Veselin111

Хубаво казано. Интересно е как понякога губим толкова време в търсене на отговори, а в един момент осъзнаваме, че през цялото време сме си задавали грешните въпроси.

Заглавието на темата ми беше с идеята да е шеговито. Не омаловажавам факта, че хората с тревожни разстройства в по-тежка форма понякога не могат да се справят сами и имат нужда от помощ. Преди няколко години и аз бях един от тях, и твърде добре знам какво е да си изправен пред подобен проблем. Укора е ваша интерпретация. Не съм специалист като вас, но имам една теория - пациентите са пациенти, защото взимат живота твърде на сериозно (ясно е, че не всички) Мерси за пояснението. Всяко нещо може да е безкрайно многостранно, ако човек реши да дълбае... Това няма да го коментирам.

"Всички ние сме аматьори в живота, и ако не се вглеждаме твърде много в грешките си, се получава чудна картина. И научаваме, че нe красотата на образа ни прави благодарни - а шанса да рисуваме." - Някой си В TedX лекцията си, тя казва: "Истината е, че живота не опира до това дали си щастлив. Живота е увеселително влакче от луди емоции. В един момент си добре, в следващия си самотен и отчаян, и нещата изглеждат сякаш никога няма да са наред. Не опира до емоциите, или как се чувстваш във всеки един момент, а какво правиш от живота си, и дали успяваш да намериш дълбока гордост в това кой си, и какво даваш. Защото това оказва далеч повече влияние, и е много по-дълбоко от това дали си щастлив, доволен или весел. Окей е да чувстваш болка."

Тя е живия пример, че човек въпреки обстоятелствата си, може да избере да бъде щастлив и да живее живот, с който да е горд. Знанието, че смъртта е неизбежна и дава свободата, която има. Тя се шегува: "Аз умирам... по-бързо от всички останали". Разликата между нея и всички останали е, че тя е много наясно, че смъртта й е неизбежна. Има едно друго много интересно клипче, в която тя разказва за "смъртта си" - как на 13 години изпада в кома след инфекция, и за малко да я изпуснат. След като изчерпват всички възможни начини да я спасят, като крайна мярка лекарите я закачат на апаратура, с коята шанса й да оцелее е бил под 1%. Тя казва, че никоя духовна практика, или позитивно мислене не могат да подготвят човека за срещата му със смъртта. Разказва как всяка клетка в тялото на човек крещи, че иска да живее, че раздялата с този свят е свързана с чувство за непоносимо скърбене. Неподправено и истинско до жестокост.

Това е Клер. Тя има муковисцидоза (cystic fibrosis). Това е нелечимо генетично заболяване, което прогресира във времето и завършва със смърт в млада възраст. Дробовете на болните се пълнят постоянно със слуз, инфектират се и множество от органите на болните постепенно отказват. Необходимо е дневно да се приемат антибиотици, както и около 50 различни медикамента. За да се поддържа болния жив, ежедневно се правят часове физиотерапия. Мен лично това филмче много ме впечатли. Оставям всеки сам да си вади изводите. (Дано се намери и кой да го преведе за тези, които не знаят английски)

Минаха две години откак приключих темата, за хората които я четат сега ще кажа, че съм все по-добре. Вече не ми е интересно да следя форума, сега други неща ме вълнуват. Без да навлизам в много подробности ще кажа, че минах през доста стресови ситуации за това време, но стреса не е успявал да ме надвие, не съм имал паники. Изправях се пред страховете си, беше доста трудно на моменти, но плода който усилията ми дадоха си заслужаваше. Сега знам много повече за себе си и от дете станах мъж. Ако не беше разклатеното ми емоционално равновесие сега вероятно щях още да съм си на старите коловози и да се крия от отговорностите на живота като щраус, който заравя главата си в земята. Така, че паническите пристъпи бяха не проклятие а благословия. Господ си знае работата, хората сме твърде малки за да разбираме живота, можем само да го живеем. На човека, който сега е объркан бих дал съвета да решава проблемите си един по един, нека не е всичко наведнъж, защото това е пряко силите и на най-силния. Нека започне с това да се изправя пред страховете си. Нека започне психотерапия при възможност, това много ще помогне. Като се разреши проблема със страха всичко друго лесно се нарежда. Това е, дано съм вдъхнал на някой надежда, не губете време а действайте! Щом аз успях всички вие можете. Успех!

Каква е ползата да се тревожиш, като така или иначе всичко е в Божиите ръце?

"Тя каза: Нямаш хубаво тяло. Той започна да тренира плуване и стана майстор на спорта. Тя каза : не си достатъчно мъжествен. Той замина доброволец в Чуждестранния легион и се върна с медали за смелост. Тя каза: глупав си. Той завърши университет и аспирантура, защити дисертация и написа книга. Тя каза: не можеш да ме издържаш. Той заряза науката, отвори фирма и започна свой бизнес, който скоро започна да носи хубав доход. Тя каза: ти си канцеларска мишка. Той започна да се заниамва с парашутизъм, сноуборд, подводно плуване. Тя каза: алчен си. Той й купи къща в "Бояна" и "Порше". Тя каза: безнесът направи от теб дяволски бездушен човек. Той си продаде всичко, затвори бизнеса и с всичките пари построи дом за бездомните хора. Отиде при нея с един букет цветя, пораснал, в стари дънки, отслабнал и гладен. Тя каза: Кво се чудиш? Не те обичам и това е....." Така като ти чета терзанията се сещам за себе си преди - не ми вървеше в любовта и все се нахаквах с някакви смотли, дето ме караха да се чувствам сякаш има някакъв проблем в самия мен. Истината беше, че те просто не ме обичаха. И без това ниското ми самочувствие направо се срина в резултат на такива неуспешни връзки. Бях убеден, че ми има нещо и не заслужавам обич. Та кой би обичал такъв инфантилен, протеснителен и безотговорен мъж?! Самоприписах си какви ли не диагнози и състояния. Започнах да слагам маски, правех се на нещо, което не съм, криех слабостите си и донякъде успявах да заблудя околните. Но цялата тая гавра със себе си беше много стресираща и в резултат на това получих панически атаки, от които с помощта на терапия успях да се освободя. Какво направих - смених средата си, прекъснах всякакви любовни и интимни отношения. Година по-късно Бог ме срещна с най-прекрасното създание, което ме приема на 1000% с всичките ми слабости, с което не се налага да слагам маски и да играя театри. И чак сега разбрах какво е любовта... и колко далече от любов са били всичките ми предишни връзки! Съвета ми е не си губи времето с хора, които не те обичат, защото самочувствието ти ще пострада сериозно и ще задълбаеш в самовнушения за диагнози от Фройд-ов характер.

Даниела, според мен резултата от тоновете събрана информация по темата те карат да вярваш, че си специалист в областта на ОКР и от там арогантното ти отношение е истинската пречка да ти се помогне. Някога опитвала ли си да спориш с пиян човек? Невъзможно е да излезеш на глава, ако ще и желязни аргументи да имаш! Незнаенето е мъдрост. Докато вярваш, че всичко ти е ясно е невъзможно да ти се помогне. Казвам го от собствен, горчив опит. Не искам да натрапвам мнението си, просто те приканвам да погледнеш на нещата от тази гледна точка и сама да изследваш. Желая ти всичко добро!

Нека допълня нещо, докато си пия сутрешното кафе Ако клиента няма пълна вяра в терапевта и се поставя над него, резултата ще е, че пациента като "по-умен" ще филтрира информацията която получава от терапевта според собствените си възгледи. Ясно е, че в такъв случай промяна няма да има, просто затвърждаване на вече известното и съответно ефекта от терапията ще е нулев. Според мен необходимо е човек да започне терапията си смирен. Да признае пред себе си, че щом има даден проблем, неговото собствено мислене е объркано. Да приеме, че някой друг го познава по-добре и по-добре знае от какво има нужда. Необходимо е да си готова да изпълняваш задачите на терапевта, дори когато не разбираш логиката зад тях. Все пак слънце може да влезе само ако си отвориш прозореца...

Здравей, познато ми е това, което описваш. Ще ти кажа какво ми помогна - осъзнаването, че живота е кратък и качеството му зависи от това доколко съм готов да се изправям пред страховете си. Алтернативата ми е добре позната - живот в самота и самосъжаление. Така, че трябваше да се насиля да премина границите си - да заговарям хората, въпреки, че ме е страх, да оставам, когато ми се иска да избягам, да не обръщам внимание на адреналина, който ме кара да пелтеча глупости, над които сякаш нямам контрол. Малко по малко осъзнаваш, че не е страшно. Разбираш, че твоето щастие и стойност не зависят от мнението на околните, че хората те приемат най-добре, когато тяхното одобрение няма значение за теб. Иронично, нали?! Оплакването ти тук е зов за помощ, която търсиш отвън. Никой терапевт не може да ти я даде, но добрата новина е, че го имаш вече в себе си. Просто ти трябва насока. Няма смисъл да дълбаеш в причините на проблема - така им даваш сила, защото имаш оправдание за това да продължаваш да ги имаш. Очевидно си даваш парите на някой, който ти поддържа проблема, несъзнателно или съзнателно. Това, което ти трябва е действие. Или смени терапевта, с някой, който ще те подтиква към действия, а не само да си говорите за миналото ти. Защо не се запишеш в клуб по танци? Едно, че за да танцуваш ще трябва да се научиш да се отпускаш пред хората, друго, че ще общуваш с добронамерени и позитивни хора. С един куршум - два заека! Това е чудесна алтернатива на груповата терапия и динамичната медитация на Ошо, като се замисли човек.. Звучи страшничко, нали? В това му е красотата! Познавам доста танцьори и съм работил със спортисти и нещо ми направи впечатление - спортистите са винаги усмихнати, никога не можеш да видиш някой в лошо настроение или с угрижена гримаса...

Субтитрите се пускат и регулират по големина от правоъгълника в долната част на видеото. http://www.youtube.com/watch?v=ALIMuvfT-vM

Здравей! Ще напиша мнението си по темата ти, защото цялото това нещо, за което говориш ми е до болка познато. В продължение на 6-7 години четях книги в които търсих ключа към просветлението. Четях всичко което ми попаднеше, в търсене на онова състояние, кото ще ми реши всичките проблеми - Ошо, Кастанеда, Кришнамурти, Чопра, Екхарт Толе, Алън Уотс, Мигел Руиз, Луиз Хей, Пападжи, Гангаджи, Рамана Махарши... Вярвах, че съм открил общото в ученията и че всичко ми е ясно, но в крайна сметка това, което стана от цялата работа беше едно голямо объркване. Станах постоянен анализатор на себе си - в социални ситуации постоянно се самоизследвах в търсене на грешките в поведението и мисленето си. Вглъбих се и бях в постоянен стрес, който доведе до панически атаки, които слава-богу, вече са минало. Бях лудо влюбен в една страхотна жена, която изгубих и това ме накара да търся още по-страстно мечтаното просветление. Беше период на осъзнаване на много неща и разобличаване на много лъжи - главно за самия себе си. Явно нещо подобно се е случило и с теб. Айнщайн е казал, че ако за 1 час трябва да намери отговора на даден въпрос, то той ще отдели 55 минути на правилното формулиране на въпроса си. Мисля, че въпроса ти е зададен от неправилна перспектива. Ще опитам да ти дам малко материал за размисъл. Пишеш, че искаш да се освободиш от егото си. А знаеш ли какво е егото всъщност, извън мъглявите концепции? Доколко натрупаните през живота ти вярвания за себе си са нещо реално съществуващо или са просто внушение, илюзия? А ако са илюзия, как можеш да се откъснеш от нещо, което не съществува? Опита за това е обречен на провал по дефиниция. Затова малцина успяват, повечето зациклят на тази изгубена кауза. Ако искаш да се освободиш от нещо трябва първо да се сдобиеш с него. Трябва да изградиш едно солидно его. Прочетох това отдавна в една от книгите на Ошо, но трябваше да мине доста време, докато го разбера. Вярвам, че такъв е естествения ход на нещата - човек в младините си изгражда егото си - образа, който вярва, че е. С годините илюзорността на този образ става очевидна и егото просто отпада, като пашкула на пеперудата, когато вече не й е нужен. Колкото по-силен контраст между его и дух има, толкова по-лесно става разпознаването на фалшивото и съответно непотребността му. Ако си забелязал старите хора отново стават като децата. Но това съвсем не се случва с всички - някои остаряват като катедрали, а други като цървули... В този смисъл егото е "необходимо зло", необходим етап от развитието ни. Промените в човека се случват в следствие на опита, а не когато са пряка самоцел. Това му е трудното на просветлението - че колкото повече го желаеш, толкова повече се изплъзва. Самоналоженото принизяване на егото не работи. То се случва като плод - когато узрее, сам си пада. Просто остави егото си да се развие, бъди капитан на своя кораб, а просветлението ще дойде когато най-малко го очакваш.

Попаднах на това интересно интервю с въпросния оцелял в Аушвиц д-р Франкл. Има български субтитри, които се пускат от бутона СС в долния десен ъгъл на видеото.

Здравейте отново! Малко след като писах в темата реших, че трябва да спра да бягам от проблемите си и да се изправя лице в лице с тях. Оправданието, че нямам пари за терапия всъщност беше избора ми да отложа решаването на проблема си, тъй като той всъщност ми е изгоден. Парите са нищо, при положение, че даваме много повече за всевъзможни маловажни неща. А тук става дума за живота ни. Да имаш панически атаки от една страна е чудесна „диагноза“, защото е универсално оправдание да вдигнеш ръце от всякаква отговорност, понеже се чувстваш жертва, белязана от стигмата на пристъпите на паниката. Цената, която плащаме за това удобство обаче е възможно най-голямата – щастието ни, живота ни. Разменяме щастието си за невротичното спокойствие на бездействието. Е, чудесна сделка, няма що! „За кораба е най-сигурно да е в пристанището, но не за това са направени корабите.“ Изчел съм камара книги за психология, будизъм, езотерика, толтеки, индиици и всичко, което ми е попадало и намерих общото в тях, но за мое разочарование не ми помогнаха. Проблема не е в книгите – те вдъхновяват и съдържат житейския опит на много пробудени хора. Всяка една книга е в състояние да преобърне живота ни на 180 градуса, ако сме готови да се променим. Проблема е, че четящия всъщност не искаше да се промени. И цялото това знание вместо да помага се превръща в товар. След като 6 години четене не даде резултат, реших, че е време да сменя стратегията и да започна терапия. „Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.“ Информирах се кои са най-добрите специалисти в областта на тревожностите и реших да започна терапия при д-р Тодор Първанов. Безкрайно благодарен съм му, че ме прие и ми помогна. Не целя да правя реклама с името му, все пак човешкото страдание е последното нещо, което трябва да бъде обект на търговия. Първата ни среща беше малко разочароваща – очаквах да бъда хипнотизиран с махало и препрограмиран или да лежа на кушетка и да говоря за детството , родителите си и т.н. Почувствах се малко излъган и ми се струваше, че доктора говори неща, които отдавна знам. Та това е един от най-добрите специалисти по тревожни разстройства в България и единствената ми надежда, а се опитва да ме успокои с врели-некипели! Но той каза нещо, което много ме озадачи и тогава не разбрах: „Ти правиш паническите си атаки съзнателно.“ Въпреки недоверието си започнах да изпълнявам ежедневно задачите, които доктора ми постави и резултатите не закъсняха. Научих, че „паническото разстройство“ не е диагноза на психично заболяване, а просто страх пристъпа на паника да не се повтори. А той не е нищо повече от остра стресова реакция, при която рязко се отделя голямо количество адреналин и кортизол. И така се получава следния порочен кръг: Първата остра стресова реакция – Силен страх пристъпа да не се повтори - Интерпретиране на всяка тревожност като опасност от паника - Усилване на стреса - Остра стресова реакция – Страх пристъпа да не се повтори... В последствие започва да те е страх от места и ситуации, при които си получил остра стрес ова реакция и се формират всевъзможни фобии. Хората страдат от грешното вярване, че стреса се причинява от ежедневните грижи и напрегнатото ежедневие. Всъщност стресът е нашата мисловна реакция на случващото се в живота ни. Стреса се предизвиква от погрешните вярвания и комплекси, които сме придобили. Нормално е да си стресиран, когато си зависим от хорското мнение например. Или когато вярваш, че живота ти се случва, вместо че имаш контрол над него. Осъзнаването, че ние самите си пречим е първата крачка към промяната. Проблема никога не е в света, а в умовете ни. Започнах да спортувам и се научих да медитирам ежедневно по 20 минути. Спорта разгражда адреналина и освобождава ендорфини, а медитацията ни освобождава от контрола на ума и има мощен анти-стресов ефект. Знанието, което получих от д-р Първанов съпоставях с ежедневието си и малко-по-малко започнах да разбирам по какъв начин причинявам стреса си сам. Точно това погрешно мислене е причината за всички „диагнози“, които съм си поставял през годините – социална фобия, депресия, страхова невроза и т.н. Нещата са ТОЛКОВА прости. Страданието е аларма, че имаме неправилно мислене. Мислите трябва да се променят. Вместо да се тъпчем с хапчета, които само притъпяват симптомите, по-добре да излекуваме корена – причината за състоянието си. Мога да опиша терапията си в детайли, но това са моите изводи и да ги ползва някой „втора ръка“ би било полезно само за много кратко. Преди това и аз бях изчел всичко за паниката, техниките за справяне, плюс историите на надживелите я, но това не даде траен резултат. Пак повтарям – не го казвам с цел реклама, просто всеки трябва да си извърви пътя, да преживее всичко и да си направи сам изводите. Виждам, че темата е прочетена от близо 2 000 души. В раздела има 10-на души, които помагат, това значи, че е прочетена от над 1 900 души, които страдат от същите неща и ще бъде четена от много повече хора занапред. Пиша този пост за страдащите от панически атаки. Пиша го за теб, който сега минаваш през ада, през който преминах и аз. Знам, че се чувстваш сам и изоставен от Бог и мислиш, че това, което преживяваш е различно от това, което са преживели другите. Чувстваш се второ качество човек и ти се иска всичко това да е просто един лош сън. Вярваш, че живота ти е безвъзвратно объркан и че ще трябва да живееш в страх до края на живота си. Ужасяваш се, при мисълта, че можеш да полудееш или да умреш. Може би понякога в най-трудните моменти мислиш да сложиш край на всичко, защото ти се струва твърде много да понесеш. Имам много добра новина за теб – страдаш напразно! Това, че имаш страхове и депресии не те прави по-малко стойностен човек, просто си объркан и изплашен. Не губи време, а потърси помощ и скоро ще си забравил за всичко. Щом аз успях можеш и ти. Въоръжи се с търпение и бъди готов да има дни, в които мотивацията ти е по-слаба и не ти е до медитация. Бъди готов да грешиш и знай, че чрез грешките си се учиш, не се мрази заради тях. Просто имай търпение. Прояви малко мъжество и инат, на пук на себе си и всичко и излез от добре познатия ад, защото уверявам те – навън е по-хубаво! Трудно ми е да си спомня за състоянието си от преди само няколко месеца. Та аз съм нов човек, а всичко е станало толкова неусетно... Преди няколко месеца започнах тази тема, защото се чувствах безпомощен, объркан и уплашен като малко дете. Е, вчера се погледнах в огледалото и видях колко здраво и красиво е станало тялото ми в резултат на спорта. Зарадвах се на себе си, че съм насред планината, далече от къщи и не нося шишенцето с капки мента-глог-валериан, които носех винаги със себе си когато излизах от къщи и към които да посегна, когато усетя, че паниката се надига. Зарадвах се, че мога да съм на маса с непознати хора и да се отпусна и да участвам в разговорите без да ме е грижа кой какво си мисли и да се забавлявам. Това не ми се беше случвало от толкова отдавна. Зарадвах се, че си позволих да изпия малко алкохол без да ме е страх, че ще изпусна контрола и ще се изложа пред приятелката си и останалите хора. Зарадвах се, че отново мечтая и се чувствам нормален човек. Мога да бъда каквото си пожелая. Зарадвах се, защото си спомних колко страхотен човек съм всъщност – умен, добър, смел и забавен. Почувствах се горд и усетих, че съм пълен с любов към себе си. Пожелавам на всички ви това усещане! По време на терапията (каква неподходяща дума!) се справих с клаустрофобията си. Заговарям непознати без притеснение, защото ми харесва тръпката. Харесва ми да се наблюдавам отстрани колко съм страхотен, когато общувам с тях. Изправям се пред страховете си и това ми доставя удоволствие, защото знам, че те са нищо повече от обикновени внушения. Руша старото с удоволствие, защото виждам, че е купчина лъжи. Света не е страшно място, хората не са лоши. Липсва ни само любов и вяра в себе си. Иронично, но ако не беше паниката може би щях да изживея живота си с тежкия товар на страховете върху раменете си, а с такова бреме трудно можеш да стигнеш далече. От един страна може да се каже, че паниката беше необходимо зло, дар, който да провокира промяната. Неведоми са пътищата Господни... На финала ще спестя пожеланията си за успех, към всички, които са изправени пред този проблем, защото вярвам, че успеха не зависи от нечии добри пожелания, а единствено от нашите действия подплатени от силната ни мотивация. И да има кой да ни насочи, разбира се. Знайте, че не сте сами и обичайте себе си въпреки всичко! А ако някого съм вдъхновил с поста си искам един ден в замяна да направите същото за другите, които страдат и живеят в заблудата, че изход няма. Уверявам ви – имате силите. Не чакайте, а просто направете първата крачка!