Kolibri

Благодаря предварително Лек ден на всички

опа, май го изпратих без да съм го довършила, та зависи от генетиката на родителя или по-скоро от начина на жиеот, който ще претърпи едно дете, от възпитанието и де да знам? Дано да сте ме разбрали, че доста се оплетох в стремежа си да бъда ясна и разбрана )) Поздрави на всички ))

Здравейте отново Аз си направих списък с начини как да се справим със стреса. Избрах 10 и ще се опитам да ги спазвам стриктно. Като за начало преди 4 дни реших, че спирам кафето и вече четвърти ден се опитвам с безкофеиново или само едно разтворимо кафе сутрин. Алкохол не пия ниакакъв от година може би, цигари също не пуша. С изключение на деня, преди този, в който се осмелих и споделих първия си пост тук (тогава изпих 1/4 ривотрил от 0,5мг), не съм пила хапчета от повече от месец или може би два, незная точно. Искрено се надявам да се справям занапред в същия дух, тъй като се чувстам сравнително добре...продължава отвреме навреме да се прокрадва някоя гадна мисъл или по-скоро страх, но сякаш не успявам да се вглъбя в нея. Досега не съм имала ритуал, който да ме успокоява и да правя в такива моменти. То тя светва като лампичка (страшната мисъл) и след това започват изцяло симптомите на ПА, според мен - разтреперване, сърцебиене, изпотяване, желание да избягам от мястото, където съм. Както и да е, искрено се надявам да си стъпим на караката със съпруга ми, да си намеря работа съвсем скоро и да започна терапия със специалист, защото искам да се науча как да се справям със себе си, преди да тръгна да отглеждам дете, или поне така ми се иска. Имам един въпрос, към Вас и той е следният, казвате че най-вероятно един от родителите е по-невротичен и това може да е причината. Моите родители са много спокойни хора, изключително уравновесени, или поне това са показали на нас със сестра ми, т.е. и да са изживявали кризи, ние не сме го усещали. Та идеята ми е, а възможно ли е, тъй като аз съм малкото дете,аз съм безкрайно близка с тях и съм много привързана, продължавам да си ходя почти всяка събота и неделя да ги виждам, аз съм била винаги бебето на мама и на тате, винаги са ме гледали, издържали и реално не се е налагало да се справям с нищо сериозно сама, възможно ли е всичките ми проблеми да са в следствие на "шока" преди 5 години, когато станах студентка и един вид се разделих с тях. И по-скоро това не е въпроса ми, а подготовка към него, след като аз съм такава - невротична ли да го нарека, незная, но моите деца живот и здраве, ще страдат ли от това, ще бъдат ли обременени един вид генетично, или то по-скоро зависи от на

Здравейте! Аз съм на 24 години, от Благоевград съм, но живея в София. Много трудно се реших да напиша този ми пост или иначе един откровен зов за помощ. Моя проблем старита през 2007 година, когато бях пъри курс студентка в София. Един ден докато си седях вкъщи изведнъж ми прилоша, имах чувството, че ще припадна и се изплаших много. Изплаших се толкова, че се обадих на мама защото си мислех, че ако ми се случи нещо и припадна, никой няма да знае и ще си остана самичка в апартамента без никой да разбере. Обадих се на мама и я държах на телефона близо час, докато не дойде една приятелка, за да не съм сама. Както и да е, този ден мина, но след случката се чувствах странно, сякаш света беше друг, сякаш цялото ми усещане за картина беше друго. На другия ден след университета при мисълта, че ще се прибера и ще съм сама изпаднах в ужас и се обадих на баща ми да ме вземе. Веднага си отидохме в Благоевград и при личната лекарка. Тя каза, че трябва да говоря с психолог. Даде ни някакъв номер и си тръгнахме. Ден, два отказвах да отида, но постоянно плачех, това не бях аз. Аз съм много весел човек, много се смея, закачам, шегувам. Много съм галиьовна, много любвеобилна....или поне бях. След два дни рев, все пак отидохме на прихиатър. Влязох и разговора не беше много дълъг, даже не си спомням какво толкова си говорихме. Спомням си, че ми изписа да пия Еглонил, Серопрам и Ривотрил. Еглонила го спрях много бързо, тъй като ми се появи секрет в гърдите. Продължих на Серопрам и Ривотрил. След около два месеца бях като нова и съответно постепенно спрях хапчетата. Отново бях аз –лъчезарна, усмихната, безгрижна. Това продължи близо година и декември месец 2008 отново получих криза-отново страх,че ще припадна и т.н. Опитах се да се успокоя няколко дни, но се измъчвах много и пак отидох при психиатъра в Благоевград. Разговор отново нямаше кой знае колко дълъг, само лечението се опитахме да проведем с Неолаксан (или нещо подобно), но връщайки се сама отново в София, изпитвах постояннен страх да остана сама, да не ми се случи нещо и даже не изчаках и две седмици и сменихме Неолаксана отново с Ривотрил. Този път нямаше и месец и отново бях като нова. Отново постепенно спрях ривотрила и Д-рът ми каза да попия Симпатил известно време. Не след дълго и Симпатила го спрях, защото бях супер. След известно време, както се и очакваше се появи нова криза, която опитах да преборя само с това да не стоя сама, да не ходя сама късно вечер някъде и с помощта на малко Симпатил се измъкнах много бързо, отново. През цялото това време (т.е. три години) човекът, с когото се опитвах да споделям мъката си беше майка ми. Сестра ми (с която живеех по това време) никога не ме разбира напълно и веднага започва с шегите : ти си луда, ахахаха и подобни шеги. Приятелят ми тогава, не прие радушно, че ще пия антидепресанти, но не сме говорили повторно на тази тема, след като започнах лечение – с него не съм споделяла никога как се чувствам в кризите си. Последната криза, която надвих така да се каже със Симпатила и компания около мен, един единствен път изпитах странно чувство на страх, поглеждайки една ножица, но то отмина, аз го забравих и това беше всичко. И така 2010 година се разделих с приятеля си, с когото живеехме заедно със сестра ми. Разделихме се много тежко – той беше първият ми мъж, първата ми любов, имахме връзка около 5 години, но той много пиеше, употребяваше наркотици – или така наречените леки наркотици (трева и амфетамини) и бавно, но сигурно се отдалечавах от него, защото напиеше ли се ставаше заядлив, гаден, заключвал ме е, чупил е прозорци и прочее. Разделихме се и аз много плаках, много страдах, защото много го обичах, но всъщото време се влюбвах в друг мъж, но ме беше страх и срам да призная, за да не би да изляза лош човек. Бившият ми приятел не прие добре раздялата, заплашваше ме постоянно със самоубийство, че ще се хвърли, отрови и т.н. После ми каза, че е платил да убият и разкъсат на парчета, мъжа, в който се влюбвах, след това лъжеше, че умира от цироза и общо взето аз си по-пострадах близо половин година. След това започнах връзка, с втория мъж, който вече споменах, който за мое щастие от 3 месеца е мой съпруг, и приказаката започна. Бях се справила с всичко без кризи, без хапчета, без крайни мерки, бях влюбена...понякога плачех от щастие даже. Един ден 2011 година зимата, бях със сестра ми и мъжа и, и ни удари кола отзад. Леко, нищо сериозно, но аз си ударих главата-не много, но достатъчно че да ме приболва няколко дни. След 4-5 дена някак си успях много силно да си ударя главата във една врата, тичайки да изляза и след още два дни моето „любимо усещане” се завърна. Тогава не разбирах защо, та аз съм щастлива, обичана, мъжът до мен е супер. Пратиха ме на неврохирург за главата и слава Богу ми се измсмяха, че съм отишла даже след като нямам гадене и повръщане дори. Но на мен не ми минаваше – главата ме болеше много, неможех да спя въобще, нямах апетит, слабеех и ужастното подтискащо чувство не ме оставяше. Опитах да се преборя отново със Симпатил, но не стигнах далеч. Пак отидох при същия психиатър в Благоевград, защото бях много доволна как за месец влизам пак в кондиция, но този път не стана. Започнах да пия Уропрам и Ривотрил, но нищо не ставаше. Чувствах се ужасно, не казвах на никой, защото си мислех, че вече съм достатъчно голяма за да разтройвам майка си, не казвах на приятеля си, защото ме беше страх да не ме сметне за луда. Ривотрила и Уропрама не помогнаха и след 3 месеца прием, спрях Ривотрила. Живеех си с неприятното усещане за нещо гадно, с понякога ужасното чувство, че нещата не са много реални и само стисках зъби. Един ден, няма никога да го забравя, отидохме на кино със сестра ми и аз в киното отново получих нещо като пристъп на паника, но не споделих с нея. Както винаги започнах да го анализирам, да мисля откъде, защо и т.н. и изведнъж в главата ми се заби мисълта, че мога да полудея и да нараня сестра си. От тази мисъл направо откачих, не ми стигаше въздух, седях в киносалона и си мислех, че съм най-ужасният човек. Пишейки го сега, за първи път го казвам на някого и отново избухвам в плач. Не казах на никого, как да кажеш на близките си, че те е хванало страх, че ще убиеш сестра си. Пак отидох при лекаря и пак започнахме с Ривотрила и Уропрама, но и Халоперидол като добавка. Подобрение имах, но не бях аз на 100 %. Имах си своите мисли, притеснявах се видя ли нож, ножица или нещо остро. Вече не бях аз, край, яз се мислех за опасна за семейството си. Ами сега? Сега накъде? Хората, за които знам, че съм готова да умра, които обичам толкова силно, сега трябва да пазя от себе си, как? Започнах да избягвам да съм близо до тях, вече не се гушках в мама така, какато толкова много обичах, беше ме страх да оставам сама с кака ми, защото може би съм опасна за нея. Но не им казах нищо, изживявах ужаса и се страхувах да споделя с когото и да било. Психиатърката ми каза, че са нормални притеснения за състоянието ми, но Халопиридола ще ги спре тези мисли. Да, ама не – отново се появи секрет в гърдите ми и го спрях. Ривотрила не ми помагаше и спрях и него. Останах на Уропрам и малко по-малко започнах да се стягам сякаш. Мислите отшумяваха, страха ставаше по-малък. След това приятеля ми ми предложи брак. Преди три месеца се оженихме. Всичко беше хубаво, но изведнъж пак ме връхлетя ужасното чувство на паника. Отново започнах да пия Ривотрил и Уропрам, събрах сили и му казах, че пия хапчета. Той не ме разбра, той изпадна в ужас, защото обвини себе си, после ме обвини, че съм слаба, че се лигавя. Не му казах за страховете си, не му казах, че ме е страх, че ще откача и ще ги нараня. Как да му кажа, та нали го обожавам, как да го отблъсна? Кой нормален човек, ще каже няма проблем мило, ще го преудолеем...той ще ме сметне за луда, а аз незнам дали всъщност не съм...Плашех се и един ден реших да поровя в интернет. Това беше първото ми четене на подобни теми, защото при първите ми кризи психиатъра ми каза в никакъв случай да не чета глупостите в инетернет и аз никога не съм го правила. Но вече не издържах. Порових, прочетох, видях че има много хора със сходни оплаквания. Видях, че Когнитивно-поведенческата терапия е подходяща за подобен случай (поне така разбрах де). Съжалих стократно, че не съм се поинтересовала преди, да видя, че няма нищо страшно да имаш паник атаки, че те нищо немогат да ти сторят. Звучи глупаво, но сега бих дала всичко да се върнат атаките, но тези натрапчиви мисли никога да не прекосяват мозъка ми. Оттогава не съм ходила при психиатъра в Благоевград...не искам да пия хапчета вече. Сега искам да съм съпруга, добра дъщеря, искам да бъда майка, а ме е страх...незнам дали заслужавам да бъда майка, щом такива страхове минават през главата ми. Това ме убива...Някак си бях успяла за се стегна преди допреди седмица. От месец не пия нито ривотрил, нито уропрам. Усещах отново чувството на щастие, исках да се изчистя, за да мога да си направим детенце с мъжа ми. Започнах пак да се радвам много на мама и татко и кака, така както преди – да ги гушкам, да ги целувам, да се лигавя от сърце, защото аз съм такава -тотален олигофрен и дебил с вечна усмивка. Исках много да си запиша час при психотерапевт, да приложа когнитивно-поведенческа терапия, да се науча как да се справям...искам аз да контролирам живота си...Проблема е, че аз завършвам магистратура и нямам работа. Не съм работила досега, баща ми ми даваше месечни. Сега съм омъжена и нещата са различни, сега си търся работа от месец. Мъжа ми и той остана без работа. Нямаме пари и аз немога да му кажа дай ми 500 лева за терапия, при положение, че той самия не вярва в това май. Изпитвам вина, че не работя, а немога да си намеря работа, което ме убива. За капак преди 4-5 дни ужасното чувство се върна, на моменти пак изпитвам ужас, че нещо ще се случи, после започвам да го мисля и почвам да се притеснявам, че ще полудея, а полудея ли мога да нараня хората, които обичам. Затова ви моля за помощ. Кажете ми как да се справям, докато не стъпим на краката си и не намеря средства да си позволя терапия. Отделно кажете ми, опасна ли съм наистина за близките си? Ако някой ми каже, че съм реална опасност за тях, мисля си, че ще се гръмна, или ще се предам в лудница или затвор. Толкова много обичам семейството си, мъжа си, толкова много искам да имам бебенце, а се чувствам недостойна и ме е страх. Моля ви помогнете ми. В интернет като лекари, които отговарят на изпадналите в беди, видях само вашите имена д-р Първанов и д-р Баев. Моля ви, изкажете някакво мнение. Кажете ми също в София ли практикувате и ако не е нахално колко е цената на един сеанс? Благодаря Ви предварително, съжалявам за изключително дългото ми писание, но това е първият път, в който пиша или индиректно говоря за тези неща. Благодаря Ви отново за търпението и вниманието. Дай Боже и моите хубави дни да предстоят, все пак съм млада булка, която тепръва иска един нормален живот.