Орлин Баев

Тоест, държите да сте тежък случай и да пиете хапчета доживот? Аз самият съм бил в тревожни състояние с десетилетия и знам по себе си, че изходът се състои в целенасочени сърдечни, ментални и поведенчески усилия. Знам го и от клиентите си, с 99.99% от които държа да работя на чисто, без хронифициращи тревожността им медикаменти. Говорейки за окр и преодоляването му, говоря от опита си в преодоляването му при преживяващи го хора, с които работя. Казвайки "тежки случаи - изключения" и че вие не сте от тях, го правя през заключение, направено въз основа написаното от вас. Не пиша тук, за да тренирам пръстите си по клавишите. Ако държите да се самопоставяте в категории, това си е ваш избор, разбира се. Не, няма начин как с билки истински да разрешите ставащото. Въпросът е, че в България успешно работят с окр не много колеги. Но, когато сте сигурен в такъв, препоръката ми е да разчитате на методите му с отворено, с доверие сърце! Успехи!

Извадка от тази моя статия: " Лекарства и психотерапияВажна тема, засегната от професор Салковскис бе приемът на психофармация по време на психотерапията! Професорът изказа едно много балансирано мнение по този ключов въпрос! „Никога не започвайте двете заедно!”, твърдеше лекторът! Принципно при пациенти с лека до средна тревожност оптималното решение в провеждане на психотерапия без прием на медикаменти. При по-тежки случаи се започва с психотерапия и ако ефектът е слаб, тогава се включват и лекарствата. Ако пациентът вече е на лекарствен прием в началото на психотерапията, при добро развитие лекарствата повтепенно се намаляват по схема, докато се спрат и се разчита изцяло на психотерапията! При релапс основната помощ е добре да бъде психотерапевтична и автотерапевтична! Аз лично споделям напълно опита на д-р Салковскис. Когато психотерапията се провежда успоредно с приема на психофармация, често след спиране на лекарствата се налага повтаряне на психотерапията. Защото човекът всъщност не е усвоил дълбинно психотерапевтичните умения, а мозъкът му е „разчитал” на лекарствените „патерици”. А това подрива и вярата в психотерапията у пациента. Той започва да се пита: „Въобще имаше ли полза от психотерапията или всичко се дължеше единствено на хапчетата?!” Понякога при окр, ако е поддържано с десетилетия и наистина упорито, е допустимо провеждането на психотерапия успоредно с психофармация. Но, това са изключения, към които вие не спадате.

Отговорили са ти много добре и много хора - за широкоспектърността на правото, за съчетаемостта му с други дейности и професии... Често имам клиенти адвокати, юрисконсулти - хора с твърде добри души, на които им се налага да функционират в много корумпирана среда, което им създава силни вътрешни конфликти, но продължават с дейността си, тъй катоимат семейства, деца, а вече са примерно на 45 или 50+... Имал съм клиенти с правно обрзование на високи политически длъжности, които са ми клиенти именно поради противоречието между честността си и изискваните там съвсем други качества и действия. Познавам юристка, която печели милиони на дело, но при всичката си широка култура няма каквито и да е скрупули, което поддържа психиката ѝ здрава... Познавам и адвокати, които мрънкат постоянно и твърдят, че в България с правото е много трудно, че големите кантори вече са завзели пазара и няма как да отворят свои. Познавам и такива, които го правят и поради мотивацията си, бързо си създават клиентела с амбицията и пробивността си. Познавам и отказала се от правото настояща художничка, която рисува наистина гениално: Венета Дочева. Та, както във всяка професия, "Ум царува, робува и патки пасе"... Сега, когато имаш по-висока самоувереност и когато сега става все по-голяма, творчеството ти ще тече все по-силно! Така сама ще знаеш към какво именно право да се насочиш и с какво да го комбинираш творчески. Има и юридическа психология, има и съдебни психолози... Накъдето и да те насочи призванието, което все повече ще живееш, правото винаги ще ти е полезно!

Споделям мнението на д-р Първанов напълно. Понякога препоръчвам неолексан, магнезий, билки, бахови капки, хомеопатия, но единствено като помощен плацебо ефект, нищо повече. При някого плацебо засилва промяната, при друг не работи ни най-малко. Но, важното е да се разбере, че основното е работата с възприятието, мисленето, чувстването, поведението, характера и никакви медикаменти не могат да свършат тази работа. А хомеопатията специално - добро плацебо е - за някого дори действа. Една пациентка фармацевтка се шегува по отношение на хомеопатията: "Подай ми подсладеното нишесте, моля!"...

Пиша на л.с.

Постепенно все по-малко ще се влияеш, все по-стабилен ще ставаш!

"Книга за неразбраните неща" - извадки от словото на Учителя

Терапевтката просто е казала, че с психиката си и преживяванията ви, сте ѝ задействала собствени нейни психични съдържания. Била е искрена, разкрита и честна, което е чудесно. Осъзнала е процеса, , надмогнала го е спокойно. Според скромното ми мнение, всичко е наред и можете да продължите с доверие в терапията, терапевта и себе си! Неадаптивен би бил този контрапренос, ако би замъглявал терапевичния процес чрез изкривения си трансфер, което по думите ви, не се случва. Като цяло, пренсът е най-нормалното преживяване в терапията и неизменна част от нея. А контрапреносът - има го, психотерапевтът също е човек. Въпросът е да е осъзнат и през качествена вътрешна преработка на терапевта до една относителна непривързана самостойност и стабилност. Тогава най-терапевтичният елемент е обичта, емпатията с която един добър терапевт работи, но вече освободена до голяма степен от прекалено тежки собствени примеси, а по-скоро любов безусловна, искрена и чиста, както слънцето свети или изворът извира... Да, както казва д-р Първанов, добре е да сискутирате лично с терапевтката си изцяло открито, но не мисля, че имате за какво да се тревожите.

Свършил си много добра работа! Просто махни щетите в социалното поведение и виж, че са ти останали само едни мънички негативни вярвания за теб самия - нищо особено. Те са в теб, но ти не си тях и не е нужно да им вярваш повече. Осъзнавай, прави разликата между задействането на вярванията, пораждащи страх като "аз не съм достатъчно, аз не ставам и т.н." и самия себе си. Много повече си от тези вярвания и хубавото е, че вече ги виждаш. Засега можеш ясно да правиш разликата между реалния теб и тях. Между теб спокойния, самоуверения, който ти си и все повече ставаш и ще си и тези все по-слаби и изчезващи програми. Премини няколко сесии психотерапия сега или когато си готов за нея все по-скоро и усещана като нужна вече сега!

А защо не се престараваме с по-точни и конкретни отговори в този форум, а даваме по-скоро принципни насоки? Защото дори да изсипем техники и методи, ефективността на получаваните резултати зависи не от тях самите, а от човека, който ти ги преподава. Говоря за методи, променящи менталната ти установка по отношение на страха, на ставащото в теб. Когато разбирането ти се промени в благодарно, в изпълнено със свещено доверие в неслучайното преживяване на това състояние, учещо те на силни характерови промени, тогава всеки метод става работещ. Тогава идва поведенческата работа, в която тази ментална установка на спокойно доверие се прилага... Затова не изсипваме методи тук, защото те сами по себе си са само помощници на "прохождането" в едно различно себе и световъзприятие, на което те учи ставащото в теб. Прохождане, което обаче се случва не благодарение на техниките, а на начините им на прилагане от терапевта. Повечето от нас работят само на живо, понеже личното присъствие е важно. Та, намери важността на промяната си в теб и тогава всичко останало ще се намери...

Страшно е да те е страх от страха. Останалото е твоя собствена си реакция на иначе безобидни адреналинови/ симпатикови симптоми. Може да е със страх, може с кеф, може и с шега. Да, разбираме те. Обаче е нужно ти да се разбереш. Иначе прекомерното разбиране на хората наоколо ти, се превръща в поддържане на несъзнавани печалби от ставащото...

Справяте се с помощта на психотерапия. Хапчетата тук нямат нищо общо и фактът, че са изписани, говори, че специалистите, които са го направили, нямат представа как се процедира в случая, но по-скоро се превръщат в част от проблема, вместо от решението му. Първото, което можете да направите, е да поработите върху разбирането си, върху осъзнаването, че не сте болна и ставащото с вас не се лекува, няма какво да се лекува. Физиологично сте здрава. Симптоматиката ви, страховете ви - с тях се работи като осъзнаете мисленето си, убежденията си зад него, характера си и ги трансформирате в посока самообладание и смелост. От централна важност е да видите, че не само не сте болна, но никога не сте била жертва, а агорафобичните ви страхове не са врагове, а са най-добрите ви преподаватели по смелост, творчески потенциал, разширение на съзнанието. Вероятно от сегашната ви ментална позиция прочетено, такива насоки звучат странно - това е печелившата в стратегически план обаче, терапевтична посока. В психотерапията започвате да работите с мисленето, но постепенно в кабинета, а не след дълго и в реална среда, се учите да посрещате страховете си и да ги преобразувате. Това е - започнете психотерапия!

Пиша на л.с.

Правилно си ме разбрал. Ако си от София, препоръчвам ти следните: Георги Балджиев, Стефан Греков. Георги е ученик на Тодор Първанов, а Стефан мой. Добри са! Успехи!

От една страна, това научаване от позицията на едно разширено самосъзнание да виждаме автоматизираните си мисли и базисни вярвания, отнема време. Учи се основно с медитация, с работа с вътрешния диалог, със способността за отстранен анализ на себе си. От друга страна, понякога наистина емоциите ни идват в недиференцирана маса, конестетично и дори да има развита метакогнитивна/ самосъзнателна способност, това което се проследява, е просто емоция, чувство, усещане. Истината е по средата. Когато програмите в нас се проявяват повече като усещане, кинестетично, тогава сами извеждаме от тях когнициите на ниво мисъл и основни вярвания/ схеми. Това се учи. Как? Обличаме в думи емоцията, придаваме и когнитивен израз, било то на ниво съзнание (автоматични мисли) или подсъзнание/ дългосрочна памет (базисни вярвания/ схеми). Процесът на медитация (и нлп и хипнотерапия, нидра и т.н.) и анализ ни учат и на двете. Сам е доста по-дълъг процес обаче...

Учиш психология - четири години бакалавър, после още две магистратура по "Психология на развитието". Когато учиш с любов и психологията е призванието ти, няма голямо значение къде учиш, тъй като преподаваното ти е само малка част от това, което сама си учиш, четеш, изследваш през любознателността си, която надхвърля университетската програма. Като мое лично мнение, в България най-подходящият университет за изуаване на психология, е Нов Български Университет (НБУ). В него се набляга не на зубренето, а на иновативността, креативността, мисленето, при атмосфера на стимулираща равнопоставеност между преподавател и студент.

Ами то едното научаване е информативно... Върши се за сесия. После се работи за осъзнаване връзката между съзнание и несъзнавано, през автоматичните мисли, както по-горе примерно Тодор ти е посочил, през медитация, през тялото, през хипнотерапия и нлп и т.н. Иначе ако се седи в главата само, не се стига до онзи директен път на процесиране на тревожността, за който сме писали много пъти. Възможно е просто да не сте си "кликнали" взаимно, не знам...

Автоматичните мисли се осъзнават, когато развиеш способността да ги регистрираш. Когато ти не ги виждаш, те твърде добре виждат теб, пораждат в случая страхова емоция, на принципа 'чувстваш това, което мислиш"... В медитацията, която си започнала да правиш, малко по малко се развива способността за осъзнаване на автоматичните мисли, на вътрешния диалог и връзката между тях и чувствата. Колко пъти си ходила на психотерапия и какво досега научи за характера си, за себе си, за психиката, която стои зад външните симптоми и към промяната на която те сочат?!

Мантрите не са лоши... Аз самият понякога си припявам. Като цяло, не съм им голям фен обаче. За мен мантрата е да обичаш, да провеждаш потока на Живота, на Бога. Лесно могат да се превърнат или да станат част от натрапливата работа на ума мантрите. Могат и да я прихванат и да, по-добре мантри/ молитва, отколкото безкрайно предъвкване. И все пак, мантрата/ молитвата е само старт. Над тях е това ниво на функциониране, в което този хистрионно-натраплив импулс на ума за завъртане на самия него и на другите във въртопите му, да бъде надхвърлено. Умът ще обещае, че ще каже истината, че ще заведе до любовта и щастието. Умът казва много неща, но уви, докато не прехвърлим себесъзнаването си отвъд него, в метакогницията на сърдечния си разум, няма как да го превърнем в добър слуга и да запълним празнината отвътре си. Тази празнина е, която само Любовта пълни. А тя не е от мира сего, макар и да придава смисъл на всичко в този свят. Само в онази свещена самота на смирението се пълни тази празнина. В смирението умът замлъква, а любовта протича. Тогава себезаявяването не е его пънене, а проява на любовта, на Теб, която си неизменна част от любовта.Това мога да ти кажа.

Да

Реакцията на червата са един от най-честите симптоми при повишената тревожност.

Благодаря за това, че вървиш по пътеката си, Петя!

Много добри разсъждения и насоки са написани по-горе от много богати личности. Сигурно вече си си взела добри насоки. Виждам няколко главни пункта в отношенията ви: - Неговото избухване при твоето по мъжки казване на мнение. - Комуникация, бременност, раждане, междуполови роли, различия. Това, че така избухва, естествено, е гадно и боли. Tъпо е, така е... Явно това му е характерова особеност. Ако наистина стане по-сериозно положението, работата с психотерапевт помага. В нея той се учи да вижда себе си, да вижда страховете си зад избухливостта си и да ги неутрализира. В такава работа се учите и ти и той на преработка на страховете си. Когато те отсъстват, остава любовта и желанието за сътрудничество, приятелство, взаимност. Психотерапията обаче се предприема, когато нещата са стигнали до малко по-пиков връх. Поне в България... По-добрият вариант е да не се стига до нея. Казвам го, въпреки, че това работя. Защото най-добрият психотерапевт е животът, а всичко случващо се е неслучайно и ни учи, развива ни. В случая ти пишеш, ти търсиш различна гледна точка, помощ, насоки - което е зряло поведение. Мъжът обикновено решава, че трябва сам да се справи на всяка цена и търси помощ, когато нещата са наистина зле, твърде зле. А ти ето - питаш, интересуваш се, което показва готовност за развитие. Супер! Когато той избухне, колкото и на логическо ниво да е несправедливо и неправилно, запитай се: какво се задейства в мен в тази ситуация, как това ме кара да се чувствам, какво означава това за мен? (виж тази статия) Примерно: чувствам се несправедливо потъпквана -> и какво означава това за мен (съкращавам с "питанка") -> отнемано ми е правото на изява -> питанка -> пренебрегвана съм несправедливо -> питанка -> зачерквана съм като личност -> питанка -> не съм обичана -> питанка -> сама съм, изоставена съм от любовта. Сумирано: Несправедливо съм потъпквана, неразбирана, изоставена безлюбно... Това е само пример., Твоята последователност може да е друга. Виж, че в собствената си реакция на развикване, ти всъщност се защитаваш от подобни задействани в теб програми и страхове, не толкова и само от виковете на мъжа си. Той е само тригер за задействани в теб "подводни' страхчета. Можеш да благодариш на ситуацията за това, че се вадят и да поработиш върху тях. Така ставаш неимоверно по-стабилна, сигурна в себе си, смела, сърцата, спокойна, силна. Тогава и външната ти реакция може да бъде съвсем друга. Въобще не казвам да не се заявяваш. Напротив. Но когато го правиш на фона на вътрешна сигурност, вместо на жегване от задействани страхове, можеш да се заявиш спокойно, любящо, по женски приемащо и меко. Тогава дори с присъствието и погледа си, вече разтапяш неговата невротична реакция, която се сблъсква с твоята дълбока сигурност. Тогава той самият много по-лесно би видял, че зад властовото му избухване стои един малък аз, който трябва да се налага, за да компенсира страховете си от слабостта си. Тоест, първо, стигане до собствените ти програми зад външната ти реакция. Второ, преработката им. Старт винаги е едно здраво стъпване на нозете на логиката, заземяване в реалността. Нито си необичана, нито си пренебрегвана, нито си изоставена и смачкана. Подобни неща крещят обаче подсъзнателните ти страхчета. Виж, че през тях преувеличаваш, магнифицираш ставащото като през лупа, жегваш се прекомерно. Методи за промяна на тези несъзнавани страхове има много. Един от тях е да проследиш периодичната им поява в живота ти, до най-ранните моменти на случването им, при залагането им от възпитателите ти и да поработиш визуално с промяна на спомените си, на отношението си. Виж за това в "пренареждане на матрицата" - две книги, има ги на български език. Има и много други техники, преподаването на които обаче изисква много време и затова се правят с психотерапевт... Най-простичко - свържи се с емоцията в тялото си, почувствай, че задействаните програми имат и телесен израз, стягания, променят дишането, енергията ти. Почувствай къде са, как те задействат и ги промени съзнателно. Дишай дълбоко през тях, отпусни тялото, залей ги с благодарна обич, с разбирането си и погалването си. Защото ситуациите с мъжа ти ти помагат да изваждаш тези програми и да ги преобразуваш до смело самообладание, което е чудесно. Когато почувстваш къде са в тялото ти тези задействания, можеш да ги наситиш със сърдечната си обич, да ги залееш със светлина, да ги наситиш с аромата, който обичаш, да им пуснеш мислено или наистина мелодията, която те вдъхновява, да усетиш, че можеш да промениш съзнателно цвета, усещането, енергията на тези усещания/ програми с обич и себеприемане. Защото те са ти в дълбочината ти и външната ситуация само отразява нуждата от задействането и преработката им. Няма случайности! По-горе се разписах, но съзнавам, че няма как тук да ти изсипя камарите похвати, с които може да се работи по себе си. Затова те се правят с психотерапевт. По-важното е да се види, че ситуацията ти е неслучайна, че се случва по най-точния за теб начин (и за бебчо в теб), в най-подходящото време. Случва се, за да поработиш върху програмките, които те карат така силно да се жегваш, когато ти се викне. Когато ги трансформираш до усмихнато и спокойно самообладание, можеш с цялата си енергия, с погледа си, с присъствието си и думите си, да реагираш различно - по женски. Мъжкият начин е да се доказваш грубо, външно, с плитка логика. Така обаче ставате двама мъже и се получава война. Женският начин е друг - на фона на преработените страхове заживява блага, женствена обич в теб. Дълбока при това. С тази спокойна обич можеш да приемеш гнева на мъжа си. Да приемеш не означава да си логически съгласна с него. Но, той се случва, има го. Да, неговата невротична компенсация е, но го има. Да го приемеш означава със силата на любовта си, да поставиш този гняв като бучка сол в огромното езеро от любов, което живее в теб. Тогава солта се разтапя, изчезва за мигове. Тогава гневът на мъжа ти няма за какво да се 'закачи" в теб и се неутрализира за минутка... Така, дори и без една дума, през собственото си отработено самообладание, създаваш силни предпоставки и той да се осъзнае безплодноста на гнева си и дори да се осмели да погледне в очите на пораждащите го страхове в самия него. Разбира се, има нива в този процес - можеш да усвоиш похватите на вербално отразяване примерно... В основата на процеса обаче е собствената ти любов към себе си, тази дълбоко самоуверена обич и самоуважение, които заживяват на мястото на сега събужданите страхове/ жегване. Ще дам метафора от сексуалността. Мъжът като цяло е външно по-агресивен, има повече тестостерон. какво прави вагината обаче? Нима бори агресията на мъжа и се стреми да се докаже, като се опитва също да стане една доказваща се, пробивна мъжественост? Не, вагината приема, обгръща с обич, радва се на агресията, допуска я, погалва я на фона на спокойната си обич. Тогава агресията се изтощава и омаломощава. Бориш ли я, подхранваш я. С това казвам - да се заявиш, да, но по женски, по мекия начин на водата, която гаси огъня, защото е много по-силна от него. Водата на преработените страхове, на любящото самооболадание. Това е мъдра сила, това е женската сила - спрямо мъжката, е безгранично по-велика! А ти си жена! В тази връзка, по-горе Диди е писала как едва в последните максимум 15-на години изведнъж се оказа,че мъжът трябва да участва все по-аквтивно в домакинството, да сменя памперсите, да разбира жената, да готви, чисти в дома, да шета, пере и глади... Да, но милиони години мъжът е бил и отвътре си е воин. Ако го вкараме в маса типично женски роли, ако няма време за мъжките си бизнес ангажименти, за мотора си, за бойните си изкуства, за мъжката си компания и дела, дали такъв мъж ще може да бъде все така мъжествен и дали ще е интересен (зад външно "разумните" ѝ доводи и заявявания) за опитомилата го жена? Разбира се, че ще помогне мъжът, разбира се, че ще окъпете бебето заедно, но общо взето, ако не е псохолог, твърде много да разбира жената, твърде много да мисли като нея, това вече го прави в най-добрия случай унисекс нещо си, нежели мъж. А това унисекс размиване е твърде различно от андрогинното порастване на вътрешната зрялост... Има естествени и нормални полови различия, които движат магнита на живота. Ето две статии от една руска колежка и една моя: - Какво иска жената от мъжа? - Психосоциален и енергиен обмен между мъжа и жената - Зад всеки велик мъж стои една велика жена С горните си редове само зачеквам някои насоки, без в никакъв случай да съм изчерпателен. Надявам се да съм полезен.

Практикувам интензивно дишане с хора, които имат да разрешават тревожни проблематики. Не го правя самоцелно. При тревожностите симптомите са пряко свързани с подсъзнателни наличности, невротични програми. Обикновено дифолт реакцията на преживяващия симпатикотонични симптоми е силно негативна, отхвърляща ги ментално и като емоционално отношение, което дисоциира съзнание от подсъзнание, изтласква невротичните програми още по-дълбоко в подсъзнанието, откъдето действат още шп-спокойно и се проявяват през още по-устойчиви и силни симптоми. А тревожността се проявява неслучайно - следствие е на характерови изкривявания, на сривове в ценностите, начина на живот и мислене. Тревожните симптоматики са като пътепоказатели, сочещи към определени уроци, свързани с характеровите програми и движения, към които водят. Самата симпатикотонична симптоматика е проява на един зов на цялостната личност (Азът, Селфът) към разширение на съзнанието и акордирането му до пулса на целокупния живот. Същите симпатикови прояви на изток се наричат активност на кундалини енергията. Това, което така или иначе се случва при човека с тревожност, е нужно да бъде догонено от разбирането му, от разширяващото се съзнание, от отношението му на кооперация към неслучайното, синхронично и подканящо към развитие случване на състоянието му. Не правя интензивно дишане, въртене, психотеатър, травма освобождаване упражнения и т.н. самоцелно. Когато ги правя с човек, умишлено събуждам и свръхзасилвам симптомите, от които обикновено бяга, на принципа на парадоксалното намерение, докато се учим на променено отношение, на сприятеляване и свързване между съзнателното възприятие на умишлено засилените симптоми и несъзнаваните, все повече осъзнавани наличности и преработката им. Това е майсторски процес, който е добре да се води от терапевт. Затова препоръчвам самостоятелна практика с интензивни дишания само когато вече е работено с тях в лична терапия, когато има известно разширение на съзнанието, приемане на симптомите и вече протича наситен процес на преживелищно учене от извадените на бял свят характерови програми и преработката им до адаптивни. Както казах, не препоръчвам самоцелното правене на дишане. Ако някой го търси като помощен метод за духовното си себеосъзнаване, молитвата, медитацията, дисциплинираният живот, любящата доброта, плавните дишания, отдадеността на Бога в ежедневието са далеч по-добри помощници по пътя.

Ефектът от хипервентилиращото дишане е както при бавните йога дишания - докато тялото се насища с кислород, то поради интензивността на процеса, в кръвта се случва хипооксидация, както при другите дихателни практики. Тоест, изключително здравословно е. Но е психически предизвикващо - това е целта му. Събужда както ресурс за справяне, но и експлицира подсъзнателни съдържания мощно и директно. В теб например събужда онова усещане за непрегърнатост, за необичане, за изоставена самота. Онова детенце, което дълбоко не си вярва и чака големия друг да го подкрепи - бил той пастор или някакъв външен Бог. При теб обаче тази динамика е хистрионно капсулирана - разсъждаваш за нея, но съзнателността ти някакси се върти наоколо ѝ, кръжи около това прегръщане, което имаш да правиш към самата себе си. Да се обикнеш. Ако щеш, да почувстваш Бога отвътре си. В последните години ти преработи много. Но имаш още доста и го знаеш. Никога не си идвала при мен на лична терапия, не знам дали ходиш при някого. Засега това детско усещане за необичаност има склонност хистерично да заграбва внимание, да го завърта около себе си. В основата на хипохондрията е същият хистеричен механизъм. С това ти казвам само, че фиксацията на ума ти в болести, която сега правиш, представлява изместване на вниманието ти от реалната работа, която имаш да вършиш - от запълването на празнината в себе си. Работа по дълбоко себеобикване и себедоверие. Ходиш ли на добър психотерапевт, за да свършиш работата, която имаш да вършиш? Това, че едно дишане те е разчовъркало, показва, че има какво да се вади от теб и върху какво да се работи. Това му е и целта, както и на всяка добра психотерапия - не замазване, а цялостна преработка. Ако искаш да я правиш, намери своя човек и действай. Иначе влизаш в хистерично хипохондрични въртележки, заграбващи както твоя собствен живот, така и стремящи се да въртят невротично вниманието на другите наоколо си, така индиректно хранейки онази базисна празнота отвътре. На въпроса ти за дишането - за десет години, никога съм нямал случай на вреда от него, дори и при два и повече часа работа с него. Когато човекът е готов и терапевтът знае накъде води какво прави, умишлено търсеният ефект от изваждане на бял свят на страхуваното се ползва, за да бъде решавано. Това се прави обаче, когато човек ходи на лична и групова терапия. Когато намеря време, ще ти пиша още. С уважение и обич, Орлин