t.todorov

" Асертивността е форма на поведение, при която се демонстрира твоето самоуважение и уважението ти към другите. Тя се основава на философията за личната отговорност и съзнанието за правата на другите хора. Асертивното поведение отразява разбирането за личната ценност на всеки - своята и на другите хора като отделни индивиди. ДА СИ АСЕРТИВЕН ОЗНАЧАВА: 1. Да осъзнаеш че имаш редица права, които можеш да използваш и защитаваш. 2. Да придобиеш ясна картина за това как се чувстваш и да разглеждаш чувствата като нещо значимо. 3. Да се изразяваш ясно, просто, директно и по свой начин. 4. Да не доминираш над другите и да не се разпореждаш с тях. 5. Да разглеждаш като предизвикателство ситуациите, в които ти (или други хора) не участваш равностойно. 6. Да си отворен и честен към себе си и към другите. 7. Да изслушваш гледната точка на другите и да проявяваш разбиране. 8. Да приемаш това, което чувстваш, мислиш и правиш. Да уважаваш чувствата на другите и нещата, които правят. ДРУГИ НАЧИНИ НА ПОВЕДЕНИЕ АГРЕСИВЕН -преследване на своите цели -принуждаване на другите да вършат неща, които не искат -незачитане гледната точка и правото на другите -търсене на печалба за себе си на всяка цена -доминиране, обиждане и унижаване на другите -проява на насилие над другите ТУК ПРИНЦИПЪТ Е: АЗ ПЕЧЕЛЯ ТИ ГУБИШ МАНИПУЛАТИВЕН -привидно възпитано и външно нападателно поведение -пренебрегване на другите -мълчание -прикритост в отношенията с другите -оставяне на чувство за вина у другите, ако не направят това, което се иска от тях ПРИНЦИПЪТ Е: АЗ ПЕЧЕЛЯ ТИ ГУБИШ ПАСИВЕН -избягване на конфликти -казване "да" когато желанието е да се каже "не" -поставяне потребностите на останалите винаги на първо място -неизразяване на чувства -превене на неща, които не са желани или за които няма вътрешно съгласие -неяснота относно желанията и чувствата -възприемане на себе си като жертва на несправедливости -нерешителност, мекушавост, черногледство -самоподценяване и самоунижаване ТУК - АЗ ГУБЯ ТИ ПЕЧЕЛИШ Асертивността се основава на принципа: АЗ ПЕЧЛЯ - ТИ ПЕЧЕЛИШ АСЕРТИВНИ ПРАВА АЗ ИМАМ ПРАВОТО: -да се отнасят към мен с еднакво уважение независимо от възрастта ми, расата, социалното положение, пола, спосбностите или икономическото ми състояние. -да изразявам своите чувства и мнения -да изисквам отговор -да бъда изслушван и да не се съгласявам -да имам различни потребности и нужди от тези на другите хора -да казвам "НЕ" -да бъда критичен към другите по един конструктивен начин -да знам, когато ме критикуват и да имам възможността да отговоря на критиката към мен -да имам време да помисля когато взимам решения -да казвам това, което искам -да казвм, когато не разбирам и да искам повече информация -да бъда отговорен за собствените си действия -да не завися от одобрението на другите -да имам собствени лични сфери, независимо от ролите, в които другите ме виждат, например: майка, дъщеря, баща, студент и др. -да се съпротивлявам на нагласите и поведенията, които дискриминират хората -да се радвам -.................................................................................................... -...................................................................................................... -................................................................................................... МОИТЕ ОТГОВОРНОСТИ -да се отнасям към другите с уважение и да се противопоставям на ситуациите, в които някой е дискриминиран -да изслушвам гледната точка на другите, предложенията им, мненията, които изразяват и да им давам отговор -да не пренебрегвам гледните точки и мненията на другите, когато са различни от моите -да приема факта, че някои от молбите, които отправям, могат да не бъдат изпълнени -да приема, че другите имат право да критикуват моите действия, ако го правят по конструктивен начин -да проявя разбиране когато другите правят грешки -да уважавам правата на другите хора и желанието им да говорят за себе си -................................................................................................. -................................................................................................. -.................................................................................................. НАЧИНИ ДА БЪДЕМ АСЕРТИВНИ Говори за себе си: "Аз мисля..." вместо "хората смятат, че...” или "Не мисли че това решение е добро." Кажи как се чувстваш: "Чувствам, че не мога да се справя” или "Чувствам се зле с това" Поеми отговорност за чувствата си: "Яд ме е като се държиш така” вместо "Ти се държиш зле и това ме ядосва" Кажи ясно какво искаш: "Искам да дойда с теб!" Отдели фактите от мненията: "Аз смятам че това е добър начин”, а не "Факт е че това е най-добрият начин." Знай че нещата могат да са различни за различните хора: "Този начин е добър за мен" вместо "Този начин е добър" Бъди директен: "Катя, не ми е приятно да ме прекъсваш”, а не "Забелязвал ли си как Катя прекъсва другите докато говорят" Бъди готов да преговаряш: "Не мога да свърша това сега, както искаш, но ще го направя утре след обяд" Използвай "искам" вместо "трябва": "Искам да свърша тази работа днес, затова няма да дойда с теб" вместо "Трябва да свърша работата, затова не мога да дойда с теб." (не прехвърляй отговорността вън от себе си, ти искаш и исканията ти трябва да бъдат уважени, не да се съобразят с дейността ти а с теб) Стимулирай и другите да бъдат асертивни: "Какво искаш да направя?" Автор: Неизвестен

"ова, което не разбирам е къде, след завършена магистратура, се продължава специализация в тези ШКОЛИ, за които говорите. Има ли ги в България, може ли да ми изпратите сайт на някои от тях?" http://www.psychotherapy-bg.org/?page_id=84 Приятно ровене.

За тези които са извън БАП не зная. Иначе в България има няколко добре развити школи - психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа, неорайхианска ... Тепърва се оформя и психоаналитичната ориентация, към която за съжаление доста добри терапевти се обърнаха. Общото ниво обаче се разводнява, което е нормален процес при формирането на специалисти. Иначе аз съм се убедил, че школата не прави терапевта. Ако някак той не успее да изгради в себе си първо собствена гледна точка за терапията, като процес и после да разширява тази гледна точка благодарение на различните терапевтични възможности работата не се получава. Така аз съм работил с клиенти, които по една година са ходили редовно на КПТ, но дори не са осъзнали, какъв им е проблема дефакто и естествено са нямали кой знае какъв напредък. Работил съм и с клиенти, които са били на психодрама - същата работа. И след позитивни терапевти съм работил и забелязвам, че не школата е важна, а разбирането на терапевта що е психотерапия. За съжаление обучението в дадена модалност дава шанса терапевта да изгради някаква позиция, но понякога психотерапията е труднодостижимо развитие на един специалист. Така оставайки в някакви посредствени нива куца и самия процес.

"Тук са събрани най-известните." Toва не са най-известните, а тези кoитo са легитимни. За съжаление все oще не се легитимират oт наши закoни, защoтo такива адекватни няма. Над 10г. се правят oпити да се израбoти такъв, нo е мнoгo слoжен, пoради взаимoдействията с другите ресoри. Пoради тази причина правo, или легитимнoст се присъжда oт ЕАП - Еврoпейската асoциация пo психoтерапия. И тъй катo БАП е oтoризиран неин представител за България, шкoлите приети в нея са терапевтични. Другите, не са успели да пoкрият изискванията, кoитo са спуснати oт ЕАП и кoитo са в унисoн със светoвните. Така самo избрoените там се вoдят за психoтерапевтични мoдалнoсти в България.

Идеално психично здраве има при животните При хората няма идеални неща. Самото щастие е субективно за всеки, т.е. човек чувства, че е щастлив или нещастен, като това чувство е субективно отражение на някаква действителност, вътрешна и външна и тяхното взаимодействие. "просто мъдър, осъзнат, балансиран, същевременно с интересна индивидуалност и постижения" Какво значи мъдрост? Какво е балансираност, и как се постига баланса, на каква цена? Какво е интересна индивидуалност и за кого да е интересна? Кое е постижение? Виждате, че всеки може да вложи собствен смисъл в това. Ако за мен е постижение е да си построя колибка в гората и го направя, а за вас е постижение да си построите небостъргач, но вместо това успеете само колибка кой ще е по-щастлив? Трябва за себе си да дефинирате, какво съдържание влагате в горните думи. /особено "осъзнат" ми е любопитно/

Ами това е въпрос на лично преживяване. Много често обаче, някоя едностранчивост създава конфликт с реалността и чак тогава се разбира за нея. И тогава човек, или отрича сигналите от реалността, за да запази статуквото на вътрешно преживяване за комфорт по различни начини и "хитринки", или приема този сблъсък, като възможност да преразгледа собствената си позиция. Така неразвитите или по-слабо развитите структури имат шанса да бъдат развити и личността да "стъпи на четири крака" в реалността, вместо на по-малко. Изобщо реалността е коректив и не спира да "възпитава" и то точно там, където има пропуск някакъв и съответно слабост.

Всеки хармонично функциониращ човек използва и четирите. Ако едната надделее става сложно, в зависимост от това коя е тя. Шизоиден - проблем със свързването с хората/емоционално, но могат да се свържат лесно с други абстракции, например Бог. Апропо тук е аутистичният спектър в своята крайност/. Депресивен - проблем с отделянето Натраплив - страх от бъдещето, новото, различното, хаотичното Хистеричен - страх от предопределеното, предначертаното, сивото Така човек е неповторима смесица от четирите. И слава богу

Аз в практиката си също използвам някаква класификация, по-скоро за личната ми ориентация за даден случай. Тя е по-простичка, но някак много логична и идва от аналитичната теория. Това са четирите типа личностни конституционални типа: шизоиден, депресивен, натраплив и хистеричен тип. Те са по двойки като две противоположности на едно цяло: шизоиден-депресивен и натраплив-хистеричен. Ориентацията и в четирите е много лесна, ясна и ефективна, тъй като е свързана и с основният конфликт на личността. Тези типове са всъщност хронологични с възрастовото развитие. Шизоиден - до 1г. Депресивен - от 1-2г. Натраплив: 2-4г. Хистеричен - 4-7г. Така в зависимост от своите биографични основания всеки човек преминава през усвояването на тези четири конституции, като една от тях става водеща за него. Доколко тя е по-силно изразена от другите е предпостава и за едностранчивост, която по-късно го вкарва /понякога/ в различна проблематика. По този начин е и много лесна ориентацията в целта, или отговора на въпроса "Какво от това че разберем къде е проблема? Какво да правим след това?" Всъщност се работи по посока да се "налее" ресурс в противоположната конституция, от двойката. Това е много трудна работа, защото те са устойчиви личностни характеристики. Така първата двойка е свързана със способностите за обич, или така наречените първични способности, а втората двойка е свързана със способностите за познание, или вторични способности. Ако още опростим първата е свързана със способността за контакт и общуване, а втората със способността за научаване, социализиране и начин на поведение. В развитието си човек винаги има едно "задържане" в един от типовете и преодоляването точно на това и възможността за развитие и на останалите има сериозен терапевтичен ефект и личностно развитие.

Сещам се как в началото, когато започнах да работя консултативно, когато идваше момента да обявя цената за сесия ми ставаше доста дискомфортно. Може би защото тогава не съм мислел, че предлагам нещо качествено. Все пак в психотерапията има две основни неща, които ако не се случат терапия няма: 1- психотерапевтична рамка и 2-емпатийна връзка между терапевт и клиент В рамката на терапия се включва целият сетинг - време, място цена, продължителност /която в последствие може да се предоговаря според промяната в заявката. Винаги в психотерапията първоначалната заявка на клиента прераства и се надгражда/. Орлине, разбирам затрудненията ти. В някои случаи и формалните неща, които се появявт стават тема за разговор и изследване в психотерапията. Общо взето това, което се случва в психотерапевтичният процес се случва и в живота на клиента. Относно преноса - няма хубав и лош пренос. Той винаги може да се ползва терапевтично, без значение дали е позитивен, негативен или амбивалентен. Въпроса относно това, дали това изцежда терапевта е лична тема на самият терапевт и той трябва да работи с нея терапевтично, за да я преодолее. В дълбинната терапия, терапевта освен времето и уменията си предоставя и чувствата и преживяванията си в помощ на процеса и клиента. Така че няма значение, какви проекции прави клиента към терапевта, той трябва да е наясно и да работи с преживяванията си, а не да ги поглъща или да ги изживява, като в своето ежедневие. Не бива да се забравя, че терапевтичната реалност е добавъчна, изкуствено създадена. В този смисъл всичко, което се случва там е с точно определена цел и тя е разбирането и интерпретирането на клиента и неговите "маневри" по време на терапия без значение, какви са те. В този смисъл ако терапевта наистина създаде емпатична връзка има опасност да бъде засмукан от терапевтичните преживявания, които се появяват в процеса. В този случай се казва, че е навлязъл в контрапренос без да си дава сметка. Без значение дали терапевта си мисли, че е чудесно да работи с някой клиент, или е ужасно и в двата случая е в контрапренос без да го осъзнава. Точно по тази причина терапевта трябва много много добре да е работил в личната си терапия. Ако това е факт вероятността да попадне в контрапренос без да си даде сметка е твърде малко вероятен. Все пак и опитни терапевти попадат в този капан и точно за това има определени маркери, които човек с течение на практиката би трябвало да си постави. Така например просрочване на сесия, силното желание някой клиент бързо да се оправи, реверанса да се промени рамката като пари, времетраене и т.н. за да се "помогне на клиента" или да се забърза терапевтичният му успех, радостта от работата с точно определн клиент, както и тежестта и нежеланието с друг, продължаването на "предъвкването" по някой случай, след като е приключила сесията и т.н. са маркери за неосъзнат контрапренос. В този случай психотерапевтичната рамка престава да бъде добавъчна реалност, а терапевта е излязъл от терапевтичната си роля и става част от реалността на клиента. Така някой трети трябва да ги "вади" от там и да ги "освети" за да успеят отново да се върнат в добавъчната реалност. При клиентите с твърде силна свръх-азова структура, които са твърде критични, /нещо което трябва да бъде забелязано от терапевта в първата 5-минутка от първата сесия, да не казвам и по телефонния разговор/ , трябва да се предложи такава рамка на добавъчната терапевтична реалност, която да е в унисон с тяхното възприемане на реалността. Ако клиента е със силно развито чувство за отговорност, самокритичност и т.н. е нормално терапевта да въведе критерии, които той да мисли, че изпълнява стриктно, т.е. да разтегли терапевтичната рамка. Така например може да каже че е нормална практика в тази работа парите да се дават, когато човек има възможност, или цената да се преосмисля според неговите актуални възможности /при загуба на работа по време на терапията например/ , за да е клиента с впечатлението, че спазва правилата. Обратно, ако клиента е с точно обратното - слабо развита свръх-азова структура, терапевта трябва неумолимо да следи и напомня за строгата терапевтична рамка, време, пари, отсъствия и т.н. като по този начин само с терапевтичната рамка може да навлезе в личностната проблематика като тема за да изследва и претълкува за клиента неговото собствено поведение. Това е разбира се в начлото на терапията, когато тези неща са все още в сянка за самият клиент и той не е работил терапевтично с тях.

След като сте разделена с него, как подържате контакт? Какви граници определихте след раздялата? Ако той нарушава тези граници, вие как активно ги защитавате? Откликвайки на неговите заплахи вие подържате контакта? Имало ли е други ситуации на раздяла? Колко дълги са били? Как протичаше комуникацията ви когато сте били разделени тогава?

Много добра книга относно темата: Фриц Риман - "Основни форми на страх" Разглежда се, как от раждането си, човек изработва определени модели на поведения, които удовлетворяват няколко екзистенциални форми на страх, а всеки по точно определени причини "отглежда" най-силно една от тези фрми на страх. На много достъпен език.

Детство и общество Идентичност. Юношество и жизнени кризи. Има ги на руски и английски мисля, но са трудни за откриване.

Това е една от най-безконфликтните теории за възрастово развитие на Ерик Ериксон - психоаналитик, който единствен е създал нещо свое без да отрича Фройд. По много опростен начин той разглежда човешкото развитие, като етапи които трябва да се преодолеят, за да се премине към следващия. Следвайки етапите на Фройд, но със различно съдържание успява по много елегантен начин обясни процеси, в които анализата задълбава прекалено много в "недоказуемото". Кавичките са, защото то по принцип се доказва винаги, но само за частният случаи, а не за общото, докато Е. Ериксон извежда теория за общото.

"Младенческа възраст /"орално-сензорен" период/ - първата година от живота. В края на първата година човек преживява първата криза в своя живот. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е "базово доверие". Ако тази първа криза /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради "базово доверие", най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е "базовото недоверие". Базовото доверие е общо чувство на доверие /увереност/ към другите хора като доброжелателно настроени и сигурни, а социалната среда като стабилно, безопасно място. Изграждането на "базовото доверие" към другите хора и света, като цяло зависи от качеството на майчината грижовност, при това не от количеството храна или нежност към детето, а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/, "разпознаваемост" на чувствата. Базовото доверие означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/подбуди. Например такова доверие е изградено, когато детето е в състояние да остане само без майката /да се "отдели" от майката/ без прекомерна тревога или страдание. Правилното психично развитие не е резултат само от изграденото чувство на базово доверие, а е резултат по-скоро от благоприятното съотношение между доверие и недоверие. За детето е точно толкова важно да знае на какво не трябва да вярва, както и да знае на какво трябва да вярва. За успешното овладяване на околната реалност и вземането на правилни решения е необходима способността да се предвиждат опасностите и свързаното с тях чувството на не-удоволствие. Ето защо базовото доверие не се измерва с постиженията на детето. Например животните имат инстинктивна готовност за придобиване на психосоциални навици, за разлика от които придобиването им от детето на човека става чрез продължително научаване. Начинът за придобиване на базово доверие е универсален /независимо от различните култури и социални слоеве/: човекът вярва на обществото по начина, по който вярва на собствената си майка, а именно: че тя след малко ще се върне и ще го нахрани точно навреме с подходяща храна. Психичното качество, което се появява в резултат на изградено базово доверие, Ериксон нарича "надежда", т.е. доверието преминава в способност на детето да се "надява", и е сходна с вярата на възрастния човек в някаква религия. Надеждата е първото положително качество на психиката и е основата на убедеността на човека в значението и стабилността на общото културно пространство."

"Как става това? Изглежда, че става чрез методи и средства на психотерапията, но това са не напълно осъзнати неща и от самите терапевти." Аз не зная как говорите от името на терапевтите, като предполагам не сте такъв. Не само на запад минават лична терапия преди да започнат да се обучават. Това се случва и тук, и то при всички научно доказани и проверени методи. Няма вариант терапевта да работи и да не знае как помага. Той много добре знае, как е помогнал на себе си, когато самият той е бил терапевтиран. Аз за божественото не мога да се изказвам, но има конккретни изследвания които са фактологичен материал и се занимават с тези въпроси - ефективност на психотерапията, ефективност на техники, контакта и т.н. Действително терапевта не е нито лечител, нито някакъв магьосник, нито някой който прави някакви трудни и мистериозни неща за да помага. Всичко е наука и усет за психодинамика на процес, който се трупа по време на дълги години обучение. Наистина психотерапевтът работи с нагласите на клиента. Ако клиента има мотивация шанса за терапевтична промяна е по-голям. Но дори и да няма такава, терапевта изяснява този момент. Изобщо това е сериозна работа, която не може да се научи от тук от там, или да се прави по "някакъв" начин, защото видиш ли, дори само контакта между хората "помагал" и действал "терапевтично". Това е вярно, но терапията изобщо не е само това. Това е много сложен процес и обученият терапевт през цялото време умее да си дава сметка за него. Обсъждането, дали терапевта в трудни моменти може да терапевтира себе си - не може. То е като да играе шах със себе си. Все пак терапевта си дава сметка за много аспекти от собственото си поведение тъй като е минал през сериозно самопознание. Обикновено когато терапевта "удари на камък" с някой клиент, просто е видял в него свой неразрешен проблем. Това се разбира в супервиизиите на терапевта. Все пак самопознанието на всеки терапевт не трябва да спира. В този смисъл всеки терапевт има нужда да влиза периодично в различни групови семинари, в които има елементи на лична терапия. Т.е. терапевта никога не трябва да забравя, най-важната роля в себе си - да бъде клиент.