Таня

А аз мисля, че не трябва да се фиксираме само в противоположния знак или в Асцендента. Има много фактори, които могат да накарат противоположния знак да заприлича на Слънчевия знак, напр. Управителя на Слънчевия знак да е в противоположния, да има стелиум от планети в него, а също и някоя от чувствителните точки да се намира там. Много зависи също и от еволюционното ниво на проявление на знаците и планетите и мн.други фактори, които могат да подчертаят влиянието на противоположния на Слънчевия знак.

Единственото реално нещо, което определя човека като човек, това е радостта. Само истината, животът, знанието, любовта произвеждат радост. Там където има любов, където има мъдрост, където има истина, там е радостта. Радостта е резултат на Великото. Оттам се съди какъв е човекът. Ако ти си тъжен, струва ли си да намериш някого, когото да обичаш? Тогава радостта ти ще бъде като извор. Ти ще влезеш в царството на възможностите. Без радост не можеш да имаш здраво тяло. Ако искате да прогресирате, трябва да имате радост. Като дойде радостта, всички в дома ще бъдете щастливи, няма да има болести. Ако някой от вас не вярва, щом се разболее, нека се радва. Аз препоръчвам на болния човек да се купи едно барабанче, което да бие. Каквато и болест да го хване, нека бие барабана и след една седмица ще оздравее. Вече са почнали да лекуват болните с музика. Има такива случаи в Англия. Една певица пее по радиото. Като я слушат, много болни се лекуват. В гласа й има нещо, което лекува. Дойде някой обезсърчен. Кажи му нещо насърчително. Какво ни е нужно, за да сме щастливи на земята? – Въздухът, който дишате, светлината и храната, които приемате от природата, дават щастие. Възвишените мисли, които можем да възприемем, онова чувство, което излиза от дълбочината на човешката душа, ще ни направят щастливи. Под думата душа аз разбирам онова, което си ти, човекът. Що е душата?То е човекът в своята същина, която не умира. Казвам:Само Любовта може да направи човек от тебе, само Мъдростта може да направи човек от тебе, само Истината може да направи човек от тебе. Само при тях ти можеш да бъдеш силен, самостоятелен. Когато имаш тези три неща със себе си, навсякъде ще бъдеш дабре дошъл. Казвам: Най-сигурното лекарство в света е радостта. Няма по-силно лекарство от радостта. В него има една експанзивност. Като станеш сутрин, да станеш радостен. Помисли за неща, които да внесат в душата ти една светла мисъл, предизвикай в себе си едно светло чувство, една възвишена благородна постъпка. Което си направил, да произведе в душата ти радост. Казвам: Мощното в света е тази радост, еднаква за християнина и за светския човек. За всички радостта е едно от най-големите блага на човешкия живот. Тази радост никога не може да се придобие, ако човек в душата си няма любов. Тази радост не може да се придобие, ако знание няма в душата си и ако няма свобода. Човек трябва да бъде свободен. Той трябва да е свободен от всякакви външни заблуждения, трябва да търси самата истина, която може да му даде свобада, замах на неговите постъпки. Христос казва:”Идете сега в света и живейте така, както аз съм живял и аз ще бъда с вас до скончанието на века”. Източник: „Живият хляб / Радостта”-неделна беседа, държана от Учителя на 2 април 1933 година, ИК”СИЛА И ЖИВОТ”, Бургас, 1997 г.

Приемам упреците относно остротата, с която съм писала, но го направих съвсем съзнателно, защото понякога шоковата телапия е единственото средство, което може да помогне и аз поех риска да изиграя ролята на душевен хирург. Извинявай lightshadow, но се надявам и вярвам, че мнението ми по никакъв начин няма да те откаже да участваш във форума, а дори напротив, би те амбицирало да докажеш, че не съм права. Поздрави. Твой искрен приятел.

"Летен работен ден. В нашата комуна няма закони. Всичко се върши по свобода и без принуда. Свобода! Понякога тя е малко комична, но все пак е свобода. Влизам в стаята. Тя е доста разхвърляна. Между размятаните вещи зървам Христо. О, та тука живеят и тъмнокожи! - казвам на себе си. Не може да не се запиташ на кой материк се намираш, щом зърнеш Христо. Може да си помислиш, че си наблизо до Арабейската пустиня или в Африка. Ако не е Нифуд, ще е Танганайка или Тамбукту. - Здравей Христо! - извиквам аз. Като тихо прошушване на пролетен лъх в листака на едва пробудила се гора е последвалия отговор. Това е един благ, кротък гласец. Да се чудиш, да се чудиш, че той излиза от устата на такъв един обрасъл човек. Лицето на Христо е обагрено с една жестоко черна, гъста и неописуема брада. Но там, на същото лице, гледам две благи, кротки очи. И усмивката на Христо, който си е измислил псевдонима Идилия, е също така кротка и сладостна. Тази усмивка бавно танцува и прави приветлива цялата тази тъмна растителност. Христо е най-тихият, най-кроткият и най-непретенциозният от всички нас. Неговият глас се чува най-малко в комуната. И да се чуе, той е, както казах, като тихо шумолене на поточе. Със същия тон той изказва и най-силните си преживелици, и дори много редките си възмущения. Гледаш го някога, огорчен от нещо, малко раздвоен и затворен в себе си и очакваш, че ще извика гръмогласно, а той погали ухото ти с шепот, като звънтене от крилцата на пчела. - Не биваше така, братлета! Всичко, каквото прави Христо, носи отпечатък на тишина. Не само тава. Той преминава както към вещите, така и към своите постъпки някак направо, непринудено, като че всичко е предопределено. Той е победил условностите на всички столетия и особено собствеността. Ако си пореже, да речем пръста, със сърпа, той безшумно ще се приближи зад мене и без да продума сричка, ще отдере от и без това окъсаната ми риза един ремък, за да го превърже. В тая постъпка той не влага нищо, освен самото действие. - Какво правиш, Христо - питам го, а той кротко и безстрастно отговаря: - Порязах се малко. Наистина, моята дълга, отпусната надолу заради горещините риза, не вдъхва никакво уважение, но все пак е изненадващо това, че Христо се е решил да я обяви за санитарен материал. - Христо, моята ли риза избра за превръзки? Ако все така я караме, ще тръгна гол. - Гледай - казва ми той благо - гледай колко са хубави днес облачетата. Христо Койчев е най-отявления привърженик на идеята, че всички злини в света идват от частната собственост. Против нея той е готов да наруши винаги своето мълчание. Не обича думите „мое″ или „твое″, „наше″ или „ваше″. В Ачларе той вече не приказва по тези въпроси, защото ги е изчерпал веднъж завинаги и сега само ги прилага. Когато се събуди сутрин, той протяга ръка и облича тая риза, която успее да достигне. Ако някой се обади и каже: - Хей, Христо, ти обличаш моята риза, тогава в тишината ще се чуе спокойният му равен отговор. - Още ли се занимавате с мое и твое? Ако не искаш да видиш ризата си навлечена на якия му черен гръб, трябва да я оставиш по-далеко от него. Колко пъти съм виждал панталоните си да се разхождат по нивята с Христовите крака! Колко пъти ме е посрещала тази тиха примирителна усмивка, която сякаш ми казва: „Ще свикнеш и с това. Всичко е много просто и не заслужава внимание. Утре пък ти обуй моите панталони. ″ Христо има и друга особеност. И за нея трябва да се каже нещо. Той е малко разпилян. Не зная защо казва „малко″. Може би защото така е по-прилично. Вие сами ще решите. Ако едната му обувка се намира в сайванта, другата може да бъде търсена или в празното каче за трушия, или на библиотечния рафт. Как може да е отишла там, това е тайната на Христовата кротка безбурна душа. Не веднъж Борис казваше насмешливо, че е необходимо първо да закусим, за да не изстине чая, а после да предприемем търсенето на нещо, което е минало през Христовите ръце. Христо е мечтателна натура. Около него винаги има тишина и доброта. Ето сега, например, Христо е на полето. Полето е, както знаете, широко, хубаво плодородно поле. Дошло е време за почивка и Христо е седнал под една дива круша, която му прави приятна сянка. Той бавно дъвче корав залък хляб. Заслушал се е той в писукането на малко скрито в листака птиче. За какво мечтае Христо? Не е необходимо да го запиташ, защото утре той ще ти даде да прочетеш няколко стихчета, родени в този мечтателен час. Ако не напише стихчета, той ще ти покаже мило, наивно акварелче. Аз винаги си почивам край Христо. Около него има един спокоен магнетичен облак. Ти забравяш с него всички драскотини и това, че има и „мое” и „твое”." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Извинявай, но ще бъда малко по-директна от другите. Проблемът ти е следният: Докато те е отглеждала, майка ти, както и повечето от майките в сегашно време, те е разглезила много. Работила е много и ти е давала всичко, от каквото се нуждаеш, като едновременно с това те е накарала да си мислиш, че си по-специална от другите, че си много талантлива и имаш възможност да се реализираш по призвание, но не те е научила на отговорност и търпение, на труд и постоянство, на уважение към нея самата, а оттам и към другите, което рефлектира върху теб самата. Трудила се е много и ти е дала една фалшива представа за живота като цяло, като ти е спестявала неприятните неща и трудностите, с които се е сблъсквала, за да ти осигури охолен живот. Но ти не я обвинявай. Всичко е правила, за да изрази любовта си към теб, майчината си любов, която е безгранична. Твоята задача оттук натътък е да пораснеш, да станеш отговорен човек, да не се самосъжаляваш, а да поемеш отговорността за собствения си живот. Не си мисли, че животът е песен и ако ни се пее, ще я пеем. Не, животът е труден и именно в това е предизвикателството, да победим трудностите. Именно в победата над всяка трудност стои щастието. Организирай се, осъзнай, че трудностите са в самата тебе, в начина ти на мислене и приемане на света и хората от него. Не си мисли, че единствено ти трябва да се приспособяваш към условията на работа и характерите на своите колеги и началници. Помисли си, че на по-голяма част от хората им се налага да работят не това, което им харесва, а това, което ще им даде възможност да бъдата финансово независими и свободни да се развиват в онази посока, за която мечтаят. Надявам се да ме разбереш правилно. Бъди здрава и успех!

"Мила Ани, надявам се другия 1. април да си се измъкнала отдавна от тази ситуация и тя да е повод само за шеги и закачки! Аз не употребявам думата "трябва". Замести я с друга най-подходяща и ще откриеш разрешението. " Едва ли! Като се има предвид, че всички българи сме под управлението на Сатурн... "Сега, понеже Сатурн господства над българите, вие ще бъдете внимателни спрямо него. В какво отношение? Няма да му разправяте вашите идеи. Мълчете си, гледайте всякога да го изненадате. Когато реалризирате нещо, тогава да разбере той. Щом кажеш какво си намислил, той ще развали работата. И затова на българите работата върви дотогава, докато никой не я узнае. Узнае ли я някой, всичко се разваля. Вземете примера с Балканския съюз. Създаде се той, но Сатурн дойде, намеси се и развали работата. Той направи такава каша, че българите и сърбите и до днес не могат да се помирят. И в религиозно отношение е пак Сатурн, който пречи. И в Школата също - навсякъде е той. Аз гледам: дойдат съмнения, пак той - същата чорба." източник: Положителни и отрицателни сили / влияние на планетите, изд. ББ, 2008 г. Затова поне един ден в годината нека да не сме толкова големи "сатурианци", а да се поотпуснем малко и искрено да се посмеем над собствените си недостатъци. Хареса ми поста на Латина latina Публикувано на Днес, 11:18 Ние пък може да си го кръстим ден на Добрите шеги, Жизнерадостния смях, Забавните игри и Щастливите усмивки! 3d_015.gif

Здравей mvm, Не си само ти този, който мисли така, но то е поради, меко казано, невежество относно същността и възможгностите на астрологията. Извини ме за искреността Из 12-те най-разпространени заблуди за астрологията

"Едмо момче заминало далеч от дома си, за да учи при един прочут учител. Когато застанало при мъдрия старец, първият му въпрос бил: "Колко време ще ми трябва да стана мъдър като теб?" Учителят бързо отговорил: "Пет години". "Това е много дълго време - казало момчето. - Какво ще стане ако уча двойно повече?" "Тогава ще са нужни десет" - отговорил учителят. "Десет това е прекалено дълго. Какво ще стане, ако уча по цял ден и до късно всяка вечер?" "Петнайсет години" - отвърнал мъдрецът". "Нищо не разбирам - казало момчето. Всеки път, когато обещая да посвещавам повече енергия на целта си, ти ми отговаряш, че ще е нужно по-дълго време. Защо?" "Отговорът е прост. Ако едното око е вперено в крайната цел, остава ти само едно, за да те води по пътя." (Робин Шарма)

"Ачларе - работен летен ден. На това място ще кажа още нещо за Жорж Радев, когото вие, драги читатели, вече познавате. Жорж може да бъде разгледан в много аспекти, но нека го видим и като член на Ачларската комуна. Богат е живота на човек, който едновременно е горд духовен аристократ, невероятно много начетен, проникновен астролог и окултист, математик и естет, а тук, одърпаничък селски работник, затруднен в справянето си с една упорита крава, която често ни създава неприятности. Жорж - този фин французин, веднъж трябваше да вършее на хармана. Вършитбата става с диканя, която тук се теглеше от чифт крави, които кой знае защо, ужасно се ненавиждаха. Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят удари, че Жорж е принудан да употреби и малко по-груби изрази. От време на време го чувам да казва: - Ех, вие неразбрани такива! Но защо е всичко това? Има ли смисъл да се бодете така? Гледай сега, холан! На какво прилича това! Най-после ще ви ударя и толкова! Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и друга страна, за да не го стъпчат с нахалните си копита. Пръчицата, като палка на диригент, се носи из въздуха, уж да вразуми животните, но те продължават своята ненавист една към друга. Трудно е да нарисува човек този тъничък, изящен в движенията си Жорж с високото си „а ла Хершъл” чело, с дългите си къдрави коси. Тъмно кафявите, не особено големи очи, са понякога сериозно замислени, а друг път - блестящи и сърдечно усмихнати. В братската комуна Жорж е един от много съзнателните членове и вероятно и най-предан на идеята, заради която е образувана тази комуна. Когато приказвам с него, усещам колко дълбоко е залегнал в съзнанието му вътрешния смисъл на нашия привидно наивен опит. Това съзнание кара Жорж, както и всички останали, да понесат съвсем съзнателно всички несгоди на нашия почти примитивен живот. Понякога, когато бай Жечо прекали в пестеливостта си, Жорж философски поклаща глава, цъка с уста и изказва учудване на този семпъл, но много ясно очертан селски консерватизъм. Особено ясно е изказано възмущението, когато нашият шеф ни вика за вечеря, като преди това прави нещо като анкета, по какъв начин ще решим да изядем киселото мляко. С големи лъжици, с малки чаени лъжички или със също такива малки вилички. Това нещо трябва да се изясни, защото, ако искаме да го изядем с виличките, той ще го остави гъсто. Речем ли да го ядем с чаени лъжички, то ще бъде наполовина разредено. Изберем ли обаче супени лъжици, млякото ще бъде превърнато в синкав айрян, в който само едно внимателно око може да открие следи, напомнящи кисело мляко. Жорж артистично тръсва глава и усмивката му е наситена с печална очуденост. След малко ние прихваме да се смеем, махваме приятелски с ръка, а Жечо ни гледа с полуусмивка, като отворената уста и лицето му изразяват доволство, че ние сме възприели тази негова разпоредителност с братско търпение и деликатност. Така според Жечо трябва да става всичко в Новото учение. През този ачларски период аз най-добре разбрах как една мисъл, една идея, една привързаност към нещо, което човек тачи като свято, може да направи всяка несгода незабележима и всяко лишение - дори приятно. Коравите ни легла се превърнаха на ложета, каквито имат императорите, а ръженият покрив ставаше вълшебен балдахин. При мисълта, че ние правим всичко свободно, съзнателно и с любов, коравата дъска, на която спях, понякога на открито на двора, ми носеше такива удоволствия, каквито не е изпитал никой от персийските шахове на своето меко ложе, обграден от дузина прислужници и приказен разкош. Преди да заспя, погледът ми се плъзгаше по трептящите звезди и потъваше в бездната на откритата Вселена, откъдето идва всяка радост. Тогава познах минути на истинско богатство, защото нямах нито едно от желанията на земята, доставянето на които е придружено с много угнетяващи страдания. Вероято за някой от материалистически настроените философи това е примирение или отричане, но това е съвсем друго нещо. В човека има степени на насищане на желанията. Това насищане може да дойде по различни пътища и ако е дошло по пътя на духовното сливане с мълчаливата радост на света, то е реално, радостно и толкова интензивно, колкото е интензивно всяко земно удоволствие, което всъщност е измамен миг и което се изкупува със страдания. Сега, когато предстои да продължа още за Жорж Радев, налага се да кажа нещо комично. Наистина, доста хумор вече се е настанил в нашия вид и в нашия живот. Панталоните на астролога са доста окъсани. Само на коленете те са закърпени по начин, който заслужава те да бъдат демонстрирани на световния кино - преглед. Сините кръпки, прикрепени към черния плат с чудовищни едри бодове и бял конец, са подходящи за четката на Мурило. Има нещо трагично в този шев, извършен късно в морните вечерни часове след работа и то не на особено блестяща газова лампа. Ризата му, една неизвестно чия черна риза, която всички обличахме за работа, стои като стоманен ........... на слабичките му рамене, а сандалите му, направени от кожата на безвреме загиналата незабравима кобила на Жечо, са изкривени встрани от несръчните изненадващи стъпки, които той е принуден да прави подир непокорните, впрегнати в диканята крави. Мургавата кожа на Жорж е изпечена още повече и лъскава, като че ли е полирана върху и без това оригинален профил на Жорж. Сега към нея е прибавена една още по-оригинална брада, която заслужава внимателно вглеждане. Тази брада расте по-успешно под чуканчето - някъде към гушата, отколкото по бузите. Само встрани симетрично на брадичката има два редки израстъка, останали там, като след жестоко оскубване на останалата част. Ще ми позволите едно малко отклонение. Искам да се позанимая с брадите на ачларци. Кой знае защо, вероятно поради липса на време, а може би и удобство, ние дълго време не се бяхме бръснали. Това не правехме съзнателно, а просто така, от залисия. Може да имаше тук таме и някоя мисъл да се видим как ще изглеждаме с бради, но отведнъж се озовахме при един изненадващ вид. Към края на втория месец от нашия комунален живот, се появи една такава поразяваща колекция от бради, която човек може да види в някой стар коафьорски албум. Аз мисля, че дори и необозримото много образи на Балзак, а и на богатия с бради свят на Максим Горки, не ще се намери такова богатство. Отбивам се за минутка под стряхата на пруста и поглеждам към хармана. Аз съм изненадан от гледката. Като че ли за пръв път поглеждам към Жорж. По напеченото му лице расте чудовищна брада, появила се на зони и стои страшно на Хершелското му лице. Той е стъпил на диканята и се носи гротексно из хармана. Вечерта, когато насядахме при светлината на газената лампа, внимателно регулирана от Жечо, що се отнася до светлината и силата, аз пак се огледах в Жорж и ми дойде на ум да разгледам брадите на останалите братя. Усмихнах се и заглушах смеха си, защото Жорж би почнал дълбоки философски разсъждения. Той ни предлага облечени в геометрична изящност своите мисловни опити, които аз слушах с удоволствие. Много често неговият говор е облечен в тържествуваща естетичност. Изобщо словото на Жорж е наситено с оригинален размисъл, но и със шепота на музика, която оцветява мисълта и прави проблемите по-леки и по-понятни. Така хубаво говори тази вечер Жорж, че аз забравях колко смешна е брадата му. Късно е. Отдавна над селото лежи тишината на лятната жетварска умора. Ние бавно тръгваме към сайванта. Това е нашата спалня, постлана с ръжена слама, където ни чакат недосънуваните сънища за един чудесен свят, на който ние искаме да станем скромни безименни пионери. От разтворената врата на къщата, където лампата още не е угасена, излиза сноп мека жълтеникава светлина. Тя пада върху част от двора, разкрива сякаш задрямали в морен сън сечивата и спира при отсрещния път. Прочитаме и вечерната молитва. Лягаме и заспиваме върху коравия нар. В съня ми се струва, че някакви длани ме докосват. Дали тава не са дланите на моята майка или на Великата майка на света, която в тоя час докосва Земята? Преди да заспя разсъждавам за земята. Ще дойде – мисля си аз в просънните видения – ден, когато ще се зарадват тези корави материци и това кълбо ще звънти в пространството като весела пчелица. Зън, зън – ще пее Земята и моретата и океаните ще лекуват и ще се заливат от смях. Когато някой буден в далечните светове ще зърне нашата планета, той ще забележи една светла точица върху огромното петно на материка. Не е ли тази точица – светлинка Ачларската комуна? Да, това е тя, без друго!" Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Музиката в нас "Човек е музикално направен. В нас има музика. Всеки човек си пее, когато е радостен и весел. Природата е вложила във всеки човек специфична музика, с която да си помага при мъчнотиите на своя живот. Без музика вие нищо не можете да извършите. Най-първо трябва да имате едно приятно настроение. А за да имате туй приятно настроение, трябва да имате музика в душата си. Можеш и мислено да пееш. Хара, които имат нежни чувства, имат музика, те могат да пеят и да свирят и по съзнание стоят по-високо. Най-хубавата музика е когато пееш и свириш за себе си. С моята цигулка аз съм прекарал най-хубавите си минути. Взема, посвиря на всички скърби и страдания и като им засвиря така тия песни, аз ги наричам окултни упражнения, всички духове си заминават и аз оставам радостен и весел. Аз искам всички вие да се запалите с този Божествен огън и да имате желание да пеете, да свирите, да се поощряватге един друг." Източник: Хармоничен живот/Взаимоотношения, съставили: Трендафила Балдевска, Ангел Кермедчиев

Мирът е законът на хармонията, на единството, на разсъдъка, на външния характер, на любовта, на мъдростта, на истината, на добротата, на правдата – това е хармонията. Мирът, това е най-хубавото жилище, в което радостта може да живее. За в бъдеще, ако искате да съградите своето тяло, своето жилище, мирът трябва да ни дойде на помощ. И тогава радостта ще дойде да живее в това тяло. Мирът е едно от великите качества на любовта. Източник: Хармоничен живот/Взаимоотношения, съставили Трендафила Балдевска, Ангел Кермедчиев

Отличителни качества на Волята Кои са отличителните качества на волята? Първото качество на волята е твърдостта. Твърдостта е опорната точка на волята. Значи волята трябва да бъде твърда и непоколебима като канара. Второто качество на волята е смелостта и безстрашието. Третото качество на волята е приложение, изпълнение, но без отлагане. Следователно твърдост, смелост, безстрашие са отличителните качества на волята на физическия свят. Освен на физическия свят волята се проявява и в Умствения свят. Отличителните черти на волята в Умствения свят са разбиране, проумяване, схващате и долавяне. Това, което си разбрал, ще проумееш; това, което си проумял, ще схванеш; това, което си схванал, ще доловиш. Можете ли от схващането да отидете към разбирането? Не, ще вървите последователно. Едно от отличителните качества на волята в Божествения свят е нейното благородство – волята трябва да бъде благородна, да има благороден импулс, благороден подтик. Като знаете отличителните качества на волята в три различни свята, вие ще можете да окажете влияние върху своето тяло, върху сърцето и мозъка си. За да изучавате проявата на волята трябва да наблюдавате растенията. Например, ако отидете в някоя борова гора, ще видите, че боровете растат наблизо един до друг и приемет конусообразна форма. Когато растат един до друг, те икономисват пространство. Боровете придават това свое качество и на брястовете, както и на други дървета, които растат около тях. Например, щом са около боровете, брястовете растат нагоре, приемат конусообразна формам, а щом са далеч от тях, те се издигат нагоре и се разширяват. Боровете обаче винаги запазват своята конусовидна форма. Това показва, че борът има духовна култура, той не е материалист. Следователно, когато се разширява нагоре и настрани, волята има материалистически стремеж; когато запазва конусообразната си форма, с постоянен стремеж нагоре, тя има духовен характер. Източник:Допирни точки в природата/Отличителни качества на волята,МОК,ІІ г. Истински трезв, добродетелен човек е онзи, който при всички условия да пие, да се гневи, не може да излезе от своето равновесие. Такъв човек има воля, има самообладание. Онзи, които има слаба воля, той се поддава и на най-малкото изкушение. Ръцете представляват човешката воля. Като не знаете къде да турите ръцете си, това означава, че не знаете какъв ход да дадете на волята си. Като поставяте ръцете си отзад, отпред или настрани, с това вие търсите най-подходящият метод за проява на волята. Щом намерите подходящото място за ръцете си, вие вече сте решили по какъв начин да проявите волята си. Като пръв метод за проява на волята е прилагането на закона за трансформиране на енергиите в организма си чрез белите дробове. Източник:Допирни точка в природата/Предназначение на дихателната система,МОК,ІІ г. Значи всички нещастия, всички страдания в живота на човека се дължат на нежеланието му да изпълни Волята Божия. Като знаете това, бъдете внимателни даже към най-малките си стремежи и желания. Не пренебрегвайте малките желания, не спирайте тяхната проява. Искрени трябва да бъдете пред себе си. В Школата се приемат ученици със светъл ум, с благородно сърце, със силна воля и със здрав гръбнак- да носят. Ученикът трябва да има диамантена воля, да прилага. От вас не се изискват големи подвизи, да спасявате света. От вас се изисква най-малкото, микроскопическо приложение на Доброто. Единство на съзнанието се изисква от вас. Щом придобиете това единство, вие ще можете да регулирате силите в своя организъм. Ако можете скоро да забравите, да трансформирате обидата, вие сте човек на силната воля. Всеки трябва да се стреми към единство на съзнанието като метод за лекуване, като метод за работа върху себе си. И тъй, като ученици от вас се изисква единство на съзнанието и абсолютна справедливост спрямо себе си. Щом си дал обещание да направиш някое добро, не трябва да се отмяташ. Погрешно да е обещанието, ще го изпълниш. Бъдете смели и решителни. По никой начин не можете да избегнете кармическите последствия. За да придобиете смелост и решителност, започнете от малките опити, за които са нужни малки знания. Не се стремете към големи опити, защото не сте готови за тях, нямате още нужните знания. Сега, запишете се следните три правила: Вложи Истината в душата си и Свободата, която търсиш, ще придобиеш! Вложи Мъдростта в ума си! Светлината ще дойде и Знанието ще ти даде своята помощ. Вложи Чистотата в сърцето си! Любовта ще дойде и истинският живот ще започне. Източник:Допирни точки в природата/Единство на съзнанието,МОК,ІІ г.

ПРИРОДАТА "Сега Всички религиозни системи и науки имат толкова фалшиви работи, толкова лъжливи работи! Природата обаче преследва фалшивите работи. Тя обича онова, което е нейно. Ние страдаме, защото сме вметнали много неща, които не са произлезли от законите на природата, които не са произлезли от фактите на природата, фактите на природата се различават от един наш факт. Законите на природата се различават от нашите закони. И принципите на природата се различават от нашите закони, от това, което ние разбираме".УЧИТЕЛЯТ Брат Евгени разправя, че един ден като бил при Учителя на разговор, го помолил: „Учителю, Вие имате голяма и хубава библиотека. Може ли да ми дадете нещо да прочета и ще Ви го върна. "Учителят се усмихнал: „Да, имам грамадна библиотека и цялата ти е на разположение." Брат Евгени полюбопитствал веднага: „Сигурно библиотеката Ви е в горната стая или на друго място?" Вече смеейки се, Учителят посочил навън и пояснил: „Цялата природа е моята библиотека, всеки лист от дървото крие цяла история и цяла наука. Трябва само да се научиш да четеш от тази велика книга на природата." Друг случай е впечатлил дядо Благо: „Една година, заедно с Учителя и двайсет и двама души братя отидохме в Родопите на екскурзия. На една хубава поляна, до която имаше силно, дебело и високо борово дърво, Учителят реши: „Тук ще спрем, под това дърво ще ни бъде главният лагер. Но ще имате предвид - на бора няма да забивате нито пирони, нито ще режете някакъв клон, изобщо няма да го пипате." Два дни след пристигането ни Учителят предложи да отидем на разходка, тръгнахме, а двама братя останаха да приготвят обеда. Те решили да направят маса за всички ни, като я изплетат от клони и пръчки, та да бъде удобна. За тази цел отрязали клони от околните дървета, но харесали и от бора, под който бяхме се разположили на бивак. Един от тях се покатерил на 6-7 метра по дървото, за да отсече клони. Долу под бора били вече набити коловете за масата. Когато братът отрязал няколко клона, клонът под краката му се счупил и той полетял с гръб към земята. За секунда си спомнил предупреждението на Учителя и извикал: „Учителю, спасявай ме." Неочаквано както за този, който гледал отдолу, така и за падащия, като че някаква невидима сила го подела, залепила го с гърди към дънера на дървото и братът прегърнал ствола. Като слязъл отново си спомнил предупреждението на Учителя, разбрал грешката си, за която скъпо щял да плати." Брат Костадин често ходел на лозето си в местността „Марманлия", край Търново. Гостували му много познати, понякога идвал и Учителят. Той бил там, когато Костадин отсякъл една зарзала с плод. Учителят се скрил в стаята на къщичката и три дни не ял. После казал: „Не знаете ли, че отсичането на едно дърво може да ви причини пакост. Имайте уважение към всичко живо, което Бог е създал." Учителят постил, за да ги предпази от нещастие. „Привечер, тъкмо посрещах Здравка и Драган Попови, Учителят излезе от стаята си и каза: „Много престъпления се вършат. Някои трябва веднага да бъдат изкупени. Знаете ли, че на протосингела Абаджиев жената ще си замине. Тя пометна заченатото дете, а да пометнеш един дух, това е голямо престъпление. Зачатието на детето изкупва греховете на родителите. И наистина след няколко дни научихме, че госпожа Абаджиева починала." Разказа сестра Е.И. На един брат работите се объркали и изпаднал в тежко финансово положение. Отишъл при Учителя и се оплакал. Разговаряли пред долната стая. Било през лятото. Външната врата била отворена и на прага и кацнало птиченце, което подскачало и чуруликало. Учителят се развеселил, посочил птичето и погледнал брата: „Е, брат, твоите работи ще се оправят. Това е живият език на Небето." И действително в скоро време всичко с брата се подредило на добро. Друг брат, Паню, бил ковач, подковавал коне и волове. Случвали се и лоши животни и често трябвало да ги бие, за да кротуват. Затова един ден споделил с Учителя, че иска да се откаже от този занаят. Учителят го посъветвал: „Няма да се отказваш, аз ще те науча как да се отнасяш с животните, те ще бъдат доволни от тебе и ще работиш спокойно." И го научил: „Като доведат някой кон или вол, с дясната си ръка ще го помилваш, ще го погалиш и ще прекараш дланта си от главата към опашката през целия гръб. Като стигнеш до опашката, ще духнеш, сякаш издухваш нещо от ръката си. Като направиш това няколко пъти животното ще се успокои и ти ще можеш свободно да работиш." Брат Паню почнал да прави така с животните и привлякъл много нови клиенти, защото хората не искали да бият животните им. Всички се чудели как ковачът укротявал и най-злонравните коне и волове. Бяхме на екскурзия на Витоша. В ранна утрин се качихме в планината, а тя беше още заснежена в края на зимата. Учителят ми посочи: „Виждаш ли тази синева отгоре по повърхността на земята и отгоре по снега? Това е праната, която сега е в голямо изобилие. От слънцето идват големи приливи на енергия и прана, която тече по повърхността на земята. Понеже растенията не са събудени, за да я приемат, и няма животни в планината, то тя е свободна. Затова, ако искате да бъдете здрави, правете често екскурзии в късната зима и ранна пролет, докато растенията не са развити и докато няма животни по планината, за да се ползват от праната, която е в изобилие." Запомнил съм разказа на една сестра: „Детето ми беше болно и нещо отвътре ми казваше да пиша на Учителя и да го питам какво да правя. Аз послушах този глас и писах на сестра Балтова с молба да каже на Учителя за състоянието на моето дете. Дали му е дала писмото и му е казала, не знаех. Очаквах да получа отговор, а детето ми ставаше още по-зле. Лекарите определиха да лежи неподвижно. Чаках непрестанно отговор от Учителя, но не го получих. Един ден отворих негова беседа и зачетох: „Лекарите сега казват, че болните трябва да лежат на легло, но според мене болните трябва да излизат навън, да се пекат на слънцето, да се свържат със слънцето, което е проводник на Божията любов и болестта ще мине." Аз послушах този съвет, изнесох детето навън и в скоро време то започна да се оправя, а после оздравя окончателно. Брат Боев се сеща за една от многото екскурзии с Братството и Учителя: „В планината посрещнахме слънцето и направихме гимнастика. Докато играехме, една синя светлина ни обля отвсякъде и ние с почуда се огледахме един друг. Това явление продължи няколко минути. Един от братята попита: „Какво беше това, Учителю? "Той отговори: „Доведох ви тази сутрин тук, за да се окъпете в ултравиолетовите лъчи. По време на друга екскурзия - до Бивака на Витоша - денят бил много горещ и сух. След беседата Учителят се обърнал към всички и казал: „Никой да не бърза да си отива до четири часа." Един от братята се запътил да си тръгне, но Учителят накарал други да го спрат и да го върнат. Към три и половина часа всички се приготвили за път, направили обща молитва и поели. Като стигнали голямата поляна под Бивака, спрели и по нареждане на Учителя отново направили обща молитва. Дотогава по небето само тук-там се мяркали облачета, но изневиделица те се сгъстили и почнали да падат едри капки дъжд. Към края на молитвата дъждът почнал да се усилва и продължил да вали така, докато стигнали до Изгрева. Преди да се разделят Учителят пояснил: „Една такава дъждовна баня през лятото струва повече от 100 обикновени бани." Значи той е видял, че ще има дъжд и ги е предупредил да останат, за да използват енергията на водната баня. С пост решил да се лекува един брат, който бил изпаднал в голямо вътрешно противоречие. Почнал да пости по време на нова луна,-без да каже това на Учителя. След ден-два отишъл при него и споделил, че е почнал постене, за да оправи напрегнатото си състояние. Учителят го поучил: „Щом си почнал поста на нова луна, не само че не ще си помогнеш, но и ще си навредиш още повече. Когато искаш да се оправиш с един недъг, с един порок, почни пост на разсип на луна. А когато искаш да придобиеш някоя добродетел, нещо положително в себе си, почни поста на нова луна." Братът се замислил, че човек трябва да знае как да прилага; окултните закони, за да има резултат и да не си вреди. Много хора, които се занимават с окултизъм, без да знаят как да използват природните сили, се осакатяват и спират своето развитие. Затова човек трябва да има будно съзнание, да има светлина и знание, да има опитен ръководител и учител, когато иска да работи с окултните закони. Из "Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов", ИК"5Ф"

Във Варненската градина играят Паневритмия много съзнателни братя и сестри, които имат опит и са в състояние да хармонизират цялата Паневритмия, независимо от грешките, които допускат по-малко знаещите и учещите се, така че според мен не може да се каже, че нарушаваме ритъма в природата и затова вибрацията на всички се повдига, с което се обяснява и повишеното настроение и хубавите неща, които ни се случват, когато играем Паневритмия.

"Април, работен ден. В Ачларския дневник има прекрасни, смешни неща, както споменах вече. Това произлиза от начина, по който ние устройваме външния си живот. Поради средствата, с които разполага нашето стопанство, ние навлизаме в една примитивност, която вече напуска рамките на допустимите неща и става комична. За нея ще разкажа нещо по-долу. Сега искам да нарисувам с няколко думи всеки от нашите братя - комунари. Ще започна най-напред от Борис, в неговия ачларски вид. Макар да има миловидно и кротко лице, има атлетическо телосложение и сила. Стъпката му е равна и широка, а ръцете му дълги и стоманено яки. Привличаща и кротка усмивка много често украсява свежото му лице. Борис приказва с тих фалцетен разговор и често попада на теми, които привнасят приятен и чист хумор. Изобщо, той приказва интересно и увлекателно. Не е лишен от усета да види освен прекрасното, но и комичното. Той го е наблюдавал в народния бит, в Габровската чаршия, в ежедневието, където животът се изявява в своята непритворна пълнота. Такива смешни и несъответстващи на нашите задачи, Борис вижда в нашия прочут шеф, който понякога става извор на комични недоразумения. Жече, обаче, в едно не бърка. Той е преценил Борис добре и затова му възлага все по-тежки задачи. Днес, например, лицето на бай Жечо е усмихнато. Едно много характерно за него изражение е тайното задоволство по широкото и зачервено негово лице. Там много често трепка една едва доловима хитринка. Такъв израз лицето му добива тогава, когато наблюдава как Борис три пъти по-бързо от всеки друг селянин и пет пъти по-бързо да речем от Асен, натоварва цяла кола окосена трева. Усмивката се изписа и тогава, когато Борис показа неочаквани постижения в един от най-трудните жанрове на селския труд - косенето. Ние вършим всички останали работи по идеален начин, но косенето на тревата остана специалност само на Борис. Като награда за това превъзходство е удостоен с привилегията да коси и в неделните дни „вместо почивка”, както усмихнато подхвърля хитрият селяк. Един ден, когато констатирахме, че обувките ни са изпокъсани, една неподозирана сръчност у Бориса ни спаси от опасното положение да ходим боси по трънливите ниви. Той ни направи сандали. Един по един ние сме обути в тия необикновено интересни произведения на кожарското изкуство. Сандалите приличаха на тия, които хората са носили в древността. Нещо старинно и библейско има в техния фасон. Прави се по една изрезка по мярката на стъпалото и от няколко ремъчки, които поддържат ходилото към крака. За да се направят едни сандали, необходимо е човек да слезе с Борис в зимника, където вече е хвърлена кожата на умрялата някога кобила. Кандидатът стъпва с босия си крак върху простряната кожа, а Борис отбелязва с един гвоздей контура на крака. Това е всичко. Само след половин час босият е вече обут. Ремъчките са нагласени и потегнати. Човек усеща приятно крака си върху гладката кожа, вместо острите камъчета по двора. При появата на всеки нов чифт сандали, Жече поглежда с нажалени очи и с отпуснати бърни погледне към краката на новообутия щастливец и почне да нарежда жалбите си за тая чудесна работлива кобила, която сам не знае защо така бързо напуснала този свят. Кой знае защо, но и у мене се пренесе тази жалба. Аз си представих как Жече, който знае да използва всичко най-рационално, е карал бедното животно да работи толкова много, че то най-после е намерило спасение, само когато е напуснало този мъчителен свят. Гледа Жече проснатата кожа, поглежда сандалите и леко въздъхва. И така, Борис е достигнал съвършения модел на селски работник в очите на Жечо, още повече сега, когато със своето майсторство около сандалите, той го освобождаваше от тежката мисъл, че трябва да купи осем чифта сандали от карнобатския пазар. Нещо повече, Жечо често го сочи като пример за подражание и възхвалява идеита на Бялото Братство само ако са изявени по този начин. Смешна, но мила и самодоволна е физиономията на нашия шеф в тия часове. Днес, когато описвам Бориса иска ми се той и ние всякога да сме такива, както тогава в Ачларе. Иска ми се всякога да гледам широкия жест на ръцете му, равния му спокоен вървеж, детската му усмивка и оня трепет в неговия израз, който винаги ми е напомнял неговата готовност да служи на Великото и Безкрайното Начало, което ни събра тук, в това село. Искам да запомня Борис в тоя чист устрем и любовта към нашия идеал, със замаха, който придружаваше всяка негова работа, а после неговия предан и смирен вид в тишината на молитвения час, когато тия яки ръце са прибрани смирено под мълчаливото тържество на звездния купол. В тези чудесни незабравими вечери гласовете на осем братя от Ачларската комуна, сляли гласовете си в прекрасен акорд, с молитва и благодарност отпращат отминалия работен ден. Редят се нови дни. Аз все виждам между нас едрата фигура на Борис, размахал косата и в неделните дни, защото според Жечо, това освен „почивка” е и предпочитание, чест. Виждам Бориса усмихнат, готов на всичко, приветлив и силен. Пред очите ми са и дългите бразди на Ачларските ниви и неговата фигура, приведена за свободен братски труд." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Някога, когато бях съвсем млада, бях твърде импулсивна в желанието си да помагам, най-вече на приятелките си, с каквото мога, предимно със съвети/мислех си, че много съм живяла, чела и научила/. Тогава имах една приятелка, която беше много честолюбива и постоянно се обиждаше, независимо какво й казвах. Всичко приемаше в отрицателен смисъл. Каквото й кажех, уж за добро, тя все го приемаше за зло. По едно време най-после се усетих и започнах все по-малко и по-малко да й давам съвети, докато стигнахме до там, че почти спрях да разговарям с нея, макар с действията си да й показвах, че все още я обичам и че съм нейна приятелка и че винаги може да разчита на мен. Осъзнала най- после променените ни отношения, тя започна да се тревожи защо така съм се променила, защо съм станала толкова мълчалива, нерешителна, необщителна. Казах й, че просто съм станала по-смирена /както си беше/, по-мъдра и че това положение повече ми харесва, прави ме по-спокойна, по-уравновесена, по-добра и че ако има нужда от мен, винаги ще й помогна, но инициативата за помощта няма да бъде моя, защото съм разбрала, че непоисканото направено добро не е добро. Нито за нея, нито за мен. След този разговор и тя промени отношението си към мен. Смири се,стана по-добра и по-загрижена за другите, по-малко се обиждаше и отношенията ни станаха наистина приятелски. Все още сме приятелки, и макар че много рядко се срещаме и чуваме, винаги можем да разчитаме една на друга в трудни моменти. П.П. Приятелката ми скоро ми се обеди, че си е купила компютър и вече има интернет и можем да си говорим по Скайпа. Това много ме зарадва, защото в действителност тя наистина е един много добър човек, вече с годините много улегнал и трезвомислещ. /А и аз не съм вече така импулсивна в говоренето и даването на съвети/.

"Ето други страници от моя дневник. Ачларе, Април. Работен ден. Утрините имат влага, която се усеща по кожата, макар че тази кожа е закалена вече месец от непрестанна работа на полето. Дните са светли празници, а нощите, като някои храмови тайнства под купола на огромния небесен свод. Една струна в мен, неотдавна пробудена, пее без никой да я докосва с ръка. Мотиките звънкат в нашите ръце. Дланите ни от ден на ден загрубяват. По тях вече има корави слинове. За сметка на тия закоравели длани в душата се раждат вълшебни мелодии. Толкова е ясно всичко наоколо, че гласът на птичките ми се струва като познат говор. Земята - тази черна мъченица и родилка непресъхваща благодатна майка, почва да говори. Сега ми стана ясно защо селяците обичат земята. Има един могъщ съюз между тях. Той разбира земята и знае да се разговаря с нея. За външния вид на Ачларската комуна има нещо смешно. Ризите почват да се късат. Аз закърпвам своята риза отчало доста нескопосно, но после се научих да правя доста хубави и равни шевове. Обувките си заменихме с примитивно направени сандали, а нестриганите ни коси са бухнали като немирни храсти. - Какви са тези? - Питат селяните. - Безплатни аргати на Жечо - Отговарят някои, а други ни наричат антихристи. Каква ирония и колко несправедливост. Ние сме дошли тъкмо в името на Христовата любов, а те ни наричат „антихристи”. Някои от селяните, които не обичат нашия патрон Жечо пуснаха в селото слух, че заради нас щяло да падне градушка, която ще помете нивите. Пресният спомен от такава една градушка, която е паднала миналата година, ги кара да изтръпват. Някои от тях ни гледат вече с лошо око. Но има и селяни, които ни обичат. Взеха да ни познават и където ни срещнат да се усмихват дружелюбно. Много от тях започнаха да идват при нас през неделните дни. Когато някой от братята се случи да заговорят с ония, които се боят, че заради нас може да падне градушка и ги запита защо миналата година, когато нас не ни е имало в селото е паднала голямата градушка, селяните мрачно отговаряли: - Миналата година падна, но гледайте и тази година да не падне. Случваше се понякога, когато сме на чешмата за вода, да долети някой камък изневиделица. Ние, разбира се, не отговаряме на тия „поздрави” с подобни, защото сме дошли, макар и мълчаливо да покажем на хората как се живее по любов." Из Спомените на Георги Томалевски, Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ето друга страница от моя дневник. Ачларе, Април. Работен ден. Ние имаме младежки вярващи сърца. Всеки от нас се е върнал наново към оная ранна младост, когато всичко е възможно, когато на всичко вярваш. В детска преданост са окъпани сърцата ни. Аз вярвам, че светът ще се прероди. Ще настанат времена, когато гордият ще се смири, без да счита, че това смирение е покорство или слабост. Има едно смирение, което е израз на сила. Има дни, когато ми се струва, че възраждането на света ще започни в Ачларе. Наистина, наивна мисъл, но така ми се струва сега. От гледището на социалните закони нашият ачларски опит е малко наивен и смешен, но добре е да намериш един такъв селянин със земя и без работна ръка. Други пък, които нямат земя, ще дадат своя труд. Човекът, който работи, ще заслужи своя хляб. Не се ли мъчат да направят това и тия, които работят за социалното преустройство на света? Да, разбира се, но има една разлика. Там всичко става по закон и принуда, а при нас - по любов. Ех пък, по любов, ще каже някой. Къде да намерим толкова любов в света? Ние пък отговаряме, че без любов нищо няма да стане. Всичко ще се опорочи и ще загине. Та кои сме ние, които казваме това? Нов ли някой интернационал или нов континент от хора с такива възгледи? Не, това го казваме ние, комунарите от Ачларе с протритите гащи и полусъдраните ризи. Ние дори твърдим, че животът няма да ни опровергае. Ние знаем, че има още много, много хора по света, които мислят като нас. Ние се знаем. Ние нямаме списък и организация, но ние се знаем, познаваме се. Във всяка страна има служители на светлината, люде, които са против всяко насилие и принуда. Те постепенна ще се увеличават. Те са като дъждовните капки, които не си знаят имената, не знаят, че идват от едно място, за да напоят изсъхналата земя, да се слеят в един и същи поток. Когато светът ще опита всички средства на насилието и безлюбието, тогава ще ги познае и ще ги подири. Когато земята ще заприлича на развалина и няма да може да се познае кой е победителят, тогава „Ачларци” от цялото земно кълбо, които няма да са капиталисти, нито колонизатори, нито груби безбожници, подозрителни във всеки жест и дума, ще потрябват, за да се излекуват раните на опустошения свят. Така из мъките и пепелищата ще се роди новата цивилизация на възкръсналия Христос, дошъл като ново съзнание на нейните поданици. Като си спомням тия неща от миналото, неволно ги сравнявам с някои пожелания от настоящото време. При това сравнение си спомням един разговор с един другар - комунист, който ми казваше така: „Ще видиш колко нови неща ще въведем ние в живота, но все още сме зле на идеологическия фронт.” Аз му отговорих, че съм съгласен с една уредба на живота по социалистически, но да се започне придимно с идеологическия фронт. Това ще рече преустройството да започне от човека, а после от настоящата действителност. Като хванеш и набиеш човека и му вземеш всичко насила, как искаш този човек да е добре на идеалистическия фронт? Има ли случай, когато бит човек да е на твоето мнение? Оставете хората да живеят с малките вътрешни нюанси, не бутайте техните вярвания и малки навици. Говорете им за нуждите от един колективен братски живот, научете ги на състраданието, което трябва да имаме към страдащите, свикнете ги да мислят, че алчността е една опасна гангрена, че човек загубва целия си живот заради нея и че никой не е отнесъл препечеленото на другия свят. Този приятел - комунист, който бе идеен и честен чвек, отначало се възмущаваше от този начин на мислене, но после се убеди в правотата на моите думи. Убеди се, че в душата на хората не бива да остане горчива утайка. Убеди се и в това, че Любовта ще обедини хората по-бързо от всяка организация. Селянинът, при когото работим, се казва бай Жече. Той е наш приятел по идеи, но ние употребяваме доста усилия, за да смирим у него собственическото чувство. В идеите си е доста напреднал, но у него има вкоренени навици. Понякога дори се опитва да хитрува, но ние го улавяме и го изобличаваме кротко. Той се засрамва от това и бавно напредва. Не е лесно да откъснеш един човек от навиците му. Откъснеш ли го насила, той се ожесточава. Мисли, че си му взел всичко. В душата му остава омраза и мъст. Направиш ли така, че той сам да отрече лошите неща, тогава той няма ожесточение и не се готви за отмъщение срещу похитителите на неговите ценности. С какво ние постигнахме успех пред бай Жечо? С нашата обич към земята му и със своето безкористие. За да пробудиш една човешка душа, трябва да направиш жертва." Из Спомените на Георги Томалевски, Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Здравейте приятели, Време е за Паневритмия! Ставайте от удобните столове и играйте Паневритмия. Тогава няма да се сещате да спорите кой е прав и кой е крив, кой кого е обидил, кой повече говорил, кой повече си служел с цитати, за да провокира мисленето на съпорталците/съфорумците/си, кой на коя школа е поддръжник, кой е по- сладкодумен и кой по-директен и т.н. "Дали на Изгрева, на Езерата или на Рила, с малка или голяма група, на жива музика или на запис, за мен играенето на Паневритмия е въпрос на вътрешна нагласа - да посрещна деня с усмивка, да се заредя с търпение и добронамереност, да събера сила и енергия за целия ден. За съжаление тази година не намерих групата, играеща в Западен парк, където ми е най-удобно да ходя. А резултата от изследването е публикуван в статия в списание "Паневритмия" и той е, че след изиграване на цикъла упражнения кръвното налягане се нормализира! В момента не пия никакви лекарства - нито конвенционални, нито на билкова основа, а организма ми сам търси и намира баланса си. Паневритмията, както и други упражнения дадени от Учителя, песните и философската основа на учението на Бялото Братство са мощно средство за пречистване на тялото, мисълта и духа. За мен основен принцип в живота стана: " Ти съзнавай, ти люби! Безспирно сей, гради! И в живота всичко давай, тази Истина, Бога ти познавай!"" Ще добавя, че в морската градина във Варна се играе всяка сутрин Паневритмия от 7.00 часа. Заповядайте варненци! Прекрасно е да станеш сутрин рано и да вкусиш от чистия въздух, да усетиш чистотата му, да чуеш прекрасния птичи хор, да се насладиш на чудесния изгрев на Слънцето, да се срещнеш с прекрасни хора, да преживееш ритъма на Природата! thumbup2.gif" От днес отново започна Паневритмията в Морската градина. Започва се в 6 часа и 45 минути.

ДОБРУДЖА Така се нарича територията между Черно море и устието на р.Дунав – на север и линията Варна – Русе от юг. Кой не знае, че Добруджа е българска земя , и че там се основа най-напред Първото Българско Царство и че тя е равна , плодородна и богата земя и затова беше наречена Златна Добруджа. Северната част на Добруджа беше дадена на румънците още преди освобождението на България през 1878 година като награда за участието на румънците с един корпус при обсадата на гр.Плевен. Южната част на Добруджа до 1913 година беше българска, след това беше дадена на румънците поради нещастните за България години през 1915-1918 . Българският народ се беше примирил с мисълта за загубата на Северната част на Добруджа, но за Южна Добруджа той страдаше, скърбеше както рождена майка за своята загубена рожба. Писатели и поети и цял народ със своите трубадури изразяваха тая своя жалба и даваха тон на желанието на своето сърце за работа и действие за връщането на тази хубава земя към Майката - Родина. Това не беше шовинизъм, нито империализъм, а естествен стремеж да се поправи една историческа грешка – една неправда. Разбира се, господстващото мнение беше за всички , че това освобождение в края на краищата ще стане с война и ще дойде по пътя на оръжието и победата. По-късно, обаче, както е известно, със споготбата в гр.Крайова през 1939 година, румънците без война, поради създалата се политическа обстановка, отстъпиха Южна Добруджа и тя отново стана българска земя. Във връзка с това връщане на Добруджа искам да предам една своя опитност с нашия Учител. Далеч, преди да стане това събитие, когато този въпрос не беше още поставен на обсъждане, нито от отговорни места, нито от пресата и пр., Учителя по далечен и особен свой начин, познат на неговите ученици, при срещите ми с него, ми даваше да разбера, че Добруджа ще се върна на българите. На това аз в началото не обръщах особено внимание и си го обяснявах с общото настроение на българския народ. Това желание все още беше нещо далечно, неопределено и в областта на мечтите. А събитията явно говореха, че не е още назрял въпроса за подобно нещо. Учителя виждаше, може би, че аз не го разбирам правилно и при една среща с него съвсем ясно ми каза, че няма да мине много време и България ще си възвърне Добруджа. Аз се зарадвах и изненадах от това негово изказване и казах, че това може да стане само с война и оръжие. Учителя, за моя изненада каза така:”България ще получи Добруджа без да гръмне пушка и Добруджа ще падне в ръцете на българите като узрял плод”. Аз познавам добре Учителя, вярвах в неговитне думи, но не предполагах как е възможно да стане това чудо. И без да споделям с някого това, аз заживях със сладостното очакване Добруджа да падне като „узрял плод”. Мина време, събитията течаха, но все още нищо не показваше, че ще стане нещо подобно на това, което аз очаквах. Беше минало година, а може би и повече, когато започна леко и отдалеч да се говори, че Добруджа трябва да се върне на България. И все пак, това беше нещо далечно, неопределено и неясно, само пожелание. Настъпиха по-решителни събития. Отминаха тревожните 1938 и 1939 години. През лятото на 1940 година аз с войсковата си част, на която бях началник, бях на лагер край град Сливница – западно от София. Франция беше победена, разгромена и окупирана от Хитлер. Влаковете с бензин непрекъснато минаваха през България и вървяха от изток на запад. Събитията ставаха все по-напрегнати и изненадващи. Пресата отразяваше по-главните събития, но българите не знаеха какъв дар им готвеше съзбата. Те не познаваха Учителя, те бяха слепи и глухи, живееха в мрак, егоизъм и заблуда в своя материализъм, без светлина и благородство. Така беше отдолу, отгоре, до най-високите места. Те дори не виждаха, че въпреки своята слепота и невежество, бяха под някакво невидимо покровителство и закрила. Това се отнасяше дори и за нас, които бяхме около Учителя и бяхме малко прогледнали и все пак недостатъчно и далеч от истинската и пълна светлина, която той изливаше изобилно над света. Витлеемската звезда вече светеше над България, но уви, тя беше невидима за големите, учените, горделивите, силните и за представителите на официалната религия, нещо повече, те дори бяха враждебни, злобни и отмъстителни и не виждаха доброто, което им се даваше. На лагера в Сливница главния въпрос, който се разискваше между офицерите ,беше дали румънците ще ни върнат Добруджа. Този въпрос вече беше излязъл на сцената. Заговори се за някаква конференция, а след това дойдоха и преговорите в Крайова.Надеждите бяха слаби, пресата ту ги засилваше, ту ги отслабваше. Явно беше, че различията са големи. Офицерите тогава бяха държани далеч от политиката и се възпитаваха главно във вярност в короната и трона на царя и за готовност да разрешат националните идеали с оръжие, когато им се заповяда. Един от първите национални идеали беше и връщането на Добруджа. Всяка вечер на офицерския стол след дневните усилени занятия, се коментираше по военному въпроса във връзка с преговорите в Крайова. Вече няколко дни как пресата даваше лоши сведения за хода на преговорите. Даже се очакваше да бъдат прекъснати без всякакъв резултат. Въпреки думите на Учителя и аз , макар да пазех тайна и мълчание по въпроса, бях неориентиран и обезпокоен. Надеждите ми се замениха с разочарование. Прекарах една мъчителна нощ, без да давам преценка и решение за крайния изход на въпроса. Внезапно ми дойде мисълта, че София не е далеч, защо де не отида да попитам Учителя по този въпрос. Тръгнах и за по-малко от един час бях при Учителя. За моя голяма изненада думите на Учителя бяха: „Всичко е свършено. Добруджа е вече в ръцете на българите”! Той беше кратък, думите му бяха точни, ясни и определени. При други случаи много пъти думите му бяха неразбираеми, защото се реализираха в по-късни моменти. Аз знаех това и имах вече опит. Някои негови думи аз разбирах много по-късно, дори след години. При други условия и при друго съзнание в мен, но тук той беше категоричен. Учителя не беше като нас. Той знаеше всичко в света и всякога знаеше кога, кому, какво и как да го каже. Той беше за мене изявление, откровение на Великото, на Неизразимото в света. За съжаление, българите не разбраха какво блоговоление и какъв неоценим дар бе му определено от Небето. След срещата ми с Учителя внезапно и неочаквано за всички се оповести радостната вест за връщането на Добруджа. Думите на Учителя се сбъднаха. Из Спомените на Тодор Божков

През есента на 1919 г отидох в Софил във връзка с моето следване. Най-много се радвах, че ще бъда по-близо до Учителя и ще мога да слушам беседите, но поради липса на работа и средства, реших да се завърна. Непосредствено след войната, тати, който бе създал последователно три печатници - едната от които пое чичо ми Никола в Казанлък, втората - чичо Слави в Нова Загора, и третата, по-малката - на баца ми в Стара Загора, но още неразработена, нерентабилна - нямаше възможност да ме издържа а аз трябваше да следвам задочно, като периодически отивах в София да заверявам семестрите си. През една студена февруарска вечер на 1920 година пак пътувах за София - трябваше да заверя семестър.Влакът пристигна на гара София към четири часа след полунощ. Слязах от вагона. Вън бе страхотен студ - до 20° под нулата. Бях облечен сравнително леко и гологлав, тъй като на гара Ихтиман някой ми бе присвоил /откраднал/ шапката. Отправих се към ул „Опълченска" - 66 - дома на брат Петко и сестра Гина Гумнерови, дето живеешеУчителя. Обикновено аз всякога отсядах у тях. Спрях се пред пътната врата . Надявах се, че долу, в сутерена, някоя лампа ще свети, тъй като обикновено сестрите стават рано, но нямаше никаква светлина. Само снегът и ледът отвън придаваха една лека видимост на нощта. Реших да почакам, докато се разсъмне, докато светнат лампите. Клекнах до едно акациево дърво пред вратата и зачаках, но едва мина около половин час и почувствах, че започвам да замръзвам. Схванаха ми се ръцете и краката, рискувах да се простудя. Тогава реших да почукам, но се колебаех, тъй като стаята на Учителя бе в непосредствена близост до пътната врата. Боях се да не го обезпокоя. Приближих се до вратата и посегнах с дясната ръка, уж да почукам, но все не се решавах. Най-после бутнах вратата, без да се чуе звук. В същия момент лампата на Учителя светна, отвори се вратата на верандата и Учителя, наметнат с една голяма пелерина, изтича по стълбището, дойде при вратата и без да пита "кой е?" отвори ми и рече: "Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите" - и ме заведе в сутерена. Събуди сестрите, като им каза: "Този брат премръзнал, по-скоро затоплете стаята и му направете чай да се стопли." Трогнах се до сълзи. В този факт видях величието на Учителя и си казах: "Кой генерал, кой голям човек би си нарушил нощния покой, да излезе от топлото си легло, да се притече и приюти в тази мразовита нащ един нищо и никакъв студент?" Наистина, това бе той, моят Учител, който всеки момент следи и направлява пътя на своите ученици! Разсъмна се. Беше неделя. Към 10 часа Учителя държа беседа. Тогава той държеше своите беседи в същия дом, като посетителите изпълваха двора. Той, застанал пред отворения прозорец в стаята, говореше.. Словото на Учителя прикова вниманието на слушателите дотолкова, че независимо от силния мраз, дълго след беседата, която трая само един час, останаха на двора, искаха да се домогнат до Учителя, да го поздравят, да му целунат ръка. На голяма маса в трапезарията бе сервиран обяд. На трапезата при Учителя винаги имаше гости, било от провинцията, било от София, най-вече братя - студенти. Това беше истинска комуна.Присъстваха около 20 души гости, в това число и аз.След обяда непринудено се започна разговор относно някои мисли от беседата или от личен характер. Накрая и аз взех думата: "Учителю, рекох, искам да Ви поставя един въпрос, на който моля да ми отговорите. - Тази нощ, когато бях вън при пътната врата, премръзнал, Вие знаехте, че съм там. Защо не дойдохте да ми отворите преди да бутна вратата?" Учителя отговори: "Такъв е законът на земята. За да се прояви Любовта,единият трябва да поиска, другият да му даде; единият трябва да почука, другият - да му отвори. Иначе, ако единият не иска или не чука, а ти се отзовеш, това върви го пътя на насилието". Вечерта на трапезата пак имаше 15-20 души гости. Така се водеха интересни разговори. Времето, прекарано при Учителя, бе всякога много ценно и много приятно. Към 9 часа всички се разотидоха. Прибра се и Учителят горе в стаята си. За мене бе приготвена една кушетка в трапезарията, дето обикновено нощуваха гости от провинцията. Старата сестра Янакиева бе решила тази вечер да измие чиниите, докато има топла вода. Тя се залови да мие и тихичко тананикаше някаква македонска, а след това и един мотив от "Идилията" на Учителя. Аз бях седнал на едно малко столче до печката и като я слушах как пее, казах й: "Сестра Янакиева, ако имах цигулка, бих хванал /възпроизвел/ тази молодия без ноти. Аз съм слухар и ноти не ми трябват." Взех от кофата лопатката за въглища и машата, сложих лопатката под брадата - като цигулка, а машата в дясната ръка вместо лък и започнах да тегля по въображаемата цигулка.Тя ме погледна, засмя се и продължи да пее тихо. В това време се чуха стъпки по стълбището - стъпките на Учителя. За да не ме завари с въображаемата цигулка, хвърлих лопатката и машата в кофата. Вратата се отвори, Учителя застана при нея и държейки дръжката с лявата си ръка, се обърна весело към мене и ме запита: "Искаш ли цигулка?” Аз бях изненадан! Не можех да допусна, че Учителя вижда през тавана, за да дойде да се отзове на едно такова дребно /нищожно/ желание, но като си направих преценка, после разбрах, че това е било у мене едно чисто, съкровено, идейно бих казал желание, което той пожелал да осъществи. Аз нищо не отвърнах, но сестрата поясни: "Той, братът, тъкмо бе взел лопатката и машата от кофата и свиреше с тях вместо с цигулка." Тогава Учителя рече: "Ела, сестра, горе, да ти дам да донесеш на брата една цигулка да си посвири." Отиде сестра Янакиева горе след Учителя и след малко се върна с цигулка и лък в ръце. Даде ми ги и докато опитвах струните с пръсти, за да настроя цигулката, ето Учителя слезе и той с цигулка и лък в ръка. "Ела - каза - сега да свирим заедно”. Най-налред, той ме накара да му свиря тропливи бьлгарски народни хора и ръченици, каквито вече свирех доста сръчно. След това започна преподаването на Идилията — Учителя изсвири първия пасаж и ме накара да го изсвиря и аз. Аз го изсвирих. След това - още няколко пасажа, докато просвирихме цялата песен. После Учителя ме накара сам да я изсвиря, като ме спираше, където допущах грешки и отново повтарях. Така се занимавахме с Учителя точно три часа, от 9 до 12 в полунощ, след което той отиде в стаята си. Тези три часа, преживени с Учителя, за мене ще останат паметни през хилядилетията! В резултат аз усвоих Идилията.И до днес я изпълнявам с моята цигулка, а случая най-подробно описвам с думи. Но онова, което преживях при тази ми среща с Учителя, при онази обстановка в стаята на сестра Василка, не мога да опиша с думи. Из Спомените на Петър Камбуров /подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"/

Честита Първа Пролет!!! Днес играхме първата Паневритмия за тази година. Настроението беше празнично и приповдигнато. Красота,радост и вдъхновение озаряваше лицата на всички. Винаги след Паневритмия се чувствам много добре. Чувствам се по-лека, по-свободна, по-удохотворена, по-добра, по-съпричастна и радостна, по-бодра и здрава. В душата ми е тихо и спокойно. Чувствам се по-силно свързана с Природата и хората.

КОГАТО НЕБЕТО ЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО Често след вечеря Учителя излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, много близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога сериозен-изслушва, отговаря и сам запитва. Гледахме го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода – чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десет, понякога двадесет, наобиколили го. Винаги, когато отивах на Изгрева вечер, обичах да се включвам в групата около него, да го слушам и да го гледам. Никога не участвах в разговорите, бях твърде свенлива. Една такава вечер Учителя ме погледна и ме запита: -Е,Милке, ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш? Отговорих без да се замисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха. -Слушай какво ще ти кажа!Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. Богатство е да бъдеш здрава, да имаш чиста кръв, чисти мисли, чисто сърце. Материалните неща са временни. Учителя изрече това, като огледа всички събрани наоколо му. Минаха години. Многократно падах и пак ставах. Стъпка по стъпка вървях по стръмния път на ученичеството. И веднъж отново, горе в неговата стая, Учителя ме попита: -Ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш? Със сърце, обгорено от много преживявания и с душа, уморена от много лутания, аз твърдо отговорих: -Аз бих поискала, Учителя... И нея вечер, вървейки по пътя към града, аз почти гласно говорех със себе си, как след двадесет години Учителя ми задава същия въпрос. Колко бавно ние, хората на земята, учим нашите уроци!С какво търпение Учителя ни чака да пораснем и да достигнем до реалността на нещата! Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват: „Когато небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!”

:3d_043:

"В празнични дни всички идваха чисти, пременени в нови дрехи, свободни, вдъхновени. През тези празнични дни пак имаше беседа и лекция и всички музиканти с инструментите си свиреха на поляната на Паневритмията. Тогава идваха и ония, които по една или друга причина не са могли да идват през другите дни – делничните дни. Да чуят и видят Учителя, са се видят с приятели. Слагаха се трапези на обяд и вечеря, а на хората от провинцията се даваше и закуска. В тези дни не оставаше непоканен човек в някоя къщичка да си отпочине, да преспи, да закуси. На тези празнични дни Учителя говореше особено вдъхновено за Бога, за праната – жизнената енергия, за обновление, за доброто, за смирението, за целебната сила на светлината на мисълта, на водата, на ранното ставане, за екскурзиите. В празничните дни обикновено салонът не побираше посетителите. Неуспелите да влязат вътре стояха вън, на двора. А на Петровден, рожденият ден на Учителя, обикновено ходехме на Мусала. Ако бяхме в София, пак имаше беседа, Паневритмия, обща беседа, тържествен концерт. Този ден беше изключителен по пищност и хубаво настроение. Това бяха нашите празници: Пролетното равноденствие, Петров ден, Съборните дни, Есенното равноденствие и Нова година. Най-важното: Новогодишна беседа вечерта срещу Нова година и сутрешна – на 1 януари, когато Учителя очертаваше каква ще бъде годината, позовавайки се на Кабалата и Нумерологията. Преди всичко говореше за последното число и за сбора от числата, получен при събирането им. Общо дали празниците ги празнувахме на Рила или на Изгрева, бяха истински духовни тържества с по няколко беседи на ден. Словото през тези дни се изливаше без мяра, богато и щедро." Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"