no_self

Клипчето е трогателно, нали. Никой не те кара да и вярваш. Честно казано аз също не и вярвам. Защото: Ние не сме собствените си божествени създатели, никога не сме били и няма да бъдем, поне според мен. Това, че трябва да помним Бог и Божественото в нас – ами тези, които не го познават, нямат идея за него и не го търсят, как биха могли да го помнят? Аз например не знам, не помня и не вярвам да съм избирала тялото си нито, че съм избрала да дойда на тази планета, камо ли да съм била поканена. Ако зависи от мен, сега веднага бих искала никога да не съм идвала и никога да не се връщам тук. Колкото и да е красива планетата ни, тя е място в което освен добро има и зло, освен радост има и скръб, освен живот има и смърт, освен любов има и омраза. Научих се да казвам „да” много по-късно в живота си, но по-трудно ми беше да се науча да казвам „не”. Знам, че каквото и да правя нищо не мога да променя, освен ако не започна да променям първо себе си. Едва след това и то ненасилствено мога да променям отношението си към събитията и хората и по този начин да давам своя принос. Това всеки един може да го прави, но е въпрос на личен избор. Ние сме Едно, но във съвсем друго измерение от това, в което има аз и ти, тук и там, две противоположности. Това, което ми хареса е : Да знаем, че сме свързани с всичко наоколо. Ние можем да заживеем чрез сърцата си. Ние сме свещенни и всички сме братя и сестри. Само че, никога не сме били разделени, а само си мислим и се заблуждаваме, че е така.

http://www.youtube.com/watch?v=oXxHgFqyh84&feature=player_embedded

http://www.youtube.com/watch?v=4Ppfl-LtULE

Тъй като твоето зрение очевидно не е наред, защо не опиташ да погледнеш навътре: Заради живота продай онова, което виждаш навън - това е една невероятно добра сделка! Тогава ще получиш онова, което действително искаш. * Интуицията е един чужд език за егото. * Ученикът овладява онова, което може учителят. Овладелият науката може да обучи един усърден кандидат на наука. Един теолог може да сподели с ученика си теология и един вещ познавач на граматиката - граматика. Всички тези форми на знание могат да ти помогнат в живота, но по време на смъртта единствено знанието за празнота[1] ще бъде твоите дажби храна, които ще те поддържат по пътя. * Интелектуалното търсене притежава изящност и изтънченост подобно на перлите и коралите, но не е същото като духовното търсене. Духовното търсене е на съвсем друго ниво. Духовното вино има един по-фин вкус. Интелектът и сетивата изследват причина и следствие. Търсещият духовността се предава на удивлението. * „Знание" означава непосредствен опит за огъня: ти самият да почувстваш огъня, а не да бърбориш за дима. Целият този помпозен шум, че притежаваш „духовна власт" и че си вещ в духовността е само начин да се каже на света: „Аз не разбирам нищо. Моля, извинете ме." * Малките герои побеждават своите врагове. Големите герои побеждават себе си. * Когато себичността дойде, Бог си отива. * Не заключвай вратата, когато врагът е в къщата. Много от грешките, които виждаш у другите, са собствените ти грешки, отразени обратно към теб. В действителност, ти жигосваш и обвиняваш себе си. * Любовта е безусловна доброжелателност. * Единствено Любовта превръща аргументите в съгласия. * Какво е любовта? Не ще научиш никога, докато не изгубиш себе си Във Възлюбения. * Взаимното разбиране се поражда от изричането на едно и също знание, а не от говоренето на един и същ език. По-добре да споделяш едно сърце, отколкото един език. * Онези, които претендират и се преструват, че са нормални и здравомислещи в един такъв луд свят, са безнадеждно умопобъркани. * Можеш да отличиш истинското от фалшивото, защото фалшивото предизвиква тревожно-чувство в стомаха ти, докато Истината изпълва сърцето ти с тихо щастие. * Едно мигновено разбиране на Истината не оставя място за тълкуване. * Незрелият не може да разбере какво означава да си зрял. * Една част от Цялото не е нещо, отделно от другите части. Красотата на всички цветя е част от красотата на розата. Гукането на дивия гълъб е част от песента на славея. * Блаженството на частта се крие в оценяването на Цялото. * По-добре да не говоря. Огънят в моето сърце бушува твърде свирепо. Лъвът на отделеността е побеснял и жаден. * [1] Празнота - изчистването на съзнанието от всякакви впечатления -б.пр

http://www.youtube.com/watch?v=0ZIWYBr6IKU&feature=relmfu

http://www.youtube.com/watch?v=_akZySb8Szg

Тия дни, мислих, върху това какво се случваше от самото начало досега с моите постинги във форума и се осъзнах. Разбрах, че много съм сгрешила. Разбрах, че никой няма да иска да последва и да подкрепи някой, който е деструктивен и говори за разрушението на егото, докато останалите хич изобщо нямат и намерение да си го причинят. Разбрах, че с лошо не става. Разбрах, защо отблъсквам. За мен това е естествено, исках да воювам, но проумях, че това е ужасно смешно и глупаво, и представлява огромно твърдоглавие. Реших само в едно единствено отношение да съм непоклатима. Исках нещо невъзможно и насилвах всячески ситуациите. Също така, разбрах, че никога, ама никога няма да мога да обясня и да предам усещанията, които имам на някой друг и най-сетне го приех. Всичко това е било работа върху мен самата. Другият би могъл да ме разбере и приеме, само когато споделяме едни и същи преживявания, едни и същи стремежи и т. н. Мислех си върху идеята да продължа съществуването си в този форум само с цитати, когато са подходящи, така, че хората да не ме приемат лично и нещата да не идват директно от мен. Защото явно, когато идват директно от мен са доста отрицателни и негативни. Идеята за цитатите съвсем не ми се струва безлична, защото има много по-мъдри и много по-точни думи от моите за това, което през цялото време се опитвах нещастно да кажа. Така или иначе, аз не мога и не искам да намеря себе си отново. Идеята ми за мен се е разложила в идеята за всички останали. Моето откачено „аз” е неуютно и затова избягах там, където него го няма. Точно там се оказа, че освен злото, отвратително чудовище, което съм стои и благият, кротък усмихат и тих човечец, който е предоволен само да съзерцава. Човек не може да избяга от себе си. Аз никога не го правих тук. И това беше за моя полза. Моето малко "аз" е скапано и аз го знам, и го приемам. Но има и още нещо в мен. Ей това нещо, досега не можах да покажа, защото не знаех как. Защото не исках другите да бъдат заблуждавани от мен. Аз бях искрена и не съжалявам за нито един постинг. Всеки, който се нуждае в точния момент, ще открие точните думи. От време на време са намираше някой, който да ги вижда и радостта ми от това бе неописуема. Най-сетне разбрах един факт за горчивата истина практически, всичко съм аз - отношението ми към другите е точно такова, каквото е към мен самата. Когато пиша за приемането, трябва да покажа, че приемам не само себе си, но и другите. Страхотно откровение. Сега преливам от любов. Хората са свободни в истинският смисъл на думата, защо ми е аз да ги освобождавам и да им отварям очите. Коя съм аз? Никоя. Не искам да бъда някоя. Вселената ще се погрижи за всичко вместо мен. Това е правилната формула за допускането. Колко жалко е когато сме разединени, разделени в собствените си мозъчета. Колко жалко е когато винаги първо мислим за себе си и за това как ще бъдем приети. Защото всеки иска да бъде харесван и аз се поздравявам за силата, която имах досега да бъда себе си искайки да дам радост на другите. За жалост не съм знаела правилният начин. Пък и с искане да постигнеш нещо за свое лично удовлетворение се изпитва само страдание. Сега ми е леко, защото си прощавам. Всеки, който иска да види истината, ще я открие. Тя стои точно пред нас и чака кротко някой да и обърне внимание.

Еклисиаст 1:17

Станимир Явно животът не е слагал достатъчно големи изпитания пред теб, такива, които да те накарат да се замислиш сериозно за сериозните неща и да започнеш да си задаваш смислени въпроси. Живота никога не те е притискал натясно, ама толкова натясно, че да няма къде да се денеш. Защото тогава, не би имал избор, сам би започнал да търсиш и би открил истината. Животът не ти е поднесъл такива неотложни проблеми, едва ли не неразрешими, които да те накарат да извикаш към небето за помощ и да не я получиш. Такива, които да те накарат да започнеш да търсиш отговорите спешно и навсякъде. Страхуваш се, че живота ти може да рухне, ако не вярваш в нещо или ако не се стремиш към идеал, той би се обезсмислил. Да, прав си да се страхуваш, защото тогава ще изгубиш всичко, за да не получиш нищо в замяна. Кой иска това? Никой, който не се занимава с истинска духовност. Но докато не си готов да се разделиш изцяло с живота си такъв, какъвто си го представяш, за какво ученичество може да става дума? За игра в детската градина на ученици. Животът ще направи така, както го прави в момента, че да те предизвика, да се изправиш пред истината. Животът ще направи така, че сам да откриеш и да започнеш да изразяваш, всичко онова, което досега не си разбирал и приемал. Тогава ще познаеш истинската самота и какво е това да си неразбран и неприет в чистият смисъл. Но тогава това, няма да има никакво значение лично за теб, ще бъде едно пълно, истинско и живо преживяване на реалността, такава каквато е. Защото, ако си любящ, ако обичаш и приемаш, ако практикуваш всичко онова, което проповядваш, ще приемаш мен и всички останали така, както обичаш и приемаш себе си. Когато започнеш да търсиш наистина истината, картинката ще е съвсем друга. Когато сърцето ти започне да плаче, тогава, ще можем да говорим за истинските неща, защото на мен ми омръзна да воювам с теб на ниво разсъждения върху идеи. Позициите ни нямат значение, разбираш ли? Никакво. Това са само едни позиции и нищо повече, спри да им придаваш важност. Не, че си се залетял да придаваш важност на нещата, които пиша – спри да придаваш важност на нещата, които ти пишеш. И най-добре, спри да ми пишеш, защото така само се опитваш да утвърдиш себе си и своите идеи и не се опитваш да вникнеш за миг в чуждият свят. Другият свят, който за теб не съществува. За мен съществува само той. Там всички сме в единство. Там всички се разбираме и приемаме, каквото и да описваме, и много добре разбираме какво искаме да кажем, защото идеята винаги е една. P.S.:Най-лесно ще ти бъде да приемеш това писмо, като написано от мен за мен. Не го приемай лично.

Тялото следва инстинкти, в които няма нужда да вярваме. В момента, в който болният човек се е смирил, той е приел действителността, такава каквато е. Тук не става въпрос за това, да знаеш всичко и да познаваш себе си, защото това е невъзможно. Противоречието идва от това, че признавайки, че знаеш, че нищо не знаеш и признавайки, че не се познаваш, си на 100% в контакт с истината. Истината не е в интелектуалното знание. Ще го кажа с други думи. Става въпрос за това, да признаеш пред себе си, че: интелектуалното знание ще бъде винаги недостатъчно, и че никога не ще можеш да познаеш себе си, чрез ума. ОК? Това означава да познаваш себе си и да познаваш Бог. В истината няма нужда да вярваш.

Най-прекият път към научаването на най-важното е приемането. Най-голямото страдание идва от неприемането. Не мога да асимилирам все още, защо някои ВЯРВАТ, че да приемеш живота, събитията, хората и всичко, такова каквото е, без да искаш да го променяш е деградиращо и разлагащо поведение, според тях. Точно обратното, съпротивата спира растежа и развитието. Нека обясня. Какво ме тласка да се съпротивлявам на „ТОВА КОЕТО Е”, или живота такъв какъвто е, реалността такава каквато е? Моята идея за мен, моята идея за справедливост, моята идея за добро. Но това е: 1. МОЯ, А НЕ ОБЩА, тоест всеобхватна – обхващаща всичко и всички... 2. ИДЕЯ, тоест една идея за действителността, която няма нищо общо с реалността. Та така, моето мнение, моята идея, нямат никакво значение, важно е, че приемайки и допускайки, освобождавам място, давам свобода и възможност на това, което е - да бъде! В противен случай, отричам действителността, желаейки тя да е различна от това, което е и така въздигам бунт срещу самия Господ, защото той е Този, който съди, който наказва и е всесправедлив. Позволявам ли на злото да бъде? Тук не говорим за злото, а за действителността. Ако за теб дадена действителност е лоша, пак ще трябва да я приемеш безусловно, защото правейки го ще разбереш, че тя не е никаква сама по себе си, а ти си този, който я вижда като лоша. Ако видиш и приемеш действителността, такава, каквато е, ще разбереш отлично какво е злото само по себе си и ще знаеш отлично как да се държш с него. Ако можеш да предотвратиш някакво зло, естествено, че ще го направиш. Но да се бориш със злото е като да не виждаш, че то съществува само в ума ти и никъде другаде. Всичкото зло, което не си могъл да предотвратиш, трябва да приемеш, защото то така или иначе се е случило вече и ти не можеш да го промениш. Единственото, което ти остава е да простиш.

За какво ти е вяра в себе и в Бог, ако знаеш коя си и познаваш Бог? Ще ти е необходимо ли да вярваш в нещо, което виждаш със собствените си очи? Изглежда излишно. Когато не знаеш коя си или какво е Бог, можеш да вярваш в каквото си поискаш, но това няма да е истината, а ще е само вяра. Значи, тук не става въпрос за запознаване с нещо, а за опознаване на себе си, действителността, интимност с мислите ти до степен, в която си способна моментално да знаеш, че мислите ти не са определящи за това коя си, кой е Бог, какво е действителността. Защото мислите ти не могат да отговорят изцяло на тези въпроси, могат да отговорят половинчато. И тъй като за ума бог е непознаваем, ние решаваме, че трябва да вярваме в него, вместо просто да приемем, че Бог е. Бог е, и не ми е необходимо да вярвам в него, защото знам. Кой определя кое е възможно и кое не? Ти. Как преценяваш кое е възможно и кое не? Едно нещо или е възможно или не според теб. Ако вярваш, че е възможно, би трябвало да успееш да го реализираш все някога, но ако никога не успяваш да го реализираш, колко време ще трябва да ти отнеме за да разбереш, че е невъзможно? И след това, колко време ще ти трябва за да приемеш, че има невъзможни неща. Докато не приемеш, че е така, ще продължаваш да вярваш в невъзможното, което си е твой избор, разбира се. Твоят избор да си в заблуда. Можеш да вярваш, че нещо възможно е постижимо, но да вярваш, че нещо, невъзможно е възможно това е чиста лудост според мен. Всеки трябва хубаво да се вгледа в себе си и в нещата, в които така силно вярва. Защо го прави? Защо вярва? Защото не иска да приеме. Защото иска нещата да са други, а не такива каквито са. Защото иска да вярва, че има нещо друго, различно от това, което е. Искаме да сме по-добри, по-нам кви си, и не можем да се приемем такива каквито сме. Но това е любовта за която толкова много говорим. Любовта приема всичко. Тя не прави разлика между добро и лошо, правилно и грешно, защото за нея всичко е добро и всичко е правилно. За тежко болният, който е наясно със ситуацията. Тялото си отива, то е временно и ние всички знаем това много добре. Вярата му, без дори да е уточнено в какво е безсмислена, защото в момента, в който се освободи от тялото си той ще разбере истината. Устремилият се напред в живота младеж, не трябва да храни илюзии, защото те ще бъдат причина за всичките му бъдещи разочарования. Ако има бъдеще, то се определя от сегашния миг. Ако сега вярва в нещо, което не е истина, все някога ще разбере истината и тогава вярата му ще отпадне автоматично. Пак повтарям, не е лошо да вярваме в нещо, проблема е, че това означава, че не познаваме Бог и себе си.

Човешкият ум никога няма да успее да даде адекватно определение за духа. Дори да има такова, то ще е сухо, формално, теоретично определение, различаващо се от директното познание за духа. Човешкият ум умее да разграничава и различава, винаги да противопоставя, да търси само правилното и да го отделя от грешното. Той никога няма да бъде способен да побере в себе си две противоположни, тъй като в момента, в който това се случи ще се получи скок извън пределите на ума, в друго измерение. Измерението на духа. Където баланса между противоположностите е идеален и хармонията е пълна. Така, че разрешаването на духовните въпроси не може да бъде предмет на ума, а на духа. Всеки вербален или писмен спор е спор на нивото на ума, който не би довел никога до нищо повече от опити за рационализиране на духа, което е невъзможно. Духа може да бъде усетен, почувстван и дори разбран, но не със сетивата ползвани от ума, а с едно друго сетиво - шесто чувство или „сърце”. Когато това сетиво не е развито или не се разпознава от духа, то е в латентна форма. И тъй като самият дух иска да се събуди в сетивото, това съвсем не зависи от ума. Умът може само да констатира определени промени в начина на възприемане на света след като духът е събуден. Несъбуденият ум, никога не може да разбере събуденият такъв. Никога.

В действителността предприемаме необходимото и толкова. Не бягаме. Няма как да избягаш от злото, то е част от този свят. Ти не искаш да приемеш отрицателното като част от живота. Не искаш да приемеш в себе си отрицателната ти страна, искаш да я ограничиш, едва ли не да се правиш, че тя не съществува. За това не можеш да бъдеш свободен, защото стискаш злото здраво и не искаш да го пуснеш. Няма друг начин, това е част от процеса на допускането на светлината да освети тъмнината. Ако не видиш колко си лош, няма да разбереш колко е злото в теб. Ако погледнеш на отрицателното като на свой другар, ако му позволиш да ти покаже защо то съществува и е такова, ще го заобичаш като една по-слаба част от себе си и едва тогава промяната може да бъде възможна, чрез осветляване или осъзнаване на отрицателното в теб. Зад всеки порок, зад всяко зло има причина. За това, какви са другите, какво ми причиняват, как аз се чувствам от това е само и лично мой проблем. Аз ти казвам, че злото винаги ще го има под една или друга форма, колкото и да не искаме да е така. За мен борбата с отрицателното е като да се опитваш да откъснеш опашката на гущер, която след това отново ще порастне. Идеята ми е, че ти искаш непрестанно да късаш тази опашка и не искаш да приемеш факта, че тя отново ще пораства. За теб в късането на опашката има смисъл, а за мен няма такъв. Бъдещето никога няма да дойде. Винаги ще има само тук и сега. Или реализираш идеала си сега или осъзнаваш невъзможността да бъде реализиран изобщо. Преследването на идеали е ок, когато не знаеш, че те съществуват само за да бъдат преследвани, а не за да бъдат достигнати.

Успявала съм да се преборя с „лоши навици” и „отрицателни качества”, но твърдя, че победата над тях не означава нищо съществено, колкото и да е трудна, колкото и да е сладка. Означава, подобряване на общото състояние и взаимоотношенията с останалите хора. Не означава, духовно събуждане. С години работех върху себе си, върху собственото си самоусъвършенстване и това беше част от пътя към истината, че самоусъвършенстването, няма нищо общо с истината. Истината е в самоосъзнаването. Всичко, дори най-голямата гадост, която можем да си представим извършена от човек е простима. И освен това, тя винаги има своето обяснение, колкото и абсурдно да е то в очите ни. Колкото и да съдим някого, нямаме това право, а си го присвояваме. В действителността, в живота, не може да има само положителни неща, колкото и да се стремим да бъде така. Това е стремеж към идеал, който е непостижим на земята. Който иска да се стреми към някаква фикция, към нещо невъзможно и недостижимо, който вярва в глупости, без да иска да погледне истината, действителността и фактите, без да иска да бъде честен спрямо самия себе си... негова воля. Аз съм отявлен идеалист, но не бъркам идеалите с действителността. Всяко положително нещо е такова, защото е сравнено с противоположното му, което е наречено отрицателно. Без едното другото го няма, те танцуват танц, в който ние сме завихрени до припадък. Канибалът има своята истина и е прав за себе си, а ти ,според него, вероятно не го разбираш и не си наясно с това, кое е правилно и кое е грешно. Педофилът също има своята истина за това как се чувства, осъзнава ли се и т.н. За мен мястото на педофила и канибала е точно толкова заслужено в този свят, колкото и това на всички останали. Обичам отрицателните персонажи, колкото и противни да са те, повече от всички положителни герои. Защото отрицателните персонажи са истински, неприкрити, откровени, а положителните са такива, защото носят красива маска. Защото положителните вярват, че са добри, когато не са такива, а отрицателните просто знаят, че са лоши. Който може да се променя и изкоренява вредните си навици, това е чудесно, нека се бори, нека опитва, нека се усъвършенства, нека става по-добър. Но всичко това е ограничено до една много тясна перспектива – личната и обществената и погледнато в широк мащаб - божественото - всички земни неща са нищожни, смешни и безсмислени.

Сърдечно благодаря!

Станимире, от собствен опит ли говориш или развиваш някаква теория прочетена от книгите? Кога си успял да промениш поне един свой недостатък в качество? Разкажи как успя? Изключително ми е интересно. Не съм съгласна, че може да се замени един негативен модел с един положителен такъв. На практика това ми се струва изключително безполезно. Каквото и да е то (това отрицателното), то е било съхранявано с години, значи ще са необходими още толкова години упорство за да се промени. Много по-лесно е да се опитаме да се приемем такива каквито сме с всичките си недостатъци. И макар да е трудно да заобичаме самите себе си, това е пътят към прошката и разбирането, и приемането на действителността. Защото действителността не те пита: можеш ли? искаш ли? и така нататък. Тя е. Такава каквато е. Нямаш избор, трябва да я приемеш. Да я прегърнеш, да спреш да се бориш, да се предадеш и тогава... Тогава се случват чудеса. Мислите са си мисли – да се опитваш да ги промениш е все едно да се опитваш да направиш нещо, което е невъзможно. За колко време ще успееш да поддържаш една нова мисъл в себе си? Това са изключително упорити навици. Защо се заблуждаваме, което ще отнеме години време за реализация, че е другояче?

Ако си съзнателен за настоящият момент, подсъзнателното само ще започне да изплува. Всички страхове спотайващи се в дълбокото са част от теб, трябва да се опиташ да ги приемеш, когато ги видиш. Страха от смъртта е най-силния двигател за духовно събуждане. Човек се предава когато разбере, че не може да се справи сам със себе си и се оставя в ръцете на по-висши сили, но за това се иска смелост. Ти сам трябва да си помогнеш. Прости си за всичко, за което съжаляваш, прости на другите и спри да ги обвиняваш, прости за всичко. Дълбоките депресивни състояния понякога имат нужда от външна помощ. Може би, ако усетиш, че се задълбочава и не искаш да е така, ще трябва да посетиш професионалист, с който да поговориш за това.

Belief. It's about belief. All beliefs serve as a self-limitations and they're all false.

Faith is not blind belief. On the contrary one should independently reflect and analyze what is being taught to see if it jibes with common sense and reason. Faith is the belief that an honest attempt to enquire will lead to understanding. Ето за това говоря!

Конкретно, например, аз не се нуждая от вяра за да постигна нещо. Аз правя всичко, което е по силите ми и доколкото мога постигам някаква цел. Но не ми е необходима вяра за да преследвам целта си. Аз виждам целта и се стремя към нея. Не се стремя към или не вярвам в нещо, което е невъзможно. Ако вярвам, че нещо е възможно или постижимо, това изобщо не означава, че то е такова в действителност. Само чрез проверка мога да установя, дали това, в което вярвам е вярно, постижимо, възможно. Вяра в този смисъл, в който си изпитал и проверил дали това, към което се стремиш е възможно не е необходима. Необходим е само стремеж. Вяра и знание са две взаимоизключващи се състояния. Ако знаеш, че нещо е такова каквото е, е безсмислено да вярваш, че то е такова. За мен, да вярваш в нещо е като да не искаш да разбереш дали го има или не, дали е вярно или не. Да вярваш, означава да не подлагаш под въпрос. Това е наивност, от която няма никаква полза. Вярата храни огромни илюзии в нас, това е проблема. Че вярвайки, ние приемаме сума неща за даденост, без да сме проверили дали те наистина са верни. P.S.: В примера с Еверест, вярата ти се основава на чуждо, а не на лично знание. Ти или можеш, или не можеш да изкачиш Еверест и е въпрос само на практическа проверка, кое от двете е вярно. И колкото и да вярваш, че можеш, е възможно да не можеш. А и колкото да вярваш, че не можеш е възможно да можеш. Тоест вярата не ти дава кой знае каква полза.

За да постигнем нещо, първо трябва да повярваме, че то е възможно. Да по принцип е така. Но, дълбоко се съмнявам, че всичко в което вярваш е постижимо. Не можеш да го докажеш по никакъв начин, за сега. А ако знаем, че е възможно, то пак е необходимо да повярваме, че ние също можем да го постигнем. Ако знаеш, че нещо е възможно, значи то е възможно и не ти е необходима никаква вяра, а само услилия за да го постигнеш. Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не? Ако ние не допуснем в съзнанието си дадена възможност, как ще положим сили за да я реализираме? Вярата разбира се е много повече от едно обикновено допускане, но и допускането е добро като за начало. Добре. Но факт е, че ние не допускаме хиляди възможности... за това си седим на ниво "вярвам в нещо", вместо да проверим дали тази възможност е вероятна.