ISTORIK

Как вървят нещата при теб? Намаляват ли проблемите в общуването ти с хората (офлайн и онлайн)?

Е, щом харесва шахмата, дайте му книги, посветени на шаха... Идете до близката библиотека или книжарница и потърсете нещо подходящо. Може да играе директно шахмат и в интернет. Има много сайтове, които срещат шахматисти от цял свят. А може да играе и кореспондентен шах, например - тук: http://chess.nauka.bg/ . В този сайт имате 14 дни за да преместите някоя от фигурите си, след което губите партията по време. Можете да си изберете друг регистриран потребител, да го поканите (но му пратете лично съобщение във форума - http://nauka.bg/forum/ , за да знае, че е бил поканен!). Можете да поканите мен, например, или - всеки друг. При кореспондентния шахмат има повече време за мислене и там се допускат значително по-малко грешки в играта, в сравнение с това, ако играе блиц партии (ако има само 10 минути за мислене за цялата партия или играе за няколко секунди; 3 -10 сек. за ход). В градската градина може да се събират пенсионери, може да играе и с тях. Можете да го запишете и в градския шах клуб. От тази година шахматът навлиза и в училищата в държавите на ЕС. Има статия на тази тема тук: http://www.nauka.bg/a/%D1%88%D0%B0%D1%85%D0%BC%D0%B0%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B2-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D1%8A%D1%8E%D0%B7 Вижте и сайта на списание "Шах в училище" - http://www.chessgame-bg.com/index2.html

Ako е все още ученик, помолете училищния психолог (или преподавателя му по психология) да поговори с него... Може той/тя да го накара да подпише декларация, че "повече няма да прави така". Понякога това има въздействащ ефект, друг път обаче няма. Зависи от конкретния случай, от детето, от специалиста... Започнете, например, с това да се откаже от вулгаризмите и жаргонизмите в езика си. Ако това не помогне, може да пробвате да го заведете на психотерапевт.

Какво значи да си сам? Нямаш ли приятели от детинство (на твоя възраст, по-малки или по-възрастни от теб), нямаш ли приятели сред колегите си? Ами създай си тогава! Направи ли си профил в сайтове за запознанства? За да не натоварвам темата, ще ти пратя няколко подходящи сайта на лично съобщение.

Аз нямам предвид бачкаторите, слугуващите или проституиращите, а - онези, които се движат в научните, в интелектуалните и в образователните среди, в ИТ средите...

Нерядко, когато българин излезе в чужбина, там го оценяват по-високо, отколкото са го оценявали в родината му. И го уважават повече, отколкото са го уважавали в родината му. (Понеже Божидар все настоява да му се дават лични примери, ще спомена, че това съм го усещал и на свой гръб - в Гърция, във Франция, в Япония. В този смисъл - не си измислям и не говоря/пиша наизуст.)

Може би физически упражнения или фитнес упражнения също биха помогнали за изчистването на организма от токсините и за връщането на "живеца".

Интервю на сп. "Мениджър" със социалния антрополог Харалан Александров - Господин Александров, какво обединява българската нация днес, на прага на втората декада на XXI век? - Самата идея за национална цялост в късната модерност е поставена под въпрос. Все по-големи части от национални суверенитети се откъсват и принадлежат, от еднa страна, на наднационални образувания, каквото е Европейският съюз, а oт друга страна стои регионалното ниво, където общностите и териториите се обособяват като квазиавтономни цялости. Същинската традиционна нация все по-малко съществува и все повече тази функция се поема от символни, обединяващи неща като език, култура, спорт. За разлика от другите европейски нации, където има много силна и безспорно позитивна обединяваща традиция, при нас тя е силно разколебана. По силата на цивилизационната промяна, която преживяваме, голяма част от заложените в традицията модели на самоорганизация, начин на живот, култура се оказват неадаптивни. За пример мога да посоча фамилизма като модел на общностна самоорганизация, при който основният етичен принцип е двойният стандарт: по един начин се отнасяш към близките си и по друг - с всички останали. Това е изключително успешен модел, за да оцелееш в режим на чуждо доминиране. По време на Османската империя българските общности, подкрепяйки се вътрешно, са успели да се справят, да оцелеят и дори - да се развият в рамките на една многонационална империя, доминирана от чужда сила. Днес тази вътрешнородова солидарност се превръща в проблем за развитието - тя се разчита като корупция, защото пречи на възможността да се излъчват на лидерски позиции хора на принципа на меритокрацията, т.е. - благодарение на своите качества и заслуги. Принципът на родова или партийна лоялност надделява, в резултат на което на ключови позиции в различните организации и институции се оказват хора без други качества, освен принадлежността си към някакъв клан. Това е един от многото примери как част от традиционната ни култура, която ни е съхранила като общност, сега спира да върши работа. Това налага да се разделим с част от своите традиции. Нещо, което много по-отдавна и много по-успешно се е случило в европейските страни, с нас се случва в момента. - И какво трябва да направим, за да разберем и осъзнаем идентичността си и да се превърнем в модерно солидарно общество? - Налага се да направим един сериозен, задълбочен и информиран преглед на силните и слабите страни на нашата национална традиция. Това не е толкова лесно. Ние или безусловно отхвърляме традицията и казваме, че всичко, що е българско, е калпаво, или я приемаме по един възторжено безкритичен начин. Сериозен разговор върху българската идентичност и култура няма. Това е едната драма. Другата драма е, че в момента социалната инфраструктура, която създава чувство за принадлежност и солидарност, се е разпаднала. Хората нямат усещането, че държавата е тяхна, че институциите им гарантират сигурност и защитават правата им. Следователно ние нямаме в ежедневието си реално, осезаемо проявление на социалната солидарност. Ако сте болен, беден или възрастен човек и разчитате на социалните институции да ви помогнат, сте загубен. Хората се научиха да не разчитат на публичните услуги, а - да решават проблемите си частно. Солидарността отново е свита до рамките на семейството. В този смисъл България няма основните обединителни системи на модерните граждански общества, каквито са социалното подпомагане, здравеопазването, публичното образование. Политиките в България се правят на едро, политиците нехаят за човешките потребности и погазват човешките права. Те са дълбоко нечувствителни към страданията и нуждите на хората. Затова хората възприемат държавата си като чужда и враждебна и е много трудно да се говори за реално съществуваща солидарност и усещане за национална принадлежност. В този смисъл може да се каже, че ние не съществуваме като модерно общество. Когато се разболее някой, не е нужно да се правят сърцераздирателни медийни кампании, даващи повод за нездрав популизъм, а трябва да има функционираща система, която да поеме лечението. Това е, което въплъщава националното единство. Печално е, но нас ни обединява не това, че се чувстваме защитени, подкрепени и приети, а - това, че се чувстваме отхвърлени и нежелани от собствената си държава. Ние сме обединени срещу, а не - от нещо. Отсъствието на осезаеми, действащи системи на солидарност, които конструират общността в ежедневието, не позволява да се идентифицираме с нацията като нещо реално и налично, налага се да се въобразим като общност на нивото на абстракциите. Затова и митотворчеството е толкова разпространено. Ние нямаме в настоящето причина да се гордеем с факта, че сме български граждани, и да се свързваме със себеподобните си по добър начин. Налага се да търсим повод за гордост в историческото ни минало. - Това ли е основната причина в трудни моменти твърде много да се обръщаме към историята и там да търсим устоите си? - Това, че се обръщаме към историята, е положително, доколкото можем да се поучим, да пренесем добрия опит към съвремието, но ние не го правим така. За съжаление не пренасяме добрите възрожденски практики, а използваме историята заклинателно. Мислим, че след като е имало множество велики българи в миналото, няма как да сме толкова лоши в настоящето. Получаваме лоша оценка от ЕС и решаваме, че ни мразят. Кандидатът за еврокомисар се проваля безславно на изпита пред Европарламента, а ние обявяваме, че има някакъв заговор срещу България. Някак си сме неспособни да поемем своя живот в собствените си ръце, да се ангажираме със социални каузи, не успяваме да напуснем собствената си черупка и да се свържем с другите хора. Кръгозорът на патриархалния човек стига до вратата на двора му, но не отива по-далеч; той е неспособен да се ангажира със състоянието на своята улица, на квартала, на общността. Това отсъствие на първична гражданска култура е наследство от комунизма, но - не само, защото поколението, израснало в прехода, възпроизвежда същите модели. То ни обрича да обясняваме своите неволи с конспирации, със злонамерени заговори, с лошо лидерство или с комбинация от тези неща. А всяка група има потребност да се чувства част от нещо, което е добро, но когато такова добро нещо не ни е дадено в реалността, ние трябва да си го въобразим. И тук вече е голямото предизвикателство към нацията - дали от въображението можем да преминем към реалността. Ние си въобразяваме, че ще се състоим като нация, че ще се случи обединението ни не като се свържем един с друг и едни с други, а - като се свържем магически с някоя героична лидерска фигура. Затова периодично нарочваме някой политик за наш спасител, натоварвайки го с абсолютно непосилната отговорност да свърши работа, която трябва да бъде свършена от много хора. И той предсказуемо се проваля, а с него - и ние - като общност. - В този смисъл необходимо ли е винаги да има лидер, който да поведе гражданите към обединение, или една истинска кауза може да акумулира енергията на хората? - За гражданската енергия не е нужно да има лидер. Всеки гражданин може да бъде лидер. Ние сме автономни същества, които могат да се свързват постоянно помежду си в много конфигурации, по повод на много различни задачи. Харизматично-героичното лидерство е необходимо на примитивните общности, които още не са достигнали до гражданския стадий на развитие. Те се идентифицират през лидерството, защото се провалят, като се свържат един с друг. Един ежедневен пример - двама съседи, които постоянно се карат и не могат да се разберат за елементарни неща... И двамата са си закачили в къщите портрета на поредния политик, който обещава да "оправи нацията". И след смяната на този политик с нов, свалят портрета на стария и го заменят с портрета на следващия. Именно поради провала да се свържат един с друг, те въобразяват връзката си през трета митологична фигура, което на практика саботира лидерството. Няма човек, който сам да може да се справи с предизвикателствата на постмодерния свят. Обожествяването на лидера е имало смисъл, когато племенният вожд е трябвало да поведе войската срещу съседното племе. В модерни времена то води до авторитарни и тоталитарни режими, които в дългосрочен план гарантират страдание и провал. - Приема се, че нациите стават по-единни, когато изживяват труден период или - когато са изправени пред някаква пряка опасност. В каква степен важи това за българския народ? - Това важи за всички групи. Едно от основните допускания, около което се формира примитивната група, е "бой - бягство", а именно, че има външна заплаха и трябва да се държим заедно. Другото допускане е зависимост от силна фигура, която ще ни поведе нанякъде, и всички се втурваме да я следваме. Но българският модел трябва да бъде разглеждан основно през страданието. Ние имаме т.нар victim identity - "идентичност на жертвата". В този смисъл сме много солидарни. В ежедневието си сме доста безразлични към страданието на малцинствата например, но реагираме, и то - травматично, на големи страдания. Класическите примери са два - солидарността първо с арменците и после - с евреите, които са жертва на геноцид. Ние самите имаме опит с това, защото сме били жертва на продължително потисничество. Свързваме се с жертвите чрез страданието и оцеляването. Въпросът е дали можем да бъдем солидарни през развитието и за целите на развитието. Това още не сме го постигнали. Оказва се, че икономическото благополучие не ни прави по-солидарни. В началото на прехода вярвахме, че като се замогнат, хората ще станат по-социални и по-граждански ориентирани. Оказа се, че не се случи това. Едно изследване на гражданския живот в различните малки и средни общини в България показва, че общините, в които има някаква гражданска активност, са по-бедните и тези по средата. Там хората успяват да се организират за колективно действие и да направят нещо добро. Това не се случва в най-богатите общини, където всички се надпреварват да демонстрират индивидуален просперитет. Тази нагласа да оцеляваш поединично и да гледаш на благополучието като на нещо, което ти е дадено, а не - като на нещо, което е социално придобито, е пагубна. - След влизането на България в Европейския съюз като че ли останахме без ясен приоритет и това в някаква степен създаде вакуум в обществото. Защо се получи така? - След влизането в НАТО и в Европейския съюз останахме без национална кауза и се отдадохме на индивидуална алчност и лакомия. Когато се водеха преговорите за влизане в ЕС, не можахме да определим ясни приоритети, както направиха други страни. Всъщност, скритият приоритет беше да надхитрим европейците, че отговаряме на техните стандарти, за да ни харесат и да ни приемат, и тук се справихме много добре. Постарахме се да изглеждаме приемливо за пред света, наместо да се обърнем навътре и да си свършим работата. Това е проблем не само на преговарящите политици, но - и на медиите, защото нямаше поле за такъв дебат. Разказваше се само кой политик къде и с кого се е срещнал, без да се акцентира върху важните въпроси и приоритетните ресори. - А Вие как виждате ролята на медиите, когато говорим за обединение и за национални каузи? - За съжаление, ролята на медиите е по-скоро разрушителна и деморализираща, отколкото - просветяваща, култивираща и развиваща. Нездравото фокусиране върху най-омерзителните и деструктивни проявления на живота, комбинирано с провинциална сервилност към силните на деня и с тежка икономическа и политическа зависимост, доведе до изчезването на критичната публичност в България. Медиите са част от проблемите на това общество, а не - от решението на тези проблеми. И са ясен симптом за болестта на обществото, точно като високата температура. Те не са болестотворния вирус, но са много силен симптом. Разбира се, има и изключения. Такъв е примерът с медицинските сестри в Либия. В този случай обединението на хората мина през медиите, но трябва да отбележим, че това е солидарност от типа "да спасим жертвите!", като случаите с арменците и с евреите. Сещаме се да се обединим и да реагираме като група, чак когато ножът опре до кокала. Както един мой приятел казва: "Ние реагираме само при изгаряне от трета и четвърта степен, когато положението е почти неспасяемо."... - Можете ли да посочите събитие, което ни е накарало да се гордеем, че сме българи? - Главно исторически събития ни дават повод за гордост. Ако изключим футболния триумф от 1994 г. или индивидуалните успехи на някой спортист или музикант, всички други неща са свързани със спасяването на евреите, с победите ни по бойните полета. Нямаме значимо съвременно събитие, което да бъде еднозначно разпознато като повод за гордост. Дори не сме в състояние да възприемем прехода към демокрация, с всички условности около това, как се случи той, като успех. Много хора смятат това за катастрофа. Приемането в ЕС също не е еднозначен повод за гордост, тъй като не бе заслужено, а - подарено, и както се разбра, тепърва ще берем срама от това. Все пак, като българи, нас ни свързват и някои добри неща - едно от тях е, че не се отчайваме и не се отказваме, постоянно експериментираме. Друга добра наша характеристика е, че имаме сравнително висока нагласа за предприемчивост. Но идеята да построим колкото може повече грозни бетонни хотели - за сметка на природата - очевидно не е добро предприемачество. Икономическото оживление се оказа кратко и измамно, а последиците от него са тежки и продължителни. Тепърва предстои да осъзнаваме мащабите и дълбочината на кризата и безпътицата, в която попаднахме. Надявам се да разберем причините за случилото се и да извлечем поуки от допуснатите грешки. http://www.manager.bg/

Положителни качества на българите: - родолюбиви, дружелюбни, трудолюбиви, търпеливи, толерантни, умни, изобретателни, приспособими, Отрцателни качества на българите: - мързеливи, неграмотни, невъзпитани, завистливи, далавераджии, безотговорни, неинициативни, черногледи

Не са славянски. Не се бъркай с имена като Владимир, Станимир, Добромир, Боримир, Маламир... Тези имена - Фарамир и Боромир - са по-скоро с (ост)готски произход, по аналогия с Тиудимир (Теодимир), Валамир (Валамер), Видимир...

Има различни версии за историческите "корени" на романите на Толкин. Едни смятат, че трябва да търсим историческите събития, скрити в романа, в античността. Може би става дума за обсадата на Троя по време на Троянската война. Можем да си представим и превземането на Рим от вандалите (455 г.). Ако ги потърсим в средновековието, можем да се сетим за обсадата на Константинопол в 717 - 718 г. и ролята на българите за прогонването на арабите. Може да си представим превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. или - от османските турци през 1453 г. А можем да видим и нашествието на хуните, водени от Атила или пък - нашествието на монголите, водени от Тамерлан (и победили Баязид I при Анкара през 1402 г.). Понеже нашествията в романите на Толкин идват все от север, изток или юг, веднага можем да се сетим кои други може да са тези исторически нашественици - викингите, унгарците (маджарите) и арабите. Ако приемем, че става дума за обсадата на Търновград от Баязид, можем да си представим патриарх Евтимий като прототип на Гандалф. Можем да си представим 100-годишната война между Англия и Франция или Войната на двете рози в Англия. Ако отскочим в новото време тук можем да си представим войните на Наполеон Бонапарт, Войната за независимостта на САЩ от Англия, Гражданската война в САЩ или Първата световна война. Отскачайки в най-новата и съвременната история, някои "виждат" събития от времето на пък - от времето на Втората световна война.

И на мен ми се идва в Хасково, но не мога да обещая, че ще мога да дойда. Ще видим...

Приятно е човек да се чувства велик и да има самочувствие. Но никак не е приятно, когато навира самочувствието си и манията си за величие в лицето на другите; когато разговаряйки с другите, той се "повдига напръсти" или пък "подскача с вдигнати ръце" - за да го забележат или за да си мисли, че гледа от по-високо. Това поведение показва само, че човекът е или комплексар, или отчаяно се нуждае от вниманието на другите.

Защо да регулираме дълголетието? Увеличаването на средната възраст и повишаването на дълголетието е било мечта на много хора от всички исторически епохи. В ранното средновековие един известен монах доживял до "нечуваната" възраст от 72 години. Разбира се, не само революциите в земеделието, в храненето и в индустрията, но - и революцията в медицината - са подобрили качеството и дълголетието на човешкия живот и са намалили смъртността сред хората. Всяка епоха си има своите проблеми и стресогенни ситуации, нашата не е по-различна. Но науката, техниката и образованието изиграват своята роля в подобряването на условията на живот на хората. Високата раждаемост съществува при общества, в които има висока бебешка и детска смъртност. Една жена трябва да роди от 5 до 10 деца, за да оцелеят само едно, две или три. А намаляването на смъртността при бебетата, децата и родилките води и до намаляване на раждаемостта сред тези групи в риск. Разбира се, не - веднага, а след едно-две поколения, когато ефектът от това се усети. И какво сега? - Да намаляваме изкуствено дълголетието ли? - Или - да спрем да ядем? - Да спрем да правим деца? (Тази идея е била лансирана още от богомилите през X век.) - Да си направим нова световна война или да пуснем една чумна (или друга - по-ужасна) епидемия? (Идеята, че войните и епидемиите премахват "негодното" население и подобряват генофонда на оцелялата част от човечеството, принадлежи на Малтус.) Ето актуалните данни от последното преброяване на българите (от 2011 г.): http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

Ами, ако бъде затрупано с книги или бъде насочено към базирани в нета детски форуми (има и български детски форуми в интернет) или към някакви по-сериозни форуми (научни или някакви други - според интересите му), няма да му остава толкова много време за такива игри. Може да смени игрите след време - с по-стратегически. Опитайте се да го насочите и към шахмата.

Да си продължа мисълта... Може да настъпи революция в храненето на европейците и американците - да проядем като в Азия и Африка различни видове водорасли, насекоми, скакалци, щурци, скорпиони, бръмбари, червеи и др. годни за ядене гадини. На планетата съществуват 10 000 вида водорасли. Но едва 145 вида зелени, червени и кафяви водорасли са годни за ядене - от страна на хора и животни. Може би ще може да се прави изкуствено месо, не - само от соя, но - и от стволови клетки. Вече се правят изкуствени органи от стволови клетки, затова не е невъзможно след време да започнем да ядем и месо от стволови клетки. Генетичните промени, извършвани над някои културни растения биха подобрили техните качества; те биха станали по-устойчиви на заболявания, биха растели по-бързо и биха станали по-плодородни, биха давали по-големи плодове и зеленчуци, в сравнение с „нормалните” им аналози. Вече е възможно генетичното въздействие върху плодове, зеленчуци и месо. Чрез промяна на тяхната ДНК може да се подобрят хранителните им качества и хранителната им стойност, като например – да се намалят мазнините или да се увеличат протеините в тях. Увеличената производителност в селското стопанство би трябвало да доведе до намаляване на цените на различните селскостопански продукти.

Пренаселеността на планетата и проблемите с изхранването на световното население са важни проблеми. Вярвам, че науката ще намери начин да открие алтернативни методи за отглеждане на качествени растения, че ще открие нови начини за изхранване. Не забравяйте, че при всеки взрив на населението се появява някакво нововъведение в селското стопанство или в индустрията (в по-ново време) и нещата се оправят (поне - в развитите държави) - мотиката, ралото, триполното земеделие, тракторите и другите селскостопански машини, поточната линия, консервирането (първо - със сол и захар, сетне - в консерви), хладилника... Това са все открития, подобряващи възможността за изхранване на хората.

Не се притеснявай! Ако детето е възпитано, "както трябва", няма такива последствия (или, ако ги има, те са изключение). Зависи от възпитанието, от самовъзпитанието, от характера на отделния "геймър". Виждала ли си играта "Diablo"? Първата версия започваше с (анимационен) филм, в който се вижда огромно бойно поле, осеяно с трупове, някои - глозгани от вълци, а на един от труповете (в много близък план) гарван кълве окото и го откъсва. Представи си боищата и кървищата в играта! Това са игри, в които получаваш мисия - да унищожиш Злото. "Съсипи делата на Дявола!", казва и Библията. Избираш си вида на персонажа - рицар, нинджа, китайски монах, вампир, некромант, магьосник, друид или друг персонаж. Получаваш мисии - трепеш хора, животни, демони, чудовища, митологични персонажи... Режеш ръце, крака, глави, изкормваш... Накрая (ако стигнеш жив до там) убиваш главния виновник за злото в света - Дявола (или друго чудовище, човек, робот - зависи от играта). Предполагам, че не предпочиташ синът ти да реши, че е по-добре да изпозастреля децата на съседите, съучениците си или учителите си, богомолците в близката църква или други хора, както се случва в други държави. Когато аз си играя на подобна игра, се изолирам от околния свят и мисля само за играта, например - как да си съставя стратегията и тактиката за победа (всяко ново чудовище е по-трудно от предишното, всяко ниво в играта се "взима" все по-трудно). Да оставим настрана кланетата и убийствата. Графиката, анимацията - това са картини на несъществуващ свят в неопределимо време. Няма нищо общо с декйствителността. След няколко часа активна игра аз се чувствам като след медитация, като чисто нов човек, леко ми е на съзнанието, само дето кракаата ми са малко схванати. Макар да съм тренирал доста бойни изкуства и да съм държал всякакви оръжия в казармата, след игра (или след гледане на филм с бойни изкуства или с престрелки), аз няма да хукна да убивам никого. Това се отнася за около 95% от геймърите (играещите).

Ако обаче човекът, стиснал юмруци, е тренирал бойни изкуства (и въпреки тренировките на волята), може да реши да те нападне. Не разчитай много на това, че ще стиска юмруци и зъби и ще стои, изпаднал в безсилие. Ако човекът е боксьор или каратист, може да удари с юмрук (или - с крак), а ако е джудист, айкидист или е тренирал джу джуцу, може да стои с отворени длани. В този случай, освен удар с ръка или с крак, може да последват захват + хвърляне или захват + ключ (+ чупене на крайник или изваждането му). Много хора (особено - младежи) не умеят да сдържат гнева си и дори и да ударят някого, пак не им минава. Наскоро пак имаше новини - някакви момичета счупили носа на полицайка и й откраднали джиесема, а други младежи пребили пенсионер - нещо ги "издразнил".

Веселин нещо изчезна от хоризонта... Вероятно вече чете книгите, които сме му препоръчали...

Днес тъщата ме заведе в една квартална библиотека, за да върне някакви книги. Там попаднах на книгите на един австрийски автор - Даниел Глатауер. Посветени са на връзките във виртуалното пространство. Преведени са на около 40 езика. В момента чета първата от тях. Страхотен писател е, не мога да се откъсна от книгата. Чете се на един дъх... Прочетете книгите му, за да не съжалявате после, че сте ги пропуснали! - Лекарство против северния вятър http://obsidian.bg/?cid=8&bid=297 - Седмата вълна http://obsidian.bg/?cid=8&bid=304

Би ли казал нещо за общата карма и преражданията на големи групи хора, които са събрани заедно - по принцип, а и за форумните потребители - пак по принцип. Че ми стана интересно...

В Япония и в Китай има програми за семейно планиране (за планиране на броя на децата в семейството). Японската програма се заключава в призива "Двама родители - две деца", а китайската - в призива "Едно семейство - едно дете". У нас е имало и ергенски данък (плащал се е от неженените мъже).

Аз бих препоръчал на първо време да разгледаш форума. Започни от темите в тези два раздела: - Себепозание http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showforum=145 - Общуването http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showforum=148 Може да прочетеш следните две книги: - Франсиско Лопес-Сейване, „Нещата, които научих от Изтока”, ИК „Кибеа”, 2010 г. - Авторски колектив, „Мъдростта на вековете”, Изд. „Наука и изкуство”, София, 1971 г.

Разбира се, Донка отново е права. От която и страна на палачинката да се намира, човек постоянно учи. Учи, докато е жив. И го изпитват, докато е жив. А, ако по някаква причина спрат да го изпитват явно и тайно, той сам започва да се изпитва.