням един от последните ми горчиви опити – запознах се на живо с момиче, тя ме хареса доста, каза, че съм я накарал да се чувства супер и че ще ми се обади пак и че всичко ще продължи – до ден днешен не съм получил никакъв отговор, което отново ме тласна към „пропастта“ на отчаянието, изпитвайки всички гореописани чувства. Искам да променя това. Моля за съвети и насоки, като изказвам най-сърдечни и искрени благодарности. Знам, че вероятно ме чака доста работа, но пред това, което понасям всеки ден, съм готов да работя колкото е нужно.

Благодаря на всички за полезните насоки. Орлине, от 1 час чета и асимилирам поста ти и много се амбицирах да отговоря на тези въпроси, но наистина се затруднявам. Много те моля за малко помощ или жокер. Мотивацията и любопитството ми се задействаха и искам да си отговоря.

Здравейте. Благодаря ви за бързите, адекватни и полезни мнения, съвети и насоки. Мисля да коментирам някои от тях, тъй като съм частично несъгласен с твърдяното в тях. Орлин, чувството, което се събужда в мен докато траят агресивните нападки на останалите /под формата на клаксони или нервничене/ са: агресия, негодувание, жажда за отмъщение и чувство на неправда, която следва моментално да се парира. В такъв момент обикновено веднага им отвръщам с агресия, подобна на отправената до мен. Отвръщането се изразява в: свирене с клаксона от моя страна, а понякога и отправяне на псувни по техен адрес. Има случаи, в които след като афектът ми отмине, изпитвам чувство на вина заради това че съм ги оскърбил, въпреки че те са ме провокирали първи. Проблемът е че такъв вид поведение не ми е присъщо, но го реализирам под формата на отбранителна и защитна реакция. След това ми е дискомфортно, защото от една страна не искам да се държа така и да се принизявам до тяхното ниво, а от друга - не искам да съм лош с хората. Не съм съгласен обаче с твърдението, че самооценката е в неразривна връзка със случващото се. Мотивът, поради който мисля така е че отношението на другите към мен не определя и в никакъв случай не регулира моята оценка за себе си. Последната не е поставена в зависимост от това дали са ми свирнали с клаксона и дали другите са нервни или не. Въпреки възникващите обстоятелства, аз продължавам да обичам и отстоявам себе си и да съм в синхрон и именно поради това така ревностно пазя и отстоявам правата си. Нараняванията, които се получават не са върху моята самооценка, а върху това че именно защото се оценявам високо и ценя себе си, заслужавам и искам да живея нормално, без простакът "лицето Х" да определя как аз да шофирам. Тревожност също не чувствам. Чувствам дискомфорт и агресия. Страхът напълно отсъства в цялата схема. Не ме е страх от никого и от нищо. Напрежението което чувствам не е облечено в страх, а в яростно съпротивление на опитите друг да ми налага как да живея. Освен това, моят проблем не се състои толкова в невъзможност за понасяне на напрежението, а в желание въобще да не го чувствам и изпитвам. Да не говорим, че в някои ситуации определени шофьори са толкова изнервени, че опцията за физическа конфронтация въобще не изключена. В такива моменти едно изпитване на страх би било напълно обяснимо и нормално, но дори тогава, аз не го изпитвам. Ако някой се държи нервно с мен не се чувствам изоставен, безпомощен и слаб, а даже напротив - чувствам се силен и способен да противодействам на този външен опит за подчинение и принудително играене по чужди правила. Аз не държа отношенията ми с другите да са добри. Държа да не се бъркат в личното ми пространство и да не ми пречат. Т.е аз самият не мисля че има пряка връзка между самооценката ми и настоящият ми проблем с адаптацията в новия град. Отговарям и на въпроса ти как се чувствам, ако другите не се съобразяват с мен - единствените емоции, които чувствам са непреодолимо желание за моментално отвръщане със същата агресия, противодействие на вече отправената агресия и незабавно търсене на възмездие. Ако например съобразно своите критерии преценя, че някой шофьор е толкова афектиран, че е в състояние да слезне от колата и да ме нападне, тогава си премълчавам и не отвръщам на агресията му, защото ще се стигне до сбиване. Но после цял ден ми е кофти че той си е позволил да навлизав личното ми пространство по такъв начин че да ме обижда, да ме накърнява и т.н, а аз съм бил лишен от възможността да му го върна. Т.е аз се обичам и е мога да позволя някой си друг да се държи по такъв начин с мен, поради което заемам нападателна и отбранителна позиция. Ако например и аз го обидя, чувствам някакво възмездие, което води до значително успокоение. Илиана, преместването ми в столицата бе наложено от външен фактор – намирането на работно място по специалността ми. За съжаление, към настоящия момент, все още нямам задоволителен по численост кръг от приятели и познати. Рядко се чувствам самотен, защото се чувствам в синхрон със себе си и дори да не общувам с другите, не ми е голям проблем. В момента живея с приятелката си. Какво точно, касаещо моята особа, би било от значение за конкретния случай, защото мога да разказвам много и да навляза в излишни полемики, които най-вероятно ще бъдат извън предмета на настоящата дискусия. Ще ме улесите значително ако бъдете по-конкретна в молбата си да разкажа нещо повече за себе си. Абсолютно сте права за „насилствено“ наложените промени от вън. Както вече споменах, когато аз самият пожелая, напълно безпроблемо се адаптирам с всичко в столицата. Особеното е че аз се инатя, защото другите хора се опитват да ми го налагат и да определят моята бързина и съответни реакции. Целият бунт е срещу този опит. Промените като цяло не ме плашат, но в известна степен „разбутват“ вече създадения ми комфорт, постигнат при определени обстоятелства. Считам, че в една или друга степен, това е нормално за всеки човек. Никакви по-специални очаквания не съм имал в София. Дойдох с ясната амбиция да работя и да се развивам, както и да живея нормално, както досега. Креми Стоилова – да, уверен съм че всички са започнали така, но при някои тази адаптация вероято може да продължи и с години или изобщо да не настъпи. Имено поради тази причина желая да получа помощ, за да мога по-бързо, адекватно и безпроблемно да се приспособя с ритъма на живот в столицата. Shinning star – категорично отказвам да приема че проблемът ми се корени в насадения манталитет „провинция-София“. Това тврдение е несъстоятелно, защото аз никога не съм робувал на подобен вид дискриминация. Обикновено самите софиянци са твърде чувствителни на тази тема, а не прииждащите в София провинциалисти. Не само че не робувам, но и отхвърлям такъв вид деление. Никога преди това не съм го одобрявал и не съм се ръководил по него, нито пък съм дошъл в София предварително предубеден по отношение на софиянците, хранейки някакви негативни чувства по отношение на тях. Проблемът се прояви впоследствие, когато се докоснах и опознах софийския манталитет, защото за мен селянията не е местожителство, а наистина е манталитет. Казваш приеми града и хората – въпросът е КАК? Точно затова съм в този форум, за да узная отговора на този ключов въпрос с много неизвестни. Някои казват – приеми страха, приеми насилието, приеми случващото се. ОК! КАК? Всичко си има страегия и тактика все пак, както и строго индивидуален подход. Историк – стратегиите, които предлагаш звучат резонно, но аз лично ги тълкувам като бягство от проблема и напрягащите ситуации. А аз целя точно обратното – изправяне срещу тях, приемане с ново и различно отношение и за финал – справяне и правилно асимилиране на последните. Божидар – обикновен провинциален град, както повечето в БГ, тих, спокоен и приятен. В обобщен вариант – повечето препоръчват стратегия, касаеща приемането на създадената ситуация. Действително, това е крайната цел, инструментът, посредстом който проблемът наистина е в състояние да се реши. Но за да бъде постигнато това, следва да се отговори на редица въпроси, първият от които „КАК“?

Здравейте. Поводът, който налага публикуването на настоящата тема е пряко обвързан с проблема, който преживявам в момента, а именно - затруднената ми адаптация след преместването ми в друг, значително по-голям град за живеене, в сравнение с този, от който идвам. Преди около 8 месеца, по стечение на обстоятелствата ми се наложи да се преместя от малък, тих и спокоен провинциален град в столицата. Още първите дни след преместването ми установих, че се дразня изключително много от свръхактивната динамика, забързаният и нервен начин на живот, шумът, агресията при шофирането, незаинтересованото и студено отношение на хората, които са неизменен спътник на живота в столицата. Проблемът ми намира израз в две главни, основни насоки, които поглъщат останалите: 1/ По отношение на шофирането. Шофирам от около 7 години и се считам за добър шофьор. Не мога да се примиря че тук в София не мога да шофирам бавно и спокойно. Макар че карам в ограничението и дори малко над него, останалите участници в движението постоянно ме притискат в бронята, преживявам и забелязвам изблици на агресия като клаксони, присвяткане с фаровете, а в отделни и по-крайни случаи дори закани и ругатни. Знам че ако започна да карам в ритъма, в който обикновено се кара в София, проблем няма да имам, но не мога да допусна заради някой друг или пък някаква група от хора да променям собствения си начин на шофиране. Не мога да приема че друг ще определи как точно да шофирам аз, при положение че карам спазвайки правилата на Закона за движение по пътищата. Категорично отказвам да псувам другите шофьори и да подражавам на просташкия им манталитет, т.е не искам да следвам техния ритъм и да се превръщам в такъв като тях. Аз карам по правилата и не смятам да променям стила си на шофиране. Дотук всичко изглежда наред, но проблемът се корени в това че от една страна не искам да променя вече утвърдения си стил на шофиране и поведение, а от друга - дълбоко преживявам факта, че другите ме ругаят и се опитват да ме накарат да шофирам по техните правила, против моята воля. Това ме потиска, тревожи и измъчва. Пробвах един ден да карам като тях - след това пък бях потиснат от това че един вид те са ме подчинили и съм станал като стадото. От тогава взех решение да карам както си искам и да не им обръщам внимание, но въпреки това ефект няма. Аз си спазвам правилата, те летят, псуват, лепят се на бронята, а аз се натъжавам от това тяхно поведение. Как да се справя? 2/ Относно хората - в малкия град от който идвам хората са изключително спокойни, дружелюбни и позитивно настроени /поне по-голямата част/. Просто манталитетът е такъв. Тук в София хората ми се струват страшно изнервени, враждебни, песимистични. Някои от тях дори са като диви зверове. Не мога да свикна с тази форма на агресия и отношение, нито с многото хора, събрани на едно място. Тук е важно да се наблегне че не се притеснявам от хората, нито ме интересува какво мислят за мен. Просто ме дразнят когато са много и ме бавят и не мога да си купя нещо веднага, а трябва да ги чакам на опашките или пък да се разминавам затруднено с тях. 3/ Във връзка с темперамента ми. Принципно съм по-бавен когато извършвам даден вид дейност - например като зареждам гориво, като се редя на опашка, като си търся пари в портмонето за да плащам. Тези мои черти дългогодишно бяха затвърдени и от факта че живея в малък град и там никой не притиска другия да бърза за каквото и да било. Тук в София, ако малко се забавиш, веднага започват свирепите погледи и скандалите. 4/ По отношение на последствията - заражда се лека форма на омраза спрямо София и жителите й, както и спрямо динамичния начин на живот, воден от последните. Ненавиждам всички, които бързат и се опитват да налагат на другите определен тип поведение. 5/ Желание за напускането й и завръщане в родния град. Постарах се да систематизирам основните си проблеми, свързани с живеенето ми в столицата. Първоначално мислех че ще мога да се справя и сам, но вече почти 8 месеца не успявам. Единственото което постигам е че се измъчвам вътрешно. Забелязвам че всъщност ако реша без проблем мога да се адаптирам към начина на живот в София, но това, което ми пречи е, че не мога да допусна друг да ми го налага, в това число и едно цяло общество. Така например ако аз сам избера да карам бързо, то тогава се адаптирам в трафика без проблем и се чувствам добре от факта че съм успял, но само за момента. Ако сам избера да си извадя парите от портмонето бързо, тогава няма кой да ме изпревари. Т.е аз мога да се нагодя към обстоятелствата, но не искам. До този извод достигнах след задълбочен анализ на случващото се. А причината да не искам най-вероятно е тази, която споменах - не знам дали от инат, напук или по някакви други, дълбоко заложени в психиката ми съображения не мога да се примиря други хора да определят начина ми на живот, включително и това как да шофирам и дали да бързам. Тъй като много обичам себе си и отдавна съм самовлюбен, може би това ми пречи да допусна друг да дава насоки по отношение бързината на моите действия. Аз съм си аз, с моите присъщи характерови, личностни и темпераментни особености и не ме интересува на кого в трафика или на опашката преча. Именно поради това преживявам по-дълбоко вулгарното отношение на другите, защото си позволяват да нагрубяват моята личност и да се месят в личното ми пространство. Но пък от друга страна искам да се приспособя към живота в столицата и да не се дразня. Хем да съм в синхрон със себе си и да се променя доброволно, хем да не се измъчвам че съм го направил и да не ми го налагат другите. Бързам да уточня че темата ми няма дискриминационен характер, не искам да заражда спорове от рода на "Провинция-София", нито да обиди жителите на София. Целта на публикуването й е коренно различна от гореизброените основания и е свързана с решаването на личен психологически проблем, насоки за разрешаването на който се надявам да намеря от консултантите на форума.