no_self

Имам обаче, само едно единствено условие, последно човешко - да бъде изтрит целия ми блог и всичките ми мнения, заедно с профила ми. За да бъде наистина, истинско просветление спрямо моята идея за него. Ако това го направиш за мен, ще си ме освободил завинаги. Най-точно казано себе си от мен.

За теб ще е задоволително ли, ако изчезна завинаги от този форум? Това ли ще е единственото реално доказателство?

Несъответствия спрямо кое? Спрямо идеята ти за просветлен човек и действителността?

Не съм се опитвала да ти внуша нищо, предполагам, че и хората, които набедяваш за това, също не са го целили умишлено. Ти го приемаш като атака срещу теб, а не като един нов начин да погледнеш от различна перспектива. Ролята на жертва сами си я избираме.

Много добре те разбирам. Често мисля по този въпрос какво правя във форума? Няма отговор. И да има той наистина обслужва нечии интереси, в случая според теб излиза, че само моите. Всичко е въпрос на гледна точка и всичко е относително. Би ли бил така добър, да ми кажеш, какво очакваш от мен да направя или как очакваш от мен да се държа за да покрия твоите представи за поведението на просветлен човек? И после, нима наистина мислиш, че е възможно твоите очаквания да съответсват на това което е?

Добре Слънчева, но Донка какво иска да каже?

Позволи ми да зная малко английски. Не разбрах, каква е идеята ти?

у-силие на-силие Това, което виждам тук е "сила" в различен вид. Може ли на тези, които вземаш за неинтелигенти да обясниш какво всъщност се опитваш да кажеш за това каква е разликата? Има нужда от коментар.

Няма нищо за разбиране. Можеш просто да живееш, без насилие над себе си, по-скоро над мисловната си дейност. Да я оставиш да върви като запис на лента, който прослушваш, да оставиш нещата да се случват и да бъдат, без да се налага да имаш собствено мнение, собствено преживяване, собствено осмисляне на себе си. И дори, когато усетиш, почувстваш, осмислиш, нещо, като твое, собствено, лично, уникално и специфично преживяване, не си вкопчен за него като удавник за сламка, а съзнанието ти го разпознава като мисълта, която се е закачила за идеята "мое" и "аз".

Божидар Зим кажи ми на мен, живо се интересувам! - "съвсем практически ти, самият ти да провериш факта, че може да има осъзнаване и без наличието на логическия ум. Че даже и без наличието на воля."

Чудесно! Значи най-накрая интелектуално разбра какво е и егото ти не желае това да му се случи. Нормално, защото истината е горчива за него. Само да вметна, че е удивително учудващо какво търсят хората на духовния път, когато в края на краищата самият му финал, това, което се търси и се намира, самата цел е точно това, което ти Станимире твърдиш, че не искаш. За това се чудя, какво хората си мислят, че вършат усъвършенствайки се, когато не са способни да направят най-важното, което се иска от духа им и какво търсят в духовното, след като не са способни да бъдат ни най-малко духовни, а само претендират, че искат да са такива или се мислят за такива.

Привет! Не може да си отвъд, докато съществува, докато присъства отъждествяване с "аз"-а, докато е на лице привързаността към концепцията за индивидуалност, за някой, за някоя си там. Не може да си отвъд докато има единствено дуално възприятие. Всъщност въобще не може да си отвъд, защото подобно "отвъд" е отново Майя, отново си "ти" (аз) и отново същата игра. Отвъд се осъществява когато "ти"/"аз" изчезнеш/изчезна. Тогава има сливане, но за да има сливане (по-точната дума е "разтваряне"), то е нужно да има угасване (Нирвана). Та не може някой да е отвъд ума, защото самия ум (концептуалния, логическия, обусловения) е този някой. Получава се невъзможен парадокс - някой да е отвъд себе си. Не, не става. Подобна сладост е поради заслепение, поради невиждане и липса на осъзнаване. По пътя има много такива сладости, но те не са крайната абсолютна сладост. Не може да има победител. Напротив, докато има победител, то значи няма отвъд. Кой може да бъде победител? Аз. Над кого? над себе си? Аз да победи себе си? Невъзможно, защото това не може да бъде преодоляване. Няма как без да умреш приживе. Ето затова е трудно Самадхито. Ето затова е нужна абсолютна себеотдаденост, готовност да изоставиш всичко, в името на Бога, на Любовта, цялото си егоизтично и дуално съзнание. Христос го е показал на кръста. Това е края на Пътя, в тази му отсечка - "Отче в твоите ръце предавам духа си." Духа на човека е целия комплект от троичното съзнание - "Супер Его"; "его" и "То". Всичко това бива да бъде изоставено, от само себе си. Себе-то да изостави себе-то, като в това изоставяне да не остане и помен от изоставящ, от същност, която да е свършила изоставянето, защото ако остане, значи изоставянето е фалшиво. Когато нещата се случат не може да има победител, не може да има убиец. Когато нещата се случат има само Един и това не си "ти"/"аз", а е всичкото и нищото, едновременно. Не може да има победител, не може да ума убиец. За убиецът и победителя е настъпило поражение. Тотално поражение. Следва Новораждане. Абсолютно вярно Ники!!! Точно същото бих искала да кажа на Станимир, но нямаше да успея да го направя по-този елегантен начин. Възхищавам се на написаното, защото е самата истина изразена с думи. Не можах да се въздържа да не го отбележа!

Ники - Зим - no_self -

"Двама монаси спорели за флага пред един храм. Първият казвал: - Флагът се движи. Вторият казвал: - Вятърът се движи. В този момент оттам минавал Шестият патриарх. - Не е вятърът, който се движи, не е флагът, който се движи – казал им той. - Умът се движи. Вятърът, флагът, съзнанието – всичко се движи. Смисълът един и същ е. Но щом устата се отвори – всичко става невярно. Шестият патриарх утвърждава недвойствеността на събитията. Няма флаг, който да се движи, отделно от вятъра, който го движи. Движението на вятъра и флага е едно и също. Единствено погрешното възприятие на монасите за „едно” и „друго” е повод за такъв безсмислен спор. Това е все едно човек да се чуди дали той е този, който диша своето дишане или то диша него. Затова Хуей-нън казва, че съзнанието се движи, защото тази истина не е въпрос на изследване на „обективната” реалност и разграничаване на явления, а на разбиране за природата на нещата, както те се разкриват в сатори. Той извежда монасите отвъд езика, защото в границите на езика и на дискурсивния разум явленията са отделени , фрагментирани и съотносими едно към друго. Посочвайки съзнанието, той поставя пречка за спора, обединявайки двете явления в едно, без да казва нищо повече по въпроса."

Това е само една малка частичка от многото цитати, които бих публикувала. Според мен интересуващите се сами ще се обърнат към творчеството на Емил Чоран, без да е необходимо да ги храним изкуствено от тук. Да пишеш, означава да се освобождаваш от своите тайни, угризения и от своята злопаметност. Думата е безплътно лекарство... Писането е предизвикателство, един изкривен ракурс към действителността, издигнал ни към съществуващото или към изглеждащото, че съществува. Една истинска книга трябва да задълбава в раните, да ги предизвиква. Да бъде взривоопасна! Ние сме роби и си оставаме роби, докато не се излекуваме от манията си да се надяваме. Невъзможно е да чувстваш, че си бил някога, след като още те е нямало на този свят. Оттук и твоята привързаност към индивида, който си бил преди да се родиш. Злото е всъщност голямата тайна на нашия динамизъм. Ако злото се отдръпне от нашия живот, сигурно ще останем да вегетираме в монотонното и банално съвършенство на доброто, което, ако съдим от Първа глава на Стария завет, е отегчило дори самото Битие. Животът не съществува, а смъртта е само сън. Страданието е измислило и едното и другото, за да се самоосъди . И само човекът - това не особено разумно същество - може да се изтезава като се люшка между реалното и въображаемото. Трябва да се научим да се гледаме отстрани, отвън, приблизително така, както гледаме другите хора. Да се опитваме да нямаме нищо общо със себе си, да се отнасяме към себе си като към напълно чужд човек. Само тогава ще проумеем, че всяко нещо е нереално и ще престанем да се тревожим и впрягаме за дреболии. Какво облекчение ще изпитаме тогава! Трудно можем да си представим до каква степен нашият страх е свързан с плътта. Страхът прилепва към тялото ни, не може да се отдели, дори да се различи от него. Страхът е може би единствената братска връзка между нас и животните. С разликата че те го усещат само в природната му, естествена форма - можем да я наречем и здравословна! Животните не познават другия вид страх - метафизичния, спохождащ ни почти ежедневно, неочаквано, понякога фатално. Истинските мъдреци се отказват от всякакво предвиждане. Те никога не планират. Всяко планиране е измама. Това отлично го знаят хората от Изтока... Важното е не толкова да правиш нещо, колкото да разбираш. Но да разбираш, означава да умееш да различаваш степента на будност, достигната от някое създание, неговата способност да усеща величината на нереалността, вплетена във всяко явление.

Виж Viva Caselli, състоянието, което прилича на просветление, не е просветление. Или е просветление, т.е просветлението Е, или е нещо, което прилича на просветление, но не е такова. Как ще разбереш кога е просветление? Просветлението е фина и едва доловима промяна на възприятието ти за всичко, която остава завинаги. „Просветне” ли ти веднъж, връщане назад няма. Видял ли си нещо веднъж, няма как да отречеш пред себе си, че не си го видял. Аналогията с живота като сън е показателна. Ти продължаваш да вярваш, че си героят от съня, който страда, копнее и си задава хиляди въпроси. Когато разбереш, че е само сън, сънуващият, съня, и героят от съня изчезват. Това е мигът на просветлението. Веднъж видял, че това е само сън, не би могъл повече да вярваш в него, дори да сънуваш отново и героят от съня ти да изпада в какви ли не ситуации... събудил ли си се веднъж, оставаш събуден, докато съня се сънува сам... и няма повече въпроси относно него, защото знаеш, че е само сън. Откриваш, че няма как да научиш отговорите, защото самите въпроси създават проблема с отговора и спираш да ги задаваш. Всичко е такова, каквото трябва да бъде, светът е перфектен, а ти си вярвал в нещо, което не съществува. Не забравяй, че понякога сънищата могат да бъдат кошмари. Всичките ни проблеми идват от това, че решаваме да вярваме в съня, да го вземем за реален, когато не е. Смисълът идва от неща като душевните терзания, без тях ще умрем от скука. Това е идеята ми. За да не умрем от скука избираме всичко, което ни тормози, да ни тормози. Ние избираме да ни тормози, за да не скучаем. За да не умрем от скука творим. Така или иначе сега сме тук и сега сме живи – да видим кой какво ще направи от това. Някои избират нищо да не правят, мислейки, че това зависи от техния избор, без да разбират, че неправенето е ненасилствен акт. Други разбират, че каквото и да правят не те са извършителите му, но това бива открито самостоятелно в сферата на духовното. Съжалявам, че съм толкова многословна и сигурно това е излишно. Но мрака, бездната и нищото са част от кошмара на живота, който някои не искат да приемат, а няма друг начин. Всичко е прието, за всичко е простено, но това става с много търпение и разбиране.

Повечето хора така и не успяват през целия си живот да почувстват и признаят пред себе си истината, и така трябва да бъде, в това е красотата! Във външния свят и в думите на заблудените има само лъжа, в която невежите сляпо вярват, защото е много по-сладко да си излъган за нещо хубаво, отколкото да си "видял грозната" истина, да "знаеш болезнената" истина. Не всеки би могъл да живее с нея, за това тя не става компания на страхливци.

Мдам. Тъжно е, но е факт. Ако трябва да се изпитват някакви човешки чувства за това, разбира се. Много позната картина, този човек е наясно с това, което е основното. Чувството за скука такава, каквато той я описва, не стандартна, а дълбоко бесзмислена ми е добре известно. Също така и периодите на активна дейност, които се редуват като някакви цикли, неконтролируеми, направлявани от самата природа. За това все повтарям, че просветлението не е свързано с онова, което ние хората бихме искали да бъде. То е осъзнаване на безсмислието на всичко. А от друга страна, екзалтираността идва от факта, че сега те има, сега си тук и имаш само този миг за да направиш каквото и да е, каквото и да е!

http://yoga.eurasia.bg/component/option,com_smf/Itemid,2/topic,1075.0/

Значи умът следствие на индивидуалността ли е или е обратното? Ако е първото: как може да започне програмиране на ума, след като ум без индивидуалност няма? Ако е второто: как се е появил умът? Държа да разгранича начина, по който използвам понятието ум, защото е възможно да се разминаваме в разбиранията си за това, какво е. Как се е появил умът няма значение за нас. Това е разсейване от основното и ще приемем, че не знаем отговора, защото е мистерия. Целият проблем идва от това, че умът се опитва да отговори на въпроси, който не са в неговата реалност. Той не е способен да излезе отвъд границите си. Той е ограничен. Умът е инструмент, който тялото ползва за да съществува. Има ум без индивидуалност, който действа на базата на основните човешки инстинкти на тялото, които са еднакви за абсолютно всички. Там няма отделеност, всички сме еднакви в истинктите си. Още по-навътре трябва да се стигне, отвъд инстинктите, защото ако се замислиш дори те са програмиране. Какво повече ти е необходимо за да съществуваш, освен да дишаш, да се храниш, да спиш и просто да си жив? Всичко останало са наслагвания, като знание, грамотност, интелигентност, идеи, мнения и индивидуалност – формирани от други, които в крайна сметка нямат никакво значение за никой, освен за теб самият. Умът не е следствие на индивидуалността, тя се формира благодарение на него. Чрез него тя съществува. Има една всеобхватност, която не е качество на ума, такъв какъвто ние го познаваме.

Не чувствам така нещата! Точно когато махна всякаква себепредстава, заживява свободната воля. Губя се като его-представа, но се намирам като вечна същност! Интелектуално само конкретизирам, доколкото може да се предаде нещо, което истински се разбира единствено преживелищно. Отвъд ума ми преживяването вече не е божествено, така е! То е просто каквото е - естествено и спонтанно. Да, такова каквото е - естествено и спонтанно!!! Няма решаващ, няма избиращ, няма воля. Нима можеш да твърдиш, че има воля за каквото и да било? Когато действаш без да мислиш има ли воля? Може би, думата свободна воля, не е правилно употребена в твоя контекст, защото аз разбирам друго нещо под нея. Имаш – притежваш я; воля- желание за действие. Притежанието и желанията са част от егото. Божественото има ли его? То личност ли е? Ако според теб отговорите са положителни, има още път по-напред, по-навътре, по-надълбоко е истината. Когато се събудиш, разбираш, че нищо не е твое и, че действията, който се извършват чрез теб не са твоите действия, а тези на „божественото” в теб. Тези действия може съвсем да не са красиви за останалите и те да не ги свързват с „божествеността” съвсем. Оттам идва и проблема на интелекта, който не може да асимилира, че добро и лошо са едно и също нещо.

Не отричам, че всички имаме индивидуалности, знам, че може да звучи противоречиво. Има нива. В нивото на съня и илюзията ние имаме индивидуалности. Този живот е само един сън. Всички заедно го сънуваме – чувал ли си за съгласуваната реалност? http://polezni-linko...The-matrix.html Проблема е, когато започнем да вярваме, че е истина, и че героите в съня са истински. Взимаме се насериозно с нашите характери и страсти. Но освен съня има и друга реалност, не илюзорна, а истинската реалност. Когато пиша за нея казвам, колкото и да ви е неприятно, там няма нищо и оттам започва всичко. Как се е породила първоначалната илюзия за индивидуалност? В момента, в който е започнало програмирането на ума ти и ти си започнал да вярваш в неща, които си взел за даденост без да ги провериш сам. Съвършената и вечна неизменна същност не е заблудена, тя знае. Тя е онова ниво вътре в теб, което няма въпроси и се чувства блаженно комфортно през цялото време, докато героят в съня, който вяраш, че си страда или си задава въпроси. Тази същност е дълбоко у всеки един от нас. Представата ни за нас самите, идеята ни за това какво сме изчеват, когато стигнем до нея. Сливаме се с нея, ставаме едно, оттам насетне всичко в съня е ок, защото знаем, че е само сън, космическата съвършена игра на съзнанието. Ние не сме съзнанието, то ни използва за да бъде.