bez duha

Благодаря ви, че отделяте време за мен! Думите ви ми дават надежда, че някой ден все пак ще успея да се науча да живея с болката и да продължа напред!

Не е било в къщата ми, но той постоянно ме заплашваше, а аз звъннах на майка му и след като тя ми каза, че не е проблем аз се успокоих и спрях да отдавам голямо значение на думите му.Звънях на всички близки брат, баба.... и всички ми казваха няма проблем и накрая бум и кошмара започна!

ПП И все пак мнението ти беше малко манипулативно - "бягат само страхливците" - тук не става въпрос за страхливци ... Не е манипулативно. В поста ми е написано съвсем ясно: "Моето лично мнение, с което не ангажирам никого е, че само страхливците бягат." Да, аз мисля, че бяга само този, който се страхува от нещо или някого. Аз наистина съм уплашена от това, че се чувствам бесилна, че не мога да променя и поправя нищо!Страх ме е от много неща напоследък, но не мога да замина!Оставам и ще се надявам един ден да взема живота си в ръце

Благодаря за милите думи! Аз съм се толкова изолирала от света и от хората,че няма как да достигнат упреците на хората до мен.Единствено измислиците на вестниците ме смразиха, дори имената бяха объркане в статията.Създадох си мой малък свят в който да оцелея.Не излизам много от вкъщи само при необходимост.Не ходя никъде освен на работа и на гробището и после пак вкъщи.Настина не мога да осмисля точно какво се случи и как не можах да помогна,питам се защо се случи всичко това, не мога да си простя, че не го спрях, но и него не разбирам.Голям хаос е в главата ми!

Над 18 години съм, но поради други съображения няма как да сменя местоположението си.Много пъти съм го обмисляла, но засега такъв вариант не съществува.

Не знам дали вината е чужда, аз я чувствам като моя.Много истини си написала,който аз прецених да не споделям,но няма да уточнявам точно кой.Не желая и други хора както Ивета да сметнат, че нямам елементарно уважение към паметта му!Не желая разказа да звучи фалшив и като екстремно преживяване !Дано на никой не му се наложи да преживее такова "екстремно преживяване"

Наистина не съм подозирала за лабилната му психика, но той в продължение на много време на всеки скандал все ми подмяташе за самоубийство, а след като скандала отминаваше казваше да не се притеснявам и просто го казал в нерви и така до фаталната нощ!Опитвам да спра да си задавам въпросите на който никога няма да науча отговора, но засега не успявам. Може би някой ден ще се събудя от кошмара в който живея, но засега се боря усилено да го постигна, но не успявам.

Имах предвид с друго момиче в същата ситуация. Това, че се чувстваш длъжна да ходиш на гроба му е част от чувството за вина което изпитваш. По тази причина те съветвам - не ходи. И запомни - ти не си го предала и не си виновна за това, че той е имал болезнен страх от изоставяне. Корените на този страх навярно са в семейството му. Предполагам, че сте права и всичко е започнало в ранна възраст и аз съм била капката преляла чашата.От малък е бил оставен при баба си,а родителите му заминават в чужбина.Но все се питам, защо не бях човека който да му помогне да потърси специалист и да погледне нещата под друг ъгъл! Според мен е най-добре да престанеш да ровиш в миналото и да си задаваш въпроси, защото това ти пречи да следваш своя житейски път. Приеми, че така е трябвало да стане и спри дотук. Ти нямаш никаква вина. п.п. И аз съм отгледана от баба и дядо, после бях изоставена от баща ми, а след това и от майка ми, но през ум не ми е минавало да посегна на живота си. Въпрос на психика. Непосилно ми е поне за момента да спра да се връщам назад във времето и да не мисля за отминалите дни.Не мога и да избия от главата си чувството на вина което ме преследва нощ и ден.Наистина се старая и опитвам, но не се получава.Съгласна съм, че е въпрос на психика, но все си мисля, че ако му бях подала ръка в онзи момент и получеше специализирана помощ, нещата щяха да се развият в друга посока!Не знам наистина съм объркана и уплашена!

Защото човек никога не мисли за най-лошото. Помисли реално колко хора прекъсват нежелани връзки ежедневно. Приеми, че не ни е дадена силата да контролираме съдбата, колкото и да негодуваме и да го желаем, след като се случи непоправимото. Като загубих съпруга си в един период се обвинявах, че ако любовта ми е била достатъчно силна съм щяла да усетя (свръхсъзнателно, подсъзнателно - и аз не знам как) какво ще се случи и да го предотвратя. Преди почти година писах историята си тук. Получих много ценни мнения, от които имах нужда и ми помогнаха. Надявам се, че и с теб ще стане така. Хвани се за нещо, което има стойност за теб и ще ти даде сили да продължиш напред. Няма да го забравиш никога. Преживяната болка те е направила по-чувствителна към болката на другите. Това ще ти помогне някой ден да помогнеш на някой друг човек и да обършеш нечии други сълзи. Наясно съм,че ежедневно се прекъсват връзки,че никой не е застрахован от раздяла,но никога не съм смятала,че нещо така просто на вид и случващо се ежедневно на хората ще доведе някой до такова действие.Настина никога няма да забравя, това няма как да се случи,надявам се поне да се науча да живея с болката и с времето да се взема в ръце.

Имах предвид с друго момиче в същата ситуация. Това, че се чувстваш длъжна да ходиш на гроба му е част от чувството за вина което изпитваш. По тази причина те съветвам - не ходи. И запомни - ти не си го предала и не си виновна за това, че той е имал болезнен страх от изоставяне. Корените на този страх навярно са в семейството му. Предполагам, че сте права и всичко е започнало в ранна възраст и аз съм била капката преляла чашата.От малък е бил оставен при баба си,а родителите му заминават в чужбина.Но все се питам, защо не бях човека който да му помогне да потърси специалист и да погледне нещата под друг ъгъл!

Не знам какво би се случило,ако е бил с друго момиче,може пък тя да е до него и той да е още сред нас!Но вече е късно и връщане няма!Останаха само въпросите без отговор.Разбирам родителите му и обвиненията им, аз не съм и очаквала друго.Казвате да не ходя на гроба му, как бих могла?Само при мисълта за това чувствам,че ще го предам отново.

Не знам дали Бог ме осъжда или не, а за самоосъждането просто е по силно от мен и не знам как да не го правя!Права сте, че след време хората ще млъкнат и всичко ще отшуми,но в душата ми болката ще остане!Как да забравя за погубения млад живот, как да забравя болката на една майка по детето и, как да си простя, как да продължа напред?Не знам настина не знам!Благодаря за милите думи и за отделеното ви време за мен!

КУКИ, Съжалявам,че израза ми е прозвучал така не на място и изглежда е криво разбран.Исках да кажа,че ако има такива хора ще съм благодарна ,ако пишат и много признателна,тъй като само човек изпитал го на свой гръб ще знае точно какво е чувството!

Благодаря на всички ви, че сте отделили време за поста ми.БожидарЗим това,че близките му ме осъдиха е така не е глупост,не всички, но родителите му.За тях аз съм единствената виновница и никой друг. Аз ги разбирам, болката им е огромна.Всъщност на първите две седмици след погребението ме приемаха в домът си и бяха точно на обратното мнение, но един ден когато отидох до тях,че ходехме заедно до почти четиридесетия ден, майка му каза,че е добре да си ходя вече сама и не бива да ходя в тях,тъй като не съм желана.Разплаках се и благодарих за дадената ми възможност до този момент и си тръгнах.Сигурно им е било трудно да ме допуснат на погребението и седмици след това до себеси,но го направиха.От тога ходя сама на гроба му винаги когато мога,но изпитвам ужас,че някой може да ме засече там и да стане скандал.Затова ходя много рано за да не се получават неприятни ситуации и за двете страни.Градът ни е малък и всички се познават,всички говорят и сочат с пръст без дори да са наясно с истината.Опитам да се държа но болката е огромна,вината ме съсипва бавно!

Здравейте, наистина вече не знам какво да правя отчаяна съм!За първи път пиша във форум и предварително се извинявам,ако не се справя както трябва.Накратко ще разкажа историята си,която ме погубва всеки ден!Преди почти две години имах приятел с който бяхме в обтегнати взаимоотношения и аз поисках временно да се разделим и всеки да обмисли живота си,просто да си дадем почивка, но той не искаше и да чуе започна да ме заплашва със самоубийство да ме преследва постоянно.Как и да се опитвах да му го обясня той не щеше и да чуе и така около шест месеца.Заплахите много ме притесняваха и накрая звъннах на майка му и и обясних положението.Тя точно и ясно ми заяви да не се притеснявам и че няма опасност да направи такава глупост.След разговора ми с жената аз се успокоих,но не за дълго!Два дни след това телефона ми иззвъня към един през нощта и чух хлипащ глас който не разбирах какво говори.Затворих и звъннах на брат му и попитах какво става?Отговора ме срази....Какво да става самоубил се е ела!!!!Не знам как отидох до тях всичко ми се губи ,до последно мислех че просто е пострадал и всичко ще е наред.Отидох имаше линейка поисках да вляза,но полицията ми забрани, видях приятелката на брат му и попитах как е моето момче,а те се разплака и каза съжалявам,но е вече късно!!!!Изпаднах в шок не знаех какво да правя,бяха ме натъпкали с успокоителни здраво.Не знаех дали родителите му ще ме допуснат до погребението ,но в крайна сметка отидох.След погребението започна страшното,обземе страшно чувство на вина,задавах си куп въпроси на който нямах отговори,питах се как съм го допуснала и защо след разговора с майка му се успокоих и не направих нищо за да го спра и още много "ако" и "ако",но вече е късно и няма връщане.От онзи ден се затворих в себе си изолирах се от всички иска ми се да избягам от самата себе си.Знам,че много хора ще ме обвинят след като прочетат поста ми,но повярвайте аз съм най голямата си съдница.Благодарна съм на брат му, на баба му и на много близки който се опитваха да ме успокоят и да ми вдъхнат сили,като ми обясняваха как не съм виновна и как е нямало как да го предвидим,но аз не мога да си го простя!Надявам се да няма хора изпитали същото на гърбът си,но ако има ще ми бъде приятно да пишат.Всички който имат желание да ме посъветват или осъдят нека пишат ,няма да пропусна нито един пост.Благодаря ви предварително!