Орлин Баев

Блис, едно много, много силно описание на динамиката на вината и изхода от нея! Благодаря сърдечно!

Любовта, Мъдростта и Истината в холистичната психотерапия - статия.

Разкажи за себе си, ама честно! Как е в училище, имаш ли приятели и как са нещата, момиче до теб? С родителите какво се случва между тях и между теб и тях? Бъди искрен!

Чувствителна си, фина си, страхлива си, нямаш стабилен център, вероятно си доста вкопчваща се и зависима... Казано простичко, страх те е, а страхът мигновено причинява размножаването на стомашни микроорганизми, което при теб причинява разстройство. За да се реши симптомът с диарията трайно, е нужно да се преработи характеровата ти тревожност зад него. Нужно е да станеш по-самоуверена, спокойна, центрирана, пълна с доверие в себе си, живота си. Не чакай лесни решения. С ръка на сърцето ти препоръчвам да започнеш психотерапия при интегрално/ холистично работещ психотерапевт. Колко продължителна? Колкото е нужно - три, шест месеца, година, колкото е нужно. Важно е специалистът да работи цялостно - когнитивно, поведенчески, медитативно, нлп и хипноза, йога елементи и т.н. Непременно - активен спорт 3-5 тренировки по 90 мин. седмично. Нещо много важно, ключово за теб - започни да се учиш на медитация. Първоначално можеш да ползваш сесии хипноза/ йога нидра, а впоследствие и чиста медитация (дзен, махамудра, дзогчен, исихия...). Чети мотивиращи и насочващи те към медитацията книги - например Ошо. Има го в spiralata.net . Не очаквай нещо подобно на хапче - нужно е овладяване, себепознание и спонтанност в усещането за спокойно себедоверие. Тази работа обаче ще промени целия ти живот, ще те направи истински щастлива, обичаща от все сърце и душа, познаваща себе си и призванието си. След време ще можеш спокойно да благодариш на това така предизвикващо те разстройство. След време, не сега... Малко по малко ще махнеш хапчетата и ще разчиташ изцяло на себедоверието си.

Не ми е приятно да прочета това. Истината е, че доста колеги от всякакъв разред специално при натрапливости са слабо ефективни. Нямам си идея защо това е така. Има си определен алгоритъм, който когато се следва, резултатите идват. Нужно е да го познава човек обаче...

Пиша на л.с.

Възможно е да има, но аз не познавам такъв, специално за окр...

Здравей, Дори! Благодаря ти за искрено споделеното, за откровеността! По-горе в думите на Диди и Георги има много резон. Диляна те пита нещо много важно: "Какво се е случило, че да решиш да се променяш така силово?" Ето какво виждам аз. Когато някой реши, че трябва на всяка цена да бъде по-добър, по-идеален, по-чист, по-възвишен, по-духовен, по-перфектен, по-еди си какво си, автоматично набутва в подсъзнанието си това, което според него не е желано. Ако решиш да си по-интелигентна, натикваш навътре в себе си кухата лейка. Да, но когато тя е приемана, се изявява в живота като непринуденост, естествена комуникация, приятна бъбривост и комуникативност. Ако решиш да си по-коректна, точна, прецизна и дисциплинирана, потискаш и капсулираш в подсъзнанието си джаста праста кифлата, за която собственият задник е най-важен. Обаче този сенчест аспект, когато е осъзнат и с обич прегърнат, се изявява в живота ти като лекота при преминаване през нормалните грешки, учене от тях и здраво себезаявяване. Ако решиш да си по-чиста и по-духовна, натикваш в дън гори психо тилилейски леката жена в себе си, Дори ку..ата... Да, но така закопаваш и творческия си огън, както и все чара, умението за печелене на другите и харизмата си... Ако решиш да си непременно и само позитивна, отхвърляш в себе си псуващата хамалка. Когато обаче я познаваш добре и си приятелка с нея в себе си, тя в живота ти се проявява като свобода в мисленето, словото, мнението и житейските посоки. Животът е бинарен и целта не е да бъдем добрички, позитивни или чистички, а цялостни, оцялостени, интегрирани около ядрото на Духа си. Но, по-ясно казано, колкото повече се фиксира човек на всяка цена в доброто, толкова повече изолира в сянката си нежеланото. Забележи, изолира го, но не го премахва. Напротив, така го угоява и всъщност го реализира в живота си. Ето, искаш да си по-добра, за да бъдеш по-приемана, успешна, готина, а се получава така, че всъщност приятелите те отхвърлят, а пред непознатите блокираш, с което така се държиш, че се самоотхвърляш. Защо се получава така? Това да искаме да сме по-готини, желани, добри и т.н. е супер! По работещия начин обаче. Ако го искаме като отричаме в себе си сянката на това, към което се стремим, тя се случва в живота ни. Или започваме да виждаме потиснатите в самите нас аспекти в приятелите си и ставаме доста критични към тях, както сме и към себе си. Това поведение обаче те прави да изглеждаш пред приятелите като надувка, като горделивка, като някой сноб, един вид "аз съм по-добра, чиста, умна, по-висока класа от вас!". А това отблъсква. Ти не го правиш нарочно. Правиш това усилие да си по-добра уж за да бъдеш по-приета, по-качествена, а се случва обратното - пред приятелите се държиш както като към себе си, защото ги приемаш несъзнавано за близки. Държиш се критично и отричаш естествените аспекти, които не желаеш и мачкаш в самата себе си, което както казах, дава вид на надуване... Съответно губиш приятелите си. Пред непознатите, понеже са все още далечни и свръхмного се стараеш да бъдеш "добра", за да се впишеш, даваш "късо съединение" от конфликта, който сама си причиняваш. Конфликтът на "Трябва много да внимавам и се старая как се държа, какво казвам и правя, за да бъда приета!" Конфликт е, тъй като това възнамеряване отхвърля провалената, кифлата, хамалката, курвата, идиотката, неадекватната в теб. Отхвърля ги с цената на силно напрежение, което те блокира. Да, чудесно е да се стремим да сме готини, желани и приемани, добри и т.н. По качествения начин обаче. Нека знаем, можем, да сме умни, способни, да се стремим да развиваме качества... На фона на приемане на сенките им, които ни плашат, обаче. Защото набутвайки ги навътре, ги виждаме навсякъде и без да искаме така правим, че действително се държим като кютюци... Всъщност, както намекнах по-горе, приемайки сенчестите си аспекти, те се проявяват в живота ни в качествените си потенциали и само тогава стремежът ни към развитие се случва реално. Както се казва, само когато приемаме провала, загубата, падението, несправедливостта, унижението, предателството, изоставянето и отхвърлянето, сме истински готови за успеха, печалбата, въздигането, правдивостта, уважението, лоялността и приемането. Когато опознаем, сприятелим се и общуваме със страха си, че сме тъпи и смотани, отхвърлени парчета и спокойно можем да се приемем и такива, смеейки се с добро сърце, тогава страхът се стапя и в нас бликва извор на спонтанност, харизма, самостойност на самооценката ни, автентичност, бърз и прецизен ум... Тогава сме приемани и търсени, макар че вече не ни пука толкова много за това. В психотерапията - в личната, груповата и в уъркшопите, освен менталното осъзнаване на страховете, на сенките ни, често ги отиграваме. Като психотеатър, в защитената психотерапевтична среда, но и като умишлено дизайнирани и правени в реална социална среда поведенчески експерименти. Та така - спокойно, вкарала си се в собствения си филм. Ще се извадиш. Ако успяваш сама, ок. Ако буксуваш, потърси веща помощ в няколко сесии при добър психо помагач! Благодаря ти още веднъж за доверието! С уважение и вяра в потенциала ти, Орлин

Непоисканото добро -добро ли е?

Бизнес, мислене, не-ум... Ами, това казвам - хубаво е да просперираме, да творим, било то през бизнес, през изкуство, наука, през каквато област сме си избрали още преди да слезем тук... Добре е обаче, имайки силни егота и личности, центърът на самоосъзнаване да е в Нас самите, във вътрешната ни божественост. Тогава всичко е наред. Егото пак си е силно, упорито, има си всички кусури, но умее да се смири и да преклони главица пред Нас, пред Духа! Тогава каквото и да притежаваме на хартия, каквито и бизнеси и финанси и социална власт да имаме, знаем, че не сме нищо повече от управители на блага, които са на Бога, на живата природа, на Живота. А ние единствено ги управляваме така, че чрез творческото ни присъствие светът да бъде по-резониращ с Небето, с Бога! Мисленето - в твоя случай си има реструктурираща стойност, преработваща "натикани" в теб от сектата програми. Когато си свърши работата обаче, осъзнаваш, че то е добър слуга, но лош господар. тогава Ти, господарят, духът, можеш да му кажеш да млъкне или да си върши работата, но водещ е отново недуалният ти център, духът ти. Това е!

Абсурд е да бъдеш предишната. Друга, по-смела, по-разбираща се и обичаща се ставаш! Докато бягаш от страха, ще идва. То е като да искаш да избягаш от сянката си. Когато със смирено приемане се научиш да присъстваш в страховете си, те вече са се превърнали в смелост!

Ами, наживо само работя... Сега като прегледах пак писането ти - един от най-простите и добри начини за работа по себе си, когато вече правиш сесии с психотерапевт, е умишлено да ходиш по асансьори, метра, да пътуваш в автобуси в задръстване, да ходиш в пещери, да се гмуркаш и т.н. и т.н. - всичко, което събужда страховете ти. Да правиш тези неща градирано по степен на трудност както времево, така и според страха ти от всяко от тях. С вече отработеното във визуализация отношение на гушкащо, с обич отношение към тази част от теб, която поражда страховете ти и има нужда именно от прегръдка, разбира се. Притискащата вина, която чувстваш спрямо майка си, бидейки нейно дете, е друго, върху което има да се работи в терапията ти. Забременяването - да, разбира се, в твоя случай на фиксиран и пренесен в него страх, има резон - след известна интензивна работа с добър колега, то се явява естествено продължение на тази работа, когато е желано!

"Мисля,че много мислиш.Спри да мислиш и живота ти ще потръгне." Това е точно така! Когато вече си реформирала мисленето си в относителен резонанс със законите на битието, когато вече си преобразувала кривите индоктринирани в теб от сектата програми, в даден момент виждаш, че мисълта стига до един връх. Връх, от който имаш избор или да продължиш нагоре, в надмисловните си когнитивни способности, в недуалните нива на творчеството си, или да се върнеш надолу във въртележките на менталното предъвкване. Да, знам - оралната компонента в характера те кара да интелектуализираш - нормално е... Дори до някаква степен е полезно, когато е впрегната в креативен мисловен процес, вече свързан с едно добро качество, идващо от законите на любовта, мъдростта и истината. Но, мисълта има нисък "таван" - удряш се в него и тогава или решаваш като муха да се блъскаш в опушените стъкла на старите си разбирания, или да видиш, че прозорецът на по-широкия живот винаги е бил отворен, когато разрешиш на очите на сърцето да го виждат... Над ума си... Ти! "И още нещо, над което размишлявах тези дни. Мисля, че нещата директно са свързани... когто малките набожни хорица кажат 'Боже помогни ми' (под тези хорица имам в предвид, християни и прочие, които ходят на църква повърхностно и много от тях не разбират същността на божественото), та когато те или пък други вярващи хора кажат 'Боже , помогни да се изцели болният ми роднина, помогни ми да започна тази работа, да си взема хубава кола, помогни мъжът ми да спре да пие...и т.н, това директно не се ли свързва с очакванията? Освен това, след като онзи ден стигах до извода, че трябва да разчитаме повече на себе си, а не не Бог като външна биберона , защото Той е вътре в нас, то тогава тези хора защо го правят. Интуицията ми подсказва, че молитвата е път към всичко,но все още съм объркана заради насложените модели в главата си." Истинната молитва е в 99% благодарствена, възхваляваща, насочена към сливане с Бога. Да, малки човеци сме -затова в един процент е допустимо от его позиция да поискаме... Но не повече. Когато е в повече, такава его мизерна просия, прикрита в уж молитва, вече няма общо с религиозния устрем, а се превръща в ... магия! В магия, да! В магия, защото гордото его, видите ли, решава че то трябва да каже на божественото от какво има нужда и да наложи себе си над безкрая... Всъщност в живота ни няма случайности, а Бог прекрасно знае от какво като социални личности имаме нужда в контекста на биването си в този земен живот, училище за вечните ни същности. Именно училище, не гонене на его илюзии, пък били те и социално сугестиран успех, някакси "случайно" винаги измерващ се с пари, власт и показна известност... "Интуицията ми подсказва, че молитвата е път към всичко,но все още съм объркана заради насложените модели в главата си. Освен това колко искаме и какво искаме също директно е свързано с очакванията. Прочетох някъде, че бизнесът на един човек е толкова голям колкото мирогледа му, или нещо такова. Т.е, ако ние имаме големи очаквания или планове за живота, ще привлечем такива неща към себе си, ще мерим с голям аршин, ще постигаме, ще живеем със замах, дето се вика. Ако нямаме тези очаквания от живота, ние няма да привлечем нищо от това и ще стоим малки и неудовлетворени. Затова очакванията и молитвите за мен са взаимно свързани, но не мога да усетя какъв е механизмът?? Вие какво мислите?" Добре е да мислим широко и високо, да имаме големи, но и реално изпълними и приложими в конкретен контекст планове, идващи от велики идеи. Добре е. Въпросът е, че за да са велики тези реално изпълними идеи и планове, е нужно да идват от потенциала ни от любов, мъдрост и свобода на безкрая ни. Ако дадени цели идват единствено от его раздута гордост, от нарцистични очаквания и желания за налагане, несъзнавано винаги мотивирани от дълбоко несъзнаван страх и откъснатост от Бога, такива цели няма как да са велики. Дори и да бъдат постигани, нищожни са. Ето, световните управляващи глобуса ни икономически постигат световна власт, владеят пазарите, налагат се властово над политиките не само на отделни държави, но на цели континенти... Дали целите им, откъснато от същината на любовта, мъдростта и истината са големи обаче? Не, мизерно малки са, водени от властовата психопатия на откъснатото от Бога съзнание... От копирането на психопатията на такава вмирисваща се от главата на властта към опашката на тълпата риба на социума, идва объркването. Когато сме в свързаност и сливане със Себе си като вечност, социалното его е смирено - смирено е преклонило глава, станало е нула. Само когато сме нула, можем да провеждаме творчеството на потенциала си, от което извира геният на духа ни! Само тогава целите ни могат да бъдат истински големи, високи, силни. Тогава е о'к да постигаме каквито и да е мащабни цели - били те в областта на изкуството, науката, икономиката. Защото когато познаваме идентичността си с любовта, правим света по-добро място! Ако тя липсва, каквито и цели да постигаме, от жалкостта на дълбоко страховите мотивации на малкото его са водени - а така правим света още по-егоцентричен, откъснат от цялото, от законите на Дхарма, диаболичен... Ключът на правилното разбиране е в центърът на самосъзнателна идентификация - малкото гордо его, откъснато и блъскащо се в други егота или в центъра на свободата ни да бъдем сътворци на Твореца!

Здравей! Разбирам те - от моряшко семейство съм и много години съм бил като дете в подобна ситуация. Наблюдавал съм и трудностите на майка ми да се справя сама, когато баща ми го е нямало по 8 месечни договори, месец-два почивка и отново толкова на рейс... Аз самият съм бил в гастърбайтерски режим в продължение на пет години и знам, че очи, които не се виждат липсват, но склонността да се намерят други очички присъства осезаемо, въпреки любовта към първите!... Това, че приятелят ти работи като тираджия и му харесва, има планове в тази посока, само по себе си е о'к - неговата си житейска пътека е. Това, че ти искаш човек до теб, също е о'к - нормално е - за теб. Да видим какви са вариантите: - Той решава, че изоставя професията си заради теб, което обаче в огромна степен го прави нещастен, а подсъзнателно би го накарало да те види като агресор спрямо живота и успеха му, което бързо би превърнало връзката ви в "куче-котка" отношение, което с огромна доза сигурност би я провалило... Тоест, прогнозата ми е, че това е слабичка идея. - Друг вариант - разделяте се сега, осъзнато. Страдаш доста, но постепенно претръпваш, а самото страдание ти дава шанс да преработиш онова усещане за липса, за дупка отвътре, оформило се от липсата на мама като си била малка. Това е вариант, на който обаче едва ли си способна засега. При такова себезаявяване ти се налага ти да се обичаш, да запълниш празнината отвътре чрез любов, която идва отвътре, от потенциала ти. Междувременно се събираш с човек, който работи в града ви и живеете заедно. Предикцията тук е, че макар и заедно обаче, нещата така се случват, че това ти вътрешно усещане за самотна необичаност би се задействало, макар и човекът да спи на трисантиметра от теб - дали поради това, че би започнало да ти се струва, че не те разбира, че не те обича, че не ти обръща достатъчно и както искаш внимание, да ти се струва, че ти изневерява и т.н. - но същото празно и безлюбно усещане би се задействало отново, макар и с човек плътно до теб. Така се случва в живота - защото именно върху тази травма имаш да работиш, да я запълваш със самостойна любов отвътре си! - Трети вариант, на който ми се чини, че и двамата сте по-склонни: той си работи като тираджия, но сте заедно, семейство сте. Ти забременяваш, раждаш едно, две деца. Липсва ти, чувате се често по телефона, по вайбъра и уотсапа, говорите си по скайпа честичко. Въпреки това ти липсва много. Зейва празнината. Когато обаче осъзнаваш, че задачата, дадена от живота, е да намериш сили да запълниш тази тревожна празнина сама, отвътре си, нещата започват да идват на мястото си. То е като при онези задачи по математика, спомняш си - един басейн изтича за толкова време, но друга тръба му налива с еди си какъв си дебит - за колко време ще се напълни басейнът и т.н. ? Подобно на това, задачата ти е да намериш приток на стабилност отвътре си, дори и обектът на човешката ти любов да е през девет земи в десета за известно време. А тираджиите нямат едногодишни договори и са си в дома далеч по-често от моряците, както ми се чини... Разбира се, варианти всякакви - това, което аз виждам за твоята ситуация е, че животът ти дава най-подходящите условия, за да поработиш върху себе си! Ако си добра ученичка, всичко ще бъде о'к. Ако не си и бягаш от задачата, както писах по-горе, дори да живееш 24/7/365 с мъж заедно, тя пак ще ти бъде давана!

Диляна ти отговаря много точно. Изпитваш едно съвсем обикновено и масово разпространено усещане за липса на изход, притискане, обречена безпомощност и слабост, загуба на контрола, та чак до ужаса от смъртта... Съвсем обикновени тревожни програми при хората с повишена тревожност. програми, които са се "захванали" за бременността, проектирани са в нея, но всъщност са си по-цялостно твои. Това, което се прави в случая, е в процес на психотерапия, да се проследи житейската ти история, да се анализира характерът ти, да се свържат тези безобидни страхове и симптомите, които произвеждат с характеровите уроци, към които сочат. Това се прави бързо. След това се върши същинската работа - фокусирани във "вадене" и десензитизиране на страховите ти програми усилия. Вършейки такава ментална и поведенческа работа, форматираш характеровото си възприятие на живота, себе си и другите така, че да резонира с теб като творец, като сърцат, обичащ и мъдър човек. Намери умел, способен и отдаден психотерапевт, който да те преведе през този холистичен процес!

Сама дефинираш ставащото: "Страх ме е, че ще ме изостави и затова търпя!..." Докато така търпиш, поради робия на страха си от безлюбна самота, ти самата вече си изоставила себе си. Тогава който и да е, не може да те приеме истински - коя да приеме? Фалшивия, скалъпен според "Аз си мисля, че той/тя/те искат да съм такава..." образ? Този образ е фалшив, усеща се и от най-добронамерения към теб човек. Защото не си себе си. Усеща се като преструвка, маска, неискреност. А от свикналия да манипулира, както е във вашия случай, се ползва. Промяната в мисленето е старт. Следва промяна в действията, промяна в самооценката, в цялостното качество на живот. Походи на психотерапия!

Успешни с окр са малцина терапевти. Ето за кои съм сигурен: Тодор Първанов, Алексей Бъчев.

Наричаш невротичната привързаност към обект, задоволяващ несъзнавани комплекси - наричаш я любов и сърце... Любовта започва от любов като състояние на съзнанието, като дълбоко присъствие на самоуверена сигурност и себеуважение. Не е нужно да караш когото и да е да те обича, освен себе си. Когато ти се обичаш, желаещи да те обичат ще има много. "Аз го обичам ацки много, той казва същото от своя страна. НО непрекъснато е някъде с някого. Невдига телефона си и куп такива. След което казва бях по работа и приключва темата. Неведнъж съм откривала хронологии, с жени, но той казва, че се шегува с тях. С някой съм убедена, че е така с други не съм сигурна. Проблема е, че той не ми дава сигурност, любов, уют, а твърди, че имал нужда от тези неща. Самата аз.нежелая да се разделям с него, но незная и как да го накарам да ми дава малко сигурност, любов... ? " Привързана си. Любовта е съвсем различно преживяване. Казваш, че той казва, че те обича, но прави съвсем други неща. Казва, че обича, че иска сигурност и семеен уют, а никакъв го няма и продължава със стария си начин на живот. Всеки обаче може да каже всичко, а важни са делата! Ситуацията показва, че е нужно да се научиш да уважаваш самата себе си. Тогава имаш силата ясно да поставиш нещата и ако другият не се вписва, да прекъснеш. А сега даваш послания "Кумчо вълчо, изяж ме, ще се нагодя към тебе, ще си мрънкам, но тъй като съм комплексирана, ще си трая и можеш да правиш каквото си искаш!"

Какви хормонални механизми работят,при пмс могат да кажат много хора - лекари или просто интересуващи се и питали гугъл... Което аз мога да кажа от опита си е, че в практиката ми доста жени са с повишена тревожност преди цикъл. Има и много други, при които не повлиява особено. Когато повлиява, работата по сваляне на тревожността, е предимно психическа - стрес мениджмънт чрез спорт, йога, дишане, медитация, приемане, доверие и извличане на потенциалите от "рудата" на страха, превръщането им в златото на опитността. В контекста на индивидуалния характер и посока, спрямо задействаните базисни вярвания. За хипнотерапията и въобще, психотерапията (защото делението е винаги условно) онлайн - когато е през компютърния екран, се губи известна част от присъствието, от силата на личната енергия. Възможно е, правят го много колеги. Когато решаваният казус е модериран до умерен по тежест, е някакъв начин. Когато обаче, както в моя случай, се работи предимно с по-тежки случаи, тъй като се губят едни 30-40% от силата на въздействието, поради липсата на лично присъствие, допир, телесна работа, ефективността намалява. Но е възможен вариант, при по-леки случаи, когато терапевтът си позволява лукса да е по-слабо резултатен. Благодаря за добрия отзив за мен и Тодор! Орлин

Какви хормонални механизми работят,при пмс могат да кажат много хора - лекари или просто интересуващи се и питали гугъл... Което аз мога да кажа от опита си е, че в практиката ми доста жени са с повишена тревожност преди цикъл. Има и много други, при които не повлиява особено. Когато повлиява, работата по повлияване на тревожността, е предимно психическа - стрес мениджмънт чрез спорт, йога, дишане, медитация, приемане, доверие и извличане на потенциалите от "рудата" на страха, превръщането им в златото на опитността. В контекста на индивидуалния характер и посока, спрямо задействаните базисни вярвания. За хипнотерапията и въобще, психотерапията (защото делението е винаги условно) онлайн - когато е през компютърния екран, се губи известна част от присъствието, от силата на личната енергия. Възможно е, правят го много колеги. Когато решаваният казус е модериран до умерен по тежест, е някакъв начин. Когато обаче, както в моя случай, се работи предимно с по-тежки случаи, тъй като се губят едни 30-40% от силата на въздействието, поради липсата на лично присъствие, допир, телесна работа, ефективността намалява. Но е възможен вариант, при по-леки случаи, когато терапевтът си позволява лукса да е по-слабо резултатен. Благодаря за добрия отзив за мен и Тодор! Орлин

Няма аз и Бог. Има Аз съм Бог. Тогава разчиташ на Себе си!

О, да - никога не свършва ученето...

"Не искам да смятам, че 'мъдреците' изпитват по-възвишени чувства, и пътят към Бога е нататък, с отказването от светски неща, и че един ден трябва да изпитваме това реене в облаците, за да сме се свързали. Е, аз разбрах,че не всички ще бъдем мъдреци в тоя си живот, и не смятам, че моята любов и моето осъзнаване, са един вид недостойни за Бог, и един ден ще трябва да се откажа от всичките си простички човешки усещания, за да ида 'там', където са богоизбраните. Сякаш това е път, предначертан и аз ще трябва да се откажа в един момент, въпрос е само на време." Няма реене в облаците. Това е бягство. Има спускане на Бога в най-малките ежедневности и въздигането им до божествено чудо. Ежедневната ти работа става богослужение, молитвена литургия, в която тялото и ума ти са храм, а огънят на духа ти осветява всичко в този храм. Мъдростта идва, когато с енаучиш да се обичаш истински - Себе си като част от Бога, при относително преработени психодинамики. Няма мъдрост без любов като основа. А проявата им не е в отричане и делене на светско и духовно - това е илюзия. Не, в превръщането на ежедневната светскост в духовно преживяване е. Не сме тук, за да бягаме и отричаме, а за да обичаме!

"Даже си постигнал нещо, ходиш редовно на тренировки, отсабнал си малко, нещата се случват с лекота, можеш да започнеш да мислиш за по-закчливи неща, не само от първа нужда, и изведнъж някокя мисъл , с която не можеш да се справиш - БУМ, и ти еб**а майката. Животът ти спира и трябва да започнеш всичко отначало. А това е страшно трудно, страшно разочароващо. Питаш се къде сгреших, погрешно ли вървях. И на нещата отпреди, на които тъкмо си започнал да се радваш,гледаш с недоверие." Именно. Така се случва, когато човек потиска нещо в себе си и не го иска. Тогава животът му го изкарва от скритото по рудния начин. Когато сама си го вадиш това усещане за провал, самота, дупка и се смиряваш в него с молитва и медитация, тогава се променя и съдбата. Животът предоставя различни, резониращи вече със самоувереното присъствие на любов случвания. " А относно постоянството, аз имам този страх, че не съм постоянна и това ме тревожи. Тревожи ме , защото аз искам да имам семейство и деца, но за това трябва да си много постоянен. Не може по 3 дена или по 2 седмици да вентилираш, да си в някакъв филм, защото тези деца са зависими от теб и те ще те натоварват допълнително, а се изпълвам с ужас при мисълта, че няма да мога да им дам обичта, сигурността, която аз сама не изпитвам и ще им създам травми, като моите, които все още не са зараснали. Ще ги нараня, а това ме ужасява. Да не говорим, че човекът до мен няма да ме трае такава. Много ме е страх от това, а толкова го искам." Тук си като в приказката за нероден Петко. Безпочвени опасения. Безпочвени, защото в страха си от собственото несъвършенство преувеличаваш несъвършенството си. Ти си длъжна да си несъвършена. Човек си, Хора сме. Ако сме съвършени, няма да сме на тази земя в тези тела. А тези деца, които ще ги раждаш, още преди да те ползват като мама, горе са решили да си им именно ти мама и да преминат през евентуалните травми, които им дадеш. Да, затова се раждаме - за да преминем през определени травми, с които да работим. Като гориво са ни в този земен тренажор. Няма съвършени родители. Има относително по-хармонични и по-малко хармонични. А хармонията е повече, когато се приемаш със сите грешки и провали, от които спокойно и с обич си вадиш без бързане заключенията и реживелищно и колкото и докато е нужно, се учиш. Както сега вентилираш при всякакви обстоятелства, ще вентилираш и с деца. Не само, че не е нужно да са идеални нещата, но би било пагубно на тази земя да бъдат такива! "След този крах осъзнах нещо. Дали наистина цялото това 'залепяне' за Бога е като опиум. В търсене на утеха и приятно чувство, в което понякога наистина сме, ние постоянно сме насочили мисълта си нататък, наистина е като сладък опиум. А дали наистина ако можехме да се справяме с негативните си емоции успешно, щяхме толкова усърдно да търсим връзката с Бог. Тези дни четох за гневните изблици при децата, защото моята племенница, която е на 6г е започанала да има такива изблици на истерия. При тях това е нормално, пишат в книгите, и се получава когато детето са натъкне на ситуация или нова емоция, с която не може да се справи и вентилира или се държи така, за да получи нещо, да си удовлетвори някаква нужда. Ако родителят се поддаде, това става мощен механизъм на детето за получаване на това, което иска. Имаше насоки как да приучим детето да се справя успешно със своите емоции, кога да го оставим да се успокои само и как да му покажем , кое поведение е приемливо и кое не, и то само ще разбере как да се държи в обществото." Връзката с Бога е най-естественото нещо. Загубата ѝ е неестествена. Не опиум, а Любов. Няма нужда да е или връзка с Бога като бягство, или справяне с емоциите психологически и житейски. Всъщност връзката с Бога е познаване на Себе си като океан от любов, мъдрост и свобода, при смирено его. Себе си като единна част от Бога. Познание, което силно спомага справянето с емоциите на психологическо и битово ниво, в ежедневието. Опитът ми с неврозите показва, че именно към разширяване на съзнателността в посока сливане със свръхсъзнанието/ Бога водят неврозите при разрешаването на казусите им и че без това разширение, справянето с голям процент от тях е невъзможно. "Разбрах също така, че глупавата секта, която първа ме вкара в този филм, също говореше за фокус на една от лекциите си, ако се върна на пръвночалната тема. Когато тъкмо за започнал да се намираш и някой решава да ти каже, че силата не е в теб, че ти си едно нищо и фокусът на живота трябва да ти е Исус Христос, с все погрешни причини защо трябва това да е фокусът ти, правейки те зависим от една илюзия, едно учение, което е написано в някоя стая от група изкривено-мислещи идиоти, с тънката сметка да контролират много хора, да разполагат със умовете им, силите им, парите им." Ти наистина си нищо, ако решиш, че като его си нещо. Когато егото се смири, разбираш, че същинският ти си духът, Исус овътре. Това е източното и езотеричното виждане. Докато виждаш Исус като нещо външно, си в позиция на отъждествяване с егото си. Не, безкраят на Бога отвътре си. Това си ти! Когато някой източен човек, през дълбока вътрешна преживелищност каже "Аз съм Бог, аз съм Шива, аз съм Махешвара", западняшкият ум си мисли, че това е гордост. Нищо подобно. В такава позиция стои пълно его смирение и отъждествяване, прехвърляне на самосъзнателния център в Бога. Ти наистина си никой като его, станал си нула, за да си всичко в Бога. Тогава си истински смирен. Тогава се заявяваш, но не толкова себе си като его, а потока на Бога през смиреното его! Потока от творчество, ентусиазъм, смела обич! "Вместо фокусът наистина да не е в суетата, и всичко, което виждаме да е злободневната малка суета, а в творението което сме ние, емоциите с които се спрвяме всеки ден, благодарение на любовта, прошката, осъзнаването. Да, нека това е фокусът, но да продължим да бъдем ние малките, грешните хорица, които правят грешки и опити да намерят пътя си, а не да дисектираме желанието си за живот, защото то е пълно с грешки, грехове и т.н. Много болна тема. Хубавото е , че го изравям и го пускам да си отиде." Именно! Да се идентифицираме и живеем в богосъзнанието. Малкото его пробваме да го смиряваме, да го укротяваме, да е относително здраво. Колкото и да пробваме обаче, успяваме в това относително. То си е магаре - смирява се за малко, после пак започва да се опъва по мостовете на живота. Слабо е, проклето е, противи се - такъв е его умът. Това е положението. Ние обаче не сме това его. Познаваме го, знаем му номерата - но от позицията на Себе си, не го виним, а го приемаме, галим го, гушкаме го нежно и с радост. Защото знаем, че е магаре и не искаме да превърнем магарето на егото в еднорога на Аза, на Бога отвътре, в който поставяме средоточието на живота и съзнателността си. Виним ли се, влизаме в позицията на идентификация с егото, искаме от тръна да направим райска ябълка. Тогава ставам елесен обект за нечия властова манипулация през вина, както ти си станала... "Да, просто исках да довърша, че когато се чувствам в унисон в Бог, а това е много гранд чувство, някак си чувстваш, че нищо друго не ти е необходимо, че имайки това чувство ти имаш всичко, но уви, то е моментно, както и другите ти чувства и емоции, и е малко катарзисно при мен, много е силно и след това се чувствам като изтрезняла, като аз, малката. И някак си, понеже в това чвуство се чувстваш идеален, после когато си ти - малкият, и се обречен да грешиш, някак си не можеш да се възприемеш, Някак си дисектираш тези чувства, които биха те направили да грешиш, за да не грешиш, и да си в това левитиране, в които си бил при молитва или осъзнаване. И тогава на мен ми е трудно да се приема, такава каквато съм, с всичко грешно, малко и човешко в мен. Започавам някак си да презирам тези чувства и да не ги искам в мен, и така кръгът се завърта, защото аз започвам да ги отричами и подтисакм. Някак си не мога да се доверя и да се заобичам безусловно така цялата." Именно въртележката на огромното его ТРЯБВА, пораждащо страх и вина, скъсва връзката и единението с Бога. Това единение е еуфорично, когато си била жадна във вината си. Жадна за любовта. Тогава я пиеш и ти се струва, че тя те опиянява, а лъчите на слънцето ѝ те ослепяват. Само за да влезеш отново в гордата въртележка на "ТРЯБВА, но не покрих високите критерии" и след напиването с Бога, да изпаднеш циклотимично в депресивната дупка на автоагресията си. Когато тази въртележка е стопена, единението с Бога не е върхов екстаз, а спокойно сливане. Молитвата е почти постоянна - не толкова като думи, а като състояние на съзнанието. Да, егото пак се обажда, вади, замъглява и разрушава връзката. Но възстановяването и е най-естественото и лесно нещо, когато си все по-свободен от психичните си изкривявания.

Хм, явно не е само мой протестът от това. Току що една колежка от Бургас сподели, че там е същото...