Деанна

Това ми допада. Години наред бях несигурна, все търсех ръководството и оценката на някой авторитет. Хора, които искат да те научат да вървиш по техния път винаги ще се намерят, но наученото често отдалечава от индивидуалния път на човека. Не исках да разбера това. Когато се намери, човек който ме учеше без да ми натрапва свои решения, ми беше криво. Аз просто исках по-лесното, да ми каже какво да направя. Не разбирах защо не иска. Защо ме кара сама да решавам, макар с риск да сгреша. Сега знам защо, искал е да вървя по своя път. От този човек научих най-много в сравнение с останалите години лутане, но през което е трябвало да мина. Имах чувството, че той ме е върнал у дома. А то наистина се е случило, аз се завърнах към себе си. Та по това вече разбирам кои източници на познание и себе познание са полезни за мен - по усещането за нещо близко, все едно вървя към дома.

Аз се опознавам непрекъснато и чрез всичко. Дори понякога си мисля, че съм едно егоистично същество, което каквото и да прави винаги се оглежда като огледало във всичко. Всъщност не мисля, че е нещо лошо да се опознавам чрез всичко. Мисля, че това е просто едно състояние на будност. Ако аз всеки ден минавайки покрай един камък не го забелязвам, или забелязвайки го не виждам в него нищо повече от един камък, в мен няма да има никакво развитие. Ако човек се научи да се вглежда, непрекъснато ще научава нови неща и най-вече нови неща за себе си. Защото светът е това, което ние възприемаме за него. Ето един пример: Мислех си, че не обичам спорта. Мислех го за най-скучното нещо на света. Но, се случи така, че ми се наложи да се занимавам с теми свързани със спорта. Започнах да се интересувам да следя, да се вглеждам и видях, че не е толкова скучно. Всъщност дори ми се до спортува. Но поне по здравословни причини това е невъзможно разбрах, защо не харесвам спорта: Защото завиждам на другите, че се забавляват с него. Беше шокиращо откритие - бих играла любимите си спортове с най-голямо удоволствие и дори бих опитала и такива, в които не бих се заглеждала. Но това не е всичко. След като наскоро на пара олимпийските игри видях нашите олимпийци да постигат успехи, въпреки здравословните си проблеми - какво оправдание мога да имам И така. Вгледа ли се човек, научава много неща за себе си, и дали ще му хареса наученото и как ще използва наученото зависи само от него.

Планети в екзалтация: първа карта - луна в телец втора карта - марс в козирок трета карта - меркурий в дева четвърта карта - сатурн във везни карта пет - юпитер в рак карта шест - венера в риби, слънце в овен юпитер в рак карта седем - венера в риби карта осем - марс в козирог, сатурн във везни

За мен гласът носи много информация за личността. Преди да видя човека, искам да го чуя. Не бих се доверила на очите си, но на ушите си да. Освен това ми е много приятно да слушам определен тип мъжки тембър. Общо взето мога да изпадна в транс и слушам не думите, а енергийните вибрации. Мъжът в който се влюбих не е красавец. влюбих се в гласът му, който ми казваше неща, които съм жадувала да чуя. След като се срещнахме, впечатлението ми не се промени. Времето показа, че това, което чух в началото, със " затворени очи " е било истина.

Планети в Трон по карти 1 Карта - Слънцето в лъв 2 Карта - Луна в рак Сатурн в Козирог 3 Карта - Меркурий в Дева Венера във Везни 4 Карта - Венера в телец Меркурий в близнаци 5 Карта - Марс в скорпион Венера Везни Сатурн Козирог 6 Карта - Марс в Овен 7 Карта - Юпитер в стрелец 8 Карта - Марс в скорпион 9 Карта - Меркурий в Близнаци 10 Карта - Сатурн във Водолей Отначало ми идваше да се откажа, че се захващам с нещо от което нищо няма да разбера. Но започнах да запомням знаците на планетите и се обнадеждих. И на мен картите от четвърта нататък не ми се отвориха и копирах текста отдолу и го пуснах при изображения в гугъл и от там се отвориха. Незнам Нептун и Плутон дали и кои знаци управляват.

Христос не е правел геройство, а жертва, не за слава, а за спасение. В една книга прочетох интересно послание: Ако Бог смяташе, че имаме нужда от знание, щеше да ни изпрати Учен. Ако Бог смяташе, че имаме нужда от пари, щеше да ни изпрати Икономист. Ако бог смяташе, че имаме нужда от дом , щеше да ни изпрати Строител Но, Бог реши, че имаме нужда от прошка и затова ни изпрати Спасител. Това е донякъде игра на думи. Христос ни донесе и познание - така, че той е и Учител Не ни научи, как да бъдем богати, но откупи по-ценното душите ни, не с пари с жертвата си Не ни научи как да си построим дом тук, но ни обеща на небето да се завърнем. Обикновено най-големя, човешки подвиг е да даде живота си за да спаси друг/други. Но ако изхождаме, че най-ценното е живота. Христос, не е смъртен, така че умирайки на кръста не жертва живота си. Неговата жертва е в това, че като безсмъртен живя трудния живот на един обикновен човек. Унижеинието и мъчението на кръстта, са част от този труден живот, най-трудната да умре. Защото смъртта плаши с две неща: че след нея всичко свършва, и другото е мъчението при умирането. Но за Христос не свършва нищо след смъртта, затова умирането му е част от трудния начин на човешко съществуване. Мисля, че нещата са несъизмерими межу човек герой и Христос. Но да, има хора, които съзнават че правят нещо специално, но не славата и увенчаването им като герои ги мотивират за този акт. Винаги има възможност, никой да не разбере за саможертвата им, но това изобщо не ги притеснява, само акта, който щ е помогне за каузата за която ще се жертват. Нито, аз нито ти нито кой да е от нас не знае какво е да жертваш живота си за някого, защото още не сме го изпитали. Със сигурност обаче сме правили мънички жертви в името на нещо добро. Ако съдя по усещането, когато участвам в нещо "съдбовно", човек не мисли по обичайния начин. Не е трезв, има приток на адреналин. Света почти изчезва. Остават само най-важните неща. И да осъзнава, че прави нещо голямо в такъв момент не е едно от тях. Мисълта е само, че трябва да го направи и това е най-важното. Прави го съзнателно, отговорно, но неосъзнаващ, колко важно ще е делото му за другите. Дори да има време да го обмисли, пак не може да е трезв, тоест пак суетата е изчезнала и не може да осъзнае, ето аз ще направя велико дело, защото е под адреналин. Самата мисъл, че ще направи нещо голямо, кара тялото да отдели тези вещества в организма. Така, че спор няма. Съзнателно се прави действието, съзнава се че е важно и голямо, но самото геройство не се съзнава, просто е невъзможно - то автоматически би превключило съзнанието на друго по-ниско ниво.

Наистина абсолютно различни/привидно/, но важното е че действат. Имаше едно анимационно филмче. Две същества спореха за един предмет. Едното същество беше на земята пред предмета и казваше: Това е квадрат. Другото го гледаше от горе, не помня дали просто беше по-високо или се беше качило на дърво, но то виждаше кръг и това и казваше. Накрая от предмета излезе трето същество и каза: Цилиндър. За едно и също нещо, различни са само гледните точки. Аз бих разпознала победилият от губещия от това дали е щастлив. Като се огледам е пълно с толкова неудовлетворени хора. Ежедневно водят надпревара с времето, със съседите, с колегите, с кого и какво ли не, но не са щастливи. Има и преуспели хора - състоятелни, богати, реализирали се в професията, направили кариера, натрупали материални блага, завзели власт, станали известни - но не са щастливи. Но тук там виждам и щастливи хора. Уж кризата е за всички, но те се усмихват, намират неща на които се радват, Както казваш, избрали са битки, които си заслужават. Моят начин на мислене ми върши идеална работа, дава ми нужната динамика в подходящата посока. Но затова е моя начин на мислене, не при всеки би действал. Всеки си намира този начин на мислене, който да го мотивира.

Разибам ви. Всичко казано са парченца истина. Загуба и победа са относителни понятия, според това, как човек ги възприема. Моята философия е, ако човек не приема загубата, като нещо лошо, всъщност за него никога няма загуба. Такъв състезател е "опасен" за евентуалната конкуренция, защото когато няма какво да губи, влага максимум енергия, спокоен е, може да мисли трезво, не хаби енергия за стрес и я насочва където е нужно. Примерно в тази дискусия. Както и във всяка друга дискусия. Всеки излага мнението и смята, че е прав. Ако другите го подкрепят, той е доволен, че е бил прав. Но ако не го подкрепят и е разочарован, какво като е мислил, че е прав, след като другите не го оценяват. Понякога, не тук, другаде, дискусиите прерастват в спорове. Хаби се колосално количество енергия, всяка от страните да докаже своята правота. И разбира се това не се случва, защото спора, не е начина да се убеди другия. В спора всеки се убеждава все повече в своята правота, защото търси още и още доказателства и така до безкрай. Ако се случи така, че в някоя дискусия, един човек убеди друг или всички в своята теория. И този който е успял да докаже тезата си е победител, и тези които са приели, очевидно са научили нещо ново и това изобщо не ги прави загубили, те също са победители. Ако дискусията е цивилизована, всеки участник изказва своята теза, с някоя ще съвпадне с други не. Просто ще са изразени различни мнения, или пък просто части от истината. Пак няма загубили, но всички са се обогатили с погледа над чуждото мнение. Така, че мисълта: Провала е сигурен, да видим от тук нататък какво може да се направи - колкото и абсурдно да звучи, изобщо не е пораженческа мисъл, напротив. Радвам се за вас, че сте родени победители.

Аз нямам халка. Нямахме пари и се оженихме с фалшиви, след като потъмняха или някъде по това време ги прибрахме. Явно ги бяхме взели само защото така трябва. Всъщност сключихме брак само защото трябва. Оженихме се заради детето, което очаквах. Това се отрази неблагоприятно върху брака ми. Когато не чувствах любовта на съпруга ми си мислех - той се ожени за мен само заради детето. Не ме топлеше, това, че е бил отговорен да го направи. Нищо не изпитах на церемонията, дори не помня кога сме разменили фалшивите халки. Не ме целуна. Не ме пренесе през прага на хотелската стая, но пък правихме три дни секс до скъсване, въпреки, че не е имало кой знае каква страст, че да сме заедно заради секса. Никога и не се почувствах омъжена. Бракът беше някакво робство - заедно защото така трябва. Не във фалшивите халки е проблема, а във фалша в отношението. Бих ценила и бих била щастлива и от пръстенче от станиол, ако ми беше поднесено с любов. Бих го пазила в кутийка, и никой нямаше да знае за него, но там на пръста невидимо щях да усещам. Обожавам символиката. Знам, че е важно това, което се чувства, но за мен е вдъхновяващо и да го изразявам, чрез символи. Не обичам бижута, дори съм малко странна за жена, но бих се се зарадвала много ако получа някоя дрънкулка в символичен ритуал

Не точно сексът, а интимността е важна за брака. Аз съм имала същия проблем. Партньорът ми има по-малка потребност от секса от мен. Чувството на неудовлетвореност наистина не може да се опише. И понеже мъжът изразява своето отношение към своята половинка чрез секса, когато не иска да прави секс, жената се чувства отблъсната, не толкова защото и лисва самият акт, а защото той не я желае - чувства се отхвърлена и самотна. Мъжът трябва да разбере, че може да задоволи жена си по много начини, нека открият своите, съвети не могат да се дават. Но ако няма желание, към алтернативни средства, ако я отблъсква, това разстройва брака. Колкото и да се опитва да е вярна жената, тя инстинктивно, от инстинкт за оцеляване търси вниманието на друг мъж. И дори да не прави секс с него, изневярата вече е факт, щом е в съзнанието. Но пък изневяра ли е след като другият се отказал от нея? Сложно е. Наистина е важно да се разбере причината. Ако просто няма чувства, никой не може да помогне. Има ли взаимност, заедно може да се превъзмогне всичко.

Какво е в днешно време любовта между мъжът и жената? Любов - изтъркана дума. Любов - недостижим блян. Любов - има я само в любовните романи и филми. любовта между мъжът и женат днес е на показ. И тя се отдръпва, защото е свенлива, защото е тайнствена. Тя не може да устои на светлините на прожекторите. Любовта си отива, за да остане голата истина - просто едни тела в анатомическа откровеност. Няма вече тайни. Няма копнежи. Но може да има човек всичко, друго каквото поиска. Всякакви пози, всякакви екзотични красавици/красавци. Всичко вече е позволено - няма табута. Но любовта не си е отишла. Тя просто чака, да бъде усетена, от някой, който в днешните информирани времена има сетива за нея. Как мислите, възможно ли е днес мъж и жена да сключат брак, без да са се познавали интимно? Ами ако се окаже, че не си подхождат? А ако си подхождат сексуално, гаранция ли е, че това ще е завинаги? На мен лично ми трябваха много години за да разбера, това, което мисля днес по тези въпроси. Любовта е тайнство. Може да знаеш всичко за секса, за ерогенните зони, всички пози, всички видове еротика и секс и безброй начин за сексуално удоволствие - това би трябвало да означава, че жриците на любовта наистина са най-щастливите жени в любовта. Но днес малко жени може да кажат, че са щастливи в любовта. Имат свободата да избират партньор, но идеалният партньор липсва. Нормално - когато гардероба е препълнен, няма как да знаеш какво да облечеш/друг проблем на съвременната жена/ Идеалния партньор е този, който обича жената. Който изпитва порив да я опознава, да я кара да се чувства като разлистващо се цвете. Но този партньор не може да го види гледайки, а със затворени очи. Един танц и една целувка, биха и казали много повече за мъжът, отколкото и най-страхотният секс с него. Подходящият мъж няма да я носи буквално на ръце, но деликатната й душа ще се чувства носена в небесата. Когато настъпи мигът, двамата ще откриват всичко помежду си не като по книга, а допир след допир. Какво като мъжът знае 99 начина да доведе жената до оргазъм, ако не знае единственият, който неговата любима би отвел до екстаз. Какво, ако жената знае всички пози, ако не успява да бъде за него загадка всеки път, да бъде различна, нова и той да няма нужда от друга. Тези мои размисли, не са породени нито от консерватизъм, нито от романтизъм. Мислех си, че знам всичко за това, което се случва между мъжът и жената, докато не бях докосната от тайнството на любовта и разбрах , че нищо всъщност не знам - любовта е тайнство. Всичко е като за първи път, загадъчен порив и светло разкриване.

Някои хора възприемат преразпределянето на енергии, като вампиризъм. Ако единия черпи, е за сметка на другия. Когато е доброволно и осъзнато обмяната на енергия вече не е вампиризъм, тя е преливане, което обогятява. Търсенето на респект може да се причисли, като изсмукване на енергия, но не и чистосърдечната радост - тя е любов, не е мекушавост, не е от възпитание - това е чиста форма на любов. Загуба, има когато всички се чувстват зле. Когато всички се чувстват добре, това е донякъде победа, всъщност това е равновесие. Който е жаден за победа, едва ли някога ще се насити. А ето един пример за човек, който иска да " загуби ", без това да е пораженческо мислене. Всеки Учител би сметнал за своя победа, ученикът му да го надмине. Ако Учителят е добър, все някога ученикът му ще стигне до неговото ниво и ще започнат да се състезават. Всъщност не знам дали фактически ученика може да надмине учителя си, това сякаш е друга тема. Нали учителят би трябвало да е предвидил и това и да е винаги на крачка пред ученика си? Не знам, ако ви е интересно може да го дискутираме тук или да си отворим нова тема. Всъщност за мен това е най-интересната "битка", между учител и ученик.

Така е. Явно човек избира такива области за надпревара в които иска да се развива. Точно в тази област не виждам с кого да се състезавам. С другите майки, съпруги и т.н. Всяко семейство си е уникално, няма как да се приравнява. В тези отношения се иска внимание, търпение и разбиране. Да в семейството с най-близките има най-много битки, непрекъснато и ежедневно. Често се превръщат направо в стогодишна война, и победите там са пирови. Почти бях изгубила войната на този фронт. Затова го оставих и започнах битка на другия вътрешния фронт. И малко по малко отношенията ми с близките се оправиха със всяка победа над себе си. Разбира се другите състезатели са само мотив за истинските битки вътре в себе си. Но темата на моите размисли не е това, а наистина умението да си удовлетворен от състезанието, дори когато друг е спечелил. Това не е пораженчески дух, а точно обратното - умението винаги да печелиш, независимо дали си победил или загубил. Мисля, че освен победата след примерните 15 години трениране на спринт, има и други неща. Качествата придобити докато човек е тренирал, удоволствието от това, че е тренирал любимото си занимание. Наистина, ако целта ми е била медал - бих била неудовлетворена. Може би и затова не хвърлям усилия в неща, които ще ми донесат единствено слава и признание. За мен е важно нещата в които влагам усилие, да ми носят удовлетворение всеки ден, допускам успеха наред с другите си цели, но не и като самоцел. Защото онзи успех/победа в такива състезания е мимолетен. За областите в които аз влагам вдъхновението си, усещането за победа не зависи от съревнование. Например допускам и би ми било приятно да стана известна писателка, художничка, или някоя моя идея да стане много популярна. Но по никакъв начин не искам да съм номер едно за всички времена. Освен това, съм забелязала, че много лесно се възгордявам. Познато ми е усещането от победата - сладко е. Но е нещо, което ме демотивира. Имам склонност да спра и да се излегна на тези лаври, спира порива ми да се развивам. Докато победата на един достоен противник е много по-мотивираща за мен да продължа да се развивам. Победата възприемам, като краен финал. Може би е погрешно, но това е моето усещане за нея. Предпочитам да гледам на победите, като жалони по пътя, отколкото като крайна цел.

Има хора, които обичат битките, обичат да премерят сили с другите, да се състезават, да се надпреварват. Защо е нужно това съревнование? Дали има някой впускащ се в състезание с мисълта да изгуби? Умеете ли да губите в състезанията? Какво ви носи победата? Променя ли ви и как? Аз не обичам да се състезавам, може би защото не усещам в себе си онова, което наричат състезателен дух. Не ми изглежда привлекателно да полагам усилие за да покажа, че съм по-добра от другите. Ако се погледнат резултатите на най-добрите в даден спорт, става дума вече за стотни от секундата - изглежда ми безсмислено някой да излезе най-добрият сред добрите. Бих казала, че не обичам и битките, но все пак се оказа, че ако е на игра обичам да се боричкам, но пак целта ми не е победата. Установих, че не ми пречи да изгубя. Не се чувствам зле, или по-слаба от това, че съм изгубила. Но пък искрено се радвам на победата на " противника си ". Фактически загуба за мен в тази битка-игра няма. Аз съм щастлива от резултата, толкова, колкото и другия. Значи губейки, съм спечелила. Може би наистина думите "Като губиш, не знаеш какво може да спечелиш", са верни, поне за мен. Има обаче някои хора, които не могат да губят. Иска победата на всяка цена. Ако не спечелят са огорчени. По какъв ли начин отношението ни към победата и загубата са свързани с нашето вътрешно, духовно състояние? Слабост ли е да се радваш на победата на другия и сила ли е да се стреми човек към победата с всички средства? И какво е победата? С какво се променят нещата това, че в този момент си победил другите? Сладко ли е това усещане? Може ли човек да се пристрасти към него?

Да се споделят материални ресурси е много изгодно. Може да се споделя какво ли не... От една страна вторият живот на вече ненужните вещи. Но едновременно ползване също е добре. Примерно пособия за строителство и ремонти има във всеки дом, но големи ремонти се правят рядко. През това време те могат да се ползват от друг. Може би такива вещи и уреди е хубаво да се заемат или наемат, вместо да стоят и заемат място. Напоследък когато минавам покрай безбройните празни кооперации си мисля, толкова ли не може да се измисли нещо. Безброй хора се тъпчат на малко пространство, а през това време има толкова празни сгради, било то и частни и обществени. Би било добре, ако не изхвърляме ненужните, но запазени вещи на боклука. Тази вещ може да е необходима на някого. Хубаво е да се сложи в прозрачен чувал и да се остави до контейнера, много скоро ще си намери нов собственик. Разбира се може да се направи усилие, да се отиде до някоя общност, която събира и преразпределя такива неща, или да се обяви в интернет за подаряване и също скоро ще си намери стопанин. Друг е въпроса, ненужните вещи могат и да се заменят с други които са ни нужни, или да се продадат макар и на символична цена. Книгите биха били щастливи вместо да стоят по личните библиотеки за красота да отиват при хора, които искат да ги прочетат. Същото е и музика, филми и т н. За дрехите и обувките често питаме близки и познати дали не ги искат, но пък забързани от ритъма на деня не ни се занимава с това. По лесно е да ги трупаме или да ги изхвърляме. Като се ходи на пазар с автомобил, може съседите да отиват с едната кола, особено ако няма да успеят да я натоварят цялата с покупки. На мен това много ми липсва. Нямаме автомобил и нямам възможност да пазарувам на едро. А пазаруването на едро е икономически изгодно. Идеи много могат да се намерят за споделяне, стига хората да имат желание да го правят. Дали в този сайт може да се намери място за тема: Търся/Подарявам/Заменям?