Орлин Баев

Имам един познат, който след упражнения, препоръчвани от Норбеков, а всъщност взаимствани от йога, казва: "Ето, свалих очилата!". След което ритуално ги сваля и почва да се блъска във всичко наоколо. Тоест, диоптрите са си там... Донякъде тези упражннения могат да помогнат, разбира се! И все пак, слава на очните лекари за измислянето на очилата и лазерните операции!

" И използвай приятеля си като учител-учи се да мислиш като него.Защото няма нищо по-хубаво от това да имаш примера до себе си.Направо си късметлия." Точно така. Това е метод и умение - да преобърнеш завистта във възхита. Получава се естествено - когато почувстваш злобата на завистта, тласкана от ниската самооценка, самото възнамеряване да я превърнеш във възхита, те кара да застанеш в нея спокойно. Вече виждаш и преживяваш завистта като енергия, просто като гориво, което захранва възхищението ти от качествата на приятеля. Ако горното се получава, чудесно! Ако обаче прекалено се напъваш да го правиш, с твърде голямо усилие, би могло да се получи "замазване", прикриване на злобата и страха зад нея, вместо прихващането и ползването им. Затова го прави лекичко, на игра, релаксирано, като игра, на шега. Успоредно с вървенето по пътеката, за което споменах по-горе, разбира се!

А за късмета... Вярвам, че ние правим късмета си!

Познавам хора, които постигат това сами или само една-две сесии им стигат. Но са малцина. Действително са много смели, ведно с цялата тревожност и треперене и симптоми или дори именно благодарение на тях, още по-смели. А това, което постигаме в психотерапията с останалите, е да ги научим на такава смелост. Получава се. Хората се превръщат в сърцати, смели, пълни със смисъл, творчески заряд, радват се на всяко чудо. А чудо става всеки миг. Постоянно наблюдавам този процес и помагам за да го бъде. Не го правим ние, терапевтите, а това, което преминава през смирението на иначе малките ни и несъвършени личности... За малко се поизкуших да изсипя за пореден път една количка методи за самостоятелна работа, но когато липсва тласъка от терапевта, биха се превърнали в част от блъскането на мухата на невротичната психика в стъклото на невидимите собствени механизми... Ето тук Рени и Косьо - двама от хилядите, които преживяват живота си като чудо, именно благодарение стимула, получен от неслучайната тревожност, с помощта на психотерапията. И двамата от видеото са идвали на по 5-6 лични срещи, но много мотивирано са работили сами, както и с малко помощ от групова работа и уъркшопи. Заобиколен съм от такива прекрасни, сърцати хора. Такива са клиентите ми. Това ме прави щастлив! http://imedia.bnt.bg/predavanyia/zdraveto-otblizo/svetoven-den-na-sartseto-29-09-2016?613726

Поровете се в интернет - намерете добри статии, публикации от хора, били в състояние, подобно на неговото, но справили се. Хора, които споделят как има изход, как са се справили, какво са променили в живота си. Много от тях ще споменават, че са потърсили помощ от психотерапевт. Затова, намерете добри статии за тревожността и депресията на езиците, които приятелят ви говори и го насочете към тях. Още, можете да му помогнете, като го подтиквате към физически усилия, дълги разходки в природата, в планината, дори и да са в студа през зимата, дори да са с газене на сняг. Да го подтикнете към повече стоене навън, на слънце и въздух. Към мотивираща литература също: Сергей Лазарев, Петър Дънов, Омраам Айванхов, Ошо, Кришнамурти, Екхарт Толе и т.н. Ако обаче е силно демотивиран, безволев и т.н. и горните насоки няма как да се осъществят, е нужна помощта на психиатър.

Не, не - коментирал съм Диляна, не теб. Просто се е случило в твоята тема. Не е към теб насочено, принципно е, просто ми харесаха мислите на Диди. А за теб - вижда се, че имаш мотивация. Преди няколко мига като те четох, нещо ключово ми направи впечатление. Перифразирам те по памет: "Стигам до някъде, но не мога да заобичам, да се доверя на симптомите и страха. Но това не означава, че не преставам да се боря." Това приемане и обич, за които говоря, идват когато си позволиш да пуснеш борбата, да останеш в смирено доверие в ставащото. Докато се бориш, е фалш. Бориш ли се, се опитваш насила хубост да стане... Много простичко е това смирено доверие, за което говоря. То е едно пълно пускане, пълно отдаване, цялостно доверяване е на живота, включително на треперенето на тревожността и всичките и симптоми. В психотерапията преминаваме тази граница с дишане, с въртене, с хипноза/ медитация, с умишлено падане в кабинета, но и в реална среда. Тоест, преживелищно, в транс и през тялото, през самата клетъчна памет, се учим на погасяването на страха. Не на теория, не на думи, на дело. Някъде горе е споменат ТЕС. Аз го ползвам. Ползвам и пренареждане на матрицата - много добра регресивна техника на Карл Досън. Двете му книги биха ти било силно полезни. Отвъд техиките обаче са разбирането и принципите. А именно - самата работа със страха при теб е зациклила някъде и ти самата го знаеш. Нещо куца, буксуваш. А тази работа е важна - тя сама насочва към личната ти история, към преобразуване на някои убеждения в паметовата ти матрица. Според мен, буксуването е в ключовия момент, който споменавам по-горе.

" Как да се освободя от тази злоба, завист и критика към хората" Като продължиш да развиваш смелостта си. Тя все повече заживява на мястото на страховете ти и тогава отпада злобата на завистта. Защото в основата на тази злоба стоят страхове. Когато смелостта ги стопи в себе си, остава съвсем мъничко здрава конкуренция. Дори и тя може да се парира с мъдро смирение и мотивацията ти тогава да идва изцяло от вдъхновение, а не от страх. Но, сега не си там. Сега имаш нужда да гориш страха си - да продължиш да го правиш. Почнал си, не спирай, продължи. Това, че виждаш как стоят нещата в теб, говори, че можеш и съзнателно да ги промениш. Знаеш как. С все повече съзнателно посрещане на страховете, с изправяне срещу тях - знаеш, че това е, което работи най-силно. Още по-силно се получава, когато преди, след и дори по време на такова "скачане" в страха, имаш система за осъзнаване и дезавтоматизация, за интенционална промяна на мисленето и вярванията си. В блога ми, в бутона за социална тревожност, описвам последователни стъпки, давам някои методи. В статиите си за заекването, правя същото - защото, зад връхчето на говорния недъг, стои същата социална тревожност. Тоест, ако прочетеш и вникнеш в писанията ми за психо механизмите зад заекването, би чел за същата социофобия, включително за това чувство да се усещаш като вулкан, който иска да изригне някъде и тъй като страховете все още спират, се получава въпросната критика и завист. Накратко, препоръчвам ти да прочетеш от блога ми ( orlinbaev.blogspot.com ) - от бутоните социална тревожност, заекване, а също и от този за паниката/ генерализираната тревожност, тъй като там давам насоки за работа със страха, които важат и за теб. Почети доста, асимилирай и продължи да работиш по себе си, вече с известна система. От работа с аудио сесии, през мисленето, базисните убеждения, утвърждения, поведенчески експерименти. Би могъл да намериш за полезна работата с психотерапевт от време на време, както и груповата психотерапия. Но, ти вече знаеш, че не механичното ходене на терапевти помага, а собственото ти осъзнаване, промяна в мисленето, емоцията и делата!

,,Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. ,, Горните разсъждения на Диди ме впечатлиха. Защото са много точни и верни. Когато някой е готов, удоволствие е да се пише, да се насочва. Когато не е, о'к, ще изръсим една торба методчета за туширане на симптомите. Това иска човекът. Ако се съобразим, за малко ще олекне, ще помогнем. Но в стратегически план всичко ще се връща, тъй като защитните механизми, вторични печалби, изкривяванията в мисленето, възприятието, начинът на живот, характеровата структура, погрешните убеждения зад симптоматичното замазване, са си същите. А нали именно всичко това цели да промени неслучайността на преживяваната тревожност... Не пиша конкретно за някого, а принципно. Ако видим обаче съзнателна готовност за промяна на разбирането, възприятието, чувстването, поведението - тогава е радост да пишем и пак и още и още. Доколкото така може да се помогне, разбира се. "...никога не съм учил някого да обича страха си..." - очевидно в някои от методите и принципите си на работа сме различни, в други еднакви. Самите ние, които пишем тук, имаме различно преживени лични истории, опит, преминати школи и пр. Въпросът е, че вече девета година този форум върши добра работа, а различието ни надявам се, само обогатява с гледни точки и подходи. Затова сме хора, както се казва: да си помагаме!

Като цяло, нищо особено не е - пак заспиваш след това. Тоест, стресът ти не е кой знае какъв. Аз бих ти препоръчал да промениш отношението си към това събуждане - да се научиш да му се радваш. Наречи си го "моят час за вдъхновение" или "молитвено време", но с едно все по-истинско смирение и доверие в тялото и ставащото, нека настройката ти е на доверие. След пишкането, осъзнай тишината, онова магическо жужене, което сякаш прелива този свят в другия, застани в него, благодари в молитва със свои думи. Почети книжка - не учебници, а интересен роман или духовна литература, нещо красиво и мъдро. Не се престаравай с положителната настройка - нека е леко, спокойно отношение. Много вероятно, когато на мястото на страха вече е това отношение и с малко книжка, бързо да се приспиш. Когато се издразниш - и това е о'к. Кажи си "О'к, ако няма да спя, няма, ще съм пълен парцал, супер, майната му..." - бъди в дразненето, позволи му да излее зарядите си. След малко то само се успокоява и преминава в тихото приемане от по-горе. Самата такава работа вече влияе на теб цялата. Ако разбира се, има нужда - обърни се към терапевт. Хомеопатията (след консултация с хомеопат), баховите капки, шуслеровите соли също са добра идея, за която умът ти се захваща и успокоява.

И данъците...

Цялата лекция е чудесна - точно тази мисъл извадена от контекста ѝ заблуждава. Не приятното, не гоненето на щастието, което задължително подсигурява нещастието е Божественото. Това е играта на илюзията в този свят. Смисълът, обемащ и приятното и неприятното в една по-висока визия, това е.

Във Варна: Диляна Колева, психолог-психотерапевт. Добра колежка е, можеш да разчиташ на познанията и уменията ѝ!

Благодаря за благодаря-то! С родителите и роднините често е... интересно . В ранните двадесет майка ми изгори два чувала езотерични книги, които според нея ме отклоняваха от нейната права вяра - твърдия материализъм. Често стават разминавания. Но, родители са ни - обичат ни както могат, през системата си от ценности, която имат. От нас зависи да ги приемем каквито са, отвъд детското дразнене. Част от емоционалното порастване и отделяне е. Част от автономното ни, зряло себезаявяване е това отделяне и приемането на родителите въпреки различието. Ако го нямаме, винаги ще пробваме да ги заместваме с външни родители - секти, догми, гурувци. Когато сме емоционално отделени от тях (което не означава, че не ги обичаме и уважаваме), тогава при допира ни с дадена духовна система, имаме зрелостта да пресеем зърното от плявата. Стабилни сме, връзката ни със Себе си, тоест с Бога (защото сме едно с Него в основата си) е жива. Тогава ясно виждаме плюсовете на учението, с което сме решили да бъдем в допир - ползваме се от тях. Виждаме и минусите в теорията, практиката и хората - пресяваме ги. Тоест, от отношението ни към родителите ни зависи и връзката ни с Бога и ползването ни от дадена психодуховна система, към която имаме афинитет. Като говоря по-горе да приемем родителите си каквито са, да им простим искрено, това е път. Ако отношенията помежду ни са що годе добри, прошката и приемането могат да са директни. В случай като твоя обаче за известно време е нормално да се поядосваш. Така поставяш граници, отделяш емоционалността, но и разбиранията си, а и енергията си от техните. След време, когато имаш ясни граници, тогава това приемащо прощаване се случва естествено, като границите обаче остават!

Благодаря на свой ред за съзнанието, за разбирането, което споделяш, Оренда. Успехи на приятеля ти!

Не си болна, затова не е лечимо. Но е напълно разрешимо, при това успешно и качествено! Краткият отговор е: започни психотерапия при психотерапевт, добър с тревожните разстройства и по-специално, окр механизмите!

Безработицата, стоенето в къщи са ти изкарали някои вярвания, които вече си имала. Съответно, тези страхови вярвания продуцират автоматичните, натрапливи мисли. С тях е нужно да работиш с колега, а чрез тях и върху вярванията за себе си, света и хората. Мъжът ти - можеш само да му благодариш, че се държи като нормален мъж. В добро семейство си, няма нужда да го разваляш, а по-добре да поработиш по себе си. Ако не е той, друго пак би ти задействало нещата. Дори да се изолираш сама, самата изолация би ти ги подхранила. Да, когато работиш, нещата ще се подобрят. Но, фактът, че се случват, говори, че имаш склонност към натрапливо мислене и поведение - добра идея е да се видиш с психотерапевт, за да си по-щастлива в стратегически план в живота си. Така и другите правиш по-щастливи!

Галина, като червена нишка, която можеш да прочетеш за цялото съществуване на този форум "психотерапия онлайн", около девет години, пишем в почти всяка една тема: тревожните състояния не са болест. Направи си труда, почети, моля. Затова няма как да се лекуват. Уроци са. Уроци по себепознание, по себеизрастване и себеизграждане. Същото, което д-р Първанов ти каза по-горе за хипнозата, ти писах и тук в тази тема и в тази в съседния форум. Добър метод е, ползваме го постоянно. Сега виждането ти обаче е малко пасивно - чакаш някой да те лекува, а ти да си стоиш "подложена на хипноза", както си го представяш. А в практиката не е така. Първо, не си болна ни най-малко. Второ, иска се здрава работа и от терапевта ти и от теб. Това, че си имала преживявания през детството - хубаво, естествено, че имаш. За годините ми практика съм се наслушал и наработил с хора пребивани почти до смърт ежедневно в продължение на десетилетия, с жени, скоито бащите им са се гаврили сексуално от 5 годишни, докато избягат от дома, а майките им са режисирали всичко, с хора в детството си отхвърляни, унижавани, нежелани, предавани, продавани, подлагани на безлюбие, студ и самота. От друга страна, работим и с хора свръхобгрижвани, свръхглезени като деца, протектирани и пазени като парникови цветя. От опит знаем, че колкото първият вариант нанася щети, толкова и вторият. Затова не се впечатляваме особено, а работим по заложеното. По-горе ти намекнах някои от нещата, по които имаш да работиш, по характера си, с помощта на колега. И да не си разбрала нещичко, ако и да съм написал несъзнавано два термина, в 99% посланието ми към теб е на елементарен език - прояви малко уважение, прочети, извлечи си някои изводи. Защото питаш за промяна в посока смисъл и щастие - в тази посока ти отговарям. Смисъл и щастие се появяват, когато първо осъзнаеш наличното в теб и второ и като по-сериозна работа, го преработиш така, че да резонира с въпросния смисъл и радване, с Бога и Живота. "Лечението" е работата ти по промяна на мисленето, на себевъзприятието, на възприятието на другите и света, на самоувереността ти, все по-висока, все по-зряла. 58 години са една чудесна възраст. Ако отделиш няколко месеца за работа по себе си, оставащите ти 30-40 години живот ще бъдат изживени красиво и радостно!

В Търново, Валентина Христова - добра колежка е, с голямо сърце, добри умения и познания.

Пиша на абсолютно приземен стил, на елементарен език, с термини, ползвани в ежедневието. Не съм лекар, няма нужда да бъда наричан доктор, психолог съм. Реакцията ти на хистерично вменяване на вина, която се опитваш да направиш в последния си пост, въз основа скачане към заключения, дължащи се единствено на твои си психодинамики, нямащи нищо общо с искреното ми желание за помощ, няма нищо общо нито с мен, нито с желанието ми за помощ, нито с посланията ми. Твоя си е. Ако имаш смелостта да бъдеш честна със себе си, би могла да проследиш как повторяемо хистерично си опитвала чрез подобно вменяване на вина да манипулираш в живота си незряло. От писането ти,заключвам, че търсиш съжаление, нежели реална помощ. Пращам уважение към цялостната ти личност!

Здравей, Галина! Психолог съм, не съм соматичен механик. А клетва, освен пред Бога, пред хора не съм давал. Не ти писах досега, защото бях извън България, а като се върнах, ме заляха ангажиментите. Ти обаче не пропусна да оревеш орталъка в съседния форум как не ти обръщат внимание... Така, това което прозира през думите ти: дълбока нужда, но и липса на любов. Една дълбока празнина в теб, която усещам през всичко казано. Празнина, капсулирана обаче от мазохизма над нея и напрегнатото стягане, мислене и контрол на повърхността. Тази празнина няма как да бъде запълнена от някой друг, освен от теб самата, в процес на себепознание, молитва и медитация. Не механични обаче, а насочени към психичната ти преработка. Иначе и те се превръщат в част от бягането от тази празнина в къде мазохистично, къде хистерично мрънкащото вярване "аз съм жертва", каквато никога не си била. Тази липса виждаш в партньора, колкото и да е хубава градинката и дома, колкото и да е обичащ и добър той - защото я проектираш върху му... Над тази празнина, в течение на живота ти, за да не бъдеш изоставяна и сама, а в крайна сметка, за да не бъдеш в досег със страха си от провал, безлюбна липса, безсмислие, безсилие, си се научила пред външния друг да се потискаш, да автоагресираш мазохистично (всичко това в следствие на травмите от ранните години - те обаче знаеш, че са неслучайки и сами сме си ги избрали още преди раждането си). Пред авторитети себепотискане, гълтане на граматиката, но пред близките нападателност, нехаресване, както се държиш и към себе си. Защото близките автоматично приемаме за част от себе си... Така пред външния авторитет си хрисима калудка (по-често), докато пред тези, които те обичат, хапеща, каквато си към себе си. Най-отвън, слоят от контрол, трябва, негативното мислене, които те правят добра служителка, но още повече затапват и прекъсват връзката с усещането за самота, необичаност, безсмислие. Базисни програми, компенсирани невротично с търсене на внимание от мъжете, със самопотискане, с хапане на близките, със свръхотговорност в работата. Една преливаща се палитра от психични нюанси, която с течение на времето е станала автоматично самоподдържаща се, автоматично смятаща, че това е начинът да се живее и че така ще бъдеш що годе защитена, обгрижвана, приемана, когато поддържаш маладаптивните компенсации, които споменах: мъже, самопотискане, хапане, стягане и нащрек... Една смесица от дълбоко инфантилна фиксация, автоагресия, хистеричност, ригидност, в която сама си каторжница на самата себе си... Ако бъркам за всичко по-горе, прости и подмини. Просто това чувствам на база написаното от теб, през буквите. В същото време сама казваш, че не вярваш на психотерапията, което идва от вторичните печалби на състоянието ти. Казваш и че очакваш да се подложиш на хипнозка, която някакси да те намести пасивно, подобно на оставянето на някой да се намества в теб... С това не казвам нищо лошо за хипнозата, с която постоянно работя, а за разбирането ти за нея. Не е пасивна процедура първо и второ, всичко правено в психотерапията от добър психотерапевт, е хипнотично, далеч отвъд ритуалната хипноза. От теб се очаква активно съдействие в разплитането на психичните ти възли. Процес е, при това холистичен. Не е избор на сергия - дайте ми едно кило домати и две кила хипноза. Имаш нужда от холистична, цялостна психотерапия. Да, хипнозата е централна част от такава терапия. Ако кажеш "аз съм на 58, закъде вече...", ще ти отговоря така. Имал съм много клиенти на възраст над 70, които са ме изумявали с младостта в мисленето си, с гъвкавостта си, с готовността си за съзнателна работа и очакването си да продължат още дълги години, но вече в един творчески, силен живот.

Пиши на кирилица, ако отговаряш, моля. Мислите за самоубийство са на езика на подсъзнанието ти, идват на обратно. Тоест, в тях стои жажда за живот, за щастие, за смел смисъл. Това означават. Решил си да пиеш хапчета - временно решение са, освен ако не искаш цял живот да си ходиш дрогиран. Стратегически работещото решение е систематичната психотерапия. Да, преживяваш тази вътрешна празнота, тези страхове от нараняване, от неразбиране, изолация, безлюбие, провал... Да, бил си в това състояние 13 години. Разбирам те. Аз самия съм бил 30-на... Ако обаче не обърнеш внимание на важността на психотерапията, нищо чудно и ти да ги докараш толкова... Затова сериозно би могъл да се замислиш и осъзнаеш важността на психотерапевтичния процес за цялостната промяна на живота ти към по-добро. Да, тази дупка отвътре, тези пропадания в страховете, проявяващи се в симптоми, тази помитаща тъга и безсилие са там - преживяваш ги, познаваш ги твърде добре. Не се получава с борба, не става с едното напъване. Нужни са любов, разширение на съзнанието, промяна на мисленето, научаване не на борба, а на общуване със страховете в подсъзнанието ти в хипнотерапия, медитация, промяна на мисленето и работа с базисните вярвания в страховете ти и т.н. и т.н. принципи и методи... Накратко, качеството ти на живот сега и за в бъдеще зависи от това дали осъзнаваш важността на систематичната психотерапия при знаещ какво прави психотерапевт. Не чакай бързи резултати, нито пасивно очаквай някой да те поправи обаче. Иска се активното ти участие в този процес. Здрава работа си е. Отначало ще се чувстваш като заплетен в кълбо от преплетени възли, като пиле в кълчища. Постепенно тези пси възли започват да се развързват с твоя и на психотерапевта ти помощ, да се прояснява себеусещането ти, да ти просветва. Можеш да имаш осезаеми резултати и за няколко месеца психотерапия (с активно твое съдействие и участие), но за стабилни резултати, по описаното, прогнозата ми е за една-две години работа. Преценката ми е реалистична, на базата на опита ми. Колко е обаче година - две, на фона на вече минали 13 години и при пасивност от твоя страна и чакане само на хапчета, още толкова напред? Спри се на добър специалист и промени живота си!

Разбирам загрижеността ви и благодаря за оценяването на критериите. За Пловдив не съм сигурен. Ако Хасково е наблизо, Кремена Станилова е о'к!

Методът се прави, когато вече знаеш на рационално ниво, че тези страхови програми и убеждения са само ирационални записи в теб, които нямат общо с реалността. В работа с вътрешния диалог вече си се научила да реструктурираш изкривяванията и защитните механизми, да имаш актуална връзка с реалността. Тогава се ползва този наводняващо-десензитизиращ метод. Може да се прави чисто емоционално-медитативно, просто с присъствие в чувството, на фона на широкото пространство на потенциала, който пълносъзнателно обема и стапя страха и тъгата. Но, това е по-високо ниво. По-приземеното е това, което ти си направила. В симорон (украинска школа) го наричат самообгон, самоизпреварване, а в поведенческата терапия визуално наводняване с излагане на стимули и превенция на отговор. Желателно е да можеш дори да раздуеш страховите образи и усещания, на принципа на арадоксалното намерение да ги магнифицираш до пародия, до хумористична гротеска. Това е смел процес, смела техника и както казах, прави се когато човек е готов за нея. Силно ефективен метод е. Винаги е добре да се завършва със смирено приемане, като отношение, като емоционална настройка, възможно с кратка, пълна с доверие в научаваното молитва.

Когато аз работя, обикновено се фокусирам в характеровата база, която пречупва реалността невротично - нея променяме. Иначе, днес ще работим по едно, утре по друго, но когато базата си стои непреработена, тревожността избива в един, после в друг симптом, мести се. Та, нужно е да продължиш работата си с добър колега, но работа фокусирана в причините за тревожността ти, не само в симптома. Когато човек го е страх да остане сам и дома си, всъщност го е страх от това да погедне навътре в себе си, да е в досег със сраховете си, които не са разрешени, а са си там и започват да напират да излизат в оставането сама. Това се случва с теб.

"С една дума, не го обичаш. " Да, хванала си се за фантазно балонна представа, за неактуален спомен, нямащ нищо общо с бившия ти. Хванала си се за фантазията и казвайки :Не искам да я има", борейки я, подсигуряваш съществуването я, борейки се с вятърната и мелница донкихотски. Любовта наистина няма нищо общо с чувствата - принцип, сила, състояние на съзнанието и действие е. А при теб дори и чувство няма, както отбелязахме, а фантазност, създаваща илюзия за такова, която поддържаш със страха си от нея...