Орлин Баев

Страхотно мнение на Ити ! Да, мотивацията на повечето студенти по психология е справяне с личен проблем. Има и друга категория - следващите модната сега тенденция за учене точно на тази специалност. Има и трети, записани под влиянието на родителите си или просто защото са приети и си нямат представа какво искат... Добрата новина тук е, че именно тези, които имат да разрешават лична проблематика, стават психолози и терапевти - поне част от тях. Аз винаги казвам, че ако психотерапевтът сам не е преминал през състоянията, с които работи, нито той ги чувства в дълбочина, нито клиентите му успяват истински да се подобрят, тъй като долавят, че терапевтът им сам не е минал по пътеката, по която ги насочва да минават... Затова, по отношение на психологията, личните проблематики са най-чудесната мотивация при избора на ученето ѝ! За останалото Ити е напълно прав (а) не знам пола зад ника. Колкото повече се опитваш да се вписваш в представите на нечии очаквания, повече мачкаш, отхвърляш и губиш себе си... Колкото повече знаеш, ти се струва, че по-малко знаеш, тъй като зоната на допир на кръга ти на познание с непознатото става все по-голяма... А и винаги има много, които знаят много повече от теб - дори гугъл е такъв някой. Добре е да знаеш, да учиш ,да се развиваш интелектуално, добре е. Но на фона на автентичността си! В по-горния си постинг споделям поредица от стъпки, която за да бъде следвана, изисква стабилна работа. С психотерапевт поне няколко месеца, но сама години! Посоката обаче не е нагаждане към другите, а преработка на програмите, които ти пречат да бъдеш Себе си!

По-горе има посочени над десет статии - има доста за поглеждане...

Естествено, че ще го преодолееш. Та то дири не е истинско заекване, а е само една тревожност. Виж статиите ми за това - дори когато заекването има неврална, мозъчна и наследствена основа, е преодолимо, а камо ли леко психогенно заекване като при теб. Не ми се пише надълго, но ако проявиш мотивация, има в нета (и мои статии включително) за следните методи: - Релаксиран хипнотичен глас и език на тялото, с леко удължаване на ударената гласна и паузи между думите. Един вид мелодичен, завладяващ глас и говор - не само, че не е странен, а е силно въздействащ и чаровен такъв глас! - Редовна практика на аудио сесии с медитация/ нидра/ нлп - имам 112 такива в нета (засега - и ще нарастват) - Работа с вътрешния диалог, с автоматизираните мисли, идващи от тревожните ти програми - имам отделна статия за това, както и по отношение на заекването специално статия. - Работа с базисните вярвания - падаща сттрела/ стълбица към подсъзнанието - имам статия за това. - Поведенчески експерименти (също моя статия), в които се предизвикваш умишлено в социални ситуации и стапяш страха си от "какво ще кажат хората". Умишлено не слагам точни линкове. Ако имаш мотивация, лесно ще намериш, прочетеш и практикуваш. Ако ли не и с фуния да наливаме, не се получава. Прочети, поработи. А най-добре, виж се с колега за няколко сесии, като ползваш посочените материали и насоки като помощни!

Заекването е свързано с тревожността, мила. Симптом на социалната тревожност, на страха какво ще кажат хората е. Изцяло психична е преработката му, плюс една две техники на говора (ти ги знаеш от логопеда), които също резонират с психичната работа по прегръщане на страха. Виж тези ми статии за заекването.Пиша за него, защото работата по него всъщност е работа със същата тревожност зад дереализацията и др. симптоми... Всичко в нас е навързано, холистично е... Донка те насочва прекрасно. На нас малко ни е писнало, малко сме станали сарастични понякога, попретръпнали и обръгнали сме към душевните страдания, както лекарите към телесните... Но не бива - любовта лекува.

А ти готова ли си за психотерапия, в която разбираш, че стресът, който преживяваш и поражда симптоми, се дължи на криво мислене, чувстване, свето и себе възприятие? След като от девет години съществуване на тази рубрика пишем за нерелевантността на пиенето на хапчета, когато човек има една обикновена тревожност, за факта, че пиенето им не само, че не я решава, а я увековечава, ти питаш тук това... Питаш го след две страници, в които ти обясняваме как мислите и емоциите ти причиняват симптомите ти, на фона на стотици теми, подобни на твоята, в която обясняваме факта, че психотерапията е това, което помага. Помага обаче, когато терапевтът е отдаден, ефективен, а пациентът съзнателен, мотивиран, разбиращ, готов за активно участие в уроците, които има да учи. Ти питаш, сякаш тревожността, правеща симптомите ти, е навехнат глезен, който трябва механично да се поправи... Амфетамините са били силен тригер. Сега обаче си в тревожна въртележка - симптоми - страх от тях - отбягването им - още симптоми. Затова горното важи с пълна сила!

Ох, горкана... Аз самият от пет до 35 годишен съм бил в огромен букет от тревожности, познавам ги твърде добре. Знам, че когато някой каже "не съм от мрънкалниците", а в същото време пише за видите ли, перманентната си, огромна замаяност, сякаш е жертва, вместо да се смири в ученето, така благо дадено му от живота, е възможно и да е на прав път... През собствения си опит обаче, наистина никак не съжалявам хората с тревожни състояния. Първо, защото съжалението е страх, че съжаляващият може да бъде на мястото на съжалявания, което няма нищо общо с любовта и състраданието, а второ, защото визията ми за тези преживявания е като за благословия. Казвам това през собствен, с десетилетия изстрадан опит, както и през опита на камарите хора, минали през кабинета ми. Ако успеете сама, супер. Сама е ценно. Ако ли не, потърсете наистина успешен в работата с тревожностите колега. В България се броят на пръстите на две ръце. Успехи!

Защо не по стария начин и защо пак ли? Тактиката ти винаги е била борба, както казваш, до пълно изтощение... Тогава п.а. са отминали, чудесно. Но тактиката е останала същата, урокът по истинската сила на смирената обич, извличането на "бисерите" от стреса не е научен. Затова. Д-р Първанов по-горе ти е обърнал внимание на някои неща! По-цялостно защо п.а. могат да преминат в обща тревожност, съм описал тук.

Ако решите, можете да споделите повече за семейните проблеми... От това, което сте написала досега - по мое мнение за спирането на деанксита не е нужен антидепресант. То е като да спираш хероин с метадон. Всеки уважаващ се специалист знае, че това е замяна на една дрога с друга и в крайна сметка лъгане и самозалъгване. Самото спиране на деанксита (д-р Първанов ще ви препоръча конкретно как, надявам се!) вече ви поставя очи в очи със самата вас, със страховете ви. Само решила ги или в процес на решаването им, можете да знаете дали искате д апродължите с мъжа си. Защоро между вас, тази която мисли ясно и смело, стоят както страховете ви, така и хапче, което го поддържа замазвайки ги, но и само по себе си влияе и на мислите и на емоциите ви потискащо. Да, нормално е да се положат известни компромиси в семейството, да се нагодят нещата - взаимно. Ако обаче въпреки това не се получава, усилията се превръщат не в смирени и с доверие компромиси, а в самостъпкване... Вие познавате ситуацията си! Засега, това което мога да ви кажа, е че решението за семейството ще бъде ясно, когато при спряно хапче поработите върху себе си в психотерапия!

Добри изводи, Диди. Във фейсбук има групи, посветени на тревожните състояния, с хиляди членове. 99% от написаното е мрънкане, рев, оплаквания, самосъжаление и съжаляване, "аз съм жертва", елементарни "рецепти" за отърваване от "гадния кошмар", споделяния за химическо дрогиране, потискащо и хронифициращо преживяваното... Когато съм пробвал най-сърдечно да пиша в такива групи, в отговор се е получавало едно нахвърляне върху видиш ли, желаещия да ми махне вторичните ползи и насочващ ме към отговорност за живота си ... Ето коментарите ми за подобно всъщност непоискано добро: "На си ти куклите, дай си ми парцалките!" Права си,че съзнателността, ученето на житейските уроци, е за готовите.А ревящите и мрънкащите са много. Направо да ги съжали човек...

Именно за депресията говоря през цялото време. Просто направи връзката - освен, разбира се, ако не търсиш замазване с химия, с което да увековечиш целия процес Това, че имаш дереализация и тревожност зад нея, която тъй като не е решавана, те депресира, говори единствено, че... не познаваш причините за тревожността, които те депресират. Какви са причините? В психиката ти са: базисни убеждения, през които пречупваш автоматично реалността изкривено. Какви по-точно? В писмото ти прозира наличието на ясно изразен мазохизъм, през който оставяш някой си авторитет да ти взема решенията от една страна, а от друга, без сама да знаеш защо, отреагирваш бунтарски, което отново е реакция на себепотъпкващи програми. Но, отвъд това, правиш всичко това автоматично, не се познаваш. Докато така не се познаваш, дори разбирането ти за причината за депресирането ти е механично - така питаш за нея, сякаш е нещо паднало от някъде си... Не е - от ума ти идва. А решението може да бъде стратегически устойчиво, когато с помощта на психотерапевт се опознаеш, промениш мисленето и базисните си вярвания, а оттам и възприятието си за себе си, другите, света и живота си. Едва тогава ще живееш своя живот,. ще знаеш какво искаш и как да го постигнеш. Ако действително търсиш реална помощ, намери добър психотерапевт, съдействай му с всички сили с мислене, чувстване, осъзнаване и поведение и намери себе си! Тогава депресията си отива. Засега заявката ти е механична - търсиш механичен отговор, нещо което да ти махне гадните усещания. Ако това искаш, потърси психиатър. В рамките на пет минути ще ти изпише стандартна комбинация от антидепресант плюс транквилант, които ще потиснат усещанията ти. А ведно с това, ще хронифицират състоянието ти... Аз бих избрал по-горе описания път!

Като цяло, добра насока. За да прецениш трезво обаче, е нужно да познаваш себе си. Иначе спокойно можеш да решиш, че невротичните когниции на мазохизма да изтърпиш, да се смачкаш, "така все пак не съм сама..." - че такива мисли и вярвания си ти. Не, ти си нещо много повече - но можеш да си Себе си едва когато се освободиш от страховете си!

Майка ти иска нещо... За да знаеш ти какво искаш, е нужно да видиш какво има в теб, какви страхове имаш. Едва като ги преработиш, започваш да се познаваш, да си вярваш, да се доверяваш на потенциала си, да знаеш коя си, какви са целите ти. Сега живееш "на автомат" и оставяш непознатото в теб и другите наоколо да определят живота ти...

Описваш как момчето е казало и искало еди си какво, как майка ти иска от теб еди си какво, как ти самата си казала не, направила си аборт и някакси ти е било тъпо... Описваш обаче така, сякаш думите ти идват от някаква кутия, в която не си много наясно какви процеси протичат, какво има, накъде е тръгнало... Какво искаш от живота си ти самата? Какви са мотивите ти за отказа? Наясно ли си какво желаеш по отношение на семейния си статус и от кого? Обичаш ли това момче, хармонираш ли с него - в кои сфери да, в кои не - битово прагматично, емоционално и характерово, интелектуално, социално, приятелски кръгове? Познаваш ли се? Доколко смяташ, че живееш СВОЯ живот и доколко оставяш други да ти вземат решенията, а ти действаш заобиколно? Понякога правиш ли каквото си искаш, сякаш на инат, а в лицето на човека се съгласяваш? Какви са целите в живота ти в следващите 5 години, ако би била извън депресивните преживявания? А през следващите десет?

Красива, като те четох сега. в мен се зароди впечатление за следната настройка в теб: "Отивам и чакам да ми махнат гадното нещо!". Интересно къде е осъзнаването ти на какво те учи, проследяването на връзките между характеровите ти конфликти и уроците в страховете ти, виждане на вторичните печалби и мотивация за задоволяването им по адекватен начин и т.н. и т.н. Очакваш да ти завинтят гайките, пасивна си, а терапевтът може само да ти помогне да си помогнеш. Иначе който и каквото и да прави с теб, се получава само един механичен стрес мениджмънт, което тактически и да закрепи тревожността, стратегически не я премахва... Хипохондрията е в същата графа като хистерията. И двете са соматоформни р-ва, превръщащи несъзнавани конфликти във фантомни телесни усещания. Една силна вторична печалба и при хистерията и при хипохондрията е нуждата от внимание... И при двете съм забелязал как всъщност цялата психика на човека си иска състоянието, защото носи много емоционални и социални ползи. Иска си го, каквото и да се твърди на съзнателно ниво. Истинската работа и при двете (а те често се преплитат) започва, когато тези "ползи" бъдат ясно осъзнати и съзнателно задоволявани по адекватни емоционални и социални модели и отношения!

Двама йоги медитирали. Всеки по своя си начин. Единият застанал в пълна тишина, свръхдисциплиниран, отдаден на абсолютен морал и чистота, стриктен и последователен. Другият танцувал, пеел, възхищавал се на живата природа, на красотата на жените, понякога харесвал към медитативното си вдъхновение да добави и хубаво вино в компания на добри приятели... Един хубав ден, Шива (Бог) минал покрай тях двамата. И двамата имали капацитет да осъзнаят, че това е върховното божество. Първият, този суровият аскет, се проснал пред лотосовите нозе на великия гуру и запитал: - Учителю, стремя се така дисциплинирано към теб. След колко живота ще постигна просветлението? - След седем - отговорил Шива. - Благодаря ти, о велики. Очаквах го по-скоро, но се подчинявам на повелите ти - казал йогинът и веднага седнал отново в непреклонна медитация, в идеална позиция и строго изражение. Шива минал и покрай другия йогин (тантрик), който се забавлявал сред природата, танцувал и се смеел с добри приятели. - О, велики гуру, прославям святото ти име в песни и отдадено те възхвалявам във всяка житейска радост и трудност, която също приемам с радост. Кога ще постигна просветлението? - Ще го постигнеш след толкова животи, колкото листа има по това дърво! - казал Шива и се засмял. Ученикът се зарадвал и казал: - Само толкова ли? Ехааа, това е прекраснооооо - затанцувал и в пълно доверие в Бога, се отдал предано на любовта си към Бога в живота. Сега обаче, вдъхновен от присъствието на Шива, постигнал божественото съзнание тогава, в същия момент! .......................... - Шива: потенциалът ти - Аскетът: първата нужна стъпка в психотерапията ти - дисциплина, изпълнение, постоянство, спорт, неотклонен стремеж към осъзнаване и промяна... - Тантрикът: Втората стъпка или качествен "скок" в психотерапията - осъзнаване на уроците по прехвърляне на самосъзнателния ти център от главата в сърцето, душата, възможностите в радостта и трудностите. Принципът на трансформация и виждане на всичко, включително преживяваните страхове и симптоматики, като благословено учене в една разумна Вселена. Виждане на Божественото в ежедневния делник. - Радостта на тантрика, когато разбира, че има още безкрайно много животи: парадоксалното намерение в психотерапията. - Постигането на просветление: психотерапевтичният резултат, при който в теб се ражда жива сърцатост, смелост, смирено себезаявяване, чаровна харизма, възхита пред осъзнаването разумната обич на Битието. (разбира се, думата просветление по отношение на психотерапията е само метафора, но все пак, адекватна като посока и процес такава).

Благодарности!

Не пиша тук, за да привличам питащите като клиенти. Засега е пълен графикът ми. Затова отговарям принципно, не по отношение на мен, а на психотерапията въобще. Средно един-три месеца, по една сесия седмично, Това са 4-12 сесии. Понякога, според тежестта и обхвата на решаваното и по-дълго, до 24 сесии - шест месеца. Още по-рядко, когато се работи върху дълбоки характерови черти и по-дълго. Условията, които са решаващи, когато работите при ефективен психотерапевт: 1) Висока ваша мотивация - постъпателност, воля, насочени търпеливи лични усилия. 2) Висок интелект - включително развита самосъзнателна способност (метакогниция, лекситимия) 3) Готовност за изоставяне на вторичните печалби и живеене силно. 4) Готовност за промяна - защото заявката "Искам да съм като преди!" е невалидна. Качественото преодоляване на тревожните състояния променя човека цялостно. Прави го истински, сърцат, широк, смел, обичащ, смирен, но и себезаявяващ се. 5) Разбиране, че колкото и добър да е терапевтът, нужната промяна я вършиш ти. терапевтът ти помага да я свършиш ти, но няма как да я свърши вместо теб. Психотерапията не е хапче - изисква силна вътрешна мотивация.Разбиране, поставено в контекста на знанието, че случващата се тревожност винаги е на мястото си, за добро е, дар от мъдростта а Живота е!

"Това не разбирам - как да приема страховете , да ги прегърна и заобичам,много е трудно." Не, приемането е лесно. Трудно е продължаването на бягането от тях, което ги увековечава! Навътре към нас самите не важи външният, бизнес подход. Ако отвън можем да се борим, да сме по-силни и да побеждаваме, опитваме ли да прилагаме такава тактика по отношение на самите себе си, става по-зле. Защото бягаме от сянката си. Не познавам някой успял. Или я борим. Или застиваме в ступор. Същото. Но страхът е в нас, той не е нещо външно. Нито е само нещо механично - адреналинът е просто корелат на емоцията страх, която пък е завишена поради криво мислене и базисни несъзнавани програми. Та, страхът е в нас, в това което в психотерапията метафорично се нарича подсъзнание. Или сянка. Страхуваме ли се от него, го потискаме, така го натикваме по-надълбоко навътре в себе си и всъщност го подхранваме. Когато обаче се осмелим да го погледнем директно, виждаме че той ни води право към обсъжданото криво мислене и програми. За което можем само да му благодарим. Само през неговото водачество се досещаме, че имаме такива програми за разрешаване и си даваме усилие да го извършим. Защото иначе приемаме за наши посоки, разбирания, цели и себевъзприятие, които никак не е задължително да са наши, а са продукт на външно програмиране. Както и да е... Казвам, че освен в психоанализата, в народната мъдрост отдавна е известна безплодността на отвръщане на вниманието от страха, бягането от него или потискането му. Приемането? Горе насочих към това ЗАЩО. Защото насочва към уроците, носени от самия него. Защото когато работейки по тези уроци с отношението на приемане, страхът си отива. Второ, КАКВО да приемем? Уроците е общо казано. По-конкретно, какви са кривотийките в мисленето и базисните програми зад тях, които има да се чистят, е персонално. Трето, КАК? Тук идват хилядите методи на психотерапията, на фона на това отношение на смирено, любящо приемане с благодарност на страха. Как се постига това приемане? Първо, с разбиране на смислеността му. Второ, искаме да го постигнем - с помощта на молитва, работа през тялото, визуализация и т.н. Трето и най-важно, разбираме, че не можем да го постигнем чрез его напъни и всичко, което се иска, е да оставим егото да смири, за да се случи това приемане. Смиреното приемане... През тялото то е телесно отпускане, отдаване. През ума, е медитативното му спиране. През емоциите, е едно усещане за дълбоко доверие, за смирено доверие, дори в центъра на бурята на страха. Доверие в неслучайността на преживяваното, в уроците, които учим през него, в Бога в съдбата си. Трудно описуемо е смиреното приемане. То не е овчо примирение, а наситено с мир доверие в потока на Живота, на Бога, проявяващ се в случая през уроците на тревожността. То е едно усещане за пълна слабост, в която предаваш всичко в ръцете на ... Душата си, на Бога.

Докога ще продължава ли? Докато се научиш да се проваляш с кеф, да се приемеш като най-изложената, неуспяла и непостигнала никоя. Дотогава. Не се шегувам, сериозен съм ! Защото от това те е страх и докато потискаш тези си страхове с високите изисквания към себе си, те се поддържат, невротизират, депресират, карат те да не спиш, когато през нощта махнеш "тапата" от контрол и изплуват... Като ти казвам "да се научиш да се проваляш..." и т.н., нямам предвид в живота ти, а в психотерапевтичната работа по виждане и приемане, прегръдка на тези ти страхове в сянката ти. Когато наистина не ти пука за някакъв си успех и можеш да се кефиш на провала с усмивка, тогава именно си готова за реален успех, в който всяка стъпка от вървенето по пътя на постигане на целите ти носи радост. Когато истински и дълбоко се приемеш за нищо, само тогава си нещо, през което тече потенциалът на любовта ти. Тогава виждаш хиляди възможности, преливаш от енергия и животът те потупва приятелски по рамото, казано алегорично...

Стресът е следствие на изкривено пречупване на реалността. Не променим ли вътрешната си ситуация, външните се повтарят, резонирайки с това, което е в нас. Осиновена си. В осиновената психика съществуват дълбоки страхове (интроекти, програми) за отхвърляне и изоставяне, което прави възприятието на живота болезнено. Това са програми, заложени още от преди раждането, когато биологичните ти родители са решили, че не те искат., което още от корема на момичето, в което си расла като зародиш, е дало послания: нежелана съм, отхвърлена съм, необичана съм,животът, обичта и щастието ме отритват .. Зависи и колко време и дали си била в сиропиталище - това оказва влияние. Споменаваш и за малтретиране от осиновителите ти. Аз не виждам как можеш сама да преодолееш трайно, цялостно и дълбоко програмите, които виреят в теб и те правят нещастна. Според мен имаш нужда от психотерапия с психотерапевт, който отвъд анализа, когнитивните, хипнотични и др. подходи, владее добре психотелесни методики. Те са подходящи при заложеностите, които имаш ти. Ако желаеш, пиши ми на л.с., за да ти препоръчам психотерапевт в София, която също е осиновено дете и е минала по пътя... Разбира се, зависи какво искаш - дали цялостна и стратегически благотворна за целия ти живот работа по изчистване и оцялостяване или само механичен стрес мениджмънт по отношение на сегашната ти ситуация. Ти си реши! Сега, от друга страна, нито си кой знае колко зле, нито пък в психиката ти (това, за което говоря по-горе) са заложени кой знае какви неща. Да, осиновена си, минала си през известни преживявания. Да, но има много осиновени и всеки човек преминава през своите си нещица. Та, нищо особено не става с теб. Прости по-горе ти казвам, че ако търсиш тактическо решение - стрес мениджмънтът върши работа. Ако ти се поработва по себе си стратегически и цялосто - споменатата психотерапия е нещото.

Мъж, разбирам какво питаш. А ти разбираш ли какво ти казваме или поне пробваш ли? Реалността е, че не си спал с тази жена. При положение, че това е реалността и си вярваш, всичко е наред. Защото всеки може да каже за всеки всичко. Примерно някой може да каже за теб, че си милиардер. Или, че си преспал с ученичката на 16 еди си коя си. Или че си направил скорошния атентат срещу папата. Или че си отговорен за нападението на кулите близнаци в щатите от началото на века. Както и че в теб лежи причината за глобалното затопляне и смъртта на белите мечки. Всъщност, дали ти не си лидерът на алкайда под прикритие? Има едно весело нещо, на което му се вика връзка с реалността, осъществявана през здрав разум и логика. Това е основата на последващите етапи работа по себедоверяване и себезаявяване, харизма и самоувереност в психотерапията. База е! Ако нямаш такава база, дори и не особено твърда, но все пак налична, това би означавало, че не се вписваш в понятието невроза, а в друго... Затова те питам: съзнаваш ли, че проблемът е в страхливата ти неувереност? Да, залива те страха и тези мисли, да. Има начини да се работи с тях. Но стартът е със зъби и нокти да се добереш до чисто логическата увереност, че преживяваш ирационален, вътрешен страх, който е безпочвен по отношение на актуалната реалност. Не, няма шанс жена ти да повярва и на най-големия лъжец, когато ти си вярваш. Въпросът е обаче не дали ще повярва на някого, тъй като ситуацията е единствено в ума ти - плод е на страхливостта ти. Един добър старт в осъзнаването е да застанеш пред огледалото и да си кажеш: "Признавам си, че съм страхлив! Осъзнавам страховете си и правя разликата между тях и реалността!". Знаеш ли какво казва Юнг, един велик психиатър от миналия век? "Всяко нещо, което не виждаме в себе си, виждаме в света наоколо си!". Това е принципът на проекцията. Виждаш това, от което те е страх като реално, тъй като не виждаш, че е просто ниска самооценка (комплексирани програми) в теб. Това обаче са само програми в теб: "Излъган; несправедливо наранен; отхвърлен и низвергнат..." . Невиждайки тези и други програми в себе си, ги виждаш в живота си, което обаче няма общо с реалността. Това осъзнаване е старт в каквато и да било по-нататъшна работа. Покажи малко интелект и съзнателност - хайде, опитай се!

Извинявай, сам ли си говориш или си говорим? Разговорът включва диалог с вникване на гледната точка на другата страна. Писахме ти по-горе, а не личи да отговаряш на нас,а сякаш на себе си, а казаното от нас отива в ...

Във филма "Аз не си вярвам!" си... Този филм ти прожектира на менталния екран защитни, според подсъзнанието ти, негативности. Така работи то - пази по неговия си начин. Ясно е, че искаш всичко да е наред с жена ти. В същото време обаче си неуверен. И подсъзнанието ти ражда тези сценарии... Реалността: другото момиче вероятно отдавна е забравило и ѝ е минало и въобще не и се занимава с теб. В 0.00001% шанса да и се злонаврежда, ако ти си вярваш, можеш просто спокойно да се усмихнеш на жена си. Защото освен в главата ти, никъде другаде не се случва нищо лошо. Тоест, въобще не става дума за реална ситуация, а това което всъщност споделяш, е че си тревожен и неуверен - поне по отношение на споделяното. Стани уверен! Първо, възстанови връзката с обективната реалност - виж, че силно преувеличаваш и негативно черногледстваш. Вложи една добронамерена логика с малко оптимизъм. После, знаейки, че това е само един фалшив филм в теб, шегувай се с него. Седни удобно и си го пусни...ментално. Осъзнай, че това е твоят филм и нищо повече. можеш да си играеш както искаш с него. Има техники (филмова техника - прочети). Виж това, от което те е страх - как жена ти научава, как ти ѝ казваш истината, но тя я отхвърля, как се разделяте, оставаш сам и нещастен, как някакси всичко се проваля. За малко спри на пауза. осъзнай, че това е само филм, при това един добър, защитен и всъщност весел филм, несвързан с нищо реално. Пак го пусни и преувеличи още повече (прочети за парадоксално намерение): виж се пълен пропадналяк, пустиняк, брадясал, мръсен, пияница, ровещ по кофите пройдоха, скитник... Отново се отдръпни като спокоен зрител, осъзнай, че това е само филм, весел филм. Отпусни се. Тогава отново влез в този филм, в ролята н апровален и се помоли: "Господи, моля те нека се науча да премахвам защитния перфекционизъм на гордостта ми и се смирявам в това усещане за провал и неудача. Прегръщайки го, Боже, да се доверя на Теб, на съдбата си и да почувствам как твоята Любов залива променя това чувство в спокойна самоувереност, част от потока на любовта Ти! Благодаря ти! Амин" . Почувствай, че когато не бягаш от страха си, а знаейки ирационалността му, го приемаш спокойно и смирено, той се стапя и преобразува до смелост. Пълна с доверие смелост.

Надявам се колегите да посочат такъв...

Търсиш именно психотерапевт. Дали ще е психолог-психотерапевт или психиатър-психотерапевт, не е толкова важно, колкото важно е да знае какво прави, да е добър в помощта си. Според мен човекът, към когото насочих по-горе е о'к.