Орлин Баев

Песъчинката е страхът! Но той е и Учителят, на когото като се довериш, те води към безкрай от възможности. Вземаш медикаменти за щитовидната жлеза, тоест страхът ти има само опосредствена връзка с това ти физиологично положение. За това говори и фактът, че го изпитваш не постоянно, а само ситуативно, провокиран от определени външни стимули - нужда от общуване и активен социален живот. Според мен добра идея е да продължиш терапията при колегите от "Динамика". Там би изследвала характера си и поработила върху хармоничността му, така че да придобиеш по-спокойни реакции на нормалните житейски напрежения при общуване, работа и ежедневни сблъсъци с шарения свят. Долу ще споделя някои свои изводи за ползването на страха като гориво за успех. Те са наистина ядрени и ключови, като шперц, отварящ вратата на щастието ни: Три лесни стъпки за трансформация на тревожността 1) Безпристрастно наблюдение на проявите на страха в тялото и емоциите, от позицията на зрител. Плаване в чувството и телесните му проявления като във вода - релаксирано, наблюдавайки го от позицията на вътрешния зрител отвъд мисловните обозначавания. Всякакви мисловни обозначавания и категоризации се оставят да протекат и се разтворят в това спокойно плаващо наблюдение. 2) Парадоксално намерение - искам още, харесва ми! Страх, дай ми още от себе си! Искам още сърцебиене, още изпотяване, още замайване, още стягания и задъхване, искам още чувство на страх, харесва ми! Това заявяване е не толкова вербално на ум, колкото със силата на намерението. 3) Смирено любящо приемане, от позицията на вътрешния спокоен зрител. Обяснение: първа и трета стъпка са твърде подобни. Разликата е, че при първата стъпка наблюдението е безпристрастно, а страхът бушува като буря около това спокойно плаващо в него наблюдение. При третата стъпка се ражда едно естествено възникващо смирение и любов, които насищат спокойното наблюдение и разтварят допълнително страха. Третата стъпка е най-важната. С практиката ми обаче осъзнах, че е твърде голямо стъпало за някои. Затова първите две стъпки са добър преход към третата. Втората стъпка представлява едно директно вклиняване на свободната воля в ядрото на механизма борба/бягство и обезсилването му. Страхът просто няма механизъм да реагира на такова парадоксално и смело намерение и се обезсилва. Биохимично изразено, адреналинът вместо да задейства образуването на кортизол, тласка спокойната мотивация на допамина. При третата стъпка дори се отделят ендорфини и окситоцин - радост и безусловна обич. Искам само да споделя, че този подход извира от личния ми опит. В него е вплетено отношението, което естествено се ражда по време на съзерцание/ майндфулнес. Около този ядрен подход със страха се работи чрез анализ на характера, осъзнаване, когнитивно реструктуриране на ниво автоматични мисли и базисни вярвания, промяна в мирогледа като цяло, подходяща литература, подходяща компания от позитивни, оптимистични и смели личности-приятели, спорт и добро хранене и т.н.

Интересно, че темата е в раздел човешки взаимоотношения, общуване. Горе Донка е дала наистина конкретни примери за работа със словото. За мен да работя със словото означава да съм настроен на честотата, на вибрацията на Словото. Тук Слово е метафора за онази свързаност с пулса на Живота, с АЗА, със Себе си. За мен това означава да провеждам тази вибрация на Любовта, Светлината и Силата в ежедневието си - в работата си, в пиенето на утринния чай, в общуването с партньорката ми, с приятелите ми. Общуване, при което малкото ми его да е достатъчно смирено, за да бъде просто инструмент на Словото. Слово в случая далеч не означава само думи или реч, а по-скоро безмълвния шепот на вечността отвътре! Всъщност, погледнато от една реална позиция, Аз съм Словото, Ти си Словото, Всички сме Словото. Словото, което провеждаме доколкото умеем през скафандрите на физическите си носители, през аватарите си. За мен да провеждам Словото практически означава там, където има тъга, да давам радост, където има тъмнина, да светя. Където има дразнене да давам мир, където има страх, да давам спокойна смелост. Контекстът на темата е за човешките взаимоотношения и общуването. Продължавам да се уча при общуване светлината и радостта ми да идват предимно от извора на Словото извътре, вместо да зависят от другия!

Браво! Един българин, при това Ученик на великия мъдрец Беинса Дуно, просперира и расте! А заедно с него и разпръскването Виделината на вечната мъдрост на Учителя и Братството! Както казва диригентът, много хора свирят, но малцина се сливат с музиката, така че тя да ги свири! От сърце пращам светлина и вдъхновение в пътя на Йордан! Нека винаги е проводник на светлите сили и те да работят чрез него все повече!

А ти била ли си при Долорес на сесия? "Аз лично много искам да попадна на такъв случай - човек който да притежава тази естествена способност да изпада в това състояние" - ако практикуваш хипнотерапия редовно, няма как да не попаднеш на такива случаи! Повечето хора умеят да влизат в лека и средна хипноза ако се водят добре. Или се научават след две три едночасови сесии. Способността за влизане в най-дълбоките състояния обаче наистина е дарба не на всеки. Донякъде зависи от уменията на водещия, но и от личността на водения. Досега в 4 годишната си практика съм имал не повече от 30-на души, които в сесиите влизат в най-дълбокия транс осъзнато. Иначе неосъзнато, със загуба на съзнанието, както е при обикновената хипноза, се случва често - терапевтът има контакт с подсъзнанието, залага нужните лечебни програми, но по един по-механичен начин. Аз не съм привърженик на последното, въпреки, че искам или не се случва нерядко. Запазването на съзнанието и в най-дълбоките нива на тета и делта вълни от една страна е дарба, от друга се тренира в медитация, от трета зависи и от уменията на терапевта. За регресивната хипноза - това, което се твърди за нея в средите на професионалните хипнотерапевти е, че се прави или от терапевти начинаещи или от профилирани в нея терапевти. Аз съм пример за първото - в началото на практиката си имам добри сесии на регресия, но след това я ограничих до рамките на паметовите следи от живота на този аватар/ тяло . И наистина, изисква поне 2 часова сесия, а с разговорите и излизането и т.н., три и повече. Сега, като чета въодушевлението ти, се замислям за връщане към практиката на регресията в бардо и минали животи. Благодаря ти за вдъхновението!

Долният прекрасен разказ е на Теодора Павлова, която лично познаваме. Наистина чуден разказ! ......................................................................... Моето красиво естествено раждане 30.08.2010 Теодора Павлова Успях да изживея раждането, което исках и си представях! Колкото и невероятно да изглеждаше в началото за нашите условия... По време на бременността си бях убедена, че раждането е нещо прекрасно, интимно и много специално и че нормалното е да се случва с лекота и от само себе си. Така и се оказа. Беше толкова красиво, романтично и удовлетворяващо! Моето първо дете се роди напълно естествено, в идеалните за мен условия, вкъщи и във вода - в специалния басейн за раждане, който си бях купила предварително, на приглушената светлина от свещи и на фона на тиха музика, в присъствието само на нас, родителите й, и един много симпатичен и дискретен лекар. Чувствах се напълно уверена и спокойна. През голяма част от времето се целувахме с моя любим, прегърнати в басейна. Всичко се случи съвсем спонтанно, без никой да ми се бърка и да ми казва какво да правя, без никаква намеса на който и да било етап, без никакви прегледи за разкритие, без никой да я вади или "помага", без изобщо да бъда докосвана от страна на лекаря, а също така, без разкъсвания и шевове. Посрещнахме новороденото си бебенце с много радост и любов. Неповторимо и безкрайно вълнуващо. Останахме неразделни през целия ден и продължаваме да сме. Кръстихме я Сияна – още от първия си миг беше толкова сияеща и прекрасна! Роди се доста голяма, особено като за първо бебе – 4.180 кг. и 53 см. Когато разбрах, че съм бременна, не знаех нищо по въпроса, само бях чувала стандартните клишета. За щастие предпочитам да си съставям свое собствено мнение за нещата от живота, без да се съобразявам с наложените от обществото представи. Реших да не се влияя от множеството ужасни разкази на мои познати или от написаното по форумите. Толкова рядко се чува за хубаво и удовлетворяващо раждане, по-голямата част изглежда протичат доста травмиращо. Нагласата ми беше коренно различна от тази на моите приятелки и познати, на мен раждането ми се струваше особено възбуждащо и романтично... Още от самото начало на бременността започнах да се информирам доста обстойно (четох предимно научни статии и книги на други езици) и реших, че искам естествено раждане, по възможност във вода (изкарала съм голяма част от живота си във вода и водната среда ме кара да се чувствам повече от прекрасно). Имах особено красива представа за това как се случва, исках да имам пълна свобода на движение, да съм в приятна и уютна обстановка, без никой да се намесва и да се опитва да контролира процеса, никой да не ме разсейва и пречи, нищо да не ме разделя от бебето след раждането. Исках аз да съм първият човек, който го докосва и му говори, да засуче през първия час, да не му се прерязва пъпната връв, преди да е спряла да пулсира, плацентата да излезе сама и т.н. Надявах се също да нямам никакви разкъсвания. Бях убедена, че природата го е измислила по най-добрия начин и имах пълно доверие в собственото си тяло и инстинкти, както и в тези на бебенцето си. Изискванията ми за ненамеса и недоверието ми към традиционните лекари в комбинация със свободолюбивия ми характер и неспособността ми да се подчинявам на безмислени заповеди и правила направиха болничното раждане неприемлив за мен избор при положение, че всичко се очертаваше нормално. Друг е въпросът, ако се наложи промяна в плановете по спешност. Макар и съзнавайки, че акушер-гинеколозите в общия случай знаят как да се справят с усложненията и патологиите, вярвах, а сега вече и имам сигурността на последвал вярванията си човек, че всяка жена знае инстинктивно как се ражда и професионалистите в болниците не разбират действителните й нужди. В опитите си да помогнат нерядко по-скоро влошават нещата. Когато всичко е наред, всяко тяхно вмешателство или опит за контрол рискува да усложни процеса. Знанието за раждането е вродено на всяка жена и не друг, особено мъж, е този, който успешно ще й казва какво, кога или как да го прави. Повечето разкази за раждания в болници и рутинно прилаганите там процедури ме изпълваха с гняв и често ми се струваха унизителни и абсурдни, така че реших да се постарая моята история да е различна. Радвах се на прекрасна бременност, бях в страхотна физическа форма през цялото време, усещах се лека и подвижна до последния ден и се стремях да се чувствам щастлива и да правя неща, които ми харесват. Започнах да се занимавам всеки ден с йога, да се грижа повече за себе си, да ям пълноценна и здравословна храна (интересно е, че само такава ми се ядеше), движех се много, четях хубави книги, отделях специално внимание за самоопознаване и самоусъвършестване, комуникирах си с бебенцето. Вярвах, че всичко, което ми се случва през този период, му оказва влияние, особено емоциите ми. А бях изключително емоционална. Отделях особено време, за да осъзная и да се освободя от отрицателните си емоции. Опасявах се някой неосъзнат проблем да не изплува в съзнанието ми по време на раждането или пък някой емоционален изблик да не навреди на малкото ми съкровище. Така че се стараех да обяснявам на бебчето какво ми се случва. Започнах да се интересувам повече от изкуство вместо от моята сфера - международните финансови пазари, дори се записах на уроци по пеене и пиано. Спрях да следя новините и да обръщам внимание на ежедневните гадости, опитвах се да не се ядосвам. Случи се така, че доста пътувах - имам 9 самолетни полета като бременна. Намирах си необходимата ми информация за бременността и раждането, за да се чувствам уверена от самото начало. Разбрах кои фактори биха могли да повлияят или попречат на родилния процес. Изключително полезни ми бяха <a href="http://www.estestveno.com/taxonomy/term/44" target="_blank">курсовете на Естествено и йогата за бременни при Роси. Помогнаха ми да си дам сметка какво искам. Също така четох интересни книги и статии по този въпрос на различни езици (за съжаление на български не открих подходящи). Чудех се как да сбъдна мечтаното раждане в българските условия. За късмет ми се отвори възможност в последния триместър да замина за Испания, където временно се премести да работи мъжът ми. Не е от държавите, които се дават като пример с хубави практики в тази област или в зачитането на правата на жените да избират как да раждат, нито пък испанският беше сред езиците, които владея. Изглеждаше доста предизвикателно да отида там в края на бременността. Не познавах никой и имах съвсем базово ниво на езика. Бременна вече в седми месец, трябваше да започна наново от нулата – да се ориентирам в обстановката, да се информирам, да си уредя купищата административни въпроси, документи, здравни осигуровки и пр., наново да си търся подходящи лекари, йога и други занимания за бременни, да уча езика, да си намеря подходяща социална среда и да се запозная с други бременни или майки с бебета и пр. И то за толкова кратко време. Обаче реших, че за мен ще е много по-лесно да отида в друга страна и да си организирам всичко сама, дори без да познавам никого и без да говоря свободно местния език, отколкото да се примиря с болничната реалност на раждането в България и да се мъча да си търся лекар, който да уважи изискванията ми, колкото и научно обосновани да са те. Tака че без да се колебая заминах за Мадрид. Още първата седмица отидох на месечната среща на испанската организация в защита на раждането (El Parto es Nuestro - превежда се "Раждането е наше" бел.ред.), записах се на подходящи подготвителни курсове и използвах всяка възможност да разпитвам и да се осведомявам за различните възможности. Езиковата бариера не ме притесняваше, от начало не разбирах нищо от груповите дискусии, но когато оставах накрая и задавах персонално въпроси, нещата ми се изясняваха. Доста бързо успях да се ориентирам и да проуча ситуацията. Преди да замина си мислех да се насоча към родилна къща, като се надявах да има такива с водни раждания, но още първата седмица след пристигането ми научих, че в Мадрид няма нито родилни къщи, нито се практикува специално раждане във вода, въпреки че тези възможности съществуват в други испански градове. Имат болници със стаи за естествено раждане и вани, които могат да се ползват през етапа на разкритието, но и в най-добрата и уважаваща изискванията на жената клиника пак й се налага да се съобразява и подчинява на установените там правила. Вариантите за естествено раждане бяха предоставяне на такава възможност в болница (което рядко се получава както е било замислено) или раждане вкъщи (което не е популярно и не се покрива от здравните осигуровки). Огромното мнозинство от жените избират държавните болници, където всичко излиза безплатно, но се прави на конвейр и без лично отношение, като разказите и разочарованието на жените са доста сходни с тези в България. Освен това, дори и да успееш да си извоюваш желаното респектирано и хуманно отношение в клиника, след раждането за бебето се прилагат общите процедури на болницата. Излиза безплатно да раждаш в болница с голям лекарски екип, епидурална упойка и всичките други ужасни екстри или пък секцио и доста скъпо да родиш вкъщи, в присъствието на само една акушерка или лекар, без изобщо да те докоснат... Домашното раждане в Испания не е разпространено, но не е и забранено. Хубавото е, че всички акушерки или лекари, които се занимават с това, са изключително добри и уважаващи изискванията на бъдещите родители. Те не могат да си позволят никаква грешка или някой да остане недоволен. За мен вкъщи е перфектният вариант. Аз съм тази, която определя правилата (вместо да се подчинявам на наложените болнични протоколи), съобразяват се с мен и желанията ми (а не аз с тях), всичките ми изисквания се спазват в рамките на възможното, получавам специално лично отношение, радвам се на домашния уют и свобода, мога да правя всичко, което си поискам и да си го организирам както на мен ми харесва. Достатъчно е присъствието на една акушерка, по-рядко лекар, а по желание и дула. Задължително (по закон) се определя предварително болница в случай на непредвидено усложнение, като при определени обстоятелства се налага прехвърляне там. След разговорите ми с лекари и родили вкъщи жени и като взема впредвид научните факти и статистика, съм убедена, че когато предварително всичко е наред, домашното раждане в присъствие на медицинско лице определено е по-безопасно от болничното. Жената и бебето са предпазени от най-често срещаните усложнения, дължащи се на неподходяща лекарска намеса или дори само в следствие на стреса от влизането в болница или от отношението на лекарския екип. Дори и бебета към 5 кг. се раждат без проблеми и без разкъсвания, включително и след предишно секцио. На място се запознах с различни групи от акушерки и лекари, асистиращи домашни раждания, присъствах също на няколко организирани срещи на жени, родили вкъщи. Между другото, направи ми впечатление колко различни са очакванията и нагласите на жените, които са се ориентирали към домашно раждане, в сравнение с тези, които предпочитат болнично. Дори думите, които използват, са съвсем различни. Когато ми наближи термина и започнаха пожеланията и съветите, предпочитащите болница използваха думи като "бързо и леко", "без усложнения", казваха да не се притеснявам, че всичко ще е наред и пр. (все едно ти предстои нещо страшно и неприятно и се опитват да те успокоят), докато избралите домашно ми пожелаваха прекрасно, страхотно, щастливо, вълшебно раждане, на което да се насладя... Слушала съм историите на много жени за техните домашни раждания, всяко едно уникално само по себе си, и всички успели да родят вкъщи бяха останали очаровани, независимо дали е било трудно или лесно, продължително или кратко, болезнено или не. В Мадрид изкарах два подготвителни курса за бременни (където освен полезната информация, научих много повече испански отколкото на интензивните езикови курсове, на които се бях записала). Избрах си по-нестандартни курсове, които да са ми полезни не само за бременността и раждането, но и за цял живот (включващи различни техники за отпускане, визуализации, упражнения и пр.). Също така започнах да ходя на йога, специална гимнастика (психопрофилаксис) и пеене за бременни. Четох и доста книжки. В Испания има невероятно добри книги за естествено раждане, като струва ми се никоя от тях не е преведена на български. Във всяка една от тях с множество научни доказателства се отричат всички обичайни процедури, които се прилагат рутинно в болниците (което не променя факта, че тези процедури продължават да се правят в местните болници, но поне жените имат възможността да се информират, както и да изберат алтернативни начини на раждане). Акцентира се, че това е неволен физиологичен процес, неподлежащ на контрол и всеки опит за намеса води до усложнения и допълнителни рискове, че е акт на любов и най-важното събитие в сексуалния живот на жената. И когато раждането протича нормално, нито една рутинна интервенция не е безобидна. Предполагам, не е случайно, че у нас ги няма. Като няма и избор... Много бързо се ориентирах към домашното раждане. Не ме разколеба и фактът, че с моя човек бяхме съвсем прясно нанесени в малка квартира, с минимални удобства, наложи се да купуваме легло и куп други мебели, до последно се правеха ремонти и имаше майстори из апартаментчето. Известно време се колебаех към коя акушерка или лекар да се насоча, за всички намерих много добри отзиви, зависеше само от личните ми предпочитания. Срещнах се с някои от тях, но нямах време да се запозная и говоря с всеки персонално. Реших да действам по-скоро инстинктивно, ориентирах се към един от центровете, където можеше да се избере между акушер-гинеколог и няколко акушерки. Първоначално исках да съм с акушерка, но в крайна сметка предпочетох лекаря – стори ми се с повече опит и увереност в способността на жените да се справят перфектно сами и реших, че с него вероятността да ме прехвърлят в болница ако се появи нещо непредвидено е по-малка. Пък и беше голям почитател и последовател на Мишел Оден и беше работил съвместно с една много известна и революционна акушерка в Испания. Вече го бях срещала няколко пъти и ми беше спечелил доверието. В последствие наистина останах изключително доволна и очарована от него, оказа се идеален. Неговият подход е да остави максимално целия процес да се развива от само себе си и доколкото е възможно без да докосва майката, нито по-късно бебето. Между другото, всичките ми нови приятели двойки, които го бяха избрали, се бяха впечатлили от способността му да убеждава и да вдъхва доверие и спокойствие, а по време на раждането да бъде напълно дискретен и незабележим, като в същото време успява да намери вълшебите думи за всеки в най-подходящия момент. Целият подход при раждането вкъщи е съвсем различен и несравнимо по-приятен. Според акушер-гинеколога, който си избрах, Емилио, са напълно достатъчни 3 ехографии – по една в края на всеки триместър. (Лекарят, при който ходех в София, държеше да се правят на всеки 2 седмици, при положение, че всичко вървеше нормално.) Освен това, на края на всяка консултация дава разпечатано резюме на срещата с всички данни за бременността до момента. Ходех на консултации (и на различни мероприятия за бременни и за майки с бебета или малки деца) в красива къща на няколко етажа с голяма градина и басейн. Освен че се запознах с работещите в центъра, си осигурих също подкрепа и социална среда за времето след раждането. Имах и консултации вкъщи – една в 37 седмица и две след раждането. Имаше интересен предварителен въпросник за попълване. Също така, на първата консултация Емилио ме попита какво е най-важно за мен по време на раждането. Казах интимност и усещане за свобода. По повод на това, че предпочитам раждане във вода, той ми предложи или да използвам домашната вана или да си купя надуваем басейн за раждане като ми посочи и къде мога да го намеря. Споменах, че си представям раждането много романтично, на което лекарят ми отговори, че определено е така, че е като да правиш любов и че е кулминацията в сексуалния живот на една жена. Предполагаемият ми термин беше на 12 април, аз обаче си бях харесала 14 април за рожден ден на бебето. До последно бях затрупана с множество задачи от най-различно естество и не се чувствах напълно готова, най-вече от емоционална гледна точка. Все имах нещо, което ми се струваше особено важно и което държах да свърша преди раждането. А и много ми харесваше да нося мъничкото същество в себе си и ми се искаше това да продължи още малко. Усетих първите индикации за раждането на 12 април, предполагаемият ми термин, когато се събудих с паднала слузеста запушалка и със съвсем леки контракции, по-скоро приятни. Предната вечер се бях чувствала особено щастлива и най-сетне емоционално готова за раждането. Бях изкарала прекрасен, слънчев и много романтичен уикенд. Подозирах, че бебчо вече е бил готов за излизане, но благородно ме е изчаквал. Почувствах се много щастлива и развълнувана от предстоящото събитие. Този първи ден с подготвителни контракции се получи много приятен, чувствах се радостна и въодушевена, можех да си правя каквото пожелая без някакъв дискомфорт, танцувах си вкъщи, приготвих дрешките на бебчето, пеех си, играх си йогата, обадих се на моята половинка Станислав на два пъти. Докато се прибере, контракциите ми спряха, но се възползвахме да приготвим всичко необходимо вкъщи и да бъдем заедно. Снимахме се, правихме страхотен секс, излязохме да се поразходим и да хапнем навън. Използвах момента и си поръчах пикантна храна - пиле виндалу в уютен индийски ресторант. Междувременно контракциите ми пак се появиха. Отпусках се и изчаквах спокойно всяка вълна да отмине. Беше ми съвсем комфортно. На прибиране се смеехме и се държахме за ръце. Чувствах се много специална. Вкъщи пак правихме секс (което е много полезно преди раждане, стига да нямаш проблеми или да не са ти изтекли околоплодните води). След оргазмите, които получих през деня, пикантната храна и многото движение не е учудващо, че контракциите ми доста зачестиха и прекарах цялата нощ, заемайки различни пози на пода, най-често на четири крака. Не ми беше достатъчно просто да лежа отпуснато и да се концентрирам върху дишането си, имах нужда да се движа и да заставам в различни позиции, също помагаше да си въртя таза на топката за пилатес. Оставих приятеля си да спи, знаех, че ще има нужда, докато аз си заемах удобни пози на килимчетата за йога. Чуствах се спокойна и уверена. На следващия ден, 13-ти, контракциите ми продължиха, като до следобеда бяха през интервали от по 8-10 минути и се водеха подготвителни. Правих си пак упражнения от йога и се опитвах да си дочета разни материали за раждането, до които преди така и не бях стигнала. Не бях успяла да правя редовно специалните упражнения за релаксация, нито техниките за дишане. Обаче вярвах, че като настъпи моментът, ще знам инстинктивно какво да правя. Чак след като ми започна раждането за пръв път изпробвахме заедно с приятеля ми различни пози за предстоящите по-интензивни контракции и за самото раждане. Снимахме се с камера, взех си топъл душ, заредих се с окситоцин по любимия ми начин. После Стан се зае да пълни басейна. Направихме атмосферата по-романтична – спуснахме капаците на прозорците, като оставихме светлината да идва само от малка покрита лампа на пода и от свещи, пуснахме си хубава музика. По обяд моят лекар Емилио се появи на вратата и каза, че ще бъде наоколо и да му се обадим, когато контракциите ми зачестят. Трябваше да се обадя когато имам контракции през 3 минути, но Станислав му беше пратил sms по-рано, за да го информира как върви. Лекарят разбра, че контракциите ми все още не бяха чести и регулярни, даже при появата му временно спряха, и каза, че съм още в предварителна фаза. Посъветва ме да заемам вертикални пози. Няколко пъти идваше да разбере как съм и после излизаше за малко, за да не ни пречи. Нито веднъж не ме прегледа – нямаше нужда. Все още не бях влязла в активната фаза. Замених преобладаващата до преди това поза на четири крака с клечаща. Най-удобно ми беше да стоя клекнала и леко наведена напред или да се облягам на Станислав. Получаваше се много по-добре, ако съм се подготвила и отпуснала преди началото на контракцията, а не да ме изненада в някоя изчанчена поза. По едно време следобед много ми се прииска да вляза в басейна да се освежа и разхладя – обожавам да съм във вода. Знаех, че е много рано още да влизам, но имах силно желание поне за малко да се потопя. Във водата беше божествено, чувствах се превъзходно и се усмихвах. Бях влязла вече в активната фаза, но на съвсем ранен етап и контракциите ми постепенно отслабнаха. Обаче се чувствах страхотно. За да си ги върна и засиля, Емилио ми предложи да изкачвам стълби или да се поразходя навън. Тъй като навън ръмеше, с моя любим предпочетохме да катерим стълбите на сградата, за да си ускоря разкритието. След излизането ми от басейна, контракциите ми станаха доста по-интензивни. Само докато се облека ме връхлетяха няколко. На стълбището ми се налагаше да правя по няколко паузи на етаж и да се облягам на парапета или на партньора ми, но беше доста забавно. Над последния етаж открихме просторна площадка с красив изглед, за чието съществуване не подозирахме. Там Емилио отново се присъедини към нас. На слизане чухме бебешки плач и се оказа бебето на наша съседка, която също беше раждала вкъщи и при същия лекар. Той отиде при нея да я поздрави, тя ни видя и в последствие се сприятелихме. Раждането не е от най-социалните моменти, така че аз само махнах с ръка и продължих надолу. По време на поредна контракция една жена на стълбището ни свари в доста куриозна поза с приятеля ми, аз бях седнала върху него и наведена напред. Поздрави ни стъписано и побърза да отмине. Като се прибрахме, продължих с клекналата поза. Станислав се грижеше постоянно да имам на разположение течности и лека храна. Изобщо не ми се ядеше, но непрекъснато бях жадна. Особено ми харесваше да пия вода с лимон и мед. Също така ми правеше масажи и се грижеше за моя комфорт, помагаше ми да заемам удобни пози, придържаше ме, поддържаше басейна, допитваше се до лекаря, когато имаше въпроси, следеше нищо да не нарушава спокойствието ми. Емилио също се държа перфектно, присъствието му беше съвсем незабележимо и остави целият процес да протича напълно естествено, без да ме докосва, освен за масаж може би (не съм гледала кой ме масажира), само от време на време преслушваше сърдечните тонове на бебенцето с едни малки слушалки. Не ме разсейваше по никакъв начин, избягваше да говори, освен ако не го питаме нещо, а когато имаше предложение, например по-подходяща поза, го казваше много деликатно и с тих глас. През по-голямата част от времето беше в съседната стая, за да не нарушава нашата интимност. Личеше си, че има огромно доверие в природата, силата на жените и способността им да родят по естествен начин. Аз се чувствах спокойна и щастлива, бях се отпуснала и вглъбила в себе си без да обръщам никакво внимание на случващото се около мен. Бях учила различни техники за релаксация и дишане за по време на раждането, които обаче почти не използвах, тъй като реално нямах нужда от тях. И без тяхна помощ се чувствах добре. Оставих се да бъда водена от инстинктите си и да правя това, което тялото ми подсказва. След малко пак влязох в басейна, тьй като вълните бяха станали доста интензивни. Този път водата не ги отслаби, а така ми беше много по-удобно да стоя на колене или клекнала, като се облягах напред на надуваемата стена на басейна. Между другото, надуваемият басейн за раждане е невероятно удобен (моят беше такъв: http://madeinwater.co.uk/pool.html), докато ваните никак не ми изглеждат такива. Последните ми се струва, че са твърди за коленете и неудобни да сменяш позата си, по-подходящи са за седнало положение, което на мен никак не ми беше комфортно. Инстинктивно си движех таза спираловидно или във формата на осмици и си бях потънала някъде дълбоко в себе си. Нямах никакво усещане за време или представа какво се случва около мен. Контракциите ми вече станаха сериозни, но успявах да ги неутрализирам доста ефективно чрез страстните целувки с моя любим. Той отначало беше коленичил отвън до басейна, а по-късно влезе при мен. Беше много красиво, намирах се в друг свят, без да мисля за нищо. Визуализирах как бебчо се придвижва с лекота все по-надолу или как тялото ми се разтваря като пъпка на роза. Трудно ми е да повярвам, че толкова много жени предпочитат да им сложат епидурална упойка с всичките й рискове и неблагоприятни последици, в резултат на което са обездвижени и вързани към разни системи, вместо да се радват на целувки, масажи и други прекрасни естествени средства, които те изпълват с ендорфини. А и колко различно е ти да бъдеш магьосникът, който вади заека от шапката, вместо да си шапката... Нямаше нито един момент, в който да ми се е искало да имах упойка. И съвсем не бих описала раждането като нещо болезнено, а по принцип съм изключително чувствителна на болка. Според мен нагласата и начинът, по който се чувства жената имат огромна роля. Аз бях толкова въодушевена и щастлива, че това ми състояние със сигурност е елиминирало в голяма степен всякакво усещане за дискомфорт. Когато си напълно отпусната и уверена в себе си, това, което се усеща, не е точно болка, по-различно е, някак си много разлято и далеч не те кара да страдаш. Мен дори не ме интересуваше дали ме боли или не. Мисля, че усещането при раждането помага на жената да влезе по-навътре в себе си и да премине в такова ниво на съзнанието, което способства раждането да стане по-лесно. Но ако се страхува и се е стегнала или сгърчила, намира се в неуютна и студена обстановка, в неудобна поза, не може да се движи, няма подкрепа и пр., със сигурност би било доста болезнено. При това раждането ми не беше от бързите, но и не ми се е искало да е по-кратко. Беше съвсем плавно и леко, а и аз си го забавих неволно на няколко пъти. Наслаждавах се на целия процес, все пак не е нещо, което ми се случва всеки ден. Освен това в такъв момент усещането за време много се изкривява и на мен часовете ми се струваха минути. В един момент се зачудих дали вече не съм достигнала пълно разкритие. Ходеше ми се до тоалетна и не можех да преценя дали наистина имах нужда или това бяха прословутите напъни при раждането. Нямах досегашен опит, но и не ми се задаваха въпроси. При преслушването на тоновете на бебето се оказа, че съвсем леко се бяха забавили, така че излязох временно от водата. Пробвах се с тоалетната, но нищо не се получаваше. Имах нужда от малко почивка и да си опъна краката след дългото стоене клекнала. Емилио предложи да легна странично на леглото с повдигнат горен крак, поддържан от Стан, и да бъда максимално отпусната. Това положение не ми беше толкова удобно, но като за възстановяване на силите беше подходящо. Продължавах да усещам напъни. При един такъв силен напън ми изтекоха околоплодните води. Аз не ги видях, само усетих топла вода да ми залива краката. Казаха ми, че са напълно прозрачни и чисти. По време на засилилите се контракции, Станислав ми поддържаше перинеума с топли компреси, за да ми го предпази максимално. Това ми даваше много сигурност и ми помагаше да бъда отпусната. Прииска ми се пак да се върна във водата и там да си родя детето. Така и направих. Още известно време стоях коленичила в басейна, пак леко приведена напред и хваната за надуваемата стена, с максималко отпуснати лицеви и вагинални мускули. Мислено си говорех на бебенцето, стремях се да го насърчавам и окуражавам, че се справя перфектно и идеално знае какво да прави. И че съвсем скоро ще се срещнем. Очаквах, че ще мога да трансформирам желанието си да напъвам в специален вид дишане надолу и че всичко ще се случи с голяма лекота и без никакви напъни, както беше описано в един от курсовете за подготовка, на които бях ходила. Звучеше доста алтернативно и исках да опитам, обаче така и не бях отделила необходимото време да се упражнявам и предпочетох да си действам както ми идва отвътре. Реших, че е по-добре да слушам тялото си, да издавам каквито си искам звуци и да не го мисля. Все пак разполагах с пълната свобода да се изразявам свободно и да правя каквото си искам. Не бях в болница, където да трябва да се съобразявам с всевъзможни ограничения, така че се възползвах и се държах инстинктивно. Бебенцето като че ли никак не бързаше да излиза. Според това, което бях чела или ми бяха разказвали други жени, този етап бил облекчаващ и вече не се усещало нищо, само че при мен точно тогава най-вече се усещаше. Емилио ми каза, че не е нужно да правя нищо, за да родя. От време на време преслушваше съвсем дискретно сърдечните тонове на бебчето като леко и незабележимо допираше малките слушалчици до корема ми, без да се налага аз да си променям позицията. Всичко изглеждаше наред. Обаче в един момент се уплаших да не би да е изминало много време и да се наложи някаква интервенция (не че реално имаше такава опасност, но това ми беше големият и единствен страх, свързан с раждането). Амбицирах се и си казах, че всеки момент ще родя. Вече започвах да напипвам нещо изключително мекичко и нежничко по време на пика на контракциите ми. С отшумяването им, то изчезваше. Лекарят каза, че ако е много нежно, е главичката на бебенцето. Изглеждаше ми невероятно, но си беше така. Внезапно промених позата си и както бях на колене, стъпих на едното си стъпало, озовах се клекнала с единия крак и коленичила с другия. В следващия момент усетих как главичката на бебенцето излезе. Можех да я видя и погаля, една малка топчица с копринена рошава косичка. Даже сграбчих едно изящно малко ушенце. Това беше толкова вълшебно! Безкрайно ме очарова! Дори не усетих как излезе останалата част от телцето. Приятелят ми, който междувременно беше влязъл в басейна и стоеше зад мен, каза, че е видял едни големи ококорени оченца да гледат учудено във водата, а при следващите една-две контракции – как са излезнали едно по едно раменцата, а след това и как цялото телце се плъзва самичко навън. А аз видях само как едно прелестно малко създание, прикрепено със светло синя пъпна връв, изкокна във водата и заплува. Развълнувано протегнах ръце, за да го извадя на повърхността и да го прегърна. Вълшебно красиво момиченце. И аз бях първият човек на света, който я докосна и прегърна! Мигът, в който извадих новородената ни дъщеричка от водата и я гушнах, беше най-незабравимият в живота ми! Двамата със Станислав я гледахме удивени и омагьосани. Тя също ни гледаше невинно с любопитните си очи. Беше съвършена! Дори още по-прекрасна отколкото в представите ни. Толкова красива и невероятно нежна, съвсем розова и пухкава, обилно покрита с верникс. Издаваше симпатични пръхтящи звуци, без да плаче. Имаше пъпна връв леко увита около телцето, която Емилио внимателно размота, докато тя беше в прегръдките ми. Станислав попита лекаря не трябва ли да плаче, на което той отговори, че не е задължително. Ние се усмихвахме широко и я приветствахме с добре дошла. Аз се взирах в очите й от съвсем близо, за да може и тя да ме види, обсипвах я с целувки, вдишвах аромата й, притисках я до себе си, галех копринената й кожа и нежната главичка. Не спирах да й повтарям колко много я обичаме. Това разкошно бебенце се справи блестящо и съвсем самичко, като направи всичко по най-добрия начин. Влюбихме се завинаги в това очарователно малко момиченце. Тримата се прегръщахме във водата, удивени и щастливи. Още в първите минути я сложих на лявата си гърда и тя засука. Много се зарадвах, че пое коластра в първите си мигове, макар и сукането й да не беше дълго. Беше много ранна сутрин. Всичко ми изглеждаше като в приказен сън. След около 15 минути излязох от водата с бебенцето си в ръце и отидох в банята. Чак при ставането ми потече кръв, но всичко остана в басейна. Като цяло кървях много малко. Седнах на тоалетната чиния, на дъното на която лекарят беше сложил легенче, за да може там да излезе плацентата. Със сучещото бебенце в прегръдките ми плацентата си излезе съвсем спонтанно почти веднага. След това Стан сам преряза пъпната връв. Разгледахме плацентата – беше цяла. С моята принцеса се отправихме към леглото и се гушнахме, хубаво завити с кърпи и одеала. Тя лежеше голичка на гърдите ми, а аз не спирах да я галя и прегръщам. Единственото, от което имаше нужда в този момент, бях аз. Емилио само леко измери обиколката на главичката й както си беше сгушена в мен, и след това нежно я повдигна за момент в един шал, за да я претегли. 4,180 кг. и 36,5 см обиколка на главата. Тестът на Апгар, например, не изисква да се взима бебчето от майката. Всички останали прегледи на бебето бяха оставени за по-нататък, дори и дължината я измериха на другата сутрин. Казаха ми, че е хубаво бебето да не се мие поне първите 6-9 часа, за да може верниксът да попие в кожата му. Изглеждаше ми невероятно как толкова голямо бебенце се е побирало в доста компактния ми корем. Кръвното ми беше по-ниско, но се чувствах невероятно въодушевена. От раждането бях получила само 2 съвсем леки охлузвания (предната част на перинеума е единствената нееластична), които не се нуждаеха от никакво третиране и се оправиха много бързо. Тази част на перинеума, която е еластична и се разтяга, беше непокътната. Предполагам, че за да нямам проблеми като разкъсвания при първо и голямо бебе имаха значение фактори като това, че по време на раждането бях във вертикална поза, във вода, отпусната, а също така и че през бременността правих редовно упражнения на Кегел, а през последния месец и масажи на перинеума. След няколко часа на невероятно въодушевление и възторг започнах да усещам как клепачите ми се затварят, и скоро заспах прегърнала бебенцето си и безкрайно щастлива. Възстанових се много бързо след раждането. След седмица имах чувството, че никога не съм раждала и изглеждах по същия начин както преди бременността. А от емоционална гледна точка се чувствах и продължавам да се чувствам повече от страхотно. От раждането се почувствах велико. По-силна, уверена и някак си цялостна и завършена. Бях изненадана колко съм щастлива в новата ми роля на майка. Не съм предполагала колко много сме способни да обичаме това невероятно малко момиченце, което е толкова спокойно и същевременно будно и общително, и което още от първия си ден успява успешно да си комуникира с нас и да ни покаже всичките си нужди. Раждането е може би най-лесната и кратка част, но оказва силно и продължително въздействие на майката и още повече на детето. Специалист, който я прегледа по-късно, ни каза, че е много спокойна и сигурна и че няма родова травма. Също нямаше и никакви колики през първите месеци. На мен цялото събитие ми се стори като красив сън. Преди раждането ми ставаше хубаво като си го представя, а след това винаги като си го спомня. източник

Разкажи за Долорес ако искаш, интересно е! Аз също съм привърженик на будното и разширяващо се, а не приспано съзнание! По тази точка с нея явно сме в един коловоз! Колко време трае при нея една сесия по регресивна хипноза? Въобще разкажи, моля!

За да бъдат мъжете кавалери, добре е да имат към кого да проявят кавалерството си. В България има към кого - жените са женствени - все още. Въпреки американския модел за еманципирана феминистка, жено-мъжище, лишено от женственост, чар и женска блага мекота, обличане, походка, маниери, неумение за постигане на целите с мека "ин" сила , който модел започва и тук да засилва проявите си. Моите наблюдения са, че българският мъж като цяло е много по-естествен и първичен от западния. Понякога груб и директен, но и много по-сърдечен. Оценете ни, жени! Напоследък започва да ми омръзва да мънкам против държавата ни. Имаме всичко - и външни и ментални ресурси. Ако само се научим да се ценим и уважаваме повечко един друг, малко повече колективизъм и взаимопомощ, включително изразена и през кавалерство, всичко в страната ни може да бъде супер! А дотогава, да се научим да виждаме грубостта и чалгата като екзотика, да бъдем по-светли отвътре, с по-разгорени огньове на силата си. Тогава и визията ни за всичко наоколо се променя драстично към добро и радост! Оттам и здравето и проспериета ни също - Вселената резонира с това, което и изпращаме! :) Ако сме кавалери с тази чудесна дама - Вселената, тя разтваря сърцето си за нас! Целият този портал, в който пишем тук, е насочен към дух на кавалерство и хармония между полюсите, били те вътрепсихични или интерперсонални и междуполови! Обичам - точно теб, който сега четеш тези непринудени редове, идващи от сърцето! Обич чиста и приятелска, самостойна и светла, защото извира отвътре и източникът и не зависи от наличието или не на външни кладенци !

Преди няколко дни гледах театърът "Вълните". Очарован съм. Просто изпитвах душевен оргазъм при играта на актьорите. Сцената в народния театър беше мъничка (някаква странична зала долу в подземието) и актьорите играеха на метър два, а понякога и всред зрителите. Почувствах се част от магията на това велико майсторство - да влизаш в роля, да играеш, да съумееш (кой съумява, кой си ти? ) от позицията на центъра без център, т.н. АЗ, да побутнеш аватара на физическото си тяло гъвкаво да приеме една или друга роля. За да осъзнаеш още по-ясно...Себе си! Велико изкуство е театърът! Обожавам го! Ето за пиесата: ВЪЛНИТЕ от Арлет Ричи превод от френски: Александра Велева Постановъчен екип: постановка: АРЛЕТ РИЧИ; сценография и костюми: ЧАВДАР ГЮЗЕЛЕВ; музика: АЛИ, ДЖОН и МАРГО МИЧЕЛ С участието на: ЮЛИАН ВЕРГОВ, ИВАЙЛО ГЕРАСКОВ, СНЕЖИНА ПЕТРОВА, РЕНИ ВРАНГОВА, МАРИЯ КАВАРДЖИКОВА Между двете войни, в хотел на английския бряг и след близо двайсетгодишна раздяла се събират петима неразделни от детинството приятели. Извикал ги е Бърнард – издател и неуспял писател, баща на три деца, в момента неизлечимо болен. И петимата са петдесетгодишни. Невил е самотен ерген и самолетен конструктор, който в навечерието на Втората световна война „подготвя унищожението на всички ни” – както заявява Сузан, домакиня, майка на пет деца. Рода е ангажирана писателка феминистка, която се бори за сексуално равноправие между половете, Джини – все още очарователна известна певица. Липсва онзи, в когото са били влюбени всички – съвършеният Пърсивал, загинал преди повече от 20 години в Индия. Образът на колективната илюзия… Противно на житейската логика обаче Бърнард не умира – просто защото нищо в тази интелектуална, дълбоко философска пиеса не се движи според законите – нито на времето, нито на драматургията. Най-неочаквано действието се връща с двайсет години назад – когато всички са още в колежа, и още по-неочаквано – когато са деца… Арлет Ричи е родена в Париж, където учи медицина и философия. През 1979 г. защитава докторска дисертация в областта на клиничната психология и започва работа като психоаналитик в болницата „Сент Ан” като асистентка на световноизвестния Жак Лакан. От 1982 г. отваря собствен кабинет по психоанализа, от която се отказва през 2000 г., когато написва първата си пиеса „Вълните (по повод на Вирджиния Улф)”. Следват „Астронавтът”, поставена през 2002 г. от А. Ричи в Ню Йорк, „Лифтинг” (2002), „Откакто ме напусна”, „Блаженство” (2003), сценичната адаптация по „Надгробни слова” на Жак-Бенин Босюе (2004) и др. Арлет Ричи е авторка на пет романа и няколко сценария за филми, сред които „Затворникът от Танжер” (2005) и документалната телевизионна сага „Империята Ричи – 1900-1970” (2009), основана от баща й Робер, син на композитора Луиджи Ричи, един от учителите на великия бас Борис Христов в Италия, и на Мария Нели – бъдещата легендарна модиелиерка Нина Ричи. От романа на Вирджиния Улф ,,Вълните” съм запазила ритъма на морето, времето, което не отминава, и хората, които отминават. Пресътворила съм живота на петима от героите на Вирджиния Улф, чието приятелство, родено още през детството им, ги кара да вярват, че ще преодолеят времето. Чисто човешките чувства – меланхолия и носталгия, са без значение и тежест, ако си спомняме заедно с приятелите за времето когато сме споделяли всичко. Но ако един от тях умре, се появява нещо, невъзможно за споделяне – неговото ,,умиране”. Така съобщността между приятелите се нарушава и онези, които остават, получават своите индивидуални значения и лична стойност. Щастливи или нещастни смъртни, те просто правят опит за раздяла… Но завръщането в общата им младост е една въодушевяваща идея, защото това отминало време е преживяно също така истински, както и настоящия момент. Подобно на морските вълни героите винаги се завръщат! Когато един приятел от детството умира, човек остарява, става смъртен. Истинските възрастни са онези, които съвсем сериозно знаят, че винаги си остават деца… Няма нищо по-важно от деца, които играят. Поезията не е патология! Тя е дар, поднесен от езическите богове на детството. Арлет Ричи Играе се на: Камерна сцена

Лидия, като те видях последния път, наистина имаше вид на тийнейджърка! За този заслужен комплимент обаче заслуга имат и черешките и житните режими и начина на мислене и медитациите! Така че, от сряда казваш...

Ама мега негативен клип... Отивам да си взема три часов душ, че поне да си го спомням

Здравейте! Какви са причините за синдрома на Даун -медицински, психични, езотерични? Какво може да се направи за възпитанието и подобряване състоянието на децата/ хората с Даун синдром? Възможно ли е нормално социално включване на хора с този синдром? Какво отношение е нужно да бъде отношението на обществото към хора със синдрома на Даун?

Донка! Аз писах по-скоро върху заглавието на темата. Есето си е каквото е... Благодаря ти за светлото ти присъствие и ценни разсъждения!

Сега се сетих за писмото ти. Беше ми писала за децата и че ти е трудно да пътуваш. Виж за терапевти в твоя квартал. Има и такива, които могат да идват във вас - ако си решена да се промениш, намери своя терапевт и начин да се виждате! Казваш, че мъжът ти те блокира. Блокира те като задейства мазохистичното ти вярване за собствена незначителност и свръхважност на "значимия" друг, в случая той - и просто блокираш. Съзнателният ти мисловен процес се срива от малоценността ти. Нужно е да развиеш вярата в себе си! За празното бърборене - това е невротична тревожна реакция. По-честата е на замълчаване, но се среща и твоята. Висока тревожност, компенсирана с празно говорене - логорея. Като част от себеразвитието и повишаването на себеоценката си, една от задачите ти ще бъде да задържиш напрежението, което те тласка да говориш, да го прекарваш през съзнателното си и с вяра в себе си мислене и тогава да говориш точно и на място, с ум, обич и сила в думите си. Успехи в пътя на щастието ти желая!

Разказът, описан като сън, за мен е прекрасен! Гали душата ми, резонира. Наистина не всеки може да говори като Петър Дънов, не е и нужно. Учителят е велик, но и в неговите лекции ако човек реши да търси телета под воловете, може да намери... каквото реши и каквото иска да види. Разбира се, че разказът от по-горе е несъвършен - и слава Богу... Това, с което се бориш, се усилва! Не само мъдрият евреин е говорил за това: "Не се противете на злото..."... Всеки сблъскал се с вътрешните си "демони" познава този закон от опит. Психоанализата е описала отдавна как съпротивата срещу даден нежелан психичен факт го потиска в несъзнаваното, където той спокойно се угоява и експлоадира в невротични, телесни или перверзни симптоматики. Подобно е положението и в социален план, в колективното съзнавано и несъзнавано - то е като групова психика, съставена от "невроните' на индивидуалните психики. В ежедневната си работа ежечасно се сблъсквам с последиците от борбата на една част от психиката срещу друга, което причинява огромни щети, разцепление, болка, невротизира и психотизира, блокира Любовта, а щастието става фикс идея. Най-сигурният начин да захраниш страха е като се бориш срещу него! А той стои в основата на страстта, братче е на гнева и пръв роднина на вината и тъгата. Най-сигурният начин да усложниш взаимоотноенията си с някого, е като го критикуваш безлюбно. А най-добрият да ги подобриш, е като обикнеш човека, приемеш го, научиш и него да се приема, извадиш способността му за обич и светлина - тогава той сам пожелава промяната с пълна сила и сам се стреми към нея. Защото заживява в светлината на обичта, която е блаженство! И тогава те заобиква дълбоко - защото си станал част от пътя му към Любовта. Тук визирам семейните отношения, но това важи въобще за всички човешки отношения - вътреличностови и междуличностови. Физиологията на мозъка говори за основния механизъм борба/ бягство, който е в основата на по-висшите психодинамики на психичната борба срещу нещо. Почнеш ли да се бориш, самата ментална настройка на борбата поражда разцепление в ума, пораждат се черни мисли, които запалват аналогични емоции. Те водят до засилване на телесния или социален проблем, на борбата и/или бягството от някой или нещо. Може би звуча разхвърляно, защото зад външните няколко реда имам доста опит с този проблем, който за да предам, изисква цяла статия... "Да се бориш срещу войната пак си е война" "Да се бориш за мир е като да се чукаш за девственост" "Да се бориш срещу страха означва да се страхуваш от страха" Борбата създава дуалност и откъсва от Любовта на една по-висша когниция! Създава се илюзията за индивидуалната откъснатост на егото от общия човешки и космически организъм, срива се връзката с цялостта! Човек става егоист, превръща се в самотно откъснато от цялото раково образувание, живеещо всред други ракови образувания, приемащи за нормално обръщането на жизнения си поток в малка егоцентрична и студено нещастна сфера от безлюбие. Това е ключов въпрос... Спомням си думите на един монах от Атон. Като го питали какво прави, как е, казвал: "Борим се, борим се против дявола, противим му се!..." Когато се откажеш от борбата си против злото, станеш безразличен към него и дори го обикнеш с обич, която не зависи от него, а идва отвътре, тогава то става слуга на доброто! Сега, на социален план има нужда от ред и конкретни действия, но за вътрешносихичния план това е закон, проверен от мнозина...

Честит рожден ден, Ина! В следващите 2x30 лета да имаш постоянно растящо вдъхновение! Нека творческият ти потенциал се слее с призванието на душата ти напълно!

Едно щастливо семейство... Сега семейството ви е в хомеостаза, макар и болна напрегната. В момента характерът на мъжа ти изцяло си пасва с твоя. Той: перфекционист, ригиден, твърд, изискващ, свръхкритичен и черноглед, властно доминиращ, емоционален и вербален садизъм. Склонност към повишена тревожност. В ядрото на характера му обаче, дълбоко в несъзнаваното на такъв характер стои ...страх. Страх от провал, от нищожност, от злоупотребата на другите, липса на доверие в живота и хората - които страхове се компенсират от въпросния ригиден характер. Ти: отстъпваща, нагаждаща се, жертваща се за "важния" друг, подчинена, емоционално потискаща се, пасивно агресивна - автоагресията на вината, емоционален мазохизъм и самомачкане, склонност към депресиране. Та, перфектната двойка от типа незрял-незрял. Макар и болезнено, садо-мазо отношенията ви могат да бъдат поддържани дълго време, а връзката ви каквато е сега е сравнително устойчива! Той ти казва, че те търпи само заради децата, но не е така. Прилягате си като дупе към гащи . Аз не знам коя друга нормално асертивна жена би търпяла отношението, което получаваш ти от него! Никоя! Така че идеално се задоволявате! Ако ти предприемеш мерки и примерно тръгнеш на самостоятелна психотерапия, бързо би израснала. Би събудила в себе си смелост и самоувереност, себеотстояване и здраво себезаявяване. Би станала далеч по-щастлива от сега!Но тогава той би казал: "Искам си старата жена!" - защото бидейки смела, вярваща си и заявяваща се, няма как да задоволяваш нуждата му да критикува и доминира садистично, няма как да му бъдеш изтривалката за проекция на комплекси, която си му сега! Врзъзката би станала от типа зряла - незрял и би се разпаднала. Ако обаче тръгнете и двамата на терапия, заедно с развитието на твоята самоувереност и асертивност, той би осъзнал характера си и би започнал да гради спокойна толерантност, благост. Да осъзнава, че перфекционизмът му всъщнст е само една маска над страха му, която е нужно да свали, за д абъде истински щастлив! Тогава семейството ви би влязло в категорията зряла-зрял и би просъществувало дълги години! Въпросът е, че за да бъде потърсена психотерапия, е нужно вече някакво ниво на самоосъзнаване и спокоен отстранен поглед над ставащото, какъвто поглед далеч не винаги присъства. А това прави и терапията идея далечна - а всъщност тя решава нещата за броени месеци! Защо приятелките ти не искат да общуват с теб ли? Защото даваш сигнали за нещастна и болезнена жертва! А хората обичат да общуват с вярващи си самоуверени личности! Можеш да бъдеш такава! Всичко се променя, няма константни величини в човешката когниция! Можете да бъдете щастливи! Но е нужно да го поискате! Сега, защо си в това си психично положение - вероятбно в детството си си получавала любов и одобрение 'ако", небезусловно... Но анализирането и познанието на това "ЗАЩО" е само стъпка в това "КАК" да изваеш щастието си! А то зависи изцяло от характера ти! Защото той гради съдбата ти!

Ако свещтта е човекът въплътен в тяло, което постепенно изгаря и умира, то огънят е светлината на горящата връзка с духа. Всеки ден наблюдавам хора с обсесивно мислене. Характерното при тях е, че мисленето е на няколко нива. Мислене, мислене за мисленето и дори мислене за мисленето за мисленето. При тях метакогнитивният поглед, наблюдението над собствения ум е изключително, до болка развит. Но са загубили светлината на връзката с духа, на щастието, живеят в тъмнината на его свръхконтрола, който подпушва и блокира, гаси огъня на духа. А имат такова свръхразвито метакогнитивно самонаблюдение като опити за компенсация липсата на светлина. Бутани от страха и стремящи се да опипат с контрола над контрола си тъмнината, те отчаяно се лутата в тъмните лабиринти на егото си, които водят до нови лабиринти без изходи! Силна способност за самонаблюдение, но наблюдение на една част на ума над друга част на ума, равнинно, с блокирана връзка с истинския наблюдател с духа.Споменавам типичния случай на обсесивно компулсивно разстройство, защото макар и в засилена степен, според мен добре описва идеята от мисълта на Учителя. Разбира се, окр е само един изолиран пример. Изгасналата свещ на когницията е характерна като цяло за съвременния хомо невротикус нормалис. Горящата свещ обаче може лесно да разбере негорящата - понякога житейските бури почти изгасят пламъка и. Но веднъж усвоила процеса на разгаряне, тя бързо го пали отново. И чудесно наблюдава себе си и другите свещи, горящи и негорящи, но от позицията на огъня, на свръхсъзнанието, разливащо се в безкрая! Изгасналите свещи наистина трудно се убеждават в липсата си на огън - те се сравняват с масата от други изгаснали свещи, забравили за огъня, на който са способни. В социалния консенсус за сива изгаснала нормалност търсят да получат малко топлина от другите изгаснали свещи, лишени от източника на светлината и топлината! Да, запалената свещ познава горящото естество на духа си и не и се слиза до студа на изгасналото състояние - но принципно може да го направи далеч по-лесно, особено ако умее да се възпламенява и го е правила многократно. Но, не и е нужно да се гаси. Само за да резонира за малко с изгасналите свещи, тя леко смалява огъня си за малко, докато запали и тях - тогава запламтява отново с пълна сила! Горното е моето разбиране на мисълта, погледнато през определен ъгъл на социопсихичен и духовен поток на мисълта. Може да има и други гледни точки на тълкуване - това е само една от тях...

Честит празник, дечковци! Нека винаги сме деца по сърце! Нека винаги пазим връзката с онази детска приказност и магия на живота, която дава смисъл на всичко! Нека сме енергични и жизнени като децата - дори на 120! Нека се радваме, смеем и играем като децата! Нека сме спонтанни и любознателни като децата! Нека светим като децата! Нека вярваме в доброто като децата - защото го има!

Есето е гениално! Съдържа всичко! ...