АлександърТ.А.

благодаря . Изостаналите укрухи (Тук не е само за модератори , нали ?)

От преди,, няколко" години стана масов интернета в България . Първия бум , на любопитството, отминава .

Негативизъм ? Сърдим се , че се разбиват илюзийте ни . Може ли линк за този поет

Войната за съзнанието и как да я спечелим От Тихомир Кайрямов Всички борби, войни, боеве и кавги, всички конфликти от всяко време и място (освен тези, при които двете страни отговарят на един и същи кукловод) започват и свършват като битки на ума. Нито един конфликт не се решава единствено от физическа сила. В действителност противникът с технологическо предимство е често по-уязвим от привидно по-слабия си противник. Разбира се, това е в противоречие с основите на западния модел на мислене, учещ ни да вярваме, че хората с по-голямата пушка (или безпилотен самолет) винаги печелят. За съжаление, трябваше да претърпим множество поражения и да извършим поредица неразумни окупации в Азия, за да разберем това. Една от големите неизказани истини на нашето време е, че в действителност модернизацията на военното дело няма почти никакво отношение върху печеленето на войни. Още от древни времена три фактора решават всяка борба: разум, воля и основни принципи (ценностна система). Затова най-съществената и реална битка за всеки от нас е душевната, вътрешната борба. Защото успехът в съзнанието определя успеха във всички други начинания. За съжаление, малцина отчитат значението на тази война, камо ли пък да знаят как да се защитят срещу психологически атаки. Необходими са усърдни тренировки, както при всеки метод за самозащита. За изминалото столетие, поне в САЩ, се води подривна и потайна студена война срещу хората под формата на психологическо подчиняване. Тази студена война има за цел да отслаби решителността ни, вярата ни в Бога, вярата в себе си, самочувствието и почтеността ни, като прелюдия към „топлата война“ срещу нашите почитани конституционни права. Елитът във властта знае добре, че най-ефективната стратегия за победа винаги е да убедиш противника да се предаде, преди битката дори да е започната. Днес хората са въвлечени в пасивност и вътрешна смърт, в това да капитулират от вътрешната война, така че когато „външната“ настъпи – те вече ще са победени. Основен арсенал на корумпираните правителства са психологическите операции, които са предимно пропагандни инициативи с цел деморализиране на определен обект (обикновено това са гражданите). Деспотичните режими използват в тези операции лъжи, полуистини, заплахи и насилие, стъкмени така, че да предизвикат строго определена реакция. Използвани са да провокират силни и масови емоционални реакции, които да работят в полза на олигархията. Следните насоки могат да ви предпазят от стрелите на измамата, както и да ви помогнат да запазите контрол и да предотвратите да бъдете несъзнателно повлияни да работите против себе си. Не се страхувайте от хипотетични опасности1 Страхът е оръжието, което тоталитарните поддръжници избират. Завоевателните армии и администрациите са прословути с преувеличаването на тяхната сила и численост с цел да унищожат бойния дух на тези, които искат да заробят. Чингиз-хан например използвал тактиката на преувеличена численост, заедно с геноцид, за да тероризира региони, които все още не е опитвал да покори. При пристигането си монголските орди имали вече такава репутация (част от която измислена), че много области се предавали на часа, без да се замислят за обратното. Активистите срещу престъпността често са мишени на тероризиращи кампании. Днес тези от нас в либералното движение често чуват предупреждения от „случайни“ угрижени партии, постоянно натякващи ни, че усилията ни са „напразни“, че сами „правим себе си мишени“; че системата на глобалистите е прекалено силна и напреднала, за да я победим; че те имат безпилотни самолети, бази с данни на NSA, безмилостни войници и т.н. Тяхното намерение е да ни внушат страх в хипотетични ситуации, които не могат да бъдат нито потвърдени, нито отречени. Да ни накарат да се вманиачим в „шансовете“, вместо в ценното. С други думи, те се надяват да поощрят едно състояние на малодушие. За да противодействаме, трябва да останем съсредоточени в целите си, независимо от възможните опасности. Иначе казано, силата на противника, реална или не, е без значение. Голиат не е нищо повече от пречка, а пречките се преодоляват. Устремете се към целта си и никога не обръщайте назад. Не се разсейвайте от маловажни неудобства и лични проблеми В разцвета на комунистическа власт в ГДР тайната полиция Щази използвала тактика, наречена Zersetzung2. Тактиката на Zersetzung била да се използват коварни манипулации в живота на специфична мишена, с цел да се пречи на нейните умения да участва дейно в дисидентски дейности. От Щази пращали агенти по домовете на хората да пренареждат предмети или да имитират влизане с взлом. Често прибягвали до опити за създаване на емоционални конфликти – със съпругата, семейството, приятелите, като и с бизнес партньорите. Целта е да отклониш жертвата от вниманието ? върху политическа или социална работа за сметка на маловажни неприятности. Личните неприятности – дали естествени или планирани от структури като Щази – са разрушителни само когато им осигурите твърде много легитимност и внимание. Някои хора прекалено се фокусират в личните си сапунени сериали и тази слабост е често използвана от правителствени елементи. Истината е, че нашите домашен бит и сблъсъци са второстепенни, когато става въпрос за отстояване на нашите принципи и култура срещу поробване и незачитане. Романтични проблеми, семейни спорове и навлизане в личното пространство са маловажни в сравнение с опазването на свободата, с мисията да се пробуждат хората, да се противодейства срещу индоктринацията на масите и ако е необходимо – физическо отстраняване на елита от власт 3. Не бива да ни разсейват още семейството и приятелите, стоящи на пътя ни или манипулирани да го правят. Не се съблазнявайте от подаръци Тираните обичат да предлагат подаръци на населението, особено в началото на техния възход към господство. Може да е под формата на нови работни места, по-добра инфраструктура, безплатна здравна система, повече храна, повече сигурност и дори повече мобилни телефони. Подаръците могат да са способ за доносничене или за провокиране на престъпления. Целта е да се привлекат граждани с „мекото на баницата“ (или поне с обещанието за по-лек живот). Ако държавен служител (или пък който и да е) изсипва дарове в нозете ти, е време да имаш едно на ум. Правителствата не „плащат“ за подаръците, които получавате. Ние плащаме за тях или чрез такси, или чрез инфлация. Безплатните екстри не трябва никога да влияят на мисловния воин да бъде спечелен на страната на някоя бюрократична или корпоративна единица. Не позволявайте да бъдете купувани. Единствените истински и ценни съкровища са нашите индивидуализъм и самоуважение. Никога не вярвайте на медийните машини – винаги проверявайте информацията Вече не съществува „обективна журналистика“ в масмедиите. Каквото чувате и виждате не е истината, а изкривен образ, настроен в полза единствено на върхушката. Медиите днес вече не разследват новините. Вместо това, те затулват разследването чрез едностранно представяне на събитията и чрез атаки срещу всеки, повдигащ въпроси за официалната версия. „Официалната версия“ на всяка новинарска история е почти винаги оплетена манипулация в полза на олигархията. Никой, смятащ се за интелигентна личност, не трябва да приема официалната версия на нещата безкритично и от пръв поглед. Важно е да мислим върху нещата, които ни се казват, да правим собствени проучвания или да изследваме първоизточниците. Не позволявайте да бъдете „научавани“. Винаги проучвайте сами фактите. Изисквайте от говорителите на властта да предоставят източници, вместо да се държат сякаш трябва да приемаме всичко на сляпа вяра. Не се притеснявайте от подигравки Противодействието на дезинформацията е жизненоважно, но и личната чест е от значение. Да пазим егото си обаче не е важно. Да се опитваме да угодим на всички е както невъзможно, така и без значение. Подигравките се използват не само за дискредитирането на активистите, но за да се постави решителността им под съмнение. Ако не можете да бъдете смутени или сплашвани като деца, тогава няма да сте подвластни на страха и няма да бъдете победени от някакви си думи. Изисквайте от опонентите си да отговарят на основателните ви въпроси. Парирайте отвличането на вниманието и настоявайте за конкретност. Заставете ги да влязат в реална дискусия. Когато не могат и се върнат към аргументи ad hominem (личностни нападки), така излагат на показ неустойчивостта на позицията си, а вие сте спечелили. Приемете риска, преди да се конфронтирате с опонентите Все още съм изумен от тези дисиденти и защитници на свободата, които се правят на учудени, когато яростта на системата се насочи към тях. Не са ли осъзнавали риска, когато са влизали в сблъсъка? Наистина ли са вярвали, че и облаците ще са розови? При всеки конфликт срещу по-голям, безскрупулен и безнравствен опонент, винаги разчитай, че ще трябва да изтърпиш ада, за да постигнеш нещо. Приеми, че животът ти няма да е вече мирен и удобен. Знай, че може да не видиш завършени плодовете на усилията си. Осъзнай, че може да ти се наложи да вървиш през огън и да приемеш болката. В противен случай ще бъдеш жалък и смешно неадекватен войник в психологическата война. Личният риск няма значение. Само истината и бъдещето са важни. Да си ефективен, е да си в центъра на събитията. Ако въздействаш и си реална заплаха, тогава трябва да очакваш да имаш мишена на гърдите си. Осъзнай слабостите си Преструвайки се, че нямаш слабости, е най-добрият начин да помогнеш на противника си. Гордостта и прекалената самоувереност ще се обърнат срещу теб. Озлоблението ти може да бъде експлоатирано, за да ти бъде отвлечено вниманието. Ако лесно се ядосваш, гневът ти ще бъде използван като примамка за самоунищожително поведение. Изследвай себе си задълбочено и до основи, както и противника. Дори и да звучи като клише, най-големият ти враг е не най-голямата армия, а вътре в теб. Иронично, осъзнавайки ограниченията си, ние също се специализираме да виждаме слабостите в другите. Ако не сме заслепени от собствените си предубеждения, можем да видим предубежденията на опонентите ни. Не се кланяйте на разни авторитети Може би е някакъв стаден инстинкт, но много хора, изглежда, страдат от неутолимо желание за йерархия и водачество – дори това водачество да се основава на лъжливост. Най-голямата защита срещу покварата е да станеш господар на себе си, вместо да чакаш някой приказен безгрешен надзирател (или талантлив измамник), който да ти посочва пътя. Ако разчиташ на други да избират пътя ти, създаваш условия един ден правото ти да избираш да бъде премахнато напълно. Обикновено авторитетът идва от фалшиви преструвки, а не толкова от заслужено уважение и признание. Никой, независимо от титлата си, не е над истината; и със сигурност не е по-ценен от теб. Както титлата, така и униформата е символ на някакъв идеал, но хората под униформите може да не приемат този идеал. Не се лъжи по униформата. Гледай човека и се запитай дали е достоен за униформата. Ако други искат да определят дали да вървиш наляво или надясно, те трябва да издържат най-строгите въобразими, които можем да си представим. Тези хора трябва да докажат, че твоите най-добри интереси са и техни, както и да докажат мъдростта, необходима за ръководене на бъдещето с внимание. Обърнете силата на символите и митовете в своя полза Олигарсите използват театър и блясък, за да влияят на колективното несъзнателно, защото човешкото съзнание гравитира към ритуали, захранващи вкоренената ни нужда за митове и символизъм. Карл Юнг често споменавал вродените символични процеси на душата като „архетипове“, съществуващи в изкуството, сънищата, духовното у всяко общество, независимо от време, място, религия или култура. Ако познаваме универсалните символи и как те ни влияят емоционално, това ни позволява да предотвратим да бъдем контролирани или поставени под друго тяхно влияние. Не всички удивителни случаи в историята са спонтанни. Някои са нагласени като средство за влияние върху определена характеристика от националната колективна психика. Тези операции под чужд флаг често се въртят около символ от културно значение. Издигането или разрушаването на тази символична постройка, известна личност, социален механизъм или харесвана представа за бъдещето оставя трайни и дълбоко вкоренени впечатления на хиляди, ако не и милиони хора. Те биват емоционално въвлечени в събитието – безумно, страшно или яростно – без да имат и най-слабото понятие защо. Накрая, те могат да бъдат измамени да действат по разрушителни начини само за да облекчат вътрешната си дисхармония. Могат да бъдат вкарани във войни, робство, смърт – всичко заради обещанието да се предотврати осъществяването или изчезването на даден мит. Тайната е да изследваме вътрешния си живот с повече сила, отколкото изразходваме за илюзиите около нас. Ако открием кои митове ни въздействат, и така – собствената си индивидуалност, ние се имунизираме срещу робството на чужди интереси. Емоциите ни ще бъдат под наш контрол, предубежденията ни се разтопяват, а страховете ни стават без значение. Освен това няма да сме прекалено привързани към сетивното, към разни повърхностни очаквания или към колективното. Театърът на ума губи властта си; от този момент – ние избираме съдбите си. Не забравяй индивидуализма си Колективистите постоянно поощряват идеята за човеците като празни съдове; бели листа, формирани от обкръжението, или просто биологични машини с първични животински инстинкти, които „бъркаме за душа“. Работата на Карл Юнг върху вродените психологични архетипове е едно от доказателствата, че всъщност НЕ сме празни съдове. Всеки от нас се ражда с общи качества, като съзнание и самопознание, както и с отличаващи ни качества, правещи ни уникални. Раждаме се с двойствени представи за добро и зло, правилно и погрешно. Заради тази двойственост, имаме способността да избираме. Да отхвърлим съзнателността, или да я приемем. Колективистите насърчават пропагандата за белите листа, защото искат да вярваме, че нямаме вродени качества, и в крайна сметка – съзнание. Те искат да пренебрегнем интуицията си и да приемем морален релативизъм. Защото ако всеки човек е празен съд, тогава няма правилно или погрешно, и нищо не може да бъде квалифицирано като „престъпно“. Ако всеки човек бъде убеден, че е изцяло продукт на обкръжението си, тогава хората могат да бъдат убедени да отстъпят свободната си воля на тези, които изглежда имат най-много контрол над света. А ако хората вярват, че не притежават индивидуална определеност, тогава могат да приемат ролята на роботи, чакащи да бъдат програмирани от външния свят. Това е най-голямата мечта на колективистите: да бъдат „великите повелители и създатели“ на масите. Да ни захранват с това, което искат, да ни обличат по своя воля, да ни учат съобразно, и да ни казват какво и кога да мислим. Те искат да се видят като художниците на платното-човечество. Само тогава в техните умове обществото ще достигне „съвършенство“. Ако човечеството изгуби индивидуалността си и приеме идеологията на „белия лист“, тогава ще изгуби войната за съзнанието си, вероятно дори без да го осъзнае. Съзнанието е над материята Да се изправиш срещу враг с огнестрелно оръжие или с голи ръце – това е лесно за възприемане. Да противостоиш срещу лъжа или идея, целяща да разруши психическата способност за съпротива, е изключително сложно. Когато даден противник опитва да си служи с психологически похвати, е сигурен знак, че той не може да те подчини само с физическа сила. Фактът, че държавните власти и силовите структури зад него толкова отчаяно разчитат на такива страгегии в продължение на толкова години показва, че не могат да си осигурят централизирана власт над нашата нация (и да премахнат Кантовия императив) просто чрез употребата на все повече военната мощ. Никое оръжие, без значение колко е голямо, няма да им помогне да постигнат целите си. Затова продължават играта, докато нашата решителност е пречупена и нашите способности за съпротива – отслабени. За да възтържествуваме, трябва да се имунизираме срещу тяхната игра. Трябва да ? обърнем гръб, отделяйки се от нея напълно. Трябва да оставим всеки ненужен страх, съмнение и омраза, и да правим това, което трябва да бъде направено. Трябва да отхвърлим приказките за поражение и нихилизъм. Трябва да направим голямата сериозна стъпка отвъд булото на съмнението, със знанието, че великите ни предци са водели своите битки въпреки т.нар. „сигурност на смъртта“. Ако не можем да бъдем господари на собствените си вътрешни светове, то ние сме обречени на провал във всяка друга битка. Без желязна воля, не можем да победим, и няма да намерим мир. Автор: Брандън Смит Източник: Activist Post Или страхът от самия страх [↩] Означава „разяждам“, „подкопавам“ [↩] Противопоставянето на морал и изгода (ефективност/необходимост трябва да се разглежда внимателно, особено когато моралът бива изоставян в съмнително дефинирани „спешни случаи“ в полза на често прибързана и необмислена рационалност – бел. прев. [↩]

Медитациите , върху беседите на Дънов , са чудесен метод за проглеждане . Хигиена и лекуване на душата ----също мн. полезна книга от Петър Димков . но без такива от типа на "Четирите споразумения"------а може ли ,, Умението да обичаш "---(толтекска книга на мъдроста) от Дон Мигел Руис-- Изкуството да обичаш ---от Ерих Фром ..Подобно заглавие от Дийпак Чопра . Много зависи от това кой автор ти допада . Виж този клип http://www.beinsadouno.com/board/index.php?app=videos&do=view&id=619

Човек прави всичко (почти) за любимия . В този смисъл любовта е слугуване . Когато не ти слугуват може би не те обичат . Но достатъчно ли е единия да обича (слугува) ?

Да помечтаем за освободената енергия от безпредметните спорове , когато спойката на обществото се измести от ,,интереса към любовта" . Когато почувстваме братството си .

Емоционалните обвързаности променят значението на думите .За уважение към началника е достатъчно да работиш добре и да не играеш мръсно зад гърба му .До като за обичан човек не е достатъчно да заявиш свободата му ,. Трябва и лично ангажиране за нейното постигане .Напр.---давам свобода на децата си . Но ако не им обясня моята гледна точка . Нищо не съм направил .

Мисля че ти убягва същността в случая .Мисля отговор има във въпроса за какво служи речта .

Каква пречка е това? това е само уточнение . Отнася се за чувствата свързващи ни с другите . "Вярвай в каквото си искаш. Това е твое право и аз го уважавам ----- може да е безразличие (студенина) . Може и да е преклонение пред божественото (живота) , в другия .---- любов ---------- Имах пред вид следната картина :Малко момченце се прибира в къщи разплакано. На вратата , майка му го пресреща разтревожена . То със сълзи на очи : вярно ли е че не си ми майка ?Вярно ли е че имам друга майка ?

А , ако това е член на семейството ти ?

След Donka , се питам : Къде е проблема ? Синът ти какво мисли?... Виж мнение 10 . Самочувствието се гради със взимане самостоятелни решения .Детето трябва да усеща , че неговото мнение е решаващо и за вашето поведение . За разведряване ще кажа Ако слушам жена си буквално , има моменти когато трябваше с бухалка да спасявам детето .

Е , какво от това . На кой му пука ? Преброй гласувалите . В контейнерите се намира и хляб . И Дънов казва мъдроста идва със страдание . .. Слава (мъдрост) е нашето бъдеще . Защо да се оплакваме . Работещите в чужбина ще бъдат просто човеци . Останалите тука имаме шанса да засветим . С най много светещи на глава от населението .

Разсъждавал ли си за думата ,,приемане". То е нещо като съгласие . За да разберем нещо , трябва да се съгласим че то съществува , въпреки мнението ни . Почти всичките ни проблеми , са следствие на неприемане случващото се . Само приемайки , съгласявайки се с необяснимоста и независимоста на събитията , можем да видим множеството пътища и да изберем подходящия . Когато приема действителноста отпадат въпроси като : защо ; кога ; как ; можеше ли да не става така ;. Приемайки нещата , болката остава , но си възвръщаме свободата. Тогава можем да мислим за хубавата и приятна страна .

Питаш ? Значи те все още те интересуват хората, тяхното мнение .За --професия войник ?Има записи от втората световна война за геройски изпълнената задача на един войник . На офицер от американската армия успешно пуснал първата атомна бомба ... 28 години в нашата армия ми бе добре .Но по време на войната в Югославия изникна въпроса --какво ще е ако ме пратят някъде там , далече зад граница? И по важното чии интерес ще защитавам там , на България ли ?В смисъл ---живота на рицаря се крепи на върха на меча , той има ясна кауза , която го крепи и вдъхва надежда и сила . Докато в съвременната война каква е каузата?

Какво значи правилния партньор ?Човека с когото най лесно можеш да се разбираш и живееш ? или можеш , или не , да живееш с друг човек . Обикновено става въпрос повече за секс и егото не търпи конкуренция .А когато се замечтаем решаваме че по малко , от всичко , не си заслужава .Не е ли така ?Искаме всичко на куп .И ако ни попитат защо ? Защото някой го е преживял , значи го има това чудо --пълноценна семейна връзка . Много често като попитат , на пример известен актьор ,как мина снимането на филма ? Отговорът е : имахме известни затруднения но го завършихме успешно . Атмосферата бе ведра и много се забавлявах .Нима не се е трудил до изнемога , не се е потил и мъчил ? За какво най много ни напътстват мъдреците ---За човешките взаимоотношения .Че моят живот се определя от моето отношение към другите .То трябва да изразява честност , откритост ,заинтересованост , съчувствие ,готовност за помощ ,равнопоставеност , уважение към насрещната божествена същност (душата) . И това без почивка , не само когато ми е кеф . Бих казал , когато постъпвам така , камъка на масло става . Когато се обиждам , когато мисля че някой ме наранява .Това не съм аз .Това е моята представа за себе си , егото .То има изисквания към партньора и конкретни очаквания .То прави живота цветен и красив ...Но за да живеем добре , да владеем живота си . Трябва да поставим душата пред егото , личността ,Нали любовта е между душите . Мисля за това сме тук , да научим това .И сексуалния партньор е част от ученето .

в случая напоритоста на майката (ако я има) ще ме притеснява , ако съм и син .. Това е като стола на обратно .

.г-н .Балджиев По същество спора за опасността от ГМО за мен и болшинството обикновени хора е социален .Неговата научно техническа страна се изразява с ,,няма данни за вреда" , което се стремят да оборят т. н. екологично мислещи .На практика ние сме началото на експеримента ,ако съдим по резултатите с мишките . Колкото и да са несериозни , са обезпокоителни .Радостно е че човек на тази ваша позиция не стои бездушно от страни . Проблемът ГМО ; атомните ел. централи ; шистовия газ ( енергетиката) , са един проблем .Проблемът стои в , абстрактната човешка фигура стояща пред бай Сандо , говореща за добрините които прави като подобрява живота му .Че кой го е викал тоя та да подобрява живота ?...Да промяна има .Някога софиянци ходеха , и боси , с риск да се оцапат в остатъка на някоя конска сила .Сега трябват здрави обувки да не настъпиш пирон или стъкло между кофичките от кафе .Някога баща ми работеше от сутрин до вечер за държавата .Сега синът ми работи от сутрин до вечер за една чужда фирма .И за сметка на по ниската цена храната е станала по пластмасова ...Грозно е да се нарича това подобрение . Преди няколко години имаше министерско решение (не съм 100% сигурен) , на етикетите на храните да се отчита връзката им с ГМО продукти .Не мога да разбера дали това е причина за все по дребните използвани шрифтове , или моето ЕГН .

От това се опасяват някои хора .Че когато се появят категоричните научни данни , ще ги слушаме с по три уши ,може би . Има един въпрос без категоричен отговор до момента .На кои хора служи науката , на генералите , на търговските корпорации ? п.п. май няма да ти (ви) отговори

ПЕТА ЧАСТ Да, да, с това се свърши – всички развратих! Не зная, не си спомням отчетливо как е могло да стане това. Сънят ми прекоси хилядолетия и остави у мен само едно усещане за цялост. Зная само, че причината на грехопадението бях аз. Като мръсна трихина, като атом на чумата, заразяващ цели държави, така и аз заразих със себе си цялата тая щастлива, безгрешна до срещата с мен земя. Те се научиха да лъжат и обикнаха лъжата, и усетиха красотата на лъжата. О, то започна може би невинно, от шегата, от кокетството, от любовната игра, наистина от един атом може би, но тоя атом на лъжата проникна в техните сърца, и им се хареса. След туй бързо се роди сладострастието, сладострастието породи ревността, тя пък – жестокостта… О, не зная, не си спомням, но твърде скоро там се проля и първата кръв – те се учудиха, ужасиха се и взеха да се разделят, да се разграничават. Появиха се съюзи, но вече един против друг. Заваляха укори, упреци. Те познаха срама, и го издигнаха в добродетел. Роди се понятието за чест, и всеки съюз развя своето знаме. Започнаха да измъчват животните, и животните избягаха от тях в гората и станаха техни врагове. Закипя борба за разединяване, за обособяване, за личността, за „мое“ и „твое“… Те заприказваха на различни езици. Познаха скръбта и я обикнаха, те жадуваха мъките и твърдяха, че Истината се постига само чрез мъката. Тогава у тях се появи науката. Когато те се озлобиха, заговориха за братство и хуманност и проумяха тия идеи. Когато станаха престъпници, изобретиха справедливостта и си наложиха цели кодекси, за да я запазят, а за осигуряването на кодексите изградиха гилотина. Те вече едва си спомняха какво именно са изгубили, не искаха дори да повярват, че някога са били невинни и щастливи… Подиграваха се дори с възможността за това някогашно щастие и го наричаха мечта. Дори не можеха да си го представят във форми и образи, но – странна и загадъчна работа – изгубили всякаква вяра в някогашното щастие, нарекли го „приказка“, те дотолкова пожелаха отново да бъдат невинни и щастливи, че паднаха на колене пред желанието на сърцата си като деца; обожествиха това желание, изпонастроиха храмове и захванаха да се молят на собствената си идея, на собственото си „желание“, напълно вярвайки в същото време в неговата неизпълнимост и неосъществимост – обаче със сълзи на очи го обожаваха и му се покланяха. И ако все пак можеше да стане така, че те да се върнат към онова невинно и щастливо състояние, което бяха изгубили, ако някой отново им го покажеше и ги попиташе – желаят ли да се върнат към него? – те сигурно щяха да откажат! Те ми отвръщаха: „Да, ние сме лъжливи, зли и несправедливи, знаем това и затова плачем и се измъчваме сами, и сами се изтезаваме и се наказваме може би дори повече от оня милосърден Съдия, който ще ни съди и чието име не знаем. Но ние имаме наука и чрез нея отново ще открием истината, но тоя път ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои над чувствата, съзнанието за живота – над живота! Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а познаването на законите на щастието стои над щастието…“ Тъй ми отвръщаха те, и след тия думи всеки от тях обикна себе си повече от другите, пък и не би могло да е иначе. Всеки стана тъй ревнив към своята личност, че с всички сили се стремеше само да я унизи и ликвидира у другите, и на това посвещаваше живота си. Появи се робството, след това и доброволното робство – слабите на драго сърце се подчиняваха на по-силните, за да могат по-силните да им помагат да потискат ония, дето са по-слаби и от тях. Появиха се и праведници, които със сълзи на очи идваха при хората и им говореха за тяхната гордост, за това, че са изгубили мярата и хармонията, чувството за срам… Присмиваха им се, и ги пребиваха с камъни. Свята кръв се проля по стъпалата на храмовете. За сметка на това се появиха хора, които взеха да мислят как да стане така, че да се съединят всички отново и да може всеки, без да престава да обича себе си най-много от всичко, да не пречи в същото време на никого, и по такъв начин да заживеят някакси в едно сплотено общество… Заради тая идея се развихриха цели войни. И през цялото време всички воюващи твърдо вярваха, че науката, премъдростта и чувството за самосъхранение ще накарат най-сетне човека да се обедини в сплотено и разумно общество – затова сега, в името на делото, „премъдрите“ се стараеха час по-скоро да изтребят всички „непремъдри“ и неразбиращи тяхната идея, за да не пречат на нейното тържество. Но чувството за самосъхранение взе бързо да изстива, появиха се горделивци и сладострастници, които открито си поискаха: „всичко или нищо“. И прибягваха към злодейство, за да се сдобият с всичко, а ако то не сполучеше – към самоубийство. Явиха се религии с култ към небитието и саморазрушението в името на вечното самоуспокоение в нищожеството… Най-сетне тия хора капнаха от непосилен труд и по лицата им се изписа страдание, и те провъзгласиха, че страданието е красота, понеже само в страданието е мисълта. Те възпяха страданието в своите песни. Аз ходех сред тях, чупейки пръсти, и плачех за тях, но ги обичах, може би дори повече отпреди, докато на лицата им нямаше страдание, докато бяха невинни и толкова прекрасни! Обикнах осквернената им земя още повече отпреди, докато беше рай, само заради това, че на нея царуваше мъката… Уви, всякога съм обичал мъката и скръбта, но за себе си, само за себе си и само своята! – а зарад тях плачех и ги съжалявах. Простирах ръце към тях, отчаян се обвинявах, проклинах и презирах. Повтарях им, че за всичко съм виновен аз, само аз, че аз съм тоя, който им донесе разврата, заразата и лъжата! Умолявах ги да ме разпънат на кръст, учех ги как да направят кръста… Не можех, нямах сили сам да се убия, исках обаче да приема мъката от тях, жадувах мъки, жадувах да пролея кръвта си до последна капка. Но те ме осмиваха и накрая ме сметнаха за луд. Те ме успокояваха, казваха, че са получили само онова, което са желаели, и че не могло да бъде тъй, както е сега… Накрая обявиха, че ставам опасен и че ще ме затворят в лудница, ако не млъкна. Тогава скръбта с такава сила нахлу в мен, че сърцето ми се сви, аз усетих, че ще умра, и в тоя момент… точно в тоя момент се събудих. * * * Беше вече утро, всъщност още не бе съмнало, но беше някъде към пет-шест сутринта. Свестих се в същото кресло, свещта ми беше догоряла, капитанът и гостите му спяха, беше много тихо, което в нашата квартира се случваше рядко. Подскочих, учуден донемайкъде – никога не бях изпитвал нищо подобно, та и до такива подробности и детайли – да речем, никога дотогава не бях заспивал така в креслото си. Изведнъж, докато стоях прав, идвайки на себе си, неочаквано пред погледа ми се мярна моят револвер – готов, зареден – но аз тутакси го отблъснах! О, сега – живот и само живот! Прострях ръце и възкликнах към вечната истина; всъщност не възкликнах, ами заплаках; възторг, неизмерим възторг ме изпълваше целия… Да, живот и проповед! Решението за проповедта взех още същата минута и, разбира се – за цял живот! Ще тръгна да проповядвам, искам да проповядвам – питате какво ли? Истината – понеже я видях – с очите си я видях, видях цялата ѝ слава! Та оттогава проповядвам! И освен това обичам всички, които ми се подиграват, повече от останалите. Защо става тъй – не зная, и не бих могъл да обясня, но нека да е тъй!… Те казват, че отсега съм се объркал, тоест щом вече съм се объркал – какво ли ще става нататък?! Това е живата истина – обърквам се, а после може би ще стане още по-зле… И, разбира се, поне няколко пъти ще се препъна, докато открия как да проповядвам, тоест – докато открия нужните думи и нужните дела, защото това е много трудно… И сега го виждам съвсем ясно, но слушайте – кой не се е препъвал?! А пък всички вървят към едно и също, най-малкото стремят се към едно и също – от най-мъдрия до последния разбойник, само дето пътищата им са различни. Това е стара истина, но ето кое е новото – аз и не мога много да се препъвам. Понеже съм видял истината, видях я и зная, че хората могат да бъдат прекрасни и щастливи и без да изгубват способността си да живеят на тази земя!… Не ща и не мога да повярвам, че злото е нормално състояние на човешкия род. А пък нали тъкмо за тая моя вяра ми се присмиват всички. Но как да не вярвам – нали видях истината, не съм я измислил с мозъка си – аз я видях, видях я и живият ѝ образ навеки е изпълнил моята душа! Видях я в най-голямата ѝ пълнота, и вече не мога да повярвам, че не може да я има у хората… Тогава защо ще се обърквам? Разбира се – ще се отклоня, дори и неведнъж, дори може би ще говоря с чужди думи, но то няма да трая дълго – живият образ на това, което видях, ще бъде винаги с мен, винаги ще ме поправи и ще ми посочи пътя! О, аз съм бодър, свеж съм, аз съм тръгнал и вървя, и ще вървя, ако трябва, хиляда години! Но истината ми пошепна, че лъжа, предпази ме и ме насочи… Само че не зная как да направим рая, понеже не мога да го предам с думи! След съня изгубих всички думи. Във всеки случай – главните думи, най-необходимите… Но нека – аз пък ще тръгна и ще говоря, неуморно, понеже аз тъй или инак съм го видял с очите си, макар и да не мога да го преразкажа с думи… Точно това не могат да разберат присмехулниците: „Абе, сън сънувал, бълнувал – халюцинации.“ Ех! Това ли ви е мъдростта? А толкова се гордеят! Сън ли? Какво е това сън? А животът ни не е ли сън? Ще кажа нещо повече – нека дори това никога да не се сбъдне и никога да не видим рая (това поне ми е ясно!) – но аз въпреки всичко ще проповядвам… Всъщност то е толкова просто – само за един ден, за час само, всичко може да стане!… Най-важното е – обичай другите, както обичаш себе си – ето кое е най-важното, повече нищичко не трябва – веднага ще разбереш какво трябва да правиш! И вижте – всичко това е само една стара истина, която е повтаряна и препрочитана билион пъти, ама нà! „Съзнанието за живот е над живота! Познаването на законите на щастието е повече от щастието…“ – с това трябва да се борим! И аз ще го направя. Всичко ще стане за миг, стига всички да го поискаме… А онова малко момиченце го открих… И ще тръгна! Ще тръгна! * * * Бел. Стопанина: Разказът е откраднат от блога на Кристина Митева, свършила тежката работа по набирането на текста в електронен вариант — за което сърдечно ѝ благодарим.

Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат. По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид. Фьодор Михайлович Достоевски Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има. Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха. И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това. Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело. Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная. И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата. Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него. Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче. ВТОРА ЧАСТ Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение. За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз. Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не? Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене. И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?… Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот! Слушайте. ТРЕТА ЧАСТ Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка. Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции. Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам. Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен: – Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!… Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти. Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен. В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба. – Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея. – Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил. – Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал. Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“ Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца. И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание. Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо. О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество. Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта… Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла… Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях. О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам? Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих! (продължава)

Какъв съвет ? Да се учи да живее .да обръща внимание на важните за него хора , другите са фон . Това с телефона е обикновен стар номер , за да му се връзва . Щом е едър и умен трябва му само малко решителност и твърдост в поведението за да пресича или пренебрегва закачките . Представи си котетата в панера как се боричкат , опитвайки зъби и нокти . Което побегне останалите го гонят .

Inatari blagodarq za wnimanieto . .Веднага се вижда че работата ти е невъзможна без мобилните връзки. За теб интернета е необходимост за мен удоволствие .С месеци се радвах на телефона от който пиша сега . Не мисля че от пишещите тук , някой може сериозно да е против ,, технологиите" . Въпреки че нструментите винаги имат опасна страна . както от молива можеш да се нараниш така опасен е и компютъра , и др. нови технили . Разбира се не съм специалист и може би Стани мир е по точен : и преди е имало по затворени деца . Дали ще седи пред прозореца и ще гледа врабчетата или ще седи и играе на компа. , не е едно и също .Макар и двете са поведение на по затворен характер . Технологиите не могат да бъдат лоши . такива могат да ги направят неразумните наши действия .Няма да споменавам за електромагнитното и др. замърсявания . Ще ви дам една стара картина на кошерите ми , върху окосената плътно залена трева .По някой път отивам и събирам фасовете след посещение на приятел .Те ясно се виждат откроявайки се и сякаш ми бъркат в очите ...Това е важното , човешкото отношение ...Да се радваме на играчките си ,но да не си затваряме очите защото винаги има цена която плащаме . Като става въпрос за общуване ,,технологиите" , всичко което вършим резонира в околния свят .Може да се каже че това е общуване със природата , както околната външна , така и вътрешната . п.п Да ви пратя домати Вчера още имаше български розови по 2.60 пак п.п. Има един общоизвестен аспект затрудняващ общуването . Когато слушаме нечие мнение , го възприемаме през призмата на предварителните си нагласи и собствени мнения .

Имах предвид пълноценно общуване между хора . Не размяна на sms или работни срещи . Напълно си права ако приемаме общуването за рутина . По скаипа обикновенно хората не усещат емоциите на събеседника . Удобно е това общуване ама на тъщата и стига и телефон . Опасното е при малките ,. Психическото им и емоционално узряване зависи точно от общуването ,игрите с други деца , очи в очи ...мислим си че на нас като ни е добре и за всички е така