valin

Благодаря за хубавата статия! Аз две години бягах от този кошмар и осъзнах, че продължавайки да го правя - страха и паниката ставаха по-големи. От известно време се боря и мисля, че много добре се справям , защото ПА ме навестяват все по-ряско и са много по-леки от преди. Лесно е когато осъзнаеш, че може да победиш страха.......

Здравейте, И аз на този етап ще напиша последния си пост в тази тема. Ако наистина човек се "препрограмира" на всеки 4 години, то мисля, че точно това се случи с мен през последните дни. Четейки старите си постове не мога да повярвам, че аз съм написала всичко онова....явно наистина съм била срината психически.Ако мога с една дума да опиша начина по който се чувствам в момента, то това е - спокойствие Заедно с психотерапевта открихме първопричините и работим върху тях. Като начало започнахме с "блокировките"...... , не знам в кой точно момент от живота си съм сключила тази "кофти сделка" със свръхконтрола..., но ще коригираме всичко. С риск много хора, които имат НВД да ме сметнат за луда, ще кажа само, че дойде онзи момент, в който аз наистина съм благодарна, че се обади тази аларма,за да разбера, че нещата не са наред. Успехи! Поздрави, Валя П.П. Ние получаваме от живота това, в което вярваме. Ти вярваш, че животът е прекрасен и той е прекрасен. Ти вярваш, че животът е ужасен и той е.... ужасен. Вярваш, че няма изход и не намираш изход. Вярваш, че има изход и обезателно ще го намериш. Ти очакваш беди и те обезателно ще дойдат. Ти се боиш да не се разболееш и заболяваш. Ти вярваш в успеха- ти го създаваш. Ти чакаш щастие и то вече е на път към тебе. Нашата вяра създава нашата реалност.

Според мен решението ще отнеме време. Да, открихме проблема и това е добре - ами сега? Знам, че още малко трябва, но не мога да си представя картината. Причината е в самата основа, което означава, че този модел изграждан цели 29г е неустойчив и ще го премахнем - лесно ще е, той и без това е много паянтов. Но как впоследствие върху усиления вече фундамент ще градим нова конструкция? Това няма ли да ми отнеме цяла вечност? Та аз трябва да започна всичко от кота 0.00...Нещо май се притесних, толкова много имам да уча.....

Здравейте, Последните няколко нощи не съм мигнала, толкова много мисли накуп бушуват вътре в мен. Както вчера споменах, срещнах човека, който ще ми помогне да прескоча онази пропаст, а именно моя психотерапевт Да, аз събрах смелост и излях всичко пред този напълно непознат човек, всичко онова, което ми е тежало толкова дълго, разлиствах страници, които бях затворила преди толкова много години и сега вече смея да твърдя, че се чувствам прекрасно. И ето днес 9.09.2011 аз мога да разкажа и тук моята история, от която толкова дълго се срамувах. Мисля, че по този начин мога да дам смелост и на други събратя по съдба да го сторят и да потърсят помощ. Както споменах и в предните си постове, аз имах малко трудно детство.Моите родители никога не са ме разбирали, подкрепяли, никога не са ми казвали, че ме обичат, не са ми честитили рождените дни, не са ме целували дори и по бузата, единственото което съм получавала бяха едни огромни порции бой. Баща ми ме пребиваше ей така без причина, защото на пияния човечец явно му доскучавало в даден момент. Имало е случаи когато толкова силно ми е удрял главата в стената, че след това дни наред ходих като замаяна и със силни болки. Понякога виждах как майка ми стои отстрани и плаче виждайки какво се случва, но никога нищо не направи по въпроса. Прибирайки се вкъщи аз треперех от страх, чудех се дали е пиян, дали е ядосан, дали нещо не съм направила не както трябва....Така минаваха дните ми. Не можех да споделя с никой - толкова много се срамувах. Плачех много често, но не заради физическата болка, а защото се чувствах толкова много унижена. Когато бях на 15г вече бях на "ти" с алкохола, тревата, хапчетата (тогава диазепам, лексотан...се продаваха свободно в аптеките на деца). Харесваше ми да съм замаяна, пияна, напушена..... така намирах начин да избягам от кошмара. Тогава макар и за кратко забравях страха и унижението. Нищо не ме интересуваше вече, стига да имах бутилка водка до мен. Хората по улиците ме сочеха с пръст: "виж я тая колко е пропаднала", Виж я тая колко обеци има на ушите, с кубунки през лятото, накичена с черепи"..Никога обаче не чух някой да се запита: "това момиче защо ли е толкова тъжно?" Така живота ми продължи няколко години. Когато станах на 18г реших, че трябва да се променя, че трябва да взема живота си в ръце, че трябва да се боря. Започнах да уча здраво, спрях с алкохола, тревата.., смених компанията. Станах нов човек. Баща ми вече не ме биеше. Приеха ме студентка и още първи курс започнах да работя, за да се издържам сама. Завърших успешно и бях горда с това. Започнах работа по специалността си и летях от щастие. Всички колеги, шефове ме уважаваха, гледаха на мен като на много добър специалист. Не можех да повярвам, че те толкова много разчитаха на мен, доверяваха ми толкова отговорна работа, стоях много високо в очите на тези хора. Това чувство ми беше толкова чуждо и така да ми харесваше..Започнах да работя постоянно, не си давах никаква почивка, със зъби и нокти се борих, за да успея. Исках още и още работа, натоварвах се много, не спях от работа, но така се чувствах изключително удовлетворена. Не можех да подведа хората, които толкова много ми се доверяваха. Едва на 26г ме повишиха и станах "ръководител" на голям отдел. Не бях имала толкова смели мечти Да, аз бях шеф на хора, които бяха на възрастта на родителите ми, но нямаше омраза към мен, всички ме уважаваха. Всички тези емоции, чувства, които преливаха в мен бяха толкова непознати и толкова красиви.Аз успях. Съучениците ми оставаха смаяни когато ме видеха : как аз онази пропаднала пънкарка, която преди лежеше надрусана в парка - сега се е превърнала в нов човек. Мислех си, че това е всичко, което може да искам от живота, че ще продължа да си живуркам щастливо. Да, но съм грешала. Точно в този момент когато си мислех, че всичко се подрежда, започна това страшно състояние нервно вегетативна дистония. Постоянно се питах защо, защо не мога да продължа да бъда щастлива. Ето, че днес вече имам отговор на този въпрос. Грешката е там, че онази страница от миналото просто я бях затворила, но тя винаги си беше неразделна част от книгата.Дойде момента, в който трябва да я скъсам и изхвърля. И така това е всичко, радвам се, че се ориентирах в правилна посока.На финалната права съм Наскоро видях моя визитка в портфейла на баща си и мина през ума, че може би се гордее с мен, но явно греша. Най-вероятно се бие в гърдите пред пияните си приятели, видиш ли какво е направил с мен. Но аз знам, че всичко това постигнах сама. Знаете ли - не ги мразя, не изпитвам и онова отвращение към тях..., но как беше :"БОЖЕСТВЕНО Е ДА СЕ ПРОЩАВА!" Един съвет към всички родители : не спирайте да повтаряте на децата си колко много ги обичате, подкрепяйте ги във всичко, ако случайно объркат пътя просто им помогнете те сами да намерят правилния! Желая на всички Ви много здраве и любов! Искам да благодаря на още един човек тук в този форум, а именно на Stareternity - ПРИЯТЕЛЮ, ако не беше ти да започнеш тази тема, аз едва ли толкова скоро щях да се осъзная. Идея си нямаш колко много ми помогна. Благодаря ти! Вярвам, че и ти скоро ще излезеш от този омагьосан кръг.Късмет!

Здравейте! Благодаря Ви д-р Първанов - на това му се вика добра провокация Работата е там ,че търсейки Панорамата с грешната карта човекът се е изгубил, но той стигайки до грешната точка е изминал много, много дълъг път,защото за да стигне до Плевен са го подвеждали разни навигатори, на които е повярвал. Изгубилият се е вече изморен, няма сили да продължи и просто му трябва да събере сили и мислите си и чак тогава да тръгне отново, вече научил урока си да не вярва на неговите близки (навигатори), които вече осъзнава, че са го подвеждали през целия този път, колкото дълъг толкова и кален. Според мен има значение дали тръгваш от Ловеч по първокласен път или от Варна по настилка от чакъл, на която си се спъвал и падал много пъти, тези остри камъни са ти оставяли белези и болката е била жестока. Е ето продължавам и знаете ли виждам Панорамата и съм на крачка от нея, но има една малка пропаст, която за да я прескоча ми трябва малка помощ , не вярвам на хилавия мъж, който ми подава ръка, защото няма да ме издържи. Търся опората и днес мисля, че срещнах точно този човек, който ще ми помогне да направя скока, защото на тази Панорама ме чакало щастието , даже виждам как ми маха с ръка и съм щастлива защото съм толкова близо - да АЗ интелигентният човек ! Още веднъж изказвам възхищението си към Вас и Орлин Баев. Аз ако можех да помогна дори на една нищожна част от хората, на които Вие сте им "изчистили душите" от мръсотията - то щях да бъда най-щастливия човек на земята. Благодаря Ви! П.П. и само да допълня, че аз бях онзи човек там долу паднал на чакъла с кървавите рани, но вече се изправям! А както е казал Петър Дънов : "КОЙТО МОЖЕ ДА СЛЕЗЕ НАЙ-ДОЛУ, ТО МОЖЕ ДА СЕ КАЧИ И НАЙ-ГОРЕ!"

Здравейте, Моята позиция в случая не позволява да давам съвети..., но тук относно въпросите на Stareternity за любовта, ще цитирам мисъл на Велик човек : "Онази велика любов, за която ние пъшкаме и мечтаем в света, седи в това, че при тази любов винаги има трима души, които едновременно обичат човека: единият е на физическо поле, другият е в духовния свят, а третият е в идеалния свят. Най-красивата любов е тази именно, когато един човек те обича на физическия свят, вторият в духовния свят, а третият в идеалния свят.Това ние изказваме още и с думите :Велико е когато Бог те обича, когато ангелите те обичат и когато хората те обичат" - Петър Дънов. Както казват тук психотерапевтите обаче първо човек трябва да се научи да обича себе си, за да го обикнат и останалите... Г-н Баев, всичко това, което сте написали за мен по-горе е самата истина. И невролога ми и хомеопата ми ме определят като перфекционист. Аз както споменах в първия си пост се лекувам с хомеопатия, която действа на принципа "подобното се лекува с подобно" и там след многократни интервюта съм определена като тип "злато" - човекът, който никога не се задоволява с второто място. Хомеопата ме поздрави преди време за метода, който използвам за справяне в тежките моменти, а именно когато нещата не вървят и съм отчаяна, как тогава аз допълнително се "смачквам", за да стигна дъното, след което с един тласък изплувам на върха. Да, но този път не се получи....Някои твърдят, че това състояние НВД е едно изпитание, което по принцип е адресирано само към силните личности..... е ако е така аз не издържах теста, което може би е показно колко съм слаба...

Здравейте! Stareternity сега прочитам твоя пост и знаеш ли имаме много общо с теб Винаги съм си мислила, че не съм родена на правилното място в точния момент, не мога да приема тази омраза, тази алчност в хората... въобще начина по който гледат на живота. Аз макар и да слагам маската пред останалите си имам едно голямо сърце, в което мисля, че има място за всички. Но как да се доверя, как да повярвам на хората, които така са се озверили и са готови да ти забият нож в гърба. Аз също вярвам в прераждането и все си мисля, че това е моята карма, такава съм си я изградила с постъпките си в предишния живот, явно доста хора съм наранявала преди .... Казвайки, че съм се справила с проблемите, които има студент, имах предвид, че не изпитвам онзи страх от смъртта, за мен това не е край, а може би само един преход ....... Препрочитайки отново и отново всички постове стигнах до извода, че може би не мога да се преборя с най-големия си страх, а именно да се впусна в живота и да грабя от него с пълни шепи. И да със сигурност причината е точно тази, липса на любов. Сега се сещам за думите на Нона Йотова : " Когато си объркан, когато неразбран се скиташ денем нощем по улиците сам, когато любовта я няма ни в таз ни в другата земя, ти просто си бездомник и никой друг не си, когато НЯМАШ ОБИЧ ТИ НЯМАШ И ОЧИ" Е аз имам много да работя върху себе си Ще го приема като най-голямото предизвикателство И аз не съм от София, но живея в голям град и мисля, че няма да имам проблем с намирането на добър специалист. Благодаря Ви!

Благодаря Ви!!! Защо ми трябваше да стана на 29г и чак сега да разбера, че всъщност не знам ........не знам как да живея? Но как да повярвам, че аз мога да съм достойна за любов, след като от малка са ми повтаряли - как за нищо не ставам, как от мен човек няма да излезе, да се видя на какво приличам, че съм "хваната от гората"......? Как да повярвам, че съм достойна за любов, след като никога не съм получавала такава, дори и от най-близките си хора - моето семейство? Как да повярвам, че мога да съм от значение за някого, след като никога не съм имала опора, никога не съм можела да разчитам на другите, бях научена да се спасявам сама и да не съм в тежест на останалите. Никой не се интересуваше от моето мнение, от моите желания...от това какво изобщо се случва с мен? Само с два мои поста тук, за Вас съм толкова прозрачна, а аз за толкова дълго време изобщо не подозирах, че от тук започват моите проблеми....Бях убедена, че с всичко мога да се справя сама. Аз никога не съм търсила сериозна връзка с мъж. Така ми беше по-лесно – да се отдръпна в даден момент, когато е трябвало да сваля маската.....може би от страх, че ще разберат, че не съм толкова силна за колкото ме мислят. Не можех да си позволя да обичам, като че ли ме беше страх да не ме наранят.... Е всичко е ясно вече, просто не съм научила най-важния урок, а именно : КАК ДА ЖИВЕЯ? Може би точно сега е момента да направя първата крачка и да потърся помощ от специалист (психотерапевт), а не да си мисля отново как сама мога да се справя с всичко. КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА ИЗЛЯЗА ОТ ТОЗИ ПОГРЕШЕН МОДЕЛ НА МИСЛЕНЕ! БЛАГОДАРЯ ВИ! Благодаря Ви и на двамата психотерапевти, че ми отворихте очите! Радвам се, че има хора като Вас, които безвъзмездно помагат на напълно непознати хора тук в този форум.

Здравейте, г-н Баев! Изчетох темата на един дъх и ми беше безкрайно интересно, но с всичко описано там аз съм се справила. Когато получавах ПА аз не знаех какво точно се случва с мен и това беше най-страшното, мислех си че това е хипертонична криза и че реално мога да получа инсулт.Аз имам по-различни виждания за живота и смъртта и може би това ми помагаше да се справям до някаква степен със страха. Не спирах да излизам, да ходя на работа, водих си нормален начин на живот........(но винаги с апарата за кръвно ), имаше и малко страх да не взема да се строполя на земята и да се изложа и т.н.. При дадена стресова ситуация съм усещала наченки на ПА, но те отшумяваха бързо. Естествено кошмарът при ПА е голям и има някаква доза страх, но все си мислех как ще отмине, винаги имах хапчета, предписани ми за редовен прием от кардилог, но аз си ги пазех само за кризите, ей така да знам, че има какво да приема в такъв момент (същата роля щеше да изиграе и захарен бонбон сигурно ) Пак повтарям паника имаше, защото не знаех какво точно се случва с мен. След като ми поставиха диагнозата : нервно вегетативна дистония и няколко специалиста ми заявиха, че аз нямам кардиологичен проблем и не съм хипертоничка всичко се промени. Невроложката ми даде много ценен съвет тогава и каза, че е добре усещайки, че получавам ПА да се ядосам, независимо за какво, но просто да го направя - и да това ми помогна най-много. Когато усетя наченки на ПА започвам да се ядосвам, така както никога не съм го правила - гневът ми е огромен и то в посока факта, че не мога да се справя с това състояние и че то не може да е по-силно от мен. Удряла съм с юмруци в стената и това при мен работи (замислях се да си взема боксова круша). На мен никой не ми беше казал, че трябва да обикна симптомите си, затова аз просто не им обръщах внимание. Когато започвах да треперя и да имам тежест в тила аз напук на всичко излизах навън, не ме интересуваше какво ще става...Вече шофирам и без проблем на дълги разстояния, нещо което преди не можех да си позволя, т.к. често ми ставаше зле зад волана. Всички онези страхове ги няма, понякога само ми напомнят за себе си, но ги овладявам без проблем. Но с това състояние в момента не мога да се справя, главозамайването, прилошаването, гаденето....те не са продуктивани от страх, стрес, напрежение.....появяват се ей така от нищото и си ме тормозят по 5-6 часа на ден. Аз не им обръщам внимание и не ми пречат да си изпълнявам моите задължения, но не мога да се отърва от тях. Сега пишейки всичко това май разбирам къде е ключето........Аз по принцип съм малко по-затворен човек, приятелите ми ме определят като труден характер, защото аз имам проблем - не мога да показвам чувствата си, подтискам всичко вътре в себе си. Може би в момента когато съм получила първата ПА е било когато се е спукал балона.(а всички си мислехме, че е катастрофа, която претърпях няколко месеца преди това). И преди приятели и колеги са ми казвали, че е добре когато има проблем да споделя, да го обсъдим и да намерим решение, а не да събирам всичко вътре в себе си. С годините се опитвах да работя по този въпрос, но за съжаление без успех. Все ми се иска и аз когато се ядосам да се развикам примерно или да се скарам с някой, но тогава като че ли ми застава буца на гърлото и немога да го направя. За разлика от студент (от другата тема) аз не съм получавала онази обич и подкрепа от родителите си. Аз вечно се съобразявах с останалите и не исках да бъда ничие бреме, исках сама да се справям с всичко. Така съм израстнала....Едно дете, което не е получавало необходимата доза любов как да се научи да обича? Ето аз съм на 29г., неомъжена, еманципирана, кариеристка..... и никога на никой не съм казвала думите "Обичам те". Мен никой не ме научи как да обичам, не мога да разчитам на никой освен на себе си (макар и да имам все още приятели). Дали от тук не тръгва всичко???? Дали това може да е причината за моята "нервно вегетативна дистония" ?

Здравейте! Аз съм със същия проблем Нервно вегетативна дистония от близо две години. За съжаление обаче диагнозата ми бе поставена много много късно - едва година и половина след първата ПА. Година и половина се лутах в един кръг от лекари и всички ми вдигаха рамене и не знаеха къде е проблема.Кардиолога ми бъркаше ПА с хипертонична криза. В началото получавах само ПА и няколко дни след това се чувствах като парцал, пиех бета блокери, които при кризите не помагаха и пак си вдигах кръвно. С времето обаче започнаха и други симптоми стягане на главата, прилошаване...и това състояние си продължаваше около седмица и после си бях ОК. Преди седем месеца при поредно посещение при невролог ми беше поставена диагнозата нервно вегетативна дистония - даже си спомням как ми олекна и ревнах (та аз най-накрая имах диагноза) и после четейки информация за това състояние се чудех как пък никой специалист до този момент не го установи ........Бях категорична, че аз антидепресанти няма да приемам, т.к. знам че в един момент когато се спрат всичко се връща отново.И аз първоначално пробвах с акупунктура, което ми помогна да понижа доста кръвното налягане и си намалих дозата бета блокер, но пък започнах прием на Атаракс( понеже аз ПА получавах предимно вечер когато си легна и ми се искаше в момента, в който допра глава до възглавица да заспивам Две седмици някъде след последната процедура пак получих ПА, но вече не вдихаг кръвно. Това беше и последната криза, която съм имала. Мисля, че просто това състояние мога да го овладея. Но оплакванията ми сега са постоянен световъртеж, прилошаване, гадене, главата ми постоянно гори... и от този кошмар не мога да се отърва. Аз пък съм строителен инженер и за мен всичко би трябвало да има логическо обяснение и точно решение на проблема, но невроложката все ми повтаряше, че в медицината не винаги 2+2=4, което и до ден днешен не мога да си обясня. Сега се лекувам с хомеопатия, но без никакъв напредък вече шест месеца...с изключение на факта, че спрях напълно бета блокера. Ще стискам зъби още малко с надеждата, че хомеопатията може да помогне, след което ще бягам при психотерапевт. Но все се питам "КОГА„ КОГА ЩЕ СВЪРШИ ТОЗИ КОШМАР????"

Благодаря за отговорите Аз се доверявам на хомеопата, който ме лекува и за миг не съм подлагала на съмнение неговите компетентност и възможности, т.к. той ме извади от онзи омагьосан кръг, в който си ме подхвърляха алопатичните лекари в продължение на година и половина. Знам, че в един такъв момент мога да му се доверя,т.к. съм сигурна, че ще вземе правилното решение. Притесних се от факта, че изобщо могат да се върнат същите симптоми и то толкова скоро, както стана с моята позната. Аз лично от скоро се лекувам с хомеопатия и положителните резултати са налице и съм щастлива, че все повече хора прибягват до този метод на лечение. Мария-София "Хомеопатичното лекарство дава енергията да се промени начина на мислене и да излезе от погрешния модел на мислене.Тогава човек е в хармония,независимо от заобикалящата среда и случващото се,а и самото то се променя.Когато се променим самите ние,то и всичко около нас се променя.... " - ето това беше отговора, който търсих!

Здравейте, Александър! Явно аз съм останала с погрешна представа като съм мислила, че точно това състояние /примерно Nat m/ се лекува и човек впоследствие ще се справя по-лесно с притесненията, които други хора с лека ръка подминават. Нали в случая се лекува организма като цяло и би трябвало да може да се справи със стресовите ситуации, след като вече сме излекувани?Да приемем, че е действително както Вие споменахте, че сме подложени на постоянен стрес /който не може да се избегне/ - как се процедира тогава, след като едно лекрство с дадена потенция /което в случая е изиграло важната роля в оздравителния процес/ не може да се приема повече от веднъж, а симптомите са отново налице? Поздрави,

Здравейте! Имам диагноза поставена от невролог - нервно вегетативна дистония и се лекувам при класически хомеопат. Не се получи от първия път, но след втори прием на гранула се чуствам много добре. На база литературата, която съм изчела относно хомеопатията съм си направила заключение, че тя лекува организма и състоянието като цяло,.Примерно аз съм определена като тип Nat m и искам да попитам след като приключи моето лечение означава ли, че вече няма да съм толкова свръх чувствителна, че ще понасям по-леко стресовите ситуации и това няма да предизвиква онези страшни кризи? Имам позната, която излекува дистонията при класически хомеопат и се чустваше страхотно, но след няколко месеца всичко отново се върна с пълна сила и това не мога да си го обясня, нали хомеопатията за разлика от алопатията не решава временно проблема или аз греша някъде? Ще съм Ви благодарна ако споделите Вашето мнение. Поздрави,