Орлин Баев

Седни и наблюдавай тялото си. Отпусни го за двадесетина минути - ще минеш през нива на тревожност, но когато продължиш, се получава. Наблюдавай: мислите, тялото, симптомите, чувствата - отстранено и спокойно. Осъзнай автоматичното си отношение на дразнене и плашене от замайването и напрежението. Просто осъзнавай. Постой в осъзнаването. Проследи нещо като верига, тръгваща от това отношение, до по-дълбоки настройки. Примерно: замаян съм --> така не контролирам ---> така съм слаб и беззащитен, а аз не си позволявам да съм слаб обикновено --> нещо ужасно ще се случи, ще умра... Отново се отпусни, дишай коремно и пълно йогийско и осъзнай цялата верига, наблюдавайки я спокойно. Както си седнал медитативно, обори я с простичка и здрава логика. Тогава отново наблюдавайки цялата верига от симптоми към страхове, осъзнай, че е сапунен мехур, който те води към приемане на нещата каквито са, към доверяване на тялото, съдбата, Бога и живота. Тогав аостави и логиката и всички мисли и цялата верига да избледнеят и остани само в наблюдаване на емоцията, като това наблюдаване сякаш я обема и поглъща в едно любящо спокойствие, светлина и мир. Дишай, осъзнавай това стапяне. Когато така практикуваш ежедневно, не след дълго симптомите няма да те плашат, ще знаеш, че са само пътеводители по промяна на усещането за слаба безпшомощност и превръщането му в спокойна сила от духа ти. Тогава вс еповече можеш сам да си предизвикваш симптомите - те вече не те плашат, а знаеш че за теб работят - чрез спорт, тичане, въртене, по-интъензивно дишане, след които отново сядаш, дишаш вече спокойно, осъзнаваш и медитираш по гореописания начин. До броени седмици, дни или по-кратко, когато така действаш, целта на преживяването ще е постигната - смирена смелост, спокойно доверяване на живота и това, което не знаеш и не можеш да контролираш, на непознатото, вече виждано като приключение и навлизане в зона на възможности. Успех!

По-лесно е да се робува на егото...

Не, за теб работи ситуацията - когато го осъзнаеш обаче. Виж тази статия и видео.

Обикни я, харесай я, почувствай я като дар, даден ти като специално благоволение. Харесай симптомите и тревожността зад тях. Следвай посоката, в която те водят - терапевтът ти е казал каква е тя, такава че да смекчи някои характерови черти, да развие добри качества. Има безценни послания, скрити бисери в тревожността, а симптомите са само насочващи към тях табели. Довери се на тези ценни послания, фокусирай се в тях. Тогава и тревожността и симптомите изчезват, но те вече отдавна не са ти пречели, а са ти били приятели, водещи те към характерова оптимизация!

Това за повишеното самочувствие, на фона на всичко останало, което споделяш, е рационализирано пожелателно мислене. Иска ти се... Тук сме в това тяло, в тези кратки животченца, за да ги живеем на пълни обороти и да извлечем максималната храна за духа си от тях. Да тялото умира и много пъти много тела са умирали, но ти си извличала ценното, есенциалното от земно животния тренажор, обработвала си го във фините планове и си се връщала обратно. Не че тази самсара е единствената възможност, но за повечето от нас, засега това е кръговратът, докато нямаме повече нужда от него. Но, смърт няма, илюзия е. А я има тази илюзия, когато човек е обусловил идентичността си, отъждествил се е с тялото си. А то е само носител, не и повече. Ти си повече от тялото си. А за губенето - нищо не се губи. Губи се талашът, губи се плявата на безсмисления живот, но остава зарядът от живян смисъл, любов, целеустременост, следване на силна цел, мъдростта, творчеството - те остават, трупат се в сърдечната чаша и се отнасят в безкрая. Разбира се, с психотерапевт такъв холистичен подход ще се свърже приземено с характеровите ти вярвания,с присъстващите в теб базисни когниции... Казваш, като преживях "лоши неща" и стана зле... Явно си имала очаквания да е само хубаво, а когато малко те е пошамаросал лекичко животът и си се уплашила, че ако е хубаво, ще бъде лошо... Това е добро объркване, добър конфликт е, макар и да е фалшив. Фалшив е,тъй като не става дума за добро или за лошо, а за живот от позицията на Себе си, която надхвърля двете и се учи поравно от тях. А е добър този конфликт, понеже насочва към тази по-висока позиция. Ако имаш желание, запознай се с тези ми материали, засягащи въпроса за тази цялостна, диалектична позиция отвъд добро и зло: - Статия за диалектиката. - За любовта, която се учи и от болката и от радостта, без да се прикрепя към удоволствието и без да избягва трудното. - За дуалността и отвъд нея - Смисъл, духовност и психотерапия - Светлина и сянка

Супер - какво научи за симптомите си, за връзката им с характера им, какво имаш да учиш? Това трябва вече да е ясно от срещите ви. Вероятно вече имаш дадени методи за работа със стреса и симптомите му, знаейки че тази работа цели да те направи по-цялостен човек.

Всичко се променя, когато мотивирано и дисциплинирано го искаш и работиш за това. Действай! Медитацията - има йогийски, будистки, даоистки и т.н. школи за това. Има си стъпки, нива, докато стигнеш до самата медитация - тяло, ум, енергия, канали, преодоляване на подсъзнателните самскари (програми), молитва и чак тогава реална медитация. Избери си школа, която ти резонира. В психотерапията с медитацията се работи, защото тревожните състояния сами подтикват и насочват към нея. Основно се учи обаче в споменатите школи. Дерзай!

Ти май искаш да накараш къртицата да лети, докато планетата се върти накъдето ти ѝ кажеш? Писах ти по-горе - хапчетата, дори и билкови, в случая могат да бъдат добра залъгалка, нищо повече. Да, обикновени симптоми на тревожност имаш. А тя се третира с осъзнаване, промяна на мисленето, характера, светогледа. За да се "сглоби пъзелът', помага човек обучен да го прави - психотерапевт. Ако искаш да се залъгваш с кантарионови бонбонки, ти си знаеш...

Може да се пие само ако не пиеш антидепресанти, транквиланти и друга психофармация.

В България или Ирландия, най-важното е да учиш, да се развиваш постоянно, да влагаш в себе си, в знанията и уменията си - непрекъснато, life long, доживот. Успоредно с формалното учене в университет и различни школи и курсове, добре е човек да чете, да чете много, бързо качествено усвояващо в дълбочина. Такова четене учи на мислене, памет, аналогия, дедукция и индукция, на преобразуване на писмените графеми в жива, образна визуализация и картина. Книгите са незаменима храна за мозъка, културата, за развиване на творческия ти потенциал. Друго - опитът. Външният, социално професионален опит, това е смелото скачане в различни направления, професии, занаяти. Човек се учи бързо, когато му бъде обяснено правилно и с доверие. Спомням си как в Джефри, Канада, работех за един строителен предприемач. Наложи се да се прокарват жиците за електроинсталацията. Представа си нямах, но човекът търпеливо ми обясни и след половин час вече си имах... Наложи се да се слага външна и вътрешна изолация - вата един метър (за - 60 там), гипсокартон, мерене, закрепяне - показване, правене, можене. Та така, опит, богат и всякакъв - смело! Вътрешният опит, това е четене, съотнасяне със собствените преживявания, практика на дишане, медитация ежедневно. Четене на какво? Йога, тантра, бяло братство, будизъм, вътрешно християнство, даоизъм, майндфулнес, когнитивна наука и психология - съпоставяне, аналогизиране, вадене на добри заключения и прилагане към вътрешния свят и практика. В даден момент психотерапията може да се окаже ключова за справянето със страховете, целеполагането, мотивирането. Това е процес на активно живеене, излизащ от зоната на комфорт, но в зоната на възможностите. Там границите са безграничността на творческия ти, събуден дух! Дерзай!

Ако не вземате психофармация, няма проблем. Пише на опаковката - едно до две на ден. Няма лошо, само добавка е, но разчитайте повече на вътрешната си промяна.

Точно, учим се и не бива да бягаме от опита. А нравствените правила и норми са наранявани от съдбата, за да се научи човек, че над тях е любовта. Не вкопчеността, не зависимостта, не алъш вериш отношенията, не романтичните чувства, а любовта. Когато я има любовта като състояние на съзнанието, като една вътрешна връзка, тогава нравствеността, благополучието, сексуалността, се равняват по нея. Когато любовта се загуби, задължително почват унижения, несполуки, предателства - за да върнат към нея. Ниската самооценка е изтъкана от страхове - където има любов, няма страх, антиподи са. Тоест любовта е в основата на високата самооценка. Пътят към нея - виждат се несъзнаваните убеждения и мироглед, живеещи в характера, пораждащи страхове, болна агресия, завист, ревнивост, гордост, недоверие... Виждат се, преодоляват се. Тогава потича любовта, а съответно самооценката става естествено адекватна, висока. Тогава, животът ни събира с хора, които резонират с такава любяща самооценка. Защото, каквото отвътре, такова и отвън!

Прочетох думите от статията "Реализация в България или в чужбина?!". Тъй като са силни и важни, копирам целия кратък текст тук: Реализация в България или в чужбина?! Познавам Митко от обучението "Краткосрочни подходи в психотерапията", водено от Алексей Бъчев в София, 2009-та год. Направи ми впечатление като много будно момче, амбициозен такъв, надъхан, в същото време и умен. Дълго време беше живял в Канада, а след няколко години в България, пак се върна там. Долният текст е негов фейсбук постинг. Споделям го в блога си, поради ценността му. Аз също съм обикалял доста света и знам, че ако в България си льольо, такъв ще си навсякъде. Ако в България се справяш, ще се справяш навсякъде. Нещо повече. Западът трудно допуска източни специалисти на високо ниво, различни от лекари, зъболекари и програмисти - не се признават дипломи, обучения... Сега, ако работиш като проститутка, рецепционистка, камериерка, готвач, дете или възрастни хора гледачка, строител, шофьор, заварчик, монтьор и т.н., о'к. За действително на високо ниво професии обаче, западналият като ценности запад действително поставя сериозно сито, за да не се отнеме реализацията на местните галошовци. Защо говоря така? Ами, като знам как в психотерапията (това, което правя), в България носим вода от 99 кладенеца, учим се безкрай, пенкелери сме, влагаме огромни усилия, пълно отдаване, справяме се с много широк спектър състояния, а на запад специализират едно р-во, школа и това е... Четейки кой да е от приеманите за гоуема работа психолози и терапевти, сега след 11 год, практика, виждам, че огромна част от популярността и инфлираното им величие се дължат на факта, че са живели и творили в силния икономически, политически и налагащ себе си глобално в коя да е сфера запад. Не принизявам знанията, таланта, уменията и труда на колегите ни най-малко. Просто казвам, че докато един психотерапевт, писател, актьор, музикант от щатите, Канада, Западна Европа е достатъчно просто да е талантлив и напорист, за да разпространи творчеството си глобално (поради споменатите икономически фактори), то в същото време за творци дори гениални, но от изтока, от малки и в сянка държави, никой не е чувал. В същото време качеството на творчеството на последните често е далеч по-високо от това на лелеяните им западни псевдовеличия... Както писах, това се отнася далеч не само до психологията и психотерапията, а до музиката, киното, актьорските умения, режисурата, сценария, театъра, рисуването, вокалните умения, писателското майсторство и т.н. и т.н. Що се отнася до психологията и психотерапията - има едно отвратително и негласно съгласие, приемащо "великата" хамериканска пси асоциация като водещ ориентир. Учат се предимно хамериканските плитки автори, четат се основно техните нерядко посредствени статии, виждани през автоагресивния стокхолмски синдром (несъзнавано) като велики... Такива ми ти весели динамики... Освен това масата от народ на запад има действително много по-ниска обща култура. Жените им освен, че са масово грозни (говоря предимно за Канада и Щатите и без извинение), са станали някакви болно еманципирани мъжкарани, забравили дори да ходят и да се обличат, камо ли да имат излъчване и поведение на жени... Наблюденията ми са, че като цяло, като една обща извадка, българите сме и по-умни, по-знаещи и по-можещи. Да, имаме една грубост и автоагресивно неуважение към самите себе си, брата си и родината си... Но, именно към промяна на това мислене е насочен този текст. В началото на 90-тте работех въоръжена охрана в ОББ, Варна. Шефът по сигурността, Бранимир Славов (Бранко), казваше: "Който се справя, тук се справя най-добре. За какво ходят хората в чужбина? Защото не се справят тук, затова. Аз се оправям добре в България и знам, че сега, в дивия изток, са златните мини!" - човекът успоредно с работата си в банката имаше автокъщи, магазини, търгуваше стабилно. След време, когато пътувах по корабите, в една от ваканциите между два договора, срещнах случайно Павлин, съученик от електротехникума. Разговорихме се, кой накъде е и какво прави. Като му споделих, че съм моряк и че за два договора мога да си купя апартамент в България (тогава разликата в стандарта бе сериозна, докато сега не е така), той се засмя и каза нещо от сорта: "Слушай, много се радвам, че пътуваш. Такива като теб ми осигуряват доходите. " - Оказа се, че е станал строителен предприемач... Та, който си го може, си го може много по-добре в България, където го е поставил неслучайно Господ, Животът. Преди време започнах да осъзнавам процесите, върху които разсъждаваме в този разговор. Осъзнах, че докато неможещият търси през незрелостта си трошички подаяние навън, знаещият и можещият изковава съдбата си без мрънкане. Разбрах, че реализацията на истински високо ниво в чужбина е много по-рядък факт от масовото заемане на работни позиции, за които кой знае какъв акъл и можене не се искат. Видях, че в България има много минуси (както и навсякъде), но плюсовете никак не са по-малко! А отвъд тук и там, където и да си, ако служиш на Бога, ако провеждаш Любовта, само тогава животът ти се изпълва със смисъл! Започнах да уважавам родината си и включих това здраво национално достойнство в стабилната си самооценка! Благодаря на Митко и отговорилите за смислената дискусия! Ето го откровението на Митко Тошев: "За седемте години, които прекарах в София, оставих доста хора учудени и замислени заради начина, по-който гледах на средата. Постоянно ме питаха как така не ми пречи простотията, как така си намирам работа толкова бързо, как така нещата, които ядосват 99% от населението, по никакъв начин не ми влияят толкова много. От бая време ми се иска да дам реалното обяснение за това. Просто е, живял съм в чужбина и имам различна база за сравнение. Защото животът в чужбина те учи, че нещата в България не са толкова зле колкото ги виждаме: - Учи ни, че не само у нас имаме глупави и немотивирани хора по съответните институции. - Учи ни, че не само у нас имаме прости и некадърни хора, че не само у нас има несправедлива система и корумпирани политици. - Учи ни, че нашата здравна система всъщност никак не е зле и, че имаме кадърни, мислещи и знаещи доктори. Доктори, които можеш да видиш на другия ден, не след 6 месеца. - Учи те, че тъпата ти колежка дето не може да прати мейл без да осере нещо всъщност е богиня в сравнение с голям процент от хората, с които работиш в същата корпоративна среда, но в чужбина. - Учи те, че Пешо, най-слабия ученик във вашия клас, има по-богата обща култура от повечето ти "интелигентни колеги". Кара те да се замислиш над това дали интелекта определя стандарта на живот. И те учи, че отговорът е НЕ. - Учи те, че живееш там където имаш доста повече лична свобода на действие отколкото си мислиш. За да виждаш нещата по различен начин и да можеш да усетиш всеки ъгъл на даден факт, случка или поведение, ти трябва опит. Опознавайки и другите алтернативи, ти осъзнаваш, че имаш адски много неща около себе си, които не оценяваш, защото са даденост. По стар дебатьорски навик (занимавам се с дебати, ораторство и продажбени умения), аз винаги се опитвам да огледам ситуацията от колкото се може повече ъгли, за да мога да я видя такава, каквато е. Не такава каквато си я представям, когато я виждам само от един ъгъл. Това е тайната ми!" Митко Тошев Фейс отговори: Костадин: Ние обичаме да се оплакваме и както един познат казва за всеки е различно да няма пари един няма за хляб друг за яхта... Надежда: Истината,казана най-просто,че всички да проумеят! Мариана: София вече е много по-добър град за живеене от много европейски такива. Ани: много ама много точно казано, ще ми се всички българи поне за година да поработят в чужбина. Но за съжаление дори първите 3 години само ахкаме.. вай вай колко е хубаво навън и колко лошо в БГ... след 6 обаче нещата вземат обрат.. , но вече си се "устроил", полагайки неимоверни усилия да те приемат и докато се усетиш.. си пуснал корени. но това което все още ме спира да се върна е , че няма еквивалент на това което правя , а финансите а си важна част от ежедневието. Мария: Съгласна съм с прочетеното. Изпитвам същите мисли.и чувства , връщайки се от чужбина. Жасмин: Подкрепям, живея в чужбина и в момента, България никак даже не е зле в сравнение с прехвалените'западняци' - има много повече мислещи и вдъхновени хора, вместо зомбита с луксозни притежания и кухи мозъци. Илияна: Дай боже,повече хора да имат вашия поглед към живота в България,само ако можехме да ценим! Генка: Браво най после ще започнем да се осъзнаваме че родината ни е прекрасна и ако искаме някаква промяна то това сме ние народа които трябва да го променим всички заедно.А не да бягаме и само да плюем родината си. Тя е прекрасна. Румяна: Така е, абсолютно вярно е. Нека всички да го разберат и да не възхваляват другите държави на запад. София: Прекрасно написано. Сега живея в Канада и също имам база за сравнение като авторът. Напълно споделям вижданията му. Орлин

Бъдеще имаш, когато имаш в себе си много енергия, пробивност, предприемачески дух, вдъхновение, радост от живота и в крайна сметка, връзка с Бога, тъй като всичко това идва от тази връзка. Когато имаш бъдеще в самия себе си, ти изграждаш бъдещето си там, където си. Сега питаш от пасивна позиция: "Дали държавата ще ми осигури пенсийка и колко пари ще ми дава някой си?"... Силният вариант е ти да правиш парите си и вложенията ти в подходящ бизнес, пасиви и активи, да бъдат пенсионната ти полица. Да ,който е с подходящо образование и знания се оправя в България,но все пак не може всеки да е специалист,трябва да има и нискоквалифициран труд. Има си хора за всичко, така е. Фактът, че мислиш и питаш обаче говори, че имаш потенциал за повече от нискоквалифициран труд. А разсъждението ти от по-горе се явява оправдание, извинение над желание да се развиеш, все още задържано от страх, да тръгнеш в посока, която ще ти харесва за цял живот. Доколкото разбрах, си на 30 - не си закъснял за нищо. Аз съм на 45 и ми се учи, а започнах с ученето на психология от нулата на 33. Не си закъснял за нищо - напротив, дошло ти е времето най-малкото да се замислиш "Какво искам да правя в този живот, какво е призванието ми, каква е целта ми, какво иска душата ми?!" На запад съществува една убийствена инертност, подхранвана именно от уредената социална система. не че няма алчност - има и още как. Но, държавите са силно социално ориентирани, помагат, уредени са много, което в маса народ с ниска вътрешна мотивация създава инертна безперспективност и живуркане заради живуркането, без цели и развитие. Да, в България не може така - няма държава, стояща зад теб и се налага да държиш духа си буден, да дерзаеш постоянно. Пари ще имаш достатъчно, когато знаеш какво искаш да правиш, добър си в него и следваш съдбата си интензивно и отдадено. В България или в Ирландия, Китай или на Марс, важното е да си наясно какво си, къде ти е силата, накъде ти като душа искаш да вървиш, за какво си слязъл на тази грешна земя - тогава си там, където те постави вдъхновението ти, там където можеш да реализираш Себе си. Тук споделям напълно чувствата ти. Но, да видим какво щеше да се случи, ако в Ирландия политическите мутри така крадяха, продаваха родината, подчиняваха се на международни олигархични интереси в името на собствената си изгода и смачкваха на народа, ако превръщаха Ирландия в жалка, умишлено икономически и културно съсипвана колония на някого, размножаваха умишлено с привилегии малцинствата и дискриминираха ирландците, ако там цареше беззаконие и дива антисоциалност и т.н. ? Ирландците щяха да се съберат много бързо, умеейки да бъдат заедно, да бъдат колектив, да работят задружно в името на общата кауза - когато политиците в рамките на месеци не ги чуват, просто биха ги свалили физически и заменили с културни, нравствени, честни, желаещи да работят за цялото на страната си. А българите, затворили се мазохистично в крайния си индивидуализъм, бягат спасявайки задниците си поединично, за да работят обща работа в чужбина, разрешавайки на психопатите политици, магистрати и олигарси садистично да съсипват и буквално унищожават държавата, българщината, културата, икономиката, бъдещето. Та, каквото повикало, такова се обадило. Не питаш само за Ирландия или за България. Питаш въобще за целите в живота си, за смисъла си и посоката си. Ще споделя (клик за статия): преди време работех няколко години на кораб нискоквалифицирана работа. Връщах се от дългия работен ден, сядах на койката и всеки път се питах: "Това моят живот ли е, това аз ли съм, това ли е всичко, което мога и ще правя в живота си?!". Не знаех отговорите, както и ти не ги знаеш сега. Но продължавах да се питам, да търся Себе си, да работя по стапянето на страховете си. Докато го правиш, през освободеното пространство и смелост, все повече се появява досещане накъде да вървиш и кое е твоето нещо в този кратък живот. А през това време, на принципа проба - грешка, сменяш професии, занаяти, учиш, решаваш от его позицията си да правиш нещо. ако е близо до зададеното от душата ти в този живот, го продължаваш. Ако не е, сменяш. Това е опит, който ще ти е полезен до смъртта ти, че и след това. Колкото повече отвътре се освобождаваш от страховете, толкова повече познаваш призванието, мисията си в този живот. Винаги си я знаел, но през его ума си я дисквалифицирал като невалидна, прекалено слабичко е било гласчето на душата на фона на крясъците на его обусловения ум. Това е пътят. Работа отвътре и работа отвън. В даден момент просто се доверяваш на усета си отвътре той се съединява с външната ти посока. Парите тук са вторични. Когато следваш призванието си, удовлетворението е голямо, а пари има колкото са нужни, без вече да са зомбирана и водена от страхове самоцел. За годините. 30 са едното нищо. Дадох ти пример със себе си. Парите и работата - добре е човек да осъзнае, че не някой го взема на работа и му плаща, а той отива някъде, защото много може да даде и развие дейността и си прави сам парите. Пак стигаме до това, да си добър, много добър, брилянтно добър в това, което правиш. А си такъв, ако то идва от душата ти, ако ти е това, което си дошъл да правиш в този живот. Не, не ти е глуповат въпросът. В теб протича процес по търсене. Отговорите могат да дойдат само от теб самия. Дай ход на процеса. Да, напрежение си е да стоиш в неизвестността, докато се питаш, но е ценно напрежение. Няма да дойдат мигновено отговорите, но не спирай да ги търсиш. Отвътре, като се чистиш от страховете, допираш до Себе си все повече и отвън, чрез непрестанно учене и работа. Не се страхувай да опитваш, докато осъзнаеш какво е точно твоето нещо в този живот. Ето някои главни въпроси , извлечени от тази ми НЛП сесия: Кой съм Аз? Какво правя тук, през краткото съществуване в земното училище? Какво искам? Кой го иска? Аз, Вечността или малките социални сугестии в егото ми? Какво ако правя, цялата Вселена стои зад мен? Какво винаги съм знаел, че искам, но съм изтласквал това знание през недоверието, идващо от страховите ми програми? Какво бих правил пак и пак и още и още, дори и когато съм уморен, с радост? На какво си играех като дете? Какви са хобитата ми? За какво си мечтая - а тези мечти от душата ми ли идват или от илюзиите на социално обусловения ми ум? Готов ли съм да материализирам и конретизирам мечтата си до реално изпълнима в обществения контекст цел? Колко силно искам това? На какво съм готов, за да го постигна? Ще искам ли тази цел и след 5,10, 20, 30 години или е само мимолетна приумица? Какви трудности бих имал при постигането на тази цел и как ще мина през тях? Радва ли ме следването на тази цел? От сърцето ми ли идва или от "трябва"? С кои хора ще постигам целта си и какви са общите, евентуални времеви параметри в хода на следването и? Какви са ресурсите ми - вътрешни и външни, с които постигам тази цел? Танцува ли любовта ми, когато следвам целта си? Виж и тази ми скорошна статия с касаещи въпросите ти размисли: "Реализация в България или в чужбина"

В психотерапията се говори за съставките на доброто общуване. Включват качествено себепознание, планиране на комуникативния и на всеки друг акт, връзка с реалността, смирено доверие, себезаявяване, привличаща харизма. Последната е плод на добро съчетание на предходните елементи. Липсва ти връзка с реалността, тоест не виждаш ясно как стоят нещата. А стоят така, че бъркаш мазохистичното самостъпкване (което наричаш толерантност) със смирението. Не, както общуваш, проявяваш примирение, не и смирение. Защото ако имаш смирение, през него протича любовта - тази към себе си и другия. Тогава се заявяваш активно, смело и на място, себеуважаваш се. При това няма противоречие между спокойното и твърдо себезаявяване и доверието. Да, доверието е любяща мекота - към другия и към теб самата. Когато обаче другият понечи да "ти се качва на главата", се заявяваш асертивно, твърдо и решително. Така даваш послания, че се уважаваш. Тогава и другият те уважава. Тоест, именно защото цениш и обичаш и себе си и него и се доверяваш на себе си и на протичането на Бога и любовта през теб, затова се заявяваш, казваш НЕ, слагаш граници асертивно и спокойно любящо, но твърдо. Тогава всичко е наред.

От там познавам Петър Кралев и Яна Монева - почувствай кой е твоят човек и бъди упорита в посещенията и преди всичко, в личната работа, дадена от терапевта ти между тях!

Когато има осъзната мотивация, начини се намират. Когато я няма, извинения много. Ако нямаш мотивация, пий си хапчетата и мрънкай навсякъде колко си нещастна и колко животът е гаден и се гаври кой знае защо точно с теб. Това е пътека, избрана от мнозина. Или осъзнай, че както и сега знаеш, бебето можеш да го оставиш за час седмично, когато ходиш на психотерапия при ефективен психотерапевт, на когото обаче съдействаш отдадено, правейки всичко, което е нужно да се прави, тъй като психотерапията далеч не е само едното говорене. Ти си избираш пътищата в живота си и всичко е за добро.

Питаш дали медитацията ще ти помогне? Ами, тя истински се усвоява за поне двадесет години и това усвояване включва цялостно себепознание, преодоляване на характеровите травми иобусловености, на несъзнателността, инертността, егоизма, привързаностите. Сега обаче питаш "Дали без да осъзнавам каквото и да било, преструвайки се, че правя нещо, сядеайки за по двадесет минути с кръстосани крака или лягайки и дремейки представяйки си това или онова, това ще махне гадната тревожност, на която съм нещастна жертва?" - не, такова отношение няма да помогне. Тревожността ти е дар от живота, за да пораснеш и живееш истински смислено и щастливо, вместо да си тътриш дъ-то по грешнат аземя като поредното зомби. Не, няма нужда да ставаш просветлена буда, за да се справиш с хистеричната си хипохондрия - но, един малък тласък в посока разширение на съзнанието ти са преживяванията ти. Както ти е писано вече много пъти - психотерапията е това, което те води до нужните резултати по подходящата пътека. Е, разбира се, хистерията си иска печалбите при изнасяне на отговорността инфантилно навън, а всъщност хипохондрията над нея пракрасно задоволява множеството споменати печалби, както вече казахме многократно. Казах каквото казах - оттук насетне всяко писане само би задоволило хистеричните ти, невротични начини за дърпане на внимание. Успехи в приемането на слабостта и неуспеха!

Ти или той не е готов за психотерапия? Та ти имаш въпиюща нужда от психотерапия. Като старт, да ти се обясни механизмът на възникване на натрапливите мисли, че са безобидни и всъщност добри и целящи добро, защита и че идват от майчина любов и нормално майчино притеснение, но стават натрапливи, когато се тълкуват погрешно и човек се бори с тях. Да ти се обясни, да се нормализира отношението ти към този нормален подсъзнателен механизъм, който поражда мислите. Да бъдеш успокоена ментално, емоционално, да бъдеш прегърната от любовта на терапевта си, от познанията му за психиката и за пътеката, по която си тръгнала волю неволю и през която той самият е минал и познава прекрасно. Това е психотерапевт истински. А това, което споменаваш, е друго... Депресирана си, тъй като не решаваш тревожността. тялото ти минава в депресивен режим, за да защити от повишената тревожност. Тревожна си, защото се бориш с поначало нормалните мисли. Бориш се, защото ги интерпретираш погрешно. За да се преобърне този процес, е нужно да промениш тълкуването си в работа с възприятието им, да се научиш да ги приемаш спокойно. Това се случва в процес на психотерапия. Сега, когато пиеш хапчета без психотерапия (засега ги пий - когато не ходиш на ефективна психотерапия, макар и механично, замазват положението тактически), за малко можеш да потиснеш цялото си неразбиране и страхове, но ако не се работи психотерапевтично, в стратегически план такъв подход само засилва и хронифицира страховете, обсесиите и т.н. Не ми се чини психиатърът ти да си има дори бегла представа как работи ефективната психотерапия. Казвам го безпристрастно, като факт. Намери добър, ефективен при тревожни състояния психотерапевт и започни при него колкото се може по-бързо. В началото на фона на химията, а не след дълго и без нея. Отделно от психотерапията - намери начин някой да поема бебето периодично. През това време спортувай, ходи в природата, общувай с приятелки и добра компания. Прочети добри книги за справяне с тревожността, а по-късно и книги за медитация. Практикувай работа с добри аудио сесии релаксация/ визуализация. Когато започнеш личната си терапия при добър терапевт, не след дълго ще се включиш и в групите му, в които освен справяне на едно по-високо ниво, ще намериш и сродни души, общуването с които ще ти помогне допълнително. Успехи! п.п: при натрапливи мисли обикновено се предписва анафранил, понякога в комбинация с невролептик. Това обаче се прави само когато състоянието е било дълго време поддържано, не е било психотерапевтирано и вече е породило т.н. устойчиви неврални пътища в мозъка. В твоя случай обаче, в началото, когато си отишла при психиатъра, си имала нужда просто от добра психотерапия, без каквито и да е хапчета. Фактът, че колегата те е надрусал, вместо да провежда качествена психотерапия с теб, говори че просто не я умее, а вероятно дори и интелектуално не познава цялостния ѝ процес. Или дори да си има някакво понятие, не му се занимава, тъй като хронифициращото "терапевтиране" с външна химия е елементарно, докато психотерапевтичният процес изисква сериозни усилия и пълна отдаденост от страна на специалиста. Което му незнание и медикиране в течение на месеците продължаване на поддържане на невротичните механизми, без реалното психотерапевтично лечение, единствено е утежнило положението ти. Честа случка, за съжаление... Това, от което сега имаш нужда, както казах и подчертавам отново, е - силен в работата си психотерапевт. Ефектите на отдалеченост от емоциите, замазаност, безчувственост - до известна степен се дължат и на ефектите от химията. Засега обаче е добре да продължаваш да я пиеш, а в хода на психотерапията постепенно да останеш на чисто. Това е - успехи!

Психиатърът те е назобил, о'к... Но, спомена психотерапия, че е психотерапевт също. В тази посока нищо не казваш...

Да, в тази посока. Виж целия механизъм - самата фиксация в смъртта, вече те учи на пълното и приемане. Вече те насочва към страховете от безлюбното и самотно изоставяне от живота (травмите, които споменаваш). Самият хипохондричен симптом, това връхче в състоянието ти, вече те насочва към приемането на смъртта, към шегуването с нея и поглеждането ѝ в очите, което дава шанса за силен социален живот - защото доколкото приемаме и "танцуваме" със смърта, дотолкова приемаме и "танцуваме" с живота. А дълбоко в теб това приемане на смъртта, премахва изтласкването, декапсулира хистеричните травми и вторични печалби, нахранва тази самотна изоставена празнина с любовта, с появилото се доверие в живота, в Бога, в смисъла. Така вътрешно, през практиката на молитвен и медитативен транс, се изпълваш с любов, травмите се разрешават, а външно се осмеляваш да живееш силно и красиво, да блеснеш, да проявиш вече събудените си творчески таланти, да се покажеш, да бъдеш виждана и чувана, докато проявяваш творческия си потенциал в социума. Това е пътят. А фасилитиращите, психотерапевтични методи, са известни. Надявам се, не оставаш с впечатлението, че това е механичен разд-два-три път. Раз, два, три, тоест стъпки и жалони има, но има и връщане назад-напред, отклонения, слизания и пак качвания - процес по порастване на осъзнатостта е. Съзнателна пътека е!

Защото каквото и да ти каже терапевтката, каквото и да прочетеш обясняващо добре механизмите ти, каквото и да ти напишем, автоматично умът ти изтласква, капсулира хистерията, която всъщност преживяваш под връхчето на хипохондрията, затова. Изтласква и се фиксира в страховете от болести и смърт, с което самоподсигурява бягането от решението, от справянето. Много колеги биха се "вързали" и биха работили като при натрапливост, проявена към болести. Не е грешен такъв подход, тъй като резонира, синхронира с подаваното от теб. Но е само начален, тъй като ако се остане с такава фокусираност на терапията, подлежащата хистерия ще срива и най-добрите усилия на терапевта ти. Но, дадох линк към статия, която обяснява как се случват процесите при хистеричната хипохондрия. Ако имаш достатъчен когнитивен капацитет - а за да си клиент в психотерапия, той е минимум 120 - тогава прочети и осъзнай случващото се в теб, като старт интелектуално. А в психотерапия това осъзнаване става преживелищно, като вече се работи със самата хистерия. Хистерията, която иска да живее, да бъдеш видяна, да растеш, но сама се спира, тъй като и липсва смелостта за това, а фиксирането в болестните и от смъртта страхове всъщност подсигурява извинение и пред самата себе си и пред света за слабия живот, както и дава невротичен начин за получаване на грижа. Слаб начин и слаби извинения, слаб живот...

Много хубаво, искрено мнение - благодаря сърдечно!

Какво да правите? Радвайте се - имате нормален мъж. Ако не се заглежда, би бил безтестостеронов льольо. Ако искате такъв, намират се... То остава и да не се заглежда. Въпросът е да не го прави твърде очевидно пред вас - тогава вече би било проява на липса на такт. Но като цяло, ако не се и заглежда, би бил или на Буда първи братовчед или вписващ се в характеристиката на гореползвания термин. Въпросът тук е не толкова относно неговото слюнкоотделяне ( ) по красивите цветя - жени, на които е нормално да се възхищава като прекрасни Божии творения. Въпросът е за вашата ревност - дали е натрапливо болезнена агресия, или имате да осъзнавате и стапяте подлежащите я страхове, това е фалшива дилема. Пътят е психотерапевтичен. А за по-широко тълкувание на ревностната, страхлива агресия, почетете книгите и погледайте видеата на Сергей Николаевич Лазарев. Успехи!

Донякъде сходни методи - Петър Кралев, който практикува в Стара Загора. Можеш да я насочиш да прочете темите тук, сайтовете ни. Ако иска обаче. Насила хубост не става, а изборите на човека, колкото и да е приеман за близък, са си негови. Ако не желае, можеш да се запиташ какво е теб събужда това...