sadlife

Каквото искате това мислете. Омръзна ми да обяснявам подробно как се чувствам и какво ми е положението ,и пак да не съм разбран. Нямам намерение и да отговарям повече на каквито и да било въпроси. П.П. И ако някога съм отхвърлил аз някого от живота си, както се изрази, то това е било Защото този човек ми е причинявал само болка.. А не щото видиш ли така ми кефнало!

Sensual, Поствам тук отговорите на въпросите които си ми задал под 64-ти коментар. Дано бъдат полезни, за изводите които евентуално искаш да си направиш.. Sadlife Искам да те попитам няколко неща: 1. Като изключим писането по форуми и вестници, опитвал ли си някакво лечение до сега? Ходил ли си при личния си лекар? Споделял ли си с него, че се чувстваш зле и имаш проблеми? Правили ли са ти изследвания, напр. на щитовидната жлеза? Получавал ли си направление за психиатър? Имаш ли поставена диагноза, като изключим тази, която ти е казал психолога като си бил малък? Кой те заведе при този психолог? – Не съм опитвал лечение, и не съм споделял с личния си лекар че се чувствам зле и че имам проблеми. И то не за друго а първо защото поради срамът, страхът и социофобията аз няма как да се реша да ида до лекар, че да споделям с него каквото и да било. Освен това имам заложен страх от игли, лекари и т.н. На щитовидната жлеза няма да е лошо да ми се направят изследвания но нали се сещаш че всичкото това е пари и средства? Получавал съм направление за психиатър още преди години. Единствената ми поставена диагноза беше тази когато бях втори клас, и тогава майка ми и баща ми ме заведоха при този психолог, тъй като баща ми правеше истерии, че съм бил ненормален понеже съм се държал странно. Ами как няма се държа странно като само минути преди това ме е пребил просто ей така, и се е държал нечовешки с майка ми. 2. Какво е отношението на родителите ти към твоите проблеми? Проявявали ли са загриженост за състоянието ти? Предполагам, че след като са те завели на операция за сваляне на тестиса, значи не си бил тотално занемарен и пренебрегнат. Какво стана, когато спря да учиш, след 8-ми клас? Как реагираха родителите ти на отказа ти да продължиш образованието си? Какво прави през времето, в което не ходеше на училище? –) Отношението на родителите ми в момента, към моите проблеми е почти безразлично. Та те са толкова заети с грижи и капризи около брат ми, аз съм си на заден план и съм си затворен в стаята си, и си умирам бавно, това е. Единственият човек проявяващ някаква загриженост за състоянието ми, това е моята баба която винаги ще обичам и ще съм и благодарен. Тя редовно казва – "не виждате ли че това момче е зле, той умира в нея стая, отслабва, не се храни, не спи".. даже понекога тя (баба ми), с каквото може ми помага, смисъл такъв, тя е възрастен човек с една мизерна пенсийка, плюс това си има и пиян син на главата, кво може тя да промени? Ама помага ми смисъл такъв че ме разбира, носи ми храна, макар и да не ям през повечето случаи и така. Майка ми на моменти е казвала "Ти не отиваш на добре", но само до там... без нищо повече да се направи. Относно операцията за тестиса.. Заведоха ме пак по настояване на тъпият ми баща който вдигна куп скандали, да ме оперират щото само това било шанса да напълнея и да се развивам, заседналият тестис ми пречел на развитието за това съм бил толкова хилав... точно така се изрази той... И какво се оказа, след операцията, после като минаха месеци аз пак си бях същия даже повече отслабнах а не се уголемявах! Даже и шока от тази операция ме срази съвсем. Какво стана когато спрях да уча ли? Затворих се нас и напълно се отделих от света. То не че като учех бях много внедрен в неква среда но... Родителите ми ми вдигнаха скандал ,баща ми дойде и ме преби, завлече ме насила в селото на неговите там рода, записаха ме там да продължа обучението си. Но там не искарах дълго защото като нов ученик бях взет под подбив и на сичкото отгоре родителите на баща ми които никога не са криели презрението си спрямо майка ми, не спряха секи ден да я хулят пред мен... накрая не издържах и се върнах на стоп, гладен,жаден... пак отново при майка ми. Нямах др избор. От там пак кавги, разпри... най сетне баща ми се отрече от мене, не го интересувало кво става с мене... ама живота ми вече беше унищожен. А през времето в което не ходех на училище стоях като затворник, ежедневието ми минаваше в драскане из дневници и слушане на едно счупено радио колкото да не превърта съвсем. На мен почти до 18 години ми се забраняваше да излизам дори до магазин... редовно ми се казваше – ти да не искаш да ставаш уличник, улицата не учи на добро, и ей там като излезеш има събрани банда хулигани които като нищо ще те пребият. И така израстнах плах, и неокопитен... пълна скръб. Умно дете що годе, ама без образование и развитие. И слушах секи ден кавгите на нашите естествено. 3. Там, където живееш, имаш ли собствена стая? Къде прекарваш времето си? Общуваш ли със семейството си, или стоиш изолиран и не комуникираш с никого. Участваш ли по някакъв начин в домакинската работа - пазаруване, готвене, чистене? С какво се храниш? Как преминават дните ти? По цял ден пред компютъра ли стоиш? Какво правиш сутрин, обед и вечер? Излизаш ли навън, извън къщата? – Да, тук където живея имам собствена стая, малка и занемарена общо взето. Прекарвам времето си по цял ден в тази стая, няколко часа пред компа, няколко часа спя, и то толкова и сън нямам защото сънувам кошмари. От дъжд на вятър , поне веднъж седмично излизам да се поразтъпча но излизайки на вън като видя идиотизираното общество и нападките срещу мене се връщам още по съсипан. Почти не общувам със семейството си, изолиран съм , даже не сядам на масата с тях. В домакинската работа, като има нещо да им помагам, при разместване на мебели, почистване и т.н. винаги се впускам... но през повечето случаи немам пряко желание да правя каквото и да било. Храня се предимно със сандвичи, рядко ще ме видиш да ям манджа или месо... то има моменти в които в нас яденето е дефицит. Дните ми преминават отшелнически, пред компютъра... на самотното легло, с болки и т.н. НЕ стоя по цял ден пред компа но да кажем през повечето време... то няма какво др да се прави. Сутрин обед и вечер правя едно и също, за мен няма ден, обед, вечер... всичко е сиво. Както подчертах по горе, излизам понекога но това е рядко, тук в този град желанието ми да излизам се унищожава все повече. Имай предвид, че болките по тялото, умората, липсата на енергия и задъхването ти може да се дължат изцяло на това, че си стоиш у вас, не правиш нищо и си обездвижен. Колкото по-малко неща прави човек, толкова по-малко енергия има, и толкова по-изморен и летаргичен се чувства. Мой приятел, който от скоро е безработен, а иначе е много здрав и активен човек, ми сподели, че откакто не работи и си седи предимно вкъщи, е започнал да се чувства зле, изморява се много бързо и няма никаква енергия. Започнал е и да не може да спи. За това всеки следобед излиза навън и се разхожда пеша по няколко часа - от къщи пеша до парка, и после обратно пак пеша. Така поддържа някакъв по-добър физически тонус и спи по-добре. И това е човек, който няма депресии, неврози или фобии. Това ти го казвам, за да ти дам пример, че и един абсолютно здрав човек започва да се чувства скапан, уморен и летаргичен когато бездействиа и не се занимава с нищо. Стилът ти на живот и липсата на структура в ежедневието ти със сигурност допринасят за минимум 25% от начина, по който се чувстваш. Мисля, че трябва да започнеш от там. – С това съм съгласен и вероятно си много права..

Аз съм ДЪЛБОКО убеден, че повечето хора просто не разбират каква е ситуацията, през какво съм преминал и продължавам да преминавам. За некои хора (впрочем, за 95 % от хората), аз съм "мрънкач, самосъжаляващ се, боклук" и какъв ли не. Чел съм всякакви подобни квалификации по мой адрес. И не проумявам какво общо имат епитетите ;"мрънкач, самосъжеляващ се" и т.н. с откровеното споделяне на даден проблем и болка ??? Нима е грешно да споделиш какво ти е и да потърсиш нечия подкрепа ?! Ако го премълчаваш и таиш в себе си, не е ли по лошо ? Преди две години, бях жестоко пребит от група идиотизирани хулигани, след което бях в безсъзнание , захвърлен в една шахта. Това беше травма която остави трайни последици в мен. Едва на 14-15 години когато бях, от прекалените проблеми, от супер натискът който получавах, аз се принуждавах и бягах от къщи. По седмица съм скитал по улиците гладен и жаден, и спях по пейки и паркове. А това лято... (ден 11 юли), никога няма да забравя този черен ден. Та предния ден реших просто да си нарамя партакешите и да тръгна на където ми видат очите. Бях твърдо решен, ако трябва да умра по пътищата, но си казах – връщане назад няма. Повече тук няма се върна. Тръгнах на стоп, добрах се до морето.. Цял ден, глад, жажда, обикалях околността... вечерта спах под моста на плажа. Издържах така едва две денонощия, тъй като бях тотално капнал. Нашите се направиха на твърде паникьосани, и започнаха да ми звънят, да разпитват къде съм и какво става. Дълго ми се молиха да се върна, с обещанията че всичко ще бъде наред. И там ми беше грешката, че се върнах. Защото осъзнавах че в другият случай, просто щях да умра от глад и жажда, по улиците. И за капак, като тръгнах в обратната посока да се връщам, по пътя към стопа, изведнъж небето притъмня, заваля пороен дъжд като из ведро. Аз нямаше под какво да се скрия, нито навеси имаше наоколо, нито нищо. Така прогизнах целият, вир вода. Треперех от студ. Викам си, ей този път ако не вдигна температура 40 градуса, значи ще съм истински герой. Така.. оцелях, върнах се. И още на следващия ден нещата продължиха по старите параграфи. Нищо не се оправяше, напротив – ставаше все по тежко, а аз изнемогвах вече душевно. Всичко в мен се късаше. Съжалих милиони пъти задето се върнах. Пристъпих думата си, и пак дойдох в тоя ад. По добре по улиците да бях останал, отколкото да се връщам. Споделям всичко това за да се разбере през какви премеждия съм минал. И на студ, и на глад, и на немотия, и не безпомощност... на всичко това аз съм бил подложен и съм го препатил. А в същото време голяма част от моите набори, не знаят и може би никога няма да разберат какво е да си тормозен, да си уличник без покрив, без обич и топлина, да си гладен, жаден. За тях животът е, пари, разврат и скъпи коли. Били синове и дъщери на еди кой си властен богаташ, и целия им живот вече е мед и масло. Ама те дори за миг не помислят какво е да нямаш нищо... какво е да си беден, стъпкан и унижен. Ако утре стане нещо с техните родители, ще умре и тяхната слава... те не са научени да оцеляват. Логиката която изразих , не означава че се правя на вижте ме кой съм... ни най-малко. Давам като пример всичко това, като подтекста на думите е че, аз съм един страдащ, твърде смачкан човек който от всички злини е изпитал и знае какво е чувството . Но никой не се и трогва от тези неща. Аз по принцип само като чета за някакви трагедии, това ми действа адски негативно и моментално разгръща в мен желание, да помогна на този измъчения човек.. но идва веднага проблемът че нямам възможност. Но ако имах, щях да помагам!! Не за друго, а поради една проста-простичка причина – Защото имам Душа! Ще посоча и един друг пример.. Миналата година, в един летен, слъчев ден, реших да изляза. Имах някакви си 1-2 лева на стотинки, из джобовете си. Исках да ида до близкия маркет, да си взема една биричка, та да глътна за раздушаване. И вървя по улицата, когато ненадейно съзирам на другия край на шосето, точно срещу мене, върви някакво омърлушено просяче. Личеше си че беше бездомник, беше с окъсани зацапани дрехи, и плачеше... Моментално в този момент в мен се отключи инстинктът на съчувствието. Нямаше как да подмина просто така. Такъв вариант практически не съществуваше. Та, доближих се до просячето и го запитах - "Как си? От какво имаш нужда, кажи". То забърса сълзите си с ръка и прошепна с изнемощял глас - "От две денонощия не съм слагал нищо в устата си, много съм гладен". Мигновенно бръкнах из джобовете на дънките си, изкарах всичките 1-2 лева дето ги имах на стотинки, и просто му ги дадох. Казах си така – "Защо аз ще се кефя на чувството да пия бира, докато едно невинно момче без дом, се чуди от къде да си набави трошица хляб". Не можех да постъпа така. Дадох му парите си, поне една закуска да си купи. Не можех да постъпя другояч. То вежливо ми благодари поне 5 пъти. Останах възхитен. Но това не е всичко. Изведнъж в съзнанието ми изникна един въпрос, който ми хрумна просто да го задам на въпросното просяче. Та въпросът ми към него беше" – Хей просяче, ти ако си богат човек с много възможности, какво би направил с парите си?!? След което то без дори за миг да се замисли, се обърна и ми рече тъй..: – Бате, ако имах пари и власт, бих дал по голямата част от спестяванията си, по домовете за сираци, бих ги дарил за болните, и бих внесъл поне частица радост в живота на хората които заслужават да бъдат щастливи. След този негов отговор, аз просто нямах какво повече да добавя. То дефакто каза всичко което беше нужно да се каже. Аз останах възхитен... И мигновенно си зададох на себе си, един въпрос. Как е възможно едно просяче от улицата, което няма нищичко, да е готово да дари всичко което няма, за да направи някого щастлив. ? А точно онези които имат, дето разполагат с къщи, пари, имоти... точно те никога дори не са си и помисляли за подобни жестове. Те винаги са искали още и още да имат, а бедните и изстрадалите, нека да си умират нали.? Ето това е поредния показател, все повече се убеждавам че специално ние българите станахме много лоши хора. Не влизаме в положението на свой събрат, не се подкрепяме, не си помагаме. Станахме завладяни единствено от стремеж към собственото си щастие, но никога не помисляме за другият. И най-голямо доказателство за думите ми е, примерът с нашата история. Когато българите са били единни - България е била силна и могъща държава. Какви бяха българите някога, а какви са днес?! Превърнахме се в това което навремето предците ни не са толерирали и са мразели!! Защо казвам всичко това?! Защото съм убеден че в България има най-малко 100 човека които имат предостатъчно голяма възможност, да помогнат на такива като мен. Но не го правят. Дори да прочетат моето писание, те не биха се и трогнали дори. Нали те са добре? Защо ще помагат на някого когото не познават, защо ще си харчат средствата, като могат да си купят по скъпа кола, или пък по скъп мобилен телефон...? Както споменах, писал съм до приюти, институции, манастири, социални домове. Нали тези учреждения по принцип се водят точно за това.. Приемат хора с проблемна интеграция, с депресивни състояния, настаняват ги временно, докато им помогнат в намирането на среда, работа и т.н. Е, защо тогава никой не се трогна от моята драма, и не ми отговори ?! Чувствам се сам, в собствената си държава, където все повече разбирам че никой за никого не му пука. Жалко, но това е жестоката истина. А ние малките бедни човечета, нека си умираме, и да чакаме ръката дето да ни измъкне от блатото нали? ... С чакането ще си и останеме!

Ами хайде, предложете ми конкретен манастир или еко ферма към които да се обърна ?! Където приемат хора и ще могат да ми помогнат с подслон и реализация.. Дайте конректизация някаква. Дайте гласност на моя случай, разпространете историята ми. Кажете към коя институция или квото и да е, мога да се обърна за да направя първата крачка към промяната... хайде. До сега само се лутаме в някакви напътствия, обърни се към това и това, но няма конректно посочено, това нещо към което да се обърна... вие разбирате ли? НЕ ИСКАМ ДА СТОЯ ТУК , ТОВА Е. Махна ли се веднъж от тук... полека лека ще започна да се оправям, защото вече ще има стимул да го правя. Тази крачка да се направи... но ето. Изписах сайтове, форуми, вестници.. така ли никой не се трогна, да ми каже "-Хей момче ли си куче ли си какво си.. така и така ела бе, ще ти помогна с работа, със спокойна обстановка, ще те изкарам от там".. ето това чакам !! Искам мотиватор който да ме напъства, който да ми повдигне духът. Но от толкова писания, явно няма човечни хора вече в тази държава, и никой дори не ме отразява. Честно казано ако аз бях човек с възможности... поне средни, щях безприкословно да помагам на такива хора като мен. Защото имам чувство и съм състрадателен, не съм от камък. Знам какво е болка, и физическа и душевна. И не е редно когато човек живее в такава ужасия като моята, да не му се обръща внимание. То и на държава вече не и пука май, за нейните граждани...и за това как живеят...

За пореден път облян в сълзи, се моля да издъхна, да умра.. да свърши най накрая туй страдание горчиво–тежко, дето като огън ме изпепели... Писна ми да живея, защо да дишам, за какво, за кого? Всичко изгубих... един слабак съм, един нещастник... чувствам се нищожен пред светът. Боже, вземи душата ми, и прати ме в тъмното, поне там да бъда вечен. ДА не чувствам, да не дишам, и да бродя някъде из други измерения. Защо държиш ме жив на таз земя, защо ?! Да умирам бавно ли? Да загивам ли... Да слушам цинизми, да ставам свидетел на пренебрежение, от собственото си семейство, от всичко живо.. да бъда мачкан, унижаван, пренебрегван ли? За туй ли живея... Или да се тръшкам като безжизнен в самотното легло, държейки се за сърцето и превивайки се от болки? За туй ли боже ме държиш? Да се мъча, да агонизирам, да проклинам своето скапано рождение ли? За какво съм аз на този свят бе? Каква е мойта роля? За нищо не ставам, слаботелесен, неконтактен, неук, болнав,и за капак с крехко сърце дето от най малкото садвам и ми идват мисли за самоубийства, кървища, покой вечен. Кога ще свърши този ад, кой ще ми помогне, кой ще ме спаси... Не искам да живея, искам да умрааааа!

sensual е дал много точен коментар. Съгласен съм.. Ти ми го каза по подходящ начин по който наистина ме накара да се замисля. Няма спор че си на 100 % прав.. Въпросът е само че ми е много трудно... и не издържам. Искам просто да живея, да се развивам, да си имам свой живот. Толкова ли много искам. А как да променя нещата с това скапано телосложение, тази умора и тази клинична депресия в която съм изпаднал. Търсете някакви алтернативи, не мога ли да се обърна към някой сайт нещо, или вестник, агенция? Каквото и да е, само да ми подадат ръка да се измъкна от този кошмар... и да ме насочат за по нататък. Не искам да губя повече време в това страдание и да позволявам то да се закотва все повече в мен... Искам да живея... да бъда НОРМАЛЕН ЧОВЕК...

Кой е казал че не искам да ми се помогне или че търся оправдания? Защо говорите така?! Казах само че докато съм в тази гадна обстановка нещата няма как да се оправят. Относно другия коментар... не, не се нуждая от внимание... Това че съм публикувал историята си в няколко форума говори само по себе си че търся отчаяно някаква помощ. А не че се правя на един какъв си... Писал съм се душевно болният... защото това чувствам. Няма да слагам розовите очила и да се пиша "щастливия" я. Помислете малко... и тогава говорете. Като не искаш искаш да помогнеш на един човек поне не го съди и не сипвай сол в раните му. Ок, вашите гледни точки са това... Според вас аз съм такъв и такъв... добре.. Никой не ви задължава да ми помагате, щом не искате. Аз ще продължавам да търся спасението, доакто го открия!

Какво може да направи човек като мен? Вие ме сравнявате със себе си... мислите че вие като сте се оправили, и при мен ще е така... но не е. Хората са различни, психиките и битието на всеки е различно. Какво да кажа повече... Каква работа да търся? Като виждам че безсилието и социофобията ме смазват ?! Отивам просто така и почвам да работя ли? Ми най много да стана за смях... а точно това най-малко ми трябва в момента. Нали като изчезна от тук... ще ми трябва покрив... на улицата ли ще спя? Нали за началото ще ми трябва някаква подкрепа... То ако беше така секи сам да се оправя, хората немаше да имат приятели и семейства бе. То е близко до акъла. Има моменти в които човек не може сам. ДЕто имаше една дума - сам човек е само за тоалетната. Всеки се нуждае от помощ и някаква подкрепа когато е в трудни моменти!

Явно колкото и да обяснявам как стоят нещата, пак няма да бъда разбран. Какво означава... "не искам да направя нищо".. Мисля че не един път казах че усилията полагани от моя страна ще започнат когато се появи човек който да ми помогне да се измъкна от тук. Това е първата стъпка. След това вече когато имам спокойствието, мога да се съсредоточа върху останалото. Защо не го разберете?! Как очаквате да правя каквито и да било стъпки... след като колкото и да опитвам, само след 5 минути като настане поредната караница, като чуя викове, крясъци и т.н. Като изляза на вън и като усетя пренебрежението на целия заобикалящ ме свят, и това ме съсипва, и ме депресира максимално. Какво мога да работя ли?! Нямам опит в тежка работа, казах го вече по горе, а и попадайки сред много хора се сдухвам, това е. Имам социална фобия и страхова невроза от втори клас. Щом сте психолози значи би трябвало да знаете че тези две неща когато се развият в даден човек, това е нещо страшно... което не може да се промени с един ден... или просто така, казваш и го променяш. Иска се помощ, лечение и т.н. В момента аз съм на дъното на пропастта... Прекалено слаб физически, плюс и психически. Защо не ми вярвате?! Вие мислите ли че е толкова лесно колкото изглежда. Казах по горе, добре предложили ми помощ, ама аз искам да опозная въпросния човек ,да преценя как може да ми помогне. Какво лошо има в това?! Аз си знам възможностите, виждам се. Това че съм преценил че дадено нещо не е за мен и няма да се справя значи е така... все пак никой друг не е в тялото ми освен мене самия... Знаете ли, като по малък съм ходел да копая градини, да цепя дърва за по 10 лева... Ама тогава все още не бях толкова разбит колкото съм сега. А и това са дневни пари... до къде ще ми стигнат?! Аз искам период в който да се успокоя, период в който да се отдам на закаляване на психиката както и тялото. Искам да не живея сред стрес, и малко по малко , да започна да живея като нормален човек. Какви по конкретни обяснения искате повече?! Докато съм сред тази обстановка, желанието ми за живот ще се убива все повече... Ако ще и да мисля положително, и да си пея и т.н. това ще е само прикрита фасада на мрачното ми състояние, но проблемите си остават нерешени , положението си остава все така депресиращо и лошо.

Извинявам се... предходния ми коментар, не се е публикувал целият, тъй като снощи нет връзката ми беше много лоша.. Публикувам го наново. Сори за причиненото неудобство. Знам че не става от три дни... всичко да се промени. Знам също че трябвва време докато всичко се оправи, но това време за оправяне на нещата трябва да е извън целия този хаос в който се намирам. Защото иначе затъвам все повече. А напредък няма! Също така знам че с мислене и каквото и да е, нищо не може да се промени. За това казвам че имам нужда от реална помощ и подкрепа. И нищо не съм отказал... никой до момента не ми е уточнил конкретно каква подкрепа може да ми даде за да кажа аз вече какво ще става. А и никога не знаеш кой стои от другата страна. Искам да опозная малко поне човека който иска да ми помогне и да разбера как точно може да го направи. Това е! Каква сума пари ми трябва ли? И как ще ги използвам? Може би 500-1000 лева, на първо време... и моментално изчезвам от тук... намирам си квартирка може да е 2 стаички (но да е покрив над главата ми.), плащам си наема за неколко месеца за да не стоя на пътя... и започвам вече да разпитвам и да мисля какво мога да предприема за да се установявам лека полека... лечение искам да си назнача... тренировки... просто искам да се променя и да съм далеч от тук, на първо време това ще ми подейства чудесно. Аз даже по горе описах какво точно имам предвид, но явно пак не съм бил разбран. Ето това е помощта която искам... все пак не мога просто така да тръгна... и да нямам и един човек който да знам че ще ми помогне да положа основите.

<p>Знам че не става от три дни... всичко да се промени. Знам също че трябвва време докато всичко се оправи, но това време за оправяне на нещата трябва да е извън целия този хаос в който се намирам. Защото иначе затъвам все повече. А напредък ня%2

Защо си мислите че недоволствам или пък нещо от сорта? Знаете ли какво е да стоиш да се озърташ, и да се чувстваш безсилен? И да си повтарям хубави неща и т.н. какво ще постигна? Ще променя хората тук ли? Някой ще ми позволи да живея ли? Ще се отърся от фобиите си ли? Няма как да стане. Нали пробвах цели 3 дни така... пробвах се да прилагам положително мислене. Да не се поддавам на лошите мисли... но нещата си останаха същите. Ето тая вечер например пак огромен скандал в нас. Всеки крещи, всеки недоволен, и когато ставам свидетел на тези неща аз просто се връщам в изходна позиция. Каквито и съвети да ми давате истината е само че аз трябва да се махна от тук. Доакто съм тук ако ще и на клоун да се правя живота няма да промени. А за да се махна трябват средства, трябва ми рамо, неща които аз нямам. Просто ви обяснявам как стоят нещата... Не знам какво си мислите, но само аз си знам какво е.

Във Варна не съм ходил от сумати и време... нямам възможност просто да отида. Автобусът във Варна спира на много места, предимно автогарата, а може и на полиграфията да се слезе.. зависи от предпочитанието. Иначе, какво друго да кажа.. Не се изъквам от нищо, не знам защо си мислиш така. Хора просто е ужасно да си в това положение, повяргайте ми. Погледнато отстрани може да изглежда като преувелчие или дори каприз... но не е нито едното нито другото. Искам просто някакви алтернативи с които да мога да се разкарам колкото се може по скоро от тук. След това вече съм готов да поема някакви усилия... аз знам че лесни неща няма но знам че докато съм тук... нещата си стоят СТОПИРАНИ, на едно положение, и няма напредък, защото не може да има в тази обстановка. А времето си тече... нервите ми се изострят все повече, проблемите стават все повече, и състоянието ми се влошава. Толкова ли много искам? Просто една ръка, малко помощ, напътствие... за началото само, защото именно то ще е трудно. Пътят който ще трябва да извървя не е никак лек... Но трябва. Ако искам да живея като бял човек. Просто ми помогнете!!

Вие сте по интелигентни и по запознати с нещата, хора. Дайте ми някакви идеи, примерно да се обърна към някаква агенция, за първо време да ме разкарат от тук, да ми окажат някаква помощ... може би. Или пък някакъв начин да изкарам малко пари за да мога като се махна от тук да си платя на първо време някаква квартирка, та да не стоя на улицата както се казва. Преглеждам обяви системно но с болка установявам че повечето или искат образование, или да владееш чужди езици, или пък самата работа е свързана с много хора... Демек, нищо не откривам което да ми даде светлинка в тунела и да кажа .. "Да, това е моето спасение, това ще мога да правя" и т.н. Кажете вие нещо... Някакви идеи, някакви хора към които да се обърна, не знам... не може да няма алтернативи.

Искам да отида някъде на спокойствие... където да се отърся и да забравя за всичко което ми се е случвало. Да мога както се казва и да си събера мислите какво мога да предприема за напред. Защото в момента в съзнанието ми бушува една въртяща се атмосфера, която непкъснато се пренапълва от проблемите, и мислите ми се фокусират около това... "О, в какво тежко положение съм.." И няма как просто да се съсредоточа да помисля за какъвто и да било напредък.. предполагам ме разбирате.. Когато вече имам спокойствието.. вероятно мога да започна промяната със себе си, което ще е много труден път. Не за друго ами просто, за да се отърся от тея страхове и фобии, да си проемня режима на живот, от 55 килограма да се изкача поне на 65... това са все страшно трудни неща. Съзнание не се променя за еди нден, от там и всичко друго става по трудно. След 24 годишна агония.. НЕ знам просто. Вчера разглеждах в нета, обяви, има хора които си търсят човек, да им помага в къщната работа, или да се грижи за животните им, срещу храна, подслон и евентуално заплащане. Доста се зарадвах... то такова нещо ще е най-добре за мен. Да работя на един човек, да нямам шефове над главата си, защото както казах аз сред повече хора тотално се сдухвам, от там сякаш и силите ми свършват. Трудно е. ПРедпочитам уединението, спокойствието, тишината. Но все пак... не съм свикнали не си вярвам какво ще мога да върша. Ако примерно се хвана на нещо такова и установя че не мога да се справя, ил иче човекът евентуално е някакъв измамник... Тогава кфо правим?! Разбирате ли, мислите скапват една след друга съзнанието ми. Самия аз не си вярвам а знам че трябва да съм по уверен, но за да дойде тая увереност, може би ми трябва дълбока промяна, консултации с психолози, или например хора които са усволи тайната на мисълта и съзнанието. Да, но за подобни консултации и занимавки трябват пари, средства, а аз ги нямам. Най-лошото е че колкото повече минава времето усещам как се руша, и се превръщам в една необитаема и горяща развалина. Относно другото, живея във Варненски окръг в малко градче, близо до Варна. Не е лесно определено защото колкото е малко градчето толкова точно са лоши жителите в него. Не смея и пред никого да давам по лично инфо за себе си тъй като човек никога не знае какъв е човекът отсреща. В днешно време да намериш истинска ръка за която да се хванеш и да те дръпне от блатото, е все едно да дириш игла в купа сено. Много от хората ми казват - "спри да се оплакваш" , и не ме разбират. Вероятно са прави.. може и споделянето на проблемите ми да звучи като 'оплакване' както го описват... но дори и да е такова... Когато си зле и си затънал, когато ти самия чувстваш вътрешно че не си добре... нима някой има право да ти отнеме правото, поне да изкажеш това което преживяваш?! Съжалявам за дългия коментар, и ви благодаря за проявеното търпение и разбиране.