boi4eto

Ако си в дупка, първото нещо, което трябва да направиш, е да спреш да копаеш... С твоя помощ искам да съм на повърхността. Благодаря ти много.Възхищавам ти се.

Здравей!Не съм самостоятелна във вземане на решения.Винаги се допитвам дори и за това как да направя салата.Не мога да взема решение сама.Или ако го направя,започвам да мрънкам,как можело да е и по-хубаво,защо това,а не другото.Вкопчила съм се към мъжа ми и майка ми.Но повече към майка,защото съм повече време с нея.Живея с майка ми и баща ми в една къща.С майка говоря за всичко,освен на тема паническо разтройство,защото казва,че само за това говоря,а не правя нищо и темата се изчерпва.С баща ми не говоря за нищо.Само здравей,здрасти.Не сме скарани.Той си е такъв студен човек.Ако не се чуя с майка ми и едната ми сестра ще се побъркам.Имам нужда да ги чувам всеки ден да знам ,че са живи и здрави. По-голямата ми сестра имаше психично заболяване.Чуваше гласове.Ходихме при една и съща терапевтка .Тя беше човека ,който каза на майка да ме закара при нея,защото усеща подобрения.Това беше преди 2 години.Преди няколко дни отидоха отново на консултация.Казах на майка,че и аз трябва да отида ,може да се наложи пак да пия хапчета.Думите и бяха :Бързай да не останеш по- назад. Баща ми много пиеше,когато бях малка.Имам много бледи спомени от кавгите им с майка.По нейните думи като си говорим сега ,тя казва,че винаги е бил пиян.Защото майка е била омъжена имала е дете,развежда се и се омъжва за баща ми и той признава детето.Но се е срамувал,че жена му била омъжвана.Детето е по-голямата ми сестра.Сега пак пие всяка вечер,но по-рядко се напива и няма скандали.Само обидни думи и нападки към майка ми. Държали са се с мен и със сестрите ми много добре.Единственото нещо,което ми липсва и до ден днешен е че не са ми казали нито веднъж,че ме Обичат и никога не са ме прегърнали.Говорила съм с майка.Казва,че много ни обича,но не може да се държи така. За баща ми да се смееш силно,жена да седи сама при мъже,да носиш къса пола,да се прегръщаш или да целунеш приятеля си пред хора е неприлично,грозно,липса на възпитание и т.н. Аз имам страх от него.Не знам точно на какво се дължи.Може би на всичко,което изброих. Но въпреки всичко преди 6 години,бях най-жизнерадостния човек.Имах приятели,компания. Сега нямам грам самочувствие.Преди дни майка ми и малката ми сестра,започнаха да ми говорят,че не могат да си представят да бъда майка.Как ще раждам,как ще си отгледам детето.Как ще ходя на работа.С две думи не ставаш за нищо.Защото имам и много често главоболие и като ме боли глава, не мога даже да мисля,не да правя нещо друго. Мечтая за едно стабилно семейство,за дете ,хубава работа и много много пътешествия.Искам да пътувам.Да излизам с мъжа ми на кафе,на разходки,на почивки. Майка винаги ми казва,той ще те остави,ще си хване друга,защото ти никъде не ходиш с него.И това да съм навън с него ми е най-голямата мечта. И като тръгна да излизам ,качвам се в колата и след 100 м , аз съм с разтройство и се връщам в къщи.Започвам да плача и да се обвинявам. Как от мен не става нищо.И че никой няма да ме търпи така цял живот. Всяка вечер си лягам с мисълта,че съм пропиляла 6 от най-хубавите години в живота ми.И как утре ставам и започвам на ново.На сутринта положението същото. Трябва някой да ми каже,кое как да направя ,за да го спазвам и всичко да е наред.Не вярвам в себе си.Че мога да се справя сама. Лека вечер,Орлине

Здравейте Този въпрос: Какво научи за себе си от тези посещения? Никога не съм се запитвала и сега като се замисля нямам отговор.Защото на терапиите никога не са насочвали вниманието да открия себе си,а към това,че трябва да забравя за миналото.На едната терапия "миналото" беше чувал с боклук и трябваше всеки път да го хвърлям в течащата вода,която си представях.На поседната груповата терапия аз непрекъснато питах исках да знам кое как е,защо,как и ми казаха,че не може терапията да е посветена на мен и се затворих и не участвах по никакъв начин.Имахме една игра, където всеки трябваше да представи събеседника си .Мен ме представиха като малко дете ,което непрекъснато вдига ръка и иска да му се обръща внимание.Все още ме боли ,защото ме нарани,аз не съм досадна и жадна за внимание,просто като съм платила искам да получа и аз нещо.Докторите казаха,че страдам от липса на внимание.Не е така.Аз не искам да съм в центъра на вниманието,даже усещам,че се крия.Не искам да съм забелязвана.Общо взето разбрах,че съм кълбо от въпроси без отговори и се лутам в омагьосан кръг.А какво правя?Ще бъда честна.В момента нищо.Преди месец правих опити да излизам малко на близки разстояния,но ПА се зачестиха дори когато си бях в къщи.И се затворих в моето убежище и се крия като мишка.Докато съм в нас мога да покоря света.Имам мечти, сила,енергия и ставам и тръгвам.До вратата и не мога да продължа.

Здравейте.Страдам от паническо разтройство вече 6 години.В момента съм стигнала етапа,в който съм затворена в къщи не се срещам с никого и не излизам навън.Мога,но не винаги вечер,когато няма никой навън да изляза.Единственото ми разнообразие е грижата за моят племенник за няколко часа на ден.Ходих на терапия(групова и индивидуална),пих лекарства Сероксат,флоанксол,ривотрил,капките на бах,водорасли,чаят Демир Бозан,мента,глог и валериан,в първите години и много много успокоителни и антидепресанти,но помнят ли се вече,ходила съм и на хипноза и сега съм в дупка.Не мога отново да посещавам терапия,не работя,а парите са от майка ми.За която, на мен ми няма нищо.Моля за помощ.Омръзна ми да чувам,трябва да се справиш сама,нищо ти няма.Не мога да се справя.Глупаво е да се отказвам,но не мога сама.Като изляза имам разтройство стомашно и ми се гади(даже и повръщам),завива ми се свят и се изпотявам.Как да не се притесняваш,че ще се изпуснеш пред хората.Случвало ми се е да се изхождам зад дърво и да ме гледат хора и да ми се смеят.Как следващия път да изляза,като това е всеки път.Пиша и плача,защото съм се предала.Не знам как отново,ще си стъпя на краката. Преди 6 години имах една връзка.Бях влюбена за първи път истински.Но той замина за чужбина и аз изпаднах в депресия.Дойде си,заряза ме.Замина отново.И той си живее,а аз гасна ден след ден. Аз съм от провинцията,а в този мини град тези състояния са непознати.Никой не те разбира.Единствено мъжа ми,който от понеделник до събота е на работа в Гърция.Но и с него напоследък имаме дърпания,че трябва да работя,неговите пари не стигали.И в един момент разбираш,че си сам. Ще съм Ви благодарна,ако ми помогнете да се върна към нормалния начин на живот.