Орлин Баев

Получила сте п.а. преди две години. Вместо да поработите реално върху себе си чрез психотерапия, в която да посрещнете и преодолеете страха си, сте разчитала на плацебото на хомеопатията, което е станало част от естественото потискане на паническия страх в несъзнаваното. Оттам, тъй като е нерешен, е започнал да се проявява като здравна тревожност. Потърсете добър колега, вещ в тревожните и соматоформни състояния и преминете през курс психотерапия. Ето седем статии, които дават насоки за този път!

" тези негови желания аз не ги разбирам и мисля че са нещо лош" А вие пишете тук, за да получите потвърждение на предразсъдъците си или за да пробвате да поработите върху себе си и ситуацията си пораствайки?

Потискането е най-сигурният път по избухването им отново. Преработването им съзнателно е по-добрият вариант. Случва се първо, в добро самонаблюдение, второ при разбирането, което разграничихме по-горе, че любовта няма общо със закаченото искане и пиене и дърпане и "дай, дай още, защото нямам...сигурност в себе си!"... Най-добре е да се виждате с психотерапевт известно време. А сама - когато аха аха да реагирате по стария начин, да почнете да звъните пак и да го търсите прекалено, осъзнайте и отдръпнете ръка от телефона, от месинджъра и т.н. Дишайте дълбоко, осъзнавайте и стойте в емоцията на липса (защото е липса, не е любов). Стойте в тази емоция, издържайте я и дишайте, като дори оставите ума да се разтвори, мислите да преминават и заминават. Малко по малко на мястото на празнината, която иска, започва да се появява пълнота от сигурност, самоувереност, спокойна и непривързана обич!

Поведението идва от характерови страхове, които нямат общо с обич. Това не значи, че не обичате, а че имате примеси, които правят любовта ви в известна степен "задушаваща". Вижте това ми видео за любовта: https://www.youtube.com/watch?v=g3E2DRRDvJg&safe=active

Казвам, че има голяма разлика между обич и зависимо вкопчване, проявяващо се поради характерови причини.

Вкопчена сте, "висвате на врата" и задушавате, което поведение само по себе си не е любов, а зависима компенсация на липса на любов. Разбирате ли, държанието ви уморява - иска, иска, иска. И най-обичащият ви човек би се уморил от страховете ви "Не съм обичана, изоставя ме!", замазани от прилепващо поведение. Нормално е всеки от партньорите да има известно лично пространство, свое време, самостоятелност. Защото партньорите не са две алепнали половинки, а две цялости, двожещи се в обща посока.

Нека не поправяме това, което работи. Самото справяне с мислите за паметта вече те учи и на характерова промяна. А иначе - работа по себе си вършим цял живот. Има психотерапевти, пси групи, уъркшопи... Зависи докъде и колко искаме, но това е най-добрата инвестиция, в себепозннаието си!

Ясно - виждаме подлежащата психодинамика. Мазохистично себепотискане, автоагресия и огромна компенсаторна маска (персона) от ТРЯБВА, длъжна съм, СВРЪХКОНТРОЛ, мисля постоянно и съм нащрек постоянно. Автоагресивен мазохизъм, потискане на собствената автентичност и тежката ТРЯБВА маска, наситени с базисни вярвания, допускания и конфликти от сорта на: "Длъжна съм да съм добричка (или желателна, както се очаква), за да бъда приета от свръхважните за мен други!", "Трябва да се впиша на всяка цена в очакванията, за да бъда одобрена и така да почувствам, че ставам!", "Трябва да поема отговорност за чуждата безотговорност!", "Аз съм никоя, ако не помогна самопотъпквайки се!", "Не си вярвам, не вярвам, че струвам, ако не получа одобрение от другия, докато пренебрегвайки себе си, ставам негова функция!" и т.н. Накратко - мазохистичен характер с ригидна маска. Характеровата комбинация "каторжник" от неофройдистките аналитични школи (Райх, Лоуен, Бернаскони психотелесни школи) - комбинация, която както наблюдавам в практиката си, е честа основа за натрапливости. Виж повече за това в тази моя статия: можеш да прочетеш за мазохистичния характер (основното, което подлежи на преработка в теб), както и за ригидния (споменатата ти маска, с която бягаш от страховете си). Виж и аналогиите със "Схема когнитивна терапия" на Джефри Йънг и по-специално домейните "ориентация към другите" и "свръхбдителност и потискане". Виж и посоката на преработка на съответните характерови черти! Посоката тук е позволяване загубата на контрола и развиване на здрав, добър егоизъм, позволен ти от Живота! Себезаявяване, здрава агресия, проявена като "аз съм важната, моето мнение е, което ме интересува, пет пари не давам какво ще кажат хората за мен, защото аз казвам, че се обичам и уважавам безусловно, просто защото дишам и ме има!, Обичам се, вярвам си, приемам се безусловно!, позволявам си да не отговарям на очакванията на другите, когато противоречат на собствените ми цели и желания, отказвам да ме е грижа за проблемите на другите, ако не са моя работа или имам нужда от спокойствие, позволявам си да бъда щастлива!, давам отказ и казвам "не" спокойно и невинно, защото си вярвам и се приемам, чувам чуждия отказ спокойно, без да го приемам лично, защото си вярвам, Хората ще кажат всичко за мен - днес евала, утре не става - все ми е тая - самооценката ми зависи единствено от високата ми самооценка, позволявам си нормални грешки - така се уча и раста, захвърлям вината от живота си - вместо не, ако има нужд анаистина да променям нещо, ползвам интуиция, здрав разум и подходящи действия, спокойно и невинно. За вината, която е емоционалният израз на автоагресията на мазохизма, върху които основно имаш да работиш - виж тази статия. ... Парадоксът е, че когато си позволиш да се заявяваш, да имаш здрав егоизъм, ти се налага да не ти е важно мнението и приемането на другите, но ти да приемеш самата себе си, да прегърнеш страховете си от отхвърляне, когато не си "добричката". Тогава, през това приемане те се стапят и превръщат в стабилната ти самооценка, в един човек даващ, но вече от все сърце, не от страх от отхвърляне, алтруист, не и мазохист. Човек, смело обичащ се, вярващ си и завяващ се, което го прави истински добър към себе си, а оттам и автентично добър и към другите. Защото сега си не добра, а мазохистка. истински добра си, когато, както казах и повтарям, си първо добра към себе си, когато ти, като част от Бога, си най-важната за самата себе си в психичната си вселена! А знаеш ли кое е най-хубавото? Животът е така мъдро устроен, че ни дава най-подходящото за нас самите, по най-естествения начин. Самото позволяване на забравянето (което е, както казахме, твой невротичен мит) вече премахва маската от "трябва" и задейства страховете ти от "аз съм провалена и отхвърлена от авторитета, включително от вътрешния авторитет на морала, на суперегото си!". Така ти се налага да прегърнеш, да приемеш тези страхове, да потрепериш в тях претръпвайки, докато се преобразуват във въпросната висока самооценка, наситена със здрав егоизъм който вече си позволяваш и виждаш като естествен и разрешен ти от негово величество Живота, от Бога, от Вселената! Защото само имайки, можеш да сдаваш от преливането си, докато иначе даваш от нямането невротично, чакайки всъщност да ти се налее позитивна оценка, която да поставиш на мястото на липсващата самооценка. Ако не успяваш сама, обърни се към опитен колега, В България са не повече от пръстите на двете ръце, въпреки че формално броят им расте. Надявам се да не е винаги така! Успехи, Орлин

Точно така - когнитивната наука има цяло подразделение: паметова психология. Ще спомена знанията си оттам - все пак съм учил тази наука цяла бакалавърска и две години магистратура и въпреки разхилядвоеното ми внимание, може да е останало нещо в дългосрочната семантична памет, преминало през сензорната/ иконична и буфера на краткосрочната/ работната памет. (От доста десетилетия не се ползва терминът краткосрочна, а работна памет). Няколко общи думи за паметовия процес. Външна информация --> иконична (сензорна) памет (няколко секунди) --> внимание и работна памет(до 30 сек.), научният модел на съзнанието --> буфер между краткосрочната и дългосрочната памет, преминаван предимно от фокусирано внимание --> Дългосрочна памет: декларативна (експлицитна, съзнателна) - епизодична, автобиогафична, семантична; процедурна (имплицитна, несъзнавана, праксис) - асоциативно двигателна. Общо взето, три причини за това, което става в теб, като нито една от тях не е реално патологична: 1) Паметта е изключително неточен процес. Преди време, в началото на когнитивната революция, се е смятало, че е нещо като склад, а извличането на паметовите следи е като ваденето на стока от него. Или като компютърна памет, оформена в папки и спомнянето е като отварянето на папка. Пиша това, защото в твоето мислене има очакване припомнянето да се случва именно така - сякаш изцяло можеш да разчиташ на него и в най-малък детайл, сякаш гледаш филм, с образ, звук, обоняние, осезание, вкус и емоция да си спомниш ясно, едно към едно. Това не е така обаче при никого, освен при единици, при един на хиляди. Но дори и при такива гении, припомнянето е отново пречупено, не е изцяло точно. В експериментите паметовите психолози (В НБУ, София има такива на световно ниво и аз самия съм работил в тази насока) установяват, че аналогията със склад или компютърна памет е изцяло невярна, макар и Холивуд да я е вече популяризирал чрез филмите си за хипноза и хипнотизатори, които карат субектите си да си спомнят точно като във филм - което е фарс и мит. Оказва се, че извличането на паметови следи представлява не точно възпроизвеждане, а конструиране! Паметта е конструктивна, формообразуваща, а не точно възпроизвеждаща. Правени са милиони експерименти. Например, пуска се запис на катастрофа между две коли. После се отвлича вниманието с разговор или други въпроси. Когато хората са помолени да си спомнят и опишат точно видяното, се оказва че то въобще не е реалното, а са добавени вътрешните очаквания какво би трябвало да се случи и как да се случи. Например, повечето разказват за пръскащи се стъкла, докато колите са били въобще без стъкла. Разказват за червени и жълти цветове, докато колите са били сиви, за високи скорости и дълга предистория на изминат път, докато реално са показани няколко метра преди катастрофата. Разказват за кървища и трупове, докато всъщност шофьорите са били спокойни и невредими... Това е само един от много експерименти, които показват, че паметта нито е точна, нито чак пък кой знае колко надеждна. Друго - спомняме си преди всичко началото и края на подаваната информация, а основното съдържание по правило се замазва... Трето, спомняме си по-добре, когато имаме искрен интерес и вдъхновение, обич, която струи през еднонасоченото ни фокусирано внимание. Изводите - нормално е да забравяме подробностите, както и е нормално да помним схематично, само някои главни факти, както и да добавяме много от вече съществуващите в дългосрочната ни памет когнитивни схеми. Айнщайн, когато е бил питан за номера на телефона си, го е търсел в бележника си. Когато е бил питан за дреболии и несъществени неща, никога не си ги е спомнял и е казвал, че умните пишат, а глупавите се стремят да помнят. Всеки истински паметлив и интелигентен човек има прекрасната способност да забравя или въобще да не запомня малки фактологии, тъй като вниманието е фокусирано в далеч по-съществени неща (метафората за разсеяния професор). Но не е нужно да сме професори или гении, за да знаем, че така работи паметта ни и въпросното забравяне е нормално. Извън разсъждаваното, познавам професори, които са твърде далеч от високото ниво на когнитивни способности, а титлата им се дължи преди всичко на достатъчно време "търкане на училищната скамейка" и прислужаване на подходящите, стоящи над тях в йерархията личности. Този социален факт е по-скоро правило, отколкото изключение. Споменавам го във връзка с метафората за разсеяния професор, която не е твърде точна, тъй като свързва професорския пост с висок интелект и памет, което в реалността никак не е вярно. По-точната метафора би била "разсеяният талант" или "разсеяният гений". 2) Страхът! Когато изпитваме повишена тревожност, подкорието действително черпи огромен неврален ресурс и блокира в голяма степен помненето, мисленето, вниманието. Наблюдавал съм го в самия себе си. Когато дълги години бях много тревожен, буквално бях тъпичък и като мислене и като помнене. Когато разреших тревожните си казуси и станах смел, мотивиран и щастлив, IQ-то ми скочи с десетки единици, а паметта ми за важните за мен неща стана достатъчно качествена. Наблюдавам същото в масата от пациенти. Хора интелигентни (защото на психотерапия ходят такива), но вплетени в невротични механизми, пораждащи високо ниво на тревожност, комбинация от ситуативна и личностова. Когато тревожността бъде трансформирана в смело доверие в себе си, паметта отново става услужлива, но както е описано в точка (1). Страхът в твоя случай е породен от натрапливото ти желание за помнене. Колкото повече те е страх, че не помниш и се напъваш да помниш, толкова е по-висок той. Съответно и запаметяването бива повлияно. Когато си позволиш да бъдеш най-провалената и глупава, непомнеща нищо глупачка и се смириш в този си страх, приемеш го (защото е само страх, а битката ти с него битка с вятърни мелници), тогава той се стапя и паметта става нормална. 3) Вниманието! Ето как става запаметяването. Стимулите от реалността преминават през сензорната памет (иконична), където се задържат за няколко мига като послеобрази, звуци и т.н. Тази чисто перцептуална задръжка дава възможност на вниманието, процесирано през работната памет, да се фокусира в подаваната информация. Работната памет плюс вниманието са научната представа за съзнанието. Колкото това внимание е по-фокусирано, толкова по-устойчиво данните преминават от иконичната в работната, а оттам в дългосрочната памет. Работната памет подава сигналите през нещо като буфер. Всъщност буферът е само метафора за отпечатването на паметови следи от работната в дългосрочната памет. Случва се, когато вниманието е еднонасочено и устойчиво фокусирано. А е такова, когато към обекта на запаметяване има интерес, когато вдъхновява, когато вълнува и привлича удоволствено. Също и при страхуван обект, което цели добро запаметяване с цел защита и оцеляване. Когато обаче страхът е прекомерен и постоянен, вниманието се срива. Тук идват на ход проучванията на Маслоу за битийната и дефицитарна мотивация. Дефицитарно мотивиран е човек, когато е тласкан от страх. Това е изключително слаб, робски, незрял вариант. Битийна е мотивацията, когато е заредена с потенциала на вдъхновението, на любовта. Ако аналогизираме с температурата, студът на страха стига до (-) 273.15-тте градуса на абсолютната нула. А температурата на вдъхновението, на потенциала, до милиони градуси. Тоест, полезността на страха е твърде ограничена и когато премине една не много висока граница, преминава в пагубност. Устойчиво е вниманието, което е поддържано от потенциалите на радостта и здравия, пълен с обич към паметовия обект интерес. Тогава, такова фокусирано внимание с лекота прехвърля информацията от работната в дългосрочната памет. Въпреки това, дори при най-гениалния индивид, припомнянето е конструктивно, конструиращо, а не възпроизвеждащо точно. Какво се случва, когато човек го е страх, че не помни и поставя едно огромно перфекционистично "Аз ТРЯБВА да помня всичко и на всяка цена!"? Случва се това, че това "ТРЯБВА", тласкано от страх, нарушава нормалните паметови закони, при които забравянето на безполезности е правило. Случва се и това, че това "ТРЯБВА" изтласква страха, че може да се забравя, забранява го. Тъй като обаче паметовата природа е такава, че "увяхването" на паметови следи, тоест забравянето, е естествен и несъобразяващ се с невротичния перфекционизъм факт, то човекът, поставил си това пагубно "ТРЯБВА" се ужасява още повече. Страхът така се преподдържа и черпи невро-паметов ресурс, кара вниманието да се разкъсва. Разкъсва се между външно получаваната информация и поддържането на нерешимия, ако не бъде изоставен вътрешен конфликт "Страх ме е, че ако забравя, съм провален, слаб (и т.н. комплекси, когнитивни схеми) и затова си забранявам да забравям въобще!". Конфликтът се решава, когато човек си позволи да бъде провален безпаметник! Защото никога не е бил реално такъв! Изводите: за да помним добре, е нужно да приемем нормалността на паметовата неточност и да обичаме, да имаме еднонасочено и пълно с интерес фокусирано внимание, а не страх към обекта на запаметяване! От горното следва важността на преодоляването на страха, на преобразуването му в пълна с доверие и творчество мотивация и смелост!

Едва ли е до паметта! Ако мен ме пита колежката какво съм ял вчера, наистина не знам. Въобще ,способността на паметта да изтрива маловажното, е важна също толкова, колкото да помни интересното, вълнуващото и вдъхновяващото! Когато се постави едно голямо "Аз трябва да помня!", първо, че става мега безинтересно и насила, тоест не участва лимбичната система, не участва удволственият и емоционално, вдъхновено мотивационен фактор, който силно допринася за качественото запаметяване. Второ, зад въоросното ТРЯБВА стои страхът, че не е достатъчно, че се провалям... Самият страх наистина до известна степен влошава запаметяването, туй като подкорието черпи ресурс. Но това черпене не се дължи на някакви неврологични разстройства, а на въпросната тревожна динамика! Браво за прогреса!

Ехаааа, радваш ми сърцето! Пея просто! Бравооо!

Замайването е един от масовите симптоми на преактивиран симпатикус, Мортиша. А той се преактивира от тревожност. Писали сме за намалянето на кислорода в мозъка, за покачването на телесното (не на кръвното) налягане нагоре, причинено от мускулните брони. Тези факти причиняват замайване при някои, при други дереализация, деперсонализация, а при някои всички накуп. 99% от хората, с които работя, преживяващи тези симптоми, са ходили преди това на магнитен резонанс, позитронна томография, скенери - всичко е наред!

Това, че не сте психиатър или психотерапевт разбирате добре. Но, това че вътрешно поемате отговорност за нечия незряла беотговорност, леко ви убягва, рационализирайки такова мазохистично към себе си, а към другия манипулативно през грижа поведение като обич и грижа. Обич, но с "тесто" замесено със споменатите примеси. Ако такъв човек ви е роднина, както давате пример, поставянето на граници е вътрешно, като не позволявате да се чувствате виновна, а сте щастлива въпреки това. Защото можем да даваме истинско щастие и грижа, само ако ги имаме в себе си и към себе си!

Не сте психотерапевт, нито психиатър, няма как директно да сте му полезна, освен с обичта и съпричастността си, но само при положение, че прави активни опити за промяна. Можете да се опитате да го мотивирате да предприеме мерки по справяне, това е. Ако не желае обаче, проблемът става ваш, не негов. Вижте отстрани мисленето си. Вижте как сякаш искате едва ли не да поемете отговорност за неговата невротична безотговорност. Така ставате съзависима от неговата собствена зависимост от неразбирането и нежеланието му да си помогне. Поставяте се в самопотъпкваща, в автоагресивно пренебрегваща и мазохистично мачкаща себе си ситуация, в която си мислите, че е нужно да намерите сили как да търпите още и още. Ако приятелят ви не желае да работи по здравата си и стабилна, щастлива и устойчива психика и вие търпите това положение, съгласявайки се с него мазохистично, губите себе си и се превръщате във функция на неврозата му, ставате част от проблема, не от решението му, мислейки си, че това е добра жертва. Жертва е, но нездрава и невротична, както от ваша страна, така и обслужваща неврозата на приятеля ви!

Разберете, че това е вашият "кръст" и е нужно да го носите достойно. Да търсите решения и подобрение по всякакъв начин, да. Имайте предвид, че едно позитивно и приемащо отношение към трудностите, преживявани като резултат от състоянието ви, е част от поемането на лична отговорност и доверие в съдбата и себе си, в това, че болестта не е мъка, а път по учене, себепознание, себеусъвършенстване! За терапевта - възможно е просто да не е бил "вашият човек", а още по-вероятно е да сте очаквала някакво почти магично поправяне... За парите - поставил си е такса, вие сте се съгласила с нея. Възможно е очакванията ви да са били нереалистични, а кой знае, може би оценяването, което несъзнавано правите на психотерапията не е твърде високо, или пък отношението ви към парите е несъответно... Един преглед при лекар е от 50 до 70 лв., като в рамките на само няколко минути човек получава рецепта и ... толкова. В сравнение с това, влаганото в психотерапията е несравнимо по-голямо.

При шизоафективно разстройство комбинацията е подходящи медикаменти плюс психотерапия. Важно е да сте правилно диагностицирана, от наистина добър психиатър, както и ако даден медикамент не действа или страничните му ефекти надвишават полезните, да бъде намерен правилният. Стратегическият подход към състоянието включва и психотерапия, тъй като промяната в мисленето, чувстването, възприятието и отношението, освен чисто психичен, имат и биохимичен и неврален израз.

Копирам извадка от моя статия с думи на д-р Първанов, психиатър - психотерапевт: " Лекарства и тревожни разстройства За да се разбере властта на емоциите над разсъдъка е важно да се разбере еволюцията на мозъка. Човешкият мозък е около 1200 грама и неговите по-висши центрове са се разгънали като следствие от усложняването на долните по-древни части.Най-старата част от мозъка е продълговатият мозък. Това е частта, която регулира основните жизнени функции на тялото, но не е ангажирана с мисловните процеси.От този примитивен мозък в последствие се оформят центровете на емоциите. Милиони години по-късно от емоционалния мозък възниква мислещият мозък или “неокортекса”. Фактът, че мислещият мозък се развива от емоционалния говори много за отношението между мислене и чувства – по-старият мозък може да контролира по-младите мисловни структури.Най-древният център на емоционалния ни живот е центърът на обонянието (по тази причина винаги ,моля хората да усетят миризмата от картината). По-късно от него се разрастват другите центрове на емоциите. Новите центрове обогатяват нашия емоционален репертоар. Тъй като те образуват нещо като пръстен – limbus, то се казва, че емоциите се образуват в лимбичната система. С появата на неокортекса се появяват и нови нюанси в емоциналния живот. Например любовта. Лимбичната система генерира чувството на удоволствие и сексуално желание, но присъствието на неокортекса прави възможна близостта между майката и детето – нещо което обуцлавя продължителната ангажираност с отглеждането на детето.Мисловният мозък обаче не управлява целия емоционален живот. В най-важните емоционални проблеми – и по-специално в критичните ситуации, лимбичната система поема изцяло и самостоятелно нещата в свои ръце. Поради това, че целият “нов” мислещ мозък произхожда от емоционалния мозък има много невронни вериги, чрез които се осъществява този контрол.Днес се знае, че за “пускането” на две от основните човешки емоции – паника и гняв, “виновно” е едно струпване на мозъчни клетки, наречено “бадемовидно ядро”или амигдала . То е в основата на примитивния обонятелен мозък, от който по-късно се развива целият мозък. Амигдалата играе съществена роля в емоционалния живот – без нея човек не може да прецени емоционалното значение на събитията и всичко губи смисъл, човек говори смислено, но не разпознава като близки такива хора като родители, деца, приятели. И е безчувствен към страданията, които им причинява.Бадемовидното ядро функционира като хранилище за емоционалната памет, затова и животът без него е лишен от смисъл. Не само привързаността зависи от него. Хората не могат да изпитват и такива емоции като страх, паника, гняв и т.н.На какво се дължи паниката – импулсивно, доста често, напълно ирационално чувство.? Ако, трябва да се отговори с две думи – на превеса, който има бадемовидното ядро в емоционалния живот. В случая то пуска една реакция, която променя не само мозъчната физиология и биохимия, но и тази на цялото тяло и тази реакция е достатъчно мощна, за да може да блокира неокортекса – мислещият, рационален мозък.Защо то пуска тази реакция? Отговорът е прост – за да ни защити. Smile В него сякаш има една сканираща система, която преценява информацията, постъпваща от сетивата и търси отговор на един въпрос “Заплаха ли е това за мен?” и ако отговорът е “да” последва реакция на паника или гняв. Реакцията е бърза, първична и не подлежи на рационален контрол, защото гъстата невронна мрежа на амигдалата му позволява, в състояние на емоционална възбуда, да контролира и обхване рационалния мозък.Нека да видим какво става с информацията, която възприемаме с нашите сетива.Изследванията доказват, че те постъпват първо в таламуса, а от там започват два пътя. По-дългият води до неокортекса. Достигнали до там сигналите се обмислят и преценяват като опасни, приятни или радостни. След това ,тази преценка по низходящи неврони се предава до лимбичната система и бадемовидното ядро. То пуска съответната реакция. До скоро се е мислело, че това е единственият път на емоциите и те подлежат на 100% контрол от мисленето, защото решението каква да бъде емоцията се взема в неокортекса.Джозеф Льоду ,обаче открива един друг много по-къс и директен път свързващ таламуса направо с бадемовидното тяло. Нещо повече, той доказва като премахва неокортекса на предварително обучени да се страхуват от нещо /например звук/ животни, че амигдалата има възможност сама да пуска реакциите на страх и гняв, независимо от мисленето. Откритието на Льоду на краткия път между таламуса и амигдалата е много важно за разбирането на паническото разстройство, защото той за пръв път споменава, че има неврални пътища, които напълно заобикалят мислещия мозък. Чувствата, които се пускат от информацията протекла по този кратък път таламус – амигдала са най-първични и силни и водят до подчиняване на рационалността от емоционалността. Този по-къс път се явява като неврална задна улица, позволяваща на амигдалата да приема сетивна информация пряко от сетивата, преди тя да е постъпила и преценена от неокортекса.Това преобръща представите, според които, за да формулира своите емоционални реакции амигдалата трябва непременно да получи сигнал от мислещия мозък.То може да отключи реакцията на паника абсолютно само, нещо което се случва при паническото разстройство. Нещо повече, отбелязва Льоду – в анатомично отношение емоционалната система може да функционира независимо от неокортекса.Отделни емоционални реакции и спомени се формират без участието на съзнанието и когнитивната система. Бадемовидното ядро съхранява спомени и богат набор от реакции, които пуска без човек напълно да разбира защо, понеже краткият път заобикаля неокортекса. Този кратък път позволява в амигдалата да се намират спомени и емоционални влечения, които никога не осъзнаваме напълно – за да имаме ясен спомен от нещо се иска то да достигне до неокортекса и осъзнае.Паническата реакция веднага блокира втория път от таламуса до неокортекса, така че и самите спомени по време на паническа криза са доста неясни.Какво има в амигдалата?В него има емоционални програми и спомени (емоционални схеми). Поради това, че най-ранните емоционални спомени се формират преди човек да разполага с думи за своя опит, то когато съответната емоция се освободи, липсва съответният набор от думи относно паниката, която ни завладява – това често са едни груби, безмълвни, емоционални програми. Така, една от причините да сме объркани, когато ни обхване паника е ,че тя не рядко е възпроизвеждане на нещо от ранните години, когато нещата са били трудно разбираеми и не са облечени в думи. Трябва да се отбележи, че в ранния период неокортекса е недоразвит и всички емоционални спомени влизат без рационално коригиране. Разбира се в него има много силни емоционални спомени от целия изминал живот на човека. От падането от колело, от ужасяващата гледка на филма на ужаса, от шамара, който ни е нанесъл приятеля и т.н.И скенерът работи – всеки път, когато нещо бъде преценено, че е заплаха бадемовидното тяло пуска паниката. Недостатъкът на подобни неврални тревоги е, че спешното послание, което то изпраща, често, да не кажем почти винаги, е остаряло и е пуснато по повод на нещо преживяно отдавна в миналото. Методът на сравнение е асоциативен – ключов елемент, който ние обаче не осъзнаваме пуска паниката. В момета, в който тя се пусне в амигдалата се …запаметява още някакъв момент и той също се прибавя към “ключовите моменти”, така броят им расте. По този начин П.А. стават все по-чести, честотата им води по увеличаване на пусковите елементи и т.н.Прекият път дава голямо преимущецтво в мозъчното време, което се изчислява в хилядни от секундата. Пътят от таламуса до неокортекса и от там до амигдалата изисква поне двойно повече време, отколкото прекият път таламус – амигдала.От гледна точка на еволюцията значението на този пряк път за оцеляването на човека е било голямо. Явно тези милисекунди често са спасявали живота на прадедите ни. Този път и днес спасява живота на птиците, рибите и бозайниците. Да, реакцията не е прецизна и понякога избухва без повод, но за един заек това едва ли е толкова важно, за животните вреда от нея няма, но при човека нещата съвсем не са така и тя нарушава реално социалното му функциониране.В заключение може да се каже следното – бадемовидното тяло може да реагира с екстремна реакция на страх или ярост преди кортекса да узнае какво става, понеже такива сурови емоции се освобождават независимо и преди мисълта и това е в сила при П.Р., фобии и посттравматичното стресово разстройство.При обикновения страх и тревожност, която не ескалира в паника, нещата не са така. Те всъщност са плод на другия път таламус – неокортекс /преценка на ситуацията - амигдала/. Тоест това са емоции, върху които мисленето има контрол. И тук ще отбележа, че тревожността се разделя на два вида. “Ситуативна тревожност” предизвикана от външни обстоятелства и “Личностна тревожност” като устойчива личностова черта.Ситуативната е тази тревожност, която е породена от определени ситуации. Например, когато трябва да се избира между две еднакво желани възможности; когато човек е принуден да направи избор между две еднакво желани възможности; когато трябва да се откажем от нещо желано, поради осъзнаване на високата цена, която трябва да платим за него.Има и втори тип тревожност. Тревожност, която е в резултат на заучаване чрез възпитанието в ранно детство. Така тя се явява черта на характера и се проявява като такава през целия живот, давайки отражение в постъпките и социалните контакти на човека. Прието е тези хора да се наричат тревожни личности, за този вид тревожност се употребява понятието “личностна тревожност”. Лицата, в чиито характер присъства тази тревожност може да имат панически кризи, но това не е задължително. Също не е непременно задължително хората с П.Р. да са с изразена личностна тревожност, като черта на характера им - макар че е много по-вероятно да са именно в тази категория.Как се формира личностната и ситуативната тревожност? За разлика от паническата криза, нейният физиологичен път за формиране е “дългият път” – сетивен сигнал – таламус – неокортекс и преценка – сигнал до амигдалата и пускане на тревожната реакция. В случая реакцията не е толкова силна и подлежи на контрол.От физиологична гледна точка и с оглед на лечението, разликата между личностовата и ситуативната тревожност от една страна и паническата криза, фобии, посттравматичното разстройство и натрапливоти е огромна. Първите се дължат на когнитивните процеси, извършващи се в неокортекса и приложението за К.Т. е разумно предложение.Вторите се явяват атавистични, рудементарни емоционални реакции, играли някаква важна роля в процеса ни на оцеляване, които се включват от едно образование – бадемовидното ядро и тъй като разумът няма пълен контрол върху него се явяват – “прекогнитивни емоции” – според Льоду и К. Т. е неефективна при тяхНякои изводи, които можем да си направим:1. Тревожните състояния, П.Р., фобии и Посттравматичното стресово разстройство . са резултат на естествени физиологични процеси, протичащи в мозъка. Да се говори, че те са болести и хората, които ги изпитват са болни е меко казано невярно. В този смисъл нито аз, нито който и да е може да ги лекува.2. Разграничаването на изброените състояния от депресията има значение за успешното преодоляване на състоянието.Психотерапията не само К.П.Т., но и която и да е, е средство на избор при ситуативната и личностовата тревожност. Разбира се при първата ще са нужни 1-2 сесии, докато във втория случай доста повече. Приложението на лекарства в случая е неуместно – психотерапията е процес на обучение на клиента да разчита на собствените си сили и се справя със собствените си страхове. Лекарството само забавя този процес- човекът е раздвоен , дали подобрението идва от лекаството или психотерапията. За това във всеки учебник по психотерапия се отбелязва, че когато тя се прави на фона на медикаменти, то след спирането им психотерапията трябва да се повтори.Милтън Ериксон – един от най-добрите психотерапевти казва: “Психотерапията е нещо, което става вътре в главата на пациента. А как може да прави той терапия с размътен от лекарства мозък?” Поради това, той се е съгласявал да работи с клиенти поне 3 дни след спирането на всякакви лекарства.3. За преодоляването на П.Р. психотерапията е абсолютно необходима – освен, когато не се разчита на спонтанна ремисия, а тя е доста голяма – 30-40%. В случая когнитивната терапия не е твърде подходяща, защото реакцията на амигдалата в е “прекогнитивна” и не може да се спре чрез когнитивните процеси. Подходяща е поведенческата терапия и когнитивната хипнотерапия.4. За медикаментите при П.Р. мисля, че добрата психотерапия може и трябва да доведе до преодоляване на състоянието и без лекарства.5 Антидепресантите – уместни са само при силно изразена депресия. Но при лека и средна трябва да се опита само психотерапия.Няма лекарство, което да действа непосредствено върху амигдалата. Транквилизаторите забавят импулсите, които тя изпраща, а също действат на периферията, но това е все едно да пълниш каца без дъно. След спирането нещата са в изходна позиция. Антидепресантите, употребявани без да има депресия, действат по подобен механизъм, но дават и доста странични ефекти. /Във всеки учебник по психотерапия пише, че когато дадеш на човек който не е в депресия да пие антидепресанти, той изпитва доста неприятни усещания/.Така, че ползването на лекарства без провеждането на психотерапия е най-сигурният начин за хронифициране на състоянието на П.Р. А ,съвместно с нея удължават лечението почти двойно.Това разбира се не означава поголовно да спрете медикаментите – но е причина сериозно да се замислите върху стратегията за преодоляване на П.Р. В нея мястото на лекарствата е изключително ограничено.Защо обаче в деветдесет и девет процента от случаите подходът към П.Р. включва лекарства, а психотерапията прилагана у нас е с ниска успеваемост? За да се разясни въпроса ще се върна назад във времето – краят на 50-те и началото на 60те години. Тогава в психиатрията навлизат съвременните психофармакологични медикаменти – антидепресанти и транквилизатори .Но страховите разтройства, поради физиологичната си и когнитивна етиология са съпътствали човека през цялата му еволюция. И най-честият метод за преодоляването им е бил психотерапията – макар и да не е носила това име. В средата на 50-те години всеки един психиатър е владеел определен набор от психотерапевтични техники за лечение на страховите състояния – по това време той, освен фенобарбитал, бром – калций и няколко други вече отречени медикаменти, не е имал никакъв избор. Тогава е затихвал и големият спор – дългосрочните или краткосрочните терапии са по-ефективни. Последните методи почти изцяло изместват психоанализата.И тогава идват транквилизаторите. Ефекът от тях е много бърз. Цената им е евтина и хората наистина се чустват добре. И тъй като здравеопазването навсякъде е свързано с пари – освен при социализма, който бе у нас, много психиатри се отказват от психотерапията и започват приложението на медикаменти. Резултатите, както казах, са добри.Голяма част от тревожните симптоми са повлияни буквално веднага. Нямало основания за съмнения. До момента, в който се спирал медикамента. Тогава започнало да се разбира, че това е трудно, от една страна тревожността се връщала, от друга самите те предизвиквали синдром на “отнемане” – абстиненция.Най-лесният вариант бил лекарството отново да се върне и това започнало да се прави в голяма част от случаите. В това време фармацевтичните фирми се осъзнали – те имали едно прекрасно заболяване, при което лекарството “трябвало” да се пие цял живот. И то не какво де е “заболяване”, а такова което е с относително голяма честота и засягащо хора в млада възраст. А това означава много, много години прием, както и много, много продадени лекарства. Започнали да се поръчват изследвания, които да доказват по безспорен начин колко ефективни са лекарствата в сравнение с психотерапията, подпомагали се лекари и болници, които оставяли психотерапевтичната си насоченост и се правела реклама по радиото и телевизията все едно, че ставало дума за обикновен сладолед. И тъй като фармацевтичните фирми разполагали практически с неограничени финансови средства “лечението” с медикаменти се наложило в световен мащаб.Как стоят нещата в България? Разбира се, че различно. Тук фармацевтичните фирми са били държавни и не се е гонело печалба. Но тук има идеология на партията. А партията винаги се е страхувала от всичко, което променя мисленето на хората. А, какво друго прави психотерапията? Така, че мнението на партията не можело да бъде положително към психиатрите и психолозите, които към средата на 50-те, те са лекували основно с психотерапия. Дори имало и два български метода за това “Отреагиране” на Н. Кръстников и “Психологична декапсулация” на Д. Чолаков. Ползвала се и хипноза.И изведнъж идват медикаментите. Те не могат да променят мисленето и в този смисъл са безопасни – партията бързо разбира това и започва политика на замяна на психотерапията с медиканети. И това става много бързо – като те привикат на четири очи в партийния комитет, като те понижат в длъжност и дори уволнят. Така, че психотерапията у нас изчеза от официалния хоризонт – за около 30-40 години.И идва десети ноември. Голяма част от тези, които са я можели не са между живите, другите са на преклонна възраст, а и методите, които владеят са доста стари. Този вакуум започва да се запълва, за съжеление в не най-добрия вариант. За разлика от Русия, в която нещата стояха горе-долу така, в страната ни навлязоха психотерапевтични направления от възможно най-бавен и ниско ефективен тип.Защо? Защото пазарът ни е малък, а най-ефективната психотерапия с години изпреварила европейската е в САЩ – ние просто не можем да си купим обичутел от там. Само пътят не можем да му платим. В Русия, поради огромния пазар това бе направено. В голямата си част психотерапевтичното обучение в Русия бе осигурено от американци и там нещата с ефективността на психотерапията са на много високо ниво. А ,като се замислите, то не би и могло да бъде иначе, в края на краищата най-големият двигател за търсенето на успешни и бързи методи за лечение на страховите разтройства са такива масови бедствия и катаклизми като войните, земетресенията, ураганите и т.н.Д-р Тодор Първанов, психиатър”

Един човек отишъл да се подстриже и се разговорил с бръснаря. Понеже бил духовен човек и от дума на дума, заговорил за Бога, за законите на живота, многопластовостта на Битието, степените на съзнание и Живот... Бръснарят бил посредствен, с ниска духовна и емоционална интелигентност човек и грубо се присмял. Казал, че Бог няма. а духовността е празна работа. Човекът си замълчал, изчаквайки процедурата по подстригване да свърши, преглъщайки глупостта. Приключили, платил си и нашият човек се спрял на вратата: - Уважаеми, аз мисля, че бръснари няма! - казал той. - Е, как да няма, ето ме мене, ето и колегата Иван на другата улица... - отвърнал фризьорът. - Ами, ето, вижте този човек на улицата! Вижте косата му, вижте брадата му - явно не се е ресал и подстригвал никога. Тогава, къде са бръснарите? Явно ги няма. - Ааа, има ни, има ни, ние какво сме виновни, че някои вярват, че нямат нужда от нас? - опонирал майсторът на ножицата. - А Бог и Божественото имат ли нещо общо с това, че някои хора с липсваща духовна интелигентност решават, че нямат нужда от Божественото или че го няма?! .......... Представете си, че приятелят ви има тумор в белия дроб. Сладко, чудесно туморче, за което разбира случайно, от задължителен годишен преглед, организиран от фирмата му, на който е отишъл по задължение. Рентгенологът му е препоръчал биопсия и хистология, консултацуия с онколог. Приятелят ви обаче твърди, че тези специалисти, които са учили едно десетина годинки, за да станат онколози (а психотерапевтите учим около 15, повече от соматичните лекари) - твърди, че те нищо не разбират и няма как да му помогнат. Дали в твърдението му има резон? Ясно, че няма. Ясно, че робува на невротични механизми, вероятно подсилващи вече съществуващи характерови черти. В депресията има и едно усещане за "аз съм специален в състоянието си!" и дори получаване на удоволствие от тъгата и потиснатостта, тъй като мозъкът компенсаторно ръси ендорфини и енкефалини. Без значение какви са личните и конкретни при него причини, той отказва помощ... Както казва Диляна, за разлика от интервенциите при телесното лечение, при лечението на душата човек е нужно да участва силно мкотивирано, упорито, постъпателно, последователно, търпеливо, настойчиво, следвайки малки стъпки, водещи до големи резултати. Ако човекът е заведен при психотерапевт по силата единствено на външна мотивация, дали е готов да следва тези дълбоко подплътени с лично желание за работа по себе си стъпки?! Не, не е готов! Тогава? В някои редки случаи такова желание успява да се разгори с помощта на мотивационното интервю, водено от терапевта - но все пак на фона на известна готовност от страна на самия човек. Липсва ли тя, кауза пердута е. Да се върнем към аналогията с белодробното сладко туморче. Ако човек реши да не се занимава с него, вероятността не след дълго то да се разрасне, да некротизира околните тъкани, да метастазира и убие носителя си, е голяма. Познавал съм жени с метастази по цялото тяло в последен стадий на рак, който е започнал от едно безобидно туморче на гърдата, което е можело и с джобно ножче да се изреже отначало, ведно с промяната на мисленето и работата по причините, разбира се. Тези жени бяха привърженици на алтернативната медицина - чудесно, аз също съм. Тя обаче не отрича, а включва и надхвърля ортодоксалната медицина... Сега тези жени са на гости при свети Петър. Няма лошо, просто личен избор, а реална смърт няма. Както и приятелят ви прави избор, в който подлага и себе си и вас на жива смърт. Защото, сравнете го с човека, който познавате от преди година и вижте го сега! Дори и да реши да поработи върху себе си с помощта на психотерапия, с или без хапчета, той няма да бъде като преди, Ще бъде нещо повече - един по-мъдър, по-зрял и още по-щастлив и ценящ всеки миг от живота си като богатство човек! Когато ние, психотерапевтите чуем изказване от рода на "Никой не може да ми помогне!", знаем, че става дума за проекция на собствено вярване в това от една страна - вярване, което има общо единствено със субективната, изкривена реалност на неврозата. А от друга страна, с нежеланието за промяна, облечено в защитно недоверие, в извинително отричане на помощта. Става ни и леко тъжно, защото работим тази изключително изискваща и тежка работа поради това, че ни е призвание и повик от душите ни за помощ към братята ни. Защото вършим работата си от сърце и душа и наистина с всички сили, ум, сърдечност, воля и цялата си обич се стремим да помагаме максимално! Защото имаме ясната преценка, че ако бихме вложили времето и усилията, ума и способностите си в комуникацията в друга, по-доходна област, бихме били милионери. Но работим като лечители на души не поради никак не съответстващите на уменията, знанията и способностите ни доходи, а поради факта, че ни е призвание, а не просто професия! Аналогията между депресията и тумора е удачна и правеща преки връзки между базисни домейни и психодинамики при двете състояния. Съкратено и общо казано, ако туморът е рак на тялото, то депресията е един душевен тумор, който ако не се лекува, никак не се знае какво се случва. Възможна е спонтанна ремисия - понякога да. Но по-често състоянието е упорито и дори да се подобри само, рецидивира след време отново, ако не са преработени етиологичните фактори, а именно - дълбинното отношение към себе си, света, другите, себеоценката, базисните програми, които го причиняват и изкривяват реалността. Как да го мотивирате? Намерете в нета симптомите на депресията - дайте му да прочете и осъзнае, че я има. Нека прочете добри статии за лечението ѝ. Когато факторите за развитието ѝ са психогенни (по-честият вариант), най-често депресията е просто "опашката" на нерешавана тревожност. Намерете отзиви (на всички езици, които приятелят ви говори) от справили се с помощта на психотерапия хора. Нека осъзнае, че път има. Запознайте го с хора, които са минали по този път с помощта на психотерапия. Ако той упорито продължава да отказва помощ, аз бих казал, че в случая проблем имате вие, не приятелят ви.

А, обичайно е - от 10 клошари, девет терапевта! Бутонче няма, има намерение и практика. Писах горните неща освен до вас и до хора с подобни преживявания. Ако искате да ги ползвате, правете го по стъпките, а най-добре, с помощта на колега. Успехи!

Александра Найденова, Димитър Арнаудов... Алекс работи по-меко - приказки, сънища, анализ. Димитър е по-директен... Виж сайтовете им, почувствай ги и ако им се обадиш, поздрави ги от мен! През нета консултирането е много по-слаб вариант от живите сесии. Успехи!

Да се чувстваш като жертва е много слаба позиция. Ако ще в ада да си, можеш да си лъв. Както казва една японска поговорка, "По-добре да си лъв в ада, отколкото псе в рая!"... С това искам да кажа,. че дори човек да е в наистина тежка ситуация, от това как я пречупва през възприятийно менталната си призма, зависи както като каква ще я види, така и в какво ще я преобразува. най-често преобразуването е освен вътрешно и външно. Просто животът, с малко наша помощ ни дава това, което е вътре в нас. А когато външната материя и ситуация е прекалено груба и трудно се променя, отново отношението и визията ни я прави една или друга. Човек и в концлагера може да се учи, както и в двореца може да се чувства жертва. А чувстваш ли се жертва, се виждаш като такава, както и на принципа на самоизпълняващото пророчество се държиш така, че да станеш такава! Никой не допринася за проблемите на никого - не се шегувам. Единственият враг е собственото невежество.

Когато мога, ще продължа с примери!

Когнитивно реструктуриране - преобразуване на автоматичните мисли Главен принцип: Чувствам това, което мисля!!! Всъщност, емоциите имат както когнитивна, така и телесна репрезентация и могат да се повлияват по два начина. Единият е чрез промяна на мисленето, което променя възприятието на преживяваното, чувстването му според менталната окраска, която му се дава. Другият метод е чрез психотелесна и поведенческа, през тялото и поведението работа. Гореспоменатите поведенчески експерименти работят по този път. Когнитивното реструктуриране обаче идентифицира и преобразува автоматично възникващите от базисните вярвания мисли чрез съзнателния вътрешен диалог и по този начин променя емоцията на възприемания външен или вътрешен факт. Може да се даде в няколко стъпки, по-просто или по-сложно. Най-простият начин е след регистрирането, директната замяна на мисълта. Работи само при много малка сила на тревожно напрежение. Ето някои по-оптимални варианти. 1) Стресова ситуация --> автоматична мисъл (а.м.) --> страх (вина, срам, тъга), скалирана по сила от 0 до 10, като десет е максимумът --> телесни симптоми 0 до 10 2) Когнитивни изкривявания и невротични защитни механизми в а.м. - идентифицирането и описването им. 3) Реструктуриране чрез: - логика и връзка със социалната реалност - парадоксално намерение - наводняване с възприятиен рифрейминг от хумор и/ или смирено доверие/ приемане - молитва - когнитивно реструктуриране плюс елементите вяра, любов, благодарност, прошка, готовност за учене - главните ингредиенти на молитвата. - визуализации и работа с транс - психотеатър и работа през тялото, включително дишане - поведенчески експерименти - съзерцание/ майндфулнес 4) Поставяне на адаптивна мисъл, на мястото на автоматичната --> скалиране намаляването силата на негативната емоция и телесни симптоми от 0 до 10. 5) Променено, активно предизвикващо страховете, смело действие

В началото на хартия, в дневник на вътрешния диалог, преди и след поведенческите експерименти и житейското себепредизвикване, а след няколко месеца, когато методът е много добре усвоен, правен с лекота, до степен на интернализиране, до превръщането му в част от себе си, в една вградена "антивирусна програма" и наум, на мига и на място, по време на стресовите ситуации, се ползва т.н. когнитивно реструктуриране. Има много варианти, представящи тази работа с вътрешния мисловен процес, в която метакогнитивният зрител, ползващ вътрешния диалог, преработва дезадаптивните невротични механизми и когнитивни изкривявания в изплуващите на повърхността на съзнанието (работната памет) автоматични мисли. Тези мисли на свой ред идват от базисните програми (вярвания, схеми, интроекти, комплекси, сценарии) в несъзнаваното (дългосрочната памет), под въздействието на стресови стимули от социалната външна или телесно психичната вътрешна среда. Самите автоматични мисли затова се наричат така, защото изплуват на повърхността на съзнанието не-интенционално, автоматизирано, като продукт на заложените в нас програми/ интроекти в суперегото/ аз идеално, тази изцяло несъзнавана, частично съзнавана или предсъзнавана психична инстанция, формирана от личната ни реакция на възпитанието и преживяванията ни през ранните години и живота ни. Но, любознателният и силно мотивиран, устойчиво и търпеливо последователен в упоритото следване на терапевтичната си промяна човек, може и сам да прочете за ABC модела на когнитивната терапия. А който е лишен и не желае да индуцира в себе си тези качества, с фуния да му се налива, както се казва, кауза пердута за персона нон грата е и Господ да слезе, не може да му помогне... Когато обаче въпросните качества са налични или развивани умишлено съзнателно, успехът е сигурен! Варианти на представяне много... Най-стандартният, е представянето на процеса в табличен вид. В кръга на шегата или не обаче, за да се прилага в такъв дървено тесен вид, съзнанието, мисленето и главата на човека трябва да стане квадратна и ли правоъгълна ( ), като табличните кутийки, в които се записват мислите, изкривяванията и преработката им. В по-нормален вариант, работата с вътрешния диалог може да се представи във вид на стъпки, а за творческите личности, дори във вид на разкази, творчески текстове, поезия. За надарените в музиката и рисуването, с композиране и проективни картини... За да се работи с метода, е добре да се познават много добре сривовете в процеса на логиката (когнитивни изкривявания, отклонения, паметови грешки) и невротични защитни механизми: - Когнитивни изкривявания, логически сривове и отклонения, преводна статия - Когнитивни изкривявания и невротични защитни механизми, авторска статия ... За следване на последващите указания за работа, е нужно много обстойно прочитане на горните две статии, осмисляне и съотнасяне към собствения когнитивен процес!

Асертивни убеждения! Ползват се в контекста на холистичната (цялостна) работа по преобразуване на социалната тревожност в социална самоувереност. Ако се повтарят сами по себе си, както примерно препоръчва Луиз Хей, в духа на наивния позитивизъм, не съм забелязал да са ефективни. Но, когато се прилагат на фона на по-цялостното психотерапевтично или автотерапевтично трансформиране, тогава имат добра лечебна стойност. ................................ - Имам право на здрав егоизъм! - Имам право да отстоявам мнението и становището си! - Имам право да имам различно от на другите мнение и да държа на него! - Имам право на собствена посока и цели в живота си! - Аз давам посоката на живота си! - Имам право да не отговарям на очакванията и изискванията на другите, когато противоречат на собствените ми цели, виждания и желания. - Имам право да не ме е грижа за проблемите на другите, когато не са моя работа или имам нужда от спокойствие. (Ако мога с нещо реално да помогна, правя го спокойно. Ако ли не, с притесненията си само преча.) - Имам право на здрава агресия, проявена като мотивация, амбиция и смело себезаявяване! - Обичам се! - Вярвам си! - Приемам се! - Обичам се и се приемам, просто защото дишам! - Моите цели, посоки, намерения и реализирането им са важни! - Аз съм важен! Струвам! Заслужавам! - Пет пари не давам какво ще кажат хората за мен. Моята самооценка зависи единствено от моята самооценка! - Хората ще кажат за мен всичко, и добро и лошо, днес осанна, утре разпни го... Затова, високото ми самочувствие зависи единствено от високото ми самочувствие, идващо от здравата връзка с духа ми и трезвата ми преценка на реалността! - За да давам щастие на другите,к е нужно първо да го дам на себе си. Позволявам си да бъда щастлив! - Активно вземам и отстоявам щастието си! - Приемам провала и затова съм готов за успеха! - Приемам загубата и затова съм готов за печалбата! - Приемам градивното страдание и затова съм готов за вдъхновеното щастие! - Живея все повече от сърце и душа и по-малко от глава и "трябва"! - По-често слизам от главата в сърцето и тялото си! - Обичам да обичам! - Радвам се и на най-малкото! - Благодаря постоянно и за всичко, като състояние на съзнанието ми! - Когато е нужно, смело казвам "НЕ!", давам отказ и поставям здрави граници на психичния си дом! - Чувам нормалните житейски "не"-та и откази спокойно, без да ги приемам прекалено лично! - Отказвам да поемам отговорност за чужда безотговорност! - Имам право да прекъсвам, за да искам пояснение. - Приемам несъвършенството си - така мога да раста към целостта си! - Човешко е да се греши. Така мога и да се уча и раста. - Уча се от грешките си и спокойно ги преодолявам. - Грешките са нормални долини по пътеката към още по-високи върхове на успехи. Спокойно преминавам през тях, учейки се! - Признак на интелигентност, смелост и сила е да потърся помощ, когато не успявам сам или ако няма нужда да върша нещо сам. - Имам право да се заявя и изисквам промяна при несправедливо отношение. - Имам право да похваля сам себе си радостно. - Имам право на почивка при умора. - Аз съм невинен! Аз съм бил невинен, аз винаги ще съм невинен, аз съм невинен сега и във всяко следващо сега, като състояние на съзнанието си! - Захвърлям вината от живота си! Ако реално има нужда да коригирам нещо в мислите, чувствата, възприятието, отношението, характера и поведението си, го правя автентично невинно, ползвайки интуиция, здрав разум и адекватни действия! - В дълбочината си, зад външните роли, маски и социално изкривени наслагвания, хората са автентично добри! - Мога! Аз мога! Мога всичко, ако е волята на безкрая за мен. Постигам, успявам, осмелявам се - решително действам! - Целенасочено и систематично предизвиквам и прегръщам с отношение на смирено, любящо приемане страховете си! - С разтворено сърце и доверие в Себе си плавам в субективността на страха си, доверявайки се на загубата на его контрола, за да се роди самообладанието на мъжествеността ми! - Обичам страховете си - вдъхновяват ме, издигат ме, тласкат биохимично и емоционално мотивацията и силата на смелостта ми! - Обожавам да трансформирам страховете си във вдъхновена мотивация! - Обичам трудностите - изкачвам се по тях като по планински склон, водещ ме към висотата и чистотата на смелата ми творческа визия и живот! - Уча се доживот в тази земна школа! - Стигайки върха на планината на ума си, продължавам нагоре, в полета на духа си - медитация! - Правя разлика между любящия мир на смирението, през който преминава силата на духа ми и мазохистичното примирение на себепотъпкването! - Смирявайки маймуната на его ума си, заявявам любящата сила и творчество на духа си! - Заявявайки автентичността си, прегръщам страховете си смирено! - Да бъде волята, виделината и любовта на Бога в живота ми! ... Както писах вече и ако можем да ползваме метафората за психичната геометрия, утвържденията се ползват като част от една по-цялостна, дълбинна, широка и висока психотерапия. Ако се употребяват сами за себе си, работят при много леки страхови наличности, а при по-силни, се превръщат в част от невротичното изтласкване на нежеланото и фиксиране в желаното, което допълнително невротизира. Когато обаче са елемент от по-обхватното цяло на интегралния терапевтичен процес, се превръщат в достатъчно ефективен негов инструмент, за да бъдат ползвани. Как да бъдат ползвани? Чрез визуалния и аудиален канали, чрез четене и слушане на запис, направен със собствения спокоен и самоуверен глас. Четени и слушани колкото повече, толкова повече, както казва мечо Пух, с вяра и фокусирано намерение в социално-поведенческото им конкретизиране и "материализиране". Четени и слушани с изпълнено с доверие отношение към вложените в тях послания така, че всяка клетка на тялото и душевна микрочастица да се изпълнят с вибрацията им!