Орлин Баев

Пиша на л.с. за терапевтка, преживяла лично анорексията.

Разкажи за тези скандали, с които си израснала. И за семейството, от което идваш като цяло.

Само този, при когото си ходила, познавам по-добре. В сайтовете има купища, избери си. За какво състояние, какво преживяваш?

Насочи я към материали за анорексията, поговори с родителите ѝ и я насочи към психотерапет. В София мога да насоча към такъв. Нужно е родителите и да знаят, под 18 е.

Какво да правиш? Добър психиатър и още по-добър психотерапевт! Психиатърът е нужно да предпише точните медикаменти в точните за теб дози. А психотерапевтът - работа по стабилна връзка с реалността, извличане смисъла от ставащото. Та, добър психиатър и още по-добър психотерапевт. Добра комбинация в твоя случай, е качественият и плътно ангажиран със случая ти психиатър, да е и също толкова вещ психотерапевт. Това е!

На какво разстояние живеете от семейството му и колко често се виждате?

Аз му казах на л.с. момчето да отвори тема. Нека го чуе и тук и прочетат и други, ще е полезно за всички!

Фаличната фаза още е известна като етап на съперничеството, в което детето се учи да бъде или не лидер всред останалите деца, да управлява и води, надмогва и се налага, но вече не толкова и само силово, а чаровно, манипулативно, с печелене на другия. Не е толкова буквално фалична фаза - полова система. Изтласкването е основен механизъм... Интелектуализацията като главен защитен механизъм присъства при т.н. орален характер. Етиологията: или в най-ранните месеци, до една годинка, инфантът се е чувствал необгрижван и необичан, или в по-късна възраст е бил твърде свръхпротектиран. И в двата случая автономността на егото, главен елемент от която е наситеността с безусловна любов и вярването "Обичам се, простозащото ме има!", отсъства. При свръхпротекцията и свръхобрижването, защото се случват поради задушаващото и всъщност втнемащо любовта и вярата в живота, себе си и другия проективно натрапване на майчините страхове, с които детето се идентифицира. Страхове от изоставена необичаност, идентични на тези от другия вариант със студената необгрижваща мама, залагаща същото в първата година след раждането. При ужаса от самота, инфантът/ детето се захваща за интелекта, като винаги присъстващ, като ментален биберон, за който винаги може да се хване и няма как да го изостави. "Защитните" механизми са автоматизирана психична динамика - колкото повече се случват несъзнавано, толкова това, от което уж защитават, се поддържа. Осъзнаването им дава шанс за дезавтоматизирането и съзнателното преработване на травматичните съдържания. Хипохондрията - забелязал съм, че какъвто и характер и динамика да я поддържат, при проследяването на основата ѝ, винаги се стига до този шизоидно-орален ужас от самотно изоставяне, безсилие, нараняване, злоупотреба и смърт. Самото ѝ поддържане е свързано с вторичната печалба: "Загубя ли хипохондричния си страх, аз (или близките), ще умра(т)!" Осъзнаването и реструктурирането на това вярване е важно за целия развой от терапията. Оказва се, че самата хипохондрия е защитен механизъм (хипохондриаза), който макар и болезнен, е несъзнавано приеман за ценен и животоспасяващ, а затова и всъщност искан несъзнавано, каквото и съзнателно да твърди човекът. Отделно, при тази първична работа с хипохондрията, се установява, че този шизоидно-орален ужас, е регрес и фиксация в по-ранен онтогенетичен етап, а основната характерова структура и конфликти, могат да са различни - трябва, но не мога, а и не е редно, искам, но не трябва (ригдност), трябва да се нагодя към значимия друг, пренебрегвайки себе си (садо-мазо), на всяка цена трябва да властвам и съм по-силен, но много ме е страх, че съм много слаб (психопатност)... Както и орален, шизоиден или шизоидно-орални характери, при които регрес липсва, понеже хипоходриазата единствено измества психичния процес във фантомната фиксация в болести, символично изразяващ типичните тук характерови травми.

За мен отдавна не е тъжна. Обичам майка си такава, каквато е - искрено, без да искам да я променям или да имам очаквания към нея. Ще се отприщи. Камино, Италия, изнасянето в друго жилище - външни случвания, но отразяващи вътрешния ти импулс към развитие. Правиш го, защото се чувстваш длъжна пред големия друг, ти малката. Не си нито длъжна, нито малка. Проследявайки автоматизирания си мисловен процес и дезавтоматизирайки го, ще промениш и себеусещането, и поведението си. Познавам мнозина, минали го по няколко пъти. Добро рекламно клише е. Има си автобуси там, хостели, всичко - голям бизнес си е, продаван през романтични илюзии. Но е добро клише и ще ти е от полза. Пътуванията са един външен начин за пътешествието навътре, което вече протича в теб. Gotta do it your way, just so! Cordial hugs!

Всъщност човекът е бил искрен и просто е искал да си поговорите откровено.. А вярванията, които споделяш, твои са си (отхвърлена, изоставена, разочарована...)...

Осъзнала си проекциите си - или поне част от тях и донякъде. Защото "Комплкес за малоценност" ми прилича на "Досещам се, че има гниещи ранички, но непознавайки г детайлно, ги слагам под общ знаменател." Осъзнала си, че външният свят не те определя, а отразява вътрешния ти, когато си съзнателна и смела. Или все повече си на път да го съзнаваш и започнеш да имплементираш в житие-битието си! Зад творческата красавица, се е ококорило едно зависимо, ревящо от страх от изоставена самота бебе, което за да не бъде низвергнато в необичането, за него равно на смърт, се нагажда мазохистично към важния друг. Така обаче си остава в собствената си бебешка кошарка-каторга, зависещо емоционално симбиотично от значимия, голям друг и ако не губейки се, то силно отнемайки от Себе си. Самото интелектуализирано философстване представлява предъвкващ уж защитен механизъм, който подсигурява илюзорно, несиурно усещане за псевдо сигурност. Несигурна сигурност - ходене по крехкия лед на интелекта, над страшното езеро на характеровите невротични интроекти (автоматизирани програми, интернализирани несъзнавани вярвания за света, себе си и другите). Пристяганията в различните телесни зони, тези т.н. мускулни брони, изразяват през соматичния език психични, характерови факти. Това, че не те подкрепят, си е тяхна работа. Твоя е да пораснеш, осмелявайки се да заявяваш собствените си цели, посоки, мнения, социално присъствие, дори да противоречат перпендикулярно на тези на близките ти, така челно посрещайки ужаса си от неодобряващо изоставяне, несигурната си амбивалентна привързаност, водещи до най-дълбоките ти емоционални кошмари, които ти предстои психотерапевтично да из-сънуваш осъзнато и смело преработвайки ги, да осъзнаеш, че можеш. Можеш! Можеш да преобразуваш вътрешните си психични програми-"кукички", за които външното отношение на близките ти продължава да се захваща. Преработвайки вътрешните си интроекти в лична и групова психотерапия, се оказва, че външното поведение винаги е служело не да мъчи, а да стимулир аи насочва към тази вътрешна работа. Когато тя е свършена на определен етап, първо, започваш дълбоко да се уважаваш, приемаш, да преживяваш смислена творческа самооценка, през която все по-малко ти е важно мнението на другите, уважавайки своята автентичност! Второ, тези значими други, чувствайки здравите ти граници, самоувереност и себезачитане, странно как, променят отношението си към теб в уважително. Това обаче вече ти е маловажно. Сега се държиш катомалко бебе, съответно системата ви преподдържа отношение към теб не като към 33 год. жена, а като към детенце, на което трябва да му с екаже и да се наставлява - нали е детенце... Знаеш, че не само, че имаш силата да прекъснеш тази порочна верига, но че животът упорито ще те води към тази промяна, докато самостойното ти себезаявяване не стане естествена част от живота ти! Това е част от изнасящото отговорност навън детско мислене. Неслучайно получаваме точните родители, род, гени и заложби, точно синхрониращи със собствените ни. Поемайки отговорност за живота и съдбата си, я творим активно. Осъзнатите заложености - не са нито добри, нито лоши - такива са, каквито са. Виждаме ги и невинно-безжалостно ги влагаме в пламъка на свободната си воля. Имаш чудесни въглища, прекрасно гориво за този огън! Не се шегувам, нито правя някакво розово пси преформулиране - твърдя това през собствения си огън! Няма и нужда, освен ако не ти се реве в духа на "Ах, момичета, много ми е зле, кажете какво пиете, как да се отърва от гадните симптоми, защо на мен?"... Ясно защо, ясно е и как да се променят нещата, а гайдове в тази пътека има, при това знаещи накъде и как! Тревожните атаки само подтикват към извървяването на пътя към духа ти. Сами по себе си са нищо... Или по-скоро, красив тласък към силата ти. Преди време майка ми изгори няколко чувала книги, които смяташе, че са пълна глупост и ме отклоняват от правия път на средно статистическия работник на поточната линия на сивотата... Ако не те одобряват, след извървяния път, ще ти е все тая. Ако те одобряват, след лекия автоматичен опит за надуване на супер-его балона, идващ от базисни остатъци от старите когнитивни схеми, бързо ще го пукаш смирено и ...отново ще ти е все тая. Познавайки механизмите на психо и социо отразяване и житейските процеси в някаква степен, казвам че вероятноста за приемане на теб, автентичната и самоуверената, е огромна. Защото даваш съвсем различни несъзнавани послания - на зряла, смела, с емоционална възраст съответстваща на физиологичната. Приемат, не приемат, никакво значение - ти приемаш Живота, за който си слязла и цялото Битие стои зад тази ти зряла позиция, от която ти самата се превръщаш в мама и татко на страховете си, успокоени до брилянтна смелост така, както въгленът став ана диамант, ползвайки нужното му налягане! По-горе загатнах как! Имам писани няколко хиляди сраници как и какво в блога си. Те рядко обаче заменят живия психотерапевтичен процес - по-скоро подготвят, насочват към него! Вярвам в теб!

Не водят до нищо - вече знаеш. От страх са. Когато тръгнат, позволи си да останеш зад тях, в пораждащите ги конитивни схеми, в страховете си - общувай с тях визуално, молитвено, с обич, сама бидейки родител безусловно обичащ се, както и твърдо и решително поставящ граници. Ползвай аудио сесии нлп - имам доста. Споделила си, хубаво. Казал ти е - не иска нищо засега - малък е, не му се ангажира в този момент. Виж ясно ситуацията, извън собствените ти проектирани очаквания, такава каквато е. Вероятно ще прекрачите границата. Каквото и да се случва - нещо по-сериозно или просто прекарване заедно, ползвай ставащото, за да виждаш собствените си вярвания и ги преобразуваш. В началото и жените и мъжете, се стараят. После, стават себе си... Той самият има д си израства като човек, да става по-стабилен. Такъв е, какъвто е. А ти - ползвай ставащото, за да канализираш импулсите на вярванията си (за които говорим в началото на темата ти), в самостойна самоувереност. Коато си добра компания на себе си, нещата се променят коренно и с партньорските отношения. Появяват се зрели партньори, готови за стабилни отношения, или този до нас, чувствайки ни подсъзнателно, започва или да синхронира със собствената ни зрелост, или отпада! Ти е нужно да бъдеш! Ти като част от Бога!

За да не правя реклама, препоръчвам ти следното. Разгледай сайтовете с психотерапевти. Вече са хиляди. Почувствай такъв, който ти резонира. Нека има и вечерна ежеседмична група и нека прави периодични уикендни работилници. Поработи с него, разкрий асертивността си!

Явно обичаш народът да се върти около хистеричния ти "сфинктер", засмукващ внимание към теб "горкана"... Не те познавам лично, но се надявам да си преобладаващо обсесивна и по-малко хистерична (по-лесно се работи). За това ще говорите с терапевта ти. Аз също ти благодаря за липсата на влагане на интелект и скачането към нагодени заключения. Все пак днес е ден за прошка. Прощавам, прости. Надявам се, все пак се опитваш да задействаш когнитивния си капацитет, за да проследиш написаното отвъд хистеричната си натрапливост. Шанс за развитие на психоза има при всеки от 8-тте милиарда земни жители. Това, че има такъв шанс обаче, няма нищо общо с натрапливото страхуване от това, а с генетични фактори, изразяващи лична съдба. Самосъжаляваш се... Такова самосъжаление, е горд израз на липса на доверие в живота, себе си, съдбата, Бога... В психотерапията няма да се успокоявате, задоволяващо поддържайки его гордостта, а ще се учите на разбиране, интензивно образно скачане право в ядрото на страхуваното с треперене на макс, смирено доверявайки се отвъд невротичния контрол, ще визуализирате, медитирате. Постепенно идва успокояване, но не "транквилантно" замазващо, а обучително - преобразуващо те до смел, обичащ, по-широк като душа човек! Пожелавам ти не гордо самосъжалителен рев, а смирено учене! Защото психотерапията е не толкова лечение, колкото преобразуващ, акордиращ с пулса на Бога, учебен процес!

...И да не споделиш явно, ще се чувстват опасенията ти емоционано. Той е на 22, живее му се. Какво иска момче на 22? Отговори си сама... Не е невъзможно и да поиска семеен живот. По-скоро е нормално да поиска - просто светът в който живеем, се отдалечава прогресивно от нормалното, а той е в този свят, какъвто е. А той дава послания за секс, много партньори, разгул, "поживяване" до 30+, че и повече... Зависи от момчето, от качествата му, от вътрешната устойчивост, принципност, стабилност или не, които си носи или не и доколкото... Аз на твоя място бих споделил - ако не иска, нещата поне са ясни - прекарвате си добре и толкова. А ако искаш повече, търсиш други опции. Ако желае семейство - правите го. Има и трети вариант. Когато на нас мъжете ни харесва прекарването с дадена жена, можем да ѝ обещаем какво ли не и с години да я държим "на кукичка", като често обещанията ни са искрени дори за пред нас самите - тоест, можем да сме доста добри в такова заблуждаване... Искаш семейство. Ако и той иска, направете го. Не иска ли, чакането въобще не е сигурно дали ще доведе до такова, но с голяма доза сигурност ще те подхлъзне в старите ти ментални установки и наранявания, накарали те да пишеш тук! Само намеквам, че ако някога следването на някоя цел изисква търпение, в други чакането е проява на автоагресия, а знаещата какво иска жена взема решенията си асертивно! Сама виждаш, че когато през теб преминава потокът на любовта, преодоляването на старите когнитивни схеми, е лесно, а животът разцъфтява. Когато вчера те прочетох, почувствах този поток през теб, изливащ се между редовете ти и това ме зарадва. Знам обаче и колко неустойчива и илюзорна е тази партньорска, допаминова възпламененост и като козирог, твърде не я надценявам. Устойчивата любов идва от взаимоотношенията ти с Бога - когато през теб тече Бог, когато си проводница, само тогава любовта е устойчиво стабилна! А тя протича, когато старите когнитивни сценарии са упорито преработвани - систематично и настойчиво, интелигентно и постъпателно, докато страховите им и виновни бентове се пропукат и паднат, пометени от дебита на любовта. Та, това е най-важната работа, която имаш (ме) да вършиш(м).

Обусловила си приятеля си, свързала си го автоматизирано със старите си характерови схеми. Не че не ти е давал "прекрасни" стимули за това... Дали ще решиш да останеш с него или не, това си е твое решение. Имай предвид, че настоящото му държание, е крехко - неустойчиво е, а садистично-неглижиращото му и обвинително поведение само дреме... Във всеки случай обаче, е нужно да изчистиш от себе си "веселите" нещица, които сама виждаш и споменаваш. Има чудесни групи, периодични тренинги, които силно могат да ти помогнат. Повечето в София... Къде живееш?

Ако се превръщаше, нямаше да имаш критичността и страха, а щеше да вярваш безпрекословно на тези неща. Преживяваш натраплива идеация, която може да се хване за шизофрения, духове, канарчета, пица пеперони, ъгълчето на килима, числото х, мазола на баба иконите на светия синод и теменужките на квадрат. Относно реалната шизофрения, а не твоята идеация за нея, лична съдба си е. Ако се развива, случва се. Дали вярваме в носено собствено съдържание от предни въплъщения, или единствено в гените, но такава предразположеност е нужно да присъства. В хода на отключването може да присъстват приличащи на невротични преживявания. В твоя случай - нищо общо. Но, колкото и да ти го повтаряме в писма, ползата е малка - мислите ще те заливат. С психотерапевт ще се научиш да ги регистрираш и разграничаваш като натрапливи, да виждаш истинското им значение, накъде те води цялото преживяване, да ги преживяваш без нито вяра в реалността им, нито с бягане от тях, а смело да се гмуркаш в сърцевината им, за да видиш истинската им основа от добри послания. Ще осъзнаеш, че в даден момент все по-лесно успяваш да ги регистрираш и познавайки ги, сприятелила се с тях и виждайки ги в същината им, просто да ги оставиш - тогава преминават, привързаността към тях отпада. Пътека е! Вървейки я, целият ти характер се трансформира до качествените си потенциали. За добро е! Насочихме те към колеги - действай!

Горките страхове - яма... Промъква ли се поне на една трилионна от 0.0000000001 някакво познание, че вижданото като съдържане на яма, което трябва да бъде прогонено, е собственото несъзнавано, което е по-голямата част от целостта? То е като желанието да бъде отрязано тялото, плюс 90% от мозъка, за да останат няколкото процента лелеяно хубавичко, с което личността бягайки от реалния живот и посланията в преживяваното, най-нахално се самоидентифицира... Красота!

Чудо е защото е чудотворно - искаш или не, колкото повече не искаш, повече те тласка към осъзнаване на потенциала и тъмните страни, докато доброволно или доброзорно поискаш да осъзнаеш накъде и как те води към една по-обичаща, мъдра и цялостна индивидуалност. Няма отърваване, докато сме в мислене за отърваване...

Психолог съм, не телесен доктор. Самосъжалението е активна съставка в динамиката, да. То е да изнасяш рационализирано обвинително неразбирането на нежеланите собствени психични съдържания във вярванията за "лошата болест" или лошия друг, причиняващ ми еди си какво си. Действията - както писах, най-често хората с невротични преживявания живеят активно. Относно психотерапевтичните поведения - да, нужно е постоянно себепредизвикващо поведение, абсолютно безжалостно (както писах току що), но обичащо, разбиращо, прегръщащо експлицираните детски ирационални страхове. Защото са собствени, а не нещо външно. Това осъзнаване е ключово! Ето няколко мои реда по темата: Да се обичаш, е да си безжалостен към себе си (клик за статията) Съжаление и самосъжаление? Не, благодаря! Да съжаляваш някого, е да те е страх, че можеш да бъдеш на неговото място. Отвратително чувство, което няма нищо общо със съчувствието и състраданието. Да проектираш несъзнавано страха си, че можеш да бъдеш като съжалявания, докато съзнателно фарисейски се поставяш по-високо от него! Да се самосъжаляваш е да проектираш в света и другите невротичното си вярване, че си онеправдана жертва, чрез което инфантилно отказваш да поемеш зряла отговорност за живота си. Вярване, идващо от непознаване както на себе си, така и на синхроничната неслучайност и житейска мъдрост, предоставящи най-подходящите уроци във всеки един миг в училището на живота. Да си безжалостен към себе си, означава да живееш в любовта, мъдростта и свободата на Себе си! "Оплакването на "жертвата" съдържа всъщност доста враждебност и е маскирано желание за превъзходство." Алекс Заркова Прозорливо видяна и допълваща пъзела динамика! Съжалението към някого, както знаем, няма общо с любовта. То е страх да не бъдеш на мястото на човека, когото съжаляваш. Дотук динамиката на сянката. Сенчестият страх обаче се маскира като поведение на съжалителна грижа, докато всъщност прикрива фарисейската радост от преживяваното превъзходство: "Добре, че не съм на твоето място!". Отвратителна е емоционалната слуз на съжалението. Самосъжалението споделя същата динамика, с тази разлика, че обектът му е самият човек. Съжалявайки и приемайки се за жертва, обвиняваш света, хората, тялото си, съдбата, Бог и какво ли не, поставяйки себе си в нарцистичната позиция на садистично превъзходство над обвиняваното. Ако обвинява човек и той приеме манипулативно натрапваната вина, самосъжаляващият е постигнал целта си. Смърди психодинамиката на съжалението и самосъжалението. Липсва познание, липсва мъдрост в тях. Безжалостността, при такова разбиране, се оказва, че няма нищо общо с невротичното клише за жестокост, а при преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот!

! Опитва се, върши, постепенно ще се разшири - просто минава по пътя си - неговият! Ходи на психотерапия при добър колега, което е голяма стъпка! По-горе казваш добри неща, но тук нищо общо! Едни от най-честите проявления на агорафобията, е усещането за липсата на изход - на кафе, в кино седнал по средата между другите, театър, на опашка, в метрото, при отдалечаване и т.н. Това чувам по 300 пъти на ден от хора прекрасно социално включили се, с мениджърски позиции, семейства, възможности и т.н. Ако човек не е запознат, звучи странно, но няма общо с липсата на социална активност. Да, неврозата принципно е регресия и фиксация в инфантилен (бебешки) ирационален страх - но това не означава социална слабост или бездействен живот, не.

Потвърждавам - хомеопатия при хашимото, това е с картинки на вкусни гозби, да нахраниш гладния. Няма да стане. Добро плацебо е, но в случая ако се ползва, като нещо успоредно, не повече. Нагледал съм се на случаи на хора, пренебрегвали традиционната медицина и твърде разчитащи на алтернативната, вибрационната и т.н. Нищо лошо в последните - фен съм им. Но всяко нещо на мястото си. ортодоксалната медицина е постигнала доста и си има сериозното място. Та - от изключителна важност е ендокринологът да е добър, много добър и да проявява не конвейрно, а лично и специфицирано към теб отношение. Често някои лекари работят шаблонно и предписват доза по клише - а когато е неточно регулирана за конкретния случай и момент от развоя му, при щитовидните синдроми ефектът е именно тревожост, депресиране, наддаване на тегло и т.н. Та, първото което можеш да направиш, е да се срещаш редовно с ендокринолога си, за да регулирате лечението оптимално именно за теб, в момента! Ако действа шаблонно, потърси мнението на друг такъв! Оттам насетне, методите за стрес и тревожност мениджмънт вършат работа - спорт, дишане, медитация, психотерапия. На фона на много добре правеното и постоянно и лично регулирано хормонално лечение обаче!

Виждали сме се на кръчма и не съм те анализирал, а пихме бира. И досега в постовете си дадох доста податки - ако се съберат внимателно... Виждам, че без да искаш, като защита от дълбок страх, че си никой, понякога надуваш нарцистично балонче от "аз съм различен и повече", както и се хващаш за скрупульозно интелектуализиране и критика в стремежа да си прав, за да се защитиш отново от този страх от малкост, нараняване, злоупотреба, отхвърляне, унижение и т.н. Както писах и по-горе, виждам че стоиш упорито захванал се за социалното си его, като много силно отвръщаш глава от интензивното "скачане" при амалгамата от характеровите си страхове - че разбирането за любов към тях като към малко дете, ти е познато само на интелектуално ниво, а всъщност ненавиждаш собственото си подсъзнание. Виждам, че възприемаш страховете като нещо външно и дори се гордееш с упоритата си битка с тях, която обаче ги поддържа. Виждам, че не умееш да се смиряваш, разтваряш и пускаш потока на любовта. Такива ми ти работи... Работите в централна и много точна за теб посока - към целостта ти. В нея самооценката не е висока или ниска, а любящо смислена. Вероятно ще поработите и по симптомите - не като отделна работа, а поради факта, че са неслучайни и задействането им умишлено води до въпросните потиснати характерови вярвания, което дава възможност за промяна на отношението, сприятеляване, успокояване, доверяваща преработка. Предполагам, че терапевтът ти ползва и транс и през тялото преживелищност, което много ускорява процеса. Много пъти тук са ти писали да приемеш, че така ще бъдеш цял живот! Знаеш ли защо? Не защото ще бъдеш, не. Такова казване е просто техника - парадоксално намерение, помагащо ти да се смириш, да приемеш, да бъдеш в процеса, в малките стъпки, водещи до големи резултати. Не работи престорено това смирено приемане обаче - нужно е да е истинско, "размазано преживелищно"... Иначе, вперени в целта, не виждаме нито пътя, нито красотата му, нито уроците и поученията, а се самоспъваме слагайки каруцата на пси съдържанията си пред коня на егото си... Приемайки, че е възможно да бъдеш така доживот, се отпускаш, приемаш, смиряваш се, каруцата идва на мястото си, както и се появява кочияшът на цялостната личност, от чиято позиция спокойно учиш. Съответно, в рамките на подходящото за собствения ти процес време, извличаш брилянтите от ставащото, живееш красиво и смислено. Симптомите изчезват, да - но това отдавна не ти е важно! Любовта, мъдростта, смисълът на споменатия "кочияш" стават водещи!

Не противореча на Диди или другите, но според мен за да можеш да се откажеш от нещо, е нужно качествено да минеш през него. Медитацията работи само когато предходните стъпала са минати. Иначе постоянно виждам медитиращи по 50 год., с тотално непознаване на себе си и заметени нещица... Имам опит с медитацията и знам за какво говоря. Другото, което пишеш - общо е, твърде общо. Според мен имаш нужда да походиш при добър колега/ колежка - лична и групова терапия, работилници - случва се много цялостно себепознание на неща в теб, за които сега дори не подозираш, а и не искаш да видиш. При това преживелищно. Интелектуалното себепознание е само стартово - след това е през тялото, през транса, през енергията...

Благодаря, че скипна горния ми отговор тотално... Нищо, все на някого може да му е полезно, затова пиша. Като те чета, свързвайки се с теб през редовете, имам усещането за аз, барикадирал се в познатия му аз бункер, през чийто процепче вижда големия и шарен свят на несъзнаваното, но разсъждава за него упорито изолирайки се от "онези там характери и всичко останало"... Аз също гледам клипове за пълненето на зъбни канали и изработката на коронки, но общо взето, зле истински познавам собствените си, трудно се справям с тази работа и затова си седя с гледането отстрани. То ако с гледане само ставаше, кучето щеше да е най-големият касапин, казва поговорката. Затова си ходя с развалени зъби - тези копеленца зъбарите не ги харесвам нещо. Тук си приличаме силно. Борбата е ок при справянето с алкохолизма, дрогата, хазарта и т.н., отново на фона на истинско разбиране и смирение. Принципът е съвсем различен, а често след излизане от зависимост, приемам човека за да работим по тревожността, породила се с волевото изтласкващо усилие, нужно при тези състояния за справянето. При тревожността обаче принципът е противоположен. Бори ли се човек, избутва съдържанията и си седи в "удобната" наблюдателница. Това с ядосването - в началото на практиката си го ползвах, вече не - в тактически план з амалко работи, в стратегически, хронифицира. Тоест, детайлно познаваш характеровите си маладаптивни вярвания, поддържащите ги компенсации, осъзнаваш на какво те учи ставащото и с доверие следваш пътеката, по която те води? Не мисля - имаш твърде обща и далечна представа за себе си, трудно ти е да видиш сенчестите си страни и упорито бягаш от тях, изтласквайки ги. Тоест, казвайки че се познаваш и следваш посоката, стоиш в пожелателна рационализация над актуална война със себе си. Сега, можеш да я водиш колкото искаш - свободна воля. Хапчетата са опция. На техен фон, една що годе вършеща нещо психотерапия, ще нормализира положението. А като се махнат обаче... Сравняваш с алергия... Давам ти пример със себе си. 30 год. мощно заекване, силна социална тревожност със ситуативни панически атаки, мощна скованост на тяло и характер, дереализация, деперсонализация, тунелна визия, замайване, аритмия и тахикардия, тинитус, подкосяване на краката и т.н. и т.н. При това хередитарно (наследствено) и неврологично базирано заекване, с още поне 10-на човека в рода наоколо ми, реално бъгнати мозъчни зони на вернике и брока, повишен допамин и т.н. От малък още са ми препоръчвали транквиланти. В по-късна възраст и антидепресанти... Не съм ги пил - кой знае, може и да съм сгрешил. Но в достатъчна степен се справих, дори с променената мозъчна физиология и химия - чрез анализ (както и ти), себепознание, смело вглеждане в това, което никак, ама никак не ми се искаше да видя, излизане от зоната на комфорт психично и поведенчески постоянно и пак и пак, но забележи, не механично, а със свързване с изплувалите подсъзнателни наличности, не с настройката "да с емахнат те и симптомите им", а с опити за сприятеляване. Затова не те съдя - защото четейки те, виждам себе си... Дори тук в този форум писах теми за заекването, в които носех вода от 9 кладенеца как е неврология, а ние горките заекващи, трябва да сме с дисабилити, както в Англия и другаде... Темата е тук някъде... Действително има променена химия при заекването, както и мозъчната физиология е яко бъгната. В западните форуми съм чел как народът пие дори антипсихотици и антидепресанти, за да си сваля допамина и вдига серотонина - така обаче му изчезва и творчеството и ерекцията и килограмите растат, а заекването, единствено е само леко поблокирано, както и животът... Справя се на сто, един - не защото е трудно, а именно поради въпросното изтласкване, на нежелани за виждане и интегриране наличности. Пиша за теб, с аналогия през мен! Защото по същия начин седях в наблюдателницата на егото и се ужасявах от идеята за истинско поглеждане в себе си, камо ли за обич към слабостта, провала, неконтрола, излагането, безсилието и т.н. Както и да е, достатъчно податки... Ако останеш в тази пси установка, действително хапчетата са на мястото си. Не защото си в ужасната болест, генетично доказана чрез проследяване маркерите на този или онзи хромозом, а защото бягаш от себе си. Не отричам хапчетата, в никакъв случай - напротив, хвала на психофармацията, както писах в три статии наскоро. Просто казвам, че когато липсва желание за поемане на известно страдание (не агония) и учещо оцялостяване, при механична себевизия, фиксирана в егото, хапчетата са опция - хвала тебе Биг Фарма! А че яйцето си има кокошка и епигенетиката е свързана с живеенето на тази планета като съзнателен и учещ се човек, това е също въпрос и то съвсем практичен, който наблюдавам постоянно.