Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ани

Модератори
  • Общо Съдържание

    4078
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    127

Всичко добавено от Ани

  1. Речта е с български субтитри - от Франкфуртското изложение на книгата `09г. - най-голямото на планетата. Тъй като съмненията в хранителната достатъчност на веге храненето са причина за слабото разпространение на вегетарианството, смятам че горната информация трябва да бъде по-етаблирана! По-долу цитирам позиции на институции като Европейската комисия и ООН, както и актуалната научна библиография за вегетарианството - с неговото положително въздействие за планетата и за човечеството. Други мотиви за вегетарианството, освен здравословният, сa : - eтичен - избягването на ненужно насилие (за алтернатива давам винаги плодовете, които служат в природата само за храна, и чиито семена животните "благодарно" разпространяват) - психолози са доказали, че преди да приложат насилие над хората, престъпниците преди това често го прилагат над животните - eкологичен - при интензивното животновъдство има нитратно замърсяване на водите, почвите, и въздуха, както и ползване на по-големи енергийни ресурси (вода, храна, горива) в сравнение със земеделието - на фона на големия световен глад(!), обезлесяване с цел правене на пасища, намаляване на биологичното разнообразие. Антропоцентричното глобално затопляне е все още твърде спорно за да бъде споменато от мен тук, но според FAO на ООН интензивното животновъдство допринася с 18% за увеличаване на парниковите газове (повече отколкото допринася световният транспорт). Европейската комисия също препоръчва вегетарианството. Научна библиография и позиции на световни институции: - Position of the American Dietetic Association: vegetarian diets. J Am Diet Assoc. 2009 Jul;109(7):1266-82. - WHO Global Strategy on Diet, Physical Activity & Health Promoting fruit and vegetable consumption around the world - WHO FAO Expert Report Diet, Nutrition and the Prevention of chronic deseases 2003 - WHO Fact sheets Cardiovascular diseases (CVDs) 2009 - UNO/United Nations Environment Programme, 2010. Assessing the Environmental Impacts of Consumption and Production - UN/FAO Report: Livestock's Long Shadow 2006 - European Parliament`s Temporary Committee on Climate Change: Draft interim report on the scientific facts of climate change: findings and recommendations for decision-making 2008 and Amendments on the draft interim report 2008 - The European Prospective Investigation into Cancer and Nutrition (EPIC) - Meat Consumption correlates with gastric noncardia cancer risk - US Seventh-Day Adventists study (24000 participants, AJCN) - Oxford Vegetarian Study (with 11.000 participants) - Mediterranean diet reduces mortality (23000 participants, Univ. Athens) - Lower cancer incidence in British vegetarians (62000 participants, Univ. Oxford) - The China Study - UK Cabinet Office Strategy Unit 2008 Food: an analysis of the issues - Red meat intake and risk of breast cancer (Harvard Medical School) - Milk consumption and prostate cancer (PCRM, Washington DC) - High animal protein intake -- lower amount of bone formation (osteoporosis) (USDA Agricultural Research magazine 2003 "Boning Up on Osteoporosis") - High animal protein intake increases bone loss (osteoporosis) (Am J Clin Nutr.) - Milk consumption correlates with multiple sclerosis prevalence (CHRU, Grenoble) - Meat eaters: Relative risk of gall stones twice that of the vegetarians (Br Med J (Clin Res Ed)) - Vegetarian diets reduce symptoms of rheumatoid arthritis (UUH Oslo) - A Study of Cancer Research centre in Germany (Am J Clin Nutr.) - Colon Cancer -- Studies from Germany (Am J Clin Nutr.) - 57 здравни причини да се живee вегански: http://www.nursingdegree.net/blog/19/57-health-benefits-of-going-vegan/ В националната онлайн медицинска библиотека на САЩ - http://www.pubmed.com - има научни статии за позитивното въздействие на веге храненето спрямо диaбет тип-2 Любо aboutvege@gmail.com
  2. песен от Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно), изп. Анна Каралашева
  3. песен от Учителя Петър Дънов Концерт на Петьо Ганев и Симеон Симеонов, Стара Загора 12.11.2005
  4. Песен от Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) Изгледи: Рила, сбирка на сп. "ОСЕМ", 2009
  5. Песен от учителя Беинса Дуно (1864-1944), инструментал изпълняван Георги Черешаров, концерт 2006 г. Пикадили, Лондон. Песента във вариантите с думи е дадена на Ватан;
  6. Тази статия е увод към книгата на д-р Робърт Менделсон "Как да отгледаме здраво дете... въпреки лекарите". Текстът е любезно предоставен от издателство ХомеоХелп Доктор Робърт С. Менделсон (1926-1988) е един от най-великите американски педиатри. Роден е в Чикаго, щата Илинойс. Завършва медицина в Чикагския университет през 1951. Известен е със своите радикални възгледи за съвременната медицина. Особено силно критикува педиатричната практика, ваксинациите, акушерството, преобладаването на лекарите-мъже в гинекологията. Обявява се против коронарния байпас, редовните рентгенови прегледи за откриване рака на гърдата, флуорирането на водата. Дванадесет години преподава в Медицинския факултет на Северо-Западния университет, след това още толкова е професор по педиатрия, обществено здраве и профилактика в университета в Илинойс. В началото на 80-те години е президент на Националната федерация за Здраве. Работи като и национален директор на Службата за медицинска консултация в „Проджект Хед Старт”, но тази длъжност е принуден да напусне след нападките към него заради рязката критика, на която подлага училищното образование. Оглавявал е Медицинския лицензионен комитет в щата Илинойс. Активно пропагандирайки своите възгледи, той се изказва на конференции и събрания на Националната федерация за Здраве, води новинарски бюлетин и колонката „Народен доктор” в няколко национални вестника, участва е в повече от 500 тоук-шоута в телевизията и радиото. През 1986 Националната асоциация за здравословна и полезна храна на САЩ го удостоява с Мемориална премия на името на Рейчъл Карсън „За заслуги в областта на защитата на свободата на потребление и здравето на американците”. Автор е на редица научно-популярни книги, претърпели по няколко издания в САЩ и в други страни. Увод Не бих написал тази книга, ако не бях убеден, че в американската педиатрия, както и в останалите области на медицината, нещата не стоят добре. Това въобще не значи, че лекарите по-малко честни или по-малко състрадателни от останалите хора. Просто от самото начало недостатъците са заложени в медицинската философия – в същността на учението, а не в личностите, които се обучават. Лекарите не са престъпници. Те са жертва на системата, както и техните пациенти. Първи те страдат от увлечението на медицинската школа за интервенция вместо профилактика, за медикаменти и технологии, безсмислени ритуали и егоистично лекарско поведение. Всички тези методи се запечатват в съзнанието на всеки студент, преминал строгата и често пъти безполезна програма за подготовка. След завършване на обучението главите на младите специалисти са натъпкани с регламентирана глупост до такава степен, че не остава никакво място за здравия разум. Когато критикувам педиатрите, аз не изключвам себе си. Признавам, че когато започнах своята практика, вярвах в по-голямата част от това, на което ме бяха учили и затова моите пациенти си плащаха дълги години. За щастие, може би защото започнах сам да обучавам студенти-медици, се научих да се съмнявам в набитите в главата ми медицински принципи, да подозирам всеки новопоявил се медикамент, хирургическа процедура или медицинско нововъведение. Скоро открих, че тези новости в по-голямата си част не издържат на сериозната научна критика. Учудващо големият процент на „революционни процедури” и „чудодейни средства” изчезваше, след като се изяснеше, че вредата е по-голяма от тяхната полза. В предишните си книги „Признанията на един лекар-еретик”, „Мъжка медицина или как лекарите осакатяват жените” се постарах да предупредя читателите за опасността от сляпата вяра в западната медицина. Но никога не съм си поставял за цел да ги откажа да се обръщат към необходимата медицинска помощ. Въпреки празнотите в образованието, лекарите спасяват живот и лекуват болни хора. Това се получава най-добре в ситуации, в които не може да се мине без лекарска намеса, а най-лошо – когато ги молят да лекуват хора, които не са болни. Написах тези книги, за да дам представа за недостатъците на медицинската система и да защитя хората от ненужната и опасна медицинска намеса. Също така осъзнах, че ако пациентите започнат да се съмняват в предписанията на лекарите си, не е изключено някога да започнат да се съмняват и в самите лекари. Възможно е това да е съвпадение, но се появиха убедителни потвърждения, че това вече се случва. За постигнатия напредък трябва да благодарим и на другите критици от моята и извън моята професия. Много лекари са принудени да се усъмняват в убежденията си под въздействието на средствата за масова информация и на самите пациенти. Това го чувам често от колегите си. Допитванията до лекарите убеждават, че все повече пациенти отказват да приемат мнението им за истина от последна инстанция. Пациентите вече не се прекланят пред лекарите си, станаха по-малко покорни и отстъпчиви. Лекарят престана да притежава научна непогрешимост. На пациентите все по-често им се налага да търсят убедителни отговори на трудни въпроси за предписваните медикаменти, изследвания и препоръчвани операции. Когато лекарят е принуден постоянно да търси несъществуващи аргументи в свое оправдание, резултатите надминават всички очаквания. Немалко мои колеги, приветстват тези промени, други се объркват, когато не могат да оправдаят много от медикаментите и процедурите, шаблонно предписвани в миналото. Във всеки случай, широката осведоменост за недостатъците на традиционната медицина води до конструктивни промени. Когато лекарят се съмнява в собствения си начин на действие, той преразглежда обективно много от това, на което са го учили и обръща по-голямо внимание на предотвратяване на заболяването вместо на интервенция. Това се отразява благоприятно върху здравето на пациентите. През последните няколко години се проведоха много реформи, представляващи закъсняло признание. Признание за това, че страничните действия на някои медикаменти са по-опасни от заболяванията, които трябва да лекуват. Че хирургическата намеса без жизнени показания за нея не винаги е необходима, но винаги е опасна. Че много пъти рискът от рутинните анализи, рентгенови и други изследвания са по-опасни болестите, които би трябвало да открият. Трябва да благодарим на последните няколко години – за това, че пострада репутацията на редица обичани медицински процедури, подложени на критична публична проверка и провалили се на този изпит. Не може да не ни обнадежди сухият списък на тези промени: • Американската педиатрична академия препоръча да се прекратят снимките на гръдния кош при хоспитализираното на деца, като по този начин мълчаливо призна потенциалната вреда от кумулативните дози на облъчване. • Тази академия преразгледа своята позиция по отношение на масовите туберкулинови проби, оставяйки ги само в районите с висока заболеваемост. Надявам се това да бъде да бъде първата крачка към премахването на всички опасни и ненужни масови изследвания и имунизации, които носят повече полза на лекарите, отколкото на пациентите им. • Американската медицинска асоциация се отказа от препоръката си за ежегодни медицински прегледи на всички здрави деца. Американското общество за борба с рака вече не препоръчва да се правят ежегодни цитонамазки на Папаниколау. Имаше период, когато не препоръчваше и редовните масови мамографски изследвания. По-късно това общество отново промени решението си, без всякаква мотивировка, ако не се смятат за такава жалбите на безработните радиолози. Сега се твърди, че мамографията, извършвана един път за 1-2 години, е безопасна и едва ли не задължителна за жените на възраст от четиридесет до петдесет години, които нямат симптоми. • Това противоречи на инструкцията на Националния раков институт 1977, в която се налагат ограничения за радиологически изследвания на жените от тази възрастова група, ако в тяхната лична или семейна анамнеза се съобщава за рак на млечната жлеза. Според мен, ежегодните мамографии на жените, които нямат тревожни симптоми, се явяват форма на сбъдваща се диагноза. Ако се правят редовно достатъчно дълго време, те ще доведат именно до рак на млечната жлеза! • Масовите рентгенографии на гръдния кош, в миналото смятани за толкова необходими, че се създаваха подвижни рентгенови кабинети за осигуряване на повсеместен обхват, са вече в миналото. • Макар че фармацевтичната индустрия продължава да бълва нови медикаменти, нараства тревогата на пациентите по повод на злоупотребата с тях. Затова такива препарати не се изписват толкова често, както преди. Случаите, в които са се предписвали нови средства през 1980 в сравнение с 1984, са намалели със 100 милиона. Може би точно като следствие от това фармацевтичните компании оказват все по-голям натиск върху Агенцията за контрол на храните и медикаментите, настоявайки за разрешаване на рекламирането на медикаменти не само сред лекарите, но и сред потребителите. • Намаляха изписваните рецепти за транквиланти – от 104.5 милиона през 1970 на 70.8 милиона през 1981. Използването на валиум – медикамент станал причина за голяма смъртност от предозиране – през 1975 намаля на половина от върховото ниво от 62 милиона рецепти. • Рецептите за сънотворни средства само през 1980 намаляха от 40 милиона на 21 милиона. • Съществува статистика, потвърждаваща, че все повече жени се отказват от хормонална и вътрематочна контрацепция, заради реалния риск да си увредят здравето. • Независимо, че акушерите и педиатрите, както и преди, не поощряват кърменето, жените, които кърмят, стават все повече. Това е за доброто и на майките и на техните деца. • Акушерските лекарски процедури се подлагат на критика и преоценка и се забелязва правилно движение към естественото и даже домашно раждане. Тези положителни промени в традиционната медицинска практика показват, че медицината реагира на нарастващата критика. Но в моята специалност – педиатрията – нещата не стоят така. Практически всичко остава неизменно и непоклатимо. Смятам на страниците на тази книга да подложа педиатрията на същия критичен анализ, както в предишните си книги критикувах други области на медицината. Но тъй като педиатрията е моята професия, която съм практикувал и преподавал повече от четвърт век, реших да отида по-далеч от обикновеното изобличаване на недостатъците. Аз давам съвети на родителите как да избегнат риска от ненужните вмешателства и свързаните с това разходи, като в същото време осигуряват необходимото за здравето на децата отглеждане и лечение. Разполагайки с тази основна информация, всеки един от родителите може да вземе по-активно участие в опазването на здравето на децата си. Това не значи, че ще им се наложи да изпълняват функциите на лекар, правейки зле това, което лекарят прави добре. Лекарите владеят някои технически похвати, които родителите не трябва да се опитват да вършат сами. Моята книга ще ви научи какво е необходимо да знаете за повечето детски болести, да разпознавате ситуациите, при които е по-благоразумно да се възползвате от лекарския опит. И ще можете да подготвите детето за дълъг, здрав и щастлив живот! ------------------------- 1 Кумулация - натрупване и сумиране в организма на лекарствени вещества и отрови, водещи понякога до сериозни усложнения
  7. Аз също се надявам, че всеки носи в себе си Божествен кълн, искра,...И най-важното е именно пробуждането Му!
  8. С това съм съгласна. Трябва да се помага, ако човекът който те моли за помощ има нужда. Но понякога молят точно тези които нямат голяма необходимост от помощ, докато някой и да е в много тежко положение, дума не обелва. Тук вече е необходимо умение, интуиция, вътрешна светлина, (не знам как да го нарека... ) Освен това, помагайки на един човек, може волно или неволно да навредя на друг. Тогава за другия няма да съм от добрите...Изобщо нещата са малко сложни. Оказва се, че и Учителя не е бил винаги добър, за всички:
  9. Мисли за аурата на човека. Из 900 мисли на Учителя. Ето някои мисли, които ми харесаха:
  10. Здравей, Ваня! Имаме общо хоби май - цветята. :))

  11. Това е идеалният вариант. Но да си призная, много рядко го забелязвам в София и особено в нашия квартал, Илиянче. Аз може да не навлизам в чуждо пространство, но обратното - много често става. Все пак, както казваш - човек се учи от всичко. Дори и от блъсканицата.
  12. Сега, през време на този събор, искам да направите следния опит: намерете някоя сестра или някой брат, които са се обезсърчили или изпаднали в меланхолия, и се опитайте да трансформирате тяхното състояние. Образувайте една група от 10–20–30 души, която да изпрати най-добри мисли и желания към този брат или към тази сестра, и проследете да видите какъв обрат ще произведат върху тях тези ваши мисли. Като се изредите един след друг да изпращате добри мисли, ще видите какъв обрат произвеждат те. Направете един такъв опит, да видите какво чудо върши човешката мисъл. Само по този начин ще се създаде между вас една вътрешна връзка. Отвън и отвътре
  13. А сега ще се създават разни теории, ще идват разни проповедници да говорят, че Христос ще дойде да спаси света и всички Го очакват. Че какво е Христос? – Христос, това е Любовта в света. Има ли Любов между хората, има и Христос; няма ли Любов между хората, няма и Христос. Има ли Истина и свобода, има Христос; няма ли Истина и свобода, няма и Христос. Има ли Правда и равноправие, има Христос; няма ли Правда и равноправие, няма и Христос. Има ли Добродетел, има Христос; няма ли Добродетел, няма и Христос. Има ли доброта, благост, кротост, въздържание, милосърдие между хората, има и Христос; няма ли тези неща, няма и Христос. Христос няма да дойде нито в човешка форма, нито в каква и да е друга някаква форма. Ако е за форма, ето аз съм пред вас. Всеки от вас може да бъде Христос. Когато Христос дойде в човешка форма, тя ще бъде много по-красива от сегашната. Не, под думата „Христос“ ние подразбираме цялото човечество, сложено в едно тяло. Това е физическата страна на Христос. Значи всички човешки души, събрани на едно място в тялото на Христос, съставляват физическата страна на Христос. Всички ангели, събрани в сърцето на Христос, съставляват духовната Му страна, а всички божества, събрани в ума на Христос, съставляват Божествената Му страна. Това значи Христос, т.е. Христос е проявеният Бог в света. Навсякъде трябва да виждаме Христос. Като сме събрани тук, Бог се проявява между нас и ние трябва да се радваме! Отвън и отвътре
  14. Една важна мисъл, един важен въпрос, който трябва да имате предвид, е въпросът за абсолютното добро и абсолютното зло. Този въпрос не предстои за разрешение от вас в този живот. Абсолютното добро и абсолютното зло, това са, така да речем, качества на висшите духове, качества само на ангелите. Само ангелите могат да бъдат абсолютно добри и абсолютно зли. Те биват две категории, движат се в два полюса. Един ангел не може да бъде едновременно абсолютно добър и абсолютно зъл. Който е добър, той всякога е добър. Който е зъл, той всякога е зъл. Който е тъмен, той всякога е тъмен. Средният път, по-лекият път, това са хората. В Бога злото и доброто се примиряват. В Бога няма никакво зло. Там настава вечен мир. Когато злото и доброто се явяват у хората, те си имат допирни точки. Някой път вие сте и лоши, и добри. Някога вие се разгневявате и веднага хуквате, искате да се проявите, но не се минава много време и вие се разкайвате. Вие обещавате по 20 пъти на ден, че няма да се гневите, и пак се разгневявате. Вие не създавате гнева, той идва сам по себе си. Ще имате предвид следния факт: животът в началото е в ръцете на лошите духове. Когато вие, жените, тъчете платното, нали знаете, че цялото платно е в долното кросно? В горното кросно няма нищо. В долното кросно именно са лошите духове, а в горното кросно – добрите духове. Лошите духове държат платното в себе си. Те се държат за него. Опънатите нишки, обаче, представляват човешкия живот, който трябва да се тъче, и духовете се борят именно за този живот. Човек е совалката. Долните духове казват: „Наш е човекът“. Човекът пък от своя страна започва да ходи от единия край на платното до другия. Като дойде до единия край, където са лошите духове, казва им: „Аз съм ваш“ – и те му отварят път. После дойде до другия край на платното, където са добрите духове, и им казва: „Аз съм с вас“. И така, човекът, като ходи насам-нататък, Божествената нишка се тъче. Като се изтъче животът, ще се даде на добрите духове. Следователно всяка завършена победа е в ръцете на добрите духове, а всеки бой е в ръцете на лошите духове. Отвън и отвътре
  15. Казвам: хубавото, красивото у вас е, като се срещнете двама, да се стремите да видите у всекиго една добра черта. Като срещнеш един брат или една сестра, намери у тях по една добра черта. Не гледай, какви са очите им, какъв е носът им, каква е устата им, но потърси една добра черта. Намериш ли една добра черта, ти си намерил доброто и в себе си и вашата среща има смисъл. Не намериш ли поне една добра черта, вашата среща няма смисъл. Намерете една добра черта даже и в най-лошата сестра или брат. В това е смисълът на живота. Това е хубавото, това е Божественото, чрез това може да дойде победата в света. И когато сме най-големи грешници, Бог пак намира нещо хубаво у нас. Отвън и отвътре
  16. И аз винаги правя тази аналогия. А ето нещо от Учителя по въпроса на Хриско:
  17. Мисля, че в тази беседа има нещо подобно: Не веднъж в беседите си Учителя е предупреждавал за опасността от прекалената близост. Мисля, че в тази беседа става дума за духовна близост, но много често се изказва и против физическата близост. Освен тълкуването, което дава Станимир има и нещо друго. В момента, в големите градове се наблюдава едно сгъстяване на населението. Ако не се съблюдават обикновените правила на ред и толерантност, ще последва хаос, озлобление и тогава ще се питаме защо ли хората са станали толкова лоши. Правени са експерименти с котки. Една котка в стая скучае, чувства се зле. Две, три е идеалният вариант. Но ако започне да се увеличава броят на котките, изнервянето и агресията им се увеличават право пропорционално на количеството. Мисля, че и с хората е така. Само дето имаме разум малко повече от котките. Знам, че ще добавите – и любов, осъзнаване и разпознаване на човека до нас не само като личност, физическа единица, но и като душа, носител на Божествената искра. Все пак си мисля, защо Петър Дънов предупреждава за тази близост участниците в събора – 22.08.1926 г.? На този събор не са участвали обикновени светски хора - старозаветни и новозаветни. Според мен там са били в болшинството си духовно търсещи – праведни, ученици или кандидат ученици. Все хора донякъде осъзнали се като дух и душа, не само като физическо тяло. Но се оказва, че дори и за такива хора близостта е опасна. А може и друг смисъл да влага в тези думи? Не съм много сигурна. Обаче при прекалено голямата физическа близост, на която сме подложени в големите градове, се получава настъпване на аурите в буквалния смисъл на думата и от там – реакция също като при котките в експеримента.
  18. Честит рожден ден, късметче! Пожелавам ти много щастие, успехи и най-вече късмет, като ника който си си избрала! много рози и едно клипче с приятна музика
  19. Честит празник на Св. апостоли Петър и Павел (Петровден)и честит имен ден на всички именници: Петър, Петрана, Петя, Павел, Павлин, Павлина, Пoлина, Пенка, Пенчо, Камен,... Ето нещо интересно за Св. Петър и Павел от Учителя:
  20. Мисля, че това е контекста - думите на Слава Севрюкова - взети от книгата „Бъдете в този свят, но не от този свят (Свръхфеноменът Слава Севрюкова)” на Христо Нанев
  21. Влизането ми в Братството Част 2 /из книгата "Благодаря ти, Учителю"/ Благодарих на Симеонов и се сбогувахме. Тръгнахме си с д-р Давидова, тя ми предложи пак да минем през гората, защото иска да се отбие при един брат, който е болен, за да го прегледа. Аз с готовност се съгласих, защото така ще имам възможност повече да разговаряме. Даде ми обещаната книжка „Вредата от месото“ и каза, че ми я подарява, защото всички в нейното семейство са я прочели и тя е изиграла ролята си. Благодарих ѝ и я поканих следващата неделя след беседата да ми гостува, тя прие поканата и каза, че ще ми донесе беседи, които да си чета вкъщи. Стигнахме до бараката на брат Никола Антов и тя почука, вратата се отвори, показа се една жена на вратата. Д-р Давидова обясни, че е повикана за болния. Поканиха ни и влязохме. Болният лежеше, но като видя, че влизаме, стана и седна на леглото. Запознах се с него, д-р Давидова му обясни, че съм нова сестра, той искрено се зарадва. Докторката го прегледа, разпита го какво го боли и какви лекарства е взимал. После му назначи лекарства за пиене и едно лекарство за мазане. След това му даде следните указания: „Да те разтрие жената, която те гледа, виждам, млада е и ще може да го направи, трябва да се изпотиш хубаво и после да се преоблечеш. Изпий горещ чай и след това вземи лекарството, което ти предписах.“ След инструкциите на лекарката болният извика жената, която го гледа, за да чуе какво точно трябва да прави. Д-р Давидова отново повтори и пред нея всичко, което трябва да се направи за болния, жената стоеше най-смирено, без да отрони дума. Антов каза: „Я, нека да ви запозная, това е бъдещата ми съпруга, разбира се, че ще направи всичко, което е необходимо.“ Сестра Давидова беше силно шокирана от това, което чу, а аз стоях спокойно и наблюдавах. Антов се обърна към жената и каза: „Иди и приготви нещо да почерпим гостите.“ Когато тя излезе, той се обърна към д р Давидова: „Трябваше първо да ти я представя, но и сега може, не се учудвай, нито дъщеря ми, нито синът ми се интересуват как съм, здрав ли съм, болен ли съм и какво ми е, затова реших да имам някой на стари години да ме погледа.“ Давидова изрази своето разбиране и го запита какво той може да ѝ даде за положените грижи. Той отговори, че са сключили брак и тя ще получава пенсията му, която за нея е нещо. Освен това след две седмици ще излязат оттук и ще получат апартамент на „Кръста“ – стая, хол и кухня. В това жилище тя ще има право да живее до края на дните си. „Това е добре за нея, така че тя ще ме разтрие, ще ѝ се иска да поживея.“ След неговите думи Давидова допълни: „Чакай да ти напиша още една рецепта.“ – Антов отговори: „Е, ти знаеш, напиши.“ В това време съпругата му донесе чай с големи парчета баница, след това ни донесе сладко, което тя е правила. Антов седна на леглото подпрян с възглавници и някак си се ободри от присъствието на лекарката, стана много разговорлив: „Много се радвам, че дойде, отдавна не сме се виждали.“ Давидова отговори: „Аз бях по Франция, отскоро съм тук.“ Антов с искрено чувство каза: „Е, Радке, какво чудо прекарахме, добре че ни имаше.“ После се обърна към мен и продължи да говори: „Сестра, сега ще чуеш, и то със сигурност ще чуеш, но да знаеш и двете версии. Тука бяхме пъстър свят, всички си живеехме прекрасно, но това, което казваше Учителя, не се приемаше от всички на сериозно – за някои хора неговите думи минаваха покрай ушите им и те сякаш се отнасяха не за тях, а за някой друг. Учителя настояваше да се построи голям салон с жилища в една голяма сграда и да се закупят парцели по един декар. Много малко хора го направиха, имахме и счетоводител, и касиер, пари имаше за всичко, но нямаше хора, които да го направят. Касиерът слагаше парите под дюшека на кревата и спеше върху тях. Средства за всичко имаше, но послушание нямахме, виждаше се нещата накъде отиват. Аз се карах с тях, казвах им, даже ги пердашех с бастуна, а те ходеха да се оплакват от мене на Учителя. Той казал на хората, които се оплакват от мене: „Това е злото куче сред стадото на Изгрева, ако няма такова, вълците ще изядат стадото и то ще се разпръсне.“ – Е, това е казал Учителя за мене, сестра, нека да го знаете.“ После Никола Антов пак повтори: „Касиерът слагаше парите под дюшека и спеше върху тях. Като дойде 9-ти септември 1944-та и си замина Учителя, те напълнили тенекии с пари и ги скрили на Витоша. След това започнаха съдебни дела, ядове, разправии, а отговорниците за парите лежаха по затворите. Комунистите бяха „вдигнали мерника“ на Бялото братство, целта им беше да го разпръснат, в крайна сметка държавата прибра парите на Братството. Аз бях партиец и отговарях за Изгрева, един ден се събраха отговорниците на района, за да ме мъмрят и изключат, защото съм им пречел да си изпълнят задачата. Един приятел ме предупреди, че събранието е организирано заради мене, защото защитавам дъновистите. Събрахме се всички и началникът на района ми каза да наредя на дъновистите, че трябва да извадят Учителя си от градината, защото това не е гробище. Аз станах, извадих си пищова в ръката и застанах срещу него разтреперан от гняв, казах му: „Само да смее някой да направи нещо, ще ви разстрелям всичките! Първо ще кажа на Георги Димитров и на всички министри, които се криеха на Изгрева и се хранеха безплатно на трапезата ни, та даже и Цола Драгойчева се криеше при нас. Когато си замина Учителя, ние с Жеков и още някои братя отидохме в министерството и поискахме да се свържем с Димитров чрез Антон Югов. Същият ни предостави всички координати, за да се свържем с него. След разговора Георги Димитров изпрати телеграма със следния текст: Учителя да бъде погребан точно там, където той си е определил! – А вие днес ми казвате, че трябва да го изхвърлят оттам. Вие не знаете, че при блокадата на германците Учителя помогна на Георги Димитров – с неговата шапка и балтон да замине за Германия и после за Русия. Като отида и разкажа на Георги Димитров за това събрание, ще видим кой ще изхвърчи.“ Бях страшно ядосан, извадих партийния си билет и го хвърлих в очите им, сложих пистолета на масата и казах, че нямам работа при такива партийци, защото не са достойни да носят това име. Те се стъписаха, защото мислеха, че мене ще изплашат, а след моите думи изплашените бяха те и започнаха да ме успокояват: „Чакай бе, Антов, ще се разберем с теб...“ – Аз си тръгнах, тряснах силно вратата и повече не стъпих при тях. Никой не посмя повече да ме потърси. Успях да извадя разрешително да се четат беседи в салона и се четяха до предаването на селището на руснаците по волята на Учителя. После извадих разрешително да се четат беседи при Симеон Симеонов, при Иван А. Михайлов и в Мърчаево, без да ни безпокоят. Нашите хора, които живееха на Изгрева, всички бяха настанени в жилища, никой не остана на улицата. Това, сестра, ви го казвам, за да знаете и разказвате. Ние си отиваме, вие оставате да продължите делото.“ На сбогуване д-р Давидова каза: „Дойдохме за малко, а то минаха часове.“ Тръгнахме през гората към спирката на трамвая, Давидова бе забелязала с какво учудване наблюдавах през цялото време Никола Антов и затова каза: „Той просто имаше нужда да си разкрие душата пред някого. Учителя е знаел какво голямо дело ще извърши злото куче за Братството, затова не му е правел никакви забележки, въпреки оплакванията на някои от братята.“ Съвсем скоро след нашата среща Никола Антов наистина излезе от бараката и се нанесе в апартамента. Не мога да кажа с точност колко време живя там, защото, когато се запознах с дъщеря му Мария след две години, той си бе заминал. Мария бе предала всички книги с беседи на Учителя, които имаше в дома на баща ѝ, на братята в Мърчаево, където се премести Школата. От тези книги се четеше там, като ходехме на молитва. Дъщерята на Антов раздаде и няколко броя от Завета на цветните лъчи на братя и сестри и бе поръчала на брат Темелко да предаде една от тези книжки и на мене. По-късно братята и сестрите ми разказаха всичко за живота на Никола Антов, аз пресях някои неща и записах само това, заради което Учителя го е закрилял и държал при себе си. Следващата неделя, след беседата, както се бяхме уговорили, Радка Давидова дойде у нас на обяд. Майка ми беше направила постна супа, основното ядене беше със сини сливи и за гарнитура разни туршийки, а накрая баница. След като приключихме обяда, Радка ме помоли да я изпратя до тях, за да ми даде беседи, които да чета вкъщи. Тръгнах с нея, тя живееше на ул. „Искър“, срещу Евангелистката църква, попита ме дали съм ходила в такава църква, отговорих ѝ, че не съм ходила. Тя ми каза, че в тази църква има познати, които са нейни пациенти, и ми предложи да влезем при тях, за да ме запознае. Съгласих се, влязохме в църквата, на вратата ни дадоха книжки с песните и молитвите, които върнахме на излизане. Вътре беше пълно, но имаше няколко свободни места и ние седнахме. Оставаха 10 минути до идването на пастора, но присъстващите започнаха без него да четат дълги молитви. Като дойде пасторът, изпяха няколко песни, след това той чете молитви сам, а имаше и общи молитви. Последваха молитви за болни, при които всички застанаха на колене заедно с пастора, и тези молитви бяха много дълги. След продължителните молитви едва се изправихме с Давидова, на излизане пасторът застана на вратата и всички се ръкуваха с него, а той ги благославяше. Наближи и нашият ред, Давидова си отвори чантата и приготви пари, попита ме дали имам дребни пари, едно левче за пастора, имах и му дадох. Отидохме после у тях, къщата им беше срещу салона на евангелистите. Попитах я дали често ходи в тази църква, тя отговори, че ходи там само когато трябва да се срещне с близък пациент. Попита ме дали ми харесва този начин на служене, казах откровено: „Не, предпочи-там православната църква пред евангелистката, сега се влюбих в учението на Учителя и мисля, че си избрах къде да бъда – тук има точно това, което търся: Христа, Бога и Учителя.“ Давидова ми отговори: „Радвам се за тебе, ти веднага се ориентира, това е много хубаво. Майка ми беше евангелистка, с нея съм ходила там и сама съм ходила, но като млада се запознах с учението на Учителя, разбрах го от самото начало. Когато заминавах за Франция, Учителя ми каза: „Учи пеене!“. Аз отговорих: „Учителю, баща ми ме праща да уча медицина“. Той настоя: „И пеене!“. Започнах да уча медицина, но от време на време взимах уроци по пеене. Като се върнах, отидох пак при Учителя, попита ме: „Пееш ли?“. Отговорих му, че ако не уча медицина, няма да ми дават пари да следвам. Той пак ми каза: „Е, добре, но взимай и уроци по пеене, ще ги съчетаеш с медицината“... Ето защо Учителя е дал песен само за нея – като види, че някой е болен, много тежко болен, да сяда до него и да му пее тази песен. Веднага я попитах: „Песента, с която излекува мене ли?“. – „Да – отговори тя и продължи: „Още за едно нещо не послушах Учителя. Имах приятел, французин, с когото много се харесвахме, и той искаше да се оженим. Дойдох си в България, за да кажа на родителите си, че ще се омъжа. Баща ми каза, че съм още млада и не трябва да бързам, отидох при Учителя, да попитам и него. Като ме видя, той се засмя: „Е, рекох, завърши ли?“. – „Да, Учителю, затова дойдох да ви питам. Имам един приятел, който иска да се оженим. Какво ще ми кажете?“ Учителя ми каза: „Много скоро ще бъдеш разочарована от този приятел.“ След неговите думи бях решила да се откажа от брака с този човек. Във Франция живеех при една жена, роднина на баща ми, споделих с нея, че баща ми не иска да бързам с този брак. Тя помисли малко и каза: „Какво ще правиш тука, мислиш ли, че ще намериш веднага работа? Щом се харесвате, оженете се.“ И така набързо се омъжих. Щастието ми беше три месеца, той се върна при старата си приятелка и така всичко свърши. Аз се върнах в България и повече не се омъжих.“ Моята дружба с Давидова продължи, тя ме заведе и в Михайлови, представи ме пред Братството, там имаше сестри, които идваха при Симеонов и вече ме познаваха. Д-р Давидова замина на почивка и известно време не се виждахме. През това време аз ходех на беседи в неделя при Симеонови, а в петък при Михайлови, там се пееха половин час песни и после се започваше беседата. Аз работех и малкото свободно време, което имах, го отделях за беседите. Следващата неделя отидох половин час по-рано на беседа у Симеонови, бях сложила в една чанта буркани с туршии, лютеници, конфитюри и компоти, наредих ги в коридорчето на шкафа. Сестра Симеонова ме попита как съм ги донесла, отговорих: „С трамвая, не е трудно, пак ще ви донеса, аз съм направила много.“ Когато отидох след няколко дни, тя каза, че съпругът ѝ много харесал туршийките, и ми предложи да си взема празните буркани, но аз отказах, защото трябваше да отида на друго място след това. Покани ме, защото в момента нямаше хора у тях – можехме спокойно да поговорим. Седнахме в салончето с лице към градината, от прозореца им се вижда-ше оградата на гроба на Учителя. Аз казах: „О, сестра Цвета, ти оттука виждаш цялата градина!“ – „Да, вярно е. Сега ще ти разкажа какво ми се случи веднъж тука. През есента на 1944 година Учителя се прибра от Мърчаево много тъжен и угрижен. Преди това винаги се отбиваше при нас, когато ходеше до Жекови, и ме караше да рисувам. (Тя бе нарисувала една картина с образа на Учителя и около него глави на ангелчета. Когато тя рисувала тази картина, Учителя я насърчавал да рисува така, както тя чувства, а когато имал забележки, посочвал с пръст какво точно да коригира.) Като излизах вечер на двора, виждах, че Учителя седи на балкона си с часове. През декември стана много студено. Една нощ излязох навън и по навик погледнах към прозорците и балкона на Учителя, защото той винаги си лягаше много късно. Беше някъде към два часа, видях, че стаята му свети и вратата на балкона е отворена. Той излезе на балкона по бяла риза, а аз, облечена в кожуха на Симеон, постоях увита в него и ми стана много студено. Влязох вкъщи и си мисля: какво става с Учителя, никога не съм го виждала по риза на балкона – и то в такъв студ! Легнах в топлото легло, стоплих се, но не можах да заспя. Мислех за Учителя. Лежах повече от половин час, но нещо ме караше да изляза пак и да видя дали Учителя е още на балкона. Облякох пак кожуха и излязох навън, видях го да стои все така по риза. Постоях няколко минути, студът просто режеше. Влязох на топло и ми стана много мъчно, мислех си: защо го прави това Учителя, ако отида да кажа на Симеонов, той ще ми се скара, задето се бъркам в работите на Учителя. Легнах и си поплаках за Учителя и съм заспала. На сутринта потърсих Симеон да му разкажа, но той бе излязъл, като се върна, беше много разтревожен – извикали го заради Учителя. Аз му разказах, че през нощта съм го видяла по риза на балкона. Той загрижен каза: „Защо го е направил, той е искал да се разболее! В сряда е имало беседа, но кратка. Той се е подготвял за заминаване...“ В неделя разбрахме, че е починал. Симеонов беше сигурен, че Учителя е знаел какво прави и защо го прави. Плаках, плаках много за него. От полицията дойдоха с джипка за Учителя, но той беше поставен в ковчега. След това Симеонов ми каза: „Видя ли защо го е направил?“. Много тъгувахме всички. Имаше сестри, които, като заговорим за Учителя, все ще кажат по нещо: как на някои се явил, други го видели след заминаването му, трети го видели на сън, само на мене не ми се явяваше. Започнах да плача – защо Учителя само на мене не се явява. Една вечер застанах на прозореца и гледам, както сега с тебе гледам право към мястото, където е положен, чета молитви и си казвам: Учителю, само на мене не се показа! – и плача. В този момент стената и прозорецът изчезнаха, Учителя излезе в бяло и бавно се приближаваше към мен, аз толкова силно изпищях, че паднах по очи на пода. Симеонов дойде в стаята, разтревожен от писъка ми, и каза: „Какво има, Цвете?“. Вдигна ме от пода, аз се изправих и гледам, че стената пак си е на мястото, а Учителя го няма. Разказах на съпруга си това, което разказвам и на тебе, той развълнувано ми каза: „Затова не ти се е явявал, защото не си готова да го срещнеш. Затова не се моли друг път да го видиш, ако трябва той сам ще го направи.“ Останах изумена от това, което чух, поговорихме още малко и си тръгнах. Дадоха апартамент на брат Симеонов и му определиха срок, в който да се изнесе от Изгрева, защото започваха да събарят къщите им. Той беше много разстроен, ходеше като болен, изведнъж грохна, поболя се. Аз ходих още няколко пъти при тях. Дъщеря им влезе в апартамента, пренесе и техния багаж. Една вечер отишъл в гората на любимата си пейка, на която е седял с Учителя, легнал на пейката и там починал. Намерили го на другия ден. И съпругата му Цветана не живя много дълго, скоро след него и тя си замина. Много ми беше мъчно за тези прекрасни хора. Из книгата "Благодаря ти, Учителю" Автор: Радка Левордашка Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.
  22. Влизането ми в Братството Част 1 /из книгата "Благодаря ти, Учителю"/ Исках да се срещна с Влайчо от с. Коньово – Старозагорско, защото бях чула за чудесата, които правел за здравето на хората. Казаха ми, че той имал връзка с хората от Бялото братство и само чрез тях ще мога да се срещна с него. Спомних си за един възрастен колега – вегетарианец, работеше като пласьор в нашето предприятие, хранеше се с плодове и беше много добър човек. Имахме безплатен стол за хранене, плащаше предприятието, записах го в този стол да се храни, но той отказа. Работи две години при нас и се пенсионира. Та като реших да потърся връзка с Бялото братство, се сетих за него. Потърсих телефона му в указателя и се обадих – той веднага си спомни коя съм и ме покани у тях. Отидох на часà и подробно му разказах защо търся Влайчо. Той внимателно ме изслуша и каза: „Ще отидеш на Изгрева при сестра Цветана Симеонова, тя е художничка, кажи ѝ, че аз те изпращам, представи ѝ се, тя е прекрасен човек, ще те разбере, нейният съпруг води сега беседите в Братството.“ Благодарих му и си тръгнах. Още на другия ден се запътих към Изгрева, слязох на спирката и тръгнах покрай оградата на Салона. Цялото селище, създадено по време на Учителя, тогава (1970 година) беше непокътнато, нищо не бе променено. Запътих се към чешмичката, но по улицата нямаше никакъв човек, за да попитам къде точно е къщата на сем. Симеонови. Тъкмо си помислих: „Как пък няма някой – да попитам“, изведнъж от уличката се зададе една възрастна жена и отиде право на чешмичката, изми си ръцете, лицето и се наведе да пие вода. Приближих се до нея, казах: „Добър ден“ и я попитах за Цветана Симеонова. Тя ме погледна, засмя се и каза: „Ела, сестричко, ей сега ще те заведа.“ Тръгнахме, тя започна да ми говори, сякаш много добре ме познава, показа ми с ръка къде е нейната къщичка и допълни: „Аз съм най-старата сестра тука, казвам се Марийка, като дойдеш, обади ми се, искам да си поприказваме.“ Когато стигнахме до къщата на сем. Симеонови, Цветана простираше пране на двора. Марийка извика: „Цвете, водя ти една сестричка!“ Влязохме в двора, двете жени си размениха няколко думи и на тръгване сестра Марийка отново ме покани да ѝ се обадя, когато ида на Изгрева. Аз ѝ благодарих, после се представих на Симеонова, казах кой ме изпраща при нея и за какво я търся. Тя беше много любезна, изслуша ме внимателно и каза, че Влайчо идва често в техните среди, но скоро не го е виждала. Покани ме на техните срещи всеки петък от 17 часа и в неделя от 10 часа сутринта, но ме предупреди, че трябва да бъда 10-15 минути по-рано, защото започват молитвите точно на часà, а беседите не могат да се прекъсват. На тръгване ѝ благодарих и обещах да бъда точна. Не дочаках неделята, още в петък отидох. Пристигнах много по-рано, въртях се около чешмичката и като стана 16 часа и 45 минути, тръгнах към къщата на сем. Симеонови. Почуках на вратата и ми отвори Цветана. Покани ме в една голяма стая, по стените бяха закачени нейни картини в рамки, а други картини без рамки имаше в един ъгъл на купчина до стената. Тази стая беше нейното ателие, в него се водеха и беседите, затова имаше столове, подредени в пет редици, пред тях – маса с един стол и върху масата – цигулка и книга. Цветана ми каза да седна, където искам и излезе да посреща гостите. Седнах на последния стол в последния ред. Помислих си: може би всеки си има определено място, ако е зает и този стол, ще стоя права. Стаята се напълни точно за 10 минути, както правят учениците за началото на учебен час. Силно ме впечатлиха този ред и дисциплината: всеки, който влиза, поздравява с леко вдигане на дясната ръка, без никакъв шум и приказки. Като стана точно 17 часа, външната врата се затвори, влезе Симеонов – възрастен човек с бодра стойка, поздрави всички с леко повдигане на китката и всички станаха. Симеонов взе цигулката от масата, понастрои я и започна да свири, всички в стаята запяха. Изпяха три песни, много хубави. След това казаха няколко молитви и седнаха. Симеонов взе книгата от масата и каза: „Днес ще прочета беседата Петимата братя.“ Забелязах, че някои от хората си водят бележки, други само слушаха. Присъстваше и един сляп човек, когото съм виждала да продава ножчета за бръснене и ластик на пазара „Кирков“. Аз слушах с голямо внимание беседата, изведнъж от очите ми рукнаха неудържими сълзи, които нито можех да си обясня, нито да спра. Започнах да си щипя ръцете, за да сменя болката, да „изтрезнея“ и да се върна в себе си. Не можех да разбера какво става с мене. Колкото кърпи имах у себе си, измокрих ги. Накрая и шалчето на врата си измокрих. Чудех се как ще стана да изляза, почувствах се неудобно – всички ще разберат, че съм плакала. Когато свърши беседата, всички станаха пак за молитва, станах и аз с наведена глава. След молитвата всеки от присъстващите отиваше при Симеонов, ръкуваше се и излизаше. Аз седях на стола и чаках всички да си отидат и тогава да си тръгна. Останаха само три сестри, които седяха на първия ред, срещу Симеонов, и не си тръгваха. Симеонов се обърна към мен и каза: „Сестра, елате при нас и седнете тука до сестрите, запознайте се с тях.“ Аз отидох при тях, той ми подаде ръка, аз се представих, първо на него, после и на сестрите. Извиних се, че много съм развълнувана. Симеонов ми отговори със спокоен глас: „Не се тревожете, сестра, ние ще ви помогнем.“ Той се обърна към сестра Давидова с малкото ѝ име: „Радке, изпей песента, която ти даде Учителя, да лекуваш болни!“ И тя запя, а Симеонов свиреше с цигулката. Какъв беше този глас, сякаш ангел пееше и отиваше във всяка клетка на тялото ми, мелодичен сопран! Моите сълзи рукнаха отново – докато пееше, все плачех. Когато свърши песента, Симеонов каза: „Сестра Радке, не се получи, изпей я още веднъж.“ Той засвири и тя пак запя, аз продължавах да плача до средата на песента и изведнъж сълзите ми пресъхнаха, заслушах песента със захлас. Като свърши песента, тя ме прегърна и каза: „Сега да ти кажа, че и аз съм Радка, на този свят случайности няма.“ Симеонов добави: „Свърши се, сестра, ние те излекувахме. Твоето място е тука, ти ни намери и ние те приехме, остани при нас, други религии не ти трябват!“ – „Много се радвам, че ме приехте!“ – отговорих аз. Другите две сестри, които присъстваха, бяха Гита – майката на Йоана, и Гинка – тяхна съседка. С тях по-късно станах много близка. Сбогувах се със Симеонови и си тръгнах с Радка Давидова. Качихме се в трамвая, аз се чувствах някак си обновена, в особено състояние. Преди да сляза на моята спирка, Радка Давидова ме попита дали ще се видим в неделя. „Ще се видим! – казах аз. – От днес съм записана, ако има списък.“ Тя ми отговори: „Има списък, със златни букви е написан!“ Прибрах се вкъщи весела и щастлива, разказах всичко на майка ми, а тя каза: „Скоро не съм те виждала така радостна. Ходи при тези хора, щом са толкова добри, но нали в неделя ходиш по черкви?“. Аз развълнувано ѝ отвърнах: „Сега намерих истинската черква, истинското Слово, така разяснено, че направо влиза в мене! Ще ходя в петък и неделя, всяка седмица.“ Разказах и на съпруга ми какво съм решила, той ми отговори: „Аз съм ходил на беседите на Учителя, имах щастието да го видя. Нямам нищо против да ходиш при тези хора, но бъди предпазлива, не говори пред никого другиго, защото още работим, а и децата са студенти. Ако никой не узнае, няма опасност. Нашите роднини са повечето комунисти, както не знаят, че ходим на черква, така и за това не трябва да разберат, защото злото не търпи доброто.“ В неделя пак отидох на Изгрева, но 15 минути по-рано, бях си сложила за всеки случай по-големи кърпи в чантата, но не ми се наложи да ги използвам. Стаята отново бе пълна, Радка Давидова беше дошла преди мене, покани ме да седна до нея, даде ми да препиша молитвите. По-късно Гита ми даде написани молитви, които си четях вкъщи. Носех си тефтер, в който записвах и беседите. Този път при мене всичко беше спокойно, чувствах се добре, даже радостно, но не разбирах защо. Когато свърши беседата, д-р Давидова ми предложи да се разходим през гората и да поговорим – времето беше слънчево и топло за януари. Минахме по уличката, която води през гората, тя ми показа къщичките на сестрите и братята, които живееха там, за да имам представа за Изгрева в този вид, в който е бил при Учителя. Разказа ми за себе си – заминала за Франция да учи медицина, защото такава била волята на баща ѝ, но мечтата ѝ била да учи пеене. Съгласила се да учи медицина, но взимала и уроци по пеене, защото така я посъветвал Учителя. Споделих с нея, че от най-малкото нещо се разплаквам, казах ѝ и какви лекарства взимам за сърцето. Тя ми отговори: „Вече няма да плачеш, тази година отиди на Рила и ще видиш колко добре ще се почувстваш. Пролетта започни да идваш на гимнастика и със сигурност ще бъдеш по-добре.“ Приех с голяма радост: „Ще те послушам, всичко ще направя, което ме съветваш. Аз обичам туризма и съм ходила като млада на много места.“ После ѝ разказах за разболяването на сина ми. Попита ме дали ядем месо. Отговорих, че ядем месо, но обичаме и постните ястия. Посъветва ме да се откажа от месото, за да се оправят по-лесно проблемите ми: „Ти трябва да обърнеш нещата вкъщи. Следващия път ще ти донеса една книжка за вредата от месото и ще видиш какво ядете.“ Аз ѝ отвърнах веднага: „Мога да ти обещая още сега, че от днес ставам вегетарианка. Още от малка много пъти съм се отказвала от месото, защото ми е било жал за агънцата и пилетата, които колеха. Сега за себе си не се колебая, ето, днес съм оставила на майка ми едно голямо пиле – три килограма, да го сготви за семейството, но аз повече няма да хапна месо. Днес за трети ден съм при вас, ще се виждаме и ще разберете, че всичко бих дала за доброто на всички около мене.“ Радка Давидова ме посъветва да не задължавам никого в семейството да става вегетарианец, а само с личния си пример да ги възпитавам, да готвя хубави вегетариански ястия, само така нещата сами ще се наредят. С пълна увереност заявих: „От днес ставам вегетарианка, заклевам се в гората и пред тебе!“ Качихме се на трамвая от спирка „Журналист“, аз слязох на „Патриарха“ и се разделихме. Прибрах се вкъщи, майка ми каза, че е направила пилето така, както съм поръчала, сварено, препечено във фурната с гарнитура от грах, картофки и сварен ориз, а също и супа от дреболийките, всички бяха обядвали и ме попита какво да ми сипе. Аз отговорих: „Нищо, от днес съм вегетарианка!“ – „Ти все ме изумяваш с нещо. Яж сега, пък от утре стани вегетарианка.“ – „Не, майко, това е волята ми, заклех се вече, няма да наруша клетвата. Истина ти казвам, не съм много гладна, ще си приготвя някакъв аламинут.“ Обелих си три средни картофа, нарязах ги на по-тънки филийки и ги изпържих, чукнах едно яйце, и с малко туршийка си хапнах много добре. Майка ми с тревога попита: „Кой ще готви на децата ти?“. – „Засега ти, майко, през деня те се хранят в столовете, където работят, а за вечер ще видим какво ще приготвяме“ – отговорих аз. Майка ми каза, че е съгласна с моето решение и разговорът приключи. През нощта сънувах същия разговор: аз отивам за молитва, изваждам пилето от хладилника и го поставям на масата. Казвам на майка ми да вземе голямата тенджера и цялото да го свари. Тя ми отвръща малко ядосано: „Ти не виждаш ли, че то не се побира в тази тенджера!“ – Аз отговарям: „Ти ме връщаш да ти покажа какво трябва да направиш ли?“. Отивам в кухнята, вземам един нож, за да му изрежа крилцата и бутчетата – да влезе в тенджерата. Взех ножа и гледам: на масата в тавата, където бях сложила пилето, едно прекрасно малко детенце, което си подава ръчичките да ги отрежа, повдига и крачето – аз стоя и гледам онемяла. Хвърлих ножа и си казах: „Как мога да убия това детенце!“ В този миг се събудих, това беше в понеделник. Във вторник срещу сряда сънувах, че отивам в моето предприятие, в отдел „Керамика“, и чувам гласове откъм пещите – и отивам право там. Гледам двете пещи запалени и пред тях две мои колежки въртят на шишове по един телешки бут. Като ме видяха, двете жени ми казаха: „Добре, че идваш, защото приготвяме голям банкет, изпратихме човек да те извика, колегите отидоха да купят пиене и други работи.“ (Аз бях десет дена в отпуска тогава.) Благодарих им за поканата, но отказах да остана. Излязох от предприятието и гледам: по улиците тече вода като река, но по средата на пътя – сухо. Тръгнах по сухото, стигнах до спирката на трамвая и се качих. Когато стигнах до „Патриарха“ – на моята спирка, виждам, че при нас е сухо, няма вода. Попитах ватмана: „Каква беше тази вода по улиците, като не е валяло?“. – Той ми отговори: „Откъснал се е бентът на язовира и водата е заляла всички ниски места, имахме късмет, че повредата е малка и ще могат да я оправят.“ Събудих се и записах този сън. Дълго не можах да заспя, чудех се какво означава този така ясен сън. В четвъртък срещу петък пак сънувам: с моите колежки и колеги сме тръгнали на екскурзия до Румъния с автобус. Стигаме до моста на Дунава в Русе и шофьорът внезапно спря автобуса, слязохме всички и видяхме как нивото на реката се е вдигнало толкова много, че съвсем малко остава да залее моста. Шофьорът категорично заяви, че се отказва да продължи пътуването към Румъния, защото водата може да отнесе моста. Аз поканих моите спътници да минем пеша моста, но никой не се съгласи. Тогава тръгнах сама и казах, че няма да се върна, защото имам познати в Румъния и ще ги намеря. След известно време видях пред мене големи павилиони, на които пише: „Добре дошли на панаира.“ Отидох към павилионите, всички викаха и ми предлагаха луканки, кренвирши, шунка, пържоли, кюфтета, аз само махам с ръка, че не искам. Като отминах тази редица, която беше най-отпред, се озовах пред павилиони с плодове и зеленчуци. Там се спирах и казвах, че на връщане ще си купя от тях. След като преминах и тези щандове, видях няколко човека, които ме гледат и явно говорят за мене, спрях се и помислих: „Ще ги попитам за моите познати.“ В този момент една жена тръгна към мене с кошница в ръка да ме посрещне, спря, усмихна се и каза: „Добре дошла и заповядай, от всичките плодове има в тази кошница.“ – „О, аз не мога да ги платя!“ – отговорих. – „Няма да плащаш нищо, ти спечели най-голямата награда!“ – продължи тя. – „Не мога да взема такава голяма кошница, как ще я нося чак до България!“ – упорито отказвах аз. Жената взе кошницата, хвана ме за ръката приятелски и ме заведе до господата, които стояха и ме гледаха. Аз ги поздравих, те усмихнати се ръкуваха с мен и казаха: „Ти издържа изпита, ето, това е твоята награда (посочиха една кола, която стоеше зад тях) – тази кола заминава за България, с нея ще се прибереш.“ Взех кошницата и се качих в колата. Когато преминахме моста, нивото на реката си беше нормално. Така се събудих в България. В петък отидох на беседа, Радка Давидова пак ми бе запазила място до себе си. Аз вече бях научила молитвите наизуст. След беседата Симеонов даде знак на д-р Давидова да останем. Когато изпрати и последния човек, Симеонов се обърна към мене със следните думи: „Сестра, моята съпруга ми разказа, че търсите Влайчо за вашето момче, но вие намерихте най-важния – Учителя, той ще ви помага по-нататък. Четете беседите, слушайте какво се говори и прилагайте. Тук е истината, при нас ще я чуете и видите. Учителя много неща ни каза и показа нагледно. Ще видите как нещата постепенно ще се подобрят. Сега ще ви кажа какво ни отговори Учителя, когато го попитахме: „Как ще продължим да съществуваме, като църквата е против нас?“. – „Не се безпокойте, ще дойде и техният ред. Радвайте се, че Бог е с нас, той ще оправи всичко, имайте само търпение.“ Когато се тревожехме, че много малко хора идват при нас, Учителя казваше: „Не се безпокойте, ще дойдат, бъдете готови да ги посрещнете така, както аз съм казал!“ – Радвам се, сестра, че идвате при нас и не се отказвате, защото в този строй, в който живеем сега, е опасно, нашите деца мълчат и не смеят да кажат, че са деца на дъновисти, не смеят да дойдат на беседи, за да не си загубят работата. Вие също работите, ние разбираме, но за да станете по-смела, те (съществата от Разумния свят) ви изпращат страдание. И вие се вслушвате в гласа на Бога, затова сте при нас, ще ви помагаме, бъдете с нас. Ще ви срещнем с Влайчо – и той е предпазлив, защото мина през големи изпитания. Влайчо е изключително силен духовно. Ще се срещнете с него, когато Учителя нареди да стане това.“ Из книгата "Благодаря ти, Учителю" Автор: Радка Левордашка Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.
  23. На събора през 1926 година някой наш брат бил поканил известния по онова време евангелски проповедник, поет-идеалист и есеист Стоян Ватралски, автор на ред трудове, третиращи морално-възпитателни въпроси. Ето и самите му впечатления от събора, които той е изнесъл в специална брошура, озаглавена: Кои и какви са белите братя (дъновистите) „От година на година все повече се говори и пише за новото бързо растящо у нас религиозно движение, последователите, на което се наричат от народа „дъновисти“, а от самите тях и от съчувствениците им „окултисти“ или „Бяло Братство“. Говори се и не може да не се говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения загадъчно явление. Интересно, защото е оригинално българско, основано и предвождано от българин. То проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото макар и съвсем младо, едва 25 годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се умножават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечението в това учение, предизвиква спрямо себе си между нас българите най-малко три различни становища и настроения. Едни го посрещат със зачудено любопитство, други - с подозрение, страх и омраза, а трети - с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни, вторите - за опасни сектанти, „Нови Богомили“ (калугерско разбиране), а трети -за съвременни Божии люде - истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят. Днес за днес, най-активни и гласовити в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвиждани от официалното духовенство, те провъзгласяват новото учение за деморализиращо и гибелно; че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищни, неморални постъпки и похвати, особено на техния водач. Той бил враг на християнството и се гаврел с Него, като казвал за себе си, че е превъплътен Христос. Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме спрямо тях? Да се радваме или да им се боим? Да им съдействаме или да им се противопоставяме? Длъжност е на българската публицистика да отговори искрено и вещо на този въпрос, длъжност на всеки писател и общественик е да знае, къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и чуя също - и особено -техния Учител Дънов и да схвана с какви идеи Той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи. И тъй, въоръжен с христовия ключ или душемер: „От плодовете (делата) им ще ги познаете“, аз отидох на събора им (между 19 и 29 август 1926 година), без всяко предубеждение, да видя и чуя, да науча, ако е възможно, само истината. Е, научих ли я? Това ще сторите вие, мои четци. Аз само ще кажа какво видях и чух, как аз разбирам видяното и чутото. Беше август, към 17 часа, на 26-ти, когато, поизпотен под слънцето, стигнах на „Баучер“ (Изгрева), където по случай годишния му събор беше разположен лагерът на Бялото Братство. Те наричат местността „Изгрева“, а не „Баучер“. Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел. Извън оградата двама книжари, разпрострели като на панаир, за показ, своите книги. По-нататък навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени на сянка срещу входа, стоят готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше, че не го пускат вътре, приближихме се и ние. „Какво желаете, моля?“ - „Искаме да влезнем, канени сме.“ - „Кой брат ви е поканил? Имате ли тук някой познат?“ - Казахме кой, изпратиха да го повикат. В пет минути - ето го, бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го вътре. В миг се намерихме в една от Природата украсена, а от хората твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм юг, с иглолистна гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток и юго-изток се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината из зелени кичури надзъртаха селата Драгалевци, Драгалевският манастир, по-нататък Симеоново, Горубляне, Герман и Искърският пролом при Панчарево. Но кой ти гледа тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни или страшни хора - дъновистите. А те бяха пред нас и около нас. Казаха ни, че на събора имало 1460 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка -четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на не знам що си от общ интерес. Други се занимаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си, по широката поляна. Поведоха ни да ни запознаят с брат Б. и сестра Х., срещнахме и познати. По външен изглед - хора като хора, граждани и селяни. Но все пак имаше и очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Вместо модни шапки, навсякъде личаха забрадки. А у мъжете липсваха колосаните яки, тези модни халки на западната цивилизация. Голямото множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята - Бяло Братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна, бял ли е еди-кой си по душа? Отчасти - по носията и по думите, повече от лицето и очите, а най-вече по обноските и по идеала и делата (при условие, че са искрени). Срещнахме и двама-трима познати, бивши евангелисти. Между тези -сестра Х. С. - една американка. И тя носеше бяла забрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна на английски да ми проповядва. Както всички, и тя с особен жар говореше за Учителя: „Ах, г-н В., вие трябва да Го чуете как говори! Аз съм американка, слушала съм велики проповедници, но като Учителя - никога никъде! Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно, и духовно“. Удари часа за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-правилно на една от трапезите. Защото разбира се, хиляда и повече души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше (не броих колко са) варненска трапеза - за варненци, търновска - за търновци и пр. Нас ни настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме както всички на постлани черджета. Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. И хилядното множество, като един човек, изрече: „Няма Любов като Божията Любов, само Божията Любов е Любов!“ След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше постна и проста, ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите, ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха около Учителя и учението. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено с участието на всички няколко свещени песни. Особено пеенето ни направи силно впечатление, защото някои пееха със затворени очи. Най-сетне - пак знак на Учителя, тръбата ни изправи на крака и пак съборяните изрекоха едногласно: „Само Божията Любов е Любов“. С това свърши тази паметна за нас вечеря на Белите Братя. След вечерята полковник Б. ме разведе да прегледам лагера. Всякъде из палатки и дворища владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си, че си в България! Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, бяха живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис на смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод, никъде късче хартия! Който е видял български лагер или дружина по екскурзия, само за един ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелстваха, както ми каза брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но и че у тия хора имаше високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас! На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплина. При склада за провизии и хляб: „Търсете живия хляб.“ Край една пътека: „Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля.“ Край друга пътека: „Мисли, право мисли.“ При слънчевия часовник: „Вложи Истината в душата си и Свободата, която търсиш, ще я намериш.“ Мръкваше се и аз тръгнах със своя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да нощувам с тях, за да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха като узнах, че щяло да има беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душата на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и, ако е възможно, преценен. Според „Църковен вестник“ в България има 15 000 дъновисти. Според други - от 40 000 нагоре. Тъй щото, подир Светия Синод, г-н Дънов брои най-много последователи в България, и то с авторитет, какъвто Синода никога не е имал. Още по-чудното е, че Дънов е постигнал този си чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие, без стражари, без шарилки и дрънкулки, без анатеми и подкупи. Светия или магьосник, това е човек със свръхчовешки постижения, през първата четвъртина на двадесети век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша? Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, към четири часа, набързо се облякохме, поизмих-ме се и се отправихме за Сборището всред лагера. Беше хубаво утро, обещаващо ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почнаха да бледнеят преди пукването на зората, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко подир четири часа и половина стигнахме голямата поляна сред лагера, аз бях изненадан от неочакваната гледка. Може би по-право е да кажа, че моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме около 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкова хора бяха самоволно там толкова рано, че всички стояха и продължаваха да образуват стройни, геометрично правилни редове и то без никакъв видим или гласен разпоредител, и че там владееше невъобразима за такова множество пълна тайнствена тишина. Сякаш че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое Божество в тайнствен храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на които един Соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото откъдето и да го погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично, отстоящи равномерно на два метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в забрадките си, побелявяха лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, мълчаливи и неподвижни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мен гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружината и душата на този народ. Затова попитах-тихо, на английски, брат С.: „Къде е Дънов?“ - „Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне“. Той идва точно на време, излизайки измежду боровете пред нас. Натам бяха обърнати в сериозен възторг всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утринната дрезгавина стройни борики. Над тях търпеливо бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора, когато един невисок, спокоен глас наруши отпред тишината: „Благославяй, душе моя, Господа“. Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описание сцена, която не се поддава на изказване, но която може да разплаче от радостно умиление и един Архангел. Може би на ранното утро, на горския под небето свод, на тисячогласния хор от клеветени и угрозявани лица не зная, на какво се дължи, но ефектът от изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана! Никаква тържествена литургия не може да се сравни с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг - ръце, издигнати над главите, песента се поде от хиляда и повече гърла, с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки неатрофиран духовно човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните: Благославяй, душе моя, Господа! Не забравяй всите Му милости. Не забравяй всите Му благости. Не забравяй всите Му добрини. Не забравяй милостта Му, Не забравяй благостта Му, Не забравяй Обичта Му, Не забравяй Любовта Му! Последните четири реда се повтарят три пъти, първият път силно, вторият път по-тихо, третият път много тихо. След това почнаха седемте физически упражнения, които изразяваха с разни телесни пози и движения - с глава, ръце и крака, но и с цялото тяло, като всички следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам с чудесна за възрастта Му ловкост правеше едновременно същите движения. Понякога коленичеха и ставаха, всички едновременно, в чудесен такт, хармония и пълна тишина. А преди всички тези упражнения, всички заедно наизуст пееха някоя песен, изговаряха една молитва или някое назидателно изречение. Песните и изреченията се повтаряха, или част от тях, трикратно. Между молитвите бяха: Господнята молитва „Отче наш“ и 91 псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните: 1. „Господи, да дойде Твоето благословение върху мен!“ 2. „Да се изпълни Душата ми с Божията Любов!“ 3. „Да възрасте в нас Божията правда!“ 4. „Да служа на Господа с всичката си душа!“ 5. „Да се радвам на Божиите блага!“ 6. „Ще ходя в Пътя на Истината!“ 7. „Верен, Истинен, Чист и Благ всякога бъди!“ Тъкмо тогава, след седмото упражнение, се зададе слънцето. С появяването на крайчеца на светилото множеството се раздвижи. Заловиха се ръце, като на хоро. Те образуваха седем концентрични кръга - пет вътрешни кръга от жени, и два външни от мъже. И всички запяха заедно: „Изгрява Слънцето Праща Светлина, Носи радост за живота тя" От другите песни, които пяха, схванах следните думи: „Мисли, право мисли!...“ „Свещени мисли за живота ти крепи...“ „Крепи, крепи, крепи...“ „Сила жива изворна течуща...“ „Зун Мезун...бином ту мето...“ „Аумен!“ Дали това са части от същия химн, какво е значението и езика на последните два реда, не зная. Предполагам, че са санскритски. Все таки, с думата „Аумен“ се свърши утринното молитвено тържество. Аз имах случая, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братско движение. От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки, от протестантски среди, ала най-много са измежду православието. От гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности - евреи, руси, един италианец, една американка, но подавляющото мнозинство са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и селяни, учени и прости, учители и студенти, адвокати, чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на културата. Ала болшинството ми се видяха като хора от средната класа. От гледище психично, те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва, да кажа най-бялото нещо, което видях у Белите Братя. След закуската, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в непосредствени обръщения към своите последователи. Към 10 часа откъм източната страна на поляната се яви подвижна дъсчена платформа, издигната около метър над земята. Тя бе добре засенчена и постлана с килимче. Там имаше стол, пред стола маса, а върху масата Библия. Всички се стекохме там и насядахме на тревата пред естрадата в полумесец. Жените, както обикновено носеха белите си забрадки. А мъжете, макар и слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички в очакване гледахме празната пред нас платформа. Изведнъж всички се изправиха на крака. Значи - Учителя иде. И всички стоят, докато Той бавно се изкачи и седна, тогава едва сядат и другите. Г-н Дънов проповядва седешком, без каквито и да било писмени бележки. Онази сутрин Той говори повече от час, но макар и слънцето да печеше силно, та мнозина бяха в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в която участваха всички. Музиката им е особена, за качеството, на която не съм компетентен да дам мнение. Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето, но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техният особен начин да преповтарят части от строфите, въздействаше упоително и увеличаваше заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек от близо, като слушател. Мнозина от възрастните имаха бледи лица, но с усърден, решителен характер, тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше ясно. Докато Той говореше, много хора, особено между жените, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звукът на гласа Му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта. Отдясно ми, почти срещу мен, седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слушаше, а просто пиеше думите на Учителя. От време на време, когато някоя мисъл я огряваше особено, тя с изразен и обърнат към мен поглед, възкликваше: „Е, видя ли? Разбра ли? Ти чул ли си някъде другаде такива светли и крилати думи, такива мъдри и дълбоки мисли, такива сияйни и Божествени идеи!“ Две са отличителните черти на Белите Братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговение, доверие към Учителя им и братски, любезни обноски помежду си. Първото по своята голяма сила изненадва. Втората по своята морална хубост - пленява. Гибон и всички историци свидетелстват, че това бяха отличителните качества на първите християни и че тези именно качества им дадоха победата над всички неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, бил той елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общолюдието, изморено от себеубийствени ежби и омраза, при вида на християните, казваше „Я виж как се любят помежду си!“ И един по един се приближаваха към тях. Вие, които се чудите или питате защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братски живот? Ето, това са в бегли черти Белите Братя - дъновистите. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за братството и единството. Пластични души, защото са приели идеята на братолюбието. За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчар Учител, да прави от нея изящни съдове; и Той не е злоупотребил със своя Небесен мандат. Създал е от тях честни лица. И като пример? Ето го. В лагера Изгрев имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наречен поща. Всеки загубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намери нещо чуждо, там, на пощата го оставяше. И нищо, казаха ми, че през всичкото време на събора, не се е изгубило. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е като у нас, а именно, близо половината от плодовете на моето стопанство, аз деля с нощни ортаци. Изобщо, хищната ръка на българина е кат лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само че не крадат, а си правят и труд да търсят стопаните на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо? Честни лица, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. Честният човек, казва английският поет, е най-благородното създание от ръката на Бога. А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек, от паразита - производител, от алкохолика — трезвеник, от кръвника - братолюбец, от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел. Най-чудното и най-интересното у Белите Братя е техният Учител Дънов, основател, глава и душа, живот на това загадъчно и интересно движение. Откъдето и да го гледаш, това е бележит човек. Един-единствен с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжки, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние, Той днес, след 25-годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има приятели, и средства, и завидно име, и е обожаемият вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловия, като при това бъдещето Му обещава несравнимо повече, защото делото Му има изглед за дълговечност, а сега е в самото начало. Сигурно това е българин от рода на необикновените. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда е от онези редки исторически личности, които поради изненадващите си постижения, още приживе стават легенди, изпърво за своите приближени, после почти за всички. Като съдим апостериорно, от размера на неговите удивителни постижения - не само числеността на неговите последователи и жизнеността на движението Му, но и силата Му да изменя благотворно човешкия характер, от една страна, а от друга - от обаянието на личността Му върху неговите последователи, можем да кажем, че Дънов е религиозен гений. Един от историческите духовни, може би мирови Учители. Един от онези полуисторически, полулегендарни личности, които на времето на верски език са се наричали Божии пратеници, пророк, ясновидец, Кришна, Махатма Баб, а на съвременен научен език - Религиозен Гений. Аз видях Дънов, както казах, най-първо на вечерята, а после Го видях като слушател на две Негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с напълно бяла бра-да, прошарени вежди, изобилна прошарена подрязана коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийски йога, върху постройка на калено, здраво тяло. Лицето Му внушава силна воля, железни нерви, а изпод дългите вежди, гледат две уж равнодушни очи, но всъщност, те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терзия. Като оратор Той е оригинален, добре начетен в индийски и християнски писания, притежава голям склад от мисли и легенди из религиозната книжнина и философия. И както видяхме, владее общолюдието с голяма сила, с почит, с неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това отношение не го е надминал. За последователите Му буквално: „Никой човек не е говорил, както този човек говори, с власт и сила, а не като книжниците и фарисеите, не като кардиналите, владиците, пастирите със зазубрени по угода на времето легалности.“ Някои от мислите, доколкото ги схванах, са следните: „Големите и много пророци в България са признак, че тук има извънредно богатство на живот, голяма жизнеспособност... Що е зло? Злото не е нищо друго, освен неразумно използване на живота... Идолослужителят не е омразен на Бога. Той му е даже по-мил, като заблуденото дете, което с плач и мъка търси баща си - Бога... Трябва всички да сме пророци, всички да сме поети... Главната пружина в живота трябва да бъде Любовта, Любовта към Бога. Новото Учение почва с Бога и твори по закона на Любовта. Ако Бог нямаме, ще имаме друго. Репарации например имаме, защото Господ нямаме. Сиромашия има, защото Господ нямаме... Всичко, каквото е било вършено от древни светии и пророци, можем да извършим и ние днес... Открие ли се нейде извор, той ще се посещава от всички... Вие трябва да получавате писма от невидимия свят... Основата е Любов към Бога, със всички сили, с ум, сърце, воля и душа. Всички и всеки, който върши добро, той сътрудничи с нас и ние с него. И Бог се развива - еволюира. Който отрича Бога, доказва съществуването Му; защото само онова, което съществува може да се отрича... Ние сме за Царството Божие на Земята. Целта е да разберем Бога. За да познаем Бога, трябва да го любим, а не обратното... За сегашния живот ще приказваме след 2000 години. Християнството остави платното на кроеното (още не е рязано и не е шито)... За съвременния свят говорят на небето, както съвременните народи приказват за българите. Страданието може да е болезнено, но то не е зло. Страданието е чук в ръката на Божествения скулптор. Аз искам през идната година да бъдете плодовити. И който вкуси от нашите плодове, да благодари на Бога...“ Две неща издигат Учителя на Бялото Братство до български фактор от историческо значение. Първо, Неговото прихватливо учение. Второ, Неговите добри и предани Нему ученици. За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Всъщност, аз го намерих много по-християнско, отколкото очаквах според слуховете. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това „ново учение“ е древно като планините и чисто като светлината, а при това, не по-малко християнско. И от този център извират чудно възвишени, морални наставления. Кой свещеник, за пример, при коя черква е дал на своето паство по-възвишен, по-християнски лозунг от тазгодишния на Белите Братя, който вече цитирах: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди.“ Друго съображение, което го прави фактор от историческо и обществено значение, е плодът на влиянието и учението Му, характерът на неговите умножаващи се последователи. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисциплинирани граждани, по-морални и по-братствени от всяко наше общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи, пасторът за своето паство, владиката за свои енориаши, властникът за управляеми, държавникът за сънародници, търговецът, докторът и адвокатът за клиенти и всеки - за съседи. Само глупавият невежа би бил на противното мнение и само престъпният би ги мразил, преследвал и наричал опасни. Все таки, това е убеждението на неговите предани последователи, че Той е епохална, историческа личност, затова не Го наричат дядо Дънов или господин Дънов, а Учителя. Учителя с главно „У“ е един несравним на земята. И с право, защото доколкото знаем, Той е несравним с никой свой сънародник, с никой съвременник. Нито е потребно човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек на историята, издигнат до недосегаема неувредимост в света, от когото и да е било, Той е вече неуязвим. Гонения от пътя Му няма да го отклонят. Смърт делото Му няма да спре. Насилствена смърт само би Го засилила и ускорила. Българинът господин Петър Дънов, не е вече ни Петър, ни Господин, Той е Дънов - предмет на историята, за критика и за славословие. Неговото велико дело, което е като пристигаща пролет, носи пъпките на живота, началото на зората на утрешния ден. Историческо Братско движение, на което Той е родител, глава и душа. Ще се отнесе името Му над всяко българско име до краищата на света. България е дала досега само един друг велик реформатор, чието дело, отхвърлено у дома му, преобрази и издигна до първостепенна сила в света Германия, Англия, Америка - страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе същия ход, същия път, тя ще има на по-висок етап подобни последици и постижения. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне. Народ, който я отхвърли, ще изпадне на долно стъпало и ще лае на месечина против великите сили, т.е. против издигнатите чрез Истината. Бялото Братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми и с освободените си, засилени крака и криле, то ще ускори хода на България към Божието царство на Земята. Обвиняват Го, че Дънов е казал, че е превъплътен Христос. Аз не чух, нито съм чел, Той да твърди това нещо. Ала ако аз вярвах в преражданията, щях да кажа, че Той е превъплътен поп Богомил - онзи религиозен гений, от преди хиляда години, чийто живот чрез учението му - пробуди и прероди, въпреки кървавите гонения, Западния свят.“
  24. Напълно съм съгласна с всичко казано. Човекът е един! Но същевременно и част от общото Единство на Творение. Дали чрез временната си личност работи за Божествените закони на това Цяло или се учи, няма значение. Важно е да се поддържа връзката с Бога.
×
×
  • Добави...