Persephone

Според мен няма нищо лошо в думата зависимост. Придават й се някакви крайно негативни смисли, а ние всички на тази земя сме зависими от всяко нещо на света, както и едни от други.

Не че любовта се проявява само в интимните връзки, но това ми е актуалната тема в момента. Няма как да я подмина и прескоча за съжаление.

Didi, Много хубава история, има смисъл в нея. Чела съм една книга на Хорхе Букай и много ми хареса - мой тип четиво е определено. По повод на силата и слабостта - не мисля, че тези понятия имат някакво отношение към проблемите ми - всеки човек е силен за едно и слаб за друго, но аз лично придобивам невероятна сила, когато ми се случи да обичам. Лошото е, че не мога да се сетя някога това да е завършвало добре ). Не знам кому е нужно това постоянно натякване, че хората трябвало да бъдат мега силни и всичкоможещи и всичкознаещи, и че като някой си тръгвал от тях, било егоцентрично да ги боли и да се измъчват, и било поради неразбиране на духовните закони и т.н. Кой е толкова железен, че да не страда от разкъсването на емоционалните си връзки. Също смятам, че както е вярно това, че човек ако обича сам себе си, позволява и на другите да го обичат, така е вярно и обратното. Когато някой те обича и ти започваш да се отнасяш с повече любов и с повече разбиране към себе си. Даже мисля, че ако никой не те е обичал, няма как и ти да се научиш на любов и приемане на себе си. Просто има различни съдби и различни пътища.

Явно не мога да продължа напред ако по някакъв начин не разреша в себе си този проблем. Самотата вече започна да ме измъчва и мисля, че от това състояние връщане назад няма. Никога няма да бъда като преди - това ми е ясно. Странното е, че съм си страхлива по повод на чувства и взаимоотношения, а от друга страна и такива неща ми се случват, в които има реални поводи за притеснение. Обикновено не си вярвам достатъчно и не мога да различа къде свършва истинската опасност и къде започва моя страх. А за да е пълна сапунката - историята продължава, няма да конкретизирам как, но това май е нещо, от което отърването няма да е лесно. Има някакво напрежение, изглежда е от двете страни и си стои. И преминавам през всякакви противоречиви чувства, не знам кое е най-голямото възможно зло - да се случи нещо хубаво, да не му дам никакъв шанс да се случи, или да дам шанс, но да бъда отхвърлена. В различни моменти от деня и мислите ми всяко едно от тези неща ми се вижда възможно най-ужасния сценарий . Явно наистина някои хора в кризите си виждат възможности, а други виждат само проблеми. Как би било добре да процедира един толкова объркан човек според вас, освен че май има нужда от терапия .

Не, по-скоро демонстрирахте в чист вид поговорката, че на чужд гръб и сто тояги са малко . Иначе съвета за смелостта ми хареса. Но и смелостта често води до злини. Особено когато имаме смелостта да сме откровени с някой лъжец например.

И щом се случва на мен или на някой друг и щом някой може да се чувства зле, защото съм чела и други подобни истории, значи не е чак толкова смехотворно и чак пък такава небивалица. Това е преживяване, което вади болезнение теми. Ако ви звучи супер лигаво и сантиментално, просто ви моля спестете си коментарите.

Първо, пише се сарказъм. Не че аз нямах няколкопечатни грешки, които ме дразнят докато чета написаното от мен. Ами има я любовта и си е в мен и е в доволни количества, само че май е човешко да искам да я споделя с някого. И тук пишем лични истории, а не се занимаваме с финансовата криза и необяснимия морал на политиците.

За казването какво търси - не е толкова просто. Не мога сега да предам всичко, но по-скоро човекаът търси някакви чувства, защото сам осъзнава, че е много практичен и отчайващо земен. Мисля, че това го тормози и искаше много да го промени, но не му беше ясно как ). Ето това вече е забавно. Аз пък цял живот се чудя как да не съм чак толкова чувствителна.

И като казваш "изиграл те е", а след това че няма място за обида, леко си противоречиш. Значи предполагаш някаква преднамереност и неискреност у него през цялото това дълго време на писаници - което за мен е чудовищно неразбираемо. Като цяло с това си мнение много подкрепи черногледството ми . Толкова категорично! Не знам - убедена съм, че му беше много интересно да си пишем, не защото го казваше, а то си личи когато някой е заинтригуван - аз съм писала с много хора досега, но чак такова напасване в разговора не ми се е получавало.... Няма как да се гадае и да се стигне до абсолютната истина все пак, обаче ми се искаше по-скоро да получа съвети как да се справя със себе си. И то най-вече хора, които са изпадали в подобни ситуации и са били емоционално въвлечени могат да дават такива съвети. Утре заминавам за седмица и за съжаление няма да прочета следващите мнения, ако има такива, също така смятам да се постарая всичко това да няма повече значение като се върна....

Съгласна съм, че това е най-логичното, което може да се помисли. Аз точно така си обяснявам нещата - просто и ясно. И не смятам да го търся, да се интересувам, ясно ми е, че е безмислено. Но това никак не променя факта, че се чувствам зле Нормално е, когато имаш някакви емоции после да ти пука. Да - най-вероятно е намерил нещо, което да му отвлече вниманието - това ми е странно при мъжете - постоянно си менят обектите на внимание без да се опитат да вникнат по-подробно в тях. Ако не беше толкова трагично, щеше да е много забавно.

Не знам доколко той осъзнава вампиризма си, ако това е същността на общуването ни. Хрумвали са ми и такива неща - че подхранва егото си и то не точно нарочно, а на някакво полусъзнателно ниво. Проблемът е, че не за първи път ми се случва нещо подобно. Винаги съм знаела, че отдавам енергия повече отколкото приемам. Дори скоро изчислявах по някакви критерии дали съм енергиен донор, неутрален или вампир и се оказа разбира се, че съм абсолютен донор. Изобщо не се изненадах. Проблемът е, че животът си тече, а всички мои представи и разбирания за него се оказаха неприложими. Например бях твърдо убедена, че не бива да търсим любов, че тя ни намира, също така допреди две години никога не бях се сблъсквала истински с темата за огромното различие между мъжете и жените. Сблъсках се с проблема за изневерите, несериозното, цинично и повърхностно отношение към жената пак след една отровна и болезнена връзка. Знаете - "мъжете искат секс, жените - любов". Сега всичко това ме терзае много, откакто за мен няма просто хора, както беше преди, а разделих света на мъже и жени..... Лошото е, че тези емоции и опитности ме връхлитат сега, когато се очаква от мен да съм зряла и готова да създам сериозна връзка и дете. А аз съм все по-наранена и объркана.

Администраторска бележка: По молба на потребителя темата е временно скрита. Моля не я пускайте засега. Здравейте, Попадала съм и преди на този сайт, сега попрочетох някои лични истории, защото имам страхотна нужда да попия от чуждия опит, да чуя съвети, засягащи начина, по който човек да се отнесе към егото си, към болките си, и може би към наказанията в живота си. Още от малка усещах в себе си бездънна болка, която ми е гарантирана. Като голямо морско чудовище винаги изплуваше на повърхността, и така и до днес не ме оставя. Расте, расте, става все по-голяма. Като че ли предчувствах, че животът ми ще е тъжен и тежък. Ето че отново имам повод да я вкуся, и то повод - смешен и глупав за някои може би. По принцип съм сама, цял живот самотна. На 31 съм, но така и не осъществих нито една пълноценна връзка с мъж, имам нужда от любов, знам, че мога да я изпитам, но толкова много се страхувам и пазя от нея. Сега си задавам въпроса - това съдба ли е или за всичко съм виновна аз с конкретните си действия и бездействия...Никога не съм била с някой, когото истински да обичам, да е споделено, да е магия. А сега - без да търся нищо, в нета се запознах с един мъж. Пишат ми много други, опитвам се да осъществя някакъв контакт с тях. Но това беше просто нещо различно - все едно виждам всичко, което съм търсела. За съжаление едновременно с това и всичко, от което съм се страхувала в отношенията си с хората. От самото начало знаех, че той ще ме разочарова, знаех, че всеки момент ще се покаже нещо тъмно и мътно, което ще помрачи факта, че той ме грабна от раз. И той го казваше и аз го виждах - интелектуално сме на една вълна, толкова подобни.... Идеите и мислите му винаги бяха за нещата, които мен ме вълнуват, още когато не знаеше нищо за мен. Енергията на разговорите ни - мисля, че бяха наистина невероятно заредени... И той го твърдеше - постоянно казваше, че рядко се случва човек да се натъкне на такава подобност, да намери някой, с когото може да разговаря така.. И сме си казали толкова много неща, всякакви - философски, ежедневни, болезнени, забавни.... Аз обаче имах причини да се дистанцирам - неща, които ме разочароваха още в началото - скри, че е обвързан, има дете, а освен това разбрах, а и той не отрече, че постоянно си търси и жени за секс....Един вид - проверих го, не исках да хлътвам глупашки . Когато пишеше с мен пишеше и на други. Мислех, че ми е ценно това общуване, че контролирам нещата и съм дистанцирана. Аз спирах да пиша на няколко пъти, той пак ме търсеше. Единият път имахме около месец и половина прекъсване, не бях влюбена, но се сещах за него с топло чувство, за това като ми писа отговорих. Сега не ми пише от седмица - за първи път той прекрати връзка. Липсва ми. Разбирам, че той не е идеален, но за много неща, които казваше е прав - за моите страхове, за шанса да срещнеш някой, "който да ти приляга като ръкавица на ръката". През цялото време не исках да се поддам на манипулациите и може би съм си била напълно права. Но нещото, за което най-много съжалявам сега е, че не му казах какво значи за мен, дърпах се, не исках да се видим и чуем, също така много старателно криех, дори и от себе си, че той наистина ме докосна емоционално и мисловно, промени нещо в мен, накара ме да усетя любов. Почти физически го усещах, виждали сме се на много снимки, почти беше като реално общуване. Месеците фанатично писане с часове явно оставиха отпечатъка си, колкото и да исках да се правя на голямо момиче. Та сега съм объркана - първата реакция винаги ми е била - той е женкар, не се занимавай с него, обаче като погледна по-дълбоко - и аз не съм готова на сериозни отношения в момента, имам много да уча, липсата на положителен опит ме е направила човек, който не е наясно със себе си. Но пък ревнувам много - от жена му, от другите му жени, от влечението му към това, което се нарича "просто секс", за което сме си говорили неведнъж с него и сме го обсъждали. Трудно ми е цялото това нещо с даването на свобода на другия - толкова болка има, когато някой ти изневерява, как хората се справят с това. Още не мога да разбера. Малко се учудвам, малко завиждам на жени, които практикуват даване на такава свобода на мъжете си . Малко завиждам и на него за смелостта да живее живота си. изобщо толкова съм неадекватна в цялата ситуация...Толкова ли духовно недоразвита съм аз, че все искам да принадлежа на някого и той на мен. Той твърдеше, че в мен вижда душа, до последно, аз не вярвах никога, но сега като го няма и започвам да се питам - дали пък не е точно така. Прелиствам чатовете и виждам доста индикации, които преди съм пропуснала. Цялостното останало ми чувство е такова - за двама човек, които са се открили в морето. Дали този човек не е по някакъв начин свързан с мен и дали няма нещо, което трябва да пробваме да изживеем. Най-малкото - да се видим поне веднъж след толкова много писане и емоции. Представям си колко наивно и неподредено ви звуча. За малко чак си станах смешна сама на себе си, но имах нужда да споделя, доколкото мога да предам случилото се. Защо пак тази амбивалентност, пак това противоречие, пак на едно място най-хубавото и най-лошото.... Най-вероятно всичко ще свърши дотук. Чувството да си на една ръка разстояние, но да ти е невъзможно да си вземеш нещо цял живот ме преследва. И сега е така - не се видяхме, защото не исках да ме боли. Но дали някога ще ми се случи нещо по-безболезнено, и не беше ли това рискът, който си заслужаваше да поема.