Орлин Баев

Прилича на добро разсъждение и е. Обаче нещо му липсва. Няма съзнателност накъде води всичко това, на какво учи. Липсва осъзнаване какви базисни характерови вярвания генерират тревожното напрежение, което или се процежда фоново, или избухва панически. Разсъждението прилича на добро и повтарям, е - донякъде, докъдето стига механичността на самосъзнателността, заключаваща от его позиция. Тревожните съдържания нито са ясно виждани, нито реално има желание за опознаването им. Сякаш са нещо чуждо, нещо зло, нежелано и всичко се прави, за да ги няма. Но тези съдържания са част от самия човек, при това голяма. Не механично правене само, а съзнателно премахване на дисоциацията между съзнание и несъзнавано, е пътят. Свързване с изтласканите тревожно-характерови съдържания, сприятеляване с тях, общуване, успокояването им с прегръдка, едно взаимно ре-спечелване на доверието. Защото самите несъзнавани наличности също са свикнали на война и неприемане така, както и съзнателните. Премахването на тази война и сприятеляващо разширение, с осъзнаване на маладаптивните характерови черти и вярвания, дискордиращи със смисъла и плавната им, с любов преработка в синхронни с него. Това според скромното ми мнение, е пътят. Може да се върви по-бързо или по-бавно, може да се ускорява, ако човекът е готов, както и да се забавя... Докато самосъзнателният център е в его ума, сме като биороботи на въглеродна основа - механични процесори сме, не по-различни от силиконовите. Учейки се на въпросното оцялостяване, през преодоляване на фиксацията в умстената механичност на гордото его, ни се налага да премахнем дисоциацията между съзнание и несъзнавано. Аз го наричам скачане... Метафорично разбира се, но така се преживява. Илюзия е, че някога ще сме напълно готови и тогава ще го направим. Докато сме в его инфлацията, откъснати от собственото си подсъзнание, сме отрязани и от творческия си потенциал в голяма степен. Когато се научим да се доверяваме на загубата на невротичния контрол, се оказва, че нищо не губим, както преди ни се е струвало. Печелим самообладание, но вече от позицията на целостта, отвъд механичната визия за себе си и света. Самосъзнателният център постепенно се прехвърля в цялостната личност, както Юнг се изразява, в Себе си. Оказва се, че тревожните състояния никога не са били преживявани, за да мъчат, а за да заведат до една вътрешна божественост, част от мащабна разумност и мъдър живот... Но, това е резултат - пътят преминава през по-приземените психотерапевтични етапи, описани по-горе. Вървян е, докъдето е искано, докъдето е дадено и закономерно вложено в преживяваното.

Докато е битка, кауза пердута е... Осъзнаване, свързване на пси точки, разбиране, целенасочена работа по оцялостяване, осмеляване, смирено обичане е...

Понастоящем пиша отговори в "Психотерапевтични насоки онлайн" почти 11 години. Имал съм моменти, когато съм си казвал: "Защо ли го правя, има ли смисъл, не е ли наливане и изтичане...?" ... Вчера получих на л.с. следното: "Здравейте, Следя от години как помагате на хората. Включително на мен. Вашите така логични описания на проблемите ме извадиха от многогодишна депресия, съпътствана от какво ли не. Всеки ден ви благодаря мислено и мисълта,че ако положението ми пак се влоши, ще ви посетя и всичко ще се оправи, ме крепи. Исках просто да ви благодаря.Малко са хората като вас ... Просто исках да го знаете!" Периодично получавам подобни отзиви, което ме кара да вярвам, че въпреки малкостта на усилията и грешността на личността ми, се случва смислен, по Бога процес! Благодаря сърдечно!

Виж тази тема, свържи се с автора ѝ - ще помогне със собствен опит!

Първият ми импулс беше да напиша "Ако той не иска, безсмислено е!" Всъщност, има някакъв шанс в него да се събуди желание за промяна, ако се направи мотивираща интервенция. Събират се максимален брой хора, които той все пак уважава и би чул. Преди посещението оттренират репликите и мотивирането си. Отиват и меко и по-директно и отново меко и сърцато, се опитват да събудят в него мотивация за работа по себе си. Шансът не е голям... Като цяло обаче, виж какво ти е писано по-горе: можеш да помогнеш на мъжа си да приеме баща си, когато ти самата вътрешно го приемеш! Това не означава да си съгласна и във възторг от поведението и характера му - приемането е допускане на различието, идващо от високата позиция на любовта, въпреки.

Разбирам ви, не е лесно. Въобще да си човек не е лесно и комай не е това целта, освен на едно откъснато от Живота его. Когато всичко с хормоните и въобще, биологията, е ок, тогава замайването се явява един от най-честите симптоми на тревожност, изтласквана от съзнанието. Пътят за преодоляването, се състои не в борбата със симптома, а във виждане на потисканото зад механизмите на изтласкване, които човекът се учи да разтваря, за да общува с тревожността, която да преобразува в смелост. Оказва се, че симптомът никога не е бил зло, освен за его инфлацията, но е само насочващ към осъзнаване на психични съдържания, подлежащи на трансформация. При това потисканото и изтласкваното може да бъде от спектъра на различна характерова компонента или коалиция от такива. Тоест, страховете са различни - по-често от невротичния спектър. Но понякога тревожността и симптомите ѝ (като замайването) са само връхче над личностово р-во или букет от такива - параноидно, нарцистично, ананкастно, гранично и т.н. Но, по-често е просто невротична тревожност, с нюанси в базисните маладаптивни вярвания. Какво точно има да учи човека, се вижда бързо в кабинета на умелия психотерапевт. Тогава започва реалната работа, насочена към преработка на характеровите травми, вярвания и изкривявания, дисониращи с любовта и смисъла. Не давам директни съвети като дишай така или онака, пий билки еди си кои си, прави тази или другата техника и пр., защото е механично безполезно. Психичната работа е, която действително променя! А в нея коя да е техника се ползва вторично - не тя е важната, а следваната посока, вече зададена в преживяваното.

Вижте тази статия - не е само до казване, а до искреното ви отношение към баща му.

Дано да си прав, защото очевидно избираш да си прав пред това да си щастлив. Ако си прав, ще се окаже, че 10-тте години учене на медицина заедно с придобиване на специалност, са напразно, а митът, че западните, източните и тези от марс доктори са по-добри, би се потвърдил. А ако не си прав, избирайки да си нещастлив в настояването си да си прав, изтласквайки недоверието си и виждайки го в другите, тогава би се оказало, че замайването, както Х на брой специалисти са потвърдили, не е ужасно заболяване, а симптом на невиждани страхови вярвания, преминали във фонова тревожност и натраплива хипохондрия. Но, пишейки си с теб, страдащия от това така трудно установимо и изплъзващо се от експертизата на училите десетина години и практикуващи още доста некадърници, аз самият влизам в графата некадърник - та нали съм българин и макар и от пси сферата, все пак си позволявам да изкажа догадка за прежвяваното от теб, различаваща се от тази за ужасното неврологично заболяване... Та, кой съм аз, че да кажа каквото и да било - малък никой съм. Е, някой би казал, че явното насочване на заключенията ти към чуждопоклоничесо въздигане на чуждестранните медици при принизяване на родните, може да се види като същата проекция на недоверие и прикриването му с позитивен изнесен пренос в значимите външни други, но - те тези които биха казали такова нещо, ако са българи, значи не стават... А пил ли си ги по схемата, по която са ти предписвани и за времето, за което са препоръчвани? Всъщност, можеш да продължиш по тази пътека - има тестове, които показват кои хапчета биха ти действали и кои не. Бих казал обаче, че дори и да се намерят тези, които действат, ще е спрян симптомът, но причината за ужасното, кошмарно и така погубващо те, така неприятно намесващо се в гордоста на его потискането ти - причините, за които споменаваме, ще са си там. Успехи с доказването! Защо, какво се случи, как се държа с нея, не те разбираше и не издържаше ли, или какво, сподели, моля, интересно ми е!

Докато си в това вярване за заболяване, психотерапията се превръща в механика, в която някой трябва нещо да ти завинти. Твоето учене, свързване на точки отсъства.

Те са гадни, това което преживявам е гадно, длъжни са ми, болен съм, искам механично решение, животът е тъпо копеле и преживявам нещо отвратително, на което съм жертва, не свързвам точки и не се уча, а се мъча, искам по егото ми да е, не виждам връзките между възприятието ми за мен, другите, света и ставащото... Хубаво, че си весел човек - чудесно. С нагласата, която имаш, аз бих ти препоръчал антидепресанти. Виж се с психиатър. Има и друг път, но настройката, която споделяш, те поставя настрани от такъв - поне засега. Като пиеш химия, това гадно и отвратително замайване, което не се съобразява с теб, вероятно ще изчезне. Тогава всяка психотерапия, била тя и най-кекавата, ще помогне. Защото с нея или без, в такъв случай, все тая.

Ще пиша, като стигна до това. Не е проблем - напомняне е.

Човека обичам. А психопатията в примата - приемам я, уча се и нея да обичам, въпреки. Благодаря за интереса към малката ми личност.

Прозрачни за виждането на мистика (мист-мъгла). А мистикът е "мъгла" за сивата актуална мъгла в ума на маймуночовека, идентифициран със социалното си его и тяло.

Оф, далеч съм от физиката, не разбирам... А философията - ако е приложна, хубаво. Западната обаче, с мисленето си за мисленето, откъснато в огромна степен и от духа и от прагматичността, не е моето нещо... Но. това съм си аз, а на вкус и цвят няма приятели, а собствени предпочитания.

Хубаво - а Лао Дзъ не е стигнал до тетралектиката? И как без количествени натрупвания, качествени изменения? А не е ли диалектиката всъщност трилектика, когато борбата и натрупванията ѝ преминат в третата позиция на синтеза? И защо диалектически или тетралектически или трилектически материализъм, а не холистицизъм? А не е ли именно опростяването от повече в по-малко, по-близо до гениалността на природните закономерности на ядрено/ ключово за познанието ниво? Tя и трилектиката, погледната в развитие, сформира нови две противоположности на по-високо условно ниво, които също биват надраснати в шеста - та, можем да наречем дотук процеса шестлектика или познаване на шесторността, но и това е част от по-голяма и постоянна спирала и отново стигаме до основата, заложена в природата - ян и ин, плюс и минус. Антиматерията - как извън философското разсъждение антиматериалните атоми са тетралектично свързани с материалните? Вероятно са, защото всичко е, но сами по себе си в същата диа/ три лектична спирала...

Дълго време в живота си не споделях реално нищо свое съкровено. Първо, защото бях мега задръстен и аз самият нямах достъп до него поради купищата страхове и второ, дори да се промъкваше някаква част от Мен към социалното ми его и персона, поради огромния страх от унижено отхвърляне. След време изчистих доста и тогава пък станах свръхразкрит, с всички. Съответно, много ценни и качествени приятелства и хора се появиха, както и мноо неразбиране и усещането, че съм дал най-дълбоко ценното си на тотално неразбиращи, невиждащи и низвергващи го. Та, стигнах по някое време до нещо като баланс - много отворена и изцяло сърдечна искреност пред които я виждат и резонират. Пред другите: отново обич отвътре, а отвън, с мярка и по адекватен начин, доколкото и аз и те имаме реално нужда и ако и както. Като в библията: бисерите, на виждащите ги със сърдечните си очи, а на грухтящите (но офенс) ярма и трици, а отвътре отново обич. Поне принципът е такъв - а че сме малки хорица с тонове кусури, така си е...

Според мен допускането на момиче, е част от целия процес, включително и от справянето с вината. Защото идва от ТРЯБВА, което не покривам, страх ме е от това, провален съм и затова, като следствие, се самобичувам емоционално. Махането на ТРЯБВА и оставането в провала, в приемането на страха от него, води и до стапянето му, а оттам и вината изчезва. Част от тази работа на по-плитко и външно ниво, е преобразуването на идеалистичните мисли когнитивно. Защото няма здрав идеализъм - бягство от страхове, другото лице на невротичния перфекционизъм е.

Както виждаш, симптомите на преактивирания от несъзнавана тревожност симпатикус, могат да са разнообразни и да се менят. Тежестта в гърдите и пробождащата или като натиск болка в областта на сърцето, е един от най-честите такива симптоми. Казваш, ще се връщаш, за да ходиш по лекари. Ходи - с охота ще приемат поредния нерешаващ малката си тревожност човек, преминаваща в общо плаваща и оттам, в хипохондрична. Засега си далеч.... Далеч си от адекватно усещане, от схващане с душичката накъде те води всичко това. Уверено си тръгнала да хипохондрясваш - а самата хипохондриаза е защитен механизъм, държащ вниманието настрани от характеровите конфликти и казуси, върху които всъщност има да се работи. Както ти казах по-горе, на кръстопът си - виж пак. Пращам смисъл!

0896 633890 - Катя Янкова Успехи!

Нещо питаш или просто споделяш как "отвратителните" кошмарни, средно статистически симптомчета на характерово индуцирана тревожност, които описваш, закономерно "изтезават" теб, невинната жертва без "никаква причина", освен зеления сфетофар, толкова упорито подканващ към характерово учене и психична стабилност, колкото и упорито даваш на червено с нагласата си?! Причина винаги има. Въпросът е дали искаме да я видим?! Казваш ,опитах.... Опитва се тортичка, но психичната промяна изисква осъзната, отдадена, отвъд мрънкането, но с благодарност, доверие и смирено учене, работа. Постъпателна и упорита, настойчива и непрестанна работа по характерова стабилност. С пробване, няма как... Давам пример: опитах след много години настрани от спорта, да се върна към интензивните тренировки. Опитах и ... пълен провал. Нито издръжливост, нито сила, нито рефлекс и умения... Ако си бях казал: "Опитах, но това е трудно, не..." - тогава нищо не се получава. Продължих да опитвам - в началото постоянно бидейки в абсолютния неуспех. Сякаш нямаше смисъл - всичко изглеждаше толкова далечно, непостижимо, трудно, високо майсторско, а аз толкова далеч, долу и зле, че сякаш постоянно бях в провала, в пълния провал... Всички наоколо казваха - ти какво правиш тук, отдавна не ти е времето за това?! Но то е като при онези жабки, състезавали се да стигнат до върха на един стръмен хълм. Всички жабки-зрители отдолу викали как е трудно и не е това начинът, как не може и няма да се получи. Повечето катерещи се жабки така и не стигнали, слушайки "доброжелателите". Стигнала онази, която слушала музика и не чувала гласовете на тълпата. А в ритъма на музиката, периодично се повтарял рефренът: "Не казвай на някого, че нещо е невъзможно, докато той вече го прави!" Именно приемането на страха от провала и неможенето обаче, при упорита систематичност, започнаха да раждат все по-видимо и реално можене, което постепенно започна да става все по-осезаемо. Болеше, боли, нелесно, никак даже. Но ведно с поемането на трудността, се ражда и едно особено удовлетворение. Защото така работи животът - отбягваме ли трудността, отричаме и удовлетворението. Давам пример от спорта, но аналогично е валиден във всяка сфера - дали е учене на език, танци или свирене на цигулка, това приемане на страха от слабостта и неуспеха, е ключово за продвижението в успеха. Говорейки уж за други неща, насочвам към психиката - правиш връзките, знам! Страхът е твой, не е външен. Само общувайки с него с разбиране грижа и прегръщаща благост, той може да се успокои! Защото симптомите са само външна проява, а зад тях стои страх - твоят страх, който само ти можеш да трансформираш в смелост и спокойствие. Някой колега може да помогне, но то не е механика, а може да ти помогне да си помогнеш, не и да свърши твоята работа. Дори да можеше, не е добре да се прави! Можеш, всичко се променя - можеш! Виждат се характеровите, програми, които има да се променят и активно се работи в целенасочена посока. Тя вече е зададена в преживяванията ти, а симпатикотоничните симптоми пряко водят към тази работа. Самооценка, чувствителност, ранимост, доверие, себезаявяване, планиране, цел и житейска посока, външни социални фактори ... За 20 мин. при опитен психотерапевт, всичко това ще е ясно. След това обаче, следва упорита работа по себе си.

Да, от тревожността са тези безобидни усещания - задействан е симпатикусът. А зад него е психиката ти, с нейните страхове, които имаш да виждаш, осъзнаваш и трансформираш.

Дереализация, деперсонализация, тунелна визия - най-обичайни симптоми на тревожност. Безобидни са сами по себе си. Идват от повишеното количество а адреналина, което в слаба степен оттегля кислорода от мозъка и причинява споменатите преживявания. Самите симптоми вече насочват към характерови убеждения и страхове, които подлежат на преработка. Когато тревожността намалее, симптомите също отшумяват. Въпросът е, че когато настройката е "искам да се махне всичко това", липсва свързване на точки, тоест виждане на връзка между симптомите, водещи право до характеровата работа, предстояща да бъде вършена. А отсъства ли такава визия, влизаме в "зле ми е, кажете какво да направя, че да го няма това!"... А такава настройка е далеч от съдържанието на споменаваните уроци и научаването им. Тоест, на кръстопът си: - Наляво, има широк път, в началото на който на огромна табела пише: "Болна си - имаш промени в неврохимията - започни да пиеш тези хапчета!" Този път не е лош, поне за малко. Не е за отхвърляне. Успокоява, механично - но колкото повече се върви по него и единствено по него, става все по-трънлив, по-тесен и тъмен... - Надясно - в началото дори не прилича на път, а на стръмна, тясна и вършинна пътека. На малка и невзрачна кора от дърво, пише: "Имаш да учиш, да се акордираш по пулса на Живота!"... Тази пътека постепенно става все по-равна, по-широка и стратегически устойчиво сигурна. Двете не си противоречат. Първата е подходяща, ако нямаш намерение да се учиш и растеш. или докато започнеш активно да го правиш. Втората - в стратегически план, когато преживяваното е просто психогенно тревожно състояние, е тази, която води до цялостен смисъл, мъдрост и смелост! ...... Един млад джентълмен, който пише и тук, преди време написа един чудесен текст за тези чудесни преживявания, които ти избираш как да възприемеш и какво да правиш с тях: Дереализацията - път към себе си!

През тези 12 години как са се развивали нещата, какво се е случвало като симптоми и преживявания?

Юнг - учи се 4-6 години, както има и купища книжки! Сянката - може да се каже, че в психотерапията основно прегръщаме/ интегрираме сенките и израстваме в контрасексуалните си комплекси (анима и анимус)... Все пак, ето 22 статии по питането ти. А в блога ми, има още около 500, по правило засягащи тази тема: - Светлина и сянка - Юнг - коментари - Сянка - Светлина, сянка, страдание - Сенчица - Диалектика - 17 статии - за доброто и злото, за светлината и сянката и синтеза им...

И аз на свой ред благодаря за подтика към тематиката и добрите думи! Поздрави!