Kalina_f

Здравейте д-р Първанов,
Пиша Ви писмо без адрес...Звучи като закачка, но наистина все още не знам по какъв начин ще го изпратя. Това, което знам обаче е, че имам необходимостта да го сторя. И то да е именно до Вас.
Имам нужда от мъдрост. От помощ. Ще пиша, пък каквото излезе. И Ако излезе.
Живея с тревожност вече 10 години. От 10 години претеглям всяка ситуация, всяка новина от гледната точка на страха си. И много, много искам живота си обратно. Решена съм на всичко за да го имам такъв, какъвто искам – спокоен, ведър и радостен.
За пръв път получих паник атака /тогава не можех да идентифицирам усещането/ преди 10 години. През призмата на сегашната ми информация едва ли е била класическа атака, по-скоро наподобява момент на много интензивна тревожност и последващият страх от това, което се случва с мен. Замайване, студени тръпки, мравучкане по крайниците и главата, учестен пулс...Беше свързано помня с конкретна ситуация – на другият ден трябваше да кумуваме на сватбата на наши приятели и явно това ме е притеснявало. По това време кърмех първото си дете /много, много се тревожех, че ще ми прилошее точно преди да го нахраня и няма да съм в състояние да го сторя, ужасяваше ме мисълта, че няма да мога да се погрижа за него/, медикаментите бяха невъзможни, консултациите не съвсем полезни и в крайна сметка това състояние отшумя. До другата пролет, когато отново кумувахме. Разказвам Ви всичко, за да добиете представа за механизма, който задейства симптомите, за мислите свързани с тях. Бях уплашена, спрях да се храня, спрях да спя, да се смея, да живея... Страх от страха. Абсолютната класика. След няколко седмици мъки ми беше предписан Ципралекс. Антидепресанта ми повлия добре, но след спирането му симптомите се възобновяваха с натрупването на плашещи ме ситуации. Не отникъде, разбира се – страхът от тях си беше останал. Беше останал и навикът /сега знам, че е точно това – навик/ да се притеснявам от определени ситуации. И резонно – тялото отговаря. Ситуациите са много „избистрени” след толкова години. Обикновено са весели – предстои ни море, а аз се треса от страх, че ако не се чувствам добре ще съсипя почивката на семейството си и съответно не я съсипвам /поне не изцяло/, но пак не се чувствам добре; предстои ми командировка, а аз се тревожа, че ще ми прилошее в колата, че ще трябва да потърсим помощ и че ще проваля пътуването на останалите хора с мен; предстои ни празнуване на някакъв повод – пак така. Страха, че ще проваля нещо, което за мен и съответно за хората, които обичам, е важно. Ще ги разочаровам, ще се изложа...Страха да оставам сама с децата си, защото, ако паниката ме стегне, ще ги изплаша, ще ги притесня, ще ги накарам по някакъв начин да се срамуват от мен...Смислено ли Ви се вижда?!
Тази пролет – отново. Това, както разбирате разклати много силно увереността, че някога ще преодолея случващото се, че имам сили да го сторя...А можете да предположите без вяра как е...
Изминах много път през себе си, но все още изпитвам чувството за нещо липсващо, за някакво малко детайлче, което ми се изплъзва, а е най-същественото. Сякаш има някакво зрънце, до което ако се добера, всичко ще се окаже съвсем лесно и простичко
Когато човек си даде сметка, че сам е създал страха, създал е навика да се страхува и съответно може да ги унищожи, чувството е окриляващо, но и плашещо.
С душата си разбирам, че всичко е в умът ми, но така, лутайки се сама губя увереност, че мога да го изкарам от там. Близка ми е теорията за фокуса. Съзнавам, че обективът е един и през визьора ще видя точно това, към което съм го насочила. Аз съм много сетивен, интуитивен и вникващ човек и когато се чувствам комфортно, балансирано и светло, съвсем очаквано вниманието ми е насочено към красивите, радостни и светли неща, не ми е трудно да ги откривам, не ми е трудно да се радвам на мъничките неща. В моментите на страх обаче не мога, не зная как да се откъсна от мрака.

Прочетох Вашите доводи, с които се опитвате да разграничите ПР от социалната фобия, да речем, и за пръв път поставих под съмнение, това което са ми казвали лекарите и това което сама съм казвала на себе си.
Много ще ми е полезно да опитате да направите това и за мен.

В града, в който живея няма психотерапевти. Сама съм. Ще съм благодарна за всяка идея за самопомощ и самопознание, за всяка информация или просто надежда.

Благодаря Ви, дори само за това, че бяхте отсреща!

П.П. Ето, че открих и начин

Здравейте д-р Първанов,
Пиша Ви писмо без адрес...Звучи като закачка, но наистина все още не знам по какъв начин ще го изпратя. Това, което знам обаче е, че имам необходимостта да го сторя. И то да е именно до Вас.
Имам нужда от мъдрост. От помощ. Ще пиша, пък каквото излезе. И Ако излезе.
Живея с тревожност вече 10 години. От 10 години претеглям всяка ситуация, всяка новина от гледната точка на страха си. И много, много искам живота си обратно. Решена съм на всичко за да го имам такъв, какъвто искам – спокоен, ведър и радостен.
За пръв път получих паник атака /тогава не можех да идентифицирам усещането/ преди 10 години. През призмата на сегашната ми информация едва ли е била класическа атака, по-скоро наподобява момент на много интензивна тревожност и последващият страх от това, което се случва с мен. Замайване, студени тръпки, мравучкане по крайниците и главата, учестен пулс...Беше свързано помня с конкретна ситуация – на другият ден трябваше да кумуваме на сватбата на наши приятели и явно това ме е притеснявало. По това време кърмех първото си дете /много, много се тревожех, че ще ми прилошее точно преди да го нахраня и няма да съм в състояние да го сторя, ужасяваше ме мисълта, че няма да мога да се погрижа за него/, медикаментите бяха невъзможни, консултациите не съвсем полезни и в крайна сметка това състояние отшумя. До другата пролет, когато отново кумувахме. Разказвам Ви всичко, за да добиете представа за механизма, който задейства симптомите, за мислите свързани с тях. Бях уплашена, спрях да се храня, спрях да спя, да се смея, да живея... Страх от страха. Абсолютната класика. След няколко седмици мъки ми беше предписан Ципралекс. Антидепресанта ми повлия добре, но след спирането му симптомите се възобновяваха с натрупването на плашещи ме ситуации. Не отникъде, разбира се – страхът от тях си беше останал. Беше останал и навикът /сега знам, че е точно това – навик/ да се притеснявам от определени ситуации. И резонно – тялото отговаря. Ситуациите са много „избистрени” след толкова години. Обикновено са весели – предстои ни море, а аз се треса от страх, че ако не се чувствам добре ще съсипя почивката на семейството си и съответно не я съсипвам /поне не изцяло/, но пак не се чувствам добре; предстои ми командировка, а аз се тревожа, че ще ми прилошее в колата, че ще трябва да потърсим помощ и че ще проваля пътуването на останалите хора с мен; предстои ни празнуване на някакъв повод – пак така. Страха, че ще проваля нещо, което за мен и съответно за хората, които обичам, е важно. Ще ги разочаровам, ще се изложа...Страха да оставам сама с децата си, защото, ако паниката ме стегне, ще ги изплаша, ще ги притесня, ще ги накарам по някакъв начин да се срамуват от мен...Смислено ли Ви се вижда?!
Тази пролет – отново. Това, както разбирате разклати много силно увереността, че някога ще преодолея случващото се, че имам сили да го сторя...А можете да предположите без вяра как е...
Изминах много път през себе си, но все още изпитвам чувството за нещо липсващо, за някакво малко детайлче, което ми се изплъзва, а е най-същественото. Сякаш има някакво зрънце, до което ако се добера, всичко ще се окаже съвсем лесно и простичко
Когато човек си даде сметка, че сам е създал страха, създал е навика да се страхува и съответно може да ги унищожи, чувството е окриляващо, но и плашещо.
С душата си разбирам, че всичко е в умът ми, но така, лутайки се сама губя увереност, че мога да го изкарам от там. Близка ми е теорията за фокуса. Съзнавам, че обективът е един и през визьора ще видя точно това, към което съм го насочила. Аз съм много сетивен, интуитивен и вникващ човек и когато се чувствам комфортно, балансирано и светло, съвсем очаквано вниманието ми е насочено към красивите, радостни и светли неща, не ми е трудно да ги откривам, не ми е трудно да се радвам на мъничките неща. В моментите на страх обаче не мога, не зная как да се откъсна от мрака.

Прочетох Вашите доводи, с които се опитвате да разграничите ПР от социалната фобия, да речем, и за пръв път поставих под съмнение, това което са ми казвали лекарите и това което сама съм казвала на себе си.
Много ще ми е полезно да опитате да направите това и за мен.

В града, в който живея няма психотерапевти. Сама съм. Ще съм благодарна за всяка идея за самопомощ и самопознание, за всяка информация или просто надежда.

Благодаря Ви, дори само за това, че бяхте отсреща!

П.П. Ето, че открих и начин

Здравейте д-р Първанов,
Пиша Ви писмо без адрес...Звучи като закачка, но наистина все още не знам по какъв начин ще го изпратя. Това, което знам обаче е, че имам необходимостта да го сторя. И то да е именно до Вас.
Имам нужда от мъдрост. От помощ. Ще пиша, пък каквото излезе. И Ако излезе.
Живея с тревожност вече 10 години. От 10 години претеглям всяка ситуация, всяка новина от гледната точка на страха си. И много, много искам живота си обратно. Решена съм на всичко за да го имам такъв, какъвто искам – спокоен, ведър и радостен.
За пръв път получих паник атака /тогава не можех да идентифицирам усещането/ преди 10 години. През призмата на сегашната ми информация едва ли е била класическа атака, по-скоро наподобява момент на много интензивна тревожност и последващият страх от това, което се случва с мен. Замайване, студени тръпки, мравучкане по крайниците и главата, учестен пулс...Беше свързано помня с конкретна ситуация – на другият ден трябваше да кумуваме на сватбата на наши приятели и явно това ме е притеснявало. По това време кърмех първото си дете /много, много се тревожех, че ще ми прилошее точно преди да го нахраня и няма да съм в състояние да го сторя, ужасяваше ме мисълта, че няма да мога да се погрижа за него/, медикаментите бяха невъзможни, консултациите не съвсем полезни и в крайна сметка това състояние отшумя. До другата пролет, когато отново кумувахме. Разказвам Ви всичко, за да добиете представа за механизма, който задейства симптомите, за мислите свързани с тях. Бях уплашена, спрях да се храня, спрях да спя, да се смея, да живея... Страх от страха. Абсолютната класика. След няколко седмици мъки ми беше предписан Ципралекс. Антидепресанта ми повлия добре, но след спирането му симптомите се възобновяваха с натрупването на плашещи ме ситуации. Не отникъде, разбира се – страхът от тях си беше останал. Беше останал и навикът /сега знам, че е точно това – навик/ да се притеснявам от определени ситуации. И резонно – тялото отговаря. Ситуациите са много „избистрени” след толкова години. Обикновено са весели – предстои ни море, а аз се треса от страх, че ако не се чувствам добре ще съсипя почивката на семейството си и съответно не я съсипвам /поне не изцяло/, но пак не се чувствам добре; предстои ми командировка, а аз се тревожа, че ще ми прилошее в колата, че ще трябва да потърсим помощ и че ще проваля пътуването на останалите хора с мен; предстои ни празнуване на някакъв повод – пак така. Страха, че ще проваля нещо, което за мен и съответно за хората, които обичам, е важно. Ще ги разочаровам, ще се изложа...Страха да оставам сама с децата си, защото, ако паниката ме стегне, ще ги изплаша, ще ги притесня, ще ги накарам по някакъв начин да се срамуват от мен...Смислено ли Ви се вижда?!
Тази пролет – отново. Това, както разбирате разклати много силно увереността, че някога ще преодолея случващото се, че имам сили да го сторя...А можете да предположите без вяра как е...
Изминах много път през себе си, но все още изпитвам чувството за нещо липсващо, за някакво малко детайлче, което ми се изплъзва, а е най-същественото. Сякаш има някакво зрънце, до което ако се добера, всичко ще се окаже съвсем лесно и простичко
Когато човек си даде сметка, че сам е създал страха, създал е навика да се страхува и съответно може да ги унищожи, чувството е окриляващо, но и плашещо.
С душата си разбирам, че всичко е в умът ми, но така, лутайки се сама губя увереност, че мога да го изкарам от там. Близка ми е теорията за фокуса. Съзнавам, че обективът е един и през визьора ще видя точно това, към което съм го насочила. Аз съм много сетивен, интуитивен и вникващ човек и когато се чувствам комфортно, балансирано и светло, съвсем очаквано вниманието ми е насочено към красивите, радостни и светли неща, не ми е трудно да ги откривам, не ми е трудно да се радвам на мъничките неща. В моментите на страх обаче не мога, не зная как да се откъсна от мрака.

Прочетох Вашите доводи, с които се опитвате да разграничите ПР от социалната фобия, да речем, и за пръв път поставих под съмнение, това което са ми казвали лекарите и това което сама съм казвала на себе си.
Много ще ми е полезно да опитате да направите това и за мен.

В града, в който живея няма психотерапевти. Сама съм. Ще съм благодарна за всяка идея за самопомощ и самопознание, за всяка информация или просто надежда.

Благодаря Ви, дори само за това, че бяхте отсреща!

П.П. Ето, че открих и начин