stalker

Благодаря за отговора д-р Първанов. Вчера бях при моя психиатър, който ми изписа атаракс и стимулотон. Още не съм ги пил и не искам. Днес съм на терапия за първи път и се надявам да видя някаква светлина в тунела и да се размина с хапчетата. Наистина не искам да ги пия. Тази сутрин бях в ужас. Изкашлях се и усетих болка, което доведе до компулсивно кашляне, за да се проверявам. Това води до болка и странни усещания, което води до тревожност и така... В случая май трябва да удържам компулсиите да се кашлям. ОКР-то ми се засилва, паниката ми се засилва, отчаяността се засилва. Знам, че от терапията от един път нищо няма да стане, но се надявам днес да получа малко положителна насока, защото вече се чувствам без изход. Имам паника от хапчета (страх, паника, ужас от страничните реакции), КПТ тепърва започва, а аз съм крайно зле. Трудно ми е да не съм отчаян в този момент. Чувствам се отделен от света, от всекидневието ми, от самия мен. Целия ден е зает с това да се страхувам и да треперя, а малките моменти в които съм спокоен (тревожността намалява в определени моменти) се притеснявам, че е просто моментно състояние и скоро ще дойде пак ужаса. Благодаря наистина за отговорите на всички. В тези моменти е важно да усетиш, че някой ти е обърнал внимание, че не си сам. Искам все пак да попитам. Аз мисля, че имам силна форма на тревожно разтройство. Ще бъде ли възможно да се размина с хапчетата или трябва да се примиря и да ги пия? Знам, че не може да има точен отговор, но все пак...

Благодаря за отговора! Проблемът е, че аз много искам да мина без лекарства този път и се чудя дали само психотерапията ще е достатъчна. Тази силна тревожност, която имам е на вълни през деня. Всъщност по-голямата част от деня е заета в ужаси, реване, страх. Кратки са моментите в които ме пуска - в тези моменти просто седя и се страхувам как ужасът пак ще дойде и колко съм пропаднал. Крайно неработоспособен съм (въпреки че правя дълги разходки, защото знам, че трябва). Просто ми се иска да знам, дали е възможно да се овладее без хапчета. Аз знам, че отчаянието е симптом на тревожността, но го изживявам като реалност. Наистина се отчайвам последните дни, защото емоционално не виждам изход. Рационално знам, че има, но просто не го усещам, не го вчуствам. Плаша се, че нямам вече сили, а тази тревожност (силната, сковаващата, почти целодневната) не си заминава. И затова се чудех, дали психотерапията ще помогне и дали мога да мина без хапчета.

Здравейте, преди месеци писах във форума за много силно тревожно разтройство. Бях станал нефункционален, не можех да работя, да чета и когато се обърнах към психиатърката си, тя ми предписа стимулотон. Първата седмица хапчето влоши толкова много симптомите, че се чудя как го издържах. След като пих хапчетата около три месеца реших да ги спра. От една страна те ми помагаха, като ми контролираха пристъпите, но от друга самите те ми предизвикваха тревожност – беше ме страх да ям определени храни и напитки, за да не се случат странични реакции и да не получа серотонинов синдром. Типичен пример за тревожност. След като спрях хапчетата реших да започна да правя всички малки неща, които са нужни, за да се справим с тези проблеми – отслабнах с 10 кг, ходих на дълги разходки, хранех се добре, дори скоро се записах на плуване. Тревожността присъстваше, но беше овладяна и въпреки че понякога се изостряше, тя нямаше силно въздействие върху моето всекидневие, т.е. имаше, но не дотам, че да ме направи нетрудоспособен. Проблемът е, че човек от семейството почина преди няколко дни и в момента, в който разбрах, потънах. Почувствах как адреналинът ме помита надолу и как се изпускам. Веднага тревожността започна да търси път и тук идва интересната част. От уважение, понеже почина скоро, няма да обяснявам от какво е починал, но беше подобно на това, от което почина баща ми през 2011 година – излив в дробовете след онкологични усложнения. Няколко часа след новината, аз започнах да се притеснявам, че ще получа излив в дробовете. След като успях да го овладея, разбирайки, че няма медицинска причина за това, дойде и моментът, заради който пиша цялото това нещо – уплаших се, че ще си направя излив в белия дроб със силата на мисълта или силата на това, че се страхувам, че ще си направя излив. Завъртя се кръгът. Мисълта ме напълни с адреналин, сринах се и от тогава съм все зле. След като отидох при психиатърката си и тя потвърди, че не мога да получа излив с мисълта си, мозъкът ми направи следната врътка – ще си подуя долната част на крака с мисъл и това ще значи, че с мисъл мога да си направя излив. От тогава се редуват – ту крака, ту дробовете, а вчера и ръцете и китките. Естествено, където и да е насочено вниманието ми, следва постоянно наблюдение, силна чувствителност на мястото, чувство, че се подува и т.н. Колкото и глупаво да звучи това нещо не ме оставя на мира, не мога да правя нищо, не мога да чета, не мога да работя. Вече съм крайно изморен и отчаян (истинско крайно отчаяние). Проблемът е, че не искам хапчета и исках да мина без хапчета. Записал съм си час за психотерапевт (Предложиха ми Севда Шенкова), но вече се чудя дали не е време за хапчета. Аз си имам страх от тях – от страничните ефекти, а и докато антидепресантите подействат ще мине дълго време. От друга страна психиатърката ми иска да ми изпише да взимам четвъртинка антипсихотични или нещо подобно, защото действали и овладявали тези неща бързо. Третият вариант са успокоителните, но и те ме плашат със странични ефекти. В момента пия Неолексан (5-HTP) вече четвърти ден и го чакам да подейства. Въпросите към Вас са няколко. Първо, това нещо нормално ли е? Не е ли прекалено странно това с подуванията и страха, че с мисълта си мога да си направя подуване или оток. Да не би да ставам психотичен? (знам, че страха от полудяване е част от тревожността, но аз наистина се притеснявам) Трябва ли да мина на лекарства, докато се овладее или трябва да изчакам и да се опитам да го овладея с терапия и помощта на тази добавка. (Утре съм на терапия) Искам само да спомена, че последните дни живея не в страх, а в ужас и отчаяние. Всеки страх от подуване идва с идеята, че ако се подуя, това ще значи, че мога да се подуя и да получа оток със силата на мисълтта си и да се убия сам. Това ме кара да изпитвам крайните видове страх, които сковават човека. Наистина вече не съм сигурен, че трябва да се мъча без лекарства. От една страна, психиатърката иска да ги даде (което е нормално. Те вярват, че лекарствата лекуват), а от друга – имам 10 годишен опит с антидепресанти и ето докъде съм стигнал. Просто вече не съм сигурен кое е правилното нещо да направя и искам съвети. Луд ли съм? Има ли изход? Вече се чувствам крайно безнадежден. Психиатърката ми каза, че имам тревожно-депресивно, но въпреки че рева често от отчаяние, това реване е продиктувано от факта, че страха, тревожността, безпокойството не ме оставят. На 26г съм. Ще си кажа психиатричната история, за да имате идея. На 17г. – тревожно-депресивно. Изписаха ми сероксат. На около 21-22г. – ОКР и тогава пих стимулотон години преди да го спра, защото не действа. Тази пролет – тревожно разтройство (май пак ми лепнах тревожно-депресивно) със страх от болести. Не съм ходил на КПТ никога, но след много четене разбрах, че там е разковничето (добър терапевт и силна воля за оправяне). И последно: Тази моя фиксация, която сега имам, странна ли е? Нормална ли е? Тревожност ли е или се засилвам към по-сериозни състояния?

Здравейте! Ще се опитам накратко да напиша цялата история на моите неврози, за да успеете да си създадете по-правилна картина за мен. В момента съм на 25 години. През цялото си детство ( поне доколкото помня) съм бил нервен, с лека хипохондрия ( на моменти тежка ). На 17 за първи път получих остри присъпи на тревожно разтройство. Бяха наистина силни, качвах кръвно, беше ме страх от болести, смърт, имах и страх от излизане. Тогава за пръв път отидох на психиатър. Резултатът – paroxetin + успокоително. Естествено антидепресантът се задейства след няколко седмици и аз започнах постепенно да си възвръщам нормалния ритъм. Започнах да излизам, спрях успокоителното и после в продължение на няколко години пих антидепресант ( може и да не са няколко години. Май беше една ). След като го спрях имах период на нормално здраве, докато не влязох в университета. Това е на около 18-19 години. Не помня. Спомням си само как си седях на една пейка, изпитващ щастие и тогава се появиха натрапливите мисли. Последва борба с ОКР-то на 75мг сертралин в продължение на няколко години, докато не реших, че искам да спра хапчетата, понеже не помагат за ОКР. Няколко месеца след като ги спрях се случи нещо неадекватно. Самоизлекувах се от ОКР. Бях на пътешествие с приятелката ми и докато ме тресяха стандартните натрапливости изведнъж усетих едно спокойтвие и осъзнах, че ако не се притеснявам за мислите, те няма да ме притесняват. Тази теория се повтаря навсякъде, но е изключително трудно да се осъществи, а при мен се случи ей така – без особен труд ( или поне не съм забелязал труда). След това на фона на силните ОКР пристъпи бях много добре. Последната година обаче ( 2013 ) получавах панически пристъпи ( от време на време ), че получавам инфаркт, като последните няколко седмици получих силно тревожно разтройство, свързано с това, че ще се разболея и умра. Толкова силно, че броях дни на инкубационни периоди на болести и т.н., т.е. сериозно откъсване от рационалността и тотално предаване на емоцията, която не е страх, а ужас. Това е много важно уточнение. Естествено отново отидох при психиатъра и резултатът – 50мг сертралин, които май засега са малко, доколкото сутрин ми е много зле. Четох, че при тревожно разтройство е нормално сутрин да е най-зле. Пия и антихистаминово за успокоение, понеже не исках да ми изписват силни препарати. Първите дни на сертралин изпитах най-силните пристъпи на ужас, които не искам и да си ги спомням. Искрено бяха най-тежките нялколко дни в животът ми. Лицето ми се промени структурно от ужаса, който изпитвах. После хапчетата се задействаха нормално и сега съм под умерен контрол като изключим сутрините, когато се поддавам на хипохондрични страхове и изпадам в паники и компулсивни наблюдения и проверки на тялото. Въпросът ми е какво трябва да предприема, за да успея да се преборя структурно с моите проблеми. Ясно е, че хапчетата помагат на биохимично ниво, но аз приемам, че биохимичните изменения са следствие на структурен проблем в моя характер, който ги предизвиква. В този смисъл не вярвам, че хапчетата лекуват друго, освен ефектът на главния проблем, а именно този тип кризи. Въпросът ми е какво смятате, че трябва да се предприеме, за да изкореня структурно проблемът и да не цикля цял живот на сертралин? И въобще какви съвети бихте дали?

Признавам, че наистина умеете да вдъхвате позитивизъм дори през няколко реда във форум Благодаря за бързите и адекватни отговори. Желая ви всичко хубаво и все повече развитие

Всъщност наистина много се радвам на отговора, който получих. Напълно съвпада с моята представа за проблема и с моята идея за това кое не ми е в ред - крайността ми. Проблемът е, че ОКР-то ми е повече от хронично вече ( имам ОКР за загуба на информация, например, и ме е страх да изтрия нещата от кошчето на компютъра си. Това е малък пример от целия проблем. ) и справянето с него е под въпрос. Всъщност то до такава степен е част от мен, че ако се излекувам не знам как ще се почувствам. Една приятелка ми поясни, че при моя проблем самата ми същност не иска да се излекува, защото ще се озове в ситуация, в която не е била - в някаква хармония - и това е проблем за съзнанието ми. Преди 5 години минах през депресия, придружена със огромна тревожност, панически пристъпи, придружени с дереализация, но това беше кратко. Истинския проблем е ОКР-то, което си е създало много солидни и качествени връзки в моя мозък. Естествено имам месеци на понижаване на обсесиите ми, но... Идеята е, че това ме отказва да работя върху себе си и върху характера си. Имам желанието, но когато знам, че ОКР-то най-вероятно ще си е там цял живот, решавам просто да крача през живота с едно цинично отношение, което между другото дава някакво успокоение. Цинизмът е доста добър вариант за защитна реакция. Създава едно чувство на псевдосигурност в мен, което, въпреки че знам, че е изкуствено, ме поддържа, така да се каже, в лъжливо състояние на превъзходство, ми дава малко сили. Не знам иначе как щях толкова години да мина през целите тези глупости, които мозъкът ми причинява, без да полудея.

П.С. Не знам защо се е получило така, но сливането на думи в моето запитване е техническа грешка, която не знам как се е получила. Извинявам се за това.

Здравейте. На 22 години съм. Леко ми е абсурднода пиша тук за този малък проблем, доколкото виждам хора с далеч по-големитрагедии ( аз самия съм минал през тревожно-депресивно разтройство и ОКР ), новсе пак ще задам въпроса си, за да видим има ли смисъл от него. В моментапринципно съм със едно здраво развито, хронично и добре самоподдържащо се ОКР,но не е в това проблемът. За ОКР-то и невъзможността му за излкеуване съм челдоста, затова ще мина към по-простото. Преди около 5 години се влюбих в жена -по-голяма от мен с 10 години. Бяхме заедно по един леко абсурден начин. Разделяхмесе кажи речи всяка седмица, защото на нея и беше невъзможно и трудно да е смен. Беше женена с две деца и разбира се - мъж . Идеята е, че съм достатъчноадекватен за да знам, че поради невъзможността да съм напълно с нея ( даконсумирам връзката, както ще кажат някои ) аз съм я мистифицирал и мултиплициралчувството за любов. Така стана най-голямата трагедия, която съм изживявал ( билсъм с панически пристъпи през пубертета, бях на хапчета заради тях, но не сечувствах толкова зле, както когато не можех да бъда с нея ) Дотук ясно -жената, момчето, любовта - обикновения разказ за голямата любов. Проблемът е,че съм достатъчно циничен, за да не зная как се получават тези работи, за да незная, че тази огромна чувственост към нея е била от невъзможността да бъдас нея. Ако не сте се отчаяли да четете ще продължа. Сега 5 години по-късно сиимам приятелка, нормален скучен живот и всичко останало, но сънувам тази женачесто и като случайно я срещна получавам предоперативни пристъпи на страх вкорема. Сгърчвам се. Стряскам се. Чудя се какво става. Сънувам я по-често,отколкото сънувам цигари когато ги спра. Както казах, прекалено съм циничен зада вярвам в ЕДИНСТВЕНАТА и в "родени един за друг" глупости. Теориятае, че след като знам всичко това, е нормално да я забравя както съм забравялдругите момичета. Разковничето е, че аз дори не я чувствам вече. Не съмвлюбен, но въпреки това имам странното усещане, че цял живот ще си я сънувам ицял живот ще си я мисля. Всъщност няма как да напиша това запитване без да сеполучи като поредната боза свързана с неизживяната любов и затова ми е малкогузно, защото това не е проблем за този форум. Пак казвам - хората си иматпо-големи проблеми. Всъщност питането ми е какво се случва в мен. Вярно че,като бях с нея се чувствах най-жив, най-щастлив и т.н. , но теорията е, чевсекидневието не пуска никого от своята тъпотия и рутина. И сега, след като съмпотънал в сиво ежедневие, защо не преставам да се сещам и защо като я видя сесгърчвам. Цялата работа е, че съм прекалено саморефлексивен и прекаленосамокритичен и знам повечето теории защо така се чувствам, но както става яснознанието за проблема не помага за неговото разрешаване ( наистина не помага ).Плюс това знам, че любовта е социален феномен, а не генетичен. Повечето хора неси дават сметка, че романтичната любов се появява 18 век някъде. Та с целя тозинабор от знания, с които мога да съм циничен до полуда, все още ми е зле. За даспестя отговори ще кажа нещата по темата, които знам, а оттам нататък ще оставяпрофесионалистите да довършват 1. Знам, че не съм я консумирал тази таканаречена любов. 2. Знам, че невъзможността да съм с нея я емистифицирало като единствена и неповторима. Колкото повече не мога да съм донея, толкова по-зле става. 3. Знам как съм способен да обичам - силно,лудо, до крайност ( краен съм във всички отношения ) 4. Знам, че мозъкът ми може да се чудиподсъзнаателно дали не съм изпуснал "шанса" си и т.н. Не мога да напиша по-добре за проблемът си, носамо ще кажа, че начинът, по който я чувствах, беше абсурдно голям и естествено като всякатипична любовна история не мога да ви кажа колко голям всъщност беше, защото енеизказуемо J П.с. затова социолози и философи толкова сезанимава с любовта. Принципно светът ни е обяснен чрез понятия, с които говиждаме, докато при любовта понятията не стигат и затова всички толкова сиблъскат главата какво е това чудо J Това в рамките на шегата.