Орлин Баев

Разбирам те. Продължавай да търсиш и ще намериш. Импулсът ти отвътре ще намери реализация отвън. Бил съм в същото положение, знам. Пиши по добри форуми като този (и в по-широките теми) - създава се ментален изказ, умения за аргументация, логика, себезаявяване, конфронтация. Малко по малко, докато общуваш в групи най-различни, мисленето проявено през писането се съединява с мисленето, проявено през говоренето, когато се постопи страхът. Да, сега блокира мисълта, губи се от страха - преживявал съм го милиарди пъти десетилетия и познавам това преживяване с всяка фибра. Намери начини, намери групи - за реторика, за ораторство, за публични презентации, за театър. Не може да няма и психолози, които водят редовно група в Пловдив, голям град е - търси. Записвай се често на различни пси обучения,езикови групи, нлп тренинги, семинари, работилници. Създай свой блог, видео канал -пиши там, изявявай се, споделяй опит и за социалната тревожност и самоувереност, както и на по-широки теми. Прави си видеа по теми и ги споделяй. Постепенно страхът се пошлифова, став апо-малък и по-лесен за овладяване, а животът по-силен и качествен. Тук е нужна систематика, продължаване постоянно. Слушай и сесиите ми нлп/ хипнотерапия няколко пъти седмично - тези са самоувереност. Но помни, че при превръщането на социофобията в социална самоувереност се иска поведенческа социална работа - систематично, постоянно, още и пак. В момента, в който намалиш общуването, страхът започва пак да пристяга примката си. Продължавай. Резултатите са сигурни, но се иска постоянно мотивирано правене, действие благо и добро усилие в посока самоуверено общуване, което става толкова по-самоуверено, колкото по-често и повече си позволяваш да трепериш в страха с претръпване, с приемане, с реструктуриране на автоматичните когмниции преди и след това, с медитативно прегръщане на събужданите тревожни вярвания и депресивно самоотхвърляне. Защото никой не те отхвърля, ти го правиш към себе си. Все повече ще го разбираш не теоретично, а на дело. Ще се променят нещата - действай! намери начини и няма начини да няма начини. Ако пък няма, което е невъзможно, създай начини и възможности!

?

Хубаво, какво те спира да продължиш да следваш по-нататъшните стъпки? Пловдив е голям град - ако не е специално именувана "група за социални умения", не е проблем. Нужно да е просто психотерапевтична група, водена от качествен психотерапевт, работещ предзвикващо и любящо-трансформиращо. Плюс всякакви друго групи: театър, реторика, нлп, народни хора и т.н.

О'к, а сега свържи "точките" - родителско семейната ти ситуация, присъстваща в теб като партньорски модел и казуса си.

Вероятно е комбинация от ниското кръвно и психичен механизъм, да. Аз бих ви карал да общувате с припадането и около него нон стоп, докато така свикнете с межднинните етапи с присъствие на съзнанието, че вече да не е припадане, а овладяно разширение на ума, медитация. Пзсихотелесна работа, дишане, дервишко въртене, хипнотерапия, на фона на цялостно себеразбиране и себепознание, разбира се. Просто е нужно да излезете от установената "въртележка" мисъл -> чувство -> телесна реакция -> припадане. Във Варна колежка, която може да помогне качествено в тази посока, е Диляна Колева - има сайт. Успехи!

Къде най-често се случват и кога, освен при помисляне за тях? Като сте сама случват ли се?

Съзнанието ти вижда, че "промяната" на бившия е рационализирана кауза пердута и те води към различен живот, но подсъзнанието ти си има свое мнение. Като куче е, което въпреки, че е бито, има нужда от насилника си и се стреми към него, за да задоволи автоагресивните си програми, слели се с либидото. Тоест, колкото повече ревнува, държи се подозрително и гадко, повече възбуда и залепване. Красотка! Отнякъде идват тези програмирания - проследяването на залагането и работата по дългосрочната памет е и един от възможните начини за пренаписване на заложеното. Още по-важно от реално случвалото се, е собствената ни реакция, възприятието ни. Понякога родителското възпитание е симфония, но собствени носени схеми я превръщат в какафония. Сподели сбито за възпитанието и преживяванията си, направи връзки, свържи точки.

Защо е толкова важно това да го кажа на глас пред някой,а с писане не става?Какво повече ще ми каже някой друг психолог?" Защото зад това стои характерът ти, житейската ти история и не само това - терапевтът те вижда цялата, "сглобява" те, при това за минути, понеже комуникацията е двустранна и много бърза. Познава те в дълбочина. Защото присъствието му, енергията му, въздействието през огледалните неврони е силна част от процеса, затова.Защото засега ти казваме, че симптомите не само, че не са лоши и не искаме да ги махаме, а им благодарим от все сърце и следваме посоката, в която вече водят - страховете ти, за да ги нагушкаме едно хубаво с любовта, идваща от доверието и помъдряванетп. Тогава и "табелите", сочещи към страховете, тоест симптомите, изчезват. Тези страхове от безсилие, загуба, безпомощност, наранена слабост, несправедливо предателство - там в теб са и от тях идва замайванетои повишената тревожност. Отпускайки се два пъти на ден в релаксация с помощта на аудио записи, можеш да ходиш при тези страхове и да ги лекуваш, от бягане от тях, да разшириш съзнанието си към тях, или да ги обикнеш както се обиква дете, въпреки плача му - а това го успокоява. Така си добра мама на себе си, на собственото си подсъзннаие. Като поработиш така известно време, сама ще видиш, че странно как, се чувстваш много по-смела, не ти пука от замайването и дори ти се иска да общуваш повече и пак с това първо приятелче, собственото ти подсъзнание и страховете, все по-уверено преливащи се в смелост, цялостност и обич. Интересно, тогава сама стигаш до една бликаща отвътре мотивация за интензивен живот - започваш да спортуваш навън 4 тренировки седмично, активно да се запознаваш с приятелки, споделящи интересите ти, да ходиш по курсове и групи за себеразвитие. Страхчетата продължават да се обаждат, но вече са възприемани като чиста енергия, която захранва заряда и хъса ти за живот. А замайването и да се появи понякога, е все по-рядко, даже липсва, но предизвиква само радост и постепенно съвсем се стапя, дори и да го искаш и обичаш искрено. Да, тези аудиосесии редовно, два пъти на ден седнала на кресло удобно и потънала във вълшебен транс, вече водещ те към преобразуване и пренареждане на моделите и отношенията ти към смели и естествено спонтанни, отпуснати, в които си доверяваща се на себе си, Бога и съдбата си жена, живееща от любов от миг на миг все по-наситено и преливащо смислено. Koгато правиш това, най-добре с помощта на психотерапевт по скайп или на живо върнала се за няолко месеца в родината, се получава с лекота, както с лекота слънцето изгрява, независимо дали го очакваш или търсиш - така и животът ти като смела, активна, весела жена настъпва и всичко, което преживяваш е само предвестник, приятел, водещ те към изгрева на доверието радостта ти да светиш и живееш като малко слънчице. Не е нужно да ми вярваш или да разбираш, че подсъзнанието ти ми вярва абсолютно, както не е нужно да си съгласна с изгрева на любовта в живота си - така или иначе настъпва и от теб се иска единствено да се отпуснеш смирено в блаженството да ти е добре и красиво, именно благодарени на малките добри стимули, които несъзнаваното ти вече осъзнава като мощно и добро гориво, трансформиращо живота ти в щастлив, сърцат, любознателен и вдъхновен. Просто се обърни към някой от терапевтите, които ти посочихме и се наслаждавай на естествеността на процеса на тази промяна. Тя вече се случва и колкото повече съзнателно се объркваш и не знаеш, по-бързо се разваря пред теб!

Ами нали досега ти писахме, че за да ги преодолееш, е нужно да се справиш с травмата от станалото с баща ти. Искаш ли да махнеш само симптомите, е като да искаш да спреш сигналната лампичка на колата, докато е нужно да отвориш капака и пооправиш двигателя. Оправиш ли го и лампичката спира качествено. Вероятно питаш така, защото рубриката се казва психотерапия онлайн. Да, но това е подвеждащо - само насоки са. За реална психотерапия тук нямаме нито време, нито е особено ефективни в такъв формат. Затова само даваме общи наставления, посоки. Тук отговарят Андрей Филипов и Диляна Колева, които работят и онлайн - можеш да се обърнеш към някого от тях за психотерапия през мрежата. Не е като наживо, но е по-добре от едното писане.

Поздравления на Деси! А за споделеното от д-р Първанов във връзка с адреналина, паниката и тревожността: точно така е. имаме същото количество адреналин често, но възприятието ни за него е друго. Вече не ни плаши, а вдъхновява, зарежда, мотивира, надъхва ни. Разликата е в ментално-емоционалното отношение!

Като съзнаваш, че не е, вместо да мрънкаш в стил "аз горкана", просто вземай точните си решения -намери силен психотерапевт. Не са много, за съжаление - затова отдели време да намериш не такъв, който ти е близо и усобен, а такъв, който знае какво прави. Хубаво - вместо да критикуваш хляба, насочи се към точния "хлебар". Ако твърде мног одържиш да продължаваш да мрънкаш и сама да си част от ставащото. влизаш в графа хистеричка, което е жалка картинка. Искаш ли силно решение, знай че никога не си била жертва, нито светът, хората и умствените ти механизми са длъжни да се въртят около теб. Имаш да учиш - правиш го и това е. Тогава натрапливостите стават част от порастването и съзряаването ти - от теб зависи точният избор на психотерапевт, както и много активната работа заедно с него - защото сесията е час, а остават сто шестдесет и няколко до следващия. Глезла - с грижа и любов ти го казвам! Писнало и било... Моля, вселено, върти се около его капризите ми. Е, не може. Ако мислиш, че имаш IQ над 200 и силен метакогнитивен капацитет/ самосъзнателност, е възможно и сама да схванеш механизмите на натрапливостите си и ги преодолееш. В противен случай, потърси помощ - но качествена. Относно скачането - да, имаш нужда от скачане - в ядрото на страховете си, в преработката им до пълна с доверие смелост. Иначе в такива мисли има мощна жажда за живот - живее ти се. През въпросното порастване обаче - само тогава всичко отшумява. Защото винаги ти е било учител по споменатата зрелост, нежели мъчител. Ти с глезенето и желанието да ти се угажда на хубавичкото, правиш тези благи уроци в тежки. Не са - поработи със силен в работата си колега. Ама пробване. Не става с едното пробване - това е психичен процес, изискващ постъпателни и с дълбочина на осъзнаването усилия. Все едно да кажеш - пробвах да свиря на цигулка, но ме стегна тук и там, не се получи, не е моето, не работи.... качественият психотерапевт може да те обича, но и никак не би те жалил. Не само, че ще ти причинява всичко, от което те е страх многократно, но ще те тласка да "скачаш" дълбоко в подсъзнанието си по всякакъв начин, с учене на доверие и цялостност. Разбираш ли, не е хапче, което да пробваш - да, добър терапевт, но и отношение на смирено и напълно отдадено учене от твоя страна, не и "тук ме заболя, стегна. не го искам това не ми отърва на капризите..." Махам имената на колегите от постовете ти - ако на теб не са ти помогнали, вероятно на много други са, а е казано - "не съди, за да не бъдеш съдена!"... Просто си прави изводите и поемай по точната посока!

Няма такова прерастване -неврозата е различна на всякакво ниво - аналитично, мозъчно, геномно. В твоя случай, такова прерастване е изключено, а продължаващото ти настояване в тази посока е просто част от обсесивното ти (натрапливо) състояние. Не се лекува, защото не е болест, а се надраства, помъдрява се. Докато се работи по окр, се променя и характерът, оцялостява се, ставаш по-смирена, приемаща, свързана с Живота, активно себезаявяваща и поставяща граници, следваща ясните си, идващи от душичката цели, смислена жена. По такава пътека имаш да вървиш. Баховите капки - няма лошо, добро плацебо са, аз самият ги давах преди време. Могат да се ползват те или хомеопатията като такова вяра/ плацебо прихващане - силен механизъм е. Но нямат решаваща роля за преодоляване на окр - такава роля има поведенческата, хипно, медитативната, през тялото/ преживелищната психотерапия.

Симптомите са признак на капсулирана, загнездила се в подсъзнанието тревожност. Нужно е да се "пробие капсулата", да се извади тревожността, да се види ясно и преработи. Да, това се случва чрез методите на психотерапията. Целта не е махането на "гадните" симптомчета, а по-скоро, през искреното им благодарене, следването на магистралата им, водеща право към избутаните страхове - за да бъдат трансформирани до вяра и обич. Тогава изчезват и симптомчетата - но целта и пътят са различни от "искам замайването да го няма!" - това е слаба заявка. Нямам си идея за Кипър - вероятно и там има добри колеги Кипърци. Важното е обаче изборът на психотерапевт да е много качествен - разучете кой там е успешен при работата с тревожни р-ва. Успехи!

Лесен случай си. Потърси силен като присъствие и опитен психотерапевт за да поработиш по тези сладки страхчета. Напълно преодолими са, при това лесно, когато си готова да "скачаш" в тях ежедневно с промененото отношение, което ще учите с колегата. Потърси помощ!

Докато пробваш да не мислиш за това, ще го мислиш. Да си местиш фокусната точка е да бягаш, потискаш и нежелаеш да се учиш. Според мен по-добрият вариант е след приземяващата работа с мисленето и заземяването в логиката, активно обръщане на посоката. Сега тя ти е бягство от страховете, при робуването и вярването в тях. А качествената посока е да се обърнеш право към тях, с широко разтворени обятия. Логиката ще бъде сривана - нормално е. Въпреки това работата с нея продължава - защото е някаква база. Но ключовата работа е смиреното отпускане на невротичния контрол при доверяване на реалните послания в страховете ти по доверие, обич, сърцатост. Това се учи - каквито и методи да ползва терапевтът ти, посоката е важна. Засега предъвкваш, натрапливо циклиш - терапевтът ти ще те уверява и преуверява и всичко ще изтича в канала на неврозата ти. Докато от час на час при него се учиш все повече на това доверяване при дълбоките послания в самия страх, зад външните крясъци на вече интерпретираните качествено мислички. Послания по ресвързване с любовта, с Бога, с онова размазно безсилие, в което вече имаш смелостта да застанеш, притихнала и изчезнала в смирението. През това притихване протича доверието, ражда се вярата, появява се любовта. Малко по малко започваш да виждаш целия натраплив механизъм като все по-малък и все по-спокойно да го претълкуваш, шегуваш с него и му даваш медитативно "свободно". Доста преживелищна, през тялото и трансово-хипнотична работа се иска при натрапливо-хипохондричното шубенце. Тук можем да ти пишем, няма проблем, но тази работа вършиш с терапевта си наживо. Бъди постоянна, прави домашните му. Ще се учите да полудявате, за да видите, че точно тогава страхът от това се стапя, а вместо него се ражда спокойно творчество и радост. Ще се учите да умирате - само тогава приемайки смъртта, ще осъзнаеш красотата на живота и всеки негов миг. Ще се учите да се проваляте и падате в нищото, в пълното размазване и слабост - за да видиш, че само през това смирено нищо протича всичкото на любовта. Процес на себевладеене е - учи се, а ставащото с теб е благословия, водеща те към това учене! Това е - с мрънкане, самосъжаление и рев не става. Ако си мислиш, че някой от нас тук те съжалява, лъжеш се. Безжалостни сме - защото обичаме!

От колко време ходиш на психотерапия?

Да споделяш, да си казваш, да се заявяваш каквато си, обичайки се, е това изпускане на налягането от психичния язовир. Заедно със спорта, психотерапията, медитацията доживот (доживот не психотерапията - медитацията)!

Браво, моите поздравления - предизвикала си се, при това много смело. Чудесно! В теб вече тече психичен процес, който тепърва ще се разширява, ще става по-качествен, по-постоянен. Процес по осмеляване, по свързване на съзнанието ти с подсъзнанието ти. По навик, тялото реагира със сковаване и симпатикотонични (безобидни, държа да подчертая) симптомчета. Сприятеляването с тях, отношението ти на благодарност и учене на смелост, приемане и обич, вече води директно до страхчетата - преживлеищно, телесно релаксирано и със смирено доверие. Добре е да продължаваш поведенческото себепредизвикване, като усвояваш това ново отношение на ресвързване и прегръщане на страхчо. А като усетиш колко простичко и хубаво е, вече не е страхчо, а смелчо!

И аз ти благодаря за повдигането на темата и разговора, Илияне! Накратко, психологичното консултиране се практикува и в болници - разбира се. Не само се практикува, но е твърде добре консултативните и клинични психолози да присъстват далеч по-масирано в болниците, за да помагат при болка, скръб, при психичните сътресения, които соматичната проблематика тригерира. Като цяло обаче, твърдя че практикуването на консултиране в болничните заведения, е само едно от многото му възможни приложения, а основното е в извънклинична среда. Защото главната не само фокус група на психотерапевтите, но и от страна на клиентите търсена помощ, са тревожните състояния (неврозите). А огромният процент от тази целева група нито иска, нито е нужно да има нещо общо с медицинските клиники. Да, психотерапевтът работи често и с личностови разстройства, по-рядко с психози в и около ремисия, но основната извадка са неврозите. Неврози като обобщаващо (не задължително нозологично най-прецизно, но по-скоро разговорно специфициращо) понятие, а по-конкретно с тревожни р-ва като паническо, генерализирано, обсесивно компулсивно, ажитирана депресия, социофобия, с конверзионни и соматоформни състояния като конверзионно и хипохондрично р-ва, с хранителни р-ва, зависимости, сексуални психогенни дисфункции. Работи се и с житейски казуси, системни и партньорски взаимоотношения, целеполагане, мотивационно и кариерно консултиране... Основният фокус, макар и общо казано, все пак са неврозите. Колкото в по-голяма степен психотерапевтът съзнава, че при неврозите нужда от болници най-често липсва (в редки случаи има такава нужда, но по изключение), толкова по-успешен е. Твърдя го. С какво свързвам такава корелация? Първо, с разбирането му за неврозите като благодатен, качествен учебен процес, нежели болест и трансфера на такова разбиране в клиента. Такава познавателна панорама поставя психотерапевтичния процес в отношенеско-емоционалния контекст на приемане, благодарно учене, извличане с доверие на скритите в състоянията потенциали - казано другояче, разтваря маладаптивните защитни механизми на изтласкване, изместване, формиране на реакция, проекция и проективна идентификация, в по-тежките случаи разцепване и идеализация и т.н. Второ, осъзнаването, че при 80-90% от невротичните случаи, масово натрапваната схема антидепресант и транквилант плюс психотерапия, е гарант за неусшешна в стратегически план психотерапия. При малък процент случаи психофармакът е нужен, но в преобладаващия, приемът му се явява интернализирана вътрепсихична, изтласкваща тревожността компонента на съзнателно споделяното разбиране за преживяваното като случайно появила се, нежелана, сякаш е чуждо тяло болест. Такова съзнателно разбиране и несъзнавано изтласкване осуетяват самата същност на психотерапията, потискайки и изолирайки отношенчески и химически това, с което тя основно работи - страха, вината, тъгата, тоест маладаптивните емоции, идващи от неадаптивни психични схеми. Потискат, избутват, осуетяват самия психотелесен и актуално емоционален и сензорен (embodiment) достъп до такива дезадаптивни схеми, докато процесът се превръща в предимно интелектуално аналитичен и когнитивен. Но интелектът, макар и прекрасен опознавателен старт, няма директен достъп до несъзнаваното, когато психотелесният, преживелищен такъв е осуетен същностно, дори и терапевтът да ползва преживелщни похвати. Разбира се, медикаментите са задължително необходими при психози, при някои личностови разстройства, както и при по-остро протичащи неврози. При последните обаче, далеч по-ограничено времево - до основната при тях, ефективна психотерапевтична работа. При съвсем малък процент от случаи, дори тогава медикаментите са допустими, но на ниво невроза, това е изключение (умишлено ползвам старото, но много качествено описателно разделение невроза, психоза, характеропатия/ л.р.). Забележи, че когато говорех за болници, именувах процеса на психично помагане консултиране, а когато заговорих за извънклиничен сетинг, за психотерапия. Защо? Защото опитният и ефективен психотерапевт не е твърде мотивиран да работи в болница прекалено дълго време. Защо така? Защото (1) има твърде стабилен и наситен "поток" от клиенти, които очакват помощта му и истински имат нужда от нея - тоест, времето, запълнено от частна практика, е ограничено в 24 часовия диапазон и просто няма кога, (2) в болницата ролята на психолога е по-скоро вторично "кръжаща" около соматичните лекари или психиатрите, а специфичната психична картина на мотивирано-постигащия резултати психотерапевт е такава, че ценейки централността на професията си относно психичното здраве, не желае поставянето ѝ в странична, вторична позиция. (3) Няма нужда да споменавам заплащането - нека то е маргинален мотив и сме безкористно алтруистични, тоест водени от човещина - а тя действително е централен фактор в качествената психотерапия. (4) Поради ролята на администратор, налагана му от болниците - тестове, таблички, документация и т.н. Забелязал съм не само от собствен опит и себепознание, но през качествени наблюдения над колеги, че психичната структура на резултатните психотерапевти, изразено популярно, е по-изявено дясномозъчно фунционираща - интуитивна, спонтанна, творческа. А това автоматично прави "когнитивно-счетоводната" административната работа не твърде присъща и желана за продължителен период. Нищо лошо в работата на колегите психолози, избрали да работят в болница - напротив, изключително ценна и важна е. Просто казвам, че има разлика между клиничен/ консултативен психолог, работещ на щат и високо мотивирания психотерапевт. Нито единият избор, нито другият не са по-добри или лоши, но разлика присъства. Нека с разсъжденията си не оставям погрешното впечатление, че болничният психолог не може да бъде високо мотивиран и качествен психотерапевт - напротив, когато такава реализация е съзнателен и обичан избор, разбира се. Практически обаче, в условията на пазарната икономика, когато такива качества, таланти, годности и умения присъстват на действително високо ниво, по-честият избор (без да се изключва другият, разбира се) е самостоятелната практика, координирана с колеги. Та, психотерапия <--> болници: само в частен случай, като един от многото варианти. Задължително нужен, високо уважаван и все по-масирано присъстващ, надявам се, вариант - но, един от многото възможни.

Всъщност общо няма как да няма, работи се с хора. Също с психози, но предимно в ремисия или навлизащи в ремисия. С личностови разстройства също - нелек процес. Основният фокус обаче са неврозите - тревожните състяния, страховете. Преживяващите ги са чудесни, най-често много фини и способни да обичат хора и самото естество на състоянията няма нищичко общо с болници, клиники, формални лечеж=би заведения. Да, има нужда от помощ, но свързана с работа по мисленето, характера, възприятието - работа аналитична, когнитивна, поведенческа, хипнотична, психотелесна, ролева, трансферно ориентирана. Процес, в който в 90% се настоява за разчитане на собствените сили при свобода от медикаменти, активен социален и партньорски живот, наситен все повече със смисъл. Да, такава работа често се нарича клинично насочена, а практикуващият я клиницист, но по-скоро като лингвистична заемка. С времето на работата си, дори осъзнавам, че не е добра идея такава работа да се нарича лечение - защото навява заключението за болест. А състоянията, с които се работи, нямат общо с болести - уроци по себеразвитие, израстване, насищане с любов и пълнота от смисъл са. Преди време наричах хората, които приемах пациенти - също слаб вариант е, отново подвеждащо свързващ с пасивност и механичност. А консултативният процес всъщност е изключително активен, фокусиран в цел, изискващ стабилна работа. Та не разбрах - какви са тези колеги, които свързват психотерапията непременно с болници? Честно казано, за пръв път чувам такова нещо, наистина.Потокът от нуждаещи се е огромен и въпреки, че университетите и терапевтичните школи постоянно бълват нови колеги, тези които ефективно стават част от решенията, вместо от проблема, не са много, а нужда от доста повече такива колеги има огромна. Винаги съм приемал на места пумни, нямащи общо с идеални условия по никакъв начин. Въпреки това, хората са си тръгвали щастливи - защото никакъв клиничен сетинг не може да даде отвън истинска загриженост, обич, човещина, увереност трансферно пренасяна, мощна вяра в задължително качествения и закономерно добър изход, широкото разбиране за обучителен процес, доверие в уроците на страха и т.н. - до човека, който умее да индуцира такива разбирания и качества е.

Това, което аз виждам на пръв прочит, е че наредбата се отнася до психолозите, работещи в лечебни заведения - че е нужно да са магистри, клинично насочени. Бакалавър максимум до 5 години, докато евентуално стане магистър или уволнение. Изреждат се пълнмощията: оценка, формулировка, когнитивно реструктуриране, консултиране, лична и групова психотерапия, психометрични методики, тестове, терапевтична връзка, психопрофил, психосоциални насоки, експертизи и т.н. - все резонни дейности, които клиницистът върши. Дотук добре. Наредбата се отнася към колегите, решили да работят в клиника. Познавам такива - нелош избор, прекрасна работа, подходяща за сърцати и человеколюбиви люде. Никъде няма и намек за практиката на консултиране и психотерапия извън клиниките. Няма как да е само в болниците. Там се душетерапевтират соматично болните - онкоболни, пулмологично болни, вътрешно болести, ортопедия и т.н. Евентуално и психолози в психиатричните и неврологични клиники. Именно такива колеги познавам - прекрасна работа и добри колеги. Сега се сещам и за колежка в онкоклиника. В соматичните болници психологът има огромна роля- според мен във всяко отделение би трябвало да има поне по 10 консултативни/ клинични психолози, които да помагат при страховете на пациентите, при адаптацията им към болките, справянето, създаване на качествена психична нагласа към лечението и оптимизъм за справянето, успокояване, мотивиране, подкрепа, създаване на приятелско и другарско чувство на сигурност и обгриженост, топлота и доверие и пр. В психиатричните диспансери, психолозите според мен също имат стабилна роля при личностовите разстройства, по-леките форми на психози, при прехода към ремисия, при реконструиране на личността и изграждането на психично стратегии за справяне и всичко останало, изброено по-горе и много повече. Колежката, която работи в психиатрия, освен това е и съдебен психолог. За работата си в психиатрията често се шегува: "Знам само, че трябва да си за тук, трябва лудите да те обичат и ти да ги харесваш!" - много дълбочина има в тези привидно простички думички. ...... О'к - работата в болници е прекрасна и много нужна. Мисля, че броят на колегите, ангажирани в такава заетост е добре да е много повече. Какво общо има обаче практиката на консултиране и психотерапията на неврози в извънклиничен сетинг?

Копирам направо тук въпросната наредба, за да е видно какво обсъждаме: НАРЕДБА № 29 ОТ 4 ОКТОМВРИ 2006 Г. ЗА ПРОФЕСИОНАЛНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ НА ЛИЦАТА, ЗАВЪРШИЛИ ВИСШЕ ОБРАЗОВАНИЕ ПО СПЕЦИАЛНОСТТА "ПСИХОЛОГИЯ" ИЗДАДЕНА ОТ МИНИСТЕРСТВО НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО Обн. ДВ. бр.84 от 17 Октомври 2006г. Чл. 1. С тази наредба се определя професионалната компетентност на лицата, работещи в лечебните заведения от националната система на здравеопазването, завършили висше образование по специалността "психология". Чл. 2. (1) Право да упражняват професията "психолог" в лечебни заведения имат лица, които притежават образователно-квалификационна степен "магистър" по специалността "психология". (2) Лицата по ал. 1 осъществяват дейност в лечебните заведения от националната система на здравеопазването съвместно с медицинските специалисти. Чл. 3. Психолозите трябва да притежават знания и умения в областта на медицинското познание и практика, свързани с поведението, емоциите, когницията, социалните, биологичните фактори и психологичните проблеми на човека в здраве и болест. Чл. 4. Дейността на психолозите в лечебните заведения е свързана с подпомагане на психологичното и физическото благополучие на пациентите, промоцията на здраве, превенцията, лечението, рехабилитацията и ресоциализацията. Чл. 5. (1) В практическата си дейност психолозите прилагат психологични методи за оценка, лечение, превенция и рехабилитация на психологичния и психосоматичен дистрес, инвалидността или нарушените способности, дезадаптацията и рисковото поведение. (2) Психологът работи с пациенти от всички възрастови групи с различни заболявания и психологични проблеми. Чл. 6. (1) В практическата си дейност психолозите могат да извършват: 1. психологично интервю и оценка на проблем; оценка на ресурсите и дефицитите на индивида; формулировка на случай; 2. изготвяне на план за психологични изследвания; 3. наблюдаване и анализиране на адаптивни и неадаптивни модели на поведение; 4. психологична диагностика, неизискваща специализирано обучение; оценка на основни психологични функции; оценка на общо ниво на интелигентност; изследване на личността по скринингови въпросници; 5. създаване на терапевтична връзка с пациента и оказване на психологична подкрепа; 6. изграждане на цялостна формулировка на случай, обхващаща биологичните, психологичните и социалните аспекти на проблема и болестта и социалната адаптация, с използване на поне два теоретични модела за описание, оценка и формулировка; 7. психологична оценка на комуникативните способности, индивидуалните и междуличностови проблеми и на емоционалната компетентност на личността; 8. работа със специализирани психометрични методики (тестове) за оценка на когнитивни процеси; 9. изготвяне на профил на личността със специализирани въпросници за личностова диагностика и използване на проективни тестове; 10. изготвяне на комплексна психологична диагноза и заключение, прогноза и терапевтичен план; 11. оценяване на динамиката и ефективността на провежданото лечение с методите на психодиагностиката; 12. изготвяне на трудово-експертни заключения; 13. изготвяне на психологични и участие в изготвянето на психологично-психиатрични експертизи; 14. идентифициране и работа със случаи на насилие, посттравматичен стрес и бедствени ситуации; 15. кризисна интервенция и консултиране; 16. провеждане на психосоциална рехабилитация и подпомагане на пациентите при инвалидизиране, свързано с телесно или психично заболяване; 17. провеждане на психотерапия - индивидуална, фамилна или групова; 18. работа с обучаващи се в областта на клиничната психология; 19. обучение на студенти и специализиращи в областта на психологията; обучение в методите на психодиагностиката, психологичното консултиране и психотерапията; 20. изработване и адаптиране на психодиагностичен инструментариум; 21. извършване на научно-практически изследвания в областта на клиничната психология и биопсихосоциалния подход. (2) Дейностите по ал. 1, т. 1 - 5 могат да бъдат извършвани от психолози, притежаващи образователно-квалификационна степен "магистър" по специалността "психология". (3) Дейностите по ал. 1, т. 6 - 16 могат да бъдат извършвани от психолози, притежаващи образователно-квалификационна степен "магистър" по специалността "психология" и специалност "клинична психология". (4) Дейностите по ал. 1, т. 17 - 21 могат да бъдат извършвани от психолози, притежаващи образователно-квалификационна степен "магистър" по специалността "психология", специалност "клинична психология" и преминали съответното допълнително обучение. Допълнителни разпоредби § 1. По смисъла на тази наредба "формулировка на случай" е интегриране на диагнозата с биопсихосоциалния профил на пациента за планиране и провеждане на индивидуално лечение. Заключителни разпоредби § 2. Лицата с образователно-квалификационна степен "бакалавър" по специалността "психология", работещи в националната система на здравеопазването, могат да продължат да работят на съответната длъжност за не повече от 5 години от влизането в сила на настоящата наредба. § 3. Наредбата се издава на основание чл. 188 от Закона за здравето.

Учителят за базисните възпитани и наследствени вярвания/убеждения: "И тъй, вие трябва да ликвидирате с всички наследствени прояви и мисли, които се зараждат в ума ви. Най-малко 50% от тези прояви са наследствени и по закона на внушението, вие можете да ги изхвърлите. Как? Запример, някой ден нямате разположение на духа и казвате: не ми се учи днес. Седни и учи! Настроението ще дойде. Седни пред масата си - нищо повече! Че не ти се учи, това е внушение, закон на повторение. Ти си отлагал много пъти и днес казваш: нямам настроение да уча. Не, ще седнеш да учиш, без да чакаш настроение! Срещу това внушение и вие употребете едно ваше внушение. Да кажем, че нямате разположение да отидете някъде. Какво трябва да направите? Повтаряйте цял час наред: ще отида, ще отида... Като повтаряте тези думи цял час наред, най-после ще отидете на това място... Колко пъти трябва да се повтори една дума? - Има известни числа: 100, 200, 300 и повече пъти. Това повторение представлява един цикъл около вас и с това се обраува една сила, която дава подтик да бъде вниманието ви за или против, т.е. в положителен или в отрицателен смисъл, което е за ваше добро." (Беинса Дуно)

Бият се тези овни, ама много садо-мазо манипулация, та чак ухае... Поработи със силен в работата си психолог - не след дълго ще осъзнаеш много, ще промениш самооценката в самостойна. Цялата ситуация ще проработи за теб. Сега емоционално си като дете на две годинки. Струва ти се, че ако живееш своя живот, си се наакала пред мама и тати и си лошичка... Метафора, разбира се... Имаш да се учиш и ще се научиш, че да бъдеш себе си - само тогава си добра и към себе си и към родителите и към всеки друг. Тяхната реакция си е тяхна работа. Но, засега това са ти знайни, но само минаващи през главата думи. Тук можем да кажем, посочим, но с психотерапевт ще промениш всичко за броени месеци - имаш капацитета за това, долавям го. Психотерапията не е само говорене - и транс е и вживяване в психо-емоционални роли и много предизвикване и вадене от зоната на комфорт е. Важно е да избереш силен терапевт, самата му енергия и присъствие да са основна част от трансформацията ти. Иначе има да си хъмкате и чакате някакъв магичен инсайт да се случи... Не, активно се води промяната! Нужно е да промениш тази динамика - знаеш го! Дерзай, с тебе сме както можем, макар и дистанционно!

Лекарите си имат мястото - те са механици и където могат, завинтват гайки. Що се отнася до душичка, могат само да замълчат така, както психотерапевтите не правят белодробни операции.