Орлин Баев

Прочети 'Никога вече съзависим". От книгата ще разбереш, че ако прекалено го търпиш, както и ако мрънкаш, но нищо не предприемаш, първо че развиваш убиващ те мазохизъм и второ, ставаш част от проблема му. Едно междинни решение е да му подхвърлиш материали по темата за зависимостта от игри, за идентичността на тази зависимост с всяка друга и не по-малката ѝ вреда. Ако осъзнае и прояви желание за психотерапевтична работа, добре. Ако ли не, в даден момент може да се направи следното: обсъдете с няколко човека негови приятели, познати, хора които уважава, на които вярва и които би чул - обсъдете за зависимостта му. Договорете се кой за какво ще говори, отиграйте го. Тогава го изненадайте, направете му една разтърсваща интервенция с внушения и убеждения около зависимостта, пагубността ѝ и отказването от нея, както и за нуждата от четене от него по темата и редовна работа с психотерапевт. Ако чуе и поеме в терапевтична посока, чудесно, Ако ли не, запитай се, искаш ли със самосмачкването си да подхранваш смачкването на вече псевдо партньорството ви при съзависимо търпене от твоя страна? Ако да, търпи и бъдете поредната връзка незрял-незрял, невротик-невротик... Ако ли не, осъзнай, че при положение, че той не промени нещата (а това от него, от осъзнаването и мотивацията му зависи), вие вече сте разделени отдавна, така че просто остава да финализираш нещата. Разделени, поради фактори, които са чисто негови, с които нямаш нищо общо - невинна си, няма нужда да поемаш отговорност за неговата инфантилна безотговорност. Тоест, ако не прави нищо по въпроса, раздялата е вариантът. Ако и след примерно шест месеца раздяла под въпрос, това не го мотивира да промени нещата, животът продължава - поне твоят. А неговият - във виртуалната "реалност"... Избори. Ако пък временната раздяла го мотивира и потърси помощ от специалист, прочете по въпроса и положи адекватни усилия, добре, тогава общото бъдеще е възможно в здрав вид!

Замазващо и на едро си на прав път... Прочети пак поста ми и пробвай да съотнесеш към себе си.

Да, сякаш не толкова пита, за да потърси резонна обратна връзка, а по-скоро хистерично провъзгласява гледната си точка и "геройството" си от зобенето с крап...

,,Според вас как е най-удачно да постъпя с такъв човек.въобще как да се имунизирам срещу такива хора без да ме засягат и нараняват? ,, Oбичай го! Точно така. Вътрешно смирено приемане с обич, а външно, спокойно поставяне на здрави граници. Не са лесни такива за общуване, но са и ценни -защото това, което те дразни в него, присъства и в теб, но по-малко проявено, в по-латентен вид. Учейки се да приемаш чертите му и поведението му, всъщност се учиш да приемеш собствената си нужда да се покажеш, изявиш, блеснеш, да живееш през високо самочувствие и налагане. Не чак в неговите раздути мащаби, а в здрави такива. Та, общуването с него ти е ценно - преодолявайки дразненето и заменяйки го с приемащата и разбираща обич, всъщност сваляш модела му, пренасяш в себе си достатъчно от патерните му на самоувереност. Това е вътрешната работа. Колкото по-успешно я правиш, толкова по-спокойно можеш да му поставиш граници, през които вече не му позволяваш да те обезличава и се бърка прекалено.

Дали в България терапевтите имат опит с шизоидията? Ами, България не е на Марс, а на същата планета, а опитът и наблюденията м ипоказват, че българските терапевти сме с пъти и пъти по-мотивирани, широкоспектърни, пробивни, гъвкави и успешни в сравнение със западните ни колеги. По-скоро ни търсят хора с изявени и по-засилени шизоидни характерови черти, а по-рядко с всички параметри на шизоидното личностово разстройство. Работи се добре с тях, когато терапевтът умее да резонира с богатството, многопластовостта и специфичната, странна за повечето работа на ума им. Посоката на работа е към свързване с тялото и чувствата, като се работи предимно психотелесно, преживелищно, а личната работа задължително е нужно да премине в групова терапия. Въпросът е, че колкото и шизоидът ментално да разбира, че ако се научи да общува повече, по-емоционално и сърдечно, това е добре за него, се иска доста работа, за да се научи да осъзнава собствените си и на другите емоции, телесност, сърдечност... А рядко в човек с шизоидни черти присъства дългосрочна мотивация за такава цялостна промяна. Като цяло, разбира различността си, но си му харесва да си бъде в нея... Опитът ни в терапията е, че все пак, резултати се постигат, но само при по-продължителна и цялостна работа. Каква - редовна лична, групова терапия и пеживелищно насочени уъркшопи, като минимум две, а на практика повече години. Фактът обаче, че питате вие, а не той, вече говори много. Доктор Първанов е твърде прав в препоръката си!

Тоест, ползваш психоделици, уж за да намериш по-широк смисъл и пространства, а колкото повече употребяваш, явно си все по-лишен от смисъл и присъствие в което и да е пространство, далеч отвъд едната дереализация и деперсонализация. Интересно... Да, психоделиците нямат нищо общо като действие с опиоидите, така е, както и са търсени от хора с различна психична структура и цели. Това е факт. Както и факт от наблюденията ми над дългогодишно ползвали марихуана, гъби, аяхуаска, дмт, лсд и т.н. е, че ползащите постигат не друго, а ефекта, в който си ти самия - скапват се. Защото са чакали не на собственото си дмт ( и т.н.), отключени в молитва, медитация и съответен начин на живот, а на форсиран външен прием. То е като във фитнеса - ако вземаш анаболи, за да напомпаш, за малко е о'к, но с времето става зле. Разбира се, аналогията е груба и неточна, но все пак казва доста. Препоръки, дадени от сърце: - преосмисли начините си за свързване с любовта, мъдроста и холистичната реалност. Ползвай естествените, тактически по-бавни, но стратегически сигурни и устойчиви пътеки на духовно учение, което резонира с теб. Вече без външните вещества, разбира се. - виж, че част от връзката с по-висшите възприятия е много стабилното стъпване и заземяване в тази груба реалност с помощта на активния, мотивиран и стойностен социален и професионален живот. Не случайно сме в този свят - не за да бягаме от него сме в него, а за да свалим висшите и да въздигнем този. - оцени помощта на психотерапията като важна част от цялостната пътека на разширението на съзнанието. Защото когато има неосъзнати и неотработени програми, всякакви трипове, дори и естествените, случващи се с помощта на медитация, само капсулират неотработеното.

За кого питаш, от каква позиция?

Получила си едни нищо и никакви паник атаки. Препоръката ми е: - Прочети тук в "психотерапия онлайн" всички теми от 2008-ма година досега относно паническите атаки и тревожността въобще. - Прочети внимателно всички статии от тук - всяко заглавие е линк към отделна статия. .................... Ако си умно момиче и схванеш за що иде реч в темите тук и в статиите, самото прочитане на тези няколко стотин страници в рамките примерно на две-три седмици, вече ще ти подейства силно терапевтично. Когато прочетеш и осмислиш, ще знаеш, че можеш само да си благодарна на скритите диаманти в тези благи преживявания. Скъпоценнсти от сърдечна смелост, обич, автентичност, доверие в съдбата, Бога и Себе си! Ще знаеш и че не си болна и няма какво да лекуваш, а имаш да се учиш, да порастваш емоционално като личност - затова преживяваш паничките. Както писах, ако си умничка, самото четене ще те насочи към много неща, като промяна на мисленето за ставащото, на отношението и разбирането. Моля, пиши тук, само след като прочетеш всичко указано и внимателно осъзнаеш посланията!

Вероятно има известна истина в твърденията му за инвитрата и т.н. В голяма степен обаче са и рационализации, тоест извинения, прикриващи проблеми, за които той не иска да говори. Ако не иска да се разкрие, да работи по себе си и намери решенията (а такива има), вината ти е излишна и фалшива. Със самото си поведение той тласка към получаване на интимността извън отношенията ви. То е като да умираш от глад, но тъй като партньорът, от когото зависи снабдяването с храна, не я осигурява поради свои си си замазани проблеми, да си погинеш... Естествено, че самото ти тяло, емоция, хормони, биохимия, нагон ще потърси възможните други опции. Ако бяхме в системата на шериата, би било другояче, но не сме... Здравият вариант е той да потърси помощ от психотерапевт, сексолог, андролог....

Отношението и отговорността за взаимоотношенията ви са двустранни - твои и нейни. Да, хора сме, най-важното не е тялото - особено за дълбоки партньорски взаимоотношения след няколко десетилетия заедно. Обаче, ако двамата са млади, активни професионално, социално и сексуално, взаимоотношенията се проявяват и през тялото. Трудно се правят деца на жена, която не харесваш физически. Няма какво да се залъгваме, ако за мъжа най-важно е да дава сигурност социална, финансова, духовна, то за жената красотата е централен фактор. Разбира се, не само, но красотата на тялото, чувствата и ума и за нас мъжете са най-важни. Ако се появи физическо отблъскване или дори отвращение, поради затлъстяването, погубващо всяка красота, остава вътрешното уважение - конфигурацията се променя от любовна, в чисто приятелска. Супер, ако това се случва след няколко десетилетия, когато нагонът е отслабнал, децата са вече пораснали, а сексуалността в огромна степен е преминала в мека и сърдечна обич, отвъд телесното, но в приятелското. Да, да се обичаш, както казва Георги и е супер прав. А това включва да обичаш и нагона си, който до определена възраст е нужно да се кооперира с тази чистата, приятелската любов. Ако си примерно на 28 (нямам си идея на колко си, само давам пример) и ще бъдеш с тази жена още 50 години, а си сексуално активен в по-интензивна степен до 60 год., това означава, че още 32 години ще ти се наложи да потискаш, отклоняваш към други обекти (тоест изневеряваш), мастурбираш или употребяваш с неприязън към самата си партньорка сексуалността си. Защото тя идва от животното бозайник, през което тази човешката и чисто безусловната любов се проявява. А животното си има своите си параметри на харесване... Човек е сложна сглобка от животно, социален човек и по-висши потенциали. В идеален вариант сексуалността, когато е проявявана с привличане към обекта си, се прихваща към по-висшите нива на любовта, сублимира се в самия полов контакт. Когато обаче привличането бъде убито поради невежия инат, позволяващ липса на двигателна активност и злоупотреба с храна, водещи до затлъстяване, нещата се променят. Остават приятелството, съквартирантството, взаимопомощта, сърдечните взаимоотношения. Ако двойката е вече на над средна възраст,, децата са големи, о'к, нормална ситуация. Когато обаче двамата са в млада възраст, сексът е важен. И не само за създаването на деца - дълбока спойка, мотиватор, вдъхновител и хармонизатор е добрият секс, когато е харесван и правен с любов. Не е ли харесван обаче, поради телесни изменения, идващи вероятно от несъзнавани характерови движения и съдържания (стоящи в основата на въпросния инат), които ги позволяват, сексът дори може да опротивее. Тогава, наистина, идват изборите. - Можеш ли да живееш с жена, която прогресивно напълнява и решително не желае да вземе мерки за това? Представи си, че партньорката ти качи още 20 кила - би ли могъл да я харесваш телесно, сексуално, социално? - АКо с любов и благо разбиране проведеш директен, но мек и сърдечен разговор, би ли чула, че е добре и за здравето и за взаимоотношенията ви, да се позанимава редовно със спорт и да избира количеството и качеството на храните си? - Ако отговорът е отрицателен и инатлив, какво би правил с ;либидото си? Можеш ли да пренебрегнеш секса, да живееш повече с любовта, с компромиса от нехаресваното тяло и сърдечните взаимоотношения, но с прогресивно сексуално отблъскване от партньорката? И пак - какво ще правиш с либидото си - порно и онанизъм до безкрай, поредица от любовници и компаньонки? Или можеш да живееш без секс или с почти никакъв секс, когато си така отблъскван? А можеш ли наистина или само си пожелаваш да можеш? - Представи си, че тя продължава да пълнее! Какви вътрешни промени си представяш, че можеш да направиш, за да продължите заедно, как предчувстваш самообикването, за което говорим? - Всъщност важен ли ти е сексът? Колко важен? Обичаш ли да го правиш? А какво би станало с желанието ти към партньорката, ако продължава да пълнее? Тогава? - Обичаш ли партньоркаа си толкова силно, че да си готов постоянно да издържаш на сексуалното налягане и да се учиш да го прихващаш за безусловната любов? - Как мислиш, в една партньорска връзка, когато ти работиш по себеуважението и любовта си, едностранно ли е по-добре това да се случва, или двустранно? - Спортът и известно внимание върху диетата какво представляват за теб - проява на любов към тялото като част от себе си или празна работа? - Според теб на какво се дължи инатливата рекация на партньорката ти, отвъд конкретиката на килограмите? Познаваш родителите, възпитанието ѝ, характера ѝ - направи някои връзки. - Според теб, докъде стига здравият и смирен компромис, идващ от любов и къде започва примиреното и болно търпене от вина и страхове?

Сбъркал си форума. Не че няма специалисти, които да ти отговорят - има. Но, цялата концепция е различна. Пиеш хапчета за паническо р-во - това само по себе си е огромно неразбиране. Не е болест, за да замазваш невежо и гордо с химия. Никога не е било. Казваш - страдам. Няма как да не страдаш, когато искаш да нагодиш живота, дал ти това прекрасно учебно състояние до малките его прищевки, които, видите ли, не искали ужасното нещо. Накратко - питай в някой от многобройните форуми или фейс групи, фокусирани в безкраен рев и психика на жертва. С разбирането, вложено в и стоящо зад въпросите ти, тук си объркал мястото. Ако все пак искаш да учиш, да развиваш осъзнаването си, тоест да бъдеш истински жив, прочети всички теми в "психотерапия онлайн", засягащи тревожните състояния. За девет години са се натрупали доста и самото прочитане може да ти помогне в преобразуването на гледната точка в здрава и истински работеща в посока хармония!

Да, нормална реакция е. Въпросът е, че когато се появи преживяване на свързаност с Любовта отвътре, се разбира и преживява разликата между нея и привързването. Да, привързването е нормално, както и болката от загубата е признак на фина чувствителност. Въпросът е, че тази чувствителност се превръща в агония, когато привързването е само по себе си и се бърка с любовта. А любовта, когато заживее отвътре, приема загубата далеч по-лесно. Приема и радостите и липсата еднакво, като отлепва човешката склонност за закачане към обекта, както и за бягане от трудното, до нормалното му понасяне.

Е то е като "не искам да ям, защото ще огладнея..." или "защо да вдишвам, като трябва да издишвам", или защо да се раждам и живея, като ще умра" или "защо да обичам, като може обектът на обичта ми да ме нарани"... Много силно бъркане на любов и зависимост, както и горда фиксация в сигурност, защитеност и контрол прозира в мисленето ви. А животът определено няма намерение да се съобразява с това... Зависимото вкопчването е вид агресия срещу реципиента - никаква любов не е. А желанието ни да са сигурни и контролирани нещата, кара егото ни да се надуе като балон, което поражда ужас от нищожността, преходността, смъртта... Аналитично погледнато, силно орален характер с ригидна маска. А през по-широките термини, вкопчване в благополучната съдба, сигурността, идеалите, дори духовността, като опит за бягство от базисните страхове от самота, необичаност, изоставеност, провал, болест и смърт. В процес на психотерапия се учите да отпускате гордия контрол, да общувате със страховете в подсъзнанието, да ги преживявате вече не с маладаптивни компенсации, а с благодарност, доверие, още доверие и още смирено доверие, което ги разтапя, а във вас се заражда център, който сега липсва. Център от истинска любов, която приема и болката и удоволствието, и радостта и загубата, и присъствието и отдалечаването диалектично, без да се вкопчва в хубавичкото, нито да бяга от другото, а учейки се и от двете. Такъв е животът, затова сме тук, да се учим! И още нещо - карма не означава непременно повтаряне на същото с подобно. Когато съзнанието се разшири, страховете се стопят, а главна ценност стане любовта (но истинската, а не тази човешката, вкопчената), Бога, всичко се променя. Кармата се изкупва вътрешно. Тогава любовта е над дори нравствеността, идеалите, правилността, човешкото вкопчване, благополучието, инстинктите. Тогава всичко идва на мястото си.

Да, детето споделя доста от характеристиките на синдрома на аспергер. Кажете вие като майка: - Фокусира ли се често в една и съща дейност, която отнема цялото му внимание? - Има ли нужда да повтаря едно и също движение, да гледа едно и също филмче, да върши някаква рутина, за да се почувства спокоен? - Как е интелектуално, помни ли добре, как се изразява езиково? Въпреки, че е умен, може би трудно чете и се изразява? - Как общува с другите деца? Чувства ли ги или понеже му е трудно да ги съпреживее, се изолира, макар и да пробва да общува? По-лесно с възрастни, на които вярва ли общува? - Когато не му се позволи да извърши рутинните си действия, които го успокояват, реагира ли с емоционални изблици, наказателен плач, сривове? - Вие познавате детето си - синът ви има ли емпатия, тоест може ли да чувства хората, животните, или прекарва всичко предимно през ума и собствените си свързани с него самия реакции? - Вече е на осем, доста голям е - когато му разказвате приказки, разбира ли метафорите в тях, че са метафори, че не са точно това, а казват нещо друго, или схваща буквално, лявомозъчно? Разбира ли шегите или ги приема буквално за истина? - Понякога прави ли необичайни изражения на лицето, стереотипни повтарящи се движения? - Кога се научи да ходи - на нормална възраст или по-късно? Също, лесно ли се научи да върши действия, изискващи известно умение, като връзването на обувките и т.н.? - Как реагира при силни или резки сензорни стимули - крясъци, рязка смяна на светлината, шумове - дразни ли се, стресират ли го лесно? - Как се държи в група - преди в детската градина, сега в училище? По-лесно учи сам или с другите? ....................... Дори точно да знаете диагнозата му и с него да работят специалисти, това не отменя вътрешната работа във вас и баща му!

Да, увереност, доверие. Развиване на доверие в собствената цялостност, смелост придобита именно от умишленото оставане с благодарност в чувството на изоставяне - във визуализация, транс, в медитация и молитва. Когато отвътре заживее Бог, няма вкопчване, а любов, непривързана и самостойна. Всичко е относително, разбира се, но в общи линии това е посоката. Сега, в тези няколко думички: молитва, медитация, транс, визуализация, доверие, стоят цели дисциплини, психотерапевтични школи и духовни пътеки...

Едно е любов, друго е вкопчващо привързване. Последното мъчи както вкопчващия се, така и това/ този, за когото сме се вкопчили. А абортите - това, че няма пси травми около тях е добре. Има карма обаче, част от която е изкупена с описаната история.Говоря отново над вината - тя е чувство за нискоинтелигентни люде. Но причини и следствия има.

"... казаното до тук е капка от това което може да се сподели..." Именно - това чувствам и аз. Успехи!

Хубавото в ситуацията е, че емоционалната болка тук изчиства част от гадостта, причинена от абортите... Оттук насетне: цялата тази отдадена и искрена грижа за котьо - чудесно, достойно за пример и подражание. Това, което е излишно, е вината. Вината винаги идва от гордото ТРЯБВАШЕ, Не покрих свръхлетвата си от горди идеали и фиксация в човешки морал, нямащ общо с този на живота. Гордост е вината, агресия против себе си и живота е. Няма достойнство и интелигентност в нея! Справянето с нея - с интелект, прошка, здраво себезаявяване и претръпване на болната свръхчувствителност. Вижте се с колега! Не толкова относно котето. То е само повод да поработите върху тази свръхчувствителност и горда виновност, толкова раздула се, че сякаш иска да контролира и анулира и смъртта! А животите като цяло бършат енергийно пси неотработеностите на стопаните си - факт. Но вина в това няма - има проследяване, осъзнаване и промяна, спокойно и невинно!

Много може да са причините за това му държание. От предавани родови програми, до ваши и на баща му вътрешни настройки и отношения, проявявани през него. Детето не е нещо отделно, а е част от семейната и родова система, нейна проява е. Затова, добре е да знаете, че освен неговите срещи с психоложка, основна работа с върши и върху собственото ви вътрешно психично състояние и настройки. Тук през форума нито виждаме вас, нито бащата. Задаваните въпроси донякъде са чувани донякъде не, отговорите са непълни, много истини са неказвани... Аз така и не разбрах как така, след като детето обича баща си, сте решили да се разделяте с него. Блъснал го, излиза че е чудовище, а детето го обича и самият баща му се радва сега... Никак не се връзват нещата с това, което казвате и нагаждате. А семейството е важно за детето и то се нуждае от мама и от тати, които са си верни (е, не сме ангели хората, но в общи линии...), обичат се, уважават се, учат се един от друг и израстват заедно. Определено детето не се нуждае от разделящи се от полъха на вятъра партньори. Както и да е - вижте се наживо с колежка, съдействайте ѝ, бъдете искрена, бъдете готова (и бащата също) за известна вътрешна работа. Успехи!

Разделили сте се с бащата на детето, когато е бил на 6. Едва ли раздялата е станала изведнъж и без предварителна история. Как бяха отношенията ви с таткото преди и около периода на започване на това поведение на детето? Както и след това, до раздялата? Децата действително усещат всичко. За нас възрастните проблем има, ако имаме скандали, викове и т.н. А децата чувстват и дълбоко съпреживяват дори фините психични настройки на родителите - тяхно отражение и амплифицирано продължение са. Та, какво се случваше във вас по отношение на таткото, от него към вас, помежду ви на емоционално и всякакво ниво? A сега как вие се отнасяте към бившия си? Какво се случва във вас, когато си спомните за него и се налага да общувате покрай малкия? А от него към вас как са нещата? Кой всъщност недоволстваше и от какво, за да се случи раздяла и кой реши окончателно? Разкажете, моля! Реално поведението на детето се е установило около и след третата му годинка, когато преминава през т.н. фаза на съперничеството. Знаейки, че детското поведение като под лупа точно отразява, но в преувеличен вид отношенията между родителите, може да се предположи, че това наказателно заинатяване и искане "топката да е в моите ръце" е започнало да се случва помежду ви с таткото... Вие кажете!

Подходи към трите неща, които описваш, както със самата дереализация: радвай им се, сприятели се с тях. Сънуването, чудесно - хората се трепят за това специално с години и не успяват, а при теб се получава. Трябва да почерпиш за това! Можеш да поработиш върху овладяването му, като сам влизаш в състояние на будно сънуване, чрез т.н. медитация/ нидра/ нлп. Има много водени сесии в нета. За сънната парализа - когато в медитация се научиш да осъзнаваш неподвижността и натежалостта на тялото си и независимостта на съзнанието си от него, тази моментна парализа вече не плаши. научаваш се просто да я осъзнаеш, усмихваш ѝ се и след няколко мига тя отминава и хоп, всичко е о'к. Дишането - не че нямаш въздух, а имаш малко остатъчна тревожност, която задейства усещане в гърдите сякаш нямаш. Осъзнай разликата. А за да се сприятелиш с това леко и почти илюзорно стягане в гърдите, когато правиш медитация, комбинирай я с кайваля/ бутейко дишане. Това е много фино дишане, при отпуснатост на тялото и съзнанието, почти без диапазон на дихателното движение. Така сам си правиш леко задушаване, което сам си и владееш. Когато стане трудно, вдишваш по-дълбоко и пак после влизаш в кайваля дишането. Прочети за тези дишания и в нета. Правейки такова дишане, свикваш, не те паши това усещане и преживелищно виждаш, че всъщност въздух имаш, а усещането е фантомно. Размазаността е зрението - също е от остатъчната тревожност. Сам виждаш, че когато обичаш нещо, когато правиш нещо с вдъхновение и замазването изчезва. Така че, прави каквото обичаш, както и обичай нещата, които правиш. Обикни и самото размазване и то си отива. Като по горния начин работиш с тези усещания, всъщност въздействаш автоматично и на характера си - ставаш по-спокоен, смел, живеещ от сърце и готин човек!

Тоше, къртиш!!! Наводняване с рифрейминг от хумор, в певчески караоке вариант, с помощта на съвременните технологии! Къртиш - яяяяякоооооооо!

Остава силно да се надяваме и молим психотичния епизод да е предизвикан от веществата и да няма друга предиспозиция.Когато момчето осъзнае пагубността им и ги махне, тогава всичко отшумява. Когато е съзнателен, сам ще потърси терапевт и за спирането на употребата и за пренареждане на мисленето и оттам, посоките в живота си!

Единствено сляпото прилагане на техники работи само при слаба тревожност - това ми говори опитът. За да се получи устойчив в стратегически план резултат, е нужно да се видят и осъзнаят някои взаимовръзки, въз основа на които се предопределя посока. Иначе, без такова осъзнаване, свързване на характерови, симптоматични, поведенчески и социални "точки", техниките се превръщат в замазване, подобно приема на транквилант - така ползвани, имат временно облекчаващо въздействие, но дълбоко променящо никакво. Дори има групи със заглавие "методи и техники за справяне с тревожността" във фейсбук, но са ползвани предимно за безкраен рев от позицията на крайно неразбиране и видите ли, как и тази техника не махна шиб..то нещо...

Има дишания, има ТЕС, има лечебни кодове, има умение за медитация, тоест за автохипноза, придобито отначало чрез редовната практика на водени медитации/ хипноза, има спорт, на базата на който се правят тези помощни техники. Има кундалини йога, в която пряко се утилизират, прихващат и обичат, насочват и с благодарност оценяват вегетативните прояви. Има най-простички утвърждения, които когато са свързани с дълбока вяра в тях, вършат чудеса...