Цвета Хубенова

Здравей, Рейн, Това, че осъзнаваш сериозността на проблема си, е вече наполовина решен проблем. Ти търсиш помощ - това е още по-добре. Сигурна съм и че ще намериш верния път. Ти си умна и интелигентна и е видно, че си изчела и знаеш твърде много за характера на хранителната ти зависимост. Можеш да повториш много от общоприетите изводи, свързани с проблема. Но това, че знанието ти преминава само през ума ти, но не и през тялото ти, през емоциите ти, е причина да се въртиш в омагьосания кръг на вътрешните ти противоречия, които се разкриват от логиката и стила на писмото ти. Ти смяташ, че ако промениш мисленето си, ще се справиш с проблема, но това е една заблуда, свързана с всички видове консумативни психосоматични разстройства. Както и да се научиш да мислиш другояче, с което да продължиш да контролираш тялото и емоциите си, няма да успееш да накараш вече изтощеното от насилия тяло да повярва на мозъка ти. Затова и основният психологически проблем е липсата на (себе)доверие. Усетила си, че „ножът е опрял до кокъла”, старите мисловни и волеви техники не помагат. Следват характерните в случая депресия, отчаяние, вина, усещания за „(само)убийства” и т.н., много добре описани от теб. Разбираш ли, че храната е символ, симптом на неразрешените с години психосоматични проблеми, в резултат на което се е оформил точно този модел на отношение към храната, обичта, живота, тялото на майката, родителското тяло, връстниците и най-вече към самата себе си. Доверието към света, увереността към себе си са изчезнали тъкмо поради крайностите, в които капани попадаш, поради предпоставеното ти отношение към живота и другите. Изчезнала е спонтанността, радостта от процеса на живеене, на взаимодействие, от приемането на собственото тяло като източник на радост, естествено движение, приемане и на случайностите в живота. Повярвала си, че умът ще те избави от грешки, че отново ще те спаси с нови (себе)манипулативни схеми. Работата ми с десетки момичета и момчета с подобни психосоматични разстройства показва, че това е поредната илюзия на зависимия. Казваш, че нямаш възможност да ходиш на терапия, а и едва ли вярваш в нея. Хвърляш напосоки виртуални въдици и в интернет пространството можеш да получиш съчувствие и подкрепа, но пътят към здравето минава през реални човешки взаимоотношения, колкото и страдание да ни причинява това. Словесната комуникация е малка част от общата комуникация на човека с човека. Пиши ни, аз лично ще се радвам, ако ни споделиш прогрес в тази насока. Зная, че вече имаш някакви съпротиви към това, което ти казвам. То и аз имах съпротиви да дам този отговор, защото мнението ми е, че без психосоматична психотерапия, съчетана със строг медицински контрол, тези заболявания не се лекуват, или просто следващите кризи са все по-дълбоки. Но Бог си знае работата и прави чудеса, въпреки нашите предпоставени идеи за случване на нещата. Всички ние се променяме в срачка. Ето ти няколко казани с думи послания. Ако успееш да ги почувстваш със сърцето, дори с болките в тялото си, без да се страхуваш от непознатите чувства, които нахлуват в теб, ще дадат известен резултат. Бъди будна за връзката между храната и жадуваната от теб обич. Ако ти не обичаш себе си, няма кой да те обича. В обичта няма контрол, няма насилие, няма манипулации. Има доверие, съчувствие, уважение,разбиране, желание да бъдеш във физическото присъствие на човека, когото обичаш. Приемане на себе си без съдене, без вина, без срам.Например, опитай се за начало, да медитираш последователно върху всички части от тялото си с нежнжст и топлота. Просто бъди будна за физически и емоционални болки, които могат да се появят. Изрази ги. Ако в момента няма човек, на когото да можеш да се довериш (а това с положителност е така) опитай се да ставаш все по-честна към себе си – забелязвай противоречивостта на посланията, които си даваш и които даваш на другите. Прочети още веднъж писмото си и ще разбереш какво имам пред вид. Опитвай се да разбираш конкретния човек в конкретната ситуация, а не да предпоставяш взаимоотношенията си според своите предпоставени идеи за себе си, за другите, според своите оправдания и претенции. Така има вероятност и без терапия да намериш Някой, с когото да се гледаш в очите, на когото да държиш ръцете, докато изплакваш болките си , с когото можеш дори да споделяш гнева си, а в бъдеще и радостите си. Не забравяй, че този Друг човек не е кой да е, а е човек със собствени потребности, конкретно и физически присъстващ в този свят. Ако искаш да бъде честен с теб, трябвя да зябравиш претенците си за „първа сред равни” или че „ти се полага”. Осъзнавай люшкането между границите на величие и нищожност, което ти пречи да бъдеш в реалността. Малките крачки към теб, ще бъдат малки крачки към някой Друг – конкретен, противоречив, неидеален, но пък за сметка на това реален и с правото си да бъде променлив. Изход от илюзиите на виртуалността и събуждане сетивата за физическата реалност на собственото тяло и света. Този списък може да стане дълъг. Дано си почувствяла нещо от тези думи. Не те познавам, но от сърце ти желая „на добър път в света на реалността”, а не в мисловните конструкти, които още повече те объркват и отдалечават от здравето.

Здравейте. Струва ми се, че трябва да посъветвате приятелката си спешно да се обърне за помощ към оторизирани в България институции и фондации за закрила, за да не стане твърде късно.

Здравей. Опитай се да конкретизираш това нещо, което не е наред, за да разберем дали можем да ти помогнем. Кое точно? Как те кара това нещо за се чувстваш?

Здравей, Housewife, Нека си говорим на "Ти", ако нямаш нищо против. Това, макар и да изглежда изкуствено в началото, скъсява дистанцията и ще помогне и на двете по-добре да разберем ситуацията и какво може да се промени в нея. Аз съм по-възрастна от теб, но си спомням, че тъкмо в края на гимназията започнах да разбирам какво е тъга. Споделяли сме си със съучениците години по-късно, че почти всички сме се чувствали тогава недобре. Свършва едно досадно време, но детството отлита, плашещо е бъдещето...идва "реалният" живот с неговите отговорности и т.н.. Разбирам, че твоята тъга има по-дълбоки корени. Знам, че си прочела много книги, които съветват как да се справиш със страховете и тревогите от различните етапи в съзряването. Това личи от стила ти, от начина на изразяване, от начина, по който подреждаш мислите си. Надраснала си умствено и интелектуално съучениците си, но си усетила и болката от самотата, която не може да се компенсира с чувството ти за превъзходство. Имаш примера на (по всяка вероятност) една интелигентна майка, която не е могла да се справи в живота така, че да е щастлива. Не искаш да мрънкаш и да си в депресия. Не искаш да копираш чужди думи и поведения, а попадаш в клопките им. Доколкото разбрах, в семейството ти е по-леко да общуваш, отколкото с връстниците ти. Споменаваш само за майка си. Познаваш ли другия си родител? Какво е отношението ти към него? Има ли някой друг от семейството, за когото не си ни писала - важни за теб баба, дядо? Как беше до 12-13 -тата ти година, когато разбра, че ти е трудно да създаваш приятелства? Разбирам ли правилно, че нямаш нито един от съучениците и връстниците, с когото по-добре върви? Освен това, ми се ще да си те представя. Може би ти е по-лесно да споделяш, когато не си представяш конкретния човек? Но за да бъда по-близо до реалността на твоя проблем, е добре да зная как се чувстваш, та дори и колко килограма си. Нали декларираш желание да отговаряш и на несъвсем удобни въпроси? Магията на излизането от проблемите идва от готовността ти ,от смелостта ти и дързостта ти да поставяш и да отговаряш на въпроси открито и честно. Аз съм готова да отговарям на твоите въпроси честно. За сега не съм готова да ти давам препоръки или да изказвам дълбокомъдрени мнения, искам да имам повече яснота. А тя ще дойде в общуването, ако искаш. Ако искаш да общуваш с мен, пиши. Зад думите ми стои реален човек и ще се радвам, ако и ти ме възприемаш така. Цвета