Орлин Баев

Три месеца или 12 сесии са една приблизителна ориентировка. Но, всичко е лично - зависи и от твоето разбиране, мотивация, готовност не за битка и справяне, а за смирено осъзнаване и осъзнато смирение пред уроците на страха зад натрапливостите ти! Във Варна, обърни се към д-р Вълчо Йорданов, психиатър. Поздрави го от мен, като предварително го питай, дали работи с окр. Успехи!

НЛП принципни стъпки (разобуславяне и обуславяне) и методи при работа по изграждането на здрава самоувереност/ самочувствие 1) Представи си повтарящи се социални ситуации, в които се чувстваш тревожен. Виж как различните ситуации се завъртат около теб като няколко 6D (петте сетива и ума) филма. Виж как филмите са едновременно отделни, но колкото повече се доближават до тялото ти, започват да се преливат един в друг и в програмите в ума ти, сърдечните ти чувства, телесни усещания и поведения. Нека всички филми се движат и въртят около теб, като в същото време всички те протичат, движат се ярко и наситено визуално, с гласовете и звуците на хората и твоят собствен глас, с миризмите и допира. Продължи да проследяваш как тревожната ти реакция на сетивността във филмите се свежда до собствените ти базисни програми в главата ти, чувства в сърцето ти и усещания в тялото ти. Наблюдавай как филмите са свързани със собственото ти тяло, на тези условно разделени нива, чрез фини енергийни нишки от светлина. Колкото по-тревожни са ситуациите, толкова по-тъмна и опушена е светлината. Чувай и чувствай трептенето на тези нишки. Виж и почувствай как, като се свързват с програмите в мозъка, чувствата и усещанията в тялото ти, се завихрят като тъмни енергийни потоци, емоции в тялото ти. Забележи накъде се въртят, как пулсират, как са подчинили нервната, ендокринната и сърдечно - съдовите ти системи. Отново свържи филмите, през енергийните нишки, с въздействието им върху тялото си, през телесните ти системи и пак виж и почувствай как енергията на тези емоции се върти в тялото ти. Осъзнай, че тревожните преживявания във филмите са само проекция на тези тревожни програми и емоции, вече съществуващи в теб. Неколкократно спирай на пауза, задържай, осъзнавай преживелищно и отново пускай филмите, като преживяваш връзката им с тялото и ума си. 2) Спри филмите на пауза и почувствай как и в тялото ти въртенето на емоцията застива. Отпусни още и още, напълно тялото си и сякаш сърцето ти е ниагарски водопад от любов, залей емоциите в тялото си. Виж как пространственият им обхват и въздействието им силно намалява, почувствай облекчението, успокоението и светлината, която се ражда. Виж как нишките, които те свързват с филмите просветляват, а вибрирането им става по-приятно и радостно. Виж как самите филми, сега спрени на пауза, просветляват, а ситуациите сякаш променят значението си - вече не са така заплашителни, а интересни, вдъхновяващи. 3) Пусни отново филмите, като продължиш да заливаш със сърдечна любов тялото, свързващите нишки и самите филми. Почувствай как старите ситуации продължават, промъква се тревожността, но вече присъства и светлина и спокойна обич, която меко залива и погалва тревожността, в тялото, свързващите нишки и самите филми. Съзнателно завърти емоцията в тялото си в посока противоположна на старата. Почувствай как родилото се спокойствие преминава през лъчистите нишки и залива филмите. Превърти филмите до края, докато изчезнат и видиш на тяхно място белота. Свържи тази белота с любовта в сърцето си и виж как цялото ти тяло, сърце и аура се заливат от тази чиста и пълна с любов енергия. Почувствай спокойствието, отпусни се в него. Забрави всичко и се отпусни в съзерцателно наблюдение, отвъд ума. 4) Почувствай любящото спокойствие в тялото и ума си и съзнателно излъчи пред себе си филм, в който се държиш автентично, спокойно и самоуверено. Естествена самоувереност, идваща от душата и сърцето ти. Погледай филма, порадвай му се. Чуй самоуверения си, спокоен глас, виж самоуверената си осанка и език на тялото, почувствай чара си, харесай се! Виж промяната и в другите по отношение на теб - има я, но не те интересува толкова, защото самооценката ти зависи предимно от теб самия - а ти се обичаш. Влез във филма, асоциирай се с него, почувствай своето истинско, автентично и силно аз - защото винаги си знаел, че това си ти, нали?! Повтори четирите стъпки няколко пъти. Ще почувстваш как колкото повече преминаваш през тях, толкова по-трудно е да се страхуваш, отколкото да обичаш светло и радостно, докато новият модел на възприятие, мислене и чувстване замени стария.

Както и да е... Техниките са различни, но правенето им сам е рисково. Защото те са само помощници на разграждането на старо и граденето на ново отношение. А сам, точно при окр, има риск първо, от "наливането на ново вино в стари мехове", тоест правенето на дадени, колкото и добри да са техники, със старото отношение на неразбиране. Второ, при окр човекът има склонност да се вкопчи в техниките, като така ги превръща в част от проблема си. Нужни са, но в известно богато разнообразие и преподавани и супервизирани от терапевт така, че да бъдат само патерици, при това в подходяща посока. Патерици, които да бъдат захвърлени след няколко месеца. Тогава вече описаният добър подход в "обсебен мозък" работи. А над него и едно себепознаващо се, медитативно присъствие и отношение. Но, засега, имаш нужда от по-провокираща работа! Обърни се към добър нлп, поведенчески хипнотерапевт, който има опит с обсесивни състояния!

Не бих казал ,че дори опитваш да разбереш за какво ти говоря... Стоиш си на плиткото и те е страх да видиш корена на проблема си. А след това и да работиш истински по разрешаването му. Аз не искам да слушам оплаквания, а да виждам мотивация за разбиране и работа по промяна! ...

"Казвате: „Господ ме е създал такъв.“ Господ те е създал не да бъдеш роб на Земята. Земята е доста умна. Като идат страданията, те имат за цел да ви помогнат. Те казват: „Не бъдете толкова глупави. С този ум, който сега имате, никъде не можете да отидете.“ Съвременните хора са много лениви, мързи ги да учат. И за да ви накарат да учите, ще ви създадат ред болести, ред притеснения. " Свърши се виното Страдания има, когато няма съзнателност. Те са насочване, вкарване в пътя на мъдростта, любовта, истината. Когато биват преживявани мъдро, нещата се променят. Вече не са страдания, а уроци, възможности, вложени в трудностите, приемани с отворено и благодарно сърце. Така разсъждавайки, мъдрото сърце знае, че и болестите и смъртта са временно положение в света. Ще дойде време, ще се смеем на детинските си разбирания, които днес имаме за смъртта като свършек... Когато човек има развита съзнателност за себе си като част от Бога, старото разбиране за страданията като мъка, се преобразува. Те са виждани вече като налягане, като противопоставяне, което материалният живот осигурява, за да преобразува дълбоко естеството на разбиранията, да приведе физическото съществуване към резонанс с божественото, както въгленът се превръща в диамант, благодарение на натиска.

Страданието е голяма тема, а истината е, че е пряко свързано с темата за щастието. Защото, в този свят всяко удоволствие е следвано от страдание, както и всяко страдание, от удовлетворение. Такъв е този свят. Само надрастването на тези противоположности, поглеждането им от позицията на вечна същност, до която визия се стига в практиката на медитацията, човек може да открие, че и двете могат да служат за Него самия. За безкрая му. Тогава нито бяга от болката, нито се свръхстреми към удоволствието. От такава позиция съзнателността се идентифицира с вечността, човек се преживява като частица от Бога. В това ниво на съзнание знаеш, че причинно следствените връзки неслучайно довеждат всяко преживяване и случване в живота ти, както и че най-важен е изборът, свободната ти воля. Тук сме на училище, не на почивка. Можем да се учим от умереното удоволствие, но без д априлепваме към него. Можем да се учим от даваната ни от живота болка, без да бягаме от нея. Развива се съзнателност за общност, за единство с всяко чувстващо същество, както и за Вселената и цялото битие като нещо живо, като тялото на Бога. В това съзнание човек познава вечността си, знае че е бил в материалното училище неведнъж и ще бъде, докато има какво да учи или докато иска да помага на събратята си да ги правят. "Единственото място, където можете да чувате тихия глас на Бога, това е областта на скръбта и страданието. Следователно, като дойде страданието при вас, не го отбягвайте, но вслушайте се в него, да чуете гласа на Онзи, Когото търсите. Къде ли не търсите Бога? Обаче не предполагате, че ще Го намерите в страданието. Той не е във външното страдание, което всички виждат, но във вътрешната тъга, която човек изпитва при съзнаване на своите грешки. Това наричаме морално страдание. Тук, именно, ще чуеш тихия глас, който ти нашепва: „Не постъпи добре“. Като не одобрява твоята постъпка, ти страдаш и си недоволен от себе си. Ако не познаеш Бога в страданието, никъде и никога няма да Го познаеш..." Разбраната скръб Защо страдаме? За да познаем Бога, казва Учителят. Защото, страдайки, се смиряваме. А в смирението социалните клишета, възпитателните модели, прилепването към зависимости и удоволствия, се разграждат - за да се изгради ново отношение към живота като свят, целокупен, далеч по-всеобхватен и безкраен. В страданието умът започва да се противи, излизат на бял свят всичките му съпротиви, защитни механизми и програмирани комплекси. Ако има съзнателност, човек се учи. Тогава страданието се превръща в съзнателна работа. Ако няма, се превръща в мъчение. Ако има благодарна съзнателност обаче и най-голямата мъка е ползвана като гориво за опит и израстване на свободата отвътре. Болежките, болестите, с аподтик към разширяване на осъзнаването, към промяна на мисленето, чувстването, начина на живот. Когато има съзнателно учене, болестта е път към Бога. Когато липсва, се превръща в невежо роптаене. А смъртта? Има я. Всички умираме - сега или след малко или след няколко години или десетилетия. А понякога и по-рано. Но болката от раздялата с живота е голяма само когато човек се идентифицира с тялото, през призмата на крайния и сляп материализъм. Когато човек живее като душа, нито той самият се страхува прекалено от собствената си смърт, нито тъжи чрезмерно за кончината на близкия. Защото живеейки като душа, чувства присъствието му. Някои дори общуват със заминалите. Ще кажеш, аз не съм от тях. Мъдростта вече е в теб - само воалите на невежеството я спират. Когато живееш отвъд оковите на малкия ум, си част от Бога и познаваш вечността си...

Учителят е говорил много за смисъла на страданието, болката, болестта. Има ги, те са път по възстановяване синхрона с Бога, с мъдроста. Но, страданието може да бъде прието спокойно, без излишна битка с него, а удоволствието да бъде преживявано непривързано, когато и двете бъдат виждани от позицията на душата. Защото ние сме душата. Иска ми се да цитирам думите на Далай Лама от книгата "Изкуството на щастливия живот". В будизма не се говори за душа, нито за каквото и да е аз, било то физиологично или духовно, освен временно натрупване на причини и резултати. Но, извън теологията и специфичния изказ, на практика будистката психология казва същото, което и християнската. Християнинът говори за духовен аз, докато будистът отказва, защото във въплътеното ни, обусловено състояние, умът не може истински да го разбере. Затова пък и двете традиции, през практиката си на съзнателен живот, сърдечно добротворчество и милосърдно съчувствие, молитва и медитация, преживяват допира и сливането с безкрая. Християните го наричат душа и дух, теософите и индусите другояче... Ортодоксалните (южни) будисти проповядват липсата на аз (анатман). Северните (махаяна) също, но през интуитивното религиозно мислене, което силно е навлязло в практиката им, заявяват много подобни на християнските небесни пантеони от ангелски същества (деви), както и степени на лично развитие - нирманакая, самбхокакая, дхармакая, аналогични на християнските тяло на славата, душа и дух. Както и да е, това са много широки теми, в които без да искам се отклоних... "С развитието на технологиите общото ниво на физически комфорт за мнозина от западното общество се подобрява. Точно тук се получава решаващо изместване на възприятията; Тъй като страданието става все по-невидимо, то не се смята за част от фундаменталната същност на човешкото същество, а по-скоро за аномалия, знак, че нещо е ужасно сгрешено, симптом за провал на някаква система, посегателство върху гарантираното право на щастие! Този вид мислене крие много опасности. Ако разсъждаваме за страданието като за нещо неестествено, нещо което не бива да изживяваме, съвсем не е трудно да започнем да търсим някого, когото да започнем да виним за своето страдание. Щом съм нещатен, значи съм жертва на някого или нещо - идея, която много често се среща на запад. Виновният може да е правителството, образователната система, лошите родители, разрушеното семейство, другият пол, нашият безразличен партньор (или пък Бог, Вселената, Животът, бел. ред.). Или пък можем да обърнем обвиненията към себе си: нещо не е наред с мен, жертва съм на болест, на дефектни гени... Но като продължаваме да се насочваме към търсене на вина и заемайки позицията на жертва, рискуваме страданието да продължи с неизменните чувства на гняв, фрустрация и негодувание... Докато разглеждаме страданието като неестествено положение, като ненормално състояние, от което се боим, което избягваме и отричаме, никога няма да изкореним причините му и да започнем да живеем щастливо." Далай Лама

Его е психоаналитичен термин, който с времето доста се е поизтъркал и се употребява в популярната реч по много странен начин. Сякаш се говори за някакво митично животно... Всъщност в самата психоанализа употребата на този термин е твърде плаваща и недиференцирана. А в научната психология не се и споменава - говори се за внимание, сензорна, работна памет, дългосрочна семантична, епизодична, процедурна, емоционална и т.н. памет, възприятие, метакогниция, аналогия, дедукция, индукция и т.н и т.н. Но, думичката се ползва масово, като в нея се влага... кой каквото си реши. В такъв широк контекст на говорене, изчезване на его едва ли може да има, дори и при великите души, Учители, адепти... Някои мисловни, емоционални и поведенчески патерни остават, макар и овладени. Както се казва в дзен, "Преди Сатори обичаш копривена чорба, след Сатори обичаш копривена чорба...". Между другото, аз също не резонирам с Екхарт Толе. Но, Тодор е много прав, че това, което ни определя като хора, е божествеността, която се проявява през носителя на тялото! Ще ми се да напиша като мога малко повечко по въпроса за щастието и страданието, който ти, Ати, засягаш директно с думите си!

"Пиша ви всичко това, защото така може да ви стане ясно колко много се очаква от мен. Аз трябва да забременея, да успея да износя и родя едно здраво детенце, да го отгледам, а след това и да замина с батко му за Италия и там да бъда човека, който да е свидетел на всяко действие, а първа стъпка от една трансплантация на костен мозък е химиотерапията, която да "убие" стария костен мозък...нещо, което свързвам с болката на майка ми." В ума ти има толкова много "АЗ ТРЯБВА", "От мен се очаква", "Длъжна съм". А зад това стои огромно усещане за безпомощно безсилие, изпълващо те с ужас. Това е основното противоречие, което причинява тревожността ти. Колкото повече вдигаш летвата на свръхотговорността и себеочакванията си, толкова повече експлоадира страха ти. Аз наричам такава психодинамика... гордост. Можеш ли да контролираш забременяването си, износването, раждането? Не можеш. Но решаваш, че ти си отговорна за това и психически пробваш да го правиш. Така обаче отнемаш функциите на ... Живота, на Бога ако щеш. А между другото, колкото повече се тревожиш, по-трудно е забременяването и износването. А се тревожиш, поради мисленето си, в което автоматично приемаш, че трябва да поемеш отговорност. Тоест, със самите свръхзавишени очаквания към самата себе си, пречиш на Живота да тече, да се случват нещата природно. Същото е по отношение на преживения рак и смъртта. Има рак, има смърт. Не ти пиша това изсмукано от пръсти - аз самия минах през един от най-смъртоносните ракове и не се знае колко ще ме бъде, както и у дома сега гледаме родител, който си отива от рак. Когато обаче човек приеме, че близкия, когото гледа, е жертва, през емоционалната си свързаност с него, той самият се преживява като безпомощна жертва. Нищо такова обаче - ракът е в 99% психосоматика. Нито е лош, нито е случаен, нито е чак пък толкова смъртоносен, когато има разбиране, обич, доброволие и смирено доверие във вечността си, отвъд воалите на преходното телце. Но, в някои случаи се умира. Понякога смъртта е начинът душата да бъде лекувана. Защото същинска смърт няма, извън невежеството на материалистичното човечество... Когато в човека присъства такава мъдрост, той знае, че прави каквото зависи от него, но се случва както и каквото е нужно за Живота. Онзи любомъдър Живот, за който "и космите на главата ни са преброени" и случайности няма. Говоря ти за рака, защото пренасяш безсилната си битка срещу него, в която очевидно няма разбиране, в свръхочакванията си за предстоящото в живота ти. А именно тези свръхочаквания, с които някакси ти се иска да контролираш тревожността ти, я препораждат и увеличават, увековечават и хронифицират. Когато си позволиш да намалеят до нормалното, се научаваш да прегръщаш страховете си от слабост, безпомощност, смърт, болка, собствена непълноценност като майка или жена, провал и т.н. и т.н. Страхове, които сега усилено потискаш с огромните си очаквания към самата себе си, които се явяват битка/ бягство от описваните страхове. Колкото повече се бориш/ бягаш в свръхконтрол, "трябва" и очаквания, толкова повече страховете се акумулират и взривяват в тревожни атаки. Забележи, че в случая става дума за страхове, не за реалност. Можеш да ги преработиш, когато оставиш безплодната, защитна свръхотговорност да се стопи, погледнеш страховете си право в очите, видиш, че са само филм в главата ти и се научиш умело да работиш с този филм, до преобразуването му в смирено доверие в Себе си, в Бога, в Живота и съдбата ти. Да, трудно е да загубиш мама, болезнено е за всеки. Но, самото ти възприятие на случващото се като свръхнегативно, лишено от смисъл, като нещастна несправедливост, е тригерирало присъствието на въпросните страхове и битката с тях. Вероятно си била предразположена характерово и преди това, но преживяванията с мама са били силен стимул, безспорно. Пиша ти това, не без капчица съжаление. Защото да съжаляваш, е да проектираш страха си, че и на теб може да ти се случи, а при мен такъв страх липсва. Обаче с чиста сърдечност ти пращам обичта и подкрепата си! Може би съм малко по-твърд и директен в горните си писаници. АКо е така, спокойно ми направи забележка, ще се съобразя! С уважение и съпричастност, Орлин

Обяснил съм го добре. Ти се запитай - "какво кара ума ми да се отклонява и да не вижда, дори при пряко посочване"? Интересно ми е да наблюдавам как вниманието ти просто отскача, когато се засегне описваният базисен конфликт в теб... И моля, пиши ми на "ти". Отново обяснявам - преживяванията ни през ранните ни години, се запечатват в несъзнаваното ни като психодинамични отношения между интернализираните образи на възпитателите ни, т.н. интроекти. Тоест, мама, татко и възпитателите ни въобще, стават част от собствената ни психика. Помисли в тази посока, за да не ти давам наготово смлени отговори!

"баща ми правеше скандали на майка ми без никаква основателна причина.Той беше сприхав човек,понякога и доста агресивен.Аз много се страхувах от него .Единствено спокоен се чувствах в събота и неделя,когато ме караха на село при приятелите ми и баба ми и дядо ми.Най-кошмарните ми години бяха 5 6 и 7ми клас.Тези 3 години всеки божи ден,аз не исках да се прибирам от училище,защото когато настъпеше този момент,в който трябва да си тръгвам към вкъщи,корема ми се свиваше на топка от страх че вкъщи пак ми предстои поредния кошмар.Лично мен баща ми не ме е бил,обаче е посягал на майка ми,а тя е много добра жена и аз много тъгувах от това че тя страда.Много пъти ни е гонил от вкъщи,разплаквал е майка ми и тя си е тръгвала посред нощите,докарвал я е до нервни кризи,аз наистина се притеснявах за здравето и и ми беше много мъчно за нея.Много пъти не съм заспивал с часове от страх,защото пиян съм го чувал как крещи в другата стая и си говори сам и от време на време влизаше в моята стая да ми крещи,а аз съм се правил че спа. На кратко цялото ми детство до към 8ми 9ти клас е минало със много сериозен страх.Вместо семейния уют,който очаква всяко дете,след като се прибере у дома,аз се сблъсквах с жестокия страх .Но това беше отдавна.Незнам дали по някакъв начин ме е травмирало всичко това,все пак беше много отдавна." Най-дълбокото програмиране, през което филтрираме целия си последващ живот, се случва през ранните ни години. Това е обстойно проучено както в психоанализата, така и в когнитивната наука и психотерапия. За психиката ти няма отдавна или скоро и въобще време, тъй като преживяното тогава, присъства в теб сега, в дългосрочната ти памет (несъзнаваното) като устойчиви и дълбоко гравирани когнитивни схеми. Въпросът е, че са несъзнавани, а когато са болезнени, от позицията на съзнанието човек автоматично прави всичко, за да не ги види, което обаче прави действието им още по-силно и несмущавано. Ето, виж себе си като малък - скандалите на баща ти, обидите, насочени към майка ти, побоищата и твоята реакция на страх, тъга, безпомощност. Цялата тази с години повтаряна ситуация е в теб и сега. Ето натрапливата ти мисъл, която толкова те плаши и те прави тъжен, уплашен, безпомощен. Не си споделил точно каква е, но предполагам... Ето баща ти агресор, ето я и мисълта ти. В същото време ти и собствената ти дълбока връзка с мама и желанието ти да я защитиш, но безсилният страх и тъга, като следствие от това, че си малък и слаб. Ето го и страхът ти от мисълта "агресор" и тъжната ти безпомощност при идването и, както и безсилното ти роптаене. Обсесивната ти симптоматика, по такъв начин, представлява израз на дълбоко интернализирания в теб конфликт, който продължаваш да пре и пре и пре- живяваш. Ако сега не поработиш върху решаването на този конфликт, за в бъдеще силното ти желание за влюбване, идващо от нуждата ти от обич и силното емоционално преливане с мама, може да ти изиграе лоша шега в семейството ти, да те тласка към периодични силни влюбвания извън него... Както и след време, без да се усетиш, отново в семейството си, би могъл да станеш доста агресивен, точно като баща си... Добрата новина тук е, че самата работа по натрапливостите ти, представлява преработка на посочения конфликт! Просто природата е толкова мъдра, че в самия "проблем", се крие и решението. Просто да си кажеш, че това е моята окр мисъл и да я пропускаш, е чудесно. Но, както виждаш, засега не работи напълно. Защото има нужда от малко по-директна работа със самата мисъл, с приемането и, както и с обезстрашаването на преживяванията и емоциите зад нея - чрез когнитивна хипнотерапия, нлп, поведенческа работа...

Поздрави сърдечни от мен! Бих ти казал, че психотерапията може много да ускори процеса - лична и групова. Но сега не те чувствам изцяло отворена за това. Когато си готова, поискай помощ от терапевта, когото почувстваш, че резонира с теб - ще ти бъде дадена! Успехи!

Явно наистина си доста интравертиран и прекалената и силна активност ти идва в повечко. Но, можеш да балансираш. Примерно, спортът може да е йога, пилатес, йогалатес, каланетика, тай чи, а медитацията да правиш по-умерено и за малко, като целта ти е чрез нея не да бягаш навътре в свят на спокойствие, а почувствал го, да го въплъщаваш в живота си, навън, плавно и меко. Въобще, при теб плавността, умереността, балансът, бързането бавно и мекотата, са актуални теми. С това си послание ти казвам не да не правиш медитация и спорт, а да са подходящите за теб и с точната настройка, даваща ти баланс между естествената ти итравертност и посоката навън, към живота. Психотерапията от няколко сесии би ти помогнала да осъзнаеш преувеличеността на хипохондрията, в която си влязъл, катастрофизиращото филтриране, което правиш, през работата ти с вътрешния диалог и визуализация. След тези няколко сесии, бих ти препоръчал групова психотерапия, която в защитена среда, представлява пряко и точно отражение на присъствието ти в обществото и го моделира подходящо. И аз ти благодаря искрено за сърдечността и добротата, които струят от теб!

Опитване, както се опитва парче торта може би... Медитацията се прави с години и години, практически доживот. Нивата на овладяване на ума са много, а подходът методи в тази посока да се ползват подобно на хапче, няма връзка с реалното вникване в стойността им. Казваш, че си идвал при мен два пъти - не знам кой си, не знам какви са проблемите ти, нищо не казваш по-конкретно. В постинга ти виждам типичните хипохондрични механизми, които успешно поддържат човека в състояние на повишена тревожност. А зад това се крият характерови черти, често от ригидния спектър. Виждам как след един маловажен устен проблем, си "се филмирал", вкарал си се в защитен свръхконтрол и нащрек, в битка с "чудовището" на илюзорната болест. Такова обаче едва ли има, освен в защитния механизъм изместване, с който обявяваш несъществуващ проблем в тялото си. Приятелю, понякога за да се научиш да свириш на пиано, се изисква време. За да обяздиш ума си, как мислиш, дали не се иска нещо повече от повърхностно прилагане на методи, но с погрешна ментална настройка? Тези дни в сесия с един от хората, които приемам, говорихме в тази посока. Човекът беше ходил при други терапевти, чиито методи бяха принципно добри - но не се е получила промяна. Когато започнахме работа, след кратко подобрение, всичко се върна отново. Когато поговорихме, установихме, че дори медитацията, дихателните практики, работата с вътрешния диалог, спортът, краткосрочните методи, поведенческите експерименти и т.н. и т.н., каквото и да е правил ,дори и трансперсонални методики да сме ползвали, всичко е било с настройката на ума "правя това, за да се махне гадната тревожност и телесните симптоми". Споделям това, защото ми се струва, че тук проблемът, освен липсата на системна психотерапия, е подобен. Всъщност, това, което истински помага, е фокусът в процеса, готовността и симптомите и тревожността да бъдат преживявани ако ще до безкрай, дори и много по-силно, но със смирено учене на характеровите уроци, вложени в тях. В такъв подход, преживяващият тревожна симптоматика не само, че не се явява безпомощна жертва, а е ученик на житейската мъдрост, която неслучайно случва тревожното му преживяване, с определена цел - развитие, помъдряване. Парадоксът е, че такава готовност освобождава характерово пространство за промяна и промяната се случва. Защото в подобен случай уроците обикновено се състоят в приемане на загубата на контрола, доверяване на неслучайната мъдрост на ставащото, доверяване на собственото тяло и дълбока мъдрост, на духа си, който всъщност се разкрива, когато неврозата се преживява адекватно, като благ и щадящ, добър урок. Тогава фокусът се премества от рационалната и плитка бизнес нагласа на ума, която вижда ставащото като проблем, в процесно ориентираната, медитативно-сърдечна нагласа, в която ставащото е виждано като приятел и учител. При нея няма гонене на цел, а готовност преживяваното да продължи ако ще до безкрай, защото човекът вече вярва в смисъла и извлича уроците си по смирено доверие в Живота, Себе си и тялото си. Както казах, парадоксът е, че именно при такава нагласа, тревожността се стапя и телесната симптоматика изчезва. Докато при другата, рационално бизнес нагласа, се очаква, че дадена практика, анализ, методи, се правят, за да се постигне цел - премахване на гадната тревожност и нейните телесни симптоми. Тази бизнес нагласа често е силна. Дори човекът съзнателно да заявява и иска да се довери на състоянието си, несъзнавано продължава да прави каквото прави, за да се освободи от него. А така продължава да изтласква и преподдържа тревожността и симптомите и. Всъщност те с само сигнали, пътеводни знаци, сочещи към его смирение. Само когато то наистина присъства, изтласкващата битка се прекратява в дълбочина, страхът се стапя в потеклата фина, сърдечна прегръдка, а тревожността свършва преподавателската си работа като учителка по доверие - в Себе си като част от Живота! Та, накратко, споменах защитните механизми хипохондрично изместване, изтласкване, неподходящата по-явно или по-фино поддържана рационално-бизнес настройка, част от битката срещу ставащото... Още нещо - не е до методите. Те може да са много и е добре един терапевт да разполага с много техники. Но, пробването на това или онова, без дълбочина на приложение, а когато не се получи, желание за смяна с нов метод, в случая се явява част от проблема, не от решението. Защото, методите са само "паяци проходилки" за осъзнаване на житейските уроци, вложени в преживяваното. Те е нужно да се изпълняват, но само като помощници в осъзнаването на въпросните уроци. По-горе споменах какви са те. Иначе вместо да гледаме към слънцето, се взираме в пръста, който го сочи...

Дали са проблеми с надбъбречните жлези или е повишено отделяне на стресови хормони, поради маладаптивно пречупване на света? Тоест, дали причината не седи в ума, а не в тялото, както рационализираш?

Тодор е прав, че за да намериш Себе си, е нужен активен живот, проби, грешки, болка, трудности, сблъсъци с несъвършенствата на живота и продължаване, падане и ставане, получаване на предателства, прощаване и учене, изоставяне и изграждане на самостойност, сблъскване с мнението на другите и отстояване на своето, много предизвикване на собствените лимити и надхвърлянето им, ОПИТ! Права си, че сега се самоотхвърляш, като си разрешаваш лукса все още да зависиш финансово, а оттам и емоционално, от родителите си. Стоиш настрани от света и живота, потискаш целия си потенциал, само и само, за да не накърниш фалшивия си навик за илюзорна сигурност. Но това е псевдо сигурност и ти вече го съзнаваш, нали?! Самоотхърляш собствения си активен живот и себеизява, защото те е страх да не те отхвърлят другите, както си се чувствала отхвърлена, докато си расла в семейството си. Но сега вече знаеш, че това са само комплекси и че да те е страх от това, не е равнозначно на случването му. Не че няма да бъдеш отхвърляна, когато все повече и повече започнеш да живееш живота си действено и вземеш нещата в ръцете си. Но когато се сблъскаш с нормалните житейски провали, ще осъзнаеш, че те са много по-малки и незначителни от страховете ти, които като през лупа преувеличават. А ще видиш, че когато живееш действено, се появяват и постижения, наред с трудностите и провалите. Позволявайки си неуспехите, си позволяваш и успехите. Такъв е животът - ден и нощ... Неуспехите те учат на претръпване на страховете ти, че не ставаш, когато ги приемаш спокойно. Успехите пък ти дават реална представа, че можеш. Нужно е да преживяваш и едните и другите, за да се разградят страховете ти. А за това е нужно живеене - още и още и активно живеене! Защото главният психотерапевт е животът! Ние, помощниците на души, само асистираме този най-велик терапевт. Затова ти казвам, че няма как да се промениш само с четене, нито дори само с психотерапия. И четенето и психотерапията могат да бъдат много полезни, но само като добавка на все по-силната ти мотивация да преживяваш партньорски взаимоотношения, да работиш и имаш финансова свобода, да продължиш да учиш и растеш във всяко едно отношение. Въпросът за намиране на Себе си и за избиране на това коя си, е много интересен и благодаря за отварянето му. Много лесно би било всички да знаехме още от раждането си какво искаме, каква е мисията и призванието ни на този свят. Някои наистина още от деца знаят - влече ги една или друга област, чувстват се сигурни и уверени в това кои са, какво искат, как да го постигнат. Но са малцина. Не всеки е Моцарт, за да композира и свири симфонията на живота си от 4 годишен. Тези, които не знаем, ни се налага да минем по по-дълъг път - нарича се живот. Започваме да се питаме кои сме, какво търсим, как да живеем. Някои започват дори да медитират, за да се свържат със същността си, която определя кои сме и каква е мисията ни в този живот. Чудесно! Но, това себеопознаване, ресвързване и сливане със Себе си отнема време. Ако през това време си седим настрани от живота и си медитираме, живеем ли въобще? Някои настина го правят - оттеглят се в някоя пещера, нямат ни семейство, нито се включват социално в човешката битийност... За мен това е бягство! А ти, Калисто, имаш склонност да бягаш и го знаеш! Можем обаче да се опознаваме, да се молим и медитираме и в активния си живот. Тогава, докато този процес на себе-осъзнаване тече и все повече се разтваряме за слънцето на потенциала си като души, като вечни същности, живеем, правим избори. Пробваме дадена дейност, учим, преквалифицираме се, имаме приятели, интимност, преживяваме провали, грешки, болка, но и успехи и радости - живеем. Истината е, че този процес на полуслепи избори, грешки и успехи е част от пътя на себепознанието ни. Защото сме тук, на тази земя и неслучайно сме позабравили кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. А процесът на припомняне е свързан пряко с живеенето ни като малки, обособени човешки същества, в социума такъв, какъвто е, сега! Пробите и грешките, провалите и постиженията, свързани с процеса на вътрешното ни себеоткриване в медитацията ни, са част от един и същ процес, от Живота ни тук, на тази земя! Разбираш ли, Калисто, ако само четем и си стоим в къщи или медитираме в пещерата в Хималаите, бягаме от това, за което сме дошли - да трупаме опитност, която да захрани душите ни, през грубичкия телесен и социален живот. Ако обаче, от друга страна, единствено решаваме и избираме кои сме, какво да правим и как да живеем, без вътрешно да търсим сливане със Себе си като души, бихме правили избори единствено от позицията на его-то си, което рядко би ни довело до автентично щастие. Но, подходящият подход е, докато вътрешно се търсим, външно да правим смелите си избори, дори и грешни да са. Защото в хода на живота ни, когато вътрешно се търсим и все повече познаваме, тези избори стават все по-резониращи с тихия глас на душата ни, на Нас самите. Китайците даоисти и будистите са напипали този подход чудесно - Ву вей, бездействие в действието, медитация и самадхи, в активния живот, нирвана в центъра на самсара. Това, което виждам в теб (възможно е да греша - не се колебай да ме поправиш): благодарение на реакцията на възпитанието ти, в теб са се сформирали някои вярвания, свързани със зависимост от "важния" друг, себепотискане, ниска самооценка и т.н. и т.н., които комбинирани с известна интравертираност, те държат пленница. Добрите книги могат да помогнат, да. Психотерапията също. Но на фона на събудената собствена мотивация за активен и смел живот! Живей!

Да, аз също не съм никак сигурен, че тежките метали са причина - всички съвременни хора си ги хапваме едва ли не със солницата... За кортизола - покачва го не друго, а психиката. А пролактинът е предвестник на депресиране, когато тревожността не е решавана. Може да му влияе и некачествения или липсващ полов живот с жена и прекаляването със самозадоволяването.

Обърнете се към Валентина Христова. Тя е клиничен психолог и психотерапевт, но работи в психиатрия и може освен да ви помогне чрез консултации, да ви насочи и към добър психиатър, който да ви изпише адекватен медикамент! Намерете я в нета и я поздравете от мен. Преценявам, че можете да и се доверите, добра колежка е. Успехи!

Нека е прекрасен, Аника!

След последното ми писане в темата за НЛП, са минали пет години. Сега вече имам почти пет годишен опит в практикуването както на нлп, така и на хипноза, дали Ериксонова/ разговорна или класическа... И въобще, работата с променено състояние на съзнанието и транс винаги са ме привличали и продължават да ме привличат много интензивно. Относно НЛП, бих казал, че освен работата с транс и хипнотичната лингвистика (Милтън модел), основните принципи на промяна са си чисто поведенчески. Бихевиористичните, добре познатите ни и изцяло научно обосновани принципи на ученето чрез 1) просто обуславяне и разобуславяне (кондициониране и декондициониране), 2) обуславящо, автоматично учене чрез наблюдение и 3) съзнателно моделиране (Rachman (1976, 1977, Neo conditioning model) , стоят в основата а нлп-истките техники на замах, визуално сливане, нлп пренос,последователността от определени стъпки, сетивната визуална, слухова, тактилна, обонятелна и вкусова представност (визуализация). Това, което в НЛП се нарича програми, в когнитивната наука, която представлява върхът в научното изучаване на човешката психика, се нарича когнитивни схеми ((Beck, 1976; Beck, Rush, Shaw & Emery, 1979; Beck & Clark, 1988 - long term schematic memory structures).

Сега е модерно да се учи психология и психотерапия. Както преди време беше модерно да се учи инженерство или друга техническа специалност... Мода. Ако обаче несъзнаваната мотивация за учене на психотерапия идва предимно от такива социални сугестии, тя би била твърде крехка и лесно разпадаща се. Самото учене на психология плюс школи в психотерапията отнема едно десетина години, много разходи, упоритост, търпение, способност за бързо учене, много добра памет и силен ум. Но това е само началото. Самата практика на психотерапия, след първите две-три години на АХ-ване, изисква преди всичко огромна състрадателност, сърдечност, човечност, милосърдна съпричастност и ... смирение пред често нелеките казуси и огромната болка, с която се работи всеки ден. Та, извън социалните модни течения за професионална реализация, особено в тази професия, ако отвътре липсва призванието, всичко бързо се разпада на пух и прах. Макар че, има и различна мотивация. Някои отделят цялото време за учене, но се насочват към професията на университетския преподавател и/или на предприемача в психотерапевтичната област. В която и терапевтична школа да преподават и супервизират, в които и университети да преп(р)одават знанията на някой друг, но основната им работа далеч не е толкова и основно с пациенти. А титлите определено нямат много общо с лечението на души. В този случай, макар и да се водят терапевти, такива хора са предимно университетски кадри, организатори и водещи обучения в дадена терапевтична модалност на психолози и др., но реалният им капацитет за терапевтична помощ, въпреки дипломите, често е несъответен. Тук мотивацията е сигурността, финансовата обезпеченост и т.н. Аз продължавам да твърдя, че има голяма разлика между това да преподаваш психотерапия, но да я работиш от дъжд на вятър с много ограничен брой пациенти и психотерапията като основна дейност. Тъй като, за да бъде постигната висока ефективност, психотерапията изисква пълно отдаване. Защото преди да бъде професия, е призвание! С тези редове в никакъв случай не говоря за стойността на хората, избрали университетска кариера, нито пък за тези с предприемаческа мотивация в психотерапията. Само казвам, че за да бъдеш резултатен, е нужно да се занимаваш с психотерапията като основна дейност, в пряк допир с пациента, като в течение на години и години, ежедневно трупаш опит и се учиш - не само от постоянните си обучения и самоподготовка, а от самата работа и от ... взаимодействието с пациентите си! Няма как такава изключително изискваща качества, опит и преживелищни познания дейност, да бъде практикувана между другото, не и с устойчиво високи и качествени резултати при поне 70-80% от случаите! Ако човек започне работа с пациенти и мотивацията му е предимно финансова, скоро вижда, че парите нито са твърде много, нито пък е твърде успешен. Защото истинската, издържаща проверките на времето и всички трудности мотивация тук е обичта към човека, към целокупния живот в човека! Нямаш ли тази мотивация, можеш да се превърнеш в бизнесмен в тази област, в преподавател, в организатор, супервизор и т.н., но дипломите ти ще бъдат единствено хартия! За мотивацията за практикуване на професия психотерапевт (кликни на линка).

Да, с времето се получава едно претръпване - страхът от неспането се притъпява, свиква се. А това прави самото безсъние по-малко упорито и слабо. Въпросът е, че понякога се дължи не на характерови конфликти, нито на ментално предъвкване, не и на свръхконтрол или завишена тревожност, а на бързи... темпераментови обороти. Едно холерично усещане за свръхбърза реакция, сякаш автомобилът е спрял, но оборотите продължават да са високи. При това няма каквото и да е преживяване на тревожност, напрегнатост на емоционално и телесно ниво. По-фино е. Човек си ляга щастлив, благоразположен, с благодарност и вдъхновение, с молитва в ума и отворено за любовта сърце - но не заспива. Или пък се буди след два-три часа и това е. При това не се наблюдава корелация между умората и съня, между спорта и съня, между спокойствието и съня... Аз имах най-ужасното си безсъние именно когато спортувах всекидневно и много натоварващо... Когато се обсъжда дадена проблематика, всеки я вижда както през знанията и убежденията си, така и през личните си преживяания. Но, едно и също преживяване може да има много нива, както и различни причини.

Преносът на отношението към значими обекти е част от процеса - въпросът е да се осъзнава, управлява, надраства чрез осъзнаване на собствения творчески потенциал. От този именно потенциал произтича емпатичното, любящо и изпълнено с жива сърдечност съчувствие на терапевта. По опита ми, това присъствие на сърдечност е основа за каквато и да е промяна, през каквито и методи и терапевтични модалности да се работи.

"понякога дори искам да побягна когато ми се случва, стягам се толкова много, че и мускулите ме болят после. Страх ме е да се отпусна и да видя какво ще се случи, все си мисля , че ще падна, винаги вървя близо до стени, рафтове и т.н... не мога да намеря сили да се справя сама и това е което ме плаши... гледах да държа всичко около мен под контрол... с което може да я контролирам... Истината е, че непрестанно мисля затова и то постоянно ми се случва. Никога не съм искала да бъда жертва и не смятам, че съм." Но се поставяш в положение на жертва с бягството от себе си... Сама описваш част от причините за преживяваното: свръхконтрол, битка и бягство, изразени в мускулно напрежение, което променя дишането, изтласква телесното налягане нагоре и причинява деперсонализацията, страх от провал и неприемането му (зад страха от падане стои страхът от провал), напрегнато мислено предъвкване, пораждащо страх, телесна симптоматика и още повече ментално предъвкване... Питаш как да се справиш с деперсонализацията. Като премахнеш мускулните брони/ стягания. които покачват телесното налягане в мозъка, което причинява лека намеса във възприятието за положението на тялото в соматосензорната кора. Тези брони/ стягания обаче се премахват като въпросното свръхнапрегнато и контролиращо мислене, което един вид се бори или се стреми да избяга от страха, но всъщност го причинява, се промени. Промяна в посока 1) рационална преоценка на ставащото, връзка с реалността, 2) изграждане на адекватно отношение към езика на симптомите и страха зад тях, изпълнено с благодарно смирение, доверие. Преформулиране на цялостната настройка към ставащото като към благодатно учене, характерово съзряване и хармонична личностова промяна. Това се постига с методите на психотерапията: когнитивно реструктуриране (работа с вътрешния диалог), падаща стрела - анализ и промяна на базисни вярвания/ комплекси, хипнотерапия и нлп, поведенчески методи като психотелесни опити, фокусирани в приемане и доверие, систематична десензитизация чрез излагане на страховите стимули, с променен ментално - емоционален отговор и т.н. и т.н. и т.н. Само загатвам, защото сме писали доста по въпроса в темите на този форум, а аз имам и десетина статии на тази тема: http://orlinbaev.blogspot.com/p/blog-page.html . Както и аудио записи за самостоятелна работа, в които са вложени много терапевтични техники: хипнотични алгоритми на самоувереността . Опитай сама! Но, ако до няколко месеца не се получава, малко помощ би била на място. Във всеки случай, това което преживяваш, е напълно преодолимо, при това в разумни срокове!

Виж на л.с.