Таня

Чудесно си го написала, Клаудия! И аз за първи път, преди пет години, влязох в кръга на Паневритмията, горе на Рила, на 19 август. Не знаех никакви правила, просто ми харесваше много. Една сестра ме изгони, а друга ме покани пак да вляза да играя. Тази година се срещнахме със сестрата, която ме изгони и много се зарадвахме една на друга. Аз бях започнала да играя по-добре, а тя бе станала по-блага.

Един млад момък, който обичал науката, често ходел на планината, да чете една свещена книга. Тя била подвързана с хубава подвързия. Като чел книгата, забелязал, че цветът на книгата и буквите постоянно се променяли: ставали ту сини, ту червени, ту виолетови, ту смесени. Той се чудел, защо ставала тази промяна с книгата. После забелязал, че каквито промени ставали вътре в него, така се променяла и книгата. Когато се влюбвал, книгата ставала червена. Когато се индивидуализирал и мислел, че всичко може да направи, книгата ставала портокалена. Когато се проявявал като материалист, книгата ставала зелена. Когато мислел, че е най-умният човек в света, книгата ставала жълта, като лимон. Когато мислел, че няма друга вяра, като неговата, книгата ставала синя. Когато мислел, че той ще оправи света, книгата ставала виолетова. Питам: След като книгата променяла цвета си, какво придобивал той? Книгата се променя, но ако външните условия не се променят, какво си придобил? Например, книгата става червена. Ти трябва да отвориш ума си, да разбереш, при какви условия можеш да употребиш този цвят. Питате: Защо сме дошли на земята? – Да служите, да научите закона на любовта. – Дотегна ни да служим. – Как ви дотегна? Вие още не сте служили. Ще се научите да служите, както Бог ни служи. Аз съм виждал, как служат възвишените същества. Те са най-добрите слуги в света. – Мога да служа на другите, но как да си помогна сам на себе си? – Вземи магическата пръчица и махни с нея. Всяко отчаяние и неразположение ще изчезне. Бог работи чрез магическата пръчица. Той ти е помогнал. Той е магът, който може да завърти колелото на всяка машина и да я спре, или да я докара в движение. Колкото повече обичаш един човек, толкова по-внимателен си към него, към неговите нужди. Започне ли любовта ти да намалява, с това заедно намалява и вниманието ти към него. Един богаташ пазарил работник, да изоре и посее нивата му. Още преди да започне работата, той му казал: Слушай, ако свършиш добре работата, като се върнеш, ще ти сложа печена гъска, да се нахраниш добре. Работникът отишъл на нивата, но през всичкото време мислил само за печената гъска, и работата му не излязла добре. Питам: Може ли учителят или професорът да работят добре, ако мислят само за пари? Може ли писателят да пише добре, ако мисли само за слава и почести? Те ще се намерят в положението на работника, който цял ден мислил само за печената гъска. Сегашните хора искат да разрешат въпросите си наготово, по лесен начин. Това е невъзможно, работа се иска от всички. Не мислете, че трябва да постъпвате като турския бей, който заставил българина да носи кончето му на гърба си. За бея е добре, но не и за българина. Един от старите гръцки попове вървял пред умрелия, когото опявал, и си пеел: и – и – и... На турски това „и – и – и" означавало „добре." Като го слушал, турчинът му казал: Поп ефенди, за тебе е добре, но я питай умрелия, добре ли е за него? – Какво е положението на умрелите? – Според мене, няма умрели. Следователно, важно е, живите хора да разрешат въпросите си на земята правилно. – Как ще стане това? – Стихът дава отговор на този въпрос: „Ако двама души са в съгласие, каквото попросят в мое име, ще им се даде." Христос казва: „Дето са двама или трима в съгласие, каквото попросят в мое име, ще им се даде." С други думи казано: Всяко нещо, което се върши на земята с безкористна любов, с мъдрост и светлина, ражда съгласие. Там, дето има съгласие, всичко се постига. Източник:"Двама или трима" от "Условия за растене", НВ

Ако обичаш един човек, търсиш да те обича. Ако ти си човекът на Любовта, имаш един капитал на Любовта. Не е необходимо и другият да има капитал на Любовта. Онзи човек, към който се стремиш, трябва да има капитал на Мъдростта. Следователно, между Любовта и Мъдростта има отношение. Тогава „Л“ се отнася къмто „М“. Казвам: Ако един от вас представя Любовта, другият трябва да представя Мъдростта. Любовта и Мъдростта като се съединят, дават един резултат, който се отнася към Истината. Тогава, ако твоята Любов, която се отнася към Мъдростта, ако твоята Любов и твоята Мъдрост не могат да родят Истината, не могат да дадат Истината, ти не си на правия път. Или преведено на ваш език или на земен език казано: Ако твоята Любов и твоето знание не може да внесе в тебе закона на самопожертвуването, ти не си разбрал какво нещо е Любовта. Казвате, работа само с Любов не става. С Любов става. Любовта в своето проявление е неизчерпаема. Мъдростта в своето проявление е неизчерпаема. Не мислете, че като обичаш хората ще изгубиш нещо. Не мислете, че като раздаваш Мъдрост, ще изгубиш. Не, всякога ще спечелиш. "Недоизказаното" от "Божественият Импулс", ООК, ХVІІ г.

Та казвам сега: Каква е вашата конкретна мярка за Истината? Аз гледам много пъти в Мое име се говорят много лъжи, както се говори за Христа. Казвате: „Христос тъй казал, онуй казал“. – Не е казал така. Не е казал Христос, Христос така не може да каже. Всички може да кажат, но туй, което ти казваш, Христос не може да каже. Аз имам едно правило. При мене идват по някой път духовете, аз ги възпитавам кои идват. Духовете казват: „Ние сме пратени от Господа Исуса Христа“. Сега не може да се съмнявам. Хубаво, казвам: Дайте си вие писмата, с които ви е пратил Христос. Казвам: Я ми напишете буквата „Л“. После казвам: Я ми напишете буквата „М“, буквата „И“. Щом напишете хубаво буквите „Л“, „М“, „И“ аз съм готов да приема. Казвам: Кажете какво желаете? Вие сега искате, без да напишете буквите „Л“, „М“ и „И“, искате да ви вярват. Казвате: „Туй, което ти казвам е вярно“. Казвам: Не се съмнявам, че е вярно, ти ми казваш: „Аз съм музикант, аз разбирам от музика, свършил съм музикална академия, препоръчително писмо имам“. Казвам: Туй препоръчително писмо е друго нещо. Много добре е, че си свършил, много ми е приятно, но я ми изсвири едно парче от Моцарт, един малък пасаж. Моцарт има особен стил. След туй казвам: Я ми посвири нещо от Бах, Бах има особен стил. Изсвири ми нещо от Бетховен. Свири човекът, моите почитания тогаз. Той свири много хубаво, но няма такъв стил, нищо не му казвам, не може да имам вяра в него. Ухото ми е инспектор, много голям музикант е моето ухо, разбира много повече музиката. Някой казва: „Не ми ли вярваш?“ – Имам една мярка в слънчевия възел. Когато един човек ми говори истината, който ми каже истината, усещам една малка топлина под слънчевия възел, под лъжичката. Като ми каже някой, че ми говори истината, но не се явява малка топлинка под лъжичката, зная, че не ми казва истината. Може хубави, красиви думи да ми каже, но не е истина. Човек да почувствува топлинка под лъжичката като му говориш. Казвам: Аз ще ти кажа само една дума, ти ще усетиш една малка топлинка под лъжичката и веднага ще оздравееш. Казвам: Усещаш ли топлинка? Стани. И става човекът. Как става? Това е Божественото. Туй Божественото е топлината. Тази топлина е Любов. Всяко нещо, което се извършва без любов, няма топлина. Всяко нещо, което се извършва с любов, има топлина. Любовта е, която носи топлината. Каквато и да е топлината в света, която чувствуваш, но не на петите отдолу, на петите е изгаряне. Когато ти чувствуваш топлинка под лъжичката, то е. Може да отидете където и да е. Вие тия работи може да ги употребите за търговски работи. Отиваш някъде, ако почувствуваш топлинка, работата ще стане. Отиваш да се учиш, ако почувствуваш топлинка, ще свършиш, ако не почувствуваш топлинка, няма да свършиш, нищо няма да направиш. Правиш нещо, ако не успееш, ако усетиш топлинка, работата добре ще свършиш. Казвам: Всички трябва да имате тук под лъжичката топлинка. "Недоизказаното" от "Божественият Импулс", ООК, ХVІІ г.

Ето нещо интересно за астматиците: "Асматикът е човек, който копнее за любов - той иска да получава любов, затова и вдъхва толкова много. Той обаче не може да дава любов - издишването му е затруднено. Как може да му се помогне? Както при всички, рецептата е само една:съзнание и безпощадна честност към себе си. След като вече си е признал страховете, трябва да определи сферите, които му навяват страх и да се насочва към тях, докато успее да ги обикне и интегрира. "Въпроси, които асматикът трябва да си постави: 1.В кои сфери искам да вземам без да давам; 2.Мога ли съзнателно да призная своята агресивност и какви възможности имам да я проявя; 3. Как се справям с конфликта доминиране/незначителност; 4.Кои сфери от живота подценявам и отблъсквам? Мога ли да почувствам нещо от страха, който се е окопал зад моята ценностна система? Кои сфери от живота се опитвам да избягвам, кои смятам за мръсни, низки, неблагородни? Не забравяйте! Винаги, когато се почувствате натясно - това е страх! Единственото средство срещу страха е разширяването. Разширение ще постигнете като допуснете до себе си онова, което сте отбягвали." Източник: "Болестта като път" на Детлефсен Администраторска бележка: Следващите няколко мнения са отделени в нова тема - Хомеопатия и астма

Някой път е много мъчно да се учат царските синове и княжеските дъщери, да им се преподава. Не е лошо, че са царски синове и княжески дъщери. Но царските синове и княжеските дъщери имат едно предубеждение, че те имат царска кръв. Че те са царски синове, това е едно звание. Това е едно звание. Аз го уподобявам на царевично зърно или на житено зърно. Житото е едно зрънце. Царски син е то. Житото е цар. На най-голяма почит навсякъде, царски само го посрещат и всички му се радват. Но туй житено зърно, за да добие тази почит и уважение, то трябва да слезе в земята, да излезе из условията, да покаже какво се крие в него, да израсте. Казвам: Трябва ви сега знание. Казвате: „Нямаме ли знание?“ – Имате знание, но туй знание, което имате сега е човешко. Всяко нещо, което е придобито, става човешко, а всяко нещо, което не е придобито, то е Божествено. Следователно, непридобитите неща са Божествени. Придобитите неща са човешки. Туй е за определение. Казвате: „Това е Божествено“. Всяко нещо, което е в ръката, то е човешко. Ти си го обсебил. Всяко нещо, за което можеш да кажеш, че е мое, то не е Божествено, то е човешко. – „Ти тъй каза, той тъй каза“. Всинца все казваме и все има нещо недоизказано. Туй недоизказаното е Божественото. Сега ще разберате, ценно е туй. Божествените неща, като стават човешки, стават ценни. Преди да станат човешки, не може да ги оцените. Туй, което си оценил, може да го видиш; не може да оцениш туй, което не си видял. Аз ще ви цитирам само една от Свещените книги. Чули сте го това, но сте го забравили. Сега ще ви цитирам няколко малки изречения, взети от далечното минало на Битието. Първото изречение е: „Когато Любовта царува, смут не става“. Вие още не знаете какво нещо е царуването на Любовта. Вие само предполагате. Значи появяването на Любовта в човешката душа, изпъжда всеки смут. Там, дето има смут, няма любов. Там, дето няма смут, Любовта царува. Второто изречение се отнася до мъдростта. „Когато Мъдростта управлява, редът не се нарушава“. Третото изречение се отнася до Истината: „Когато Истината грее, плодът цъфти и зрее“. Та казвам: В какво седи сега същината? Трябва да имате една мярка. Кое наричаме Истина в света? Истината е нещо реално. Трябва да имаме една конкретна мисъл, ти говориш право или не. Допуснете, който и да е от вас е бакалин. За да ви позная какъв човек сте вие, ви казвам: Претеглете ми едно кило ориз. Веднага ти туриш от едната страна грамовете, от другата ориза. Аз не гледам какво ти туряш, но гледам там една стрелка, която се движи; гледам накъде се наклонява стрелката и по това виждам какъв човек си. Ако стрелката се наклонява към грамовете, зная, че ти работиш само за своя интерес, нищо повече. Ако тази стрелка отива към грамовете, ти си човек, който подяждаш хората. (Ако се наклони) към блюдото, тогава ти си човек на Истината, от тебе заминали няколко зрънца. Като видя това, казвам: Благороден човек е. Мисълта у мен беше следната: Като ви говоря някой път, като че искам да ви обърна, вие всички сте царски синове, царски дъщери, царска кръв имате, много знаете, но същественото не знаете. Някои от вас, запример знаете френски по-добре от мене. Едно време аз го знаех, забравил съм го, дълго време не съм го говорил. Някой говорят немски, едно време го знаех, сега съм го забравил. Някои италиански знаят повече, едно време и него знаех. От италиански една две думи са останали. Ако отворя книгата може да си го припомня. Като ви говоря вие казвате: „Това са обикновени работи“. Защото моето желание е не да остарявате, не да остареем. Ами моето желание е да се подмладявате. Аз не искам да ви направя религиозни фанатици (със) знанието, което имате. Искам само да ви предупредя, за да се не спъвате, понеже в пътя човек като тръгне, има много спъване. Понеже като нямате достатъчно светлина, на много места ще се спъвате. Недоизказаното от Божественият Импулс, ООК, ХVІІ г.

За лечението на рака Възпявам холографското тяло „Едва ли ще познаеш кой съм или какво искам да ти кажа, но все пак ще ти нося здраве” Уолт Уитман, „Песен за себе си” На един 61-годишен мъж, когото ще наречем Франк, поставят диагнозата рак на гърлото, която почти винаги означава фатален изход, и му казват, че шансовете му да остане жив са 5%. Теглото му намалява от 59 на 44 кг. Той е крайно изнемощял, едва си преглъща слюнката и трудно диша. Лекарите спорят дали изобщо да го подлагат на радиационна терапия, защото е твърде възможно лечението само да увеличи болките му, без значимо да увеличи шансовете му за оцеляване. Въпреки всичко те решават да го подложат на терапия. След това, за голям късмет на Франк, д-р О.Карл Саймънтън, радиационен онколог и медицински директор на Онкологичния консултански и изследователски център в Далас, щата Тексас, е помолен да участва в неговото лечение. Саймънтън предполага, че самият Франк може да повлияе върху хода на своето заболяване. Той го обучава на няколко техники за релаксация и визуализация, разработени от самия него и колегите му. От този момент, три пъти на ден, Франк си представя облъчването, което получава, като състоящо се от милиони малки енергийни куршуми, бомбардиращи неговите клетки. Освен това визуализира своите ракови клетки като по-слаби и по-объркани от нормалните си клетки и поради това неспособни да възстановяват загубите, които претърпяват. След това той визуализира как неговите бели кръвни телца, войниците на имунната система, идват, струпват се около мъртвите и умиращите ракови клетки и ги пренасят към черния дроб и бъбреците, за да бъдат изхвърлени от тялото. Резултатите са поразителни и далеч надминават това, което обикновено се получава в такива случаи, когато пациенти биват лекувани единствено с радиация. Лечението с радиация върви като по магия. Франк не изпитва почти никой от негативните странични ефекти – увреждане на кожата и слизестите мембрани, които нормално съпровождат подобна терапия. Той възвръща загубеното си тегло и своята сила – само за два месеца всички признаци на неговия рак изчезват. Саймънсън смята, че забележителното възстановяване на Франк се дължи до голяма степен на всекидневните упражнения по визуализация. Саймънсън и колегите му упорито продължават изследванията си и обучават на техните визуализиращи техники 159 пациенти с рак, смятани за медицински неизлечими. На такива пациенти им се дава живот от 12 месеца. Четири години по-късно 63 от пациентите са все още живи. От тях 14 не показват признаци на заболяването, при 12 ракът регресира и при 17 болестта си остава устойчива. Оттогава Саймънтън провежда поредица подобни изследвания, всички с положителни резултати. Саймънтън основава раков център „Саймънтън”, една преуспяваща институция за изследвания и лечение в Пасифик Пелисейдс, щата Калифорния, в която се преподават техники с използване на въображението при пациенти, борещи се с различни заболявания. Терапевтичната употреба на въображението завладява въображението на публиката и едно скорошно проучване показва, че алтернативно лечение на рака се прилага четири пъти по-често. Как така някакъв си образ, формирал се в ума, може да оказва въздействие върху нещо толкова страховито като рак? Не е изненадващо, че холографската теория за мозъка може да бъде използвана за обяснение и на този феномен. Психологът Джийн Ахтърбърг, директор на изследванията и рехабилитацията в Центъра по здравна наука на Тексаския университет в Далас и един от учените, които спомагат за доразвиване на техниките с използване на въображението, прилагани от Саймънтън, смята, че именно холографските способности на мозъка ни дават ключа към загатката. Както беше отбелязано, всички преживявания са в крайна сметка просто неврофизиологически процеси, протичащи в мозъка. Ахтърбърг казва също, че вярата е от решаващо значение за здравето на индивида. Както посочва тя, действително всеки, който е имал контакт със света на медицината, знае поне една история за пациент, изпратен да си умре в къщи, но тъй като той „смята” друго, смайва своите лекари с пълно оздравяване. В нейната блестяща книга „Въображение в лечението” тя описва няколко нейни срещи с подобни случаи. В един от тях жена била в кома, парализирана и с поставена диагноза масивен мозъчен тумор. Тя претърпява хирургическа операция за „смаляване” на нейния тумор, но тъй като се смята, че е близо до смъртта, жената е изпратена у дома, без да бъде подложена на радиационна или химеотерапия. Вместо незабавно да умре, жената от ден на ден укрепва. Като неин наблюдаващ терапевт Ахтърбърг е в състояние да проследи напредъка й и към края на шестнадесетия месец жената не показва признаци на рак. Защо? Въпреки, че е природно интелигентна, тя е само умерено образована и реално не знае какво е значението на думата „тумор” – или на смъртната присъда, която тя изрича. Затова тя не смята, че ще умира и преодолява своя рак със същата увереност и непоколебимост, които използва за преодоляване на всяка друга болест в нейния живот, казва Ахтърбърг. Когато Ахтърбърг я вижда за последен път, жената повече не показва и следа от парализа, захвърлила е бандажите за краката и бастуна и дори два пъти е танцувала. Поради тези и други открития Ахтърбърг е на мнение, че при заболяване, дори при обикновена хрема, човек трябва да се подсили с колкото е възможно повече „невронни холограми” на здравето – във формата на вярвания, образи на добро живеене и хармония, както и образи на активизирани конкретни имунни функции. Тя смята, че ние трябва също да изгоним всякакви вярвания и образи, които имат негативно последствие за здравето ни и да разберем, че нашите телесни холограми са нещо повече от просто образи. Те съдържат други видове информация, включително интелектуални разбирания и тълкувания, съзнателни и несъзнателни предразсъдъци, страхове, надежди, тревоги и т.н. Препоръката на Ахтърбърг, че ние трябва да се отървем от негативните образи, се приема добре, защото има данни, че въображението може да причини заболяване по същия начин, по който може да лекува. Повече – в „Холографската Вселена” на Майкъл Толбот

В музиката човек трябва да бъде много разположен, да няма никакво стеснение. Трябва да мислим музикално Всички неща първоначално не започват музикално. В началото има и дисхармония. Отпосле идва хармонията. И светът не е почнал с хармония. Първоначално е имало голяма дисхармония, и после постепенно идва Божественият ритъм. Докато човек се научи да мисли и да чувствува правилно, много е трудно. Най-първо се явяват кисели мисли, чувства и постъпки. Човек трябва да бъде весел. Във всичко трябва да вижда хубавото. Сега човек като пее, в бъдеще това пение ще се усъвършенствува, ще стане художествено. Страхът трябва да изчезне. Понеже сме излезли от животинското царство, та страхът препятствува на музиката. Ние сме били под робство. И сега като станеш да пееш, робът се проявява, и не може да пееш. Страхът е основа, подложка отдолу, върху който човешкото съмнение седи. Съвестта е турена точно върху страха. В страха са корените на човешкото съзнание. Той не трябва да излиза горе. Като стане човек музикант, ще мине състоянието на страха. А пък смехът е нещо здравословно! Човек, който се смее, е здрав! Човек, който не се смее, не е здрав! Мислете за тия хора, които са музикални, които са родени музиканти! Духът има връзка с музикалността. Добрият човек е музикален. Умният човек е музикален. Силният човек е музикален. Всичко онова хубавото, красивото е свързано с музиката. Та, когато мислим за музиката, трябва да знаете, че в музиката се образуват всички добродетели. Тя е основата. Та като казвам, че трябва да пеем, то е поощрение за да се развият дарбите, да се поощрим да се развият всички ония дарби, които трябва да се проявят. Музикално утро.Седемте принципа от "Божественият Импулс", ООК, ХVІІ г.

Сега ще направя няколко бележки. Великото в света, то е това, което не може да се изрази. Това, което не може да се изрази, то е Духът. Духът е изявление на Незнайното. То е Великото! В Духа влиза всичко! Всичко в света е разумно. Разумно е всичко! Оттам започва всичко. Началото е това! Второто нещо, това е човешката душа. С явяването на Духа живота се изявява. След явяването на душата се явява свещеният трепет. То е хармонията, която се явява в света. Това е третият принцип. То е първият син. Хармонията на света е първият син, който се е родил в света. Като почнеш да пееш, ти си се родил. Хармонията означава раждането на човека. Човек, който пее, празнува рождението си. Третият принцип го наричам свещеният трепет. Наричат го трептения, вибрации. Аз го наричам свещен трепет, хармония. След това четвъртият принцип е поляризирането. Разделянето на човека на две страни, на мъж и жена. Мъжът пее по права линия, а жената – по крива линия. Мъжът пее от центъра към периферията, а жената от периферията към центъра. Тук спадат всички противоположности, баща и син, брат и сестра и пр. Петият принцип е ритъмът. Този принцип е, че всички неща в света идат периодично. Даровете на Бога идат чрез ритъма. Човек трябва да разбира закона на ритъма. Ритъмът си има свои опасни страни. В ритъма има прилив и отлив. Прилив когато има, ти си млад, раждаш се. Но трябва да знаеш, че ще остарееш. Приливът, който е дошъл, ще почне да се оттегля и като се оттегли, всичката кал ще занесе в морето. И като има прилив той донася всички материали. При ритъма трябва да знаете, че до едно време ще е прилив, например до обяд и като дойде обед, ако сте на физическото поле и стане отлив, в ритъма, трябва да се качите в духовния свят. Тъй, че онова, което сте придобили, да не го изгубите. Ако не направите това, туй, което сте придобили, ще го завлече. Турчинът казва: „Сел гелди“ (Порой мина.) Та като се страхувате в музиката, то е отлив вече. Горе се качи. Престане ли страхът, то е прилив. Има ритъм тогаз. При отлива иде дисхармонията в света. В окултната (музика) винаги предпазват. Всички окултни ученици изучават закона на ритъма. В музиката се свързва ритъмът с хармонията. Ритъмът предава материал на хармонията. А пък хармонията изразява всъщност това, което Бог е мислил, това, което Духът е създал и това, което душата е изработила. Туй е вече един велик резултат. Музиката е един велик резултат. Имате тогаз: Първо ДУХЪТ, после ДУШАТА, след това иде СВЕЩЕНИЯТ ТРЕПЕТ, после ПОЛЯРИЗИРАНЕТО, после РИТЪМЪТ. И след ритъма иде принципът за ПРИЧИНИ И ПОСЛЕДСТВИЯ. След причини и последствия иде РОДЪТ. Това е седмият принцип, с който човек трябва да борави. Та всеки принцип човек трябва да използува. Дойде във вас приливът на любовта. Любовта е прилив. Тя ще дойде и ще се оттегли. Когато любовта се оттегли (от) физическото поле, тя отива в духовния свят и после в Божествения свят. Та затова всички хора се качват в Божествения свят, при Бога и пак слизат на земята, понеже Бог е навсякъде. Ние сме дошли на земята, понеже Бог е тук. И когато Бог престане да работи на земята, ние се качваме горе пак при Него. Да се раждаме значи да идем там, дето е Господ, а да умираме, това е за да отидем там, дето е Той. И се раждаме, за да отидем дето е Той. Тъй като се разбере животът, има вече смисъл. Сутринта като станете, какво трябва си да изпеете? Как ще си изпееш: „Ставай! Иди да работиш!“, „Ставай, Иване!“, „Ставай, Марийке!“, „Ставай, Маро!“, „Ставай, Николина!“, „Ставай, Пенке!“ Да се научите да бъдете свободни! Без любов свобода няма! Да проявиш правилно любовта – това е свободата! Когато дойде любовта, ние туряме най-големите ограничения, а пък тя всичко къса! Туряме това – тя го скъса. Туряме друго – тя къса. И най-после казваме, че животът няма смисъл. Щом дойде любовта, ще се качиш на нейната кола и дето те заведе тя! Няма да се страхуваш! Тя е единствената кола, с която си в безопасност. А пък ние като се качим на колата на любовта, питаме се: „Какво ще стане с мен?“ От всичко друго можеш да се плашиш, но щом се качиш на Божествената кола на любовта, не се плаши! Мислете за тия хора, които са музикални, които са родени музиканти! Духът има връзка с музикалността. Добрият човек е музикален. Умният човек е музикален. Силният човек е музикален. Всичко онова хубавото, красивото е свързано с музиката. Та, когато мислим за музиката, трябва да знаете, че в музиката се образуват всички добродетели. Тя е основата. Та като казвам, че трябва да пеем, то е поощрение за да се развият дарбите, да се поощрим да се развият всички ония дарби, които трябва да се проявят. Та казвам: Всинца ние трябва да бъдем онзи силен извор! Понеже в сегашния век, щом се говори за свобода, подразбират, че щом хората живеят свободно, ще вършат много престъпления. Те казват, че в свобода се вършат престъпления. И че който не върши престъпления, той не е свободен. Но и който не прави добро, и той не е свободен. Следователно, който прави престъпления, може да прави и добро. И който прави добро, той може да върши и престъпления. Можеш да направиш престъпление, ще туриш свободата си да направиш добро, та да станеш два пъти по-силен. Следователно, като направиш погрешка, после я изправи. Не ви казвам да не грешите, но изправете погрешките си! Като грешите, изправете погрешките си. Какъв е произходът на думата „грешка“! Грях. Грях – значи греел си се. И като си се греел, опарил си се, като си дошъл много близо. Огрешил си се. Като се грееш до огъня, все ще се огрешиш. Вие сте му турили съвсем друго значение. Грял си се и си се опарил. Музикално утро. Седемте принципа от "Божественият Импулс", ООК, ХVІІ г

Човек все се стреми. Има един стремеж в него. Този вътрешен стремеж, това е Божественото начало, което се проявява. Под думата „организиран“ ние разбираме нещо, което е на физическото поле. Божественият свят е една вечна хармония. Външната страна на хармонията ние наричаме музика. Музиката ние я считаме за забавление. Когато говорим за музика, ние разбираме, че тя принадлежи на човешкото съзнание, не на обикновеното съзнание. Защото в съзнанието на животното има едвам сянка от музика. И в самосъзнанието е малко. Музиката принадлежи на човешкото свръхсъзнание, на човешката душа и дух. Музиката е способност. Тя има изработена форма. Сега, разбира се всеки един от вас трябва да се заинтересува, да изучава музиката. Както се е развивала музиката, тя е едно спомагало. Не считайте музиката нещо като мода. Някой път вземат музиката като френската мода, защото и в музиката има мода. Всеки може да си тури мода, да пее, каквото иска. Това не е грях, не е престъпление. Но външната мода, това не е още музика. Музиката има връзка със съзнанието. Когато говорим за музика, разбираме, че тя излиза отвътре, от душата излиза. Много мъчно е да се постави тя на един инструмент, на дърво или на някоя медна жица. Ще свириш ти на цигулка и ще покажеш музиката! Много мъчно е това! Или пък ще пееш чрез малката ципица, която има човек! Та казвам: Когато човек е музикален, той има светлина. Има една светлинна музика. Светлина трябва да има човек. Без светлина не може да има музика. Музиката е свързана и с красотата. Всички музикални хора трябва да имат красива душа. Душа, която не е красива, не може да има музика, не може да я прояви. Музиката представлява красотата, хармонията на човешката душа. Научете се да пеете. Или поне научете се да чувствувате. Правилно да чувствуваш е музика. Правилно да мислиш е хармония. И правилно да постъпваш е хармония. Някой ще каже, че без музика може. Без музика не може. В музиката имате някой път такт 2⁄4. Четирите е братът, а двете – сестрата. Трябва да угодиш и на сестрата и на брата. Те не са стари хора, млади хора са. 2⁄4 е жив, игрив такт. После, имате такт 3⁄4. Те са живи тактове. 3-те е братът горе, той е капелмайсторът. А пък отдолу е бащата. Песента „Сила жива“ е с такт 2⁄4. А пък дайте някоя песен с такт 3⁄4. „Грее слънцето“. Да оставим това. Те са теоретически работи. Как ние схващаме, туй е закон на съзнанието. Трябва да имаме едно отлично съзнание, за да схващаме. Не само да пееш ноти, не само да ги слушаш, но душата трябва да участвува. Музика е, доколкото хората изразяват този вътрешен Божествен стремеж. Та когато говоря аз за музика, подразбирам съзнанието, проявлението на човешката душа. Музикално утро. Седемте Принципа от "Божественият Импулс", ООК, ХVІІ г

Кога любовта между мъжа и жената си отива? Мисля, това е въпроса - Когато пропускаме моментите да кажем и покажем, че обичаме - Когато не сме се научили да замълчаваме, когато е необходимо - Когато сме много критични - Когато забравяме да благодарим - Кагото забравяме, че трябва да бъдем лоялни - Когато забравим, че щастието не зависи от богатството, властта или престижа, а от отношенията помежду ни - Когато забравяме да започваме деня с усмивка - Когато забравяме да се извиняваме дори, когато се смятаме за прави - Когато забравяме да се радваме на успеха на любимия - Когато забравим, че доверието е най-важното условие за добрите отношения - Когато забравим, че трябва да правим за любимия повече, отколкото е необходимо - Когато подценяваме силата на добрата дума и на добрата постъпка - Когато забравим да се смеем и да проявяваме чувството си за хумор - Когато се страхуваме да кажем, че сме сгрешили - Когато се страхуваме да поискаме помощ от любимия - Когато правим компромис с почтеността си - Когато забравим да проявим уважение към работата на любимия, независимо от естеството й - Когато изпускаме магията на мига, защото умът ни е зает с бъдещето - Когато самостоятелно вземаме прибързани решения - Когато забравим, че зад големите проблеми се крият големи възможности - Когато забравим, че нашето щастие зависи от щастието на любимия - Когато не се учим от грешките си, а постоянно ги повтаряме - Когато забравим за силата на добрата дума - Когато не умеем да оценяваме добрите постъпки - Когато не умеем да обичаме безрезервно - Когато заради големите планове забравяме да се радваме на малките неща - Когато забравяме да подкрепяме любимия и т.н., все наглед дребни неща...

Намерената кесия Това било през 1920 или 1921 година, когато трима търговци от Айтос отишли да закупят едър рогат добитък от село Орман /сега Горица/. Случка, която е разказана подробно в сборника разкази от Синемир. Тук ще кажем само, че честността на стареца, който намерил кесията с пари и я занесъл в общината, как подействала на съзнанието на търговците, а особено след като разбрали, че този старец е от набожните – от хората на бай Георги Куртев от Айтос. И когато по-късно станало нужда да решат дали да се преследва Бялото Братство или не, те си казали думата в полза на Бялото Братство, представител на което в града и околията е техния много уважаван съгражданин Георги Куртев. Намерена от стареца кесия и занесена в общината спасила Братството от преследването на поповете. Истински комунист Един студен зимен ден, когато земята била скована от студ и мраз, брат Куртев – бай Георги, както го знаят по този край, се връщал от чаршията и тръгнал да мине по обичайния си път, но в същия момент сякаш един глас го насочил да мине не по тази, а по съседната улица. Тогава той си казал: „Защо оттам? Оттам не ми е пътя!” Той сякаш спорел със себе си. Но гласът отвътре настоявал и той го послушал. Когато наближил къщата на баба Каля /майката на партизани/, която не била вече онова малко схлупено бордейче, а голяма двуетажна сграда, която държавата направила след 9 септември 1945-1946 година, гласа му казал: „Отбий се тук!” И той послушал. Изкачил се по стълбите и почукал на вратата. – „Влез” – се чул глас от вътре. Когато бай Георги влязъл, бил изненадан от голямата светла стая, но почти гола и празна. Имало само две легла и печка по средата на стаята, която не горяла. Единствен от синовете на баба Каля, който останал жив, изпаднал в бедност поради заболяване на съпругата му. На едното легло бил той, а на другото лежала родилка, покрита само с някаква чергица. Бащата топлел бебето с тялото си. Покъртителна била картината. „Като видях тази картина-казваше той- стана ми болно на душата и реших да помогна с каквото мога. В кесията му имало 2000 лева /старите пари/, дал ги всичките, за да си купят дърва и нещо за ядене. Родилката станала веднага и отишла да купи дърва и нещо необходимо да повият и стоплят бебето. След като излязъл оттам, тогава разбрал защо вътрешният му глас го довел в този дом при тези болни и нуждающи се хора. Болният съсед скоро оздравял и при едно събрание,когато станало дума за бай Георги и неговите хора, той казал: „Когато бях болен никой не се сети за мене, освен дето О.Ф. организацията ми изпрати 150 лева като на просяк, а бай Георги ми даде всичко, каквото имаше в кесията си, ето защо другари, ако има в града някой истински комунист, това е бай Георги Куртев. Такива хора като него са нужни днес. Нека се поучим от неговия пример”. При воденичката Това е било около 1907 или 1908 година, след като брат Куртев се завръща от Люляково и става медицински фелшер в града. Тогава той, Станчо барабана и Янаки Къвръков всяка вечер след работно време се събирали на една закътана полянка при воденичката в парка да четат Псалми, да пеят духовни песни и да се молят по църковному. След като си свършили тази духовна работа, минавали край близката кръчма да пият по чашка ракия. Това продължавало много време. Веднъж, току били седнали и очаквали поръчаната ракия, вратата на кръчмата се отворила и се явил един непознат, с много благ израз на лицето, който казал сериозно: „Георге, твоето място не е тук!” и пак затворил след себе си вратата. На другия ден се повторило същото, но никой от групата не говорел за това, от което се разбирало, че те нищо не са видели. Когато на третия ден пак се явил непознатият, брат Куртев казал на другарите си: „Каква ни е работата тук? Уж на Бога служим, а завършваме работата си в кръчмата. Аз от днес тука няма да вляза, нито в друга кръчма”. Другарите му и те осъзнали, че досега са грешали дето са се отбивали в кръчмата и те се зарекли от него ден да не влизат в кръчмата, нито да пият вино или ракия.Кой е бил този непознат човек, когото брат Куртев бе видял с духовните си очи? През 1910 година брат Куртев в неговото лице познал Учителя, когато дошъл да държи сказка по хиромантия и френология в града. Трите хляба По време на Европейската война брат Куртев бил мобилизиран като медицински фелшер. Била му възложена задача да гледа 800 холерноболни, 60 от които в тежко положение. За един период от около 11 месеца той е имал само няколко смъртни случая. Като награда за доброто гледане на болните, на него, като фелшер и на брат Боян Боев като лаборант им бил даден домашен отпуск от 15 дни. Искали да се връщат с Учителя в София. На тръгване на брат Куртев му хрумнало да вземе три хляба, от които първият за нето, вторият - за Учителя и третият за някого. Знае се , че по време на войната цивилното население гладувало. Щом като пристигнал в София, побързал да се срещне с Учителя на ул.Опълченска 66 /сега превърната в къща – музей на Георги Димитров/. Щом като пристигнал, веднага подал единия хляб на Учителя, който го приел и казал: „ А другия занесете на д-р Иванови на адрес...” Брат Куртев веднага отива на посочения адрес и намира семейството, но преди да почука, понеже вратата била полуотворена, дочул следния разговор: „ Майко вече три дни не сме яли залък хляб. Защо Господ не ни изпрати...?” В същия момент брата отворил вратата и подал хляба. Дъщерите взели хляба и започнали да го целуват. Тогава брат Куртев разбрал защо е взел три хляба и защо Учителя го бе пратил веднага у д-р Иванови. Защото те три дни се бяха молили на Бога за малко хляб. Брат Куртев бе послушал вътрешния си глас, който го ръководел, занесъл хляб на гладуващото братско семейство, с което се укрепила вярата им. Молитвата на кадъната Веднъж, когато брат Куртев заедно с група приятели, късно вечер изпълнявали някаква служба в неговия дом, той чул някой да се моли на турски език, който език той добре разбирал. По всяка вероятност той чул тази молитва не с физическите си уши и я запомнил, която била много кратка. Тя била следната: „Господи, Ти който посещаваш, храниш и благославяш всички, не забаравяй имене, Господи. Ти, който помагаш на всички, помогни и на мене”. Така се молела бедната туркиня. След като брат Куртев привършил общата молитва, споделил с приятелите, които присъствали онова, което бе чул. Всички единодушно решили да изпълнят волята Божия, като всеки бръкнал в джоба си и се събрала една сума, която брат Куртев занесъл на нуждаещата се. Той лесно намерил къщата, защото когато чул молитвата на кадъната, веднага му се дало да види улицата и къщата на бедната жена. Той почукал на прозореца. -Кой е? – попитала тя на турски -Добър човек – й отговорил той също на турски. Тогава кадъната отворила прозореца и той й подал събраната сума -Кой го праща? – запитала тя. – Общината ли? -Господ го праща- отговорил той и побързал да се скрие, за да не го види тя и да го познае. Тя не трябва да знае чрез кого Бог й е помогнал, за да се слави името Божие. Помощ за бедната вдовица Беше късна есен. От няколко дни духаше непрекъснато студен вятър, пожълтелите листа се стелеха по калната земя. Тъмни облаци скриваха синьото небе. Валеше дъжд и мрачно настроение завладяваше всички, когато брат Куртув влезе в кафенето да си пие сутрешното кафе. Хората от съседната маса се разговаряли и той без да ще, чува разговора им, който се отнасял за бедственото положение, в което бе изпаднала вдовицата на Чеменлията. Платил си кафето и излязъл да посети болни в определения им час, а след това обиколил къщата на вдовицата и се прибрал в къщата си, където обмислил как да й помогне. Плана му бил: Всеки ден рано сутрин на разсъмване да посещава този дом и да оставя на прага по едно левче, което било достатъчно за дневните й нужди. Тя сутрин като стане, ще го намери. Задачата с левчето продължавала. Всеки ден по едно левче на прага. Това не е случайно – си казала вдовицата. Някой идва да го остави. Кой ли ще е този човек?- се питала тя, но не могла да си отговори, ето защо решира да бодърства цяла нощ, но да види кой е този човек. Една сутрин пак по същото време бай Георги отива да остави левчето на прага, но тя в същото време отворила вратата и го видяла. А той правел това, за да не го знаят хората, защото иначе нуждающите се ще благодарят на нас, а не на Бога. -Ей,бай Георге, ти ли си бил? Чудя се кой е този човек, с такова добро сърце, че да ми храни децата, но сега вече разбрах. Задачата с левчето продължила още известно време, докато жената намерила работа и положението й се подобрило. „Не оставяйте нито ден да не направите едно малко добро”. Това правило следвал брат Куртев и то по възможност никой да не ви види, защото така е казано от Учителя, така пише и в Евангелието. Оставили колата Около 1945 година брат Куртев сънувал, че вървял по едно шосе на нагорнище и теглел една кола, а след колата бай Станчо и Янаки Кавръков му помагат и тикат същата кола. Когато вече били близо до билото, двамата помагачи оставили колата и целия товар останал на брат Куртев. Той настоятелно ги канел да му помогнат, че билото е близо, но те се отказали. Той напънал всички сили и с голям зор изтеглил колата на билото. Това било съня. Не минало много време и бай Станко и Янаки престанали да ходят на нашите събрания и се върнали към светския живот с неговите примамки – кръчмите. Ударили на ядене и на пиене. След като минали няколко госини, брат Куртев писал писмо на Янаки, с което го молел да се върне на събранито, където се е подвизавал много години и е бил набелязан от бай Георги да го остави за свой заместник. Веднъж те се срещнали на улицата и си поприказвали на тази тема. Янаки бил умен човек и последвал съвета на бай Георги и наново се върнал към трезвен и разумен живот. Минали три-четири години след това и брат Куртев заболял. Янаки отивал на Братската градина да го посещава и щом брат Янаки отварял вратата, където лежал брат Георги, веднага руквали сълзи от очите му. Това били сълзи на умиление и признателност към брат Куртев, който със своите писма и съвети му помогнал отново да се върне в Божия път. Не минало много време и брат Янаки Кавръков се поминал, докато брат Куртев все още лежал болен. -Когато си заминавал брат Янаки Кавръков – казваше веднъж брат Куртев при един разговор - беше посрещнат от любимия ни Учител, както се посрещат учениците на Учителя. Поговорката казва: „Важно е не как ще започнеш една работа, а как ще я завършиш. Края краси делото” – казва руския народ. Гледай, нагледай му се Било есента на 1915 година, когато се обявила Европейската война. Леки мъгли лазели по близките хълмове, когато Йордан- най-малкият брат на бай Георги, получил повиквателна за фронта и отишъл да му се обади, защото на следния ден заминавал. След като се паразговорили, бай Георги излязъл да го изпрати. Той имал чувството, че това ще бъде последната им среща, ето защо го запитал за това, за онова, за да го задържи повече и да му се нагледа. Йордан бързаше и замина, а аз дълго гледах след него, докато очите ми можеха да го виждат- разказваше веднъж брат Куртев на Братската Градина. /Думата Братска и Градина пишем с главни букви, защото тя е един духовен център за нас/ На фронта вече се водели сражения и всеки час падали убити и ранени. Цялото поле било покрито с леш. Между първите известия за убитите на фронта било и името на неговия брат Йордан. Интуицията е най-добрия съветник на човека. Който се вслушва в нейните съвети, никога не греши, не съжалява. Пословична откровеност Последната година от живота си/1960/ брат Куртев прекарал почти на легло в стаята си на Братската Градина. Един ден пристига Ганчо Ганчев от София на Градината, влиза в стаята му и без да иска разрешение, му изпял една от братските песни. След това брат Куртев го поканил да седне и му казал: -Като брат не те приемам. Като враг ти прощавам, а като гост те приемам. Идете в трапезарията да се нахраните. Ганчо Генчев отива в трапезарията, където имало братя и сестри, с които споделил какво му е казал брат Куртев, като добавил: -Пословична откровеност! Нахранил се и напуснал Градината. Предсказал последния си ден След като брат Куртев бе живял над деветдесет години и около половин век служил предано на делото на Учителя, а като баща бе отхранил голяма челяд и за голяма негова и наша радост, всичките му чада бяха поели неговия духовен път, той след като остави един живот, богат на ценни опитности, на 7 февруари 1961 година казал на сестра Койна Тенева, която го обслужвала като болен следното: -На 14 февруари ще бъде един особен ден за вас. Сестрата като чула, започнала да мисли гласно, като правела разни предположения, като казала, че на 14 февруари ще има Слънчево затъмнение, тя не се сетила за онова, за което той подгатвал. -Слънчевото затъмнение няма нищо общо, то си е нещо отделно - казал брат Куртев. -Когато останали 3-4 деня ,той казал на зет си Добри да му приготвят всичко, което е необходимо за неговото изпращане, като даже поискал всичко да види с очите си - и дара, и житото дори. Искал да се увери, че всичко е готово, което било направено, както той пожелал. През цялото време на своето боледуване той е бил в пълно съзнание, като само от време на време се е излъчвал като водел разговори с невидими посетители и тварде често на непознат език. След свършване на посещението от невидимите същества, той веднага се обръщал към присъстващите с молба за малко водица или някоя друга услуга, която е била необходима. Последното слово на брат Куртев Когато почувствал, че е много близо края на неговия земен път, той събрал близките си и изрекъл следното прощално слово: „Мои мили братя и сестри, аз си отивам, но и вие ще дойдете след мене. Погрижете се навреме за себе си като служители на Бога и на Неговото дело с любов, радост и мир. Довиждане по Пътя на Любовта. В дома на Отца моего много жилища има” Ваш верен брат: Георги Куртев „По-сладко, по-мило, по-вебико и по-силно от Любовта няма” 22.01.1961 година., 9.30 вечерта. Братската Градина - Айтос Последното му желание През 1920 година, когато Учителя посетил град Айтос, изсвирил част от Идилията пред брат Куртев и му казал: „Когато някой праведник напуска земята, ангелите с тази песен ще го посрещнат горе”. Брат Куртев почувствал и разбрал, че Учителя му загатва какво трябва да направи при своето заминаване, ето защо още през 1960 година писал писмо чрез дъщеря си Дора на брат Петър Камбуров, с което го помолил, когато дойде часът му, да дойде на Градината и да изсвири Идилията в момента, когато дигнат тленните му останки от салона до катафалката. Желанието му било изпълнено. Последните му минуги Когато дошър сетния момент, брата хванал с едната си ръка ръката на Добри, а с другата ръка - ръката на дъщеря си Донка, подържал ги малко, след което им казал да отворят горното прозорче на стаята , за да влезе въздух, след което главата му клюмнала и той се отделил от тленното си тяло завинаги, за да продължи отвъд с духовното си тяло Божието дело. Когато брат Куртев бе положен вече в ковчега, лицето му за чудо било възвърнало естествената си свежест и излъчвало особена светлина. На 14 февруари 1961 година в три часа без пет минути един светъл дух се пресели отвъд и отиде при своя любим Учител, достойно изпълнил заветите му. Последната му молитва „Господи, в Твоите ръце предавам духа си. Приеми душата ми”. Кратки сведения за зараждане на духовните групи и кръжоци в Айтоска, Карнобатска и Поморийска околии. Айтос: Първите членове на Братството са били: Христодор, Георги Куртев, Станчо Барабана, Янаки Кавръков и Янко Стоянов, а по-късно: Киро Димитров, Тошо Тумбов, Иван Милевски и синовете му Петко, Слави и Велчо, Филип Андонов, Божил Иванов, Крум Илиев, Йовчо Иванов, Христо Марков и Георги Иванов с ръкоовдител Георги Куртев – всички с жените си, които не спомнаваме. Карагеоргиево: Петра Г.Манова, Иван и Еню Г.Маневи , Петър Митев, Георги Добрев, Иван Кибритев и др. Тополица: Димо Джолев,Илия Киряков, Димитър Вълчев, Панайот Д, Джибиров, Георги кьосе Иванов, баба Драгана и синовете й Петър и Ангел Тодорови , Димитър Къркеланов, Слав Димов, Кънчо Димитров, Иван Г.Коларов , Димитър Иванов /Мичо/ и след 1930 година Георги Драганов. Брезово: Стоян Дечев, Колю Киряков, Петър и Станчо Костови, Димитър К.Киряков, Янаки Желев, Димитър Костадинов Терзиев и Петър Ст.Лечев Лясково: Димитър Тенев, Злати...., Бою, всички с жените си. Българово: Сава Златев, Гани Костадинов, Лечо, Ангел, всичко около 15-20 души. Габерово: Слави Тодоров, Янко и Васил Костадинови, Васил и Иван Бойчеви Бата: Владимир Калудов, Димитър Вергиев, Андрей Калудов, Петър.... Горица: /Помолско/ : Вълко Михалев, Велико Киров, Михаил Вълков, Ангел Вълков и Горан Вълков, всички с жените и децата си. Донка Кирова, Колю Великов, дядо Митю..., Димитра Апостолова, Еленка Дойнова... Оризари:Иван Чернев, Петър и Гено Черневи и др. Брястовец: /1923-1924 г/ Паскал Стефанов и Кирил Овчаров Страцин:Недялка Василева, Ирина Пейкова, Гина Апостолова, а към 1938 година Злати Янев и Георги Андреев, Здравка Генова, Драгана Стоянова и Деспа Тодорова Банево: Милю, Христо и Желю Чераджийски, Филип Чернев, Михаил Божков, и сестрите му Иванка и Гина. Изворище:Черню Калушев, Михаил Сербезов с жените и децата си, Нанка Драгнева , Илия Чернев Просеник: Радка Христова и Мара Вълканова, а след 1930 година Иванка и Лазар Христови Ябълчево: Иван Кънев със синовете си. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

Съвременната физиология под „гений" разбира човек, който е до границата на лудия. Някои учени твърдят, че лудостта се дължи на гениалността. Според тях, гениалността граничи с лудостта, а обикновеният, талантливият са далеч от лудостта. И за Христа казваха: „Луд е Той, защо Го слушате?" И за апостол Павел казваха, че е полудял от много учене. Като говоря за гениите и светиите, аз искам да кажа, че те разбират законите, методите и силите, с които разумната природа оперира. Геният прилага законите и методите на природата, както за себе си, така и за своите ближни. Същото се отнася и за светиите. Те са над гениите и пазят равновесие между живота и законите. Те са равнодействуващата сила в света. Те са хора на мъдростта. Аз не говоря за обикновените светии в църквите. Те са църковни светии. Тези светии, за които говоря аз, не са в църквите, но са между хората. Някога светията е облечен добре, а някога е бос и гологлав, и с рало в ръка оре на нивата. Някога ще го видите с чук в ръка; с четка, като виден художник, или с цигулка, като виден музикант. Ще кажете, че е невъзможно светията да бъде и прост работник, и учен човек, и художник. Светията заема всякакво положение. Ако Христос, Син Божи, можа да работи с часове с ренде в ръка в работилницата на баща си, или да носи вода на майка си, нима светията стои по-високо от Христа? При това, Христос беше и Учител. Тогава да не ви е чудно, че ще срещнете светията на работа във всички области на живота. Христос носеше сандали на краката си, а не модерни обувки, каквито съвременните хора носят. Обаче, това е външната страна на живота. Днес познават светията само по външната страна. Светията трябва да има следните три неща: тяло, което да не се разрушава при никакви условия; сърце, което да не се подава на никакви изкушения; ум, който да не се подава на никакви заблуждения. Светията е изразител на великата истина. Значи, тялото на светията не трябва да умира, от нищо да не се разрушава; сърцето му да устоява на всички съблазни, и умът му да се справя с всички противоречия. Който може да даде друго определение за светията, аз съм готов да го приема. Който не вярва на думите ми, нека даде свое определение за светията. Моето определение е за мене, на никого не го налагам. Аз съм готов да заема мястото на светията, за когото давам определение; в никой случай не желая да бъда на мястото на някой светия от църквата. Също така съм готов да заема мястото на гений, който разбира и прилага правилно законите на природата. Обаче, не желая да заема мястото на гений, какъвто описват физиолозите. За такива гении и досега спорят, дали са истински, или не. И самите физиолози, като определят понятието „гений" има още много да учат. Те са далеч от истината за органическия свят. Сега, да дойдем до въпроса за храненето. С каквото се храни човек, такъв става. – С какво трябва да се храни човек? Според физиолозите, определено е, каква храна да употребява човек. Например, бременната жена трябва да се храни със специфична храна. И мъжът, преди да е станал баща, също трябва да употребява специфична храна. Геният трябва да употребява храна за гении, светията – съответна храна. И царят трябва да приема специфична храна. Това е наука. Какво знаят по това съвременните физиолози? Пчелите, които преди хиляди години са изучавали храненето като наука, и досега прилагат наученото по отношение на своята царица, работници и търтеи. И досега прилагат те своята теория за храненето в живота си, а хората още не знаят, как трябва да се хранят и каква храна да употребяват. Който не разбира законите за храненето, казва: Бог е наредил човек да се храни с една или друга храна, по един или друг начин. Вярно е, че Бог създаде света и определи на всяко същество съответна храна, но хората изгубиха правилните методи и правила за хранене, както и първичната храна, определена за тях. Затова днес болестите се ширят от единия до другия край на света. Не е лошо, че има болести, страдания и сиромашия. Аз не съм против тях. Не е лошо да има богатство, знание, аз не съм и против тях. Че съществува смърт, и това не е лошо. Че има грехове в света, и това не е лошо. Аз не съм против това, което съществува в света, но всяко нещо трябва да бъде на своето място. Грехът е отрова, която трябва да бъде затворена в шишета и, когато е нужно, тогава да се употреби. – За какво е нужна отровата? – За лекарство. Грехът, сиромашията, болестта също трябва да са затворени в шишета и в специфични случаи да се използуват за инжекция. Всички отрицателни неща се държат затворени в шишета и при специфични случаи само се използуват. Източник: "Отец люби Сина" от томчето "Условия за растене", НБ

При болното дете Един зимен ден при страшна фортуна и виелица брат Куртев получава покана да посети болно дете в Габерово, което беряло душа. Селото се намирало на 17-18 километра от Айтос. Снежна фортуна,студ и мраз се оказали против него, за да го разколебаят. Жена му, като вижда лошото време, не искала той да рискува своя живот и му казала: -Отиваш да спасиш живот, а излагаш своя... -Тук се касае за живота на едно дете. Родителите му ме чакат, как да не отида? Нищо не било в състояние да го спре или да го разколебае. С такова решение вечерта си легнал да спи. През нощта фортуната утихнала, небето се изяснило и на утрото брат Куртев тръгнал за Габарово при хубаво време. Болното дете получило медицинска помощ навреме и било спасено. Това вероятно е било през 1918 или 1919 година, когато Атанас Николов е бил малко момче. Заговор да бият попа хулител Един ден били разлепени афиши за сказката на поп Шаханов в читалището на гр.Айтос за новите богомили и слънцепоклонници. Дядо Христодор и брат Куртев прочели афиша за обявената сказка и се събрали да обмислят какво да правят като знаели манталитета на попа, решили щом почне да хули, да лъже и клевети, да се качат на сцената, да го набият и след това да се предадат на властта. Но след това брат Христодор казал на брат Куртев сам да отиде, защото е млад и по-може да се владее. Но каква била изненадата им, когато един ден преди сказката получили писмо от Учителя, от което се разбирало, че той знае намеренията им и им казал, че ако те влязат в саморазправа с попа, небето се оттегля. „Вие знаете как Майката Божия гледаше мъките на своя син и всичко понасяше... Ако претърпите, ще имате Божие съдействие”. „Бре, какво щяхме да направим”, си рекли двамата ревностни братя. Тогава решават брат Куртев да отиде сам да чуе сказката. Отива и сяда на първия ред. Хули и ругатни се сипели като из рог. Брата слушал и преглъщал, като се молел Бог да му даде сили да издържи докрай. И тъй станало. Слюнката на брат Куртев изсъхнала на гърлото, но издържал страшния изпит докрай. Сказката свършила. Не се изминали и десетина години и предсказанието на Учителя се сбъднало. От ония, които гонели, хулили и преследвали Учението, не останало и помен. Те били повикани да дават отчет за земните си дела. Гражданството преминало на страната на Братството, понеже знаело живота на нашите хора, а главно на брат Куртев и вече никой не обръщал внимание на чернокалпаците, които със своя живот се били дескредитирали, а Божието дело растяло и крепнело в града и околията. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

„Още малко и няма да ме виждате; и пак малко и ще ме видите."*) „Ще ме видите." На български език, в езиково отношение, това изречение има двояко значение. Аз го взимам в буквален смисъл. За онзи, който разбира български език, важен е глаголът „виждам". Да разбираш нещо, значи, да го познаваш, да го знаеш. Глаголът „виждам" има отношение към разумния свят, към разумния живот. Този живот е песен за онзи, който може да я пее. Животът е една от най-хубавите песни, отлично композирана. Чудно е, как и досега още хората не са научили тази хубава песен. Когато някой слуша, как други пеят тази песен, тя не му се харесва. Какви ли не трактати, какви ли критики не съществуват за нея. Мнозина казват, че тази песен не струва. Не че песента не струва, но певците не могат да я пеят добре. Само талантливият и гениалният могат да пеят тази песен. Пеенето е спомагателно средство към културата. Който не пее, не може да мисли право, нито може да се развива правилно. Който мисли право, той всякога пее. Според някои, пеенето е празна работа, губене на времето. Не е така, пеенето е работа. Ако отидете във възвишените светове, като екскурзианти, ще се учудите на музиката, която съществува там. В световете, вън от слънчевата система, съществува голяма музикалност. Учените и философите, като се спират върху греха, казват, че той е общо явление, не само за хората на земята, но за всички същества във вселената. Не, грехът е изключително явление, достояние само на хората на земята. В другите слънчеви системи няма помен от греха. Сега аз няма да се спирам да ви доказвам нещата философски. Едно ще знаете: хората са причина за падане на ангелите; те са дали път на духовете в себе си. Че имало паднали ангели, това е човешка измислица. Че имало в света дявол, който се бори с Господа, и това е човешка измислица. На земята съществуват само изостанали в развитието си човешки души. Те са създали ада. Тях наричат дяволи. Други души, които се развиват правилно, наричат ангели. Те са създали рая. Изостаналите човешки души не са нищо друго, освен паднали ангели и архангели, които си пакостят едни на други. Който ме слуша да говоря така, ще каже, че това е еретическо учение. Правоверно учение ли е, ако вярвате, че има паднали ангели? Според мене, има напреднали ангели, служители на Бога. Под „ангел" на гръцки се разбира служител. Който не гледа на ангела като на служител, казва, че той е нещо особено, високостоящо, напреднало същество. Ако е така, как е възможно, това същество да пожелае да слезе на земята и да падне? Как е възможно, ангелът да падне и да се отдалечи от Бога? Докато е при Бога, ангелът не познава страданието. Щом се отклони от Него, той започва да страда. Ще кажете, че страданието е резултат на отклоняването на човека от правия път. Според мене, страданието е необходим път за развитието на човека. Ще дойде ден, когато страданията и препятствията в човешкия живот ще изчезнат. Засега, те са необходими за земята, но не и за слънчевата система. . Който не разбира законите на живота, казва, че веднъж Бог създал света, ние няма какво повече да разискваме по него. – Не е така. Трябва да знаете, как Бог е създал света. Трябва ли да приписвате на Бога неща, които Той не е създал? Защо ще Му приписвате неща, които нямат нищо общо с Него? Ще кажете, че вашето верую е такова. – Какво е вашето верую? Можете ли да го сравните с веруюто на един светия? Друг е въпросът, ако говорите за веруюто на бъдещето човечество. Като дете, човек имал детинско схващане за Бога. Детето си представя Бога като баща си, който постоянно наказва. Той държи тояжка в ръката си и като види, че детето сгреши, веднага слага тояжката на гърба му. Когато то порастне и стане възрастен човек, тояжката изчезва от ума му. Между бащата и сина се създават любовни отношения. Съвременните хора имат повърхностни понятия за баща и майка, за брат и сестра, за господар и слуга, за държава и закон. Разбиранията на повечето хора са като на първобитния човек, или като на падналите хора. Сегашната раса е образувана повече от паднали хора. Като четете свещените книги, ще разберете, как се е създала тази раса. В началото, при създаването на света, съществувала една раса, наречена раса на Синовете Божии. Едновременно с нея съществувала и животинската раса. Впоследствие, двете раси се смесили и се създала сегашната раса – на падналото човечество. Когато Божественото Начало се свърже с животинското, явяват се ред препятствия, които причиняват известно падение. Стремежът на Божественото се отличава от този на човешкото; стремежът на човешкото също се отличава от този на животинското. Колкото и да говориш на човека за Бога, той нищо не разбира. Той казва: Защо да не живея, както искам? – Да знаеш, как да живееш, това е изкуство. – Ама трябва да ям. – Да знаеш, как да ядеш, това е изкуство. – Искам да пия. – Да знаеш, как да пиеш, и това е изкуство. – Искам да мисля, да чувствам и обичам, да действам. – Да мислиш, да чувстваш и да постъпваш правилно, това е изкуство. – Да имам вяра. – Каква трябва да бъде твоята вяра? Ти вярваш в духовното, без да знаеш неговия произход. Вярваш, че човек е създаден от Бога, без да си Го видял и познал. Какво ще кажете, ако ви питат, видяли ли сте Бога? Ще кажете, че не сте Го виждали, но сте слушали за Него от майка си и баща си, от дядо си и баба си. Срещали ли сте Бога на земята? Срещали ли сте Христа? Ще кажете, че Христос е бил на земята преди две хиляди години. – Де е Христос днес? – На небето. – Де е небето? Ако човек знае законите, които управляват живота, той може да предизвика онова истинско знание, дълбоко скрито в него. Ако не знае законите, той може да предизвика най-голямото зло в себе си. Ти можеш да предизвикаш най-лошите чувства в себе си, както и най-добрите. Новата наука се стреми, именно, към това, във всеки даден случай, човек да предизвика доброто в себе си. За да се предизвика доброто, човек трябва да знае езика на природата. Езикът на природата е общ за всички същества. Той е подобен на есперанто. На него говорят всички ангели и богове. Който иска да разбере смисъла на живота, непременно трябва да знае този език. Не го ли разбира, той не може да се домогне до великото в живота. Каквито други постижения да имате, те са временни. В тях е разочарованието. Като говорим за временното, подразбираме, че ще дойдем до онзи момент, когато ще се прекъсне връзката между временното и вечното. – Защо? – Защото временното е част от вечното, а постижимото – част от непостижимото. Благото в света е в постижимото. Непостижимите неща са за онези, които не разбират законите. А постижимите неща са вечни. Те са постижими за онези, които разбират законите. Това не означава еднократно постижение. Не мислете, че вие разбирате и можете да разберете целокупния живот, да кажете, че няма какво да учите. Това никога няма да се случи. Никога две същества не могат да дойдат до еднаква степен на разбиране. Ето защо, когато дойдеш до границата на своя Учител, ти ще бъдеш на такова разстояние от него, на каквото си бил и по-рано. Това разстояние съществува между две души. Никога двама души не могат да се приближат по-близо един до друг, отколкото са били поставени. Нещастието на хората се заключава в това, че те искат да бъдат по-близо или по-далеч, отколкото трябва. Като обичаш някого, ти искаш да го поставиш по-близо до себе си. Какво ще стане със земята, ако пожелае да измени пътя на слънцето: вместо тя да се върти около него, то да се върти около нея. Това е невъзможно. Земята всякога ще се върти около слънцето – нищо повече. Докато спазва това отношение, тя всякога ще приема нужното количество топлина и светлина от слънцето. Следователно, всички същества на земята се намират в хармонично отношение. Ако земята мине известна криза, това показва, че отношението й към слънцето не е правилно. Оттук тези същества ще имат дисхармонично отношение и към космоса. Повечето хора не разбират, защо са създадени земята, луната, звездите. Те даже не разбират смисъла и на своя живот. Те си създават специфична философия, с която искат да си пробият път. Техните философски и религиозни вярвания, както и политическият живот, са построени на своеобразни теории. Аз разглеждам политическия, обществения и религиозния живот в състава на целокупния живот. Един е животът, няма разлика между религиозния, обществения и политическия живот. Като се говори за религиозния живот, това е само на думи. Сега, като говоря така, искам да ме разбирате правилно. Знайте, че нещастията в живота ви се дължат на факта, че между Първата Причина и вас съществува известна дисхармония. Бог ти казва: Направи това, откажи се от несправедливия договор, който си написал. Ти, като французина, казваш: Не, този договор трябва да си остане, от него зависи щастието на Франция. Друг се извинява с думите: Човещина е това, слабости имам. – Нямаш право да говориш за слабостите си и да се извиняваш с тях. – Роден съм със слабости. – Това са празни думи. – Условията са тежки. – И това са празни думи. – Майка ми ме родила със слабости, условията ме създадоха такъв. – Нито едното е вярно, нито другото. Ти сам се създаде такъв. Ти сам създаде своята съдба. Съвременните хора имат неправилни, атавистични схващания, които трябва да се изправят. Първо, да изправим отношенията си към Първата Причина. После, да изправим отношенията си към другите. И най-после, сами към себе си. Някога ние сме жестоки и към себе си. Ние рушим своя ум, своето сърце и тялото си. След това, предаваме това разрушение и навън и казваме: Светът ще се оправи. – По този начин, светът никога не може да се оправи. Светът се нуждае от чист въздух, т. е. мисъл му трябва. Въздухът е мисълта. На света е нужна светлина, но не тази, която изгаря и от която хората получават слънчев удар. Аз говоря за светлина, която носи живот. Казваш: Аз съм човек, роден да живея правилно. Нужна ви е чиста вода, която носи хубав, чист живот. И най-после, нужна ви е твърда почва. Нужно ли е още да говоря, какво ви е необходимо? Трябва ви една канара на убеждението, която нито бурите, нито дъждовете да разклатят. Нашето убеждение, това е твърдата почва, която не може да се разклати. Тази вода, която не може да се опорочи, това е твоят чист живот. Ти не можеш да опорочиш целия океан; не можеш да поквариш целия въздух; не можеш да поквариш и мисълта. Следователно, на нас е нужна Божествената мисъл на съзнанието; нужен ни е Божественият живот; най-после, трябва ни онова, мощното, силното, за което да разгънем сегашния си живот. Христос казва: „Ще ме видите." – В какво? – В онова, което изпълнявате. Източник: "Него видя Исус" от томчето "Условия за растене", НБ

Първата беседа от Учителя в Айтос На 19 януари 1914 година Учителя е посетил Айтос не вече със сказки по хиромантия, а е изнесъл в братския салон първата беседа на тема: „Който дойде при Мене”. За тази първа беседа брат Куртев поканил с писмо от всяко село да изпратят по трима души, като даже посочил имената на поканените, така от Бата: Владимир Калудов, Димитър Вергиев и още един, чието име не си спомняме. От с. Голица трима, от Оризори, от Бресово, Българско, Банево – отвсякъде по трима. През него ден е валяло дъжд и приятелите са пътували по разкалян черен път и са дошли в Айтос измокрени до кости. След беседа Учителя е останал на разговор с приятелите, като им казал, че първото им идване на беседа било при лоши атмосферни условия, но това показвало, че трудностите ще бъдат по-големи в началото, но трябва да се преодолеят. Същия ден брат Куртев е направил списък на желающите да се запишат да получават печатното слово на Учителя, което отначало излизало на брошури, а по-късно на томчета, които редовно се получавали по места. Ориентиране към вегетарианството През време на европейската война през 1917 година брат Куртев като войник се е запознал с хора от Бялото Братство, под чието влияние той станал вегетарианец и веднага писал на домашните си писмо приблизително със следното съдържание: Писмо от фронта: Мили домашни, войната продължава и никой не знае кога ще свърши. Аз съм медицински фелдшер в етапната болница. Тук се запознах с добри хора, които не колят, не убиват и не ядат месо. И аз вече не ям месо и в моя дом вече няма да се колят прасете, агнета, кокошки, защото е грешно да се убива и да се пролива жива кръв. Бог, нашият Баща, е определил ние хората да се храним само с чиста растителна и плодова храна. Другото е грешно и престъпно. Ето защо, до получаването на това ми писмо, понеже наближава Коледа, ако прасето не е заклано, продайте го, а ако е заклано, раздайте го. Ако на децата им се яде, ще им купуваш и ще им готвиш. Те са свободни да ядат или да не ядат. Това те сами ще си решат" . 15.12.1917 год. Ваш съпруг и баща:Г.Куртев Забележка: Съдържанието на писмото ни е разказано, но не е запазено. Горното писмо се получава тъкмо навреме, когато вече из махалата прасетата са издавали своето последно квичене. Тяхното прасе е било живо и продадено, съгласно горните указания. Наскоро войната свършила и брат Куртев се прибрал при семейството си. Жена му, баба Веля, вече готвела две манджи: една постна за родителите и една с месо – за децата. Децата потопили няколко залъка от тяхната манджа и се прехвърлили на постната манджа при родителите си. Тяхната манджа оставала и я хвърляли. Това продължило така известно време. Тогава бащата ги питал защо не ядат от своята манджа, която е тъй хубаво сготвена, а те отговаряли, че тяхната манджа им била по-вкусна. Така и децата се ориентирали към вегетарианството, което за мнозина е труден проблем. През това време той е медицински фелдшер в града, като си изпълнявал службата най-съвестно, което го сближило с хората и му изградило авторитет. Той бил почитан и уважаван от всички съграждани, били те бедни или богати, защото поведението му като човек и като фелдшер били безукорни. Едновременно с това той е ръководител на Бялото Братство в града, поради което спечелва ненавистта на двама попове, които виждали в негово лице враг на православната църква и търсили начин как да го уязвят, като считат учението на Бялото Братство за секта. Когато през 1920 година Синода поведе борба против сектите, като най-голямото зло за църквата и държавата, хората от Бялото Братство бяха на първа линия. Бяха спуснати нареждания до всички православни църкви от църковните амвони да се говори против сектите, начело на които било Бялото Братство. Тогава се започна една голяма словесна война. Изнасяха се сказки против новите богомили и какво ли не още. Тогава през 1922 или 1923 година по бюджетни причини се съкращавало едно от двете фелдшерски места. Поповете, като научили, побързали да настоят пред кмета да бъде съкратен Георги Куртев, който бил опасен враг на православната църква. Кмета се подвел от техните думи и съкратил брат Куртев, който имал най-многолюдно семейство и единствен работоспособен. Отива си брата в къщи и се чуди как да съобщи това на жена си, не знаел той как тя ще посрещне този голям изпит. Той знаел, че това е изпит за вярата и убежденията му, но тя... В един подходящ момент, когато децата играели навън, а тя била на мивката и миела съдовете, той се приближил до нея и й казал тихо: „Съкратиха ме!” И чакал да види как жена му ще реагира. - Нищо, Георги,- му казала тя – ти да си здрав. Ръцете ти са златни. Като чул това от нейната уста, сякаш един голям товар се снел от плещите му, успокоил се. Той знаел, че който дава изпит, ще даде и сили да се превъзмогне. Вярата му в Бога била силна. Още същата нощ го викат за една тежка злополука. Той се заел с лекуването на пострадалия, на когото кожата от главата била свлечена. Той направил сполучлива операция и след около един месец болният оздравял и възнаградил фелдшера с една сума, равняваща се на три фелдшерски заплати. И тъй, тъмните сили го преследват, като го оставят без работа, а Бог му създава работа и не го оставя гладен. „Ако вярваме в Бога и изпълняваме Волята Му, Той никога няма да ни остави. От нас се изисква да бъдем достойни негови работници”- казваше брат Куртев. Как брат Куртев е работел Брат Куртев, като предан на Божието дело човек, редовно, поне веднъж в годината е посещавал всички села, където има, макар и само един човек от делото. Но той е правел и извънредни посещения, когато е бивал повикван по спешност при болен. Лекуването на болни и срещата му с техните близки му дават естествени условия за общуване с душите. Той помагал на всички, без оглед на това кои са наши и кои не. Някога се случвало, че болните нямали пари за лекарствата, тогава той им помагал със свои средства. Заболял един възрастен брат от едно далечно село, който имал нужда от всекидневни посещения, ето защо той го взел в къщи, в дома си да го лекува и да се грижи за всички негови нужди.. Това лечение продължило цели два месеца. Когато болният оздравял и предложил пари за лекуването и храната, брат Куртев, въпреки, че изнемогвал, не ги приел, като с това ощетил децата си, като не могъл да им купи нищо ново за близкия Великден, докато оздравелия брат купил на своите. Такава голяма жертвоготовност е проявявал, на която малцина са способни. Да живееш за истината През 1923 година единственият му син Вълчо бил повикан да отбива редовната си военна служба. Тогава такъв бил редът, че войникът, докато свърши службата си - две или три години, не се освобождава. Но какво станало за обща изненада? Едва бил минал един месец откак бил в казармата и ето, Вълчо се връща у дома си в няколко дневен отпуск. Домашните му се зачудили, а войникът нищо не казал. След като се изминали 3-4 дни, Вълчо се върнал в казармата, а баща му го повикали в общината. Кмета го питал дали момчето му е било в отпуск. - Беше тук и се върна в казармата. - Бай Георги, жена ти болна ли е или да е била болна? - Нито е болна сега, нито е била болна- казал бай Георги. На бай Георги му станало ясно, че момчето, за да си дойде в отпуск, излъгало, че майка му е тежко болна, което се потвърждавало от получената телеграма, подписана от негов братовчед, с когото предварително се били уговорили за тази лъжа. - Какво да правим сега,бай Георге? От казармата искат потвърждение на телеграмата. Ако кажем, че не е вярно, момчето го чака военен съд. Кажи, че е била болна и всичко ще се оправи. Ясно е, че момчето е направило една глупост и сега го чака затвор. - И бесилка да го чака, все ми е едно – казал твърдо бащата - аз вече ви казах истината. Аз цял живот служа на тази истина, че сега ли ще я погазя! Това няма да направя за нищо на света. Кмета, като видял твърдостта на бащата и неговата категоричност, прескочил истината и спасил момчето от затвор. Всичко се уредило, но брат Куртев останал верен на истината, верен да смърт. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

Последният сеанс в Айтос Все по това време, 1910-1911 година, една група от няколко души - мъже всяка вечер се събирали на сеанс чрез масичка. Извиквали духове като задавали различни въпроси. Не сме сигурни, но предполагаме, че на следния ден след сказката, брат Куртев е поканил Учителя да присъства на сеанса. Всички седнали около кръглата масичка, само Учителя бил на друга маса в един ъгъл. Направили всичко, което е било нужно, но нямало никакво проявление. Всички се чудели защо е така. Тогава Учителя, който дотогава не е бил познат като Учител, а само като г-н Дънов, извадил едно моливче от вътрешния си джоб на сакото и започнал да чука леко по масата нещо, което наподобявало Морзовата азбука. Тогава от ъглите на тавана започнали да се чуват сигнали като цъкания на часовник. Забравихме да кажем, че още от началото Учителя ги е предупредил по време на сеанса никой да не говори. Когато свърши сеанса, тогава могат да говорят и да споделят впечатления. Газената лампа била снишена. Тогава през въздуха над главите им започнали да се движат светли точки, а понякога и като кичурчета череши, което всички наблюдавали, но мълчали. Като свършил сеанса, всеки бързал да каже какво е видял. Те си помислили, че докато г-н Дънов не чукнел с моливчето, никой от духовете не се обаждал, разбрали, че неговото присъствие респектира духовете и от този ден те започнали да го наричат Учител. Тогава Учителя поискал от брат Куртев бял лист хартия, на която той написал шест реда и го предал на брат Куртев да го съхранява.Брат Куртев казал на Учителя да го даде на брат Христодор, понеже това е ръководителя, но Учителя настоял той да го вземе и съхранява. В къщи брат Куртев го прочел, но съдържанието не запомнил, а смисълът на писмото било, че Учителя определя него за ръководител. На следния ден идва Христодор и иска да препише листчето. Дал му го и то се загубило. -И до днес съжалявам защо не го преписах – казваше брат Куртев. Този бил последния сеанс на приятелите от Айтос, на който Учителя е присъствал. И не е било необходимо да се правят сеанси повече, понеже те са за ония, които още не вярват в съществуването на отвъдния свят, правят се за тяхно уверение, а за ония, които вярват в съществуването на отвъдния свят, сеансите вече не са нужни. Изявленията на пророк Елисей По това време през годините 1910,1911,1912 приятелите все още се събирали по къщите да пеят и да се молят. Една вечер през 1909 година се били събрали в дома на Еленка Цочева Всички пеели възторжено духовни песни, а там в един ъгъл до масата стояло братчето на Еленка, десетина годишно момче и нещо пишело в една тетрадка. То било вече написало няколко страници, докато му обърнат внимание. Тогава те взели тетрадката и започнали да четат. Момчето било пишещ медиум. От съдържанието на писаното било видно, че пророк Елисей давал нареждане да отидат на Аязмото за предстоящия празник, като предварително се образуват четири групи. Казвало се още кой в коя група ще е и кой коя група ще води и откъде ще мине всяка група, за да се съберат в дванадесет часа през нощта на Аязмото. Брат Куртев по това време имал две момиченца – близначки, които били сериозно болни, че даже се опасявали за живота им. Същите деца трябвало да бъдат занесени на Аязмото и сутринта да им умият очите. Всички групи пристигнали навреме. Събрали се. Намерили цял куп сухи дърва, които по нареждане на брат Куртев били запалени, за което той поел отговорност. Събрали се всички групи до огъня и започнали да пеят духовни песни. Като видели големия огън, един гайдар и един тъпанджия се приближили, но като чули, че се пеят духовни песни, се върнали. Така приятелите прекарали до сутринта. Когато започнало да се развиделява, отишли при Аязмото, измили очите на болните деца и веднага тръгнали за града /Айтос/. Било предварително казано от пророк Елисей, че ако всичко се изпълни тъй, както трябва, децата ще оздравеят. Всичко станало тъй, както било казано и децата оздравели. Това донесло голяма радост на родителите, а за всички други било за назидание във вярата. Имало е и други случаи на изцеление, които сега няма да изброяваме. Така минавал животът тогава в работа, молитви и песни, а песните били живот. Така са живели приятелите тогава активен духовен живот. Ясновидката Кортеза в град Айтос През времето 1910-1912 година Сливенската ясновидка Кортеза обикаляла цялата страна. Тогава тя посетила и Айтос, където се срещнала с много хора, които допреди срещата си с нея били пълни неверници, а след това тяхното безверие се е разколебало, понеже тя им казала неща, които само те знаели, а се оказало , че и Кортеза – „момичето”, как то тогава я наричали, ги знаела. Вероятно тогава Кортеза не е била под 25 години. Тя отивала по домовете, където я викали и още с влизането в двора или в стаята им, казвала имената на техните покойници, които скоро са се били преселили в отвъдния свят. Кортеза описвала външния им вид, възрастта им, както и какво покойниците желаят от своите близки. Хората се слисвали от онова, което тя им казвала с абсолютна сигурност. Един ден Кортеза била в една къща. Стаята и двора били пълни с посетители.Вратата била отворена, но не се виждало кои хора са в двора. Тогава Кортеза извикала с висок глас: -Бай Георги - фелдшера идва, дайте му път. Сторили му път и той се приближил до нея. Тогава тя казала с висок глас: -Този човек ще ви стене духовен началник - след което заговорила с него. „Мене ми стана неловко, дето така говори за мене публично. -Ти, брат Георги, идваш да ме питаш за момиченцето ви, дето често го боли коремчето. Това е, задето с жена ти блажите сряда и петък, като ядете сирена попара. Ти искаш да постиш, а тя казва, че ще ядете попарата, а няма да постите в срядата. Така ли беше бай Георге? -Точно така ми казваше жена ми. – Ако не блажите срядата, ще му мине. Вече няма да го боли коремчето – каза тя и така стана. Все по това време лоши хора от града я наклеветили, че всявала смут на гражданството, дори подали заявление срещу нея и се образувало дело. Когато тя се явила в съда, преди още съдията да я е запитал нещо, тя му казала: -Г-н съдия, преди да ме съдите, аз ще ви кажа нещо за вашия дом. Ако не е вярно, осъдете ме. Тогава тя му казала нещо, което само той е знаел. Съдията, като видял с какъв човек има работа, веднага прекратил делото и й казал, че е свободна. -Аз съм свободна, г-н съдия, но тези хора, които ме наклеветиха, ще отговарят, защото те оскърбиха Божия Дух, Духът на Христа и той ще ги накаже. Още на следния ден се извила такава буря с дъжд и град, която избила стадата им в полето, че хората с ангъши /стопени ритли/ ходили да събират от полето мъртвите овце, които били със стотици. Така айтозлии добре запомнили кога са водили дело срещу един чист и свят човек, който никому зло не бил сторил. Първите сподвижници на брат Георги Куртев Още през време на войната през 1913 година брат Куртев се запознал с Димо Джоджев, Илия Киряков и Димитър Вълчев от село Тополица, което тогава се именувало Кавак – махле. Наскоро след това се запознава с Владимир Калудов и Димитър Вергиев от село Бата /тогава Батаджик/, Михаил Вълчев от Орман /сега Горица/, Черню Калушев от Тержимен /Извориче/, в чиито села се образуваха първите кръжоци на Бялото Братство в околията. В село Бресево: Колю Киряков, Стоян Лечев и Коста Демирев, а след 1910 госина и Петър Костов, Станю Костов, Димитър К.Киряков, Димитър Костадинов, Янаки Желев, Вълю Станчев и Петър Ст.Лечев, Митю Костадинов Терзиев. Първите хора в Горица били: Вълко Михалев, Велико Киров, Михаил Вълков, Елена Дойнова и Димитра Апостолова. В село Камено /Каилии/ Тачо Петков, Станко Георгиев и др. В село Уруминикьой /Българово/ - Сава Златев, Гани Костадинов, Лечо........, Ангел......../група от 15-20 души/ Село Лясково: Димитър Тенев, Тоню Атанасов, Злати Желязков, Учков, Бою Грудев и др. Пещерско : Баба Василка акушерката, Стоян.../около 15-16 души/ Карагеоргиево: Петра Г.Манева, Иван Г.Манев, Еню Г.Манев, Петър Митев, Иван Кибритев и др. Почти всички са влизали в кръжоците заедно с жените и децата си. Просеник: Също е имало група от няколко души. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

При воденичката Око 1908-1909 година няколко души от град Айтос с духовен заряд се събирали всеки ден след работа в парка при воденичката, където имало една хубава закътана полянка, където четели, пеели псалми и четели църковни молитви. Тези хора били Христодор, бай Станчо барабана, Яни Кавръков и Георги Куртев, като последния ни е разказвал за работата на тази първа духовна група в града. После започнали да се събират по къщите, както мъже, така и жени, като по цяла нощ пеели духовни песни като”Богородице, Дево”, „Ангел вопияше”, „Протимин глас осми” и др., които песни се пеели в православната църква. Това се вършело почти всяка вечер през дългите зимни нощи, което продължавало до късно, а понякога дори и до зазоряване, като бързали да мине и без това късия зимен ден, за да се съберат вечерта в някоя друга къща с все такава пламенност и жажда за духовно подвизаване. Първата сказка по френология в град Айтос Това е било още през 1910 година, когато приятелите от Айтос още не са познавали Учителя и са го наричали г-н Дънов. Той изнесъл сказката в читалищния салон, която била средно посетена. След сказката няколко души от приятелите, заедно с брат Куртев, го придружили до хотела и се сбогували с него, без някой да се сети да го покани у дома си. Чрез тези сказки може би Учителя е целял да се свърже с първите си ученици и последователи, които в близко време ще му станат първите помощници в провеждането на Великото Божие дело сред българския народ. Втората сказка по френология в град Айтос – 1912 За втората сказка от Учителя брат Куртев е получил известие от брат Тодор Стоименов от град Бургас, че г-н Дънов ще изнесе втора сказка в Айтос по Френология и че той ще го придружава, да ги посрещнат на гарата. Сказката пак била средно посетена. След сказката брат Тодор Стоименов си заминал за Бургас, а брат Куртев поканил Учителя у дома си на вечеря и нощуване. Вечерта, когато седнали на трапезата, Учителя казал: - Георги, нямаше нужда. - Нека се благослови трапезата ми, Учителю - казал брат Куртев - Е, добре, щом е така - казал Учителя. След вечеря разговаряли. Учителя го попитал дали има и други хора в града, които да се интересуват от духовни въпроси. Вечерта, когато се изправили на молитва, станало едно необикновено явление. На молитвата присъствала и Цветанка, 14 годишната дъщеря на брат Куртев. Невидима ръка взела газената лампа от масата и я доближила до лицето на девойката, но тя не помръднала. Тогава лампата пак сама се върнала на мястото си на масата без някаква видима причина. По-късно, когато брат Куртев разговарял с Учителя за Цветанка, казал, че тя има силен характер. Цветанка понякога имала видения. Ето едно потвърждение на това: Веднъж брат Христодор, ръководител на Братството в Айтос, бил на гости у брат Куртев и когато се изправили на молитва в присъствието на Цветанка, тя извикала: - Я гледайте, я гледайте как едно черно дяволче с едно чукче чука по главата на дядо Христодор. Брата бил достатъчно буден и разбрал, че това се отнася за неговото пушене на тютюн. Той веднага изважда кутията със сто къса цигари и го стъпкал с крака. От него ден той и брат Куртев се зарекли да не пушат. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

С пушка или Библия Това било през 1908 година, когато брат Куртев се върнал на служба като медицински фелдшер в Айтос. Живеел той в една турска къща. Стопаните на къщата били умрели и общината я обявила за продан на публичен търг. На търга се явили двама-трима между по-заможните хора в града. Явил се и брат Куртев. Търгът останал върху друг, поради което брат Куртев изживял голяма тревога. Но безпокойството му станало десеторно по-голямо, след като научил, че новите собственици се готвели принудително да го извадят от къщата, като отишли и започнали да я разпокриват. Тази новина много го разтревожила. Вечерта се върнал в къщи много обезпокоен. Влязъл в спалнята и не искал никой да има при него. Той уведомил жена си, че търга го е взел друг. Влязъл пак в спалнята, откачил пушката от стената, намазал я и пак я оставил на мястото й. Жена му през това време се занимавала с децата в другата стая. Вечерта си легнали, но на него сън не му идвало. Станал той сутринта и тръгнал за работа, като поръчал на жена си: „Дойдат ли и почнат ли да разпокриват, прати веднага едно от децата да ми каже”, и заминал на работа. Той цял ден бил като на тръни. Щом се хлопнела вратата и някой влезел, мислел, че някое от неговите деца идва да му съобщи страшната вест. Тъй бавно изминал първият ден в мъчително очакване. На следния ден пак никой не дошъл, ето защо се върнал малко успокоен. Планът на брат Куртев бил: щом дойдат и започнат да разпокриват, ще грабне пушката и ще ги избие, а после каквото ще да става. Как може новият стопанин да го принуди да излезе посред зима и то с четири-пет дребни деца?! Неговото чувство за социална справедливост било възбудено до крайна степен, ето защо той се готвел за саморазправа. Влязъл той тихо в стаята си, докато жена му се занимавала с децата, без да подозира каква ужасна вътрешна борба изживява той. Той седнал до масата, на която стояла Библията, а на стената била заредена ловджийска пушка, която сякаш твърдо и настъпателно му говорела:”Вземи ме. Аз ще им дам да разберат! Как се гони човек зимно време с дребни деца от квартирата”, а вънка валяло лапавица. В това време погледът му някак несъзнателно се спрял на Библията, която била на масата и сякаш му пошепнала като майка, кротко и безгласно: „Аз много пъти съм ти помагала и пак ще ти помогна. Вземи ме! Не се колебай!” В душата му ставало борба кой глас да послуша – на пушката или на Библията. След кратко колебание сякаш невидима ръка го привлякла към Библията, той я взел и отворил и прочел: Притчи, глава ІІІ, стих 3. Там се казвало: „Милост и истина да те не оставят, вържи ги около врата си, начертай ги на плочата на сърцето си!...” Отговорът бил кратък, ясен, категоричен. Вече място за колебание нямало. Станал, отворил прозореца, взел пушката от стената и я изкомандвал: „Вън, вън от къщата ми!” и я хвърлил през прозореца на улицата. Затворил прозореца и се върнал при Библията с облекчение и благодарност. Тогава една тиха радост изпълнила душата му. Децата продължавали да си играят, без дори да подозират какво става в душата на техния любим баща. Но не било минало и половин час от този решителен момент, в който брат Куртев трябвало да избира по кой път да тръгне – по пътя на насилието с пушката или по пътя на любовта, където Библията го насочила. Късно вечерта на вратата се почукало. Сърцето му трепнало от вълнение. „Кой ли може да бъде в този късен час?- се питал той. -Георги, отворете! – се чул отвън ясен женски глас- идваме със синовете на гости, приемаш ли – казала новата стопанка на къщата. -Заповядайте, заповядайте – казал брат Куртев – гостите са винаги добре дошли - казал той като не можал да скрие смущението си, изписано на лицето му. Ето столовете, заповядайте.! -Хайде сега вие, деца, - обърнала се тя към синовете си, извадете меда и орехите и дайте тук да се почерпим. Георги, ние сме дошли да ви кажем да бъдете спокойни. Живейте си както и досега, а на нас ни стига онази малка стаичка. Не се притеснявайте. А вие, деца, начупете орехите, да се почерпим както е редно и прилично. Тъй минала тая вечер, която донесла едно успокоение в целия дом. Не било минало и месец от този решителен ден, ден на голямо изпитание, когато брат Куртев си намерил друга къща – по-широка и по-удобно, където се настанил и живял мирно и тихо. Запалили кошарата му. Това станало през 1904 година в Люляково. По-горе казахме, че като секретар-бирник, той имал добро отношение с населението, 2/3 от които било турско и в изборите печелили все ония, на която страна бил Георги Куртев. Ето защо, неговите политически противници на роднините, решили да отмъстят, като му изгорят кошарата. Но случило се тъй, че негов близък, който се прибирал от работа по тъмно, видял подпалвачите на кошарата, като даже чул и разговора им и съобщил на брат Куртев, което обстоятелство останало в тайна, която само те двамата знаели. Когато наскоро настанало глад, брат Куртев дал храна на един от подпалвачите при най-износни условия, което го накарало да се разкае за сторения грях и да признае вината си пред него. Така той го спечелил като приятел завинаги. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

Георги Куртев (1870–1961) Георги Куртев е ученик на Учителя, роден и завършил земния си път в Айтос, по професия медицински фелдшер, дългогодишен ръководител на Айтоското братство. Откъси от спомените на Георги Събев за него Идеята за събиране и записване на настоящия материал за малък труд се породи от нуждата да може да се запази всичко ценно за настоящия живот, което да може да се предаде на идните поколения, които неминуемо ще потърсят пътя на един по-възвишен идеал. Животът на нашия старши брат Георги Куртев е твърде богат на опитности, в които намираме отразени идеите, на които той е служил всеотдайно, идеи, на които той е съумял да даде кръв и плът като ги е прилагал в ежедневния си живот. Това са идеите на Всемирното Бяло Братство, проповядвани и разпространявани чрез устното и печатано слово на Учителя. Тези идеи изпълват живота на брат Георги Куртев със смисъл и съдържание – идеи, на които той служи всеотдайно повече от половин век, до самия край на земния си живот. Нашата скромна задача е само да съберем и запишем всичко, което е по силите и възможностите ни из живота на първите ученици на Учителя, един от които е Георги Куртев. С тази задача се заловихме докато не е стенало късно, т.е. докато все още има живи съвременници и докато спомените за тях са все още пресни в съзнанието на техните близки и познати. Ние започваме тази работа като сме уверени, че след нас други ще продължат започнатата работа, може би с още по-голяма вещина и ентусиазъм в най-близко бъдеще. Случките и опитностите, които излагаме в настоящия ни труд, може би не са единствените, но при все това искаме да вярваме, че са измежду най-важните. Нашата задача не е да събираме доказателствен материал за съществуването на невидимия свят, а е предназначен за онези, които са приели този мироглед и вече са тръгнали по възходящия път на прогреса, озарени с нова светлина, работници за по-разумен утрешен личен и обществен живот, живот, който ще се изгради с повече добрина в сърцето, с по-голяма светлина на ума и повече обич към истината. Георги Куртев – кратък животопис Зачестилите бунтове и въстания били веднага потушавани с реки от кръв, за да се появят другаде с нова сила и еднаква обреченост. Тия бунтове и въстания не били друго, освен предвестници на нашата политическа и духовна свобода, живели няколко века в душите на поробения народ като съкровен копнеж. Епохата на петвековно робство била към своя край. Седем години преди освобождението ни от османското иго, на 3 март 1870 година, в семейството на Вълчо чешмеджията в град Айтос се роди третото им дете, което кръстиха Георги. Произлязъл от бедно семейство, той не познаваше много детските радости, които изпълваха живота на другите деца на същата възраст от махалата, като например топка за игра, разни играчки за забава и развлечения или нови дрешки за Нова година или за Великден. В замяна на това природата го бе дарила с буден ум и силна памет, които му помагали да излезе напред пред своите съученици, когато започнал училище. Малкият Георги запомнял урока още докато учителя го преподавал и вече бил готов за следния ден, без да го е чел от учебника, какъвто той не е имал поради липса на средства. Оскъдните средства, с които разполагало семейството на бай Вълчо чешмеджията е видно още и от това, че децата му ходели боси на училище дори и зимно време. Всички спели в студена стая, за да може по този начин да се пести горивото за готвене и за печене на хляба. Децата закусвали сутрин още в леглото, лежейки под общия губер, като закуската им била коричка сух хляб, но и той им бил сладък. Щом пристигнели в училище, децата на бай Вълчо сядали на чина и дълго време си търкали босите крака един в друг, докато се стоплят. В класа, в който учел Георги, имало деца на богати родители, които сутрин закусвали с бюреци и банички, но имали слаб успех. Тези богати деца били подучени от родителите си да се сближат с Георги, като започнали по ред всяка сутрин да му купуват закуска, а той да им разказва уроците и да им помага да решават задачите си за домашно. Така по този начин закуската на Георги била осигурена. По онова време най-голямото образование било до втори клас /сега VІ клас/, за което Георги е можел само да мечтае поради липса на средства, въпреки че винаги бил отличник на класа. След като завършил четвърто отделение, въпреки голямото му желание да учи, баща му го дал чираче при един кръчмар в града. Работата му като чираче била да мете кръчмата, да пали печката и да прави кафе на клиентите. Георги като чираче при бай Тома През 1882 година Георги постъпил на работа в кръчмата на Тома Вълчев и продължил до 1884 година. Георги бил пъргав, сръчен и трудолюбив. В работата си бил честен и безукорен. Бай Тома бил доволен от работата му, като често го пращал по домовете на своите клиенти да им носи покупките месо. Веднъж след като бай Тома го изпратил, Георги не се върнал веднага, след като си свършил работата, а се спрял да брои пироните на една ограда, за да не го пратят пак по домовете, което му било крайно неприятно. Когато се върнал, бай Тома го попитал защо се е забавил. „Право да ти кажа,бай Тома, омръзна ми вече да ме пращаш по домовете, ето защо броих пироните на една нова ограда”. Бай Тома си взел бележка и вече по-рядко го пращал. Изпуснал да изтече виното Както всеки ден, така и него ден Георги отивал рано да отвори дюкяна, да запали печката и да премете. Но той още не бил премел, кагото дошли ранобудни клиенти и поръчали кафе. Тогава Георги набързо смел боклука зад вратата, за да маже веднага да направи кафе на клиентите, като след това мислел да изхвърли сметта. В това време пристигнал бай Тома и като видял сметта зад вратата, взел сол, че я посипал. Георги като видял това, много се обидил и решил да отмъсти на стопанина за това незаслужено оскърбление. Ето защо вечерта, когато всички си разотишли, малкият чирак слязъл в мазето и пуснал да изтече виното от една малка бъчва от 400 ведра и си излязъл. На сутринта, когато дошъл стопанинът, лъхнало му на вино и казал на чирака си: -Георги, я слез в мазето, мирише ми на вино, да не би да се е скъсал някой обръч. -Никакъв обръч не се е скъсал – казал Георги – но снощи аз пуснах да изтече виното от малката бъчва -Защо направи това, моето момче? – попитал стопанинът. -Защо ли, бай Тома, ще ти кажа. Вчера заран дойдох рано и почнах да мета, но ето че пристигнаха клиенти и веднага поръчаха кафе. Тогава аз преметох набърже и оставих сметта, после да я изхвърля, като бързах да услужа на припряните клиенти. В това време ти дойде и посоли боклука. Това много ме оскърби. Аз щях да пусна да изтече всичкото вино, но те съжалих. -Извинявай, моето момче, аз си вземам бележка, но и ти друг път не прави така. Тези и други подобни случаи помогнали на бай Тома Вълчев да опознае по-отблизо характера на Георги и когато наскоро през 1884 година станал кмет на града, спомнил си за Георги, повикал го и го наел писар в общината, за да му даде професия, от която да се прехранва. През 1887 година го преназначил за старши писар. Тогава отива на работа в Саракая /Скалак/, където останал на работа до 1891 година, където кметовете били турци, честни и почтени хора. Торбата с пари Като секретар – бирник в Скалак, един ден бива повикан от държавния бирник от града. Когато той се явил при бирника, последния му посочил една торба пълна с пари, като му казал, че това са пари от отчисления, събрани в повече. „Те никъде не са записани и никой няма да ги търси, ето защо, вземете ги и ги употребете, както вие намерите за добре”. Георги взел торбата с парите и се върнал в Скалак и казал на кмета. Употребили парите за обществени нужди. Нито Георги, нито кмета се съблазнили от торбата харизани пари, пари, за които никой не се е трудил. Тъй постъпват честните хора, независимо дали са християни или мохамедани. Един весел случай Георги бил секретар – бирник в Скалак около пет години. Живеел при турци. Хазяите му имали момиче на около 18 години. Казвала се Гюлсюм. Момата много харесвала Георги, ето защо един ден, когато го видяла, че той се приготвя за града, пременила се и изтичала напред по пътя в близката гора, където го причакала, усмихнала му се и с лице, сияещо от радост, му казала: - Георги ефенди, аз много те обичам. Без тебе не мога. Искам да ти пристана. Нося си и бохчалъка. Всичко е готово. - Не думай тъй, Гюлсюм, аз съм българин, а ти туркиня, как може... - Не ме ли харесваш? – попитала сконфузено тя, като го гледала право в очите. - Слушай Гюлсюм, тук не е въпрос за нехаресване, но ти ще си намериш човек, който да ти прилича и ще се задомиш, а аз ще се задомя за българка. Сега побързай да се върнеш в къщи преди да са те видяли хората, че сами разговаряме. Това е най-доброто за тебе. Санитарната школа в Сливен През 1891 година Георги получил повиквателна заповед за военна служба. Той имал желание да следва санитарната школа, но затова му била нужна препоръка. Георги имал един познат полковник в Бургас и отишъл при него за препоръка Но колкото пъти пожелал да се срещне с него, все отвътре нещо го спирало, сякаш някой глас му говорел:”Този човек няма да ти свърши работа”, и най-после Георги послушал този глас и се върнал у дома си. Майка му го попитала какво е направил. Тогава той й разказал за вътрешния глас, който го възпирал. -Нищо,олум – казала майка му – може да е за добро Той наскоро получил повиквателна за Санитарната школа в Сливен. Пита се кой бе му помогнал. Зарадвали се родителите му, че желанието му се сбъдва, но най-много се зарадвал той. Както в училището, така и тук, в школата, скоро излязъл на първо място по успех благодарение на неговата силна памет, с която природата го била надарила. През 1893 година Георги завършил Санитарната школа, а едновременно с това и военната си служба, върнал се в Айтос и се задомил като медицински фелдшер в родния си град. За времето от 1895 година до 1912 година му се раждат шест момичета и едно момче. Всичките му деца са познали и приели пътя на новото учение, пътя на Бялото Братство, което е станало в различно време, след като родителите са поели този път. През времето 1901-1908 или дори до 1910 година всички наши хора като истински вярващи, са ходили най-редовно на църква и са изпълнявали всички обреди, които православната църква изисква - пости, причастие, свещи, кандила и др. Били са най-предани на църковната служба. През 1901 година брат Куртев, като медицински фелдшер, бил засегнат от бюджетни съкращения, ето защо отива в Керметлик /Люляково/ като секретар – бирник. Поради доброто си отношение с населението, което било повече турско, той скоро спечелил сърцата на всички, а най-напред на турското население. В Люляково през 1906 година им се ражда четвъртото дете – Донка. Как той печели сърцата Когато в общината дойдел държавния бирник, Георги отивал при него и проверявал за кого има изготвено червено известие, вземал, плащал им данъка и си мълчал. Когато отивали подлежащите на секвестър да молят за отсрочка, виждали, че данъкът им е платен. Разбрали те кой е направил тази работа и решили да му „отмъстят”. Това станало ето как: когато дошло време за жътва, събират се на една група от 20-30 души и отиват да му пожънат нивата от 20 декара. Научава Георги, че чужди хора му жънат нивата и отива да им са „скара”: -Какво правите тук, бе керата? Кой ви позволи да жънете чужда нива?- казал той с престорена строгост на бай Осман-ага. -А на тебе Георги ефенди, кой ти позволи да ни плащаш данъка на държавния бирник – му отговорил турчина, също с престорена строгост. Така се изграждали добри приятелски отношения между турци и българи. Запознаването на брат Куртев с Библията През времето от 1901 – 1907 година брат Куртев е бил секретар – бирник в Люляково. Той често е ходил до града по служба, като е минавал през село Ичме, сега Череша. При всяко отиване за града, винаги се отбивал при бай Петър абаджията за малка почивка. Често там сварвал Библията отворена, от която майсторът често четял на калфите и чираците, като по този начин ги учел на занаят и възпитавал едновременно в Христовата вяра и учение. Един ден брат Куртев заварил Библията отворена и започнал да чете. Прочел той една глава, две, три и колкото четял, толкова четенето повече го увличало и затова на всяка цена решил да си купи Библия, която да си чете в къщи през свободното време. Оттогава тя му станала другар и съветник за през целия му живот. С купуването на Библията може да се каже, че е започнало неговото по-активно духовно подвизаване. За да се увери читателят, че тя му е била другар и съветник, ще разкажем само един случай, който е много фрапиращ. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

ИЗПРАЩАНЕ НА ДАЛЕЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ Светилото златно отдавна се скри. Венера изгрява. Юпитер блести. Полунощ отмина, веч три наближава, Брат Куртев Богу дух предава. В този миг последен, тук за първи път, Изпращаме пътник на далечен път. Скръбта натежала в нашите очи, досега сдържана, бликна в сълзи. Тази нощ последна отминала бе. Вече зазори се. Слънцето изгре. За чудо Луната Слънцето закри. Денят помрачи се. Бляснаха звезди. На веки замлъкна таз блага уста, която бе тешила скърбящи сърца. Събрани край него, потънали в скръб, за раздяла с него днес за сетен път. Вдигнаха ковчега с останките тленни. Духът бе отлитнал в покои нетленни. Смирено бадеми вейки си поклащат, скъпия покойник навеки изпращат. Боровете бдяха безмълвни, студени, свидетели неми на очи насълзени. Прощално тополи върхове поклащат, на скъпия покойник, сетен привет пращат. Тиха скръб в сърцата на вълни прелива, всяка душа близка в песен скръб излива. Молитва шепне нашата уста: „О Боже, грижи се за Своите чада”. Г.Събев,1961 година Братската градина НА СТАРШИЯ БРАТ КУРТЕВ Един живот дълъг, прекаран в несгоди, Пример да ни бъде, сам го Бог проводи. На тънещите в мрака да бъде светило, здраво той държеше духовното кормило. Честността му грее. Животът му свети. Той пазаше свещено Божите завети. Тялото му тленно вече е на пръст, Да видим по-ясно духовния му ръст. Бог ще ни помага, кога сме в беда, ако в пътя светъл оставиме следа. Заветът му беше от кратки слова, Които отекват във всяка душа: „Люби! Учи! Мълчи! Грешките прощавай и пътя си светъл смело продължавай!” Г.С. НЕГОВИЯ ЗОВ Вий будни бъдете всеки ден и час, само тъй неспирно Бог ще бди над вас. Всякога във всичко доброто търсете, времето ще дойде и за плодовете. Един към друг бъдете с преданост вярна, с топлота братска и любов безмерна. На Учителя верни! С вяра си светете! На слабите духом упора бъдете! Деца мои мили, вий братя, сестри, в любов живейте с всички души! /Дадено насън на 14 ноември 1961 година/ Г.С.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА БРАТСКАТА ГРАДИНА – АЙТОС През лятото на 1920 година Учителя бил поканен от брат Куртев да присъства на събора, който ще се проведе на връх Паспалата, на север от града, през деня на Петровден. Този връх по-късно е познат на хората от Братството като "Петров връх", защото там е проведен събора заедно с Учителя. Поканата била приета и Учителя пристигнал на 11 юли с влака, като е бил настанен на квартира у семейство Габровски, близо до самия салон на Бялото Братство в града. Учителя и брат Куртев се били уговорили часът на тръгване за върха да е 12 след полунощ, което било известено на всички приятели. През целия следобед Братството в Айтос посрещало гости и ги настанявало по домовете, а за които нямало място, оставали в Братския салон. Към 10 часа вечерта завалял проливен дъжд. Като видели проливния дъжд, някой от пристигналите се радколебали. Измежду разколебалите се били възрастните братя Нейчо Паскалев и Петко Епитропов. Последния, когато дошли пред салона, а дъждат сякаш все повече се засилвал, казал на брат Куртев: -Георги, в такова време ходи ли се на върха, а? -Ние тук имаме Учител – казал брат Куртев – какво има да умуваме! А Нейчо Паскалев като чувал как силно вали, се завил през глава и останал в леглото. Дъждът продължавал да вали като изведро. Гръмотевици сякаш тресели земята, а светкавиците като огнени мечове се явявали и изчезвали, като осветявали за миг плувналата във вода земя. Останалите в салона братя и сестри се молели усърдно да спре дъжда, защото всички горели от желание да бъдат заедно с Учителя на върха. Когато станало 12 часа без пет минути, брат Куртев преминал в съседния двор, където квартирувал Учителя и леко почукал на вратата. - Георги, ти ли си? - Да, Учителю – му отговорил брата. - Я виж небето на север! - Облачно е – казал брат Куртев - Чакай малко! - В това време силна светкавица, последвана от мощна гръмотевица, проехтяла и разтърсила заспалата земя. - Я виж пак - казал Учителя - Облаците се разделиха на две и се вижда част от небето. - Добре. Тръгваме - казал Учителя. Двамата си запретнали крачолите на панталоните, взели чадъри и тръгнали за върха. Приятелите, които чакали в салона, като видели, че Учителя и брат Куртев тръгнали, добили кураж и ги последвали. Докато стигнали до лозята, дъждът спрял. Времето се разяснило. Накои от приятелите си носели фенери, ето защо през целия път се виждали светлинки, сякаш пътя бил маркиран със светлина. Много мила картина! Мокри, кални и изморени, но всички ентусиазирано преодолели трудностите, всички пристигнали на върха преди изгрева на Слънцето и взели участие в общата молитва заедно с Учителя. След молитвата хората на групи се събирали - от села и градове, като разговаряли относно трудностите на нощното пътуване. Всички били измокрени. Пекнало слънце и скоро ги изсушило. Духът на всички бил бодър и крепък , а душите - жадни да чуят Живото Слово от устата на Учителя. Мнозина за пръв път виждали Учителя. Брат Куртев се поразходил из лагера и видял, че пристигнали амбулантни търговци, бозаджии, геврекчии, халваджии, които вече си правели импровизирани сергии. Приготвен за работа, брат Куртев като ги видял, отишъл при тях и им казал: - Защо си правите труд да идвате толкова далеч в това кално и дъждовно време. Нашите хора всичко си носят - и закуска, и храна. Само дето сте се мъчили. - Е, бай Георги, ние не знаехме, че вие си носите храна, затова дойдохме да препечелим някоя пара. След това брат Куртев веднага събрал ръководителите, като им казал: - Никой нищо да не купува от сергиите, нито вие, нито децата ви. И така станало. Всеки от ръководителите предупредил своите хора. След това вече нищо не се купило и търговците един по един поели обратния път за града. С тази тактична постъпка на брат Куртев, от него ден никой амбулантен търговец повече не посетил нашите срещи и събори, като по този начин ги предпазил те да не се превърнат на панаир. Когато наближило 10 часа, брат Куртев разпоредил да се съберат на поляната за беседа, като на средата е бил импровизиран стол за Учителя. Близките наоколо насядали, а зад тях били правостоящите. По време на беседата някое дете заплакало и смущавало да се чува беседата , ето защо Учителя казал: „Рекох, майките с малки деца да се поотстранят, да не пречат”. Темата на беседата не се помни, понеже това е било преди около 60 години, но душите жадно са поглъщали всяка изречена дума или мисъл на Учителя, като откровение за техните гладни и жадни за Словото души. След беседата някои от ръководството се срещнали и разговаряли с Учителя по върпоси, които ги интересували. Като станало време за обяд, всички седнали в кръг, за да могат всички да виждат Учителя. Тогава още не било познато общо готвене, ето защо всеки ядял от това, що си носел. След като свършил обяда, веднага започнал отлив от върха. Най-напред тръгнали тези, които са от далечните села и градове и последни – домакините на събора - айтозлиите. Учителя и брат Куртев тръгнали сами по една пряка пътека. По всички посоки от върха слизали хора, коли, добитък. Отвсякъде се чували възторжени песни на слизащите от върха, прекарали един прекрасен и неповторим съборен ден. На този събор на връх „Петров връх” за първи и за последен път присъства Учителя. Светлина бе грейнала по лицата на млади и стари. Чувство на възторг и братска любов изпълваше сърцата на всички, слизащи от върха. Тези, които бяха победили всички трудности на едно нощно изкачване на върха в дъжд и кал, сега се радваха на хубавото време. Отвред, от всички посоки и пътища, се чуваха възторжените песни на слизащите от върха: „Братство, единство”, „Напред да ходим смело”, „Любовта е извор” и други песни за братството и любовта, се поемаха от ехото, носеха се от вятъра и се губеха в безкрая. Един невидим подем и ентусиазъм преливаше в душите, изпълваше сърцата, за да се отнесе далеч по села и градове, по домовете, за да стигне до всички готови души. По това време, по една стръмна пътека от върха, слезли мълчаливо двама пътници, всеки потопен в своя свят. В тяхно лице можехме да разпознаем Учителя и неговия предан ученик брат Куртев. Пътеката водела за Баалар чешме /Лозарската чешма/. Пристигнали двамата пътници и се спряха да си отдъхнат при чешмата, загледани в буйните струи на чистата кристална вода. Те не бързаха да пият. Те умиха ръцете си, освежиха лицата си и чак тогава сръбнаха вода да утолят жаждата си. В същия миг на брат Куртев му минала мисълта да сподели с Уителя една своя идея, която дълго време бе подхранвал в своя ум и носил в душата си. „Да , сега е най-удобния момент” – си казал той и решил да запита. - Учителю, имам да ви питам нещо, може ли? - Кажете - бил отговора и го погледнал в очакване. - Имам една идея, която отдавна нося в ума си. Тя е следната. Да имаме едно място, където да можем свободно да се събираме, където да си правим братски срещи и събори, без никой да ни безпокои. - С каква цел искате да я имате? - С идеална цел, Учителю, не за печалба. - Щом е за такава цел – казал Учителя, ще го имате, Георги, да тръгваме ли? - Да,Учителю. Двамата пътници погледнаха още веднъж чистите струи на чешмата за довиждане, благодариха за хубавата вода, с която утолиха жаждата си и продължиха пътя си за града. Не било изминало и половин година от разговора при лозарската чешма, когато родителите на брат Божил и сестра Василка починали. При подялбата на наследството, на сестра Василка се паднала нивата от 25 декара на запад от града. На сестрата не й била нужна нива и тя я подарила на Братството в гр.Айтос. - Ето, вече си имаме място - си казал брат Куртев - сега не ни остава друго, освен да се заемем да го обработим и засадим с нещо. Събрали се приятелите от Айтос и отишли на самото място, за да могат по-правилно да преценят какво може да се направи на него. Нивата била изоставена от десетина години и обраснала с драки и бурени. Почвата била отнесена от пороищата. Тънка почва, а отдолу канара. Ходили, гледали приятелите навред, но навсякъде все едно. Положението се счело едва ли не безнадеждно. Всички гледали и мълчали. Почакал малко брат Куртев и запитал: - Е, какво ще кажете? Виждате състоянието на имота. Всички мълчали. Тогава се обадил най-старият - бай Станчо. - Георги, - казал той – на тези канари нищо не става. Ти знаеш да привързваш пръсти, но от земеделие не разбираш. -А пък аз ти казвам, Бай Станчо, че ще стане - казал твърдо брат Куртев, знаейки, че това се прави с благословението на Учителя, а освен това с труд и невъзможните неща стават възможни. Ето защо брат Куртев веднага наредил до ония братя, които притежават здрави чифтове, идната неделя да дойдат с чифтовете и плуговете, а останалите мъже да дойдат с кирки, прави лопати и железни лостове, а жените и младежите - с тарги и копанки, да чистят камъните. На уреченото време всички пристигат на градината още преди да е изгряло слънцето, готови за работа. Единадесет чифта с плугове и орала порели закелемялата земя. Жените и младежите с тарги и престилки изнасяли по-леките камъни, а по-големите здрави мъже товарели на коли и извозвали до мястото на бъдещата сграда големите камъни. Други двадесет души, здрави и силни мъже, започнали изкопа от изток и от север, за да предпазят мястото от пороища и свличане на чакъл от баира. Хората , които участвали в изкопа са: Димо Джоджев, Илия Киряков, Димитър Вълчев, Георги кьосе Иванов, Петър Тодоров, Ангел Тодоров, Слави Къркеланов, Димитър Иванов /Мичо/, Слав Димов, Михаил Вълков, Владимир Калудов, Димитър Вергиев, Черню Калушев, Милю и Христо Чераджийски и др. Изкопът бил метър ширина на метър дълбочина, при това отдолу канара и често трябвали железните лостове. Изкопът бил с около 300 метра дължина. Работата вървяла успешно. Когато слънцето захождало, изкопът вече бил привършен. Работата по изкопа била за 100-150 души, а била извършена само от 20. Всеки се е върнал с ентусиазъм и бодър дух. Когато изкопа бил завършен, те сами се почудили на огромната работа, свършена само да 1 ден. Тогава те разбрали, че са имали много невидими помощници, които участвали заедно с тях и работели чрез тях. На следващата неделя пак бригада , за да се довърши почнатото на нивата от камъни. Единадесет чифта с плугове орели нивата, докато залезе Слънцето. Но като че нивата не била същата, тя сякаш се усмихвала със своя чернозем. Вече нямало ни помен от запустялото до вчера място. Надеждата на приятелите се увеличила десетократно, вярата им – също. Дори и дядо Станчо повярвал в думите на брат Куртев, че работата ще стане и че той не само пръсти може да превързва, а разбира и много други работи, за които той и представа нямал досега. През есента на 1922 г. били посяти лозя и овощна градина , а през следващата 1923 г. – боровете. Същата година била направена колиба за подслоняване при лошо време. През 1925 г. е била изградена постройка, която служи за салон за братята и за нощуване при нужда, както и за подслоняване на някой закъсал пътник. Посаждането на фиданки и борчета било лесно с много ръце, но дошли летните горещини. Почвата съхнела и живота на дръвчетата бил застрашен. Налагало се да поливат, а нямало работна ръка. Тогава брат Куртев, за да спаси младите фиданки, мобилизирал всички членове на своето семейство и спасил фиданките. Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

БОЯН БОЕВ Колко много и в същност колко малко знаем за това име. Има ли човек, брат-ученик, който да на познава брат Боян Боев. Той остава между нас като един жив образец, пример на идеал за тези, които искат да бъдат истински окултни ученици на Учителя. Да наведем глави пред това име, което им даде толкова много и което ние не оценихме, уви, жалко, че и днес неговият гроб стои без ограда, без цветя, обрасъл в бурени, скрит за нас. Така, както той остана скрит, докато беше на земята. Има ли човек, на когото той да не е неправил някакво добро, услуга, да не му е дал някакъв полезен съвет и то с усмивка, с добри думи или утеха. Има ли уважение и признателност, и любов към този наш духовен по-голям брат, който всичко даде за нас, за делото на Бога, а ние стоим днес изправени пред неговата памет, като непризнателни деца, и макар да се кичим с името "бели братя". Всичко това аз го казвам най-напред за себе си и нека всеки от нас помисли дали има нещо вярно и за самия него. Прости ми, брат Бояне, че без позволение говоря за теб. Аз зная, че ти и сега ще се усмихнеш и ще кажеш, че си доволен, благодарен, че нищо не искаш и, че всичко е за Слава Божия. Брат Боян, докато беше мужду нас, страдаше от много тежка болест. Беше неподвижен, с големи болки от гнойни рани в краката. Болките бяха непоносими. Някой не го е чул да се оплаче или да изпъшка от болка. И при това положение, след заминаването на Учителя от този свят, той непрестанно приемаше братя и сестри, съветваше, утешаваше, насърчаваше и облекчаваше болките на другите, въпреки че неговите бяха по-големи от тези на тия, които идваха за помощ и съвет. И това продължи с години. Ето някои кратки бележки, казани за него от един друг наш брат. Боян Боев е със нисък ръст, интересна глава, чело като диамант, философ. Той е живата архива на Братството. Завършил естествени науки и е бил гимназиален учител. Обичан и много уважаван от ученици и граждани, много от тях станаха последователи и ученици на Бялото Братство. Той е много популярен в Братството, с голяма ерудиция на учен и всестранно надарен човек, при такива големи окултни знания, с които живее и прилага. Писал е много статии в братски списания, издал е и някои съчинения с философско съдържание. Застъпва и вяра в мисията на славянството. Всичко това написах за него, за да го свържа с една моя опитност. Около 6 месеца преди заминаването на брат Боян от този свят, една нощ сънувах следния сън. Яви ми се Учителят и ми каза следното: "Кажете на брат Боян да си напише житието, защото в неговия живот има неща, които никой не ги знае, а е от значение и полза да се знаят от братята, за да им бъдат за пример и поука. Той няма да се съгласи, защото е много скромен, но вие настоявайте за това”. Брат Боян беше болен тогава, по обикновеному и нямаше основание да се мисли, че това изказване на Учителя е поради предстоящото му заминаване. След като се събудих, веднага след този мой сън, а това беше в ранните часове след полунощ, аз в тъмно и на спокойствие добре премислих върху всичко това, което ми беше казано от Учителя. Моето внимание се спря върху думата "житието", което той трябваше да си напише. Известно е, че в православната църква се говори за житие на светии и аз дойдох до извода, че брат Боян е удостоен вече с това духовно качество и, че той е признат и приет в невидимия свят като светия. За да не се понижи това свещено име на светия, не го казват направо, а го предават във форма, че той трябва сам да си напише житието, което значи същото. По другия въпрос, кой да му каже това, аз може би направих грешка, като сметнах, че аз съм неподходящ и не с такова влияние на доверие пред него и затова, като премислих добре, намерих две други лица, добри наши братя, с връзка и влияние пред него, те да му го кажат. И действително, те му го казаха, обаче той не се съгласил, като казал, че за делото и за Учителя всичко може да пише, но за себе си - нищо. След б месеца брат Боян си замина от този свят. Едва тогава аз разбрах, че това нареждане е било дадено във връзка е предстоящото му заминаване. Той си замина и неговото място остана празно, и никой до сега не можа да го запълни. Може би в бъдеще това ще стане от някой нов, достоен брат, ученик на Учителя! За съжаление, моята задача, дадена ми от Учителя, остана неразрешена. Източник: "Моят окултен приятел" - Спомени на Тодор Божков, които се подготвят за печат от ОББ

Ако говориш на простия за еволюция, той ще те пита, какво нещо е еволюцията. Това, което осмисля живота, е еволюция. Еволюция, превъплъщение, страдание, това са синоними, в които се крие една и съща идея. Ето защо, науката се стреми да схване съотношенията между всички явления, да намери техния произход и да ги обясни. За явления може да се говори само в разумния живот. Същото се отнася и до живота. Живот съществува само в разумността. Дето няма разумност, там няма и живот. Щом се намали разумността, намалява се и животът. Достатъчно е да влезете в дома на някого, за да се произнесете за неговата интелигентност. Устройството на къщата му и наредбата в нея говорят за интелигентността на човека. Оттук вадя следното заключение: достатъчно е да погледнеш очите, носа, устата и ушите на човека, за да познаеш, какъв е той, доколко е умен и интелигентен. Казват: Какъвто е умът на човека, такъв е и домът му. И обратно: Какъвто е домът му, такъв е и неговият ум. Какъвто е говорът на човека, такъв е и неговият ум. Както виждате, между всички явления има известно съотношение. Значи, всичко в живота и в природата е смислено. Това, което е безсмислено в едно отношение, е смислено в друго отношение. Или, безсмисленото в един свят е смислено в друг свят. Убиват някого, и всички скърбят за него. Обаче, един се радва. – Защо? – Враг му бил. Той казва: Добре, че го убиха. Най-после се освободих от него. За него, това убийство е смислено. За онзи, който го убил, е безсмислено. Питат го: Защо уби този човек? – И аз не зная, убих го, нищо повече. Жената ражда едно дете. Питат я: Защо роди това дете? – И аз не зная. – И тя не знае, защо го родила, и близките й не знаят, но всички казват: Детето трябва да се роди. Значи, раждането на детето има смисъл само в даден случай. „Него видя Исус." – Кого видя? Това не беше някой виден философ или учен, нито някой княз. Това беше един обикновен човек, боледувал 38 години. Според мене, този човек не беше прост; той беше свършил шест факултета, но нямаше диплом за живота. Христос му даде този диплом, като му каза: „Вдигни одъра си и тръгни!" Това беше последният му урок, през който трябваше да мине. Той вдигна одъра си и напусна къпалнята. Колко от съвременните хора и до днес още седят в тази къпалня и чакат ред! Всеки е седял в тази къпалня цели 38 години и излязъл навън, но с неразрешена задача. – Защо? – Защото е очаквал наготово да слезе ангелът от небето и да размъти водата. Някой сиромах, болен, иска да си направи една къщичка, но чака в болницата, дано дойде помощта отвън. Един очаква помощ от другите, да му направят къщичка; друг уповава на близките си, те да му помогнат да свърши университет; трети очаква да види, какво ще напишат учените и тогава да състави своята теория. Значи, всеки очаква да слезе ангел от небето, да размъти водата и да му каже: „Вдигни одъра си и тръгни!" Ако дойде при тебе един философ, който иска да пише нещо, какво ще му кажеш? Ще му кажа: Пиши! – Какво ще кажеш на младия момък, който иска да се ожени? Ще му кажа: Ожени се! – Какво ще кажеш на майката, която иска да си има детенце? Ще й кажа: Роди! Ако при свещеника дойде човек, който иска да служи на Бога, какво ще му каже той? – Служи! Ако при съдията дойде човек, който търси своето право, какво ще му каже той? – Търси правото си! Ако отиде при слугата, той ще му каже: Служи! Ученикът ще му каже да учи. Учителят ще му каже да преподава на учениците. Ще кажете, че това са обикновени работи. – Не са обикновени. За онзи, който си въобразява, че всичко разбира, са обикновени. Обаче, за онзи, който гледа сериозно на живота, не са обикновени. Днес аз говоря върху един въпрос, който нито подмладява, нито остарява. За младите не говоря, защото след 20 години, например, те ще бъдат на друго място. Ако ме питате, де отиде младият, ще кажа, че той остаря. – Де отиде старият? – Той замина за странство, няма да го намерите. Младият напуща младостта си, за да придобие знание. Значи, младият има сила. Щом иска да придобие знание, трябва да стане стар. Ако стане стар и не придобие знание, той казва: Отиде младостта ми, без да придобия знание. Старият, като изгуби старостта си, отново придобива живот. Ако човек остарее и влезе в смъртта, без да придобие живот, той нищо не е постигнал. Правило е: като изгубиш едно нещо, да придобиеш друго. Чудни са хората, като мислят, че като изгубят живота си, ще отидат при Бога! Като умреш, да намериш живота. Всяко нещо се намира на своето място. Източник: "Него видя Исус" от томчето "Условия за растене", НБ

Дихателни упражнения, молитви, песни, работа в градината, разходки сред природата, Житен режим, паневритмия,това са методите, които прилагам и които ми помагат да поддържам физическото и духовното си здраве. В момента правя Житния режим за четвърти път за тази година