Таня

БИТКАТА ПРИ СТАЛИНГРАД Не се касае за историческата или чисто военната страна на това събитие. И тук аз ще се спра само на този въпрос дотолкова, доколкото той е свързан с някои изказвания на Учителя. Безспорно, че войната между Германия и Русия през 1941-1945 година остава като най-голямото военно събитие в историята до наши дни. Това събитие не можеше да не намери отражение в преценките и предвижданията на Учителя. Ето защо аз искам да изнеса някои неща, които имат по-особено значение по този въпрос. С пълна увереност и категоричност, основана на личен опит, аз заявявам, че Учителя знаеше много преди избухването на тази война и от своя страна той желаеше нейното предотвратяване. За Учителя събитията и нещата бяха предварително известни н ясни много по-добре и по-пълно и подробно, отколкото на нас, даже след тяхното сбъдване. Скръб и съжаление изпълваше душата му пред това, което човешкото безумие готвеше за своите братя. Нищо в света не съществуваше, което той да не знаеше и да не виждаше. И когато някои неща се сбъдваха от неговите изказвания, и дейците, които ги причиняваха искаха да стоварят вината върху други лица, тогава ние си спомнихме думите на Учителя, изказани преди това по тези въпроси, за съжаление, всичко обаче беше късно и непоправимо. Още в 1939 г. аз бях получил указание за това грандиозно стълкновение между германците и русите. То не беше от полза и в интерес и на двете страни. То изобщо не трябваше да става и грешката не е само на едната страна, защото и двете страни бяха еднакво виновни. Управниците и ръководителите н на двете страни се показаха малки и дребни. Поради това допуснаха да стане това нежелано събитие. Това не са мои думи. Спасението и доброто и щастливо бъдеще на тези два народа беше в техни ръце и то зависеше само от тяхната мъдрост, добро разбирателство за мирно съществувание и взаимно сътрудничество. Два гиганта, с неизмерима мощ, излязоха един срещу друг в страхотна кървава битка. Каква полза за тях от това? Те похабиха силите си, осакатиха народите си и макар и видими герои, останаха за винаги жалки инвалиди. И не е важно кой беше победителя, защото и двата "пехливани" бяха победени и осакатени. Общественици, политици, историци и дипломати може да пишат сега и в бъдеще каквото искат, важното е това, което Небето присъди на тях. Сигнали и предупреждения бяха давани, но те не се приеха. Германия ще бъде победена, но и на Русия няма да бъде добре. Войната започна, но изходът й беше отдавна предрешен. Много по-рано Учителят беше казал: "Наполеон влезе един път в Москва, но втори път няма да му се позволи това". Аз знаех какво значат тези думи, кой ги казва и защо. И както е известно, германците претърпяха поражение пред Москва. Далеч преди битката при Сталннград .Учителя каза,че германците ще обсадят Сталинград, но без да очакват, сами ще бъдат обкръжени и пленени там. Така и стана. Това беше доста преди Сталинградската операция. Минаха месеци, след това започна битката за Сталинград от страна на германците. След други месеци, след жестоки, небивали в историята сражения, германците бяха спрени. Постепенно те бяха изтощени и след това отслабнали и неподкрепени с пресни нови сили, върху тях се изсипа огромна военна сила и техника от страна на русите. Те бяха обкръжени, а след това и пленени. Героизмът и на двете страни беше много голям. Съпротивата от страна на германците беше сломена. Хитлер се ръководеше повече от чувството на омразата, а не от разум и от ясен поглед на голям пълководец. Отдавна той беше скъсал с някои свои талантливи пълководци, а се беше обградил с послушни малки и дребни военачалници. Предупреден за тези събития, аз наблюдавах всичко това и скърбях искрено, че дневното човечество е толкова сляпо, за да не вижда и да не се ползува от спасителната светлина на Великия Учител. Три големи битки, три имена, които обхващат всичко - Москва, Сталинград и Берлин, трагедия за Германия, а загуба, разорение и нещастие и за Русия. Дано поне в бъдеще да не се повтаря това безумие за тези два велики народа. БЪЛГАРИЯ ДА НЕ ВОЮВА СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ След разгромяването на Чехия, Полша, Франция, Югославия, Гърция и след обявяването на война от страна на Хитлер и на Съветския съюз, постепенно на негова страна се присъединиха Унгария, Румъния, Испания и Италия. Почти цяла Европа беше под властта на Хитлер и беше срещу Съветския съюз. Единствено само България не влезе във война със Съветския съюз. Много голям натиск беше упражняван над България от страна на германците да влезе във война против Съветския съюа и този натиск ставаше все по-голям и се усилваше все повече и повече, след като Германия започна да търпи поражения на руския фронт, и след като англоамериканците откриха втория фронт в Италия и Франция. Нашите правителства с големи усилия се противопоставиха и отказаха да сторят това. И до края България не влезе във война със Съветския съюз. България не успя да удържи да не обявява война и на Англия и на Америка. Тя обяви символична война на тия велики държави, обаче във военни действия с тях не влезе. Тази символична война обаче беше заплатена много скъпо, поради което бяха извършени и големите бомбардировки над София и някои градове в страната. На кого принадлежат заслугите, поради коите България не влезе във война със Съветския съюз? Днес много и от различни отговорни места искат да си присвоят тази заслуга, истината обаче е една, а тя е, че тази заслуга принадлежи наключително и само на УЧИТЕЛЯ! Вярно е, че това съвпада с чувствата и настроенията на целия наш народ, вярно е, че това се покрива и от борбите на съпротивата, т.е. на партизанското движение у нас. При все това обаче, ако не беше дадена тежката и убедителна дума от Учителя на царя и правителството, въпреки наличието на горните два фактора, пак налице щеше да бъде фактът за влизането на Вългармя във война с Русия. В момента, когато се решаваше този въпрос, влиянието на тези два други фактора беше още съвсем слабо и не беше в състояние да се попречи на едно такова решение. Още повече, като се има предвид, че ние бяхме окупирана страна и че германците бяха пълни господари и разпоредители у нас. Много пъти под голям натиск от страна на германците се отиваше при Учителя и се искаше от него съгласие да се влезе в тази братоубийствена война. В България имаше запалени глави, които мразеха комунизма и Русия, заради нейния строй и бяха готови на всяка цена да сторят това. Някои от тях знаеха кой пречи на влизането ни във война с Русия и странно много се ожесточаваха срещу Учителя. Те преувеличаваха някои неща и нарочно представяха нещата едва ли не, че България се управлява от Дънов и дъновистите. Това не беше вярно, дъновистите никога не са се занимавали с политика и не са влияели на управлението. Фактът, че е било изказвано мнение и то съдбоносно от страна на Учителя по един голям въпрос, от значение за бъдещето на България, не означава още, че Дънов и дъновистите управляват България. Те не са заемали никакви отговорни служби и не са се ползували от никаква власт. От там само се даде спасителният сигнал, който запази България от фаталната катастрофа и от падането й безвъзвратно в пропастта. Има ли нещо лошо и осъдително в това? Ние трябва да благодарим на Великия Учител, че Той слезе, въпреки своето желание от Своето велико Божествено положение, за да помогне и да спаси България. Ревността към нашия народ и любовта му към нашия народ го заставиха да направи той тази велика жертва, макар че от Божествено гледище той нямаши никаква полза, а напротив, той пожертвува много ценности в духовно отношение, за да остане верен на Закона на Божествената Любов, която всичко жертвува и нищо не иска в замяна на това. Вечна признателност и преклонение пред Великия Учител за многознайни и незнайни добрини, които Той направи за България и народа й. Из Споните на Тодор Божков

Докато у нас подозрителността взима връх на всичко, никой не може да оправи света. Преди да заминем, ние трябва да изпълним волята Божия. Българите имат бъдеще като народ, затова трябва да станат търпеливи и да премахнат подозрението. Българите не са толкова добри, но в тях има условия за добър живот, а дето има условие за живот, Бог е там. От българите ще излезе нещо, а не от България, защото тя е ретортата, в която стават опитите, и като такава, ще изпълни ролята си. Христос казва: „Аз дойдох да науча хората да дават широк простор на всяка душа и да поощряват всяко добро начало във всичко“. Ако всеки даде свобода на близките си, както и той се нуждае от такава, ще има широк простор на действия и мисли. Ако бихте приложили тези закони, които се крият в моите думи, много нещо бихте разбрали. Аз взимам всичко от природата и го превеждам. Всички закони, които съм проверил от природата, са 75% верни, а остават 25%, които ще трябва да проверя. Внесете тази вяра в себе си и знайте, че у всекиго се крие нещо велико. Сега заемете положението на синове и дъщери, на ученици и слуги, а не казвайте, че сте учители, свещеници, майки, бащи, царе, князе, господари и други подобни. Да ви пази Господ от такива грехове! И мен да пази Господ от този грях. И да ни даде да бъдем ученици и слуги на този Велик Учител и слуги на този Велик Господ в света! А Той е жив Господ. Учител и Господ от томчето Солта

Сега ще кажете, че много добре говоря. Да, аз добре говоря, а вие добре слушате. Но аз бих желал да се създадат в България учители, които да учат на благост и търпение. Срещал съм такива, които носят неволята си, но търпеливи не съм срещал. Да има търпение, то подразбира воля и ум, сиреч да знаеш причините и последствията на нещата. А нетърпението ражда подозрение към всичко и към всички. Не съм срещал хора, които да убедя, че в нашето дело няма нищо подозрително. Българите нямат търпение и затова подозрението не ги напуща. Второто нещо е да премахнем предубеждението. Всеки ден се борим с нечисти мисли, които ни накацват като оси. Съзнателно или несъзнателно, навсякъде виждам една атмосфера на подозрение, и след всичко това хората искат да минат за културни. Трябва да се ограждаме от тия мисли, които са остатък от миналото; те са излишъци, от които всички трябва да се очистите. Подозрението е проникнало в ума, сърцето и душата ви и трябва да се освободите от него. Какво има да подозирам? Някой дойде при мене и иска да ме поизлъже. Аз му казвам: Приятелю, ако не се опитваш да ме излъжеш, аз бих сторил повече за тебе, а така ще сторя по-малко. Аз и така съм длъжен да направя нещо за тебе. С това не искам да кажа, че съм добър, но че съм длъжен да направя за всекиго по нещо. Защо да представяш работата тъй, както не е? Затова някога казват, че не приемам гости. „Защо днес не приемаш гости?“ – Защото не съм изработил нищо и не мога да ви дам нищо. И за вас е същият закон: Не си разположен днес духом, не приемай гости. Кажи: „Имам да решавам известна задача, която Учителят ми е дал“. Учител и Господ от томчето Солта

Човек трябва да познава и учителя си, и господаря си. Във всеки човек има Господ. Вие често тълкувате много криво думите ми. Искате да се проявите и с това правите големи грешки. Аз ви уча едно положително учение, което може да прилагате, и мога да направя опит с всекиго, стига вие да сте искрен. Това е привилегия на моята философия, че може да се прилага в живота. Моето най-голямо желание е навсякъде в домовете да има отношения, каквито са между учителите и господарите; децата да бъдат и добри ученици, и добри слуги. Учениците да слушат учителя си, а слугите – господаря си. Научиш ли на това нещо децата си, внесеш ли между тях тази идея, дъщерята ще слуша майка си, а синът ще слуша баща си. Дъщерята не може да слуша баща си, и синът не може да слуша майка си, трябва в следното поколение той да се превърне на жена; тогава ще може да слуша майка си. Същото нещо ще бъде и с дъщерята. В природата енергията трябва да се превърне. Спрямо вашите енергии аз може да съм положителен, но спрямо други енергии може да съм отрицателен. Това е закон. Енергията е велика сила, която прониква в нас и строи живота. Учител и Господ от томчето Солта

Томодаши, ти навярно не четеш в темите, където са поместени Мисли от Учителя. Виж каква хубава мисъл е поместил Станимир днес. „Едно трябва да помните: Каквато мисъл и да ви дойде на ума, тя крие в себе си нещо хубаво. Някои мисли са лоши по причина на това, че са окаляни, дълъг път са минали; изчистите ли ги, във всяка от тези мисли ще намерите по един скъпоценен камък, дълбоко някъде скрит. На това основание вие трябва да изчистите всяка нечиста мисъл, която минава през ума ви. Смисълът на живота не се заключава в това да избягвате лошите мисли, чувства и желания и да се стремите да се освободите от тях, но трябва грижливо да ги чистите, както майката чисти малкото си дете. Кроткият човек е силен, защото постъпва така.“ Можеш да прочетеш повече ето ТУК

С О Л У Н Солун е неофициалната столица на Македония. Голям град, с голямо търговско значение, разположен на бреговете на Бяло море, с дълбок, красив, голям залив - Солунският залив. По-големина колкото София и при това на открито, топло море. Търговски център. Към този пристанищен град са били отправени погледите през вековете на много велики държави, а също и на по-малки такива, в лицето на българи, сърби и гърци. Това е градът на славянските просветители Кирил и Методий. По право той трябва да принадлежи на България, но засега той е загубен за нас и се владее от гърците. След разгромяването на Югославия и Гърция от Хитлер, през 1941 година и след окупирането на българите от Тракия и Македония, бидейки на служба тогава в град Скопие, аз с още две цивилни лица се отправихме за Солун.За това аз бях получил специално служебно разрашение. Беше в началото на месец септември 1941 година.На отиване по служебна работа минахме през Скопие, Белее, Щип, Кочане, Царево село, Пенчево, Струмица, Дойран, Гевгели. Минахме границата южно от Гевгели, която беше заета само от наши погранични части и навлязохме в Солунското поле, до град Солун имаше още 80 км. Полето беше равно, обширно, плодородно, но изоставено, пусто и необработено. Селата бяха съвсем примитивни, без никаква зеленина, без дървета, необработени и изоставени. Планините на север бяха свежи и приветливи, а на юг - полето изглеждаше пусто, тъжно и ненаселено. Явно, гърците, повече бежанци от Мала Азия нямаха обич и привързаност към земята. С големи несгоди, произшествия, лош път, с лека хубава, но неизправна кола ние стихнахме вечерта в Солун с облекчение след едно лошо и не съвсем безопасно пътуване. Градът и неговата околност, както и цяла Гърция бяха под окупацията на германците. Пристанищният град беше мъртав, поради войната. Германският режим, дублиран от безправната гръцка администрация, даваше вид на града като завоюван и безправен такъв. Населението мълчаливо изразяваше своята омраза и недоволство. Пренощувахме в хотела, излязохме сутринта да се разходим в града и край пристанището. Седнахме на една маса пред едно хубаво кафене на пристанището, поръчахме си кафе и се любувахме на красивия залив, като мислено си представихме неговият вид в мирно време, когато тук е кипял живот и десетки и стотици параходи са пристигали и заминавали, като са оставяли и разнасяли разни стоки в разните страни. Единствен аз бях с военна униформа на български полковник. Аз никога не съм мразил никой народ, не мразех и гърците, но чувствувах тяхната омраза и изпитвах огорчение и съжаление за това. Внезапно, пред току що сложеното на масата кафе, преди да започнем да го пием, с мен се случи нещо необикновено. Аз получих някакъв сърдечен припадък, дишането ми спря веднага и аз, макар и в съзнание почувствувах, че свършвам. Другарите ми, виждайки това мое състояние се изплашиха и не знаеха какво да правят. Единият от тях беше ветеринарен лекар, началник на скопската Ветеринарна област, а другият беше млад човек, син на богато скопско семейство – фабрикант. Аз чувствувах, че умирам и че съм безпомощен да си помогна. Мигновено съзнанието ми се отправи към Учителя и вътрешно отчаяно си казахх: ".Учителю, умирам, помогни ми", В отговор чух в себе си неговият властен и могъщ глас, който твърдо и настойчиво ми каза: "Дишай"! Аз напрегнах сили да поема въздух, но не успях да взема такъв. Гласът настойчиво повтаряше: "Дишай, дишай". Аз отново направих големи усилия да взема въздух, но пак безуспешно. Едва на третия или четвъртия опит аз успях да взема съвсем малка доза въздух, а гласът все настояваше със своята настойчивост и твърдост: „Дишай,дишай!” И аз продължих и така дишането започна да се усилва и да се нормализира и аз поех с облекчение напълно въздуха. С облекчение и радост отворих очи и казах на моите другари – мина ми! Те, стреснати и уплашени, стояха срещу мен и с недоумение ме гледаха, като ме питаха какво ми е станало, защото съм ги много изплашил и са си помислили, че почти съм умрял. Аз нищо не им казах, зает със себе си, а и не можех сам да си обясня всичко това. В този момент аз само чувствах кой е моят спасител. Аз бях облекчен и радостен, но чух пак гласът: „Не пий кафето, махнете се от това място”! Станах и казах на другарите си да станат веднага и да се махаме оттук. -Ами кафето!- Оставете кафето. Платете го и да се махаме.- Ама как тъй, защо, нека да пием кафето, че тогава. – Не, платете и оставете всичко, няма да пием кафе. Те се подчиниха, а аз вече бях станал и се бях отзалечил на 10-20 крачки. Те ме послушаха и станаха, но чух доктора да мърмори зад мен на другия момък: „Чуден човек, да платим кафето, пък да не го пием?Язък за кафето!” Не споделих моето вътрешно изживяване и моята опитност с другарите си. Тогава взех решение да напусна Солун и да се върна обратно. Другарите ми останаха в Солун. Гърците по много хитър начин успяха поради невнимание и глупост на шофьора да ми задигнат багажа от колата и пелерината. Аз оставих другарите си и се завърнах с германския влак в Скопие. Аз не съжалявах за откраднатия ми багаж и за пелерината и бях доволен, че спасих живота си и че получих голям личен опит от станалото. Спомних си думите на Учителя, кавани ми преди този случай: "На гъркът не трябва да се вярва и тогава, когато е в гроба"! Аз отново проверих какво знае и какво може нашия Велик Учител. И всичко това, което стана, като че ли имаше за мен само този смисъл и значение, т.е. да разбера връзката, помощта, светлината и покровителството на онзи, който владее времето и пространството, а пред нас стои като че ли не представлява нищо особено. Аз не споделих това с Учителя при следващите ми срещи с него, а може би това беше една голяма грешка от моя страна. Това аз направих, тъй като смятах, че това е излишно, защото той всичко знае и за Него всичко беше точно, ясно и определено, и смятах, че с мое¬то изказване ще подценя значението на това, което Той направи за мен. Каквото е трябвало Той го е направил и ми го е обяснил по вътрешен път. В мен остана непоколебимо убеждението, че в този истори¬чески град, с голямо минало, ние сме свързани кармично и тук Учителя трябваше да ми се изяви по един изключителен начин. Учителят тук спаси моя живот, за което аз съм му безкрайно признателен, И нека това да бъде за вечна Слава Нему и на Светлите Духове. ОТ ГОРЕ НАДОЛУ На 7 януари 1943 година бяхме удостоени от голямата чест да имаме за гост в дома ни нашият Учител. Решението да поканим Учителя бяхме взели много време преди това, но обмисляхме как да стане това, и изобщо дали заслужаваме това внимание. Ние бяхме много задължени към него, защото много пъти е бил обезпокояван от нас, много пъти сме го обременявали с наши грижи, болести и др. в живота. Да мисля, че бихме могли да се отблагодарим с нещо е абсурд. Кой човек може да каже, че е уредил задълженията си към Бога и че се е отплатил за това, което той Му дължи за живота, здравето, благата и светлината, които е получил от Него. Всеки момент Бог ии облива със Своите блага и в замяна на това не иска нищо от нас, освен Любов и послушание. С чувство на стеснение аз отидох при Учителя и Му изказах нашата молба, ако е по неговата воля да заповяда у дома на една скромна братска вечеря. Учителя прие поканата и сам определи деня и часа на посещението. Аз отидох да го взема от Изгрева и го заведох у дома, заедно с още един наш брат. Имаше поканени и други наши братя и сестри. Това не беше обикновена вечеря, нито обикновено гостуване, а беше едно свещенодействие, посвещение, и изявление Божие. Всички съзнавахме това и се радвахме на Учительовото благоволение, внимание и чест, като всичко това изпълваше душата ни с радост и вътрешно задоволство. Много неща могат да се кажат във връзка с това посещение, но аз ще се спра само на един факт. През време на вечерята Учителя ми зададе един малко странен въпрос, и особен: "Кой етаж сте, рекох, от горе надолу"? - Аз машинално отговорих, че отгоре надолу сме втори етаж, а след като помислих малко допълних отговора си, че отгоре надолу сме трети етаж.Всъщност над нас има три етажа, следователно, отгоре надолу ние сме четвърти етаж. Нито аз, нито някои от присъствуващите тогава на вечерята не раабраха смисъла и значението на този въпрос на Учителя. През месец април 1944 година, т.е. след една година и 4 месеца, при великденските въздушни бомбардировки на англичаните, трите етажа на нашата жилищна сграда, които са над нашия апартамент и особено над ъгловата стая, където бяхме посрещнали Учителя, бяха разрушени напълно. Разрушението беше пълно и беше достигнало до тавана на нашата стая, където посрещнахме Учителя. Стаята остана невредима, с изключение на това, че плочата на тавана на стаята беше се огънала от тежестта на съборените бетонни колони и други материали. Едва тогава разбрахме значението на въпроса на Учителя - "Кой етаж сте отгоре надолу"? Учителя видя и предсказа едно събитие, за което на никой и през ум не можеше да му мине преди една година н четири месеца,още повече, че по това време на никой в България изобщо не му минаваше през ума, че някога България ще бъде бомбардирана. Учителят живее и работи вън от времето и пространството и неговото съзнание владее над Вселената и Вечността. Между другото ни направи силно впечатление Неговата точност, изправност и изисканост във всичко: в облекло, движение, маниер, говор, хранене, обноски и т.н. Неговият духовен аристократизъм, широта, благост, яснота не се поддават на описание и във всичко той беше пример и образец на съвършенство. В началото на 1943 година вече се чувствуваше оскъдицата, липсата на доста неща поради войната. Ние бяхме се подготвили и си бяхме набавили неебходимото, обаче гостите бяха доста много, а имаше и непредвидени посетители. Всичко обаче беше преизобилно, всички бяха добре задоволени и като че ли по някакво чудо тези неща като че ли бяха невидяно увеличени, така че те не само че задоволиха присъствуващите, но остана и едно голяио количество в излишък. Така Той умножава благата и разрешава кризата и недоимъка. ЩАСТЛИВО ЗАВРЪЩАНЕ На 03.01.1944 година приключих с военната си служба в гр. Скопие и се завърнах в домът си в София. Прекарахме тревожна Коледа в очакване на въздушно нападение. Наистина такива не закъсняха и на 10.01. същата година англо-американците извършиха две големи бомбардировки над София. Първото нападение беше в 12,30 часа по обед, а другото в 22 часа вечерта. Пораженията бяха много големи. Столицата загуби своя хубав и привлекателен вид и се обърна в един жалък съсипан град, над който се бе изсипал гневът и управата на днешните модерни и цивилизовани варвари. Напускането на армията за мен дойде тъкмо навреме и аз, както всички тогава столични жители, напуснахме домовете си и покъщнината, събирана с труд и икономии и със семействата си заминахме в разни посоки. Ние се установихме първоначално в Стара Загора, а след това в с. Баня, Карловско. От 10.01.1944 година до 09.09.същата година нашият народ беше под напрежението на непрестанни въздушни нападения и на виенето на сирените, които предупреждаваха за въздушна опасност. Междувпрочем и политическото положение беше объркано и неясно, а бъдещето - неопределено. В страната постепенно се разрастна силно съпротивително движение, което влезе в сериозна вътрешна битка с тогавашната българска власт. Все повече се очертаваха възможностите за нова комунистическа власт в страната, още повече, че руските войски бяха наближили нашите граници. Навлизането на съветската армия в България и извършеният държавен преврат на 09.09.1944 година докараха на власт Отечествения фронт и определянето ни на страната към Съветския съюз. Германците бяха напуснали пределите на България. Настана известно успокоение. Евакуираните граждани, чиито домове бяха запазени, започнаха да се завръщат в София. Във връзка с това завръщане искам до предам една наша опитност с Учителя. На 08.09.1944 година аз бях а с.Мърчаево при Учителя, а семейството ми беше при близки хора на Изгрева. Апартамента ми беше доста пострадал, но не разрушен. Беше празен, целият ми багаж и покъщнина бяха в с, Баня, Карловско. На 06.09.1944 година в с. Мърчаево Учителят ми каза, че може да се прибираме в София и че вече няма никаква опасност от бомбардировки. Той направи някои изказвания, които за момента ме доведоха в недоумение. Така например, между другото, той каза: "Шумкарите слязоха от Балкана и пристигат в градовете м селата, народа ги посреща като герои тържествено. Също така затворниците разбиват затворите и сами излизат на свобода. На тяхно място влизат тия, които ги бяха затворили” и др. Аз недоумявах на те¬зи думи на Учителя, защото за мен тези неща още никъде не бяха се случили и явно,че дотогава не отговаряха на действителността. Всичко това, което каза Учителят, обаче, стана след това, след идването на 09.09. 1944 година. След тази среща късно вечерта, доста изморен, аз се върнах на Изгрева, където пренощувах. На 09.09. сутринта осъмнахме с извършената промяна и с ново правителство под шефството на Кимон Георгиев. Поради създалото се ново положение, ние не заминахме веднага да си приберем багажа, а останахме още три дни в очакване. На 12.09. същата година чрез брат Боев, който отиваше за с.Мърчаево, помолихме да попита Учителя какво да правим и още същата вечер получихме писмо от брат Боев, който ни съобщаваше следното: "Питах Учителя за вашата работа и той каза: „Брата и сестрата да заминат да си приберат багажа, а Веска да остане до тяхното завръщане на Изгрева". Заминахме за с. Баня, Карловско за багажа. Пристигнахме на гарата, помолихме началника да ни отпусне вагон за София. Той каза, че има мобилизация и има нареждане да не се дават вагони на частни лица, но ни предупреди като близък човек, че при това положение едва ли ще получим скоро вагон и в най-добрия случай това няма да стане ло-рано от 2-3 месеца. Ние го помолихме да вземе капарото за вагона, а когато и да дойде вагона ние ще чакаме. Тей се съгласи, макар че смяташе, че няма смисъл и това няма да ни ползува. Ние отидохме в квартирата ни и на другия ден започнахме с помощта на мои близки хора да събираме и опаковаме багажа и да се готвим за товарене, като че ли всичко беше наред и вагонът е налице. В това отношение жена ми беше по-уверена от мен и смяташе, че вагонът ще ни се даде много по-рано "Щом като Учителя ни е пратил - казваше тя - той ще ни осигури и скорошното завръщане. След целодневна упорита работа на събирането на багажа легнахме си вечерта да спим. През нощта към 3 часа аз се събудих и не можех да заспя повече, поради разни тревожни мисли и предположения във връзка с неясното и трудно положение. Жена ми и тя се събуди и виждайки безпокойството ми, ми каза: "Не се тревожи, Учителя ни е пратил, той ще уреди всичко, за да се свърши работата добре и бързо. Ще видиш, че вагон ще ни се даде”. В отговор на тези думи по невидим някакъв чуден начин в стаята над нас във въздуха се даде силен гърмеж, като изстрел от пушка. Аз попитах жена си уплаши ли се, а тя каза:”Не, защото това е потвърждение на моите думи. Вагон ще ни се даде и още утре ще товарим”. Аз бях по-голям скептик и не можех да приема това, основавайки се на думите на н-ка на гарата. Рано сутринта жена ми ми каза да отида да проверя за вагон. Аз я гледах в недоумение. Отидох на гарата. Още отдалеч началника на гарата ме посрещна радостно с висок глас: "А бе, господин полковник, какво е това чудо, вагонът ви от снощи е тука и ви чака. Хайде, бързо товарете, защото не се знае да не последва заповед за отклоняване". И наистина това беше чудо!Целият ден товарихме и вечерта вагонът беше готов. Началникът ми каза да вземем здрави куфари, добре да затворим навсякъде, независимо от техните ключове и пломби. Не се знае, времето е размирно, а при това положение възможно е вагонът да пристигне след дълго време. Може да стане разбиване, ограбване и пр. Всичко беше направено. Вагонът беше предаден, а ние си извадихме билети и с първия пътнически влак заминахме за София. Пренощувахме в София в домът си и на сутринта, изненадата ни беше изключително голяма, звънецът иззвъня и получихме съобщение, че вагонът е пристигнал на гара София и да отидем веднага да го освободим. Удивително! Вагонът е пътувал или с нас или с някой друг влак непосредствено след нас. И досега не мога да си представя как стана това второ чудо, ако мога така да го нарека. При това вагонът дойде съвсем невредим, багажът се пренесе без каквито и да е загуби, ние бяхме щастливи, че при най-трудни обстоятелства бяхме под едно голямо покровителство и се прибрахме отново в своя дом. И макар, че апартамента беше доста пострадал, ние бяхме пак щастливи и доволни, защото отново си бяхме под своя покрив в собственото жилище. Из спомените на Тодор Божков

ЕЛА И ВИЖ Беше към края на месец юли и началото на месец август на 1940 година. Аз току-що се бях завърнал от турската граница, където, като началник на артилерията на V-та Българска армия, в продължение на три месеца пазихме фронта на тази граница от евентуално нападение от страна на турците. Фронтът, който отбранявахме, се простираше от Черно море на изток до гръцката граница - на запад 220 км. Германците, начело с Хитлер, бяха разгромили със своята светкавична война Франция и бяха установили своето господство над Западна и Централна Европа. След завръщането си от границата, аз още не бях влязъл в рамките на своята мирновременна служба, когато дойде при мен брат Методи Константинов и ми каза, че предстои едно отиване с малка група и Учителя на Рила, като Учителя му бил поръчал да покани и мен. Аз останах изненадан и зарадван , понеже отдавна аз мисленно бях пожелал в себе си подобно нещо. От това разбрах, че Учителя е доловил това мое желание и затова бе наредил да бъда поканен и аз. От доста време аз вече бях във връзка с Учителя, имах доста опитности с него, но все пак бях още много далеч от едно пълно познаване на нещата, на Учителя и на Братството. Аз напълно съзнавах това, поради което в себе си се бях поставия на последно място между другите братя. Аз се подготвих за това пътуване, макар да имах малко представа за него. На мен не ми бяха дадени никакви упътвания за подготовка и на какво главно да обърна внимание. Това беше голяма грешка. Оказа се, че аз не се бях подготвил добре за суровите условия на Рила, което Учителя схвана по свой вътрешен път и благодарение на него той ми създаде условия да мога да прекарам сравнително добре. Аз не бих могъл да присъствувам там без тази подкрепа на Учителя, която ми е била давана и при други подобни случаи и то винаги незабелязано, скрито и тайно за нас. Аз видях при какви условия Учителя прекара тези 7 дни на планината. Те бяха едни от най-неблагоприятните. На мен ми беше доста неудобно, като виждах как Учителя се поставя на най-неизгодните условия, а на нас, макар и много по-здрави и млади, и особено за мен, бяхме при по-добри условия. Аз се чувствувах засрамен в себе си и от обстоятелството, че като военен, прекарал най-суровите и тежки условия през време на войните - Балканската, Съюзническата и Първата световни войни и мислех, че съм най-закален, опитен и готов, а се оказа, че съм много далеч от това, което Учителя проявяваше там. Нещо повече, аз явно виждах, че съм даже по-зле и от много нови братя. Моята представа за хората на Братството, че са хора хилави, безволни, слаби и беззащитни, кротки като овчици, се опровергаха напълно. Напротив, тук аз трябваше да констатирам в хората на Братството качества, които не съм даже и подозирал по-рано. Пред външната мекошавост, кротост и отстъпчивост аз се натъкнах на вътрешна стабилност, самостоятелност и нов вид вътрешен героизъм, какъвто аз дотогава не познавах, ето защо аз разбрах, че съм добре постъпил, като предварително в себе си бях застанал на последно място между поканените братя. Тази позиция беше по-изгодна и по-поучителна, защото гледайки от долу нагоре, аз имах възможност да виждам във всички само положителните качества. Ако гледах отгоре надолу, щях да видя и отрицателното в тях, а какво щеше да ме ползува мен това? Братята, които бяха там се проявяваха свободно, естествено и със своите положителни и отрицателни качества. Това ги правеше още по-симпатични и ме караше да виждам и неблагоприятните неща в по-друга светлини, и да ми харесват. Един ден Учителя съвсем непринудено ми каза: „Ела и вих как аз живея и как аз постъпвам и ти прави същото". ВЕЛИКИ СЛОВА! Голяма Истина, велики думи, излезли от устата на един велик Божествен човек. Е, да, Учителю! Аз разбрах смисъла и значението на тези твои думи. Те наистина напълно отговарят на проявеното от Вас, на примера, който ни давате. Те напълно отговарят на истината, която Вие приложихте в живота, в смисъл на знание, смирение, търпение и пр., но как бих могъл аз да правя същото, което Вие тогава правихте? За мен остава само примера, идеала, образеца, но не и постижението. Седем дена с Учителя! Тези 7 дена, прекарани близо до Учителя и в братска среда за мен са равни на цяла епоха. А колкото повече времето се отдалечава от тези моменти, прекарани заедно с Учителя, толкова повече те растат в моето съзнание и добиват по-голямо значение и толкова повече те стават по-скъпи и по-разбираеми за мен. Не само за Учителя, но и за всички братя и сестри, коите бяха там, аз бих могъл да кажа нещо важно и от значение, но за това се иска много време. Братството беше представено със своите най-изтъкнати представители. Всеки от тези представители носеше по една плоча от скинията. И всички се представиха според ролята, която Учителя им беше определил. Някои от тях играеха главни роли, други по-второстепенни, обаче всички бяха необходими за Божествената сцена. Следователно, всички бяха на своето място и нито един не беше излишен. Затворени в своите роли и места, някои братя и сестри не харесваха ролите на някои други от тях, обаче това не беше право, мога да кажа, че всички добре играеха своите роли, но беше грешка да се мисли, че всеки може сам да представи цялото, без участието на другите братя и сестри. Аз си спомнян за тези, които бяха тогава там и ще спомена само някои от тях. Някои може да пропусна случайно. Най-напред брат Боян Боев - неразделен от Учителя, верен, точен, изправен, смирен и кротък, и всякога на поста си. Само за него би могло да се напишат цели страници, но засега аз само ще спомена за неговото присъствие. Следват имената на други братя и сестри: д-р Методи Константинов, Симеон Симеонов, Николина Балтова, Катя Грива, Милка Периклиева, Неделчо Попов, Влад Пашов, Савка Керемедчиева, Вуча, Цеко, Дарлинг, Асен Арнаудов. Малко встрани бе обособена друга група с брат Любомир Лулчев, а някъде горе на високо и съвсем заделено беше брат Борис Николов с Миката и Стоянка Илиева. Тук беше и брат Кръстю, с когото ме свързаха някои добри спомени. Дължа особена благодарност на брат Влад Пашов, който ми отстъпи палатката си, а той отиде някъде, неизвестно къде и сам доброволно се подложи на лишения и несгоди. Асен Арнаудов също направи голяма жертва, като ми даде дрехата си, без която аз не знам дали бих могъл да остана там. Имаше дни мрачни, студени, влажни, а нощите бяха мразовити и мъчителни, имаше няколко момента, които бяха твърде важни за мен и заслужават да бъдат отбелязани. При един разговор в група с Учителя, след свършване на обеда, Учителя пред всички ми зададе един въпрос от всеобщ характер. Това беше направено е цел да ме направи съучастник в разговорите, понеже аз само слушах и наблюдавах. Въпреки, че въпросът беше специален и преди аз да отговоря веднага се обадиха няколко гласа и започнаха да отговарят вместо мен, разбира се, отговорите им не бяха верни. След това аз дадох обяснение по въпроса, което не си схождаше с тяхното изказване и което Учителя одобри. Мнозина останаха очудени и изненадани от това. А във въпроса на Учителя имаше нещо пряко и символично. Братята и сестрите не разбраха това. Аз бях доволен, че Учителя знае и разбира и живота на военните, въпреки той никога не е бил войник. Преди един друг случай аз, Балтова и Славчо Печеников бяхме при Учителя и той ни даде по малко горски ягоди и след това каза: На Славчо Печеников - "Ти си Германия"; на Балтова - "Ти си Италия"; а на мен - най-после - "Ти си Англия". С тези думи Учителят остави в нас задача да мислим и да си обясним смисъла и значението, които той влага в тези свои думи. Аз не бях много доволен и поласкан тогава, че представлявам Англия. Обаче това бяха думи на Великия Учител, които аз трябваше да приема и да си ги обясня откъм тяхната положителна страна. Спомням си за друг един случай. Една вечер пристигнаха богомолците на нашия лагер - православни християни от Самоков, които на път за Рилския манастир пренощуваха близо край нас. Бяха си направили отделен огън и в разговори до късно през нощта прекараха край огъня. Рано сутринта заминаха за Рилския манастир. Настана обаче лошо време, заваля сняг, беше мъгливо и студено. Те се върнаха, поради заболяване на една от жените. Тя охкаше непрестанно, измъчваше се от болка в стомаха и искаше Учителя да й помогне като й отнеме болката. Учителя мълчеше. Той спокойно наблюдаваше болната, а тя даваше вид, че е много болна и че може да умре, викаше, плачеше и беше недоволна, като роптаеше, че никой не й обръща онова внимание, което тя очакваше. "Дъновистите не били добри и услужливи, както била чувала да се говори за тях". Аз недоумявах от всичко това и се отстраних. По-късно те вече си бяха заминали за Самоков, ние бяхме събрани пак при Учителя и Той каза: „Тя беше изяла много лакомства - като Учителят ги изреди с най-големи подробности. - Тя преувеличава своето страдание и болки”- Учителят й беше казал какво трябва да направи. "Тя е викала повече от страх да не умре, а е обичала много живота и себе си и се е бояла много от смъртта, но тя няма да умре" - каза Учителя. Подобрението в нея е настъпило още при слизането от планината. Следователно, Учителят фактически пак й е помогнал, но не така, както тя е очаквала. А аз останах много доволен от тези обяснения на Учителя, защото имах чувството, че жената може да умре. При завръщането ми, един брат разпоредил сам си, беше присвоил това качество. Мълком със своите обноски ме засегна много чувствително. Аз разбрах и си обясних това положение с обстоятелството, че той, поради своите убеждения, в мое лице виждаше не брата си, а някакъв военен, полковник, към които той питаеше омраза и следователно, аз трябваше да понеса обидите за моето служебно положение. В душата си аз чувствувах огорчение, унижение и обида. Това ми беше като един изпит. Тази болка обаче остана в мен и ми направи лоши поражения в душата. Но това беше като малка горчица към велоколепния банкет на Рила. Аз се върнах обогатен, възроден, с много знания и опити, но над всичко и сега още чувам думите на Учителя: "Ела и виж как аз живея и как аз постъпвам в ти прави същото"! Колцина от нас, които бяхме на Рила биха могли да кажат за себе си тези думи. - И въпреки, че от тогава минаха много години и сега аз, с чиста съвест мога да кажа, че никой, освен Учителя не е достоен да каже това за себе си. Тук се крие и обяснението и на всички неблагоприятни събития, които дойдоха след заминаването на Учителя. Аз зная, че нашите братя са много добри, но те още не са завършена картина. Дано колективното съзнание обхване всички нас, за да заработим задружно, да поправим грешките си от миналото и с това да зарадваме нашия любим Учител. Из Спомените на Тодор Божков

МАЙКА ТИ НЕ Е БОЛНА Бях на служба в гр.Скопие. Беше през зимата на 1941-1942 г. Аз получих писмо от моето родно село от брат ми, с което той ми съобщаваше, че майка ми е тежко болна и са в очакване скоро тя да си замине от този свят. И ако искам да я видя, да си взема отпуск и да замина за моето родно село. Аз почувствувах, че трябва да изпълня молбата на брата си, а това беше и мое синовно задължение към майка ми и затова си взех отпуск, купих билет за автомобилния рейс за София и така приготвен легнах вечерта да спя, с готовност сутринта да замина за София. През нощта, ето Учителя ми се явява на сън и ни казва следното: "Майка ти не е болна, но жена ти е тежко болна, затова бързай"! Аз останах крайно изненадан от това съобщение на Учителя и разбира се го приех като истина и така в размисъл и разни предположения аз пристигнах в София. Моята мисъл беше съсредоточена всецяло в болестта на жена ми, а за майка си престанах да се безпокоя, защото бях сигурен, че тя не е болна. След като си дойдох в София, констатирах наистина, че жена ми е на легло и че е била много сериозно болна. Животът й е бил в опасност, но благодарение намесата и грижите на Учителя, тя е била спасена. Макар и доста болна, в момента тя беше по-добре. Аз останах в къщи няколко дни, докато настъпи още по-голямо подобрение в здравето на жена ми, след което заминах спокойно за родното си село. Там аз намерих майка си съвършено здрава и вън от всякаква опасност за живота. Намерих ги всички здрави, бодри, весели, добре разположени и след като прекарах няколко дни при тях, се сбогувах и се завърнах обратно в София. Едва сега, след като констатирах, че това, което Учителя ми бе казал на сън е напълно вярно, аз посетих Учителя на Изгрева. Аз нищо не му казах за съня си, нито пък за това, че казаното от него на сън е излязло напълно вярно, защото в себе си имах убеждението, че всичко това се знае от Учителя и че всичко е така и е самата действителност. Учителя ме прие любезно и по този въпрос само каза следното: "Беше рекох, много сериозно и опасно, но мина." След това Учителя ни говори по други въпроси, които за момента бяха важни и актуални, главно във връзка с общото положение и за войната между германците и русите. Тази война беше в своята стихия и беше кървава и жестока и за двете воюващи страни. Учителя съжаляваше за това и намираше, че тя е безсмислена и глупава, и вредна и за двете страни. При един друг случай, на моя въпрос до Учителя кой е виновен за тази война, отговорът беше, че и двете страни са еднакво виновни за това. НАЧО ПЕТРОВ Познат, известен, добър и деен наш стар брат, който дълги години е бил при Учителя и е работил за неговото дело, безкористно. Той имаше много опитности и беше готов за Учителя и за неговото дело да отиде в огъня и на смърт и на най-трудните изпитания. Към края на 1944 година, когато Отечествената война беше в своята най-голяма сила, съвсем случайно узнахме, че синът на Начо Петров, капитан от бронираните войски е убит на фронта, докаран е в София и погребан. Това научихме на следния ден слод погребението му. Начо Петров имаше само един син и други деца нямаше. Естествено, това беше голям удар за него и за неговата другарка. Това известие ме наскърби много и аз бях под силна душевна депресия, защото знаех каква голяма загуба е това за семейството на Начо Петров. И в мен се яви въпроса, защо пък именно на този брат, толкова предан, изпълнителен и верен на Учителя, да се случи това голямо изпитание и неможейки да си обясня, аз изпаднах в противоречие и вътрешен смут, и загубих вътрешния си мир и хармония. След като прекарах така няколко дена и не можах да се успокоя, реших да отида на Изгрева при Учителя, за да споделя мъката си с него. Отидох при Учителя и му разказах за голямото ми разочарование и мъка. Учителят ме изслуша спокойно и ми отговори съвсем кратко следното: "До—добре стана, защото той е замесен в Новоселския процес". В този момент още нямаше никакъв Новоселски процес, но аз разбрах от думите на Учителя, че такъв процес ще има в бъдеще и че той ще бъде съдбоносен за него. Следователно, смъртта на бойното поле за него е едно спасение и една предохранителност. Врат Начо Петров и другарката му посрещнаха тази загуба с болка, но спокойно, твърдо, примирително и го приеха като едно голямо изпитание, дошло за тяхно и общо добро. Минаха месеци. Първата фаза на Отечествената война премина, бурята на войната се пренесе далече на запад. България беше още в своя най-силен революционен кипеж и след 4-5 месеца се заговори за Новоселския процес, в който наистина беше замесен и синът на Начо Петров. Аз нищо не бях споделил със семейството на Начо Петров, нито за думите, казани от Учителя. Един ден в домът на Начо Петров стана дума за Новоселския процес. Те бяха съкрушени от опасността, която ги застрашаваше, поради обвиненията срещу синът им. Търсиха го, но не го намериха, защото той беше вече заминал от този свят, заминал като герой, паднал храбро и с чест на бойното поле. Там се показва героизма, патриотизма и любовта към Отечеството. Бойното поле е изпит за граждански и военни добродетели на всеки народ и където се решава и определя неговото право за съществувание, национална чест и достоиноство. Страхливците и подлеците не са достойни за тази чест и за тази слава, която малцина разбират и ценят. И тогава в дома на Начо Петров аз чух от устата на майката на героя думите: "Боже, благодаря ти, че го прибра навреме". Тези думи бяха в унисон и в потвърждение на думите на Учителя, казани няколко месеца преди това. Учителят също отдавна си беше заминал. Трябва да подчертая, че на времето думите на Учителя успокоиха и мене и внесоха в мен мир, хармония и вътрешно спокойствие. Брат Начо Петров остана твърд, не се разколеба в своята вяра и години наред след това той работи, за да утвърди и запази семейството на сина и своето такова и с голяма енергия и справедливост до края на своя живот работи честно и безкористно за доброто на Братството. Из спомените на Тодор Божков

Аз бих желал българите да се върнат към старите народни обичаи, които са почивали на много важни психологически закони и имат добри резултати. Старият книжник от томчето Солта

Това е новото учение: да не изразходваме безразборно своята енергия, а да я пласираме точно на мястото ѝ. Турете в съгласие вашите мисли, вашите чувства и вашата воля и старайте се от новото и вехтото да създавате вашия бъдещ живот. Старият книжник от томчето Солта

Ще ме попитате: „Какво отношение имат тези неща към християнството?“ Те имат голямо значение, защото това е християнството – да знаем да четем в себе си и хубавото, и лошото. Под „вехто“ се разбират всички грешки, които са вложени у нас, а под „ново“ – всичкото добро, което е в нас, и като знаем тези неща, ние ще може да ги комбинираме, за да създадем добър живот, съобразно тези познания. За в бъдеще трябва да се създадат училища, в които да се изучават очите, ушите, горната и долната част на главата; челата, носовете, брадите, после дробовете, стомаха, какви са тъканите, каква е нервната система, дали е отзивчива и т.н. Та като имаме всички тези данни, ние ще може да създаваме добри хора. Като се знае всичко това, ще може да избираме какви хора да ни шият дрехи или да ни правят обуща и други. Има хора, на които енергията е много тягостна и затова на такива хора не бих дал да ми шият дреха. Такава дреха ще създаде лоши настроения у този, който я носи. Има хора, които като градят къща, остават в нея най-лоши мисли и чувства, затова всички, които живеят в нея, умират. Учител или свещеник, който има такива мисли, не бих го пуснал в къщата си и не бих му позволил да чете молитви. Това не са само твърдения, а са резултати от наблюдения. Дай да ти ушие дреха онзи, когото обичаш. Когато влезеш в някой магазин, ще купиш от него нещо само ако ти се харесва търговецът. Старият българин, който има няколко снахи, казва: „Искам най-младата снаха да ми омеси хляб“. Защо? – Той знае защо иска от най-младата снаха хляб. Снахата, като меси хляба, ще внесе своята жива енергия в него и ще го обгърне с хубави мисли. Направи ли старата снаха хляб, стомахът на свекъра ще се разстрои. Ако домакинята на къщата се е демагнетизирала и ще има само разстройства в къщата, мъжът трябва да пазари една здрава жизнена слугиня, която да върши всичката домашна работа, а жена си да изпрати на курорт, докато възстанови силите си. Никога не поставяйте нервен, сух човек да ви готви, а поставяйте за тази работа пълен, здрав, весел човек. Това значи този книжник, който изважда от своята съкровищница новото и вехтото и показва на какво се дължат страданията на нашия живот. Тъй че когато момъкът се жени за някоя суха мома, да знае, че няма да излезе нищо. Аналогията е същата и в духовния свят. Хора, които са много сухи, нямат онова възвишено духовно разбиране, не са от Божествения свят по простата причина, че съдържат много киселини, от които се проявява чрезмерна активност, а пълните са като основи. Сухите са активни, а пълните – пасивни. Светът обаче не е създаден само от основи или от киселини, а има и нещо средно: това са децата. Започнете сега да изваждате новото от вехтото. Преди това премерете носа, брадата, долната и горната си устна, разгледайте си очите и вижте защо някога са по-широко отворени, друг път по-малко, защо някога са по-ясни, а някога по-тъмни и т.н. Между всички тези неща има известно съотношение. Ако разглеждате така нещата, ще дойдете до положението да разбирате вътрешния смисъл на живота. Окултистите казват за чувствата на някого: астралното му тяло не е в правилно съотношение с физическото му тяло, или пък менталното тяло не е в правилна връзка с физическия му мозък. Менталното тяло заменям с мозъка, астралното с дробовете, а физическото със стомаха и казвам, че отношението между стомаха, дробовете и мозъка не е правилно. Когато човек намери своето място, за което е определен, той е щастлив, в противен случай той е нещастен. . Ако усещаш сърцебиене, това показва, че в твоите чувства има някакво раздвояване. Тури повече любов в сърцето си, пусни свободно чувствата си, сърцебиенето ще изчезне. Ограничението на чувствата предизвиква известна промяна в мозъка, мозъкът – в кръвообръщението, кръвообръщението – в стомаха и т.н. Сърцебиенето е резултат на борба между две чувства. Премахнете борбата, и сърцебиенето ще изчезне. Имаш главоболие, махни мисълта, която те мъчи, примири противните мисли, и главоболието ще изчезне. Някой фалирал търговец започва да се безпокои, и глава го заболи. Премахнете противодействието в мисли и в чувства, и вие ще бъдете здрави. Това е наука, воля, християнство, култура, религия: да владееме себе си и да помагаме на ближните. Като срещнем някой нервен човек, ние го избягваме. Не, по друг начин трябва да му въздействаме. Така постъпват и при такива случаи, когато някой се провини в нещо. Веднага го осъждат на затвор. Не, съденето трябва да става по правилата на този книжник, който изважда старите и новите неща. Трябва да реформираме в този дух и училищата, и съдилищата, и съвременния строй, за да може да подмладим всичко – и семействата, и всички да бъдем радостни. Това иска Господ. Старият книжник от томчето Солта

. Още не е открита тази жизнена енергия, която се съдържа в природата, както и във всички елементи, и се нарича от индусите „прана“ или животворно електричество. Такива енергии се съдържат в нашия организъм, в елементите водород и кислород, но не са водород и кислород. Кислородът и водородът са само носители на тези енергии. Като нямаме правилни понятия за всички явления и промени, които стават в природата, ние създаваме една крива култура. Постоянно критикуваме, че този или онзи не живеят правилен, добър живот, че този или онзи е невъзпитан човек. Питам: Кои са правилата, по които трябва да се живее, за да ги приложим. Какво нещо е възпитанието? В християнството не трябва да има критика, а трябва да има знания и добродетели. Критиката трябва да се обуславя от такова вътрешно разбиране, което би било в състояние да измени и поправи нашия живот. Дотогава европейците трябва да направят най-малко стотина опита, за да приложат новата култура и новите форми на управление. Аз се радвам сега, че започнаха вече да се явяват разни течения по-близки до природата, например вегетарианството, макар че и това не е правилно схващане за диетата, защото природата е създала всевъзможни храни, и всеки трябва да се храни със специална за своя организъм храна. Всеки човек, всеки народ, всяко общество трябва да си избере подходяща храна, която да дава най-добри резултати. Честен човек е обаче този, който мисли и действа правилно. Когато усетите някакво неразположение в стомаха си, това показва, че между хората около вас има някаква дисхармония. Когато усетите в дробовете си някаква тежест, това показва, че сте в дисхармония в сърцето на другите. Усетите ли някакво стягане в главата си, това показва, че сте в дисхармония с мислите на окръжаващите. Когато си в стаята и си неразположен, излез вън да промениш мястото си, а с това ще се измени и състоянието ти. Попаднеш ли в едно общество и почувстваш скука, излез оттам и иди на някой сбор или хоро, и не мисли, че хората са лоши. Казвате: „Религиозни хора сме, не е по Бога това, да се заловим за хоро“. Ами когато дойде лекарят с една губерка, когато те накара да вземеш хинин, когато вземеш да режеш месо за кюфтета, когато мъж и жена се карат, това по Бога ли е? Кое е по Бога? Всички неща, които вършим, не са по Бога, т.е. не са разумни, а ние се мислим за идеалисти. Горе идеалисти, а долу материалисти. За Бога говорим, кесията си пълним; на болни четем, себе си осигуряваме. Свещеници, учители, съдии – всички мислят, че са на мястото си, но, като книжника, са изгубили тоя велик закон да познават нещата. Добър човек ще нарека само този, който като ме срещне, ще бъде в състояние да измени моето неразположение на духа. Например, срещна някоя жена и започна да разговарям с нея; ако тя има излишна енергия и от този разговор се измени моето лошо разположение, тя е добра. И тогава, ако тази жена е произвела във вас добро разположение, това значи, че е имало правилна обмяна на енергиите помежду ви. Ако се срещнат двама негативни, нищо няма да излезе от тях, те не са един за друг. Правете своите заключения и наблюдения между религиозни хора. И аз сега проверявам този закон с математическа точност. И затова Христос казва: „Този, ученият книжник – вие трябва да знаете какво ражда вашият ум, сърце и стомах“. Някои религиозни хора казват, че „Господ трябва да разруши търбуха“. Да, търбухът е нещо необуздано, но стомахът е много хубаво конче, което трябва да се храни с много хубава храна. Но съвременният наш стомах е голям нещастник, защото го насилваме. Един българин, Иван, отишъл на гости у един селянин. Селянинът го приел много добре, дал му да пийне, но Иван отказал. Селянинът настоявал и му казал: „Не може да отказваш, Иване, ще пиеш за хатъра на жена ми“. Пил Иван за хатъра на жена му. После, по настояване, трябвало да пие за хатъра на децата му и т.н., докато толкова много се напил, че едва се дигнал и едва можал да ходи. Отишъл Иван после да напои коня си на водопоя. Конят пил, колкото му трябвало, и престанал вече да пие. Господарят му започва да го кара още да пие, но конят не искал повече. Тогава той си казва: „Брей, конят е по-умен от мене! За никакъв хатър не пие повече, а аз пих толкова много“. Ние трябва да ядем, да пием, да мислим, да чувстваме, да действаме толкова, колкото е необходимо. И това е бъдещата наука: да се даде свобода на човешкия ум, мисъл, чувства и воля. Старият книжник от томчето Солта

Във всяка своя мисъл Христос е скрил нещо. Той е казал: „Много неща мога да ви кажа, но сега не може да носите“. Тия неща ще се кажат на хората, когато станат културни, за да ги разбират. Американците са напреднали в разбирането на тези закони. Например, когато ще встъпват в брак, те не пращат сватове, които да им уреждат работата, а праща младите при някой френолог, за да ги изследва и да се произнесе, могат ли те да живеят и да встъпят в брак. След това ги пращат при някой физиономист, после при някой астролог, и ако всички сведения се схождат в благоприятен за тях смисъл, те встъпват в брак и образуват една щастлива двойка. Тъй че, когато хората се женят, центровете на техните мозъци трябва да имат известно съотношение. Ако между центровете на женския и мъжкия ум не става правилно преплитане на енергиите, непременно ще се образува едно нервно състояние. Причината на това е, че от едната или другата страна остава излишна непласирана енергия, и тя произвежда злото. Затова жена, която е недоволна от своя мъж, нека потърси друг мъж, в когото да вложи, да пласира своята излишна енергия, и по този начин да стане обмяна, за да няма загуба. Но това трябва да става по един духовен начин между тези двама души и така, като вложат излишната си енергия, да възстановят хармонията помежду си. Като не разбира положението на жена си, мъжът ѝ казва: „Не може да имаш приятелски връзки с друг мъж“, и започват разправиите и раздорите. По същия начин постъпва и жената с мъжа си, когато той, за да вложи своята излишна духовна енергия, търси друга по-възвишена жена извън семейството, с която би могъл да влезе в духовно общение. Започват и двамата по стария начин на разправии. Казвам на такива хора: Вие сте започнали зле и ще свършите зле, защото, като книжника, не видяхте какво имате в торбата. Мъжът и жената са двама книжници, които не разбират законите, а трябва да постъпват като книжника. Затова, като се жените, извадете старото и новото, което имате на разположение. Момъкът и момата, преди да се оженят, казват, че всичко в техните торби е в ред и порядък, но като се оженят, отворят торбите и не излиза така, както е говорено. Всичко туй се отнася до съвременния живот и ако българите искат да поправят живота си, трябва да се съобразят с тия закони. Някой път си казвам: Защо ли разчопвам болните места на хората, та по този начин си създавам неприятели? Добре, но ако вашият крак е навехнат и вие извикате някой опитен масажист да го разтрива, колкото внимателно да го разтрива той, все ще ви причини болка. Виновен ли е тогава той, че за да ви излекува, ви е причинил някаква болка? После ще благодарите на масажиста, че ви е излекувал крака. Болни сте и викате лекар да ви прегледа. Той ви даде едно горчиво лекарство, но вие не обичате такива горчиви лекарства и затова гледате на лекаря като на ваш неприятел. Ето защо и децата, които са употребявали горчиви лекарства, не искат ни да видят, ни да чуят лекаря. Излезе ви някой цирей, и вие викате един хирург да го прегледа. Той взима своите инструменти, разрязва го и го изстисква. С това се причинява болка на болния, но лекарят не е виновен. Аз бих желал да бъдете в това отношение всички масажисти, хирурзи, но да изпълнявате вашата работа най-добре, по всички правила на изкуството. Ако мъжът има излишна енергия, нека я пласира в друга жена, но разумно; ако пък жената има излишна енергия, нека я пласира в друг мъж, но достойно и разумно. Необходимо е да става навсякъде духовна обмяна, за да има растене, мир и хармония. Българите знаят този начин за обмяна на енергията и затова правят сборове. Събират се хора от 10–20 села и там се кръстосват: споделят, изразходват своята излишна енергия и така се лекуват. Всеки си отива у дома доволен. Някои казват: „Ние не искаме стари неща, искаме нови неща“. Но новото няма такъв резултат. Аз съм наблюдавал старите българи: като варят боб, изхвърлят първата му вода и във втората варят боба. Първата вода не е хубава, но сега казват, че това е просто, не трябва да се хабят дърветата. Един германски или английски лекар препоръчва същото: първата вода да се изхвърли, като нездравословна. Аз бих желал българите да се върнат към старите народни обичаи, които са почивали на много важни психологически закони и имат добри резултати. Старият книжник от томчето Солта

Съвременните хора искат да знаят края на нещата, но аз казвам: Чакайте да се пренесе всичкото жито, че тогава. Книжникът, който изучава Царството Божие, не се занимава с такива глупави теории. Преповтарянето на едно и също нещо не е знание. Ние казваме: „Трябва да опитаме нещата и така да се учим от своята опитност!“ Достатъчна ни е тази опитност, която имаме, защото и милиони зрънца да извадим от хамбара, нещо повече няма да научим. Вие си казвате: „Чакайте да видим какво ново ще ни каже днес Учителят“. Прави сте. Размерите на вашия нос ще определят обема на вашите чувства, дължината на брадата ви – силата на вашата воля, а височината на челото ви – качеството на вашия ум. Старият книжник от томчето Солта

Като вади новото и вехтото, книжникът има някаква умна мисъл. Той не се занимава с някаква глупава задача, както е постъпил един цар. Един цар искал да намери човек, който да му разкаже някаква приказка без край. Търсил той различни философи, които да задоволят желанието му. Обещавал големи награди, но не се намерил човек, който да му разкаже приказка без край. Дохожда най-после един мъдрец, който казва на царя: „Аз ще ти разкажа една приказка без край“. – „Добре, ето човекът, когото търся.“ Мъдрецът започнал: „В древността имало един цар, който разполагал с хиляди, хиляди декари земя. Тази земя била засята с жито и понеже годината била много плодородна, нивите му родили извънредно много. Царят заповядал да се съгради голяма каменна житница, в която да се прибере житото, и по този начин да се запази. Обаче зидарите оставили една малка дупчица в този хамбар. Един щурец успял да се промъкне през тази дупчица и изнасял едно по едно житните зрънца. Щурецът изнесъл едно житно зрънце, занесъл го в своята дупка и се върнал да вземе второ. Взел второто зрънце, занесъл го в дупката си и се върнал да вземе трето. Взел него и се върнал за четвърто“. – „Стига вече това, продължавай нататък, няма ли край това пренасяне на житото, па и цялата приказка“, рекъл отегчен царят. – „Чакай де, да се пренесе всичкото жито от хамбара, че тогава и приказката ще се свърши“. Съвременните хора искат да знаят края на нещата, но аз казвам: Чакайте да се пренесе всичкото жито, че тогава. Книжникът, който изучава Царството Божие, не се занимава с такива глупави теории. Преповтарянето на едно и също нещо не е знание. Ние казваме: „Трябва да опитаме нещата и така да се учим от своята опитност!“ Достатъчна ни е тази опитност, която имаме, защото и милиони зрънца да извадим от хамбара, нещо повече няма да научим. Вие си казвате: „Чакайте да видим какво ново ще ни каже днес Учителят“. Прави сте. Размерите на вашия нос ще определят обема на вашите чувства, дължината на брадата ви – силата на вашата воля, а височината на челото ви – качеството на вашия ум. Старият книжник от томчето Солта

Знайте, че във всички наши вярвания, всяко учение е на мястото си, затова Христос казва, че между нас не трябва да има никакви деления. Днес в България има много разделения, много партии и всяка се надпреварва коя да властва, но по-добре ще бъде всички да се обединят, да свирят всички заедно, като в един оркестър. В дадения момент трябва единство, а не разделяне. С това деление българите си пакостят много. Аз не ги обвинявам за това нещо, но обръщам внимание на тях, защото клетките на черния дроб са най-глупави, най-некултурни, но в тях се съдържат условията на бъдещата култура. Човек, който се владее, е в центъра. Ако се откажете от това учение да разделяте, всички зимни дни ще бъдат хубави и вие няма да се простудявате. Аз няма да се простудя, макар и да има течение, мене нищо не ме хваща, защото аз не разделям, при друг закон съм, при друга печка. Който не разделя, той няма да се простуди. Господ казва: „Ако ме слушате, ако не разделяте, вашият свят ще бъде ясен и всички благословения ще дойдат отгоре ви“. Ако слушате Господа, ако не разделяте и работите за него, той ще ви се изяви. В света съществува само една велика Мъдрост, при която всичко трябва да бъде на мястото си. Не разделяйте, а обединявайте и препращайте навсякъде добри мисли. Питате: „Може ли това нещо?“ – Може. В моя речник има само една дума: „може“. Разделено царство от томчето Солта

ДЕСАНТЪТ В СИЦИЛИЯ Касае се за десантът, който англоамериканците направиха в Сицилия - Южна Италия, след успешното приключване от тяхна страна на операциите срещу германците в Северна Африка под германското командуване на генерал Рьомел. Във връзка с това събитие имам една опитност, която искам да предам в това изложение. Дълго време генерал Рьомел във Втората световна война води успешни военни действия на Африканския бряг, при много трудни условия, но най-после пред огромното военно превъзходство на своя противник, той отстъпи и този фронт беше окончателно разчистен. Англоамериканската армия в Северна Африка беше съсредоточена и готова за нови действия в Европа. С други думи, очакваше се десант от тази армия някъде по южните брегове на Европа. Имаше три възможности - десант в Южна Франция, десант в Италия и такъв на Балканите. От моя гледна точка и по моя преценка най-вероятно и най-логично беше англоамериканците да направят десант на Балканите. Това не безпокоеше твърде много, защото в такъв случай България щеше да бъде ангажирана в една много тежка за нея война. След като прекарах известно време в едно мъчително очакване, аз взех в себе си решение да отида от Скопие, където служех, в София и да питам Учителя по този въпрос. Аз бях дълбоко убеден, че Учителя знае всичко! - но не бях сигурен дали Той ще ми довери една такава голяма тайна, но все пак реших да опитам. Аз чувствувах че с това мое желание, може би съм прекалил и съм отишъл твърде далеч, още повече, че това не беше мой-личен въпрос. При срещата ми с Учителя в долната малка стая, край другото в много деликатна форма аз му загатнах, че се много безпокоя и не зная, но все ми се струва, че тук на Балканите ще се открие втория фронт и чаках да видя какво ще каже Учителя. Той нищо не ми каза по този въпрос, замълча и не ми даде отговор. Направи само едно леко, неопределено движение с главата си. Аз нищо не разбирах, макар че отговорът му, както по-после разбрах, се е заключавал именно в това негово движение на главата. Същия ден, малко по-късно към обед, аз се готвих да си отивам, братята на Изгрева бяха вече насядали на масата за обяд. Учителят още не беше дошъл. Брат д-р Жеков ме повика и ме покани да остана на братския обед,като каза, че ще ми отстъпи мястото си, за да бъда през време на обеда седнал при Учителя. Аз се колебаех, но той пак настоя, поради което аз останах. Аз седнах на отстъпеното ми място, което беше в ляво от мястото, определено за Учителя. Почакахме така 10-15 минути, всички стояха кротко, мирно, разговаряха тихичко и спокойно и търпеливо чакахме Учителя. След малко Учителя се показа, слизайки от стаята си. Всякакви разговори спряха, всички станахме на крака и дочакахме Учителя, който беше много съсредоточен, блед, изразът на лицето му беше сериозен и строг, в смисъл, че е зает със сериозни и трудни въпроси. Аз познавах това състояние на Учителя и знаех, че той в такъв момент само външно присъствува при нас, а със съзнанието си е много далеч някъде в света, зает с разрешаването на далечни, неизвестни за нас неща. След като Учителя зае своето място, даде знак, казахме общо предобедната молитва, след което при пълно мълчание седнахме всички заедно с Учителя за обяд. Аз бях смутен и стеснен, чувствувах се малко неловко, но все пак бях буден и сам давах на себе си съвет да бъда внимателен, защото моментът е важен и може да изпусна нещо много важно. Учителя седеше на мястото си, гледаше сериозно напред. Аз едва, едва леко го наблюдавах и внимавах за всяко негово движение, за всяка негова дума. Пред Учителя в стъклена чиния вече беше сипана картофената супа, специално за него, до нея бяха приборите, а в малка чинийка имаше нарязан лимон към супата. С дясната си ръка Учителя взе отрязания лимон и без да се обръща към мен каза: "Рекох, италианците вече не пращат лимони". Аз схванах тези негови думи направо и в смисъл, че на пазара липсват лимони и затова казах, че още има лимони и не се чувствува липсата на такива.Учителя нищо не отговори на тези моя думи. Настъпи мълчание, а аз през това време мислех в себе си, дали съм разбрал добре Учителя и дали съм отговорил на неговите думи правилно. Мислейки и допускайки разни неща в един момент аз се опомних в себе си и си зададох въпроса защо аз съм дошъл от Скопие в Софмя, нали за да се осведомя къде ще стане десанта. Е, добре, имат ли връзка думите на Учителя с този въпрос? И след като мислено повторих думите на Учителя, че италианците не прашат вече лимони, аз помислих и отговорих в себе си, че тази е именно връзката и отговора на въпроса, т.е. италианците не пращат вече лимони, значи десантът ще стане в Италия, и те няма да пращат повече лимони в бъдеще, и че това е отговора на въпроса, който ме интересува.И след като завърших тези мои вътрешни разсъждения, през време на мълчанието между мен и Учителя, и след като аз вътрешно се установих твърдо на заключението, че смисъла на Учителевите думи, че десантът ще стане в Италия, в мен настана едно просветление и облекчение, каквото настъпва след успешно решение на трудна задача. В същия момент Учителя леко обърна главата си към мен и също така лекичко ми се усмихна, от което аз извадих заключение, че отговора е даден. След този случай, аз размишлявах върху движението с глава, което направи в стаята си преди това, в отговор на моя въпрос за десанта. Учителят беше седнал на стол и беше обърнат с лице точно на юг. Той съвсем малко обърна главата си на дясно, т.е, по посока на Италия. Аз напуснах Изгрева с убеждението, че десанта ще стане в Италия, а не на Балканския полуостров. Два дни след тази среща вестниците с голямо заглавие оповестиха на първите си страници за големия десант на англоамериканците на остров Сицилия. Още един път аз разбрах, какво знае и какво може нашия Велик Учител. И моята вяра в Него още повече се засили и укрепна. Из Спомените на Тодор Божков

ГЕНЕРАЛИТЕ За някои наши български генерали и за някои мои наблюдения и опитности искам да разкажа в това изложение. Нашите генерали не са дебре оценени от нас българите. Ние изобщо, като народ не се уважаваме. Много наши генерали по достойнство н военно майсторство стоят на световно равнище. Ние стрижем върховете и затова и генералите у нас общо взето не се ползуват с общопризнатото уважение, любов и симпатия. Генералите и те носят човешко сърце, и те край чисто своя специфичен живот на командири имат и свой обикновен човешки живот. Всеки човек има свой вътрешен окултен живот, основан на интуиция, на предвиждания, на вътрешно ръководство, на вяра, убеждения, характер и пр. От тук и различията в проявите на тези качества. Ето защо, без да споменавам имена, ще спомена за някои характерни случаи. 1. Бяха ми очертани от Учителя някои много важни, дори съдбоносни положения за развоя на някои събития у нас в годините, непосредствено преди Втората световна война. До този случай исках да предупредя и да доведа до знание някои важни неща на някои големи наши военни личности. Обаче как? Наглед много леко, но всъщност много труден въпрос. Как може да се повярва и да се кажат истини, които са така чужди за днешния материално-културен човек. След дълга борба със себе си аз набрах сили и кураж и съвсем внимателно и осторожно пристъпих към своята цел и в една недълга специална среща казах нещо от това, което бях намислил на моя началник-генерал. Няма да описвам подробности и точно за какво се касаеше въпроса. Ще отбележа само, че въпреки очакванията ми, аз не срещнах отпор или реакция, но не получих и съгласие, одобрение или благодарност. Много по-късно обаче се оказа, че хвърленото семе е паднало на добра почва. Този мой началник, видимому много строг, сериозен и недостъпен, спокойно и хладнокръвно е взел под внимание това, което му бе казано. Той не се отказал от светлината на малката свещица, която му бе подхвърлена и след много години тази светлина изведе него и делото на благополучен за България край. 2. В други два случая, въпреки че бяха налице също добрите качества на тези двама генерали, големи началници, но може би с по-слаба вътрешна светлина, то останаха слепи и глухи на малката светлинка, която им се поднесе, тя отмина край тях незабелязано. Резултатът по-късно беше неблагоприятен, Те нямаха правилна ориентировка и като слепци отиваха към пропастта и паднаха в нея. Краят им беше злополучен. З. Имаше един по друг случай, където без да съм правил въпрос, чисто по вътрешен път, моят командир-генерал интуитивно често се вслушваше в някоя мои мисли и напътствия, дадени ми от Учителя, които той скойно и с много добър резултат изпълняваше, благодарение на което резултатите за делото бяха много добри, а той сам днес е жив и здрав и се радва на хубав и осмислен живот. 4. Имаше също така други 2-3 случая с още по-големи генерали, за жалост, макар и с по-високо служебно положение, поради гордост, самомнение и други погрешни схващания не можаха да се възползуват от светлината на Учителя, поради което те завършиха много зле. Аз нямам лично отношение към въпросите, за които е дума по-горе. Аз скърбя и страдам, че е трудно да се помогне на човек, когато той, поради неразбиране, сам не желае това. Може би Бог също страда, когато иска да спаси една душа, а не може, защото тя се е отклонила от Него и не иска да следва Неговите съвети. "Блажения нисшите духом, защото тяхно е Царството Небесно” - бе казал Христос. Не само генерали, полковници, военоначалници, но и държавници, царе и министри, папи и патриарси и други високопоставени лица пропадат само за това, защото не са смирени, защото са се отделили от Бога и сами себе си са обявили за богове. А щом човек се отдели от Бога, с него вече всичко е свършено. И не само отделни лица, но цели народи са били заличавани от лицето на Земята, поради същите причини. Някои погрешно разбират и тълкуват тези препоръки в смисъл, че не трябва те да правят нищо, а всичко трябва да предоставят на Бога. Това е погрешна идея. Хората на земята трябва да работят, да учат упорито, настойчиво, но всякога във връзка и под ръководството на своя Бог, Който е вечен, всемъдър и всемогъщ. Из спомените на Тодор Божков

Поздрави и от мен Вендор! Пожелавам ти много радост, щастие, успехи вьв всички сфери на твоя живот. Много любов и светлина!

СЛУЧАЯТ С ЕДИН ПИСТОЛЕТ Беше през зимата 1942 – 1943 г. Аз бях военен, на служба в гр. Скопие. Служих в V-та българска армия, която имаше за военна област цяла Македония, намираща се под българска власт. Длъжността ми беше началник артилерия в тази армия. В мое подчинение бяха ХІV-ти артилер.полк в Скопие, ХV-ти артилер.полк в град Прилеп, ХVІІ-ти артилер.полк в град Щип и огнестрелното отделение на гара Ген.Жостов. Войната на Източния фронт между германци и руснаци беше в своята стихия. Жестоки, небивали в историята кръвопролития ставаха там. Цял свят тръпнеше пред тази страхотна човешка касапница. Аз бях дошъл в отпуск в София и бях пристигнал с влака вечерта за беседа и се готвих сутринта, заедно с другарката ми да отидем рано на беседа на Изгрева. Сутринта към 3,30 часа се приготовлявахме за тръгване. Беше зимен ден, а тия часове са много ранни за това време. Мина ми през ума, че отивайки на Изгрева ще минем през гората на градината и че може да ни се случи някаква изненада, от нападение на неблагонадеждни лица,защото се срещаха такива случаи. За момент аз се поколебах да си взема ли със себе си оръжие или не. На Изгрева аз отивах с цивилно облекло, за да не правя впечатление. Мина ми през ума мисълта защо ще вземам пистолет, когато аз отивам на молитва и с вяра в Бога и къде остава тогава моята вяра и опование. Веднага обаче след това тази мисъл се замени с друга, че молитвата си е молитва, а действителността е нещо друго и че трябва да си взема пистолета. В няколкократно такова противоречие на мисълта - да взема или не пистолета, аз най-после се разсърдих на себе си и си казах - защо толкова много трябва да се разсъждава за такъв дребен въпрос - вземай пистолета и тръгвай. И така аз взех пистолета си и бързо тръгнахме към Изгрева, Въпросът за пистолета аз забравих още при тръгването от дома. До изгрева се отиваше пешком за 50-60 минути. Стигнахме на Изгрева, салонът беше вече препълнен с хора. Едва се провряхме и застанахме в един ъгъл отзад в ляво. Погълнати от многото хора и при това съвсем непознати, незабелязано от никого се вмъкнахме в салона. Учителят след малко се яви в салона и едва премина през една малка тясна пътечка, като се отправи към катедрата. Въпрос не можеше и да става, че Учителят знае за нашето и специално за моето присъствие в салона. Той застана на катедрата. След обичайните песни и молитви, Той трябваше да започне своята беседа. Със затворени очи, силно съсредоточен. Учителят остана така продължително време. Учителят мълчеше и всички в салона бяха в абсолютно мълчание и тишина. Никакъв звук, никакво мърдане, всички бяха като приспани, замръзнали, сякаш дори хора не дишаха. Мълчанието продължи дълго, може би 5 - 10 минути, и стана ми някак уморително и оттегчително от това неизвестно и безпричинно мълчание. Най-после Учителят наруши мълчанието и много сериозно, строго и с ясен глас каза: "Когато се отива при Господа, пистолет не се носи”!Аз се сетих веднага за пистолета си и разбрах, че съм направил голяма грешка, като съм го взел със себе си. В душата си обаче аз се зарадвах и благодарих мислено на Учителя, че с това Той ми дава едновременно и добър урок, и пример да позная кой е Той, и че с това Той още повече усили вярата ми в Него. Един миг след тези думи Учителят прие своя обикновен и кротък израз на лицето Си и започна Своята беседа тихо, увлекателно и леко, сякаш въпросът за пистолета не е даже съществувал. Из Спомените на Тодор Божков

МОЯТ ОКУЛТЕН ПРИЯТЕЛ Той вече не е между живите. Замина си от този свят твърде рано, към 55 годишната си възраст. Замина със своята вяра, установени убеждения, големи охулени постижения, с голям интелект и други качества и със своя особен характер. Той знаеше за Учителя, признаваше някои неща, но не стана Негов последовател. Това беше така външно, но в същност по съзнание и вътрешен живот той беше може би по-близо от нас до Учителят. За него искам да разкажа някои неща и то само за това, защото са свързани с Учителя. С него ние бяхме съученици, учихме заедно от I до VI клас по старому. Бяхме винаги първите в класа по успех. Съперничество обаче между нас нямаше, В последствие аз постъпих във Военното училище и станах офицер, той свърши гимнааия и замина за Америка. Минаха много години, в Канада - Торонто той беше до към 1940 година. Върна се оттам в родното си село - Баня, Карловско, а аз съм от едно съседно на Баня село. Отивайки си за своето родно село, аз слязох на гара Баня и се отбих да видя своя някогашен приятел. По негово желание аз останах да нощувам при него и да му бъда гост за малко време. Вечерта той искаше да ми покаже някои свои окултни постижения, придобити в Америка и разбрах, че на това се дължи настойчивата му молба да остана за една вечер при него. Останали сме сами в стаята, след обикновен разговор, той започна окултен вътрешен разговор със своя духовен ръководител и в мое присъствие съсредоточен в себе си се осведомяваше по духовен път по въпроси, които го интересуваха. Аз го наблюдавах спокойно, чаках да свърши и да видя какво ще ми каже. Той ту говореше, ту слушаше. В някои моменти се изненадваше и питаше пак с очудване и възклицание и най-после сеанса приключи, той взе своя обикновен вид и доста изненадано се обърна към мен с думите: "Братко, не аз на теб трябва да кажа, а ти трябва да кажеш на мен, защото ти си под и много висше духовно ръководство. Защо не ми каза това предварително". Аз го гледах спокойно и очудено. Аз сам не знаех нищо, за което той ме упрекваше и през ум даже, нито за момент не бе ми минало, че аз може да представлявам някаква духовна величина. Тогава той ми каза следното: "Когато аз си заминанах обратно от Америка за България, на сбогуване моята ръководителка ни каза следното: "Ние с тебе работихме заедно доста дълго време. Ти си вече добре подготвен за самостоятелна работа. Но все пак, ако някога ти стане нужда, обърни се пак към мен. Искам да те предупредя за следното: Ти отиваш в България. В България сега се намира най-силният дух и наи-големият медиум на земята. Това е Учителят Дънов. Той може да се проявява и въплащава, когато поиска и където поиска на Земята.След това моят приятел ме запита вярно ли е това. Аз отговорих, че засега аз не мога да му кажа дали това е вярно, защото нямам опит, но от това, което зная и което съм опитал вярвам, че това нещо е възможно. Минаха няколко години. Ние рядко се виждахме и през 1944 година през време на бомбардировките аз и семейството ми бяхме евакуирани в с.Баня. Там ние прекарахме много добре, при много добри условия и в много добра среда, Един ден аз му казах: "Христо, ако обичаш, да те заведа при Учителя". А той ми отговори така: "Изглежда, че за този мой живот аз ще си остана само един добър църковен християнин. Ако обичаш обаче питай Учителя да каже нещо за мен. След това аз питах Учителят, а Тей каза: "Кажете му само това, че Истината е една"! Аз в себе си останах малко незадоволен от този отговор и Учителя, защото мислих, че и Христо няма да бъде доволен, обаче за моя голяма изненада той много се зарадва на този отговор на Учителя и ми кава, че на него точно това му трябвало. По-късно при бомбардировките над София ние можахме да се уверим, че Христо имаше голям ясновидски дар. Много неща във връзка с бомбардировките той виждаше и че същите после свед проверка се оказаха верни, точно както той ги беше предсказал. Завършвам с пожеланието да бъде мир и светлина на душата му и нека Бог и занапред да го води в пътя на светлината, на Любовта и Истината. Из Спомените на Тодор Божков

Един ден, поради моите лични нужди, аз бях приет от Учителя. Това беше в долната малка стая до големия салон, в който той приемаше посетители. След като се свърши разговорът по другите въпроси, настана доста дълго мълчание, при което със затворени очи, дълбоко съсредоточен, стоеше срещу мене Учителя, седнал на своя стол. Аз го наблюзавах и очаквах да ми каже още нещо, или пък да разбера, че разговорът е свършен и трябва да си вървя. При това очакване, наблюдавайки Учителя, аз забелязах, че той променя физионимията на лицето си и така той съвсем непринудено ми се представи в няколко различни образа. В негово лице аз видях най-напред образа на Моисей, след това образа на Христа, образа на Бог Отец и най- после неговия собствен образ. Кой е нашият Учител из спомените на Тодор Божков

Във връзка с това връщане на Добруджа искам да предам една своя опитност с нашия Учител. Далеч, преди да стане това събитие, когато този въпрос не беше още поставен на обсъждане, нито от отговорни места, нито от пресата и пр., Учителя по далечен и особен свой начин, познат на неговите ученици, при срещите ми с него, ми даваше да разбера, че Добруджа ще се върна на българите. На това аз в началото не обръщах особено внимание и си го обяснявах с общото настроение на българския народ. Това желание все още беше нещо далечно, неопределено и в областта на мечтите. А събитията явно говореха, че не е още назрял въпроса за подобно нещо. Учителя виждаше, може би, че аз не го разбирам правилно и при една среща с него съвсем ясно ми каза, че няма да мине много време и България ще си възвърне Добруджа. Аз се зарадвах и изненадах от това негово изказване и казах, че това може да стане само с война и оръжие. Учителя, за моя изненада каза така:”България ще получи Добруджа без да гръмне пушка и Добруджа ще падне в ръцете на българите като узрял плод”. Добруджа из спомените на Тодор Божков

Отсега нататък трябва да градим, да градим. И ако искате да подигнете българския народ, трябва да градите. България се нуждае от сол и от виделина, която възраства нещата, и затова учените хора трябва да мислят върху това. Без сол и без виделина – няма България. Българският народ има един корен долу в земята и един клон в Божествения свят: този народ трябва да роди плодове на клона си горе. Само така може да се охарактеризира един народ или една душа. Душите, наистина, са индивидуални, но са едновременно и колективни. Колективността е закон на хармонията. Виделината можем да чувстваме с душата си, със сърцето си, с волята си. Вие, мъже и жени, които сте тука, сте виделина. За мене злото не съществува. Аз разбирам, че в Божествената хармония зло не съществува, но извън Божествената хармония има зло. Ако решите да водите добър, благороден живот, вие ще имате тази виделина, тя ще бъде с вас. Желал бих всички българи и българки да бъдат велики – велики в Добродетел, велики в Любов, велики в Правда, велики в Мъдрост, велики в онази Божествена Истина на виделината, за която аз ви говоря. Разсъждавайте за виделината, тя е с вас, опитайте я, бъдете самостоятелни, влезте като пчелите във всеки цвят, за да си съберете медец. Не оставяйте там да пренощувате – то е сладострастие, – а вземете си меда и идете във вашия кошер. Виделината от томчето Солта

Някои искат да знаят кой и какъв съм аз. Аз съм това, което ви говоря. Ако ви окрада, такъв съм; ако ви излекувам, такъв съм. Ще питате: „Защо той да ни лекува?“ Безразлично е кой ще ви помогне, аз или друг някой. Според мене аз трябва да дам някому излишъка от моите знания, от моя живот, защото той не е мой. Тази виделина, която иде отвътре, трябва да я препратя навън. „Всички вие сте виделина“. От 2,000 години християните четат този стих и не могат да го разберат. Виделината от томчето Солта