Орлин Баев

Не става дума за пренебрегване инстинкта за самосъхранение, а за доверие в това, което не може да бъде контролирано. Тук умът се намесва и почва да иска да се меси във всичко. Но, това именно е механизмът на неврозосформиане. Рационализира страха си с псевдорационални обяснения, нагаждащи нещата към его контрола и страха зад него. Липсва смирение, липсва доверие в една по-мащабна картина на живота, в която случващото се е разумно, неслучайно. Липсва мъдрост. Много знание, та чак до многознайко знание, но без мъдростта на това смирено доверие, което умеейки да пуска невротичния контролец, успява да премине границата съзнание-несъзнавано, за да прегърне с въпросната мъдрост страховете. Интелектуално това може да се предъвква всякакси, но се познава само преживелищно.

Хлъзгава риба" е хипохондрично-натрапливият страх. Може да е монофобично фиксиран в една телесна област/ болест или да се сменя, но в основата му стои силното и много устойчиво вярване "Ако загубя страха и свръхконтрола си, ще умра!". Оттук вторично имаме една забрана на щастието - нали в него контролът се губи и човекът е нужно да се довери... Уж иска човекът да го няма страха, а всъщност не го пуска. Защото пускането му води към нуждата от доверяване, приемане, от стапяне невротичната спечена гордост на свръхконтрола. Това доверие е ключово при разрешаването. Смирено доверие. В тялото, съдбата си, в Бога. Всички поведенчески и нлп/ хипнотични техники тук са добри, но стигат само до някъде. Нужен е вертикал при такъв тип страх. Нужен е онзи X елемент, онази квинтесенция, придаващи смисъл, ресвързващи с разумната мъдрост на Битието. Този елемент липсва тук. Нужно е да се задържиш при някой терапевт, който знае какво прави. Сега сменяш и почваш всичко отново, търсейки външно решение. Подход, гарантиращ бавни резултати, поради липсата на дълбоко вътрешно осъзнаване точно какво имаш да учиш. Успехи!

Пиша ти на л.с. за терапевти по скайп.

Нищо не си разбрал... Ще се справиш, когато си готов да се учиш, не да го виждаш като нещо външно. Колкото повече се бориш и искаш да гомахнеш, повече ще си държиш всичко.

Не е еднократно усилие. Целият ти характер, възприятие, животът ти стои зад връхчето от натрапливости. Докато искаш да се избавипш, сякаш са нещо външно, сякаш искаш окончателно да си изрежеш мозъка от живота си. Но, той е твоят мозък. Да, ти нес и този мозък, а душевността, проявяваща се през характера, създал мозъчните натрапливи промени. Докато искаш да се избавиш окончателно, ще ги влачиш. Защото се създава психична досоциация между такова намерение, реалното справяне и подлежащите го характерови нива, всъщност база за всичко което преживяваш. Подходящата настройка е за смирено, с благодарност учене. Натрапливостите са само мигащата лампичка на характеровия ти двигател. С тях се работи, има пътечка - успокояват се. Работа, която вече влияе и на характера. Иска се обаче и по-цялостно обръщане на вниманието именно върху него, когато вече си поуспокоени обсесиите. Да, справяне има - при друга настройка обаче. Терапевтът е нужно да е добър. Но и той, може само да ти помогне да си помогнеш. Нали си в чужбина - там сигурно има терапевти. Намери вещ в окр и поработи с такъв.

Виж, за окр се минава през специфична пътека, водена от психотерапевт. Успоредно с това, учиш се на медитация - тя се прави като дишането. Ежедневно, докато постепенно навлезе като една любящо-съзнателна част от ежедневния живот. Сега не разбираш за какво говоря - нужна е практика. Когато окр състоянието се овладее с когнитивно-поведенческата, хипно и медитативна пътечка, по която терапевтът те учи да вървиш успешно, се оказва, че "лъсва" характер, наситен с тревожни вярвания. Рабоата продължава докато те се преобразуват до адаптивни. Оттам качеството на живот се подобрява многократно! А медитацията (майндфулнес) - доживот! С тревата, дрогата, стимулантите, алкохола - с тези неща е нужно сериозно да се разделиш. Отсега започвай интензивен кардио спорт - редовно.

Писах, писах и изтрих... Накратко, ще кажа: разбирам те и споделям напълно болката ти. За горите, окрадването, разсипията, психопатията отгоре, автоагресията на народа и т.н. Виждам, преживявам същото, в същата среда съм, живея в панелна "китайска стена", в центъра на гетото... Знам само, че с бягане навън, мълчане, мрънкане, няма да оправим нито държавата, нито собственото си световъзприятие. Да, има нужда не от митинги, а от по-сериозни процеси - но, тъй като не сме революционери, можем да поработим най-вече по собственото си възприятие. Как? Като се запитаме какво в нас събужда целия този социален хаос. Като го ползваме, за да разтворим дълбоките си, активирани от случващото се болки, превръщайки ги в самообладание, въпреки всичко. Или благодарение на всичко. Като бъдем здрави клетки, живеещи здравия си и силен живот, въпреки метастазите наоколо си. Здрави клетки, стараещи се да пръскат здравето и светлината си не позитивничко и затапващо чрез наивен позитивизъм. Не, това е само временен транквилант, който започва да работи все по-малко и постепенно се превръща в част от проблема, не от решението. Как ли? Като превръщаме кризата в шанс. Преработвайки собствените си дълбоки адове, активирани от външния пъкъл, доверили се на разумността на Живота, поставил ни именно в тези условия. А те са ценни, именно поради огромните противоречия, които носят. З атях сме се родили. Лесно е да се живее в пергектно уредена държава, но и лесно е да се заспи отвътре в такава. А тук - наблюдавайки въпросната психопатно невротична, садо-мазо реакция наоколо си, да бъдем нещо трето, извън нея. Да бъдем следващи активно силните си цели, отвътре все по-самообладани, отвън смело пробиващи пътя си добротворци. Като диаманти да сме, носещи дух, светлина, стабилност, човещина. която да проявяваме наоколо си. Не, не да сме някакви добрички мекотели, не. Това е същият мазохизъм. Като кремък твърди отвън, а отвътре обичащи. Никак не лесно това. Но е възможно! Така сме здрави и заразяваме и другите със здравето си. Това е личната ни революция. Другата, аз поне оставям на Бога и на евентуалните Чегевари, ако ще се появяват... Аз се опитвам да бъда промяната за кяоято говоря. Далеч не винаги успявам - малък слабачко съм. Но продължавам да се опитвам. Искам да ти дам пример с една моя специализантка: казва се Кристин (името е фиктивно). Сега се обучава при мен, но преди години учихме заедно психология. Тогава заеквах. Реакцията на хората към тази ми особеност, бе филтър. Някои ме съжаляваха - а това е страхът "да не бъда и аз така", нищо общо с любовта. Други страняха от мен, поради събудените в тях собствени страхове. Н амалцина не им правеше впечатление - на изключенията. Такова изключение бе Кристин. Въобще не ѝ пукаше за моето пелтечене - ама грам. истински и непринудено. Защото не взаимодействаше със страхове в нея. Такива просто нямаше. Сега Кристин поддържа собствени центрове, в които се занимава с обучение, възпитание и какво ли още не. Всичко, която прави, е от сърце, с огромно желание, с невероятна вяра в естествеността на добрите резултати, които съответно се и реализират. Кристин започна ей така,между другото, да поправя болници. не, не тя лично, но с тази си изчистеност от страхове, на мястото на които живее смелост, харизма, смисъл и обич -с тези си удивителни качества, възпламенява другите, вдъхновява желание за дарения. Тя прекрасно знае, че държавата е практически липсваща и абдикирала. Но самата тя действа, постига реални резултати, пру това никак не малки. Огънят ѝ гори още по-силно, именно благодарение на цялата социална каша, в която всички се варим. Когато такива факли се обединяваме, правим голям огън. Не е нужно хората да виждат. Бог вижда. Имайки този огън, можем да виждаме дълбоко истинското, божественото в хората, въпреки външните им минуси, роли, залепнали за тях социални маски... Тогава сме лечители със самото си живеене, каквото и да действаме, в каквато и посока да се реализираме формално. За мен това е начинът!

Моите поздравления за готовността да продължаваш, за мотивацията. По-трудното обаче е да продължаваш в същия дух на механичност, със същото отношение като към "състояние, което искам да се махне". Самото отношение гарантира хронифицирането. Защо? Защото отсъства дълбоко, цялостно "свързване на точки". Дори и най-прекрасните методи да се ползват, дори и с интензивно предизвикване да се подхожда, когато липсва свързването симптом-маладаптивни характерови вярвания и динамики, към които именно симптомите упорито водят - тогава и най-силните методи сработват частично, донякъде. А твърдението "Няма реална оправия", се превръща в нагаждане на понятийна хипотеза към собствена динамика, както и пренасянето ѝ в живота през механизма на самоизпълняващата се прогноза. Какво казах току що? Ами, когато в себе си не стигаш до дълбочината в характера си, свързана имплицитно с тревожността и симптомите ѝ, последните продължават да се продуцират, донякъде смекчени от добрата, но плитко ползвана методология. Така хипотезата "Няма оправия" се нагажда към собствената динамика. Оттам същото нестигане "до базата", поддържащо невротичната емоционална и телесна динамика на дисоцииращо изтласкване и телесна симптоматика, се превръща в самозадоволяваща се, самоизпълняваща се прогноза: "Няма оправия..." Живеейки през това нагаждане и самоизпълняване на хипотезата, се превръщаш в "тексаски снайпер" - тоест, избирателно филтрираш мнения и случаи, пасващи на очакванията ти: "Аз проучих и се оказва, че...няма оправия..."... Именно, бориш се с, вместо да се учиш от! Така се реализира въпросното изтласкване на собствена характерова дълбочина, до която не ти се иска да отидеш, видиш, признаеш, обгрижиш. Когато, познавайки характеровата си коалиция знаеш към какво те води ставащото, тогава дълбокото общуване с този страх от безсилна загуба на контрола, слабост, провал, изчезване и пр., започва да върши работата си, да те преобразува до един още по-цялостен, сърцат, автентичен индивид. Когато когнитивно знаеш какво и накъде, е нужна добра отношенческа промяна в нагласата - оттам при вече поведенческо-социалната, психотелесна и трансова работа с терапевта ти и самостоятелно, се получава ресвързване, оцялостяващо премахване на дисоциацията, в която сега си и която всъщност поддържа състоянието ти. Какво става? Нали не го виждаше механично, като болестна диагноза? Настройката на "Приемам, че ще е цял живот!", е част от парадоксален подход, който подпомага гореописаното ресвързване между съзнание и подсъзнание преживелищно. Когато го има това смирено, благодарно приемане (забележи, не с жертвено, мрънкащо съпротивляване, държащо на повърхността), при една глобално различна настройка на учене с доверие в зададена от самото преживяване посока, тогава парадоксално, симптомите си отиват в степента, в която уроците са усвоени. Ако се връщат понякога, са много по-слаби, вече не са борени, а са виждани наистина като добри приятели, напомнящи за известно смирение и характерово доотработване. О'к. Но, когато визията ти за ставащото е механична, поради което не си донаучаваш уроците, остават няколко варианта: 1.) променяш курса на възприятие и решаваш дадения ти житейски казус в дълбочина (за което намеквам по-горе многократно), 2.) продължаваш да си се бориш, досоциираш парчета от самия себе си и живееш по същия начин, като самоизпъняваш прогнозата си за "Няма оправия", нагаждайки хипотезата си за ставащото чрез виждането ѝ в глобалния социум., 3.) При поддържане на (2), пиеш малка доза медикамент, който заглушава в тактически план нежеланото собствено несъзнавано, но в стратегически трупа и психични, от ненаучавани уроци лихви, но и биологични такива (знаеш: черен дроб, бъбреци, полова система...)... Забележи, дори не казвам кой избор е по-добър или по-лош. Животът е шарен, хора и разбирания всякакви. С течение на времето практика, аз самият се научих да бъда много по-толерантен към различността. Влючително и към медикаментозния прием, когато всъщност биологично няма нужда от такъв, но е предприеман поради психичния факт на неспособност или нежелание за сприятеляващо оцялостяване, за единение със самия себе си. Тук не визирам ендогенните състояния - при тях нещата стоят различно, а медикаментозният прием е наложителен. Успехи!

В случая, при така описаното, бих се съгласил за медикаментите.

Преди малко четох една статия за промяната на стандарта на планетата... Преди само 50 години - масово постоянна борба за хляба. Една масова мечта: пълна чиния с макарони, изобилно заляти с масло. След това малко по малко: "Наядох се - и сега какво?" Аналогията е далечна... Смисъл, творчество, сърдечно мотивирани цели, следване призванието, любящо партньорство, вдъхновение вместо тревога, любов вместо страх...

Абсолютно никакво значение дали ще си го наречеш състояние или болест. Отношението ти към преживяваното е механично, както към физическа болест. 1) Ако информирането ти е единствено за физиологичните реакции, в началото на началото си. Добро начало, но нищо повече от начало. Липсва свързване между преживяваната симптоматика телесна, ментална, емоционална и характера ти, към който именно преживяването милото то, упорито (персистиращо) и постоянно (перманентно) се опитва с блага настойчивост и търпение да те заведе. Маладаптивни характерови вярвания, присъстващи там в несъзнаваното, които очакват да бъдат виждани, осъзнавани, успокоявани и лекувани с много смирена обич, разбиране, търпение и грижа. Нищо такова не виждам - една механика... Дори познаването на когнитивните изкривявания, логическите грешки, на когнитивни и нлп методи и т.н., през такава нагласа може да бъде ползвано изтласкващо собствени дълбоки съдържания, към които всъщност тревожността и симптомите ѝ водят и ще продължат да водят, докато не свършат работата си. 2) Тоест, трябва да е както едно его съзнание иска. Съзнание, откъснато от дълбочината на по-цялостната психика, защото видите ли, му е неприятно. Но тя е собствена огромна част от себе си и ще продължи да реве и крещи през симптомите, защото има нужда от лекуващо внимание, не от дисоцииращо отричане през "не искам това, защото не ме кефи, не ми отърва..."... Няма учене, няма осъзнаване... 3) Аз тази сутрин опитах тортичка, а после пробвах да свиря на пиано... Първо, не е до опитване, а до систематични, достатъчно интензивни усилия, правени обаче не механично, а през менталната настройка на смирено учене и познание на това какво именно има да се усвоява характерово. Не може да бъде преодоляно. Самата нагласа за преодоляване вече изтласква големи части от собственото несъзнавано. Не да бъде преодолявано, не. Разбирано, приемано с доверие в смисъла на преживяваното - така се процедира. Така психичното разцепване между съзнание и несъзнавани характерови наличности, се преобразува до оцялостяване. Пътеката минава през много загуба на невротичния контрол (което ражда едно по-мащабно, сърцато самообладание), активно себепредизвикване и в терапевтичен процес, но и социално-поведенчески - с подходящата нагласа, вътрешно ресвързване и доверие в зададения от самото преживяване процес. Без това разширено осъзнаване, разбиране и настройка, поведенческото в социална реална среда и в кабинета на терапевта предизвикване върши работа само донякъде, само частично. Да, достатъчно интелигентни, за да драскат по повърхността на физиологията, единствено външен израз на една невиждана психична реалност (освен най-външните ѝ слоеве...). Невиждана, оттам отричана зад сляпо петно, при една мрънкаческа "аз съм жертва" нагласа, която често дори не е осъзнавана, че присъства. Страхът от смъртта е само прикрит страх от живота. Това не означава липса на активен живот, цели, амбиции, външна смелост и успехи - често ги има предостатъчно. Означава, че дълбоко в несъзнаваното стоят страхове от загуба на контрола, безсилие, безлюбна безпомощност, дълбоко невиждана собствена несигурност, до които е добре да се ходи редовно психически, а през това дълбоко вътрешно прегръщане всеки ползван метод придобива съвсем различна, висока ефективност. Методите, които ползваш, терапевтичните похвати, които споменаваш, са чудесни. Моите поздравления! Но, те са само инструмент. За да бъде ползван качествено, е нужно по-цялостно разбиране, по-дълбоко себепознание, една различна нагласа надхвърляща квадратното мислене - такава на смиреното, включващо собствени дълбини и висоти учене. Тогава методите работят. Искам да подчертая, че пиша горното през искрено уважение и сърдечно пожелание за намиране на смисъла в ставащото!

Какво би станало, ако вместо да идват, сама си ги предизвикваш редовно?

А тя е само връх на подлежащата я тревожност.

Бил ти е полезен, поне допреди време - за да осъзнаеш сосбтвената липса на стабилно свързване със собствената мъжественост. Дори когато си се грижил за баща си и си помагал за продажбите, е било насила, като си останал дълбоко свързан с мама, останал си в лоното на женското, а от татко си възприел нерешителността му. Това не те прави автоматично женствен, не - но е свързано с тревожността, със страховете ти, със собственото ти усещане за себе си като мъж. Било ти е полезно да преминеш на терапевт мъж, при това доста точно отразяващ собствения ти мъжки образ. Не можеш да му помогнеш, за да ти помогне после той - така повтаряш старо взаимоотношение от детството си, което те върти в порочен кръг. Едно вътрешно застиване в детска възраст, едно непораснало момченце, здраво захванало се за полата на мама. "Хващане", което сблъскано със суровата реалност, събужда страхове. Колкото повече професионално и социално се опитваш да се справиш, изтласквайки обаче тези страхове, те с еподхранват, пораждат постоянна тревожност, която постепенно депресира и продуцира хронична уморяемост. Това да искаш да се включваш социално, да работиш, да имаш приятели, партньорка, е чудесно - но, следвайки тези стремежи механично, както казах, страховете нарастват. Та, нужно е активното им посрещане вътре в самия теб - декапсулирането им, "слагането им на масата" в терапията (вместо задържане в делничности, както казваш, че правиш) и в полезрението на осъзнаването ти, при отношение на бащино приемане, издържане, присъствие на духа. В тази връзка, да - по-подходящ терапевт в случая е мъж. Един по-предизвикващ, по-активно проявяващ в самия себе си мъжкия принцип мъж. Просто казвам - решенията са си твои. Постът ти беше в съседна рубрика, която обикновено не четем. Форумът е позамрял и когато питанията не са в "Психотерапевтични насоки онлайн", е възможно да бъдат пропуснати. Видях ти темата, след като Инес ти отговори. Тя ти пише сходни неща. Ако нещо ти дисонира, това е спецификата на получаването на обратна връзка не само тук: чуваме това, което другият вижда в нас и си вземаме, което и доколкото резонира с нас и можем. Което не, това е на другия възприятието, това е. Важна част от промяната на нещата в теб, е да се научиш да смиряваш защитния невротичен перфекционизъм, за да посрещнеш това детско, зависимо зяпнало гардже/ хлапе в себе си, което иска само да получава. Посрещайки го съзнателно, бидейки вече сам мама на себе си обичайки го, си му и татко, който му поставя здрави граници, учи го н мъжко самообладание, издържане на страховете от слабост, провал, изоставяне, което ги погасява. Тогава тревожността се стапя, оттам уморяемата депресивност си отива. Тук стигаме до това, дали истински искаш тази мъжествена смелост, или искаш да разрешиш на статуквото на навика да си поддържа "печалбата" отсегашното състояние: липсата на отговорност, финансовото и емоционално обгрижване, мрънкащото "...длъжни са ми..." и т.н. Знаеш, че никой не ти е длъжен,но на емоционалното детенце в теб така му е по-лесно и си иска да са му длъжни... Искаш ли реална промяна?

Докато мисленето е за преодоляване, преборване, човекът не вижда големи "парчета" от себе си, съдържащи се именно в страховете му. Медицинската нагласа за ремисия и релапс са част от такова дисоцииращо изтласкване, замитащо ученето на характерови уроци, именно благодарение на невротичната тревожност, съдържаща маладаптивни характерови вярвания, които при един здрав подход на учене с благодарно, смирено доверие, биха били преобразувани до адаптивни. Тогава обаче липсва битка/ бягство отношението, а директния обучителен подход, насочен прямо към състоянието (има си алгоритми ...), се присъединява към по-широкия подход, този на характеровоото центриране. Практически са едно. В случая, механичното медицинско отношение, виждащо нещата като болест, изключва реално учене. Съответно, дори и най-добрите психотерапевтични методи, при такова отричащо отношение, се превръщат в механични, при нагласата "да се махне гадното нещо"... При такова положение на нещата, описаната цикличност на проява и отминаване, е закономерна. А човек субективно потвърждава вярванията си, като търси, вижда и намира информация, резонираща с тях, като автоматично дисквалифицира различните, така нагаждайки реалността към хипотезата си... Работя в сферата на психологичното консултиране към този момент от 13 години. Хиляди хора със страхове са минали през мен. Когато виждането се промени от механично-болестно, в учебно трансформиращо, уроците биват смирено, с доверие във вложените в самата невроза послания научавани. Човекът извлича добрите потенциали от характера си, благодарение и именно на налягането на тревожността. Тогава преживяваното става приятел - не е гонено, а приемано в дълбочина, отвъд интелектуалното дращене по повърхността, през тялото, клетките, преживяването, енергията. Когато така човекът извлече посланията и научи уроците си, става сърцат, обичащ, искрен, себезаявяващ се, харизматичен, следващ целите си, идващи вече от познание на дълбочините си, с радост. В живота има напрегнати ситуации, а бадемовидното тяло си е там. Реакцията към страха обаче вече е различна. Човекът се е научил с лекота той да се преобразува до смела мотивация, кураж, вдъхновение - зарежда, вместо да мъчи. Съответно остава единствено една основа, начало от страх, който обаче се влива в мотивираното самообладание. Това благодарение на цялостния подход на учене, се превръща в автоматичен процес, облагородяващ характера, превръщащ човека в много качествен такъв.

Успехи!

Ако е с мярка и понякога, човещина е - да, поддържа допамина в добри стойности. Но, когато е зависимост, е различно, както пишеш - допаминът вече не се приема от рецепторите, коет отласка към още и още стимули. Все едно пияница да пита дали може само с едно малко да се успокоява, за да се концентрира...

Има вътрешен път, има и външен. Вътрешният - доколкото себе си познаваме, дотолкова схващаме живота. Външният - отразява вътрешния и му влияе отвън-навътре. Четем автори, синхрониращи с вътрешния ни процес. Работим, следваме цели, в партньорски отношения сме, отговарящи на вътрешната ни честота, осъзнаване, себепознание. Готови формули и да се дадат, те ще бъдат тези на даващия, не на питащия. Ако ти кажа, че един Оробиндо, Ани Безант, теософията или Учителят Дънов дават точна, детайлна космогония, но и силни, психотерапевтични себепознавателни пътища, това би било споделяне на мой път, нищо повече. А сега не търсиш ли отново външна валидация, през същата детска зависимост и нагаждане, даващи външна опора...? Многократно споменаваш "приятелят ми така мисли, в това вярва или не вярва..." Докато центърът е отвън, сме деца, несъзнавано вкопчващи се в другия компенсаторно, за да избягаме от несигурната си привързаност (виж в уикипедия за това - Боулби, Ейнсуърт...) отвътре. Намирането на тази вътрешна сигурност променя всичко. Изгражда се през трансферно базирана психотерапия, систематично следвана колкото е нужно. Такава терапия определено не е "пробвах..., минала съм през...", а е дълбочина на себесвързване и себеразбиране, променящи възприятието за живота и качеството му драстично. Има здрава духовност (клик) и тя далеч не винаги е свързана с външната религиозност. Маса хора имат нужда от външна йерархия, от това някой да им каже "това е така!"... Нужда от външни татко и мама в образа на проповедник или еди какъв си гуру, които вместо да стимулират самостойна автономност, подхранват инфантилната зависимост, импрегнирана с тревожни вярвания. Оказва се, че приятелят ти всъщност е един здраво вярващ човек, който обаче не нарича основата на живота Бог, а вселена... И е прав в разсъжденията си. Това е стария разговор за свободната воля, за това "Кой съм аз?", "Бог нещо външно ли е?". Вече е воден. Няма същинско аз като тяло, мозък, дори натрупани спомени, енергии, програми и впечталения - всичко това е преходност, следователно нереалност. Всичко зависи от мен, но от мен като неделима част от Бога (вселената, Дао, Дхарма...). Тоест, доколкото сме единни с Бога, дотолкова ни има, дотолкова сме зрели, свободни, творящи, истински, а не пинокиовци на въглеродна основа... Не някакъв външен Бог, а психодуновен, вътрешен. Единението с него преминава през чисто психичното преработване на характеровата несигурност. Достатъчно продължителната и качествена психотерапия, е част от този вътрешен път. Самият живот се явява най-силният психотерапевт, когато умеем да го слушаме и чуваме... Да, трябва ти. И да, има го. И да, лабилната циклотимия се овладява освен в достатъчно продължително, трансферно базирано психотерапевтично отношение в лична и групова психотерапия (в които незрелите пси механизми на идеализация, девалюация, проективна идентификация и т.н., се осъзнават и дезавтоматизират...), през систематична здрава практика на молитва и медитация, в които разбирането е различно, както споменавам по-горе. Тук постепенно количеството прераства в качество. Каже ли някой: "пробвах, но...", вече е видимо драскането по повърхността и преливането на пусто в празно... Не вярваш, да. А това Себе е идентично по същността си и е единно с Вселената, Бога. Да, не някаква външна вселена/ Бог, а вътрешно единение с любовта, мъдростта, творческата свобода. Луташ се в крайности. От религиозна зависимост, към магическото мислене на популярните книжки, целящи его угаждане, при също толкова силна откъснатост от здравата духовност и въобще, автономно самоопределяне, както в тези човешки институции, религиите. Но, това е нормален процес - стига да е процес... От позицията на его, откъснато от същината, такова задоволяване се явява отцепена от цялото магия, нежели живот по любовта. Когато обаче намерението за осъществяване на дадени цели идва от Богочовека (забележи, не външна божественост, вселена и т.н.), тогава да - тогава всичко от закона на привличането, подкрепено с активни действия, реализира такива здрави цели. Има. Стъпка едно - преобразуване на характеровите страхове, превръщане на несигурната привързаност в сигурна. Оттам потокът на любовта протича. Стъпка две - проба и грешка, все повече даващи отговори "това искам, това не" - съединена с първата стъпка, се получава: познавам се, знам какво искам и как да го постигна, като мисля и действам от сърце и душа, а его умът ми се явява само добър слуга. Тогава, стъпка три - активно продвижение в посока целите, идващи от Теб. Да. Дори по-силно да искаш, ще е през компенсаторно надъхване, гонещо никога нестиган морков, като сопата на страховете налага и колкото повече гонене на такова искане, повече сопата "масажира" пси гърбината. Когато несигурността е прегърната, ти сама си мама и татко на себе си, любовта протича, сигурността се загнездява стабилно дълбоко в теб, а съзнателното искане вече не е бягство от страх, а творчески импулс, вдъхновено тласкане към, а не бягане от... Никакъв разрив, никаква пасивност. Здравата духовност е заземена, простичка, много активна и действена. Действеност, стимулирана обаче не от сенки, а от вдъхновената виделина на любовта. А задникът - поти се здраво, при всички положения... Слушал съм човека от клипа. Никъде не съм видял пристрастеност към страданието. Да, приемането му и ученето от него, както и здраво радване на житейските добрини, поравно - диалектика. Тоест, смирена радост, включваща и активно заявяваща потенциала, преминаващ през това смирение. Не и примиренчески мазохизъм при умишлено търсене на страданието, не - но, когато животът го даде, а това е неминуемо, о'к, без прекалено да се впечатляваме, се учим от него толккова, колкото и от удоволствието. Защото любовта е над едното и другото, докато ги обхваща в земната двоичност. Християнството като дума действително замира, не поради ключовите си и смея да кажа, извечни и непреходни, дълбоко психологични принципи, а поради преобръщането на ценностовата система в западния човек... За сметка на това пък, ислямът тепърва ще присъства все повече. А бъдещето не е на тази или онази религия, а на здравата човещина, или по-скоро Богочовещина, която успява да предаде дадена научна, религиозна, изкуствоведска, културална или друга система. Та, християнството като социална байпасна псевдодуховност действително отмира. Ядрените му принципи обаче, са отвъд тези социални процеси и присъстват в много други системи, без значение как се наричат. Въпросът всъщност е доколко в теб го има. Доколкото в теб, дотолкова го виждаш и наоколо си. Отново стигаме до чист психичните съдържания и процеси на несигурност, проектирана навън, или на базисна сигурност, разтваряща пътя на любовта, а оттам и осъзнаването ѝ в живота. Горното отговаря и на следващите разсъждения за себеобичането. Не е от его решение - насила обич не става. От стапянето на въпросната базисна несигурност следва това провявяване на любовта - тя просто протича. ... Пиша горното не само като отговор на автора на темата, а като разсъждение върху добри, ключови насоки. Благодаря за тази възможност! За много години!

Сесиите НЛП са част от справянето, но само с тях няма да стане. Прочети всяка от статиите от тук. Сама ще видиш, че стъпки има. Може и сама, ако можеш сама. Успехи!

В университета можеш да поседиш и задържиш вниманието, което е добре. Във всеки случай, вкарването в диагнози рядко върши работа, освен ако не искаш да пиеш медикаменти, което в твоят случай е слабичък вариант. Въпреки това, ще завършиш - не това е въпросът, а в дългосрочен план да се научиш да ползваш тази си невероятна способност за мечтаене, да се превърне в креативност, вложена в по-разчупен, гъвкав и творчески работен процес. Какво учиш? Ок, четеш материалите - две, три изречения, половин страничка удържаш вниманието. Става превключването в мечтателен режим. Наместо да ги разделяш - съедини двете. Нека ученото се намеси в мечтите. Ако учиш право и четеш за член еди кой си, алинея от търговското или патентно право, се виж на процес, в който ти, супер успешната юристка, заявяваш закона, в центъра на вниманието, блеснала под светлината на прожекторите в съда, а в CNN говориш за международните икономически процеси с особен патос и чар, в съответните фенси дрехи, с онова усещане за "на мястото си съм и тежа стабилно" и т.н. Само давам пример. Какво учиш? Като така помечтаеш, включила приятно конкретния текст, който четеш в мечтата, се връщаш на следващите два-три-десетина реда и отново, когато превключването кликне, не само че не го спираш, но го следваш с удоволствие, като в него разиграваш конкретно ученото, превръщайки го в живи, приятни образи, усещания, с радост, с движение, интонация, с вживяване... Честит Никулден! Нека пътуването през живота ти бъде красиво приключение!

Toва е. Кондиционирала си ученето с удоволствието. Когато си махнала порното (вероятно ведно със самозадоволяване), си свързала волевото усилие с неученето. Сама знаеш това, съзнаваш го. Горе ти дават указания за дисциплина, графици... Това е едната посока - така отделяш отлагането на удоволствието от спирането на порното (тоест волевото усилие при това) от усилието при ученето. Едното е пасивност, другото е активност. Постепенно мозъкът ти се научава да ги разделя и ученето да се получава по-добре. Но, това е само половината работа. Другата половина е отново да свържеш ученето с удоволствие - така се кондиционира желание, генерира се вътрешна мотивация отвъд външната дисциплина. Опитай да дадеш идеи с какво здравословно удоволствие би свързала ученето, чисто поведенчески (примерно серии спортно натоваване на всеки 20-3- мин.). А директно, добре би било да харесаш самото учене. Предмета на учене, темите, посоката, самото усилие по издържане и фокусиране релаксирано телесно, но със съсредоточено ментално усилие. Ако предметът позволява, виждането на ученото живо, визуално, в живи движещи се, със звук, цвят, мирис, допир пеживявания. Ако не става така директно поради сухотата на материала, то ползването му за такива живи картини...

Комбинация от добра психотерапия, ефективен пик ап коучинг, мъжки спорт. В терапията се опознаваш и започваш да преобразуваш страховете си, виждаш че сега ти си баща и майка на самия себе си и можеш да промениш всичко. В един качствен пик ап коучинг, отвъд едната свалка механика, се учиш поведенчески-преживелищно, на терен, на общуване с жени - трепериш, страхуваш се, приемаш провала и отхвърлянето, което постепенно ги стапя. Все повече осъзнаваш, а и преживяваш практически как дори пълен със страхове, пак маса момичета са готови да са с теб. А колкото повече ги разтваряш до харизматична смелост, толкова повече ставаш притегателен магнит за другия пол и ти сам започваш да избираш. Спортът, комбинация от фитнес, кардио и боен спорт, са една добра добавъчна част от силното, високо мотивирано живеене, част от чара ти. По-горе са ти препоръчали айкидо. Аз бих те насочил към киокушин с новия правилник с ръце в главата и борба, към кудо, бойно самбо, бразилско джуджицу... Умишлено не пиша за мма - там духът на воина най-често е изгубен (разбира се, вероятно има изключения - зависи от треньора), принизен е до едното его налагане. Успехи!

Писал съм по темата много пъти и по много начини. Накратко: Как знам какво искам да работя? Два подхода. Първият: Проба-грешка. Смело опитване на различни поприща, професии, занаяти, дейности. Страхът от "оцапване на ръчичките", е нужно да бъде прегърнат. Докато се действа така, важи правилото: "Ако не работиш това, което обичаш, обичай това, което правиш!" Тоест, превърни действието в медитативен, в учебен процес, в който пробите и грешките служат като тригер за експлициране на собствени психични съдържания и преработката им. Всяка дейност е нужно да бъде поработена достатъчно, сравнително добре усвоена, за да бъде извлечен душевният опит. Вторият: Себепознанието. Когато живееш силно, смело скачаш в трудностите, се събуждат много подсъзнателни наличности. Налага се да се отработват страхови програми, вина, тъга, да се минава през много болка, скръб, радост, още тегоба и пак удовлетворение. Когато следваш даден път, водещ решително към Себе-познаването, все повече прехвърляш центъра на самосъзнанието в Себе си. Все от по-отвисоко гледаш и все по-ясно виждаш за какво си дошъл на този свят и какво аджеба дириш в него. Все по-ясно осъзнаваш тихите пориви на същността си и все по-храбро си готов да ги следваш, поставяйки ги на първо място. Път на разширен мироглед, молитва, медитация, единение със смисъла да бъдеш автентичното си Аз. .............. Помощни подходи много. Има тестове за професионално ориентиране, спомагателни питанки, намиране на силните си страни, качества и приземената им употреба в социалната реалност. Тези помощни подходи обаче работят добре единствено на фона на интензивно преминаване през основните, през горните два начина. Имам някъде статии и клип по темата...

Същата песен на изместено същия глас. Ходиш ли на резултатен при окр психотерапевт?

Браво, Максиме! Сам виждаш - тяло и психика са в двупосочна връзка. Храната е важна. Спортът е важен. Социалният живот - общуването с качествени хора, минаващи по подобен път (програмите, групите...), е важен. Общуването с природата - също. Като добавим радостта от работата, която обичаме и нормалното ни разбирателство с колегите, при посрещане на също нормалните им различия, нещата се подреждат. Тогава остава живеенето на един смислен, силен живот, следването на здрави цели. Както и вътрешна практика, устрем към по-голямото, който е като основа на всичко. Ти преди ходеше на шри Рави Шанкар... Сега поддържаш ли медитативна практика по твой си начин?