Орлин Баев

В някои случаи - определено. Като при ендокринни проблеми или соматични болести, влияещи върху психиката. При психозите, със сигурност. При личностовите разстройства, не само мозъчната химия, но и мозъчната физиология, е променена. При неврозите - понякога дори при липса на ендокринни дисфункции, проследими телесни заболявания, при искрена и смирена готовност за работа по себе си, се наблюдава една трудно проследима ендогенност. Говоря изцяло от моите наблюдения, идващи от практиката ми. Писах, че около 75% от случаите в практиката ми, се повлияват изцяло и единствено с психотерапия. Едни други 20%, при които нагласата за себе си и света, е по-механична и редукционистична, а очакванията, за непременна удоволственост, се повлияват прекрасно с комбинация от психотерапия и психофармак. Остават едни около 5%, при част от които латентната психоза е преминала в продромална, а симптомите имитират невротични, докато са на път да прераснат в психотични. При друга част от тези 5%, невротичните симптоми само прикриват личностово разстройство, или букет от такива. Остават едни 1-2% обаче, които не са психотични, характеропатийни, а просто невротични, без ендокринна или друга соматична малфункция, но се повлияват от психотерапия много трудно, дори въпреки цялата си готовност или не. При тези 1-2%, опитният психотерапевт прозира променената мозъчна химия, Как - нима в кабинета си има лаборатория, налична не във всяка държава дори? Не. По метода на отсяването на споменатите предикати, по слабото повлияване от психотерапията въпреки взаимните усилия, но и по малките промени в потока на мисълта, жестомимиката, реакциите и т.н., тоест чрез "лакмуса" на майсторството си, психотерапевтът регистрира достатъчно качествено. Тоест, по наблюденията ми, при едни 20-25% от потърсилите ме хора с невротична продукция, е обоснован приемът на психофармак, успоредно с качествената психотерапия. Както обясних, от тях тези с прикрита ендогенност (тоест трудно проследима такава) в неврозата си, са едва 1-2%. При 7-8 от 10 потърсили помощта ми обаче, неврозата е психогенна. Как го знам, без лабораторно тестване? Ами, повлияват се прекрасно от психотерапевтичния процес! Общо говорейки, всяко възприятие, мисъл, чувство, усещане и действие, предизвикват промяна в мозъчната и телесна химия, както и обратното. Не яйце или кокошка, а двупосочна взаимовръзка.

Да, особено когато тревожността е по-слаба. Но тогава и нуждата от антидепресанти, е слабо обоснована. При по-силна такава, въпреки пиенето дори на комбинирана схема от антидепресант, невролептик и транквилант, се процежда фонова тревожност. Когато медикаментите се спрат...

Да, излизаш от външното "виенско колело", както обясних по-горе. Двигателят му обаче продължава да работи и бучи, макар и приглушено и изолирано. Когато се махне психофармакът, бъговете в характеровия двигател отново задействат въртележката, при това вече с натрупаните неустойки на течовете и пушека от липсата на желание за поддръжка и цялостно решение. Някой ще каже - а защо, докато "виенското колело" на симптомите и реакцията към тях е спряно, не поработим по двигателя чрез психотерапия? Нали такава е официалната презумпция?! Моите наблюдения, са много различни. Когато психотерапията на психогенна невроза, се прави успоредно с психофармак, се оказва че и психиката и мозъкът, автоматично и прекогнитивно, са разчитали на химическото потискане, а психиката несъзнавано се е присъединявала към химическата дисоциация на страхуваните когнитивни схеми, чрез собственото си изтласкване. При такава комбинация, няколко месеца след спирането на фармака наблюдавам постепенното или по-рязкото завръщане на тревожността, продуцирана от дезадаотивните характерови вярвания, съответно и на симптоматиката. Оказва се, че психотерапията е нужно да продължи поне още толкова. Говоря за психогенни неврози. За другите варианти и разумна обоснованост на ползването на психофармак, включително успоредно с психотерапия, писах по-горе.

Д-р Тодор Първанов, психиатър-психотерапевт.

- Лечение - лекува се болест. Тоест, преживяваната тревожност е приемана за патологично състояние. Отсъства каквато и да е по-мащабна панорама, мъдрост, причинно следствена неслучайност и учене. Цели се изчезване на симптомите на цената на изолиране на страха. Къде ли се случва въпросното изолиране, ако не в собствената дългосрочна памет/ несъзнавано? Така изолираното съдържание обаче въобще не е пасивно, а активно се процежда въпреки приеманото вещество, постепенно нагнетявайки тревожната си наситеност, именно благодарение на кумулативния ефект на изолирането, породено както от химическото вещество, така и от психичния механизъм изтласкване. - Антифобиен ефект - буквално, против страха. Тоест, с хапче "лекуваме" страх, борим се срещу/ против него. Отново - потискане и изтласкване, гарантиращо натрупване на несъзнавано, тревожно съдържание. - Забравяне на ситуации, лица, модели - забравянето на психотравмените ситуации и спомени обаче е невъзможно, тъй като когнитивната им функция е защитна и запечатването им, е изключително мощно и дълбоко. Всъщност, при употреба на по-тежка химия в достатъчно количество, се случва не забравяне, а именно изолиране на тревожно-травмените съдържания. До какво води изолирането, поясних. - Инхибиране на поведенчески модели и психични защитни механизми - инхибиране означава възпиране, задържане. Задържане на тревожния напор, при частичното му "приспиване". Дали затворническото задържане премахва причините, обусловили наличието му, или ги утвърждава и увековечава, това е реторичен въпрос?! - Прекъсване на порочната патогенетична връзка на конкретните и реални страхове на индивида със симптомокомплекса на тревожността. - порочна болестнопородена връзка между страховете и сбора на идващите от тях симптоми. Да, прекъсване чрез дисоциация между симптомите и източника на страховете. Симптомите изчезват, но страховете не отиват никъде, но необезпокоявано се угояват именно от механизма на дисоциацията. Не страхът и симптомите му обаче са болест, а подобно плитко, невиждащо цялата картина отношение. (пиша за разсъжденията от копирания текст - далеч съм от мисълта, че Човек88 ги споделя изцяло). - поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака. - Такъв порочен кръг действително съществува, а приемът на медикамент наистина може да промени менталната, а оттам и афективна рекация, което води до слизане от "въртележката". Въпросът е, че тази ментална промяна се прави с помощта на привнесени вещества, които освен че успокояват механично, потискат но не премахват психичните механизми и съдържания. След премахването на химичното изолиране, акумулираното "с лихвите" тревожно психично съдържание отново се активира. Тогава на човека му се налага не само да променя реакцията си към обсъждания порочен, повърхностно видим кръг от симптом--> ментална реакция --> емоция --> поведенчески отговор --> симптом, но да осъзнае връзката между симптома и породилите го маладаптивни характерови схеми, дисониращи с пулса на Живота.

За КПТ и хипноза в Бургас - Катя...., забравих фамилията. Но, ако потърсите, със сигурност ще намерите за коя колежка става дума!

Да, добър ресторант, меню и сервитьорки. А бирата - суууупер! Tи също си много интелигентен, способен и излъчващ млад мъж. Благодаря ти за хубавите думи, сърдечно!

Сърцето, сърцето - то знае!

Няма как да не съм по-съгласен с написаното! Крайностите са признак на инфантилно, черно-бяло мислене. Ще ми се, като намеря време, да коментирам и следващите опити за разсъждения, от първия пост в тази тема. Продължавам да твърдя, че са неуспешен опит. Парирайки, се опитваш да го изолираш - с ума, мисленето, с волево съзнателно усилие и телесно напрягане. Съответно психичният механизъм на изтласкване генерира тревожно напрежение и колкото повече парираш, толкова повече се преподдържа тревожният заряд. Не можеш от его позиция да контролираш неконтролираната загуба на контрола. Това е ключовото, което те задържа, а отвъд него, е умението, което наричам "скачане" в страха. Случва се, когато безсилната загуба на контрола се приеме със смирено доверие. Може да се описва много как този процес премахва механизма на изтласкване и неутрализира страха, но само преживелищното, през тялото случване, има значение. Когато тази загуба на малкия невротичен контролец е приета, парадоксът е, че човек не става безволево мекотело, не. Ражда се самообладание, но идващо от позицията на цялостната личност, на Човека. Преди време писах по темите ти в тази връзка, но бях тотално игнориран и съответно спрях да си правя труда. Ако приемем познатия ни съзнателен процес за видима, осветена наличност, а несъзнавания, за тъмна непознатост, метафората с книгата "Белите не умеят да скачат" надхвърля буквалния си расов контекст, за да аналогизира в психичния.... Не можеш да скачаш...

Точно така! Ако агонизира, да. В обсъждания смислов контекст на психотерапия и психофармакология, за да се насочи човек към психофармак, с или без психотерапия, е обоснован избор, когато: преживява психоза, остра форма на личностово разстройство, невроза с биологична етиология, при мощни вторични ползи от състоянието си или орязана, механично-редукционистична перспектива за себе си, света и състоянието, през което минава... (за изключенията споменавам в горните коментари) ......................................... Ще ми се да добавя нещо, което по-горе не споменавам. Нерядко невротичната динамика и симптоми, са само видимото връхче на личностово разстройство: нарцистично, параноидно, ананкастно и т.н. ... А понякога и на продромална психоза. ..................................... Ако говорим на ниво невроза, при преобладаваща психогенност на състоянието, когато желаното "махане на гадния симптом" е от его позиция, докато отсъства реално, искрено и дълбоко желание за учене и растеж от позицията на Човека, тогава да, фармакът е обоснованият избор. Ако действително човекът искрено е работил по себе си в качествен психотерапевтичен процес от смирената позиция на цялостната си личност, при вещ психотерапевт и не се е получила добра промяна поради споменатите вече предикати, да - точно така. Ако обаче си мисли, че познава психотерапевтичните прийоми, подходи и реална психотерапия от чути и прочетени общи думи, това е фантазия. Ако пък е сменял много терапевти, то или те не са били нито резултатни, нито правилно насочили към обсъжданата комбинация, ако е имало нужда от нея. Или обикалящият е бил т.н. клиент-турист, тоест пренасящ липсата си на реално намерение за актуална промяна, тласкано от "подводни" изгоди, в дисквалифицирането на поредния терапевт, когато действително процесът започне да изисква цялостна трансформация. Казаното "бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях" може да се отнася единствено до психотерапевти със слаби познания, умения и присъствие, но не важи за другите, току що споменати варианти. В реалната психотерапия нито методите са еднообразни, нито подходът е еднотипно заучен, а е изключително наситен, творчески процес с много влагане и от двете страни. Процес, който силно предизвиква, развива и променя човека, превръща го в сърцат, смел, обичащ и смислено живеещ. Ако е действително искано обаче. Търси ли се "махане на симптома чрез ползване на метод" - такава заявка няма абсолютно нищичко общо с качествената, жива психотерапия. Защото е от споменатата его позиция, нямаща каквото и да е намерение за помръдване в посока смисъл и оцялостяване, което изисква здрави жертви и сериозно надскачане на лимити. За "пилеенето" на парите - дори и човекът да споделя споменатите по-горе фактори на ниво невроза, налагащи комбинация от фармакологична и психотерапевтична помощ, или ако преживява личностово р-во, че и психоза (в ремисия), посещението на добра психотерапия, си остава едно от най-ценните в стратегически план занятия.

Това е глупава борба, така е. Има си място и за едното, и за другото. По-горе ясно изразих становището си. Разделението психиатри-психотерапевти е пълно невежество. То е едно напрежение между противополюси, което се оказва разрешимо само от по-висока позиция, която включва и двата в баланс. Така е. А тези граници зависят в огромна степен от мирогледа. Визията "на всяка цена да ми е добре" е толкова плитко орязана от реалността на смисъла на този живот, колкото и "ще търпя до безкрай, докато си науча уроците на всяка цена". В баланса е истината, в златната среда. Има нормално житейско, учебно напрежение. Започне ли да преминава в мъчение и агония обаче, балансът е нарушен. Учим се, растем - но не на всяка цена. Да, така е - помагането на Човека е важното. С хапчета - когато има нужда от тях. Според мен има значение дали с тях или без. Няма ли значение дали на човека с БАР или шизофрения ще му се помогне с хапчета? Или на този с остра проява на личностово разстройство? Или на депресивно суицидния? Естествено, че има значение. За неврозите, обясних подробно и доста центрирано мнението си кога с и кога без.По скромното ми мнение, изказването "няма значение с или без", е размиващо. Защото, когато има нужда от медикаменти, е добре да се ползват. Но, кога се ползват, има значение.Мнението, че няма, е размиващо купиша централни фактори. А именно- наличие или не на ендогенност или преобладаваща психогенност. Разбиранията - не толкова и не само теоретичните, а тези дълбоко личностовите. Когато човекът има естествена дълбочина, широк мироглед, готов е да се учи, да поеме разумно страдание (забележи - разумно, не агония), когато преживелищно познава себе си като нещо повече от тялото и знае, че е на тази земя, за да се учи и от приятното, и от трудното, тогава при слабии преодолими вторични печалби и преобладаващо психогенна етиология на неврозата, психотерапията е изключително трансформираща и ефективна. Когато обаче човекът живее от позицията "искам да ми е хубаво, а всяко напрежение е излишно и лошо", вярвайки че е биологичен процесор и нищо повече, тогава самата презумпция за процес на учене от позицията на Човека става в най-добрия случай, техника, нежели преживелищно и мъдро познание. Съответно не работи Пак казвам, не говоря за теория и четене на теософски и пр. книжки, а за наличие (поне в зачатък) на житейска мъдрост и присъствие на по-мащабен смисъл. Говорим на ниво невроза. 90% - с помощта на психотерапия и психофармак, не единствено психотерапия - не казвам това и ме цитираш неточно. Моят опит е, че на ниво невроза, доста повече от 20% от потърсилите ме, постигат трайно подобрение. Но, това е само моят опит. Говорейки за психотерапията общо, нека уточним, че съществуват различни школи - хипноза, когнитивно-поведенческа, фокусирана в решения, гещалт, психотелесна, медитативно базирана и т.н. и т.н. - повече от хиляда са Изследванията обаче показват, че не толкова методът е важният, а личността на психотерапевта. Правени са мащабни изследвания, в които се вижда ясно, че терапевтични модалности с изцяло различна теоретична парадигма и практически подходи, имат средно статистически еднаква резултатност при работата си с едни и същи нозологични единици. Както и че при ползването на едни и същи методи, различните терапевти имат тотално различни резултати. Тук стандартизирането на психотерапевтичните изследвания удря на камък - оказва се, че методът е важен, но вторичен, а че това, което определя ефективността на коя да е психотерапевтична модалност и методи, са качествата на терапевта, на личността му. Донякъде и стратегиите му за мотивиране, но предимно харизмата, разбиранията, личностовото му, силно присъствие, мощната му вяра, емпатия, упоритост, пробивност, сърцата смелост, лечебно присъствие, автентичност и т.н. О, да, точно така - закономерно е. Неврозата представлява регрес и фиксация в по-ранен, детски етап от развитието, а психотерапията в сгъстен вид преповтаря и препрограмира процеса на едно по-качествено порастване, като личността на терапевта несъзнавано активно взаимодейства през трансферните процеси с основните интроекти на главните възпитателни фигури. Макар и на съзнавано ниво терапевтичната връзка да е колаборативно и равнопоставено фокусирана в справяне, несъзнавано терапевтът е поставян в позицията на мама и татко, едновременно, независимо от пола му/ ѝ и без значение дали и двамата го знаят съзнателно. Когато терапията свърши основната си работа, а подобрението е отчетливо, по правило сесиите се разреждат, остават само контролни такива. Този процес несъзнавано преповтаря израстването на човека и прехода му към самостоятелната зрелост. В този именно преход, се наблюдава въпросното "напред-назад". То е като ритуал на прехода. Когато има нужда, отново могат да се направят по-чести сесии, но временно, като тенденцията е за отделяне в зрелостта на собствената смелост, самоувереност, самостоятелно справяне. Постоянно наблюдавам как това справяне се случва! Не, не можем и е глупаво да разглеждаме психичните състояния само през езотеричната призма. Но, през цялостна такава, можем. А тя включва и тялото и психиката равнопоставено, но с елемента на смисъла, който променя всичко. Да, времето е забързано. Стратегиите за справяне обаче е добре да са центрирани. Както писах, при психози, тежка проява на личностовите разстройства, медикаментите са задължителни. При неврози: при ендогенност (говоря предимно за ендокринно продуцирана психопатологична продукция, както и за чисто физически болести, повлияващи психичното функциониране. На мозъчната химия и казуса психо и ендогенност, ще се спра отделно) отрязано от целостта себе и световъзприятие, силни изгоди от поддържането на състоянието, медикаментите също са на мястото си. Преди време бях много по-краен - в това грешах. Сега имам далеч по-балансирано становище. Да, разбира се - да продължим напред. Тук обаче стигаме до това какво сме ние хората и как да продължим. Ако приемем, че в живота е допустимо известно страдание, което неслучайно и синхронично се появява в живота ни, за да извлечем известни характерови уроци така, че да се синхронизираме със смисъла, любовта и творческата си свобода, тогава самата ни настройка диалектично ни поставя в позицията на ученици и студенти в този живот. Такава цялостна визия в никакъв случай не отрича, а включва биологичната перспектива в себе си. А опитът ми говори, че когато не само теоретично, а мъдро и сърцато преживелищно човек я живее, извличането на хармонизиращите характерови уроци става с относителна лекота. А когато отсъства, малкото учебно страдание често прераства в агония - тогава, разбира се, психофармакът е напълно на мястото си. Понякога, въпреки липсата на вторични печалби, въпреки споделянето на една смирено-адекватна и мъдра възприятийна панорама, присъства прикрита ендогенност, която причинява тежка симпоматика, като хронично безсъние, което действително изтезава преживяващия го, въпреки всичките му искрени усилия за учене и себеразвитие. Тогава химията отново е допустима. Тоест, ендогенността може да бъде и не толкова явна - медицинските изследвания да са оптимални, психичните уроци да са научени в силна степен, но някои тежки симптоми (като безсънието) да персистират. Не сме фанатици - тогава помощта на психофармака е напълно на мястото си! Такова вярване е популирано или от новичките в професията, изсилено несблъскали се с реалността, или от непорасналите, макар и с години практикували колеги... Мислиш. че е ново ли? Имало го е откакто свят светува - не само в съвременната психотерапия, но и в присъствалата винаги в човешкото общество психотерапия, преминаваща от древността до наши дни през шаманските, жречески, медитативни и т.н. мистерии... Винаги е имало всичко, а всяко ново е добре забравено старо, както много вярно се твърди... Винаги е имало всичко...

Кога при неврози, психотерапията е допустимо да бъде комбинирана с психофармак?! - При ендогенна етиология. Тоест, при биологични патологични промени, влияещи на психичния статус. Каква патология? Най-често (но не само - широк спектър от соматични състояния повлияват психиката деградиращо) малфункции на щитовидната, задстомашната жлеза ,половите хормони, хипофизни и хипоталамусни дисфункции. При съмнение за такива, а и като рутинна първоначална практика, е добре да бъдат направени медицински тестове. Както споменах, най-често резултатите са добри, което насочва към психогенност. Когато обаче не са, се вземат нужните мерки. Имал съм случаи на клиенти, увлечени по алтернативната медицина, които дълго са неглижирали адекватните медицински грижи, което води до плачевни резултати. Нищо лошо в алтернативните, природни методи. Те обаче в никакъв случай не противоречат на научно медицинските - допълват ги, но не ги заместват. Когато присъства хипер или хипо тиреоидизъм, когато в кръвната захар нивата са патологични и въобще, при ендокринна патология, лечението е нужно да бъде адекватно. Тогава, на фона на доброто медицинско лечение, идва ред и на добрата психотерапия. - При споменатия механичен светоглед, в който невротичното напрежение е виждано като нежелано и болестно, а самосъзнателният център е конвергиран около едно его, нагаждащо хипотезите си за случващото се по желанието си на всяка цена да му е добре. На него, не на целостта на Човека. В такава възприятийна панорарама, тревожното състояние е приемано като ненужен враг ,като резултат от генетични и биологични фактори. В подобно селективно внимание, насочващо се избирателно към разбиране, изследвания и обяснения, резониращи с изнесената навън локализация на контрола, виждаща се като случайна жертва на генетични изменения, се пропуска фактът, че геномът ни е резултат от мислите, чувствата, възприятието, преживяванията и делата на предците ни. Както и че собствените възприятия, нагласи, отношения, мислене, чувстване, преживявания и дела, са мощен епигенетичен фактор, предопределящ фенотипно кои хромозомни комбинации да бъдат активирани, парирани или дори променени. Пропуска се факторът свободна воля, при който казусът кокошка/ яйце, тяло и психика, е фалшива дилема, поради факта, че и двете са в постоянна, двупосочна взаимовръзка, а психиката не е страничен еволюционен продукт на по-ефективното оцеляване, а царица в психо-невро-ендокрино-имунологичната, психосматична верига. Но, такива допускания тук са удобни, което пък прави научаването на вложените в невротичното състояние благи характерови уроци, невъзможна кауза пердута за персона нонграта. Когато такава механична визия за себе си, света и другите (не само теоретична, а предимно преживелищно, като липса на смирена мъдрост), възпрепятства научаването на втъканите в тревожното състояние послания по акордиране на характеровите черти с пулса на мъдростта, тогава психотерапията се превръща в относително действена. Защото, дори човекът да се опитва да възприеме една по-широка понятийна и смислова панорама, понякога просто не е готов за такава. Парадоксът е, че именно напрежението, вложено в неврозата, създава психоемоционално "търкане", страдание, постепенно водещо към такъв по-обхватен смисъл. Такъв обаче тук се случва да не е желан. А когато последният липсва, обичайната тревожност започва да се магнифицира до мъчителна и агонизираща. При това, в обсъжданите психични съдържания и динамика, никак не е задължително да присъства ендогенност. Въпреки това, изборът тук е или изцяло фармацевтична терапия, или комбинация от такава и психотерапия. В практиката ми, субекти с описваната механична настройка, ме търсят рядко, поради настояването ми за предварително прочитане на материалите ми, което работи като сито. Въпреки това обаче, въпросната квадратно мислеща настройка, се промъква... С времето, се научих при такава да бъда далеч по-толерантен към употребата на психофармацевтични медикаменти, успоредно с психотерапията. Но, пак казвам, в практиката ми, това са изключения. Обсъжданата куца панорама, има подварианти: механичният материалист, т.н. популярно менталност на кифлата/ кроасана, примитивно отъждествяващият се с тялото си и т.н. - Още един психодинамичен факт, налагащ употребата на химия, евентуално успоредно с психотерапия: мощните вторични (или първични, съзнателни) изгоди. При такива, неврозата изпълнява важни междуличностови и социални функции и всъщност, е желана, въпреки външното заявяване на желание за справяне. Когато обаче, психотерапията започне да придвижва човека към реално справяне, се задействат силни съпротиви и негативен пренос. Ако терапевтът настоява в опитите си за преобразуване на състоянието, е дисквалифициран - защото реалната заявка тук е не за преобразуваща, а за "масажно-успокояваща" психотерапия. В такива случаи, мъдростта на опитния терапевт насочва към психофармак. А, решението дали да се съобрази с такава незряла заявка, е лично. Та, психофармация, успоредно с психотерапия - при ендогенност, квадратно-механична визия и силни вторични печалби. - Изключения - рядко, наистина изключително рядко, в практиката си на психотерапия, наблюдавам следния казус. В човека липсват ендогенни фактори в етиологията на състоянието му (медицински потвърдено), разбирането, но и преживелищното му усещане за себе си, света и другите, е цялостно, готов е да се учи, развива и расте, отсъстват печалби... В същото време, тревожността, депресивността и симптомите им, упорстват. Сякаш на такъв просто "му е писано" да изстрада, въпреки всички качествени усилия... В такъв случай, психофармакът също е допустимо да бъде ползван. Но, такива случаи, са много рядко изключение. В момента на писане на тези редове, работя психотерапевтично 13-та година - за всички тези години интензивна и ежедневна практика, съм имал едва 2-3 подобни казуса.

Относно медикаментите при неврози. Качественото правило, е следното: - Когато човекът има достъп до качествена психотерапия и силен в работата си психотерапевт и е мотивиран да поработи по хармонизирането на характеровите си схеми, продуциращи маладаптивно световъзприятие, симптоми и невротична идеация - тогав%а първият и по-разумен избор, е психотерапията. Такъв избор е оптимален, когато етиологията е преобладаващо психогенна, отсъстват хормонални дисбаланси в щитовидните, половите, задстомашните и т.н. хормони. Опитът ми в психотерапията показва, че от сто човека, потърсили психотерапевтична помощ, при над 95, етиогенезата е преобладаващо психична, а психотерапията дава чудесни резултати. Разбира се, това са само моите обективни наблюдения от 13-та год. лична практика, в която ползвам система за мотивиране и пресяване още преди първата психотерапевтична сесия. Когато неврозата е психогенна, мотивацията за справяне висока, а разбирането за преживяването е адекватно, тогава успеваемостта с помощта на психотерапията, е около 80%-на. При останалите 2-ма от десет, както съм писал и в други свои материали, се наблюдава комбинация от вторична печалба от поддържане на състоянието, ниска реална мотивация за промяна, както и прекалено механичен, виждащ неврозата като нежелана и ненужна болест, мироглед. Като добавим към тези проценти и хората с ендогенни етиопатогенетични фактори, наблюдението ми показва, че психотерапията е ефективно, необходимо и достатъчно само по себе си условие за преобразуването на невротично състояние в здрав, творчески и любящо смислен живот, при 70-80, средно 75% от потърсилите помощта ѝ. А тя винаги е помощ на самопомощта, помагане на самопомагането. Кой е подходящият и кой, възпиращият психотерапевтичната ефикасност, мироглед? Този, който върши работа, е разбирането за живота като разумен, синхроничен, а невротичните симптоми и напрежения, като тласкащ стимул към характерова синхронизация с любовта, мъдростта, творческата свобода,човещината и смисъла. Световъзприятие, в което самосъзнателният център е поставен не в его прищевките за непременно удоволствие, а в цялостната личност (Селф), от диалектичната позиция на коятото присъства прекомерно прилепване към удоволствието, нито твърде силно избягване на известно страдание, но учене и от двете, през по-високата призма на любящия смисъл. Разбира се, говоря за поносимо напрежение/ страдание, което служи като мотивираща сила, тласкаща характеровата хармонизация. Ако напрежението премине в мъчителна агония, тогава медикаментите са напълно допустими. Но, границата между нужното, учебно страдание и агонията, се определя от току що споменатите фактори: ендогенност и механична, его визия, разбираща ставащото като нежелана болест. В тази връзка, кога при неврози психотерапията е допустимо да бъде комбинирана с психофармак?!

Психофармацетвичните медикаменти, са неизменно нужни при някои психиатрични състояния. При психозите и при остро развитие на някои личностови разстройства, са незаменими. И слава Богу, че ги има. Тимостабилизаторите регулират настроението, невролептиците допамина. Да, имат вреди и странични ефекти, но ползата от тях, когато са подходящите, в точните дозировки ,комбинации и схема на прием - ползата надхвърля минусите. Защото с тях човекът има шанс за нормален живот. А без тях, практически не. Психозите са болести и отношението към тях, е като към такива. Дори и спрямо болестите, има по-широки становища от тези на механичната медицина. Болестта като път, свързване на преживяваното с духовни, ментално-характерови, емоционални и социално поведенчески причини. Аз лично съм привърженик на такова холистично мислене. При психозите, генетичната им предразположеност може да се разглежда като родова памет, кодирана на геномно ниво. Родовата/ геномна памет пък, както казват, точно резонира с личната, натрупана от самия индивид, съдба, неслучайно родил се именно в съответния род и семейство, с даден хромозомен набор и заложености. Затова, дори и при психозите, ролята на психотерапията е важна. Но, тук задължително на фона на медикаменти и успоредно с тях, по време на ремисия. Психотерапията удължава ремисията, фасилитира осъзнаването началото на нов епизод и с помощта на израдените когнитивни стратегии и отношение, по-"мекото" преминаване през такъв. Психотерапията съдейства откриването на причините за психозата - в рода и характера и съответно, съдейства изграждането на качества, възвръщащи акорда с любовта и смисъла, лекуващи епигенетично и въздействащи върху фенотипа. Та, при шизофрениите (проста, параноидна, хебефренна и т.н.), биполярното р-во, шизоафективното р-во, граничното - р-во и т.н., добре прецизираната комбинация от медикаменти, приемани по добра схема, в точните, вариращи според състоянието количества, са важни. Чудесно е, че такива средства присъстват. Да, не лекуват, а само парират остротата на психотичните епизоди. Но и това е нещо...

Такаааа... За психофармака, с любов! Усмивхвам се, да - но, с любов, именно с любов. Благодаря на психофармацията! Искрено, благодаря! То е като при денталната медицина - нито е весело, нито много удоволствено, нито искано, да седиш на зъболекарския стол -само каточуеш звук ана машинката и наструхваш, до мозъка на костите... Така е. Но, благодаря на зъболекарите - нямаше ли ги, отдавна щях да си ходя без зъби, или умрял от възпаление... Когато се налага, налага се, а съвременната медицина, колкото и да е обвързана с бизнеса, все пак върши работа - и още как! Въпреки тази си финансова обвързаност. Но, това е по-голяма от обсъжданата тема, предмет на друго писане. А по темата, през аналогията, в която говоря за зъболечение, а всъщност метафорично правя връзка между аналогични процеси при душелечението - ако ги нямаше дентистите, които въпреки че за да оправят, е нужно да доразбият, щях да дъвча карамфилчета и да жабуркам с ракия, но уви, нямаше да има на какво да помаа, когато бих бил без зъбки - защото от средата на 20-тте ми са мега зле, както и на родителите ми... Тук аналогията навлиза в генетиката, задвижваща известни процеси както в костите и зъбките, така и в нервната система и умчето... Генотип, проявяващ се фенотипно. Върху фенотипа може да се въздейства епигенетично, но върху генотипа - е, казват някои, че може, но това си е титанична работа... Но, само начални податки, за който вече свързва точки - по-натам ще пиша по-цялостно. Та, за психофармака, с любов! Да, със сърдечна и истински невинна, чиста благодарност пиша за психичното въздействие, което определена фармацевтична химия оказва върху психичните процеси. Слава Богу и слава на изследователите, достигащи до тези вещества - защото са истинско достижение в когнитивните невронауки, психиатрията и въобще, в съвременните човешки опити за лечение на душевното здраве. Както намекнах, относно пеминаването на здравата граница и връзката между мега-фарма бизнеса, парите и продажбените и маркетингови стратегии, оформящи по икономически път и глобални отношения и идейни становища - в друга статия. Психиатри и Психотерапевти Често проследимо е едно глуповато и твърде детинско, черно-бяло противопоставяне между тези два "лагера". Типично е при начинаещите, работили по-малко от началните десетина годинки колеги от страната на единия и от другия "фронт". Защото преди тези поне дестина години, практикуващият клиницист, е начинаещ, твърдя го. Такава инфантилно разцепваща позиция е типична и при колеги, пропускащи вътрешното си израстване и диалектична интеграция на противоположностите и синтез до по-висока, обхващаща, а не противопоставяща хармонично и двете гледни точки, визия. Такова противоречие отсъства при зрелите, развиващи се постоянно психиатри и психотерапевти. Психиатрите разбират нуждата от психотерапия при т.н. малка психиатрия - при неврозите. Съответно я учат.Психотерапевтите на свой ред, още в обучението си по психология в унверситетите, учим невронауки и психиатрия, а във всяка една от школите, в които се обучаваме, детайлно, ведно с психопатологията, изучаваме и психофармацията. Поне в качествените психотерапевтични школи! В реалността липсва дихотомията психотерапия или психофармация. Налице е обаче визията докъде, как, по какъв начин едното и доколко, другото. По-надолу ще пиша... А сега, трабахо... Хубав ден!

Радвам се, че е копирано - добре би било да уточняваме. Аз ще пиша - мислех за статия в тази посока, а синхронично сега получавам стимул. Относно опитите - твърдя, че са такива. Освен логическите грешки на повърхностно ниво, са наситени със семантични (смислови) мощни искривявания, идващи както от проследимите в текста невротични механизми, така и от определен мироглед, слабо функционален спрямо целокупния живот. Черно-бяло - в никакъв случай. С течение на времето аз самият се промених, омекнах в тази посока, станах много по-толерантен и центриран. Та, ще пиша - своята визия по темата, както и ще коментирам копирания текст.

Тези опити за разсъждения, твои ли са или копирани? Ще пиша, имам какво да кажа, коато стигна до времево прозорче. Благодаря за добрата тема!

Да, билките при безсъние работят, коато няма нужда да работят, тоест когато го няма или почти го няма. Иначе вярвам в тях, но за безъние да се пепоръчват кантарион, мащерка, маточина, валериан, стъпка, пасифлора, хвощ и т.н. и т.н., това означава че препоръчващият не познава упоритото, хронично безсъние. Модерира се безсънието с: - парадоксално намерение: о'к, няма да спя, което с времето на имане на безсъние и постепенното осъзнаване безплодността на борбата, се превръща в спокойното му приемане. - четене на книга - често отвлича вниманието от контрола, който иска да управлява и заспиването, докато всъщност го поддържа... - редовната и достатъчно продължителна практика на медитация Уводно, с нлп/ хипно сесии, а все повече - чиста медитация, между мислите - особено при мъжете - поне 30 минути секс преди сън. - оптимизиране на работния режим, отношенията, удовлетвоеността от живота. ...

Моля.

В София: Стефан Греков. В Плевен: Тодор Първанов. Щом са съвсем в началото, е различно. Тогава е редно да се заложи на качествена психотерапия и вещ, силен в работата си психотерапевт. Огромната вероятност е не след дълго страхът да се е превърнал в смелост и смисъл, когато помагаш и участваш сърцато и учещо се в процеса. Ако въпреки това има пак нужда от хапчета, разбира се, не ги изллючваме напълно като опция, но вероятността за това е малка. Та, обърни се към психотерапевт! Успехи!

Тъй като вече ги пиете - правилото е следното. В хода на психотерапията постепенно ще ги намалите по схема и разчитате на собствените си способности за справяне, като терапевтът ви помага да си помагате. Това е общо правило при вече започнат лекарствен прием, когато преживявате обикновено невротично състояние. А лично, ще прецените с терапевта ви!

Познавам Диляна - на нея бих се доверил.

Тук дори не консултираме - просто даваме обратна връзка, помагаме донякъде. Личните консултации и психотерапията, са различни - при тях има жив контакт, обменът на информация, е далеч по-голям, присъствието е наситено, ползват се целенасочено похвати така че човек да намери това, към което преживяването му вече го води. Да, дори в личния контакт, директното съветване е изключение, а помагането е на самопомагането. Насочването е към собствените отговори. Имаш ли нужда да си пишем оттук насетне?

Виждаш ли - знам, че четейки, се хвърляш от този на другия избор, дерзаеш се. Както и знам, че през това време в теб тече процес. Неслучайно ти пиша така и те водя с писането си през това взаимно отричане на борещите се противоположности в кнфликта ти. Знам, че минаваш през болезнено страдание. Знам обаче и че имаш нужда да си изстрадаш тази борба. Защото само така можеш да стигнеш до решение, което вече не е или-или, а обединява и двете както като социален избор, така и вътрешно психичен. Иска ми се да спестя тази ти пътека, да ти кажа "Ето това е изборът!"... Иска ми се, но освен че нямам право, защото това е твоята съдба и избори, не е и добре да го правя, а сърцето ми, което искрено ти желае доброто и те обича (макар и да не те познавам, но чувствам рез редовете и обичм, просто защото обичам), осъзнава, че проявата на любовта ми е да ти позволя да стигнеш до решенето си, като единствено имам право меко да насоча този процес. То е като в онази притча за човека, наблюдаващ как от какавидата, се ражда пеперуда. Искал да ѝ помогне, ,много искал и затова взел ножката и разрязал пашкула. Пеперудката се измъкнала, опитала се да полети, но така и не успяла... Защото не била готова, не била събрала сили, вътрешният ѝ процес не бил преминал една диалектична граница, за да стигне от колебаеща се между листата на гъсеничката, до нектара на пеперудата. А това не е умствен процес - цялостен е, като само се изразява през ума, но всъщност е от духа. Оттам е и решението - от тази трета, съвместяваща и синтезираща позиция, над привидно противоположните избори. Наскоро гледах по тв канал за т.н. квантова биология - официален научен клон. Обясняваха как една фотосинтеза или преминаването на поповата лъжичка в жабка, просто не може да бъде обяснено от позицията на механичната химия и биология, а само през квантовите процеси, надхвърлящи обичайната перспектива... (Ще пиша още, налага се да работя...)

Ще говоря на "ти" - по-човешко топло е, както и изразяващо много повече сърдечно-емпатийно уважение от дистантното "Вие"... Ето те теб - накъде? Избереш ли спирачката на човешкоо моралче, си като упрвляваща кола с мощен двигател, който постоянно дава "газ до дупка", а ти е нужно нон стоп да натискаш спирачката в постоянно нащрек и недоверие към взривяващите те отвътре импулси - а това бързо невротизира, трдвожи силно и депресира... В началото проработва, но не след дълго... Избереш ли хедонизма, дори и освобождавайки се напълно от вината, в началото е о'к. Обществото, в което живеем, допуска тази пътека - нито църква, нито някакъв механизъм на социална обратна връзка и регулиращ порядък възпира, както преди... В началото работи. Ето те, разделила се с любимия съпруг, когото истински обичаш и който наистина те обича, в името на друга, също налична, но странична любов. Да приемем, че децата също приемат избора ти и заживееш в едно съвременно семейство, с новата си партньорка, а децата общуват с вас двете и баща си. Привидно всичко е наред - американските филми бълват такива варианти - неслучайно, като част от процесите на потъване на западната цивилизация (част от която сме в Б-я), рационализирани като развитие. Не, не е лош този избор, както и горният. Не говорим през бинарноста добро-зло. Тя е част от конфликта, не от решението му. Просто проследяваме. Нека видим развоя... Минава време. С партньорката нещата са вървели, поне е в началото. После, кой знае... Когато живеем заедно е различно, не е като в любовните срещи, в които е само хубавичко. Да приемем обаче, че нещата вървят и след години. В децата са заложени обаче съответните послания за раздяла, в тях самите явяваща се разделяне между ума и чувствата, между искам ирябва, между любовта на мама и татко, в тях репрезентиращи вътрешно единство между приемане и здрави границ, твърдост и доверие... Искаш или не, повлияло им е - факт, с който би им се наложило в собствените си животи да се сблъскат след време. Цивлилизацията, в която живеем, поддържа този избор - лесен е, надолен е. Толкова, колкото и другият, привидно нагорен, но отново в същата посока. Представи си обаче, че след време бащата на децата, ти залипсва - толкова сол сте изяли заедно, две прекрасни деца сте отгледали, през толкова трудности сте минали... А ако в битовите взаимоотношения с партньорката не потръгнат нещата? Не знаем, наистина не знаем - нито аз, нито ти, нито тя, нито той, нито те - никой не знае... Забележи, говоейки за избора на другата партньорка, не говоря за чиста любов, а за щастийце и хедонизъм. Защото любовта е много повече от удоволственото щастийце. Иборът е невъзможен от позицията на ума и неговите плюсове и минуси. Защото колкото повече трупаме на тези ментални везни плюсове в едната посока, толкова се появяват и в другата. Както и минусите. Вече и не от днес, болезнено познаваш тази неразрешима от позицията, от която е създадена, дилема. Нали така?! Тогава, ако нито потискането и изборът от глава, е самостоятелно валиден, нито от ИСКАМ - тогава накъде?!