Орлин Баев

Забележка: в долните редове компилирам непринудените си размисли и коментари от социалната мрежа фейсбук. Текстовете следват последователност така, че да образуват известна смислова цялост. Оплакваме се от това, от онова... Всъщност сега живеем така, както царете са живели преди само 150 год. Поемайки отговорност за собствения си живот, мислене, чувства и себеусещане, казвам: Щастлив съм! Имам всичко, което е нужно на душата ми във всеки момент! Доволен съм от всички огромни възможности, които безкрая ми предоставя във всеки един момент! Радвам се на съдбата си и знам, че аз съм сеячът и жътварят и! Приемам всички обстоятелства в живота си като добър урок и поставяйки центъра на щастието си в сърдечния си разум, се дивя на това си кратко пътешествие - живота! Мислим си "случи ми се това, онеправдаха ме за онова, не сполучих в другото...". Донякъде събитията в живота ни се определят от сбор от външни фактори. Но от нас зависи как ще възприемем, как ще пречупим тези факти и накъде ще ги насочим в мислите, чувствата и делата си. А може би случващото се в живота ни може да бъде обяснено отвъд механистичните разбирания на твърдата наука. Може би вътрешната промяна освен по гореописания начин, въздейства и на външната среда - все пак всички сме свързани и си влияем през колективното несъзнавано и съзнавано... Имаш трудности - благодари и се изкачи по тях като по стъпала, водещи те към мъдрост! Болен си? Осъзнай пътя на доброто, по който те води болестта ти! Имаш слабости и искаш да ги преодолееш, но ти е трудно? Радвай се - когато пуснеш любовта в живота си, ще бъде лесно! Дебел си - живееш изобилно! Слаб си- задоволяваш се с малко и радуваш много! Някой имал повече и по-скъпи вещи от теб? Обикни го, радвай се за него, но живей своя си живот - от сърце! Следвай сърцето си - не това емоционално или физическия мускул, но онова духовното, което е компасът в живота ти! Следвай собствения си живот, собствени цели и посоки, идващи от призванието на душата ти! Бъди автентичен, свободен от коловозите на социалните клишета и консенсуси! Тогава живееш живота си от позиция на гения в теб - на онази светла същност, която всъщност си! Просто сега! Точно сега и точно тук! Мога да искам да бъда еди си какъв си, да се стремя, да съжалявам, че не съм постигнал еди си кое си желание и цел. Мога да се радвам, че съм я постигнал... Но всичко това е някъде другаде, из въртопите на ума. Точно сега и точно тук, съм точно това, което съм - жив, несъвършен, живеещ, усмихващ се - сега! Аз вярвам в Небето! Вярвам в ангелите, в йерархията на светлината! Вярвам в безсмъртието си като същество от светлина. Тук съм за малко, гостенин съм в този хубав и гостоприемен бинарен свят - знам. Вярвам! Звучи ненаучно, знам. Избирам да вярвам - съзнателно, от позицията на знанието на здравия разум и стабилна връзка с консенсуса за реалност наоколо ни! Но и от безкрая на сърдечната си когниция! Вярвам и знам, че аз самият във всеки миг живея това, което сам съм сътворил – тогава всичко е точно на мястото си, точно за мен, в точния момент. Вярвам и в помощта на небето обаче и в свободната си воля, която струи от извора ми на божественост, с чиято помощ мога да насочвам, възприемам и променям преживяването на живота си така, че душата ми да извлече от него зрънца мъдрост и обич. Нима не затова живеем този живот?! А красотата на мъдростта е навсякъде – но преди всичко в теб самия. Когато пулсира в теб, капчиците роса върху жилките на полюшващо се листо се превръщат в посланици на целокупния живот. Съзерцавайки ги, можеш да забравиш фалшивата граница на ума между условните теб и тях. Защото такава няма извън илюзиите на обособеността. Тогава ставаш капката, която спокойно се изпарява в слънчевите лъчи и прониква в сока на листото. Ставаш листото и чувстваш как приемаш слънчевата сила и и се радваш на експлозията на живота точно толкова, колкото и на имплозията на смъртта. Да погледнеш врабченце, скачащо наоколо и за миг само да се влееш в когницията му, да станеш другия. Когато наблюдател, наблюдавано и наблюдение се слеят до единно осъзнаване, се ражда душевното познание за света като преливащо се свързано цяло! Тогава погледът на орела става твой поглед, а есенцията на слънчевата радост гали омаята на сърцето ти! Къде е пепердудата, кое е цветето? Къде започва едното, къде свършва другото? Къде започва твоето съзнание и има ли граници в осъзнаването на красотата?! Кой си ти? Кой е гледащият, чувстващият, миришещият, чуващият, вкусващият, мислещият, осъзнаващият, интуиращият? Осъзнавайки красотата на този чудесен живот, го виждаш така различно специален и приказно изпълнен с дълбок смисъл. Мозъкът ти може синестезично да роди мирис, нежен допир, омая... Зад всичко това обаче възникват преживяванията на онзи тих свободен зрител, който живее играта на живота - ти самият! Вечен, спокоен, събиращ мъдростта от краткото ти съществуване зрител - душа или същностна природа, наречи го както искаш, но само резонирането и сливането с повелите му носи смисъл, сила и мъдра жизнена цялостност! Когато стигнеш до факта, че сам на себе си ученик и учител, калинката, която лази по тревичката се превръща в ... Буда... Вселената се превръща в част от същността ти, а ти ставаш едно с безмълвната мъдрост на ... себе си! Знаеш, че който и да е мъдрец, Учител или система от знания може само да ти посочи пътя, но ти си този, който трябва да го извървиш. За да осъзнаеш, че път няма, а просто стапяне на его обособени илюзии, за да блесне слънцето на Аза ти! Така сме си свикнали с тревожността... Ако дръзнеш да я предизвикаш, виждаш, че е била сапунен мехур. Природата обаче не търпи празно място - на мястото на спукания мехур се ражда радост. Да де, но когато си радостен, не контролираш нещата - тогава почва да гложди едно скептично чувство, пълно с недоверие в щастието, което досега си си забранявал: "защо ли да не се върна обратно в страха - там боли, но съм си свикнал, постоянно съм свръхнащрек и контролирам с раздутото си его"? Е, ако не се тревожи човек, ще му се наложи да бъде щастлив... Ако избереш щастието обаче, е нужно да се довериш повечко на живота си! ... Какво е животът без любов? Празна илюзия, лишена от смисъл и радост. Защото смисълът произтича от любовта. Но не тази малката, човешката, но от любов, която свети като слънцето, отвътре навън. Искането изключва любовта! Искането е робията на вкопченото его! Любовта бива убивана от искането. Да, всички искаме и имаме егота. Но не в желанието е любовта. Изворът и е другаде, а желанието е само нейно изцапано псевдоподобие. То я съдържа в себе си, но окована и смачкана. Докато не сублимираш, не почистиш желанието, няма как да освободиш любовта в реалния и вид. Любовта е състояние! Другият, любовният обект може да бъде само инструмент за проява на това състояние, в повече или по-малко изворен вид. Но любовта не зависи от този обект. Тя извира от душата и обича, просто обича - свети като слънцето! Дали любовта прави разлика между видовете? Или обича и най-малкото птиче еднакво с най-великия мъдрец или звезда в небесата? Любовта дискриминира ли или синтезира? Дали любовта категоризира и поставя някой или нещо си в по-висока йерархия от друго? Не – тя слиза и до най-малките неща, случвания, обекти, същества и преживявания еднакво, свързваща ги в единството на цялостния пулс на вселената. Защото тя е единното тяло на Бога, в което живеем. Когато обичаш живота, не правиш разлика между видовете! Просто обичаш! Дискриминирайки видовете, примерно чрез поставянето на собствения биологичен вид като по-важен в ценностната система или на дадена етническа популация над друга, представлява практика на видизъм и расизъм. Аз предпочитам просто да обичам живота във всяко чувстващо същество! Наблюдавайки умножаващото се по количество, но намаляващо качеството си човечество, напоследък се замислям - колко много имаме да се учим от животните на... хуманност! Звучи парадоксално, нали? Но дали единствено логиката е това, което определя хуманността? Ако е така, всеки джобен калкулатор би бил по-човечен от който и да е човек… Съчувствието, проявено като конкретни помагащи дела, е пряка изява на любовта. "Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг." - аз чувствам болката, която евентуално бих причинил. Чувствам и тази, която някой причинява на друг. Защото не само знам, но и преживявам факта, че няма друг, а съм едно цяло с всяко чувстващо същество! То не е знание, идващо от главата, а от сърцето и цялото цяло, а всъщност от душата ми! Любовта обема в себе си желанието, но желанието изключва любовта, освен като непроявен до момента на сублимацията си потенциал. Желанието е като река, пълна с наноси, утайки и примеси. Любовта пак е там, но примесите на страстта са я смесили с импулсите на егото. Нужно е усилие, пречистване, известна вътрешна работа, за да се освободи бисерът на любовта от оковите на страстта. Не че страстта е лоша, но е вкопчваща се, прилепящ жаден продукт на егото е. Когато възнамериш освобождаването на любовта, разбираш, че това е най-трудната, но и най-възнаграждаващата работа в живота ти! Работата със страстта е далеч по-трудна от тази със страха. Трансформирайки страстта, се сблъскваш и със страха, но сега той е като малко котенце пред тигърския рев на страстта! В този материален свят, къде е мястото на парите в проявата на любовта? Парите са материализиран израз на духовна стойност - в идеалния си вид! В света наоколо ни обаче сега нещата са с главата надолу... Усмихвайки се, искам да кажа само, че ако нямаш вътрешното богатство на любовта, мъдростта, свободната воля и хармоничното резониране с природата си, колкото и милиарди да притежаваш, ще се чувстваш като риба в сахара! Та, нека преуспяваме финансово - чудесно! Но само ако този външен финансов успех резонира с богатството на душите ни! Само тогава си струва труда. Като заключение на този кратък текст: представи си, че си на прага на смъртта си! Какво би казал за живота си? За какво би съжалявал? На какво би се радвал? Пренасяйки знанието за преходността и помнейки, че животът е наистина много кратък, как би го живял сега и във всяко следващо сега до прехода на смъртта си?